ГЛАВА V МЕЖДУ “ИЗКУШЕНИЯТА НА ЖИВОТА” В ЕСНАФСКОТО БЛАТО

- Е, и какво направи с твоите бомби и затвори? – На морето дупка.

- Мале, сам човек трудно може да направи много повече, особено когато е едва на 19 години. Ако овцете не бяха толкова много на квадратен киломе-тър, резултатът щеше да бъде съвършенно различен и ти нямаше да ми зада-ваш такива въпроси.

Или друг път:

- А бе, ти само за политика ли ще говориш? Не виждаш ли че ставаш досаден…

- Мадре, нещо не се разбираме и сигурно вината е моя задето не съм бил достатъчно ясен. Аз не говоря за политика, а за революция. И за тия, които искат да избягат от нея ще перифразирам казаното от Бисмарк на една дама, която декларирала, че не се интересува от “политика”: “- Вие госпожо може и да не се интересувате от революцията, но тя се интересува от Вас…”

*

В желанието си да се сродим, Бекяра искаше още от затвора да се запозная с племенницата му Олето – дъщеря на голямата му сестра Вера, което сторих макар и с закъснение. Родена през 1945 г., тя беше едно добро, сериозно, смущаващо се и изчервяващо се негрозно момиче. Завършваше гимназия тази година (1963 г.) и ме покани да й кавалерствам на абитурентския бал през месец май. Отидох, облечен в официалния си черен костюм с букет от червени рози, но се държах като пън защото бягах от връзки с девственици и евентуален брак, като дявол от тамяна. И може би сбърках, защото сигурно щях да спечеля една вярна сподвижница. Вместо това, попаднах сред интелигентите и интелектуалките на София, послушах мама и се ожених за една от тях – дъщеря на нейна приятелка от студентските години. Но може и това да беше за добро, защото безкористна, но и безсърдечна, тази женитба не можа да ме обвърже чувствено, нито нравствено или идейно. Дори литературните ни интереси бяха съвършено различни. Но за това неразумно деяние после – от него тогава ме деляха повече от две години. На бала се държах като баща и май развалих празника на пращящото от жизненост момиче. Аз не можех да танцувам, а то, за да не ме остави сам, отказваше поканите на своите съ-ученици-връстници. В полунощ я изпратих до вкъщи й и повече не излязохме заедно - продължаваше да ме плаши силното й изчервяване, когато случайно се разминавахме по джумайските улици…

Пак по него време, атмосферата в родния ми дом се нажежи след като оси-новения от леля си брат на тате – Кольо Унчев - даде да се разбере, че го е измамил. Дядо ми Георги, който беше и негов баща, очевидно е имал право когато не е пожелал да го допусне дори до смъртния си одър. Хитрецът чичо, който, както се разбра впоследствие, се оказа отгоре на всичко и агент на ДС. Той се бе престорил на милостивия самарянин когато се намърда с фамилията си при овдовялата ми и болна баба Елисавета под предлог да я гледат. След това продаде и изгуля къщата на осиновилата го дядова сестра – тета Олга и изнуди баща ми и чичо Перикъл, който също беше в затвора, да лъжесвидетелстват, че и той е наследник, “за да спасяли” половината къща от конфискация, обещавайки му “да се разберат по братски”. Когато тате поиска подслон в родния ни дом, Кольо Унчев му каза, че ние сме имали право на 1/9-а или на по-малко от една стая, поради което съжителството ни било невъзможно. Аз не се намесих в имуществените спорове между “братята”, поради принципното ми отношение към собствеността и наследствата, но си имах едно на ум.

След като чичо ми Кольо или агент “Трендафилов” им посочи вратата, нашите взеха под наем едно двустайно апартаментче срещу сградата на окръжното управление на МВР където се помещаваше и ДС. В малкото червено блокче на улицата, носеща името на обесения след 1923 г. от ванчемихайловистите анархист Ташко Комитов, на № 18, те съжителстваха с членът на ЦК Съботин Генов и с “другарката” му от партизанските години, обитаващи последния III етаж. Над нашите се беше настанил шефът на местната ДС, а наоколо живееха други тукашни величия и второразрядни “отговорни другари”. Изглежда ни бе “съдено” да сме винаги под зоркия поглед на копоите…

