ГЛАВА VI ЗАЩО СЕ СЪГЛАСИХ ДА СЛЕДВАМ?

Иначе “животът си течеше”. По него време беше цъфнала любовта на брат ми Огнян с “невинното Венче”, което се правеше на забременяло, а баща й го заплашваше със съдебна или милиционерска разправа, “ако се не вземат”. Историята завърши с брак през месец юли на 1963 г. за който мама ме обвиняваше не без основание. Младоженците се разписаха в София. Кум им стана генерал Крум Радонов – шеф на III у-ние на ДС, чийто “обект” беше армията. Той беше някакъв роднина на невестата. Изобщо цялата им рода беше партийна – от партията с голямо “П”. За Радонов бяхме чули още в затвора, когато в едно свое писание във в-к “Народна култура” (или халтура) се беше опълчил срещу канонизирането на жената на разстреляния Вапцаров – Бойка. Генералът-партизанин я обвиняваше, че докато Гешев инквизирал мъжа й и съпроцесниците му от ц.к. на БРП(к), тя се шляела или по-точно шлякала с германците, които тогава минаваха за освободители на “новите земи” с които се гордееха “цар Обединител” и българските патриотари. Партийният отдел към ЦК по въпросите на митологията обаче му затвори устата, чрез един от културтрегерите на “строящия се социализъм” – Георги Караславов. Не можеше тази на която поетът бе посветил едно от последните си стихове в което й обещаваше, че щял да идва в съня й и тихо да присяда на брачното им ложе, да бъде такава кална курва. Така бе спасено “доброто име” на вдовицата. Назначиха я в Института по български език и литература за доцент и “работата” й се състоеше в това да си спомня и записва казаното приживе от Никола Йонков Вапцаров… Та на сватбата на брат ми, на която аз бях единственият представител на рода ни – нашите бойкотираха това бракосъчетание – ме сложиха до кума, който бе посветен в моята затворническа Одисея. Разговорът ни вървеше трудно, защото случаят не беше подходящ - защо да развалям апетита на сватбарите? Не се засмях и когато ми разказа следния виц: “Партийни другари разказали на Тодор Живков, че народът бедствал и нямал какво да яде, а той им отговорил: “- Е добре де, а по-хубаво ли щеше да бъде, ако имаха какво да ядат, но им липсваше апетит?” По-късно, имахме няколко откровенни разговори в дома му от които нямаше последици. И в досието си не намерих негови доноси. Наверно мълчанието с което посрещна моята критика на обществото за което се бе борил и от което се възползва цялата му рода, е означавало своего рода съгласие. После разправял на Огнян и неговото Венче, че съм му бил… симпатичен.

Дори на сватбената софра, мислите, които се въртяха в главата ми, бяха отдалечени на хиляди километри от царящото на нея празнично настроение. Макар, че тръгването по широкия свят беше може би най-доброто решение, аз останах в “родината”. Както казах, жалостта към многострадалните ми родители, които бяха заслужили известен отдих, ме задържа. Но много по-възпиращо ми действаше надеждата, че въпреки всичко, народът или поне една хилядна от него, в подходящия момент ще последва примера на унгарците. Тази “хилядна” си мислех, ще бъде достатъчна, за да пометем диктатурата. Не можех, а и не исках да допусна, че народната утроба е мъртва, като библейската смоковница и че от нея няма да се родят “хилядата на Гарибалди”. Не станеше ли това, макар поетът да е казал, че и от мъртвата утроба нощта може да роди вековната злоба на роба, то щеше да значи, че нашият народ е осъден. Защото той се нуждаеше от хора, които силно мразят, но още по-силно любят свободата и лишените от нея! И аз не губех вяра, че сред появилите се след нас генерации са се родили тия, които бяха потребни на народа. Само трябваше да се установи приемствеността с тях, да се търсят, да им се подава ръка, да се убеждават, че “края на историята” не е настъпил, да им се вдъхва кураж и воля за борба и най-важното - да се организират. Многобройните срещи и разговори, които имах през годината, изтекла “на свобода”, бяха все още недостатъчни, за да ме убедят, че сме изправени пред много по-трудна задача от тази, която Исус решил с неговото “Лазаре стани!” Трябваше време, за да разбера, че около нас болшевиките са създали цял огромен екарисаж от вонящи, разложени или изгнили трупове. Но и тогава нямах право на отчаяние. Моята същност и преживяното въставаха непрекъснато срещу изкушението да се отпусна по течението.

