К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография



страница19/23
Дата23.07.2016
Размер5.51 Mb.
#2158
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23

III.

Във връзка с това се сещам, че редом с областта на рефлексните съществува и едно друго, поне толкова, ако не и още по-обширна област, от което рационалното разбиране и рационалният начин на представяне няма какво, да вземат. Това е царството на Ерос. Античният Ерос бива приеман като бог, чиято божественост надхвърля границите на човешкото, и затова нито може да бъде разбрана, нито да бъде описана. Бих могъл както много други преди мен да се опитам да рискувам пред този демон, чието въздействие се простира от безкрайни­те небесни пространства чак до мрачните бездни на ада, но ми липсва куражът да търся езика, който би могъл адекватно да изрази неизброимите парадокси на любов­та. Ерос е kosmogonos, създател и баща-майка на цялата по-висока осъзнатост. Понякога ми се струва, че думите на Павел „Нямам любов“ биха били първото условие за познанието и същността на божествеността. Каквото и да е научното обяснение на израза „Бог е любов", негово­то значение потвърждава божествеността като complexio oppositorum.

В моята лекарска практика, както и в собствения ми живот отново и отново съм заставал лице в лице с въпро­са за любовта, но никога не съм съумявал да дам задово­лителен отговор на този въпрос. Също както Иов и аз „какво ще Ти отговарям? Ръката си турям на петата си. Веднъж говорих, - „сега няма да отговарям" (Иов, 39:34, 35). Тук става въпрос за най-голямото и най-малкото, най-далечното и близкото, най-високото и дълбокото, никога не може да се каже само едното или само другото. Не съществува такъв език, който да е съизмерим с пара­докса на любовта. Каквото и да каже човек, словото не изразява цялото. Да се разглеждат отделни аспекти, ви­наги е или твърде много, или твърде малко, защото само цялото е от значение. Любовта „всичко извинява", тя също „всичко претърпява" (I Кор. 13:7). В тези думи е казано всичко - нищо не би могло да се добави. В най-дълбокия смисъл, ние сме жертви или оръдия и инстру­менти на космогоничната „любов". Поставям тази дума в кавички, за да подскажа, че тук нямам предвид страст, желание, облагодетелстване, предпочитание и др. подоб­ни, а нещо по-висше от индивида, едно единство и нераз­делимо цяло. Човекът като част не може да обхване цялото - той е зависим от него. Той би могъл да се съгласи с него или да възроптае - но винаги ще е негов пленник и затворен в него. Винаги ще зависи от него, но и ще бъде подкрепян. Любовта е неговата светлина и неговият мрак, чийто край той не може да види. „Любов­та никога не отпада" (I Кор 13:8) - дори да „говори всички езици човешки и дори ангелски" (I Кор 13:1) или да е в състояние да опише с научна прецизност живота на клет­ката - до най-малката подробност, човек може да опише любовта с всички слова, които владее, но само ще се оплете в безкрайни себеизмами. Ако обаче притежава малко мъдрост, ще хвърли оръжието, ще я назове ignotum per Ignatius (непознато чрез още по-непознато), т. е. ще я назове с Божието име. С това ще признае своето подчи­нение, несъвършенства, зависимост - но същевременно това ще е и доказателство за свободата на неговия избор; между истината и заблудата.
Поглед назад

Говори се, че съм бил осведомен или дори „мъдър", но аз не мога да го приема. Имало едно време един човек, който загребал с шапката си вода от потока. Какво ли може да значи това? Не съм този поток. Аз съм до потока, но не предприемам нищо. Има и други до потока, но повечето от тях смятат, че трябва те да направят нещо с него. Не правя нищо. Не мисля, че съм този, който би трябвало да се грижи черешите да имат дръжки. Стоя и съзерцавам удивен онова, което Природата може да нап­рави.

Има хубава стара легенда за един равин и неговия ученик, който го попитал: „Едно време имало хора, които са виждали лицето на Бога - защо сега не можем да го видим?" Тогава равинът отговорил: „Защото днес вече никой не може да се поклони така ниско." Човек трябва да се наведе, за да може да гребне от потока.

Разликата между мен и повечето хора е в това, че за мен „разделящите стени" са прозрачни - това е моя особеност. У някои те са така плътни, че отвъд тях не се вижда нищо, и те мислят, че там наистина няма нищо. Но аз възприемам явленията, които протичат в основата на нещата, и това ми дава вътрешна сигурност. Който не вижда нищо, не може да има такава сигурност и не може да прави изводи или просто не се доверява на собствените си заключения. Не знам коя е причината да започна да долавям потока на живота. Вероятно самото несъзнавано. Или първите ми сънища; те от самото начало опреде­лиха моята посока.