На Съботин, който беше един истински “жизнелюбец”, носеха редовно с джипа цяли щайги плюсница и пиене, както се полагаше на всеки от няколкостотинте най-висши членове на номенклатурата, от което се беше угоил, като всички отговорни другари и заприличал на евнух. Не след дълго, той заряза жена си, която му се сторила грозна, разведе една красавица - аптекарка от Симитли, отговаряща на висшия му партиен сан и сключи с нея брак. За подобни истории сред народа се носеше следния анекдот: когато някой от про-столюдието си позволеше да посегне на чужда булка, казваха, че бил “битово разложен”, за редовия партиец – че е “сгрешил”, окръжните партийни нерези били палавници, а тия от върхушката… жизнелюбци. Когато нашия “член” на ЦК си замина за постоянно в София, джипа престана да зарежда хладилниците на третия етаж, а изоставената бивша партизанка започна да търси компанията на мама и да споделя безобразията на Съботин. От нея научихме, че той не можал да спре неудържимия възход на симитлийската хетера. На един от приемите в Партийния дом, даден в чест на съветска делегация, тя започнала “флирт” с водещия я кандидат-член на Политбюро на КПСС, а Съботин трябвало да се примири със съдбата си на рогоносец. Впрочем, тия истории бяха станали повсеместни, доста по-рано преди навършването на 20-годишнитата от “великата деветосептемврийска победа”. И понеже във висшите партийни кръгове цареше еманципация, имаше и обратни случаи, когато стари “отговорни баби” от ЦК и политбюро, за които им беше крайно време да се погрижат за грешните си души, се бяха обзавели с млади жребци-жигола, изпълняващи ролята на охранители, секретари, шофьори, домашни прислужници и всевъзможни слуги, които се полагаха на заслужилите правоимащи в така създалото се безкласово общество.... Маминото разузнаване работеше безотказно и тя ме информираше редовно за живота на “новите хора” от горните и околни апартаменти.

*

Настъпи лятото на 1963 г. и май беше време да прекратя почивката и всякакви разговори и забавления за сметка на родителите си. След като реших проблема с казармата чрез Хърсовската лудница и си изясних обстановката и промените в духовете, трябваше да си потърся работа. (Може би избързах, защото, ако бях изчакал да ме мобилизират и лудостта ме налегнеше там, нямаше накъде да мърдат. Трябваше да признаят, че съм се разболял “при изпълнение на служебния си дълг” и да ми плащат доживотна пенсия. Тогава, по ирония на “съдбата”, държавата щеше да замести марксовия “спонсор”.) Брат ми ме назначи в неговото предприятие като хаспелист на група строители-пенсионери. Тяхната бригда получаваше надници от по лев и четиридесет стотинки и те казваха “Добре, че бабата е садила кромид, та да има с какво да си дояждаме”. На този фон, с моята надница от цяли 2,40 лева можех да мина от “работническата аристокрация”, но скоро ме уволниха заради “добрата ми работа”. Уволнението мотивираха по негодност за което ми помогна документа на Янакиев (чл. 13). Иначе, ако не беше брат ми, лесно можеха да превърнат моята липса на трудов ентусиазъм и стоварването на хаспела с трясък върху работната площадка в злонамереност и да ме осъдят за… саботаж.

В къщи към това се прибавяха непрекъснатите натяквания на мама, че “комсомолските тъпаци” били завършили отдавна щудирането си, станали лекари и инжинери и “стъпили на краката си”, а тя се чудила как ще я карам с 52 лева месечно, когато тях няма да ги има… Нейните тревоги се споделяха и от баща ми, но той страдаше мълчаливо. Знаеше, че поученията и укорите, особено от негова страна, можеха да имат нежелания обратен ефект. Защото, аз не можех да простя на тези, които бяха видяли от близо лицето на “абсолютното зло”, примиряваха се с него и дори опитваха да склонят и другите да ги последват. Тате само повтаряше: “Гошо, сине, силни са гадовете, безпощадни и жестоки.” Отговарях му, че силата им е привидна и че ако само един процент от сънародниците ни бяха мъже, от тях и царството им отдавна нямаше да е останал и помен. Тогава тате ме питаше: “Де го тоя процент?” Отвръщах, че мъжете трябва да се търсят и организират. Тия ми приказки го плашеха до такава степен, че както разбрах, двамата с мама поставили бучка захар под възглавницата ми – така му заръчала петричката врачка Вангя с която той се знаел от посещенията с флуорографа и профилактичните прегледи из окръга. При една от следващите си обиколки на Петрич. той отнесъл увитата в кърпа захар и зачакал реда си сред навалицата, която обсаждала къщата на “пророчицата”. Тя излязла и рекла на висок глас: “Да влезе доктора!” Когато се завърна, тате не можеше да скрие радостта си и разказа, че Вангя предрекла:

- Син ти, когото виждам да излиза от една голяма тъмнина, ще живее в Париж.

