Ке се биеме, али ке се предаяме?

ГЛАВА Х

“И КАТО СЕ СЪВСЕМ ОТЧАЯХ, ОЖЕНИХ СЕ”

Софроний Врачански
Казват, че имало цяла “наука” астрология, чиито магистри могли по месеца, деня и часа на появата на всяко новородено, да изчислят съдбата му. Срещу заплащане те изписвали неговите ежедневни, месечни, годишни и т.н. хороскопи. В нашата модерна епоха това се правели и на ЕИМ (компютри). Аз познавах един мой далечен роднина, който с това се препитаваше. Той беше изтърсак на една от най-богатите фамилии на българската буржоазия. След като новоназначените на 9-ти септември властници изритаха старите от палатите и им конфискуваха богатствата, жените, бижутата и т.н. Ваньо – така се казваше роднината - беше попаднал в затвора с известния банкер-политик – Буров. След като си излежа тригодишната присъда, той замина за Франция. Сестра му, която беше отпътувала веднага след “социалистическата революция” при парите и акциите на баща си в чужбина, които “народната власт” не бе успяла да докопа, го беше откупила. Изпаднал в беда, той не бе изгубил търговския си нюх и започнал да фабрикува хороскопи за абонатите на “Мари Клер”. Правеше ги на компютъра в редакцията на в-к “Фигаро”, когато тя се помещаваше на Плас де ла Конкорд. Той ме уверяваше, че могъл да прави хороскопи на всякакви теми – любовни, здравословни, бизнес и т.н. в зависимост от разположението на звездите и планетите на всяка от жертвите на глупостта. Това му позволяваше да преживява прилично в Париж, където имаше студио/гарсониера и в наследствената вила на ривиерата. Аз в подобни мошеничества не вярвах, докато не дойде онази 1965 г. в която моите звезди и планети май се бяха подредили по възможно най-идиотския начин, в което и вие можете да се уверите, като чуете разказа за това, което ми се случи през нея година....

Обиколкаите из страната, срещите и разговорите, които не прекъсваха, бяха разрушили плановете ми за едно апостолско поприще. Никой или поне нито един от приятелите и познатите ми не мислеше сериозно за една нелегална, системна организационна работа, а аз бях убеден, че без нея революцията е невъзможна. Оказа се, че поривите и надеждите с които влязохме в тюрмите бяха угаснали. Затова бе помогнало не толкова свирепото насилие на болшевиките, колкото възприетото, като аксиома мнение, че никаква промяна не е възможна “без решаващата помощ” на… някоя чужда армия. В един глас всички твърдяха, че решението на нашия въпрос е изцяло в ръцете на други. Поради това и най-заклетите врагове на диктатурата бяха снели от дневния си ред организираната борба срещу нея и свили знамената за по-добри времена. Ако апостолските опити не намираха никакъв отклик, а пътя към емиграцията бях затворил доброволно, какво ми оставаше? Нищо, освен разпространението на революционните идеи срещу държавния капитализъм и диктатурата на господстващата “нова класа” от експлоататори. При това, само сред отделни индивиди и пред малки групи. Съзнавах рисковете, при ширещото се доносничество, но бях готов да заплатя цената на свободното слово, което бе превърнато в престъпление. За него можеха да ме осъдят на нови пет години, но нали бях решил да не се предавам. Следователно, + 5 нямаше особено значение, а отказът да се поеме риска означаваше капитулация Нейното приемане обезмисляше цялия досегашен живот и престой в затвора.

Ако условията, настроенията и “замърсената атмосфера” бяха направили невъзможна организираната борба срещу режима, трябваше да се започне от нулата и да се работи с дългосрочна перспектива. При това конспиративно, но не до степен на конспиративност, която щеше да бъде известна само на… “единствения конспиратор”. Споделях предпазливо с най-добрите екземрляри сред “новине хора” идеята за мрежовата организация до която бях стигнал още преди затвора. Сега я допълвах с етажирането й и я разисквах в зависимост от степента на доверие спрямо посветените. Бях си извлякъл необходимите поуки от поражението в юношеските години и считах, че въвеждането на близки и познати в критиката на режима и запознаването им с налагащите се от нея изводи за борба срещу него, трябва да се извършва с опипване на почвата, постепенно, понякога иносказателно и камуфлирано с оглед анализа на реакциите, със стъпки напред и назад, надолу и нагоре, със задълбочаването й или с изоставянето на онези за които стигах до убеждение, че са негодни дори да влязат в началните етажи на една теория на мрежовата организация. При “положителни проби” се опитвах да продължа “изкачването” в посвещаването и разискването на възможностите за организиране на нови бойци с цел създаване на повече участници в една бъдеща разнообразна революционна работа. Но знаех от Ламарк, че органи, които не се упражняват – закърняват. Следователно, “теоритизирането” без покритие в действителността в съчетание с бездействието означаваше “въртене на празни обороти”.