*

Малко след сватбата си, брат ми реши да следва задочно и да завърши още една специалност в ИСИ – строително инжинерство. Разказа на нашите, че от тази година не искали формуляри за кандидатстудентските изпити. Процедурите около висшето образование не влизали в прерогативите на ДС, нито партията се занимавала с тях. Били сведени до чиста чиновническа формалност, която изисквала само диплома, военна книжка от която да личало, че си отбил войнския си дълг и автобиография. С две думи, вратите на Алма Матер се открехваха и аз можех да студентствам. Нашите се хванаха за думите на Ог-нян и ми казаха, че сега нищо не оправдава моя отказ да подам документите си в Софийския университет. След много упреци, умолявания и плачове се съгласих. За това ми решение не малка роля изигра и цялата безнадеждност на царящото в момента, като в застояло блато, “спокойствие”. Надявах се, че университета щеше да ме постави в съприкосновение с поколението на родените около “9 септември”, връзките с което затвора бе направил невъзможни.

Претегляйки още много други обстоятелства, реших да покажа разбиране на съкровеното желание на моите старци. Дипломата ми за завършено средно образование беше прибрана при обиска в Панагюрище след ареста ми в Благоевград,, та трябваше да отида до бившата Шеста мъжка гимназия в София и си изкарам дубликат. Сторих го без всякакви компликации – казах, че съм я загубил. Малко повече проблеми ми създаде изваждането на документ от военното окръжие, че съм освободен от военна служба. Когато казах на шефа на благоевградското военно бюро (който по муцуна и интелигентност приличаше много на иванкостовия м-р на вътрешните работи Богомил Бонев), че ми е нужна бележка за университета, той се усмихна ехидно:

- А луд си, пък искаш да следваш…

- Първо на първо – отговорих – не аз, а ти си луд и второ не аз, а родителите ми искат да следвам. Ако ми дадеш една бележка, че не мога да получа такъв документ, ще ми направиш голяма услуга и за нея ще имаш солидна черпня…

Кретенът ме изгледа и като реши, че съм формен идиот, извади един формуляр, попълни го, удари му печата, регистрира го в някакъв тефтер и рече:

- На!

Везните се бяха наклонили към избора на математиката най-вече вследствие прочетеното в затвора, особено от информациите в едно от 16-те списания за които родителите ми ме бяха абонирали в последната година на престоя в Белене. В него се рецензираха новоизлязли книги на Запад, третиращи последните тенденции в областта на икономическите, политическите, историческите науки и най-вече в социологията. Блазнех се от мисълта за създаване на един своего рода “математически материализъм” с приложенията му в построяването на модели на историческите и социални процеси и най-вече на революционните ситуации с оглед улесняването и поставянето на прогнозирането и на практическата организационна и революционна дейност на по-солидни основи. Тоест мечтаех ни повече, ни по-малко, за създаване на една истинска ”Алгебра на революцията”…

*

Много по-късно, когато настъпи ерата на демокрацията, са ме питали “Как ти разрешиха да следваш в университета след като си бил в затвора?” Този въпрос обикновено беше поставян косвено от копои “от резерва”, желаещи да ме уязвят и злепоставят или директно от тяхни агенти. Не ме очудваха нито едните, нито другите: компрометирането на врагът беше една от постоянните цели на щатните и нещатни доносници от ДС.