Камък се смъкнал от гърдите му при тия думи. А аз бях и продължавах да бъда абсолютен скептик по отношение на свръхестествените сили и пророческите възможности на тяхните “избранници”, та му казах:

- Докторе, ако и тая гадателка познава бъдещето колкото софийската дъновистка, ще трябва да се приготвите за още едно ново десетгодишно отсъствие! - и им разказах за “Сестра” Балтова от вуйчотошовите приятели от “бялото братство”, която малко преди влизането ми в затвора, беше предсказала, че в своите “общувания с духовете ме виждала в Рим” и ми заръча като отида там да й изпратя една шамия. Балтова, може би, беше по-близо до истината, защото още тогава можех да видя Рим, ако вместо да ме спираше другарския дълг към Васката Зафиров и другите “съконспиратори”, бях отпрашил пряко сръбската граница. Тя отстоеше на петнадесетина километра от родния ми дом, където бях предаден повторно, арестуван и на връх Връбница преведен по благоевградските улици към гарата. По стечение на обстоятелствата, двадесет години по-късно се сбъдна пророчеството на петричката “леля” на суеверните номенклатурчици. Не дълго след моето бягство, те експроприираха ясновидството й за частно ползване, определиха такса за париите и облагаха “приходите” й, превръщайки я в “социалистическа” фабрика за пари. Казвам, че Вангя “позна по стечение на обстоятелствата”, защото се бях отказал от намерението и сигурно никога нямаше да избягам от страната, ако копоите не ми тъчаха “смъртния саван” и “вътрешният им враг” не бе свил знамената за неопределени времена в очакване да пристигнат някакви поредни далечни освободители…

*

Продължавах да прескачам до София, където случайните ми срещи се редуваха с уговорени. Така, видях Алипи – първият подсъдим от процеса на Иван Неврокопски. Той капитулира в затвора и амбициите му се свиха от министър на вътрешните работи до управител на ресторант. От “икономиите” сколаса да си направи вила, но по този начин стана още по-уязвим и копоите нямаше да закъснеят да го превърнат от капитулант в доносник. Беше невъзможно да му се помогне и подаде ръка. Той потъна в тинята и беше станал опасен провокатор. По същия начин срещнах и друг негов събрат - Желю Динев. И той беше “геметовец”, комуто предричаха блестяща политическа кариера след края на диктатурата. Но Желю също капитулира. Поддаде се на заплахите на копоите, че ще го унищожат, като Евтим Арсов и се предаде. Каза ми, че е записал биология с намерение да развива тяхната “биоматериалистическа философия”. Хвалеше се с университетските си успехи. Мисля, че не беше станал тяхен доносник. Въпреки това, и с него нямаше какво да си кажем и не се потърсихме повече. Отново и за последен път чух, когато катастрофирал с автомобила си. Тези, които Желю индоктринираше в затворите с “Принципите на БЗНС” и с “Политически партии и съсловни организации” на Стамболийски считаха, че той е станал жертва на ДС. Разбирах, че им бяха необходими митове и си ги създаваха, отказвайки да приемат, че след като бе капитулирал, той бе много по-нужен на копоите “жив”, отколкото като истински труп. Всъщност, разговорите ни с Желю Динев се бяха изчерпили още в края на 1956 г., когато в наказателното отделение на Пазарджишкия затвор не можа да потисне лакомията си – той беше готов да остави другарите си гладни, за да напълни разширения си търбух. А и след Унгарската революция вече бях започнал да гледам на старите демократически партии, като на “умряли кучета”. Тогава бях убеден, че между Третата световна война и Социалната революция няма да има междинни фази, нито “временни правителства” или реставрации. Прогнозите ми, за жалост, се оказаха верни само наполовина: политиците на едрата и дребна българска буржоазия не възкръснаха, но реста-врацията на преддеветосептемврийското ни минало в нова премяна, се извърши от “авангарда на пролетариата” – БКП, чиито “отговорни другари” останаха на сцената, като… “бизнесмени”. Сякаш, за да потвърдят казваното от дядо ми Александър: “Гавно не тонет!”