Положението в Алма Матер не беше по-блестящо. Започнал следването си в “презряла възраст”, установих, че зубренето на теоремите не е лесно, нито привлекателно, но аз продължавах упорито и “с пот на челото” да си вземам изпитите след всеки семестър. Мъките ми да избутам университета бяха почти сизифови и не зная дали щяха да се увенчаят с успех, ако не бяхме образували с Мирослав нашата “кооперация” и неговата настойчивост. Сигурно щях да пратя по дяволите лекциите, упражненията и системната ни подготовка за сесиите в университетската “изпитчийница”. Но най-отчайващо ми действаше констатацията, че учебната програма, която ме интересува, не беше тази, която са “спуснали” от министерството на образованието. Нито “чистите”, нито приложните математически дисциплини, които изучавахме, нямаха отношение към моделирането на различни явления, събития или процеси. Но след като бях започнал, не можех да зарежа всичко насред път. След като не се сбъдваха и надеждите, че по средата на следването ще се намесят копоите, за да наредят на декана или на “ректума” да ме изключат от университета, трябваше да доставя поне малко радост на възрастните си родители с дипломирането ми. Познавайки ме, както разбрах по-късно, джандарите са преценили вярно, че няма да посрещна трагично подобна мярка и са решили да изчакват, като ме оставят да издрапам “сияйните върхове ва вауката”, та като падам да боли повече или да приема да водим преговори за “мирно съвместно съществуване”. Нали разните “женевски духове” и конференции бяха станали лайтмотив на постсталинската политика. Но всичко това беше снето от дневния им ред и оставено занапред, надявайки се да се скапя в отечественото блато...

От всички тези безмислени, тригодишни учебни занятия, преживелици на “свобода”, размишления, спорове и обсъждания, от които никога не последваха някакви конкретни решения и действия, започна да ми става тъжно, скучно и тъпо. Животът в затвора ми изглеждаше много по-съдържателен, но и той бе минало, което не можеше да се повтори, защото както казвал Хераклит “не можем да преминем два пъти през една и съща река”. Всичко това ми действаше отчайващо. Бях стигнал до средата на университетското си образование, когато революцията беше снишила глава навсякъде, оскъдните новини за духовното състояние на нашите емигранти никак не бяха насърчителни (те бяха изпаднали в доста по-окаяно положение от “хъшовете”), а ние бяхме захитряли от по-добрата си информираност, която ни подсказваше, че “развръзката” се е отдалечила в необозримото бъдеще. В подобно душевно състояние и подобно “разположение на знака ми, попаднал в “Сатурновата депка”, човек е склонен да извърши невероятни глупости. Това сторих и аз.

*

Запознанството ни с бъдещата ми спътница в живота, по-голямата от двете дъщери на мамината приятелка, както споменах, стана в болницата на ИСУЛ, където моята майка бе постъпила за лечение на своята ужасна невралгия тригеминус. Медикаментозната терапия се беше оказала безсилна. Сега й предлагаха операция с отваряне на черепа или алкохолна инжекция в ганглия на троичния нерв, но последното можело да предизвика изкривяване на лицето, поради което мама се отказа от медицинската “помощ”. Та на едно от свижданията на което отидох, заварих и се запознах с бъдащата си съпруга и майка й. Мама ми беше повтаряла многократно историята на своята врачанска приятелка и двете й дъщери и на всяка цена искаше да ме запознае, за което все не намирах време, сякаш предчувствах фаталните последствия. От разказите на мама, която явно си е била наумила да ме жени, знаех, че семейството им било “много добро” от където и да го погледнеш. Покойният татко бил бивш музикант в царския оркестър, но прогресивен и след девети се издигнал до партиен секретар и режисьор на Софийската опера, а вуйчото на майката, също покойник, бил не кой да е друг, а самият врачански митрополит Климент, наместник на “Светия синод” за чиято история ще кажа нещо “когато му дойде времето…”