Говореше се, че “горе” са решили да отворят някаква “перспектива” и пред непоправимите, които можеха и искаха да следват. Този дар на властниците беше данайски. Те го правиха със задната мисъл, че ние ще им “бачкаме” безропотно, като впрегатен добитък, а “животът” ще ни асимилира и направи по-податливи за “приобщаване към народната власт”. Надяваха се, че ученето, работата, евентуалната женитба и деца щяха да ни проме-нят и обезвредят. Предизвикателството можеше да се приеме, защото позволяваше още веднаж, “на свобода”, да се види кой колко струва.

Освен това, в 1963/1964 год., която беше първата, и през следващите години на моето студентстване, своята роля изиграха редица локални, национални и международни фактори. Може би, най-важни бяха последните.

Хрушчовият курс към “десталинизация” беше продиктуван от вътрешнопартийните фракционни борби за сталинското наследство и от конкуренцията в “лагера на мира и демокрацията”, която противопостави двата соц-динозаври - СССР и Китай в борбата им за надмощие. Тази поредна, свръхтежка криза на соцлагера обхвана и сателитите на Москва и промени вътрешнополитическата обстановка, като ускори ревизиите на “класическите” догми и уволненията на старите сталинисти, обвинени в догматизъм. Процесът продължи неравномерно повече от едно десетилетие след смъртта на Сталин, засилвайки се особено след ХХ и ХХII конгреси на КПСС, като обърка и вся страх сред “неосъзналите се репресивни органи” в “народните демокрации”. А имаше от какво да се страхуват, защото след екзекуцията на Берия и неговите съучастници, те можеха да станат най-лесната изкупителна жертва за престъпленията на сталинската диктатура.

Положението на нашите “догматици” се усложняваше и от конкуренцията между Кремъл и Китай върху чийто вожд Мао те бяха прехвърлили надеждите си за възвръщане на “Изгубения рай” и командните позиции в него. Макар, че битката между двете “братски партии” КПСС и ККП се водеше на “идеологическа” плоскост, включая и за балсамираната мумия на Йосиф Джугашвили - Мао искаше да я подслони в Пекин - тя имаше прозрачен империалистически характер. Зад формалния спор за “равнопоставеност на компартиите” и за “ръководната роля” в международното раб. и ком-движение, се профилираше “на-ционалосвободителната” стратегия и политика на китайското ръководство, целяща на първо време отхвърляне на диктата на Москва, след което поетапното настаняване на марионетни режими в Третия свят, подпомагайки ги в завземането на властта със средства от касите, арсеналите и в краен случай с “доброволци” на Китайската “нар. Освободителна армия”. В перспектива КНР можеше и най-вероятно щеше да прояви апетитите си и към слабонаселения, но богат с природни ресурси Сибир с който тя имаше 7000-километрова обща граница. Срещу подобно развитие, което беше въпрос на живот и смърт, Москва употреби лазерните си оръжия и беше готова, поне на думи, да прибегне и до атомните. Нещата се усложняваха още повече от наблюдаващия ги под микроскоп Запад, който не се отнасяше безучастно към тлеещия в азиатските простори световен пожар. За да избегнат битката на два фронта, поредните наематели на Кремъл засилиха стремежите си към “мирно съвместно съществуване с империализма”. От своя страна, западните лидери, за да проверят “искренността” на Кремъл, поискаха от неговата върхушка да осъществи мирното и съвместно съществувание най-напред с многобройните си затворници и лагеристи. Те бяха освободени масово, като реверанс към бръщолевенията на западните идеолози и медии за “правата на човека”, които те използваха в пропагандата си. Контактите между Кремъл, Бялия дом и европейските столици се осъществяваха по хиляди канали и с “червени телефони”, независимо от моментните войнствени пози, тропане с обувка по банката на ООН и други циркови номера, които бяха по-скоро предназначени за вътрешна консумация… Колко неустойчиво беше вътрешнопартийното равновесие пролича малко по-късно, когато въпреки проведените чистки сред сталинските “съратници”, бе извършен дворцов преврат на 15.10.1964 г. в резултат на който Никита Сергеевич бе превърнат в “персонален пенсионер”, а службата му зае още по-сивия и невзрачен Льоня Брежнев, но той не промени антикитайския курс на Москва.