Потърсих повторно Васил Йоцов, който вярвах беше от малцината николапетковисти, които не бяха капитулирали. Намерих го при старите му родители. Той ми разказа, че работил като заварчик-електроженист в строителството, но ми се оплака, че въпреки това искали да го изгонят от София. За това обвиняваше тяхните “декларатори”, които били по-настървени от копоите и правили всичко възможно, за да повлекат със себе си и останалите земеделци, които не са се “разоръжили”, тоест не бяха поели по пътя на доносничеството. Най-голямата му грешка била, че посетил Железан, за да му иска съдействие, а той мръсника му с мръсник, държал ултимативен език, какъвто и чекистите не си позволявали в затвора. Капитулантите и предателите очевидно искали да няма кой да им търси сметка при един обрат.

След като изплака неволите си, Васката се похвали с новото си “завоевание” – една женена мадама, влюбена като ученичка в него, която имала много връзки с властниците и го покровителствала. И от тук нищо нямаше да излезе, си помислих, но си замълчах. Впуснахме се в старите спомени, които като че ли го съживиха. Постепенно Васил се ободри и си възвърна чувството за хумор. Разказите му се изпъстриха със саркастични ухапвания срещу големците и “народната власт”. Те изобилстваха с артистични моменти и самоирония. От тях си тръгнах късно, когато минаваха последните трамваи. Той излезе да ме изпрати до “Двойката” и ми каза, че скоро щял да се мести в някаква дървена “самотна къщичка” към Слатинския редут, която му намерила “любимата” с цел да я превърнат в гнездо на пламенната им любов. Дадох му адреса на нашите в Благоевград и вуйчовия телефон и му казах, че чрез тях ще може да ме намери където и да съм.

В политическите ни разговори бай Димитър не можеше да се освободи от ленинските и троцкистки догми и беше неспособен да се измъкне от калчищата им. Той продължаваше да ми обяснява отлагането на революцията с “кризата на ръководството на пролетариата”, като под това разбираше върхушките на ръководените от Сталин компартии, поети след това от неговите “епигони”. (След чистките на “ленинската гвардия” през 30-те години, Гачевият “класик” Троцки наричаше Сталин и политбюрото му “епигони на Ленин”...) След още няколко подобни идеологически щампи, които той използваше в “анализите” си, реших, че е излишно да споря със стария, започващ да склерозира троцкист и най-често го оставях “да се развихри”.

Единственият светъл лъч, ме уверяваше бай Митьо, идвал от Секретарията на IV Интернационал, от който успял да получи някои материали. Той ги превел и отпечатал на пишущата си машина. Щял да ме запознае с тях. (Поради липсата на наша информация и интерпретации на световното развитие, ние често вземахме желаното за действително, превръщахме мечтите във виртуална реалност и си създавахме митове с които някои живееха цял живот. Като правило това важеше за всички среди, но докато аз се стараех да събирам данни и факти от които, подобно Кювие, да сглобявам текущите събития и процеси и да ги анализирам, Гачев ги съчиняваше. Той твърдеше, че китайските комунисти са троцкисти, Кастро също бил от IV интернационал, а Насър бил маскиран троцкист. Разказваше още как, след края на войната, 8000 троцкисти в червени ризи и черни панталони марширували въоръжени по “Шанзелизе” от което френската и европейска буржоазия изтръпнали и други такива чудесии. В интерес на истината и сред нашите се срещаха подобни феномени, но в далеч по-скромни мащаби. Когато бях вече в емиграция, бай Ганчо Дамянов от Казанлък питаше Хаджията в свое, нелегално излязло от НРБ писмо, дали знае нещо за някаква мюсюлманска секта, която практикувала анархизма в Йемен още преди 1000 години… При това положение на нещата, бай Димитър беше поел сам ролята на Интернационал, като, за да бъде по-убедителен, произвеждаше на адвокатската си пишуща машина под индиго “Документи” на ККП, Насър и други “секции-членове на IV интернационал”. От негово име издаваше и информационен бюлетин, резолюции, анализи и апели, също размножавани на пилюр, за които надали намираше четци и “бойци”, които биха приели за достоверни и автентични неговите Донкихотски фантасмагории.)