След свиждането в ИСУЛ, излязохме заедно, поговорихме за литература (това беше специалността на младата Иванова) и за история след което се разделих любезно с майката и дъщерята. Не предчувствах нищо и само от куртоазия обещах да ги посетя. Но когато нещо има да става, нищо не може да му попречи да стане.

Изпечен и загорял от лятното слънце в радомирските села (пак там за втори и последен път ни бяха изпратили на бригада) бях ходил в канцеларията на математическия факултет, за да се запиша във втори курс, да се информирам за програмата през първия семестър и да си купя учебниците. От там реших да се отбия при пора Пеев с когото не се бяхме виждали от края на миналата учебна година. Тръгнах по “Московска” и на ъгъла с “Раковска” се сблъсках с моята нова позната, която побърза да ме представи на събеседника си – един от синовете на артиста Косю Кисимов. Разменихме някоя и друга любезност, нали доброто възпитание задължава и понечих да продължа пътя си, но дъщерята на майчината ми приятелка каза, че няма да ме остави да се измъкна така лесно, сбогува се набързо с Кисимовия отрок и заяви, че ме кани у дома им на кафе и да им разкажа с майка й за моите “университети” и затворничество за които били слушали толкова много от мама. За беда се съгласих и по “Раковска” и “Гурко” стигнахме до № 34. На № 30 и 32 беше… мини-стерството на вътрешните работи. Отбелязох, че са си избрали превъзходни комшии, а тя отговори, че жилището било подарък на майка й от благодетеля на тяхния род – врачанския владика Климент – по случай завършването на университета през далечната 1933 г. Негово високо преосвещенство бил нейн вуйчо. В апартамента по-рано живеели с покойния й баща и малкото сестриче, а над тях в гарсониерата се ширел вуйчо им Митко Дюлгеров - брат на майка й и административен директор на операта. Да си кажа право, всичките тия подробности за непознати хора, изречени в скоропоговорка, хич не ме интересуваха, но ги изслушах без да прекъсвам моята събеседница, докато изкачвахме стълбището на последния вход в “Ге”-образната кооперация. Апартаментът им беше на третия етаж. Климентина отключи вратата и се разкудкодячи на майка си, че й води гост. Старата като че ли не изпита голяма радост, когато ме видя и след като се здрависахме само рече:

Взехме някакъв автобус, защото въпросният апартамент беше чак в квартал “Изток”. Влязохме вътре и тя предложи бутилка “Метакса” от запасите на ба-щината си сестра и мъжа й Васето. Той нямаше сапунената миризма на на-шия “екстра коняк”. И аз идиотът се отпуснах по течението като да не знаех какво ще се случи. А ми беше казала, че е годеница и че годеникът плува по далечните моря. Легнахме си, защото не знаех, че отношенията им били на скъсване, по незнам чия вина, нито че аз е трябвало да изиграя ролята на “оръжието на отмъщението”. Всичко това и други неща ми станаха ясни цяла година след разписването ни в “Ленинския Райсъвет”…

След “прелюбодеянието”, тя започна да ме посещава все по-често в моя “замък”, т.е. в дупката на ул. “Река Места” № 14, където оставаше и да пренощува, а денем ме придружаваше на лекциите, особено по “диамат” и “истмат” при Бернард Мунтян. Работата замириса на загоряло, когато ми съобщи, че е бременна. Не продумах нищо, но наверно е уловила мрачната сянка, която беше паднала на лицето ми, защото започна да гълта някакви билки и семена от които получи спонтанен аборт или поне така ми беше съобщено. Макар че след изследванията, които ми беше направил д-р Костич това беше почти невероятно. Може би нямаше да се стигне до “фаталния край”, ако имах кола или не бивах толкова изморен, че нямах сили да я изпращам в полунощ до Центъра и се връщам обратно. Както и да е, домашните й започнали да правят скандали. Нейната Радка известила на моята, а тя ми каза, че ще трябва да се женя щом съм ги надробил такива. А на бъдещата си снаха тя държала една реч, затова че половината ми багаж е още в затвора (в буквалния смисъл) заедно с единия крак. И че приемайки да свърже живота си с такъв нехранимайко, поема тежък товар и път в неизвестността. И добавила още, че сигурно е родена на черен петък и повивана от майка си в черен повой. На тази реч по-голямата дъщеря на г-жа Дюлгерова отвърнала:

- Аз майко съм готова да го следвам до края на света.