Тези и други обстоятелства доведоха до промяните в репресивната политика на сталиновите наследници. Те замениха физическото унищожение на вътрешния враг с моралното, като разчитаха на времето да изиграе своята роля в отчаянието и разложението му. Дори за най-упоритите си и непримирими противници на диктатурата не прибягваше до затвори и други остри репресии в течение на повече от една петилетка. Този “реформаторски курс” рефлектира или по-скоро беше наложен и у нас, макар и с известно закъснение..

От всичко това, надяващите се на възкресението на мъртвите нашенски сталинисти изгубиха самоувереността си и хич не им беше до такива като нас. Евентуалните им репресивни мерки можеха да бъдат интерпретирани като рецидив на сталинизма, особено в моя случай на човек, взривил идола им. Те знаеха, че кандидати за топлите им места има бол, поради което избягваха да търсят “от мечка ремичка” и основната им грижа бе собственото им оцеляване в това мъртво вълнение.

Съветскокитайските погранични престрелки създадоха допълнителни проблеми на софийските властници, които се прибавиха и засилиха по-нататъшното разместване на бюрократичните пластове в партийната и административна бюрокрация в “априлска БГ”. В нея Живков, “с решаващата помощ” на Кремъл, продължи да изхвърля на порции конкурентите си сред старите червенковски кадри, за да “издигне” апапите от своята и Малеевата рода, от “чавдарци” и “априлското поколение” от послушните нему млади вълчета-кариеристи. Така заякнаха зъбите им и с благословията на Хрушчов и под зоркия поглед на “съветските” съветници във всички ведомства и институции, особено тези на КГБ в МВР, те можаха да прегризят гърлата на навлязлата в пенсионна възраст “гвардия” на старите мамути от партийната върхушка. Последни, през ноември 1962 г. бяха изхвърлени Югов и компания. Това се отрази и в провинцията. Багоевградските сталинисти побързаха да скрият огромните портрети на Мао и дори владиката Пимен смени декора в приемната на Метрополията, като свали портрета на бившия вече м-р-председател Антон Югов.

Такива бяха причините за политиката на моркова и тоягата, последиците от която направиха възможно нашето влизане в университета. Вярата на копоите, че то може да ме компрометира и внесе недоверие сред другарите ми и хората от другите среди с които се бяхме сприятелили се оказа абсурдна и сляпа. Нашето приятелство се бе родило на предната фронтова линия срещу болшевиките, където смъртта, която ни готвеха не беше поетичен образ и от нея можеше да ни спаси само солидарността и готовността за саможертва, изразени най-добре в девиза на мускетарите: “ЕДИН ЗА ВСИЧКИ И ВСИЧКИ ЗА ЕДИН!” При подобна решимост, на властта не й оставаше друго, освен да ни унищожи поголовно, но “момента” не беше подходящ. Затова, тя се опитваше с различни “маньоври” да ни разедини, изолира и ако е възможно да ни компрометира, за да ни елиминира поотделно. В такава обстановка пропадна таената моя надежда, че властта отново, както през 1951 г., ще затвори вратата на университета под носа ми, което би ме оправдало пред родителите.

*

На приемния изпит по математика се явих без да се готвя – с остатъчните знания, получени в “Суворовската школа” на баба Райна Стойкова – ученичката на Ланжвен и незаконна дъщеря на Фердинанд Сакскобургготов, както говореха злите езици. Изпитът беше издържан и аз – класиран. Защо избрах математиката вече казах.

Петнадесетдневният престой ми позволи да се разговоря и с някои от селяните в чиито домове ни бяха настанили. Домакин на нашата четворка беше пенсиониран поради професионално заболяване миньор. Беше го хванал от въглищния прах, който вдишваше долу в галериите и беше “бетонирал” бялите му дробове. Разказваше ни с подробности за ужасните условия на труд в на-шите мини и огромния процент на заболялите. Бързо си разбрахме от думата и се сприятелихме. Той излизаше често през хубавите есенни дни, сядаше недалече от нас и около него се събираха