След като извършихме един бегъл преглед на събитията у нас и в света, в който имаше и “рационални зърна”, той ми донесе своите “документи” на Китайската компартия, както и на Насър и Фидел Кастро. В тях се твърдеше, че първата е секция, а вторите двама били “милитанти на IV Интернационал”. С просто око си личеше, че това са негови свободни съчинения, но не оспорих тяхната автентичност. В “пропагандисткия подход” на бай Митьо може би имаше резон. Разбрал психиката на нашенците, които винаги са търсили някаква “велика сила” на която да се облегнат, той искаше… “да лови с трици маймуни”, тоест - с “документите” си.

С Гачев говорихме и за перспективата пред всеки от нас. Като емисар на Коминтерна, той беше изпращан в Германия в началото на 20-те години на ХХ-и век, но възрастта му бе свалила от дневния ред въпроса за един повторен “революционен поход” на Запад Той ми казваше, че ще завърши житейския си път в България. Казах му, че също бях решил да остана в “родината”, докато в нея беше възможно “мирното съвместно съществувание с копоите”.

- А когато това стане невъзможно? – запита бай Митьо.

- Ще ти отговоря със сентенцията на древните римляни: “Ако искаш мир, гот-ви се за война.”

Той ме погледна изпитателно. Така завърши първата ни среща “на свобода”…

Следващите и разговорите, които имах с него не бяха излишни, но ми действаха угнетяващо с догматизма, психическите отклонения и старческата деградация, която е нещастен жребий на почти всички революционери, които са имали нещастието да се задържат прекалено дълго върху “грешната земя”. Гачев ми напомняше, не само по външния си вид, повредения от четенето на много рицарски романи “хидалго де Ламанча”. Въпреки това, през десетте години до бягството ми през границата, ние се виждахме още няколко пъти. С това отдавах почит към стария маркс-ленинист-троцкист с когото бяхме идейни антиподи. Защото, той бе от малцината, да не кажа единственият, сред последователите на “класиците” у нас, който по силата на разбиранията си и “така сложилата се българска история”, бе водил своите борби с диктаторските режими на Третото царство и “Първата република”.

За следващите посещения в Пловдив или за оказваното му гостоприемство в София, освен обмяната на мисли и спомени, роля играеше и императива на моя морал: “Обичай ближния си, и дори врага си… когато не е подлец!”

Сравнявайки душевното състояние на нашите приятели и познати и претърпяните от тях метаморфози между 1945/53 и 1963 години, можеше да се установят съществените промени в нагласите на умовете през тоя интервал, във всички пластове на новопостроената обществена пирамида. ВЛАСТНИЦИТЕ, които по-рано под път и над път повтаряха “С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем!”, бяха станали “миролюбци”. Те считаха, че у нас само една нова “освободителна армия”, напр. американската, може да им отнеме властта, както друга – “червената” - ги бе дарила с нея преди две десетилетия. Сега, в условията на “мирно съвместно съществуване между системите с различен обществен строй”, те почти бяха повярвали, че тяхното “царство на необходимостта” ще бъде вечно, а те само ще си сменят службите и креслата в увеличаващите се до безкрайност “фази на строящия се социализъм”. Дори вуйчо ми Тодор беше убеден, че ще има 100-годишнина от преврата на 25 октомври 1917 година. И НАРОДЪТ у който по-рано недоволството, резултат от експро-приацията на земята и добитъка с вкарването му в ТКЗС-тата и куража, породен от илюзорната надежда за една близка III Световна война раждаха бунтовници, сега вместо воля за борба, чийто характерен симптом бяха увеличаващия се брой реални или ембрионални конспирации, връх вземаше масовото униние и приспособенчество. От това състояние на духовна прострация не правеха изключение и бившите затворници. В преобладаващото си мнозинство те също бяха убедени в дълголетието на властта и ставаха все по-склонни да възприемат “философията” на роба. А от нея до доносничеството крачките не бяха много.В най-окаяно положение обаче бе изпаднала ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА. Случаите с които се сблъсквах в моя живот, свидетелстваха, че за така нар. интелектуалци продаването на първородството за паница казионна леща не създаваше никакви нравствени проблеми и духовни терзания. Те се надпреварваха да ближат задниците на “любимите си ръководители” след което, в най-добрия случай, в пиянски домашни компании си разказваха вицове за тях. Най-показателна за духа на епохата беше еволюцията от Ботев и Гео Милев до… Леда Милева и Любомир Левчев. А НИЕ, последните мохикани на свободата, които бяхме убедени, че краят на тиранията е близък и неизбежен, оредявахме все повече.