Навярно, изричайки тези клетвени думи, тя си е мислила, че въпросният край се намира някъде към старата Зоологическа градина до която се стигаше като продължим надолу по ул. “Гурко” към Спортната палата.

*

Както и да бъде, нашата връзка, ако може да се каже така, неусетно се беше задълбочила. Но аз трябваше да си уча уроците, а и общите ни интереси не бяха кой знае колко (не можеше непрекъснато да се разказва за затворите или за житията на светиите). За да не стават все по-дълги интервалите на мълчание, аз въведох моята нова приятелка в компанията на пора Пеев, като най-подходяща за случая. Там бяха Георги Василев с чиято съпруга Елка Константинова те станаха колеги от Института по литература и български език, д-р Георги Генов и още някои други с които, както бе писал агент “Генади,” ни свързваше чашката. В такъв състав “обмянът на мисли” не се изчерпваше тъй бързо. Те ме отменяха във “възвишените разговори” на литературни и житейски теми. Д-р Генов четеше свои стихове, Василев споделяше впечатленията си от новопрочетени книги (самият той пишеше разкази и “научнофантастична” белетристика, но никога не ни посвещаваше в творчеството си, сякаш го криеше като срамна болест). Пеев беше “енциклопедист и циник”, специалист в забавляването на дамите и скандализирането на компанията. Всеки разказваше различни случки от професионалния си живот и вечерите, когато се съ-бирахме, бяха запълнени с онези напоителни бръщолевения, които характеризираха интелигентските сбирки през “епохата на строящия се социализъм”.

По него време и Пеев се беше обзавел с любовница, ако не ме лъже паметта – една инжинерка в Перник с която обичаше да се показва в “обществото”, като да намираше в това компенсация на зле прикриваното си чувство за малоценност. Нещо от което той наистина нямаше никаква нужда, защото с любознателността, упоритото си самообразование и природен ум, не отстъпваше на никой от компанията. Веднаж, току що получил редовния запис за издръжката, който нашите ми изпращаха ежемесечно, реших да внеса малко разнообразие и ги поканих заедно с русата инжинерка. Четиримата отидохме на вечеря при Анто в “Ариана”. В самото начало им разказах съвсем накратко историята на нашия домакин – управителя на ресторанта, комуто ударих едно око, представяйки му компанията. Анто се оттегли бързо и изпрати оберкелнера за когото аз бях “другаря полковник”. След като си поръчахме салатите с ракията и скарата с бирата, докато очаквахме приготовлението им, моята “половинка” стана и отиде до тоалетната, а пора ме запита защо това “маце” се държи някак си неестесвено и ни гледа така възторжено. Не бях забелязал – човек бързо свиква с особеностите на другите и те престават да го впечатляват. После разбрах, че “мацето” отишло в тоалета, за да почисти с лак маникюра и изтрие червилото си, защото в представите й ние сме били “хора от друг свят” пред които било просто неприлично да стои така наплескана и напарфюмирана. (Очевидно и безразборното четене на много книги можеше да се окаже препятствие за нормалното и реално възприемане на околните.) Иначе, благодарение на Петър, вечерята мина забавно, гарнирана от пикантерии, остроумия и вицове. Анто ни изпрати чак до алеята отвъд мостчето и понеже на другия ден имах изпит, минахме през градинката пред университета и по “Гурко”, пред № 34, се сбогувахме. Петър продължи с “русата химера”, както наричаше любовницата си, а аз побързах по “Шишман”, за да не изпусна последния трамвай за Подуене…