Знанието за процесите в основата на нещата още отрано определи отношението ми към света. В същината си то още в детството ми беше такова, каквото е и сега. Като дете се чувствах самотен, както съм и днес, защото разбирах и подозирах за съществуването на неща, които останалите вероятно не знаят, и за които повечето неха­ят. Но самотата не възниква, защото хората не са край теб, а по-скоро от това, че с тях не можеш да споделяш важните за теб неща или пък мисли, които са истинни, но неуместни за другите. Бях обхванат от чувство за самотност още от преживяването на ранните си сънища, но тя достигна връхната си точка, когато работех върху несъз­наваното. Ако човек знае повече от другите, той е само­тен. Но самотата не е непременно в противовес на общ­ността, защото никой не е така чувствителен към нея, както самотният. Общността процъфтява единствено там, където всеки индивид запазва своята индивидуал­ност и не се идентифицира с другия.

Важно е да притежаваш тайна - предчувствието за нещо непознато. Животът ти се изпълва с нещо неличностно, с някакъв нуминозум. Този, които не го е изпи­тал, е пропуснал нещо важно. Трябва да усещаш, че живееш в свят, който е отчасти тайнствен; че там се случват и такива, които могат да бъдат преживени, но си остават неразбрани. Неочакваното и невероятното са също част от този свят - само тогава той е цялостен. За мен светът от самото начало беше безкраен и необозрим.

Положих много усилия, за да се наложа с тези мои идеи. В мен живееше един демон и в крайна сметка той беше най-важното, защото бе по-силен от мен, а когато бивах ожесточен, то бе, защото той го искаше. Никога не можех да се задържа при вече постигнатото - трябваше да продължавам, за да догонвам видението си, а тъй като съвременниците ми по обясними причини не можеха да схванат смисъла му, то в техните очи аз бях само глупав ветрогон.

Мисля, че съм засегнал доста хора, защото веднага щом забележех, че не ме разбират, за мен нещата свърш­ваха. Трябваше да продължавам нататък. Освен към пациентите си не проявявах търпение към никого. Тряб­ваше да следвам вътрешния си глас - той беше закон, без право на избор. Разбира се, не винаги го следвах. Как би могло да се живее без непостоянство.

За някои хора бях близък и потребен дотогава, докато те бяха свързани с моя вътрешен свят, но после можеше да се случи да не остане нищо, което да ни свързва. Този урок бе труден за мене: хората дори когато нямаха какво да ми кажат, продължаваха да съществуват. Мнозина събуждаха в мен чувство на жива човечност, но единстве­но когато прекрачваха в омагьосания кръг на психологи­ята. В мига, в който прожекторът отместваше лъча си, нищо вече не съществуваше. От много хора съм се инте­ресувал живо, но веднъж прозрял в тях - за мен вълшеб­ството отлиташе. Така си спечелих много врагове, но творецът винаги е подвластен. Той не е свободен, а е окован и обладан от своя демон.

Позорно някаква сила изтръгва сърцето от нас,



защото всеки от Небесните изисква някаква жертва;

но всеки път, когато пропусната била е,

това съвсем не е довело до добро."

  • казва Хьолдерлин.

Дълбока мъка ми причиняваше тази моя не-свобода. Често съм имал чувството, че съм на бойното поле, казвайки: „Сега си паднал, добри ми боецо, но аз трябва да продължа." Защото: „една сила изтръгва сърцето от нас." Обичам те, ти си ми мил, но не мога да остана. Този момент е сърцераздирателен. Та аз също съм жертва; не мога да остана. Но демонът нагласява нещата така, че човек да преодолее препятствията, и тогава спасителна­та непоследователност успява да ме убеди, че дори и най-въпиющата измяна от моя страна не нарушава верността, колкото и невероятно да изглежда това.

Вероятно бих могъл да кажа: имам нужда от хора в много по-голяма степен от останалите, но в същото време в много по-малка.

Там, където демонът действа, сме и много далече, и много близко. Само когато той мълчи, можем да спазим златната среда. Бях в плен и на демона, и на творчеството - безогледно и властно. Струва ми се, че съм консервативен до мозъка на костите - ето че натъпквам лулата си от кесията за тютюна на дядо ми и още пазя оня негов бастун, украсен с рогче от дива коза, донесен от Понтресина, където навремето той бил един от първите курор­тисти.

Доволен съм, че животът ми премина така. Той бе богат и ми даде много. Как изобщо бих могъл да очаквам толкова много? Да вземем само онова, което ми се случваше - все неочаквани неща. Може би би могло да е и по-различно, но тогава и аз би трябвало да съм разли­чен. Но беше така, както трябваше да бъде. Станало е, защото съм такъв, какъвто съм. Много неща ставаха, като че ли предварително съм ги планирал, но това невинаги ми беше от полза. Главното дойде естествено и от съдбата. Укорявам се за много глупости, които са плод на моето упорство, но ако не го притежавах, не бих достигнал до целта си. Така че аз съм и огорчен, и не съм. Разочарован съм и от хората, и от себе си. За хората научих чудесни неща и постигнах повече, отколкото очак­вах, Не мога да дам окончателна преценка, защото фено­менът на живота и феноменът на човека са необозрими. И колкото повече остарявах, толкова по-малко разбирах или прониквах в себе си.