Без да датирам моите анализи и прогнози от преди и в затворите, ми се налагаше да призная, че те… катастрофираха. Въпреки това, преодолявах колебанията да потегля по широкия свят, решавайки да остана, защото не можех да приема, че липсват онези поне 1 на 1000 от народа, които не са лишени от революционен капацитет, и които вярвах, са достатъчни, за да свършим в България онова което бе извършил преди век в Италия Гарибалди със своите ХИЛЯДА... Останах, но тепърва щях да установявам, че изборът да се живее в родината на живковци, сред приспособилите се към тяхната диктатура роби, сплотени в “морално-политическо единство” със своите робовладелци, не беше най-удачния, нито ной-лекия. Той действаше деморализиращо и оскотяващо. Но всичко това се осъзнаваше бавно и мъчително, с нежелание и съпротива. Докато в края на 50-те години мислех, че развръзката ще настъпи в средата на 60-те, когато си излязох от затвора, събитията в света и хората от другата страна на телените мрежи и каменните стени, ме доведоха до заключение, че вероятността да се случат велики събития през десетилетието 1961 – 1970 г. клонеше към нула. Временни надежди събудиха събитията в Китай около т. нар. Културна революция, “Пражката пролет” и тези през май 1968 г. във Франция за които ще стане дума по-нататък, но и върху тях падна сланата на поражението. От следващото десетилетие (1971 – 1980 г.) мнозина приятели считаха, че не можем да очакваме голями промени и аз бях готов да се съглася с тях. Това гробовно затишие наклони везните през лятото на 1973 г. към преска-чане на оградата, която разделяше Нова Горица от Гориция на югославско-италиянската граница.

В емиграция по-добрата осведоменост и изобилието от информации засилиха предчувствията и растящата ми увереност, че краят на “рая” ще настъпи през десетилетието 1981-1990 г. Даже в проекгокнигата си, чийто конспект е от 1977 г., в подзаглавието бях записал формулата 1984 + 5 год., където + 5 години беше допустимата грешка. Тази прогноза се оказа вярна (с + 5). Но, когато настъпи краха от 1989 година, комбинираните усилия и споразумения между победители и победени в Студената война, доведоха до спад на градуса, разпиляване на енергиите и надеждите, че революцията ще обхване масите от Берлин до Владивосток, за да се превърне в прелюдия на Световната Социална. Господарите от двата блока и тяхните слуги, разбирайки величината на залога, направиха всичко зависещо от тях, за да потушат най-голямата предреволюционна криза на ХХ век. Договореностите за мирно преразпределяне на “сферите на влияние”, на процентите от грабежа и броя на съдраните народни кожи, които трябваше да получи всеки в ГЛОБАЛНОТО АКЦИОНЕРНО Д-ВО С НЕОГРАНИЧЕНА БЕЗОТГОВОРНОСТ, взаимните отстъпки при сключването на мира между палатите и притъпяването на революционния инстинкт у обитателите на колибите, съпътствано от негодността на “детонаторите” на социалните експлозии, изиграха своята роля за установяване на дне-шното състояние на света. Нещо повече, те предопределиха развитието през настоящето десетилетие 2001-2010. Тържеството на реакцията и на обслужващите я туземни лилипути, които се самопровъзгласиха за “елити”, след като бяха изведени на сцената от постановчиците е повсеместно и аз съм склонен да приема, че моето поколение, като това на Гачев, няма да види революцията. Но нека не избързваме с “пророчествата”си. Иначе рискуваме да из-паднем в положението на “пророците след Мохамед” или на Ленин в Цюрих с неговите “прозрения”. В една динамична епоха, като нашата, в която истори-ческите скорости се доближават до светлинните, ВСИЧКО Е ВЪЗМОЖНО.

Краят на новото статукво може да настъпи във всеки момент, в който една тежка криза на “Глобалната империя” пробуди мълчаливото мнозинство на САЩ или когато арогантната политика на нейните “елити” обедини света срещу тях. Мощен акселератор в тази насока е все по-ярко очертаващата се колизия между всестранните последици от Роботронната революция и стремежите за създаване на Световна империя на капитала. Но за всичко това ще стане дума в съответните части на романа… “когато му дойде времето”.