Доста по-късно, през лятото на 1965 г., когато бяхме излязли на разходка из Витоша, на връщане през Княжево, погледът ми беше привлечен от пресноразлепен некролог. Той ме накара да се отбием в едно малко гробище край Княжевското шосе, където се беше събрала старата генерация анархисти, за да се прости с писателя Георги Жечев от когото бях чел само стихосбирката му “Говорят низините”. По-късно чух моята спътница да споделя със себе-подобните си впечатленията от присъствалите на погребението: “Добри хора, които ми напомнят за привържениците на някаква сплотена секта от отдавна минали времена.” Не зная дали за малкото минути можеше да се направят такива обобщаващи заключения за едно множество от хора, всеки от които беше Личност, с чиято нравствена устойчивост близките и познатите й не можеха да издържат каквото и да е сравнение. Но приказките й ми заприличаха много на марксленински характеристики за анархистите. Така и не разбрах дали дъщерята на мамината приятелка споделяше с някой за нашите срещи и разговори. С тях тя ме въведи в клюките и събитията в академичното блато (нали беше аспирант в Литературния Институт на БАН). От нея чух за подвизаващите се “протодисидени” в марксическите “философски” среди на Института по Философия и съответния факултет на Университета. Сред тях тя открояваше бъдещият президент Желю Желев с когото бяха близки и неговият приятел и по-сетнешен “оръженосец” - проф. Иван Славов. Тогава той беше само асистент, който бе водил упражненията й по “задгробните науки”. Желю беше станал известен със своята дисертация, представляваща “Критика на лениновата дефиниция на материята”. Заради нея го изгонили от Института, отказали му правото да защити тезата си, изключили го от БКП и някъде през пролетта на 1965 г. му бяха отнели и временното софийско жителство, изпращайки го в родното му село. С него щяхме да се срещнем седем години по-късно, когато той се появи отново в столицата, помилван от философстващите слуги на правецкия големец. С дисидентстващия асистент по марксизъм Иван Славов, се запознахме няколко години по-късно. Той имаше подвижна и иронична мисъл, правеше си гаргари с марксическия кич, събираше вицове и сипеше огън и жупел срещу тъпотата и посредствеността на партийните функционери. Но и той, като Желю, избягваше сериозната, системна, революционна критика на “соц”-обществото. (В смисъл, водеща до заключение, че само Социалната ревлюция може да реши проблемите на всестранната му криза, като създаде негова алтернатива.)

Когато разговорите ми с тях (тогава те още не се наричаха дисиденти) приемеха тази посока, всеки от тях, по различному, гледаше разсеяно или иронично, с чувство на превъзходство, не възразяваше, но се чувстваше цялата им неприязън към революционните цели, методи и средства на борба… Мисля, че тези разочаровани от “първата си любов” и отчаяни хора, бяха по своему честни. В рамките на казионната философия (и религия) на диктатурата те търсеха възможности от вътре, да придадат “човешки черти” на зверската зурла на Партията. В морално отношение бяха антиподи на сталинските бандюги и с тях можеха да се водят свободни, макар и безполезни разговори и дискусии. Ако трябва с две думи да определя разликата между нас, трябва да кажа, че те вярваха, че могат да постигнат утопичната си цел “с оръжието на критиката” или с просветителството, докато ние, без да отричаме ролята на пропагандата, знаехме, че само с “критиката на оръжието” може да се открие пътя към бъдещето. За разлика от тях, “догматиците” - така наричаха партийните “ортодокси” след кончината на тяхния “гениален учител и вожд”, които продължаваха да държат ключовите позиции в сферата на казионната идеология и да упражняват цензурата си над мисълта - бяха непоправими. В циментовите им глави можеше да проникне по-скоро куршум, нежели неокована мисъл. Споровете с тях бяха по-безмислени от тези с обучени/дресирани папагали. Аз не отказвах и такива диспути, които те превръщаха най-често в закани, а може би и в… доноси.