Удивен съм, разочарован съм, но и съм доволен от себе си. Аз съм тревожен, потиснат и възторжен. Аз съм всичко това, но не мога да пресметна сбора. Нe съм в състояние точно да определя ценното или неценното, нямам преценка за себе си и за моя живот. В нищо не съм напълно сигурен. Нямам определени убеждения - за ни­що, наистина. Знам само, че съм роден и съществувам, и ми се струва, че съм бил направляван. Съществувам по силата на нещо, което не познавам. И въпреки цялата несигурност усещам някаква опора под всичко съществу­ващо и една приемственост в моя начин на съществуване.

Светът, в който сме родени, е груб и жесток и същев­ременно - божествено красив. Въпрос на темперамент е да приемеш кое натежава: безсмислието или смисълът. Ако безсмислието абсолютно натежаваше, то в хода на развитието изпълненият със смисъл живот постепенно би изчезвал. Но не е възможно да е така - поне ми се струва, че не е така. Вероятно, както е при всички метафизически въпроси, и двете са верни: животът е или притежава смисъл и безсмислие. Аз храня плахата на­дежда, че смисълът ще натежи и ще спечели битката.



Когато Лао Дзъ казва: „Всички са ясни, само аз съм облачен", това е същото, което чувствам аз в моята напреднала възраст. Лао Дзъ е пример за човек с висше прозрение, видял и изпитал както ценното, така и нецен­ното. На края на своя живот той пожелава да се върне в собственото си съществувание, във вечния непознаваем смисъл. Архетипът на стария човек, който е видял доста­тъчно много, е вечно истинен. На всяко ниво на интели­гентност този тип се явява идентичен със себе си, незави­симо дали е стар селянин или велик философ като Лао Дзъ. Това е старостта - едно ограничение. И все пак - колко много неща ме изпълват: растенията, животните, облаците, денят и нощта, както и вечното в човека. И колкото по-неуверен в себе си се чувствах, толкова пове­че нарастваше чувството ми за родство с всички неща. Да, имам усещането, че цялата тази отчужденост, отделя­ла ме от света тъй дълго, се е пренесла в моя вътрешен свят и ми е разкрила до каква неподозирана степен съм чужд на самия себе си.
Приложение

Из писмата па Юнг от САЩ до жена му

6 септември, понеделник при проф. Степли Хол

Университет Кларк, Уорчестьр

...Най-после пристигнахме благополучно в Уорчес­тьр. Трябва да ти разкажа за пътуването. Миналата събота времето в Ню Йорк беше мъгливо. И тримата страдахме от разстройство и болки в стомаха. Въпреки телесните несгоди и принудителното гладуване, отидох да видя палеонтологичната сбирка, където са показани всичките древни чудовища, кошмарите на милия Господ от времето на Сътворението. Колекцията е просто уни­кална за проследяване филогенезата на терциерните бо­зайници. Невъзможно ми е да ти опиша всичко видяно там. После срещнах Джоунс, който току-що бе пристиг­нал от Европа. Към 15.30 ч. се отправихме от 42 улица към кейовете и се качихме на един огромен параход, който имаше шест бели палуби. Там заехме каютите си и отплавахме от Уест Ривър покрай Манхатън с огромните небостъргачи, нагоре по Ийст Ривър, под Бруклинския и Манхатънския мост, сред безкрайното гъмжило от шле­пове, фериботи и др. под. през Саунд зад Лонг Айлънд. Беше влажно и хладно, болките в корема, разстройството и гладът ни измъчваха и ние се пъхнахме в леглата. Рано в неделя слязохме на сушата във Фол Ривър Сити, откъ­дето в дъжда взехме влака за Бостън. После веднага продължихме за Уорчестър. Още по пътя се проясни. Гледката бе изключително приятна - хълмиста равнина, много гори, блата, езерца, огромни каменни блокове, селца с дървени къщички, боядисани в червено, зелено или сиво, с прозорци с бели рамки (Холандия!), сгушени под грамадни красиви дървета. В 11.30 ч. бяхме в Уорчес­тър. Намерихме много приятно и евтино убежище в Стандиш Хотел, според американския стандарт, т. е. и с храна. Вечерта в 6 ч., след полагащата ни се почивка, отидохме у Стенли Хол. Този изключително изискан, благороден възрастен господин на около 70 години ни посрещна с най-искрена гостоприемност. Той има дебе­ла, весела, добродушна, но доста грозна жена, която обаче е майстор на изисканата храна. Тя наричаше Фройд и мене нейни „момчета" и ни затрупа с вкусотии и специални вина, тъй че ние наистина се посъвзехме. През нощта спахме много добре в хотела, а тази сутрин се пренесохме у Хол. Къщата е страхотно удобно обзаведена - навсякъде е просторно и приветливо. Той има прекра­сен кабинет с хиляди книги и пури. За прислуга има двама катранено черни негри в смокинги - строго официални до гротескност. Навсякъде килими, всички врати, вътреш­ни и външни - отворени; навсякъде се влиза и излиза, всички прозорци стигат чак до пода, около къщата има английски ливади, градината е без ограда. Половината град (около 180 000 жители) се намира в гора със стари дървета, които засенчват всички улици. Почти всички къщи са по-малки от нашата, приятно заобиколени от цветя и цъфтящи храсти, засенени от млади лози и глицинии, всичко добре поддържано, чисто, изискано и излъч­ващо покой и уют. Съвсем друга Америка! Това е тъй наречената Нова Англия. Градът е бил основан още през 1690 год., значи е много стар. Той процъфтява. Универси­тетът, щедро дотиран, е малък, обаче на висота, с истин­ска семпла елегантност. Тази сутрин беше откриването на семинара. Професор X. започна с една скучна реч. Ние скоро се измъкнахме и се разходихме из околностите на града, който е обкръжен отвсякъде с малки, дори микрос­копични езерца и прохладни горички, и бяхме очаровани от красивия и спокоен пейзаж. Това е освежаващо след живота в Ню Йорк...