След подобни разнородни срещи и разговори с пролетарии и интелигенти, с “дисиденти” и “догматици”, с извън- и с антипартийни “елементи”, често си задавах въпроса: само те ли са виновни за мъртвилото в “заобикалящата ни обективна реалност, която е дадена в нашите усещания, съществувайки независимо от тях”…(Ленин)? Можеха ли да настъпят и минимални промени в статуквото, когато дори ние анархистите, които бяхме наясно с тиранията и обскурантизма и със средствата за премахването им, сега в най-добрия слу-чай само глаголствахме (при това често неубедително) или хихикахме над Тодор Живков, разказвайки вицове за него и не искахме да проумеем, че по този начин ставахме по-жалки от това нищожество и антуража му. Вместо да бъдем пример за идващото след нас поколение, с бездействието, безсилието и безпомощността си, ние помагахме за “анестезирането” му. Руските “нихилисти” избиваха своите тирани и палачи без да държат сметка за “международната и вътрешна обстановка”, нито се спираха пред садистичната им жестокост… Такива мисли споделях с малцина от приятелите, но и сред тях те не намериха особен отзвук. Бай Христо Колев, ми възразяваше, сочейки пораженията, които болшевиките бяха нанесли на идеалите и душите на хората. Дори най-добрите “питомци” на соц-обществото – казваше той - се спират стъписани пред бездната от въпроси, които поражда марксическата “практика”. Какво остава до комформисткото филистерство. То винаги, с изключение на редките революционни изригвания или празненства на духа, е представлявало далеч преобладаващото “сплотено мнозинство”. С опортюнизма, кари-еризма и предателството си, то създава предпоставки за устойчивостта на робството и експлоатацията, не по-малко отколкото внушавания от “органите” парализиращ страх чрез абсолютния произвол, незачитането на личността и живота, с всеобхватната мрежа от доносници, която копоите създават с упоритостта и постоянството на паяци… Заключението му беше, че само времето може да заличи следите от “социалистическото строителство”, а до тогава трябва да даваме примери на нравственост, непримиримост и кураж, готови да подадем ръка на всеки падащ в бездната, независимо от това, какво ще ни струва такова поведение. Макар да съзнавах, че в много отношения е прав, моето същество се бунтуваше срещу очевидното. Волунтаризма вземаше връх в размишленията ми и аз не можех да приема тази толстоистко-гандистка философия на пасивната съпротива… Само, че не можех да намеря изхода. Знаех колко може да направи сам човек, бях заплатил цената, имах примера на Унгарската революция и исках да приложа натрупаните си знания и опит в една по-мащабна акция. Но тя беше възможна само, ако отново се навдигнат революционните вълни. А дотогава???

Както и да е, решихме безвъзвратно да се женим с Климентина. Защо тя взе това решение, тогава не ми беше много ясно или и да е, не искам да ровя. Непонятно беше по-скоро защо аз се реших на подобна идиотска постъпка, още повече, че чувствата ми не бяха Вертеровски. Главната вина за всичко, което последва е изцяло моя, защото се бях клел да не създавам семейство, а и не бях в първа младост, че да стана жертва на “сляпата седмица”. Но един компромис влачи след себе си други. Най-напред приех да следвам, а после се съгласих да положа и подписа си в кметството. Може би, обяснението трябва да се търси в “Житие и битие грешнаго Софрония”, където, доколкото си спомням, поп Стойко беше записал: “И като се съвсем отчаях – ожених се…” Така настъпи временния край на моето ергенство.

Както и да е, стигнахме до “ритуалната зала” в кметството (за малко да кажа в “Дома на покойниците”), където този ден нямаше навалица и веднага влязохме вътре. На подиума, зад дълга маса като тези които поставяха за “по-четния президиум” на партийните тържества, стоеше русолява дама попрехвърлила “на попрището жизнено средата”. На такива казваха попеси. Те заместваха поповете при църковните “тайнства”. След като прочете имената ни, пристъпихме четиримата като пред съд и попесата запита делово за името на “рабинята божия”, а после оглеждайки ни подозрително, запита къде е младоженецът? Когато се изтъпаних отпреде й, тя ме огледа, едва спирайки напи-ращия в очите й подигравателен смях. На мен също ми стана смешно. Не заради възрастовата ни разлика – тя беше непълни седем години, а аз още не бях навършил Христовата възраст преди разпятието, макар че от ранната си младост изглеждах с десетина години по-стар. Към това се бяха прибавили и бялия ми кичур и сребреещите “бакенбарди”, поради които сигурно съм й изглеждал като татко на невястата. Смешна ми изглеждаше и ситуацията в която се бях натресал. След като чиновничката по ритуала свери в тефтера данните на всички ни с личните паспорти, тя започна някакво заучено, повтаряно хиляди пъти слово, което ме разсърди наистина и аз изрекох достатъчно високо, за да бъда чут:

- Хайде съкращавай, съкращавай, че наближава обед.

Попесата ме изгледа възмутено, но претупа набързо тропара и ни прикани да положим подписите си. После ни стисна ръце, обяви ни за мъж и жена и ни връчи предварително попълненото “Брачно свидетелство”, което беше шарено и ми напомняше ония, които получавахме в основното училище в края на всяка учебна година. Въздъхнах и поехме обратния път. Трябваше да се изтърпи и обяда, който тъщата беше приготвила по случай радостното събитие. Без да пренеса през прага булката на ръце, влязохме вътре в хола. Маман ни “честити”. Там, освен обедната кръгла софра, ни очакваше и Митко – вуйчото на причината за тъжеството – една от гордостите на фамилията. Той ме огледа критично и скептично, но общо взето се държеше философски и прилично, след което седнахме около отрупаната с ястия маса. Балдъзата и баджанака отсъстваха демонстративно. Нямах никакво настроение да водя полагащите се за случая монденски разговори и порът ме отмени блестящо. Държеше се, както обикновено малко хулигански, но понеже не му липсваше остроумие, неговите фойерверки скоро спечелиха и разсмяха другите, а хва-лбите за собственоръчно-приготвеното от баба Радка сватбено меню (тъщата - съименница на майка ми и нейна приятелка от врачанската гимназия – за разлика от отдалата се на науките дъщеря, беше добра готвачка) разведриха окончателно погребалната атмосфера и гощавката завърши примирително.

Когато ритуалния обяд приключи, двамата с Климентина, придружени само от свидетелите-кумове, се отправихме към гарата в почти добро настроение. Влакът пристигна в Благоевград на първи коловоз в 15 часа, където сутришната телеграма бе довела мама и тате на перона. Разпрегръщахме се и пак без кола със свирки, балони и веещото се було на младоженката, поехме пеша към дома. Тя вървеше отпред под ръка с радостната ми майка, а ние с тате ги следвахме. Той ме попита “в качеството на какви идваме?” и аз му отговорих смеейки се: “На бракувани”.

- Смей се сине, смей – рече тате – ти после ще видиш какво е да си женен.

Явно и той ме мереше със своя аршин, но се въздържах да развия моята кон-цепция за брака. Счетох за ненужно да развалям, ако не радостта, поне спокойствието им. Нали вярваха, че бракуването ще ме вразуми и те ще могат да си отдъхнат от тревогите и сюрпризите, които им сервираше непрокопсания първороден син. Подочула част от разговора ни, булката отговори вместо мен:

- Тате, нашият брак няма да бъде като останалите…

Скоро пристигнахме в малкия, с червена мазилка, номенклатурен блок. Бяхме само четиримата. Брат ми и жена му реципрочно отсъстваха и по-добре. Раз-положихме се в гостната и докато се водеше оживен разговор между свекърва и снаха, ние с тате обменяхме мисли върху вътрешното и международно положение. Климентина се обръщаше към двамата с “мамо” и “тате”, а аз така и до края на брака ни не можах да си скърша езика и се обръщах, когато си говорихме с тъщата, безименно. Този ден не съм запомнил с друго, освен с това, че щом седнахме да вечеряме и след първата наздравица взех да посягам по-често към шишето с ракия, тате взе да ме побутва с крак под масата да се въздържам, за да не се изложа в “първата брачна нощ”. Той сиромахът като да бе забравил, че сме от сой, който не се напива, каквото и да е количеството погълната “огнена вода”. По едно време Климентина отиде до тоалетната, придружена от мама, а тате се наклони към мен и прошепна:

- И запомни тая стара немска поговорка: “Добре обесен, е по-добре от зле оженен!” – само, че тогава не бях в състояние да вникна в тая мъдрост.

Не се заседяхме до късно и се оттеглихме в приготвеното брачно ложе. Беше ми късо, като прокрустовото. На всичкото отгоре, под завивката усетих, че съм настъпил нещо, което отчаяно се опитваше да се измъкне. Натиснах го по-силно и когато отметнах юргана, видях че съм смачкал мишка. Казват, че някои деряли котка пред булката да й вземат страха. Ние минахме само с една мишка... На 8 срещу 9 декември 1965 г. тая мишка може би беше лош символ?