8 септември, сряда, 1909



Университетът Кларк Уорчестър. Масачузетс

Хората тук са много мили и добре възпитани. Семейс­тво Хол се грижат чудесно за нас и ние постепенно се съвзехме от напрежението в Ню Йорк. Коремът ми вече почти се оправи, от време на време ме поприсвива, но, общо взето, се чувствам отлично. Фройд вчера започна лекциите си и пожъна голям успех. Тук постепенно пече­лим привърженици и нашето влияние расте бавно, но сигурно. Днес имах разговор за психоанализата с две възрастни, високообразовани дами, при което се оказа, че те са много добре осведомени и свободомислещи. Бях много изненадан, защото очаквах да срещна отпор. Нас­коро имахме голямо градинско парти, с около петдесет души, при което аз бях в обществото на пет дами. Можех дори да разказвам вицове на английски, и то какъв анг­лийски! Утре ще бъде първата ми лекция, но страхът ми от нея изчезна напълно, защото аудиторията е благораз­положена, жадна да чуе нещо ново, което определено съвпада с нашите намерения. Това значи, че ние трябва да бъдем провъзгласени за почетни доктори на универси­тета следващата събота, с голяма празнична шумотеви­ца. Вечерта ще има официален прием. Днешното писмо за съжаление трябва да бъде кратко, защото домакините са поканили компания в наша чест за следобедния чай. Бяхме интервюирани и от Бостън Ивнинг Транскрипт. Тук ние сме героите на деня. Отразява ми се добре, че най-после мога да вкуся и от тази страна на живота. Чувствам, че моето либидо пие насладата на големи глътки...



14 септември 1909

Университет Кларк Уорчестър, Мас.

...Снощи беше едно велико свещенодействие и маска­рад с всевъзможни червени н черни мантии и четириъ­гълни шапки със златни ръбове. Пред многолюдното тържествено събрание ме провъзгласиха за почетен док­тор по право, както и Фройд. Сега мога да пиша след името си П. Д. П. Внушително, нали? Днес проф. М. ни закара с колата си на обяд до едно красиво езеро. Пейза­жът беше очарователен. Довечера в дома на Хол отново има „конференция при закрити врати" върху „психологи­ята на секса". Времето е плътно ангажирано. В това отношение американците наистина са страхотни - не оставят човека да си поеме въздух. Въпреки това след всички тези приказни неща съм поизморен и копнея за планинския покой. Главата ми бръмчи. Снощи при про­моцията трябваше да държа реч пред около триста души без предварителна подготовка.

Ще се радвам ужасно да стигна отново до морето, където превъзбудената ми душа ще може отново да си отдъхне сред безкрайния покой и простор. Тук почти винаги си в нещо като вихрушка. Слава Богу, все още съм запазил способността да се наслаждавам, тъй че мога да се радвам на всичко от сърце. Сега, във водовъртежа, поемам всичко, което мога, а после, преситен, ще почи­вам на спокойствие у дома...

Горският дом на П.

Kийн Вали

Адирондакс, Ню Йорк

16 септември, 8.30 ч.