След като изпълних съпружеските си обязаности, заспах със съня на правед-ник и спах до късно, изморен от богатите впечатления през изтеклите 24 ча-са. На сутринта закусихме и не след много се отправихме пак към гарата. Трябваше да вървя на лекции и упражнения. Обещахме си с нашите да се виждаме по-често, разпрегръщахме се и се качихме във влака. Той потегли и през прозореца на купето дълго си махахме. Когато нашите са се прибрали, мама сигурно е коментирала липсата на кръв по бялия чаршаф. Тя беше ста-ромодна и трудно разбираше, че ерата на девствениците беше отминала безвъзвратно. Но понеже беше справедлив човек и държеше на равноправието между мъжа и жената, знаейки за “курваруването” ми през първите месеци на “свободата”, сигурно не е вързала голям кусур на щерката на своята приятелка. В края на краищата и тя наближаваше 26-те лазарника и нямаше причина да се консервира в саламура. По онова време нямаше точни статистически данни за началната възраст на сексуалния живот при младите (или са ги считали за държавна тайна) но за днешните “тийнейджъри” се твърди, че тя продължава да слиза стремглаво и вече била под 14 години...

След първата ни брачна нощ в Благоевград, побързах да се върна в Подуене на “Река Места”, в моя “Замък Шпесарт”. (Част от “колхоза” на приспособените за студентски квартири свинарници, кокошарници и прочее пристройки в някогашния селскостопански двор на “предприемчивия” бивш кръчмар бай Пенко.) Тук продължихме да жевеем с Климентина още цяла година.

Веднага след завръщането ни си оставих багажа в “Замъка” и отидох в университета. От 14 часа имахме упражнения по аналитична геометрия с нашия събутилник - асистентът на Петканчин Колю Стоев. Чувствах се изморен и затова минах на по-задните редици с чинове, където нямаше никой. Колегите се бяха изтеглили напред, за да събират ум и наука. Скоро влезе и Кольо и започна виртуозните си обяснения на тайните на тая геометрия, като ги илюстрираше с решаване на все по-усложняващи се задачи. А аз се излегнах на скамейката и скоро съм заспал. Както ми разказваха после, по едно време хъркането ми станало толкова непоносимо, че шумът започнал да смущава водещия упражненията. Той си помислил, че това е от колите и мотори-те, профучаващи по улицата. Прозорците на аудиторията гледаха към бул. “Толбухин” (сега “Левски”) и нашият асистент взел, че ги затворил. Тогава хъркането заприличало на рев в зоопарка или на онова в килията на хърка-чите, където беленските надзиратели ме бяха разпределили. Когато Кольо се ориентирал в ситуацията, за което му помогнали и избухналите в смях коле-ги, които се обръщали назад към скамейката от която се разнасяли моите рикания, той накарал Мирослав да ме събуди, което приятелят ми и сторил. Нашият демонстратор записал на черната дъска условието на задача, вдигнал една от колежките, после се приближил към последната редица откъдето допреди малко долитали хърканията. Деликатно и с разбиране, Кольо ми каза, че мога да се оттегля в някоя празна аудитория и да си отспя или направо да се прибера у дома. Понеже не изгарях от желание да се затворя толкова рано в кочината на бай Пенко, аз се стегнах и стоически понесох следващите часове на упражненията. В “къщи” се прибрах по тъмно – наближаваше най-дългата нощ в годината. Там вече ме очакваше жена ми и ме гледаше малко укоризнено, че съм закъснял. Трябваше да се свиква с нормите на съпружеския живот…

*

Така, макар да бях убеден, че революционерът не трябва да се обвързва с ангажименти към семейството защото нямаше да може да ги спази, а и бях излязъл от затвора с решение да не се женя, и още по-малко да създавам деца, на третата година го наруших. Ожених се и още в райсъвета, както казах, се почувствах, като клетвопрестъпник. Не, че се бях демо-билизирал, нито бях дезертирал от невидимата армия на революцията, но разбрах колко трудно е да останеш в окопа, когато другите, по различни причини, твърдяха, че времето на революциите е минало или още не е дошло…