Би била безкрайно изумена, ако можеше да видиш къде се намирам сега, в тази страна на действително неограничените възможности. Седя в голяма дървена хижа, с една-единствена стая, пред мен има огромна, грубо иззидана тухлена камина е дебели цепеници отп­ред, по стените - множество съдове, книги и какво ли не. Около къщата се вие покрита веранда и като излезеш навън, не виждаш нищо друго освен дървета - буки, ели, бели борове, кипариси, всичко е малко странно, а дъждът нежно шумоли отгоре. Между дърветата се вижда пла­нински пейзаж, всичко е покрито с гори. Хижата се намира на един склон, малко по-надолу има още десетина дървени къщички, тук живеят жените, там - мъжете, тук е кухнята, там - столовата, между тях пасат крави и коне. Тук живеят всъщност две семейства П. и едно X., заедно с прислугата. Ако тръгнеш покрай потока, който тече наблизо, нагоре по хълма, стигаш до гората, където скоро откриваш, че това всъщност е девствен северен лес. Стъпваш по огромни ледникови скални отломки, покри­ти с дебел мек килим от мъх и папрат, отгоре в естествена бъркотии - оплетени клони, а долу - могъщи гнили стволове, от които отново избиват млади филизи. Ако продължиш да се изкачваш нагоре по меката пътека, цялата настлана с гниеща дървесина, стигаш до място, обрасло с гъсти ниски храсти, преплетени с къпини, малинак и един особен хибрид от двете. Хиляди огромни мъртви дървета стърчат голи от храсталака. Хиляди са паднали и при падането са се вплели в непробиваема решетка. Човек се провира или прескача дебели стволо­ве, слиза през гнилите дървета в дълбоки дупки, еленови дири пресичат пътя, кълвачите са пробили в дърветата дупки, колкото да си пъхнеш главата. На места бурите са съборили стотици грамадни дървета, тъй че коренищата им стърчат към небето. Тук преди няколко години горски пожар е унищожил няколко мили гора. Накрая стигаш до една заоблена скала, висока над 1000 м, и виждаш отгоре див пейзаж с езера и поля, целите покрити с девствен лес от ледниковата епоха. Това чудновато късче дива земя се намира в североизточния край на САЩ, в щата Ню Йорк, близо до канадската граница. Тук още живеят мечки, вълци, елени, бодливи прасета. Змии също се срещат навсякъде. Още вчера, щом пристигнахме, една дълга две стъпки змия бе готова да ни посрещне официално. За щастие в нашия район няма гърмящи змии, но пък на няколко часа път оттук при сравнително топлото езеро Джордж и в Чамплейн ги има много. Ние се подвизаваме в една малка хижа и спим в нещо средно между хамак и походно легло...

Струва ми се, че едни ден трябва да дойдем тук заедно, защото човек просто се чувства добре. Навсякъде, където имаш познати, те посрещат и се грижат за теб прекрасно. Всички сме единодушни, че ще запазим най-хубави спо­мени от това пътуване. Фройд се движи с философска усмивка през целия този пъстър свят. Аз пък плувам в него и му се наслаждавам. Ако можех да взема с мен всичко, което ми се предлага, после не биха ми стигнали и два месеца, за да се оправя с него. Но все пак по-добре е да си тръгнем, докато все още е толкова хубаво...

Олиъни. Ню Йорк

18 септември 1909

...Още два дни от пътуването ни! Всичко е като във вихрушка. Вчера бях на върха на един каменист връх на около 1700 м височина, сред необозрима праисторическа гора и се вглеждах в безкрайната синя шир на Америка, пронизван до кости от леденостудения вятър, а днес съм понесен от потока на големия град Олбъни, столицата на щата Ню Йорк!

Стотиците хиляди впечатления, които отнасям с мен от тази чудна земя, не могат да се опишат с перо. Всичко е просторно и необгледно. Нещо, което постепенно осъз­навам през последните дни, е, че тук идеалът за възмож­ностите на живота се е превърнал в действителност. За мъжете тук е толкова добре, колкото позволява култура­та изобщо, но за жените е зле. Тук бяхме свидетели на неща, достойни за най-голямо възхищение, но и на таки­ва, които подтикват към дълбок размисъл относно соци­алното развитие. В техническо отношение ние сме изостанали на хиляди мили от Америка. Но всичко това струва ужасно скъпо и вече носи в себе си зародиша на края. Много, много трябва да ти разказвам. Преживява­нията от това пътешествие ще останат незабравими за мен. Сега сме уморени от Америка. Утре сутринта зами­наваме за Ню Йорк и на 21. 09. вече ще сме по море!...

Северногермански Лойд Бремен

Параходът „Кайзер Вилхелм Велики"

22 септември 1909 год.

...Вчера с леко сърце изтупах праха на Америка от подметките си - със замаяна глава, добре почерпен с чудесно шампанско от нюйоркските ми приятели... По отношение на въздържанието вече се намирам върху една разклатена основа, тъй че ще трябва с чест да се оттегля от членуването си в Съюза. Искрено си призна­вам, че съм грешник, и се надявам да мога да понеса без емоции вида на една чаша вино (неизпита!). Винаги е така - само забраненото привлича. Мисля, че не трябва да си забранявам толкова много неща.

И така, вчера сутринта в 10 ч. се отправихме на път. Вляво - белезникавите и червеникави небостъргачи на Ню Йорк, вдясно - пушеците на комините и доковете на Хобокен. Утринта бе мъглива, Ню Йорк бързо изчезна и не след дълго навлязохме в мъртво вълнение. Оставихме нашия американски лоцман на плаващия маяк и се заре­яхме в „тъжната пустиня на морето". Както винаги, то е космически величествено и просто те кара да онемееш, защото какво ли може да каже човек, когато нощем океанът е насаме със звездното небе? Гледаш безмълвен, забравил всяко самодоволство, и много стари думи и образи преминават през ума ти: един нежен глас нашепва за дълбоката древност и за безкрайността на „бушуващо­то море", за „вълните на морето и на любовта", за Левкотея - прекрасната богиня, появяваща се сред пяната на вълните и разстилаща перлен воал, обещаващ избавле­ние на уморения от пътя Одисеи. Морето е като музика, като че ли побира в себе си всички мечти на душата и ги кара да зазвучат. Красотата и величието на морето се състои в това, че ни кара да се чувстваме повлечени към ужасяващата бездна на собствената душа и да се изправя­ме пред себе си сред оживялата „тъжна пустиня на море­то". Сега все още сме уморени от „тези последни дни на мъчения", размишляваме и чрез някаква работа на не­съзнаваното да подреждаме всичко, с което Америка ни обсипа...

Лойд Бремен

Параходът „Кайзер Вилхелм Велики "

25 септември 1909

Вчера се разрази буря, която трая целия ден, чак до сред нощ. Почти цял ден стоях отпред под мостика, на високо и защитено място и се любувах на грандиозния спектакъл - огромни водни планини приближаваха и разсипваха върху кораба водовъртежи от пяна. Парахо­дът започна ужасно да се клати, на няколко пъти ни обля солен душ. Стана студено и отидохме, да пием чай. Тогава като че ли мозъкът ми се стичаше надолу по гръбначния стълб и някъде под стомаха търсеше път отново нагоре. Затова се оттеглих в леглото, където скоро се почувствах много добре и дори си похапнах сладко за вечеря. От време на време о кораба се блъсваше с трясък някоя вълна. Всички предмети в стаята оживяха: възглавничка­та от канапето се търколи в полумрака на пода, един паднал стол се изправи, огледа се учудено и после с тихо тътрене се мушна под дивана, правият стол се повали уморено на една страна и отиде при другия. Сега обаче играта се промени. Забелязах, че обувките бяха отишли под дивана, за да приберат портмонето и чантата ми, а след малко цялата компания се прехвърли под кревата при големия куфар. Един ръкав на риза помаха с копнеж след тях от дивана, а вътрешностите на чекмеджетата и сандъците стържеха и тракаха. Изведнъж точно под мен се разнесе ужасно блъскане, пукот, бучене, чукане и дрънчене. Точно отдолу беше кухнята. Там петстотин чинии се бяха събудили чрез един тласък от еднообразно­то си, до смърт скромно битие и с един храбър скок бързо бяха сложили край на своето недостойно робско същест­вувание. Наоколо в каютите неописуеми въздишки изда­ваха тайните на менюто. Аз спах чудесно, а тази сутрин задуха вятър от съвсем друга посока...



Писма от Фройд до Юнг83

Виена IX, Берггасе 19

16 април 1909

Драги приятелю!

...Забележително е, че същата вечер, когато аз буквал­но Ви осинових като най-големия ми син и Ви благосло­вих като свой последовател и престолонаследник, точно тогава Вие ме лишихте от бащинското ми достойнство, което, изглежда, Ви е доставило такова удоволствие, каквото за мен беше коронясването на Вашата персона. Сега се опасявам, че отново мога да бъда обявен за баща от Вас, като заговоря за оня дух, който почукваше; длъ­жен съм обаче да го направя, защото все пак е по-различно, отколкото можете да си представите. И така, не отричам, че Вашите съобщения и експериментът Ви ми направиха силно впечатление. Реших да проведа наб­людение след Вашето заминаване и ето резултатите. В моята първа стая нещо постоянно трещи, двете тежки египетски стели84 лежат върху дъбовите лавици на библи­отеката и това е обяснимо. Във втората стая, където ние го чуваме, пукането е много рядко. Отначало шумовете, които бяха толкова чести по време на Вашето присъст­вие, след заминаването Ви не се чуваха повече. Оттогава те се появяваха отново и отново, но не във връзка с моите мисли и никога, когато съм се занимавал с Вас или Вашите специални проблеми. И сега ги няма (добавям го като предизвикателство). Наблюдаването обаче бе обез­ценено от нещо друго. Моята доверчивост или поне го­товността ми да повярвам отлетя заедно с магията на присъствието па Вашата личност. Отново ми се струва невероятно, може би от някакви вътрешни мотиви, че нещо подобно би могло изобщо да се случи; мебелите стоят пред мен мъртви и бездушни, както безмълвната, изоставена от боговете, природа на Гърция пред поета.

И така, аз отново поставям бащинските очила с костена рамка и предупреждавам милия син да запази хладния си разум и да пожелае по-скоро да не разбере нещо, отколкото да принася такива големи жертви заради раз­бирането; блъскам си мъдрата глава над психосинтезата и си мисля: ето, такива са младите - истинска радост им доставят само нещата, в които нямат нужда от нас; отиването там, където не можем да ги настигнем с наше­то задъхване и немощни нозе.

Тогава с привилегията на възрастта ще си позволя малко бъбривост и ще Ви разкажа за нещо между небето и земята, което човек не може да разбере. Преди няколко години осъзнах, че нося в себе си убеждението, че ще умра между 61 и 62 г., което тогава все още ми изглежда­ше дълъг срок. (Днес това вече са само 8 г.) С брат ми тогава посетихме Гърция и беше наистина ужасно, че числата 61 или 60 се срещаха отново и отново във връзка с I и 2 при всичко, което подлежеше на броене; и особено при транспортните средства, което аз записвах добросъ­вестно. В потиснато настроение, аз се надявах да си отдъхна в хотела в Атина, когато ми посочиха стая на първия етаж: тук 61 не можеше да се види в никакъв случай. Да, но получих стая с No 31 с лиценз за фаталност (половината на 61-62) и това по-умно и по-хитро число се оказа още по-упорито в преследването си от първото. От самото ни завръщане до ден днешен число 31, близо до което се промъкваше и едно 2, ми остана вярно. Тъй като в моята система има области, които привличат любозна­телността, но не и суеверието ми, аз се опитах да анали­зирам това свое предубеждение и ето какво се получи. То се появи през 1899 г. Тогава съвпаднаха две събития: първо, написах Тълкуването на сънищата (датирано пред­варително с 1900), и второ - дадоха ми нов телефонен номер, който притежавам и до днес: 14362. Общото меж­ду тези две неща лесно може да бъде установено за 1899, когато написах Тълкуването на сънищата. Бях на 43 г., което се намира по-близо от всички други цифри до 61-62 като години, когато трябваше да настъпи краят на живо­та ми. Изведнъж се появява логика в цялото това безу­мие. Суеверието, че ще умра на 61-62 г., се появява като еквивалент на убеждението, че с Тълкуване на сънищата съм завършил делото на моя живот, нямам повече какво да кажа и мога спокойно да умра. Ще се съгласите, че след подобно преживяване това не звучи толкова безумно. Между другото, тук има и скрито влияние от В. Флийс: суеверието се появи точно в годината на неговия дебют.

Друго потвърждение ще намерите в типично еврейс­кия характер на моя мистицизъм. Независимо от това аз искам само да кажа, че приключения като това с числото 61 могат да бъдат обяснени с две неща: първо, с неимо­верно повишеното внимание чрез несъзнаваното, което вижда във всяка жена Елена, и, второ, с безспорната „услужливост на случайността", която играе същата роля при възникване на налудните идеи, както и соматичната услужливост при истеричен симптом или езиковата - при играта на думи в някой виц.

И така, аз ще се радвам да науча повече за Вашите комплексни проучвания относно духовете, като едно ча­ровно безумие, което самият аз не споделям.



Сърдечни поздрави на Вас, съпругата и децата Ви

Ваш Фройд
Виена IX.

Берггаее19

12 май 1911 г.

Драги приятелю,

Познавам Вашата най-съкровена склонност към изс­ледване на окултното и не се съмнявам, че ще се върнете у дома с богат материал. Нищо не може да се направи срещу това, а и всеки има право да следва зова на своите импулси. След Деменция репутацията Ви още дълго ще страда от ругателното „мистик". Моля Ви само, не оста­вайте там, в тропическите колонии, защото Вашето цар­ство тук трябва да се управлява...

Поздравявам Ви сърдечно и се надявам, че и Вие скоро ще ми пишете.



Ваш верен Фройд

Виена, Берггасе 19

15 юни 1911

Драги приятелю,

...Що се отнася до окултизма, след голямата лекция съм потиснат от опита на Ференци85. Обещавам да вярвам във всичко, което по някакъв начин може да се обясни разумно. Не го правя с удоволствие, знаете това. Но оттогава моята самонадеяност е сломена. Бих искал да Ви видя единомишленици с Ф., в случай че единият от Вас направи опасната стъпка към популяризиране и ми покаже, че това е извършено при пълна независимост по време на работата...

Сърдечни поздрави на Вас и Вашето домочадие от Вашия верен Фройд
Писмо до жена му от Сус. Тунис

Понеделник, 15 март 1920

Грандхотел. Сус. Тунис

Тази Африка е невероятна!

...За жалост не мога да ти опиша свързано всичко, защото е толкова много. Само в щрихи. След тежкото и студено време по море - свежо утро в Алжир. Светли къщи и улици, тъмнозелени групи дървета, сред тях високи палми. Бели бурнуси, червени фесове, тук-там жълтото на Tirailleur d'Afriqne86, снахин в червено, после - ботаническата градина, една вълшебна тропическа гора, индийско видение, свещени дървета acvatta с техните гигантски висящи коренища като великани, фантастич­ни жилища на богове с гигантски размери, с тежки тъмнозелени листа, шумолящи от морския бриз. След това - тридесетчасово пътуване с влак до Тунис. Арабс­кият град е античност и мавританско средновековие, Гранада и приказките от Багдат. Човек вече не мисли за себе си, а се разтваря в това многообразие, което е трудно да се опише, още по-малко да се оцени: тук някоя римска колона в стената, там някоя стара еврейка - неописуемо грозна, в бели шалвари; уличен викач се промъква с товара си от бурнуси през тълпата, викайки с гърлени звуци, които биха могли да произхождат и от кантона Цюрих; къс тъмносиньо небе и белоснежно минаре на джамия; един обущар старателно кърпи обувка в малка сводеста ниша, а пред него на рогозката играе ярко слънчево петно; слепи музиканти с барабан и мъничка лютня с три струни; просяк, който се губи в дрипите си; пушек от пържени сладкиши и рояци мухи, горе от бяло­то минаре в благословения простор един мюезин пее обедната си молитва; долу - сенчест двор с колони и подковообразна порта с перваз от майолика; върху зида се препича на слънце красива котка; червени, бели, жъл­ти, сини и кафяви роби, сноват нагоре-надолу бели чал­ми, червени фесове, униформи; лица от бели и жълтени­кави до съвсем черни, тътрузене на червени и жълти чехли, шумни стъпки на боси черни крака и т. н. и т. н.

Сутрин се въздига великият Бог и изпълва и двата хоризонта със своята радост и сила и всичко живо му се покланя. Нощем луната е като чисто сребро и смети тъй божествено ярко, че никой не се съмнява в съществува­нето на Астарта.

Между Алжир и Тунис има около 900 км африканска земя, нагъната в благородните и внушителни форми на величествения Атлас, обширни долини и възвишения, пращящи от грозде и зърно, и тъмнозелени гори от коркови дъбове. Днес откъм едно далечно бледо възвишение се спусна вихрушка и обходи необгледната зелена и кафява равнина, а от пустинята се надигна силен вятър, който стигна чак до тъмносиньото море. По вълнистите сиво-зелени хълмове са пръснати жълто-кафяви останки от цели римски градове, тук-там черни кози пасат оскъд­ната трева, наблизо има лагер на бедуини с черни палат­ки, камили и магарета; влакът прегази и уби една камила, която не можеше да се накани да слезе от релсите, с викове и жестикулираме притичаха бели фигури; и отно­во морето ту тъмносиньо, ту ослепително блестящо под слънцето. Иззад маслиновите гори, палми и кактусови гъсталаци в трептящия от слънчева светлина въздух изплува снежнобял град, с небесно бели куполи и кули, разпрострян живописно по един хълм, а носле Сус, с бели стени и кули, долу - пристанището с тъмносиньото море зад кея, а там - платноходът с двете латински платна, които навремето бях рисувал!!!

Тук човек буквално се препъва в останки от римско време; с бастуна си изрових от земята един римски съд.

Всичко това е само жалко бърборене; не знам какво всъщност ми казва Африка, но тя ми говори. Представи си само едно огромно слънце, въздух, прозрачен като в най-високите планини, море по-синьо от онова, което някога си виждала, всички цветове с безподобна наситеност, а по пазарите можеш да си купиш амфори от древ­ността, какво нещо!

А каква луна!!!
Из писмо до един млад учен (1952)

...Самият аз се смятам за немнирик, защото нали тряб­ва да съм нещо прилично. Често ме обвиняват, че съм бил слаб философ, а аз естествено не обичам да съм нещо посредствено. Поне като емпирик съм постигнал нещо.

Едва ли на надгробния камък на някой добър обущар, който се е смятал за такъв, биха написали, че е бил лош шапкар за това, че веднъж е направил негодна шапка.

Езикът, който употребявам, трябва да е двусмислен, т. е. да съответства на природата на психиката с нейните два аспекта. Осъзнато и преднамерено се стремя към двусмислие на израза, защото то превъзхожда еднозначността и отговаря на природата на съществуващото. Спо­койно бих могъл според цялостната си нагласа да бъда еднозначен. Това не е трудно, но става за сметка на истината. Съвсем осъзнато допускам да звучат както високите, така и ниските тонове, защото, от една страна, те така или иначе съществуват, а, от друга - правят картината на действителността по-пълна. Еднозначността има смисъл само при констатирането на фактите, не и при интерпретацията им, защото „смисъл" не означава тавтология, а обхваща винаги повече от конкретния обект на съждението.

Аз съм, още по-точно, само психиатър, защото основ­ният проблем, на който отдавам всичките си сили, е душевното страдание, неговата феноменология, етиоло­гия, телеология. Всичко друго при мен играе само спома­гателна роля. Не се чувствам призван нито да проповядвам, нито пък да изповядвам някаква религия. Не се занимавам с философия, а мисля само в рамките на възложената ми специална задача - да бъда добър психи­атър. Така виждам своята роля и действам като член на човешката общност. В никакъв случай не отричам, че има хора, които знаят повече от мен. Аз например не знам как би могъл да бъде опознат Бог, без това да се основава на човешкия опит! Ако аз не го преживявам, как бих могъл да кажа, че Той съществува? Моят опит обаче е твърде ограничен и нищожен, така че дори и преживя­ното, въпреки угнетяващото предчувствие за неизмеримост, е твърде малко и с човешки мащаби, което личи най-добре, когато се опитваме да го изразим. При прежи­вяването всичко попада в двусмислието на психиката. И най-голямото преживяваме е всъщност дребно и ограни­чено и затова човек се бои да говори на глас, камо ли да философства за тези неща. Човек все мак е твърде малък и нищожен, за да може да си позволи такава дързост, Затова аз предпочитам двусмисления език, тъп като топ съответства както на субективността на архетипните представи, така и на автономията на архетипа. „Бог", от една страна, е


Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга трета от библиотека „Вечност" представлява подбор от две произведения на големия френски спиритуалист и философ Жан Приор „Аурата на безсмъртното тяло"


Сподели с приятели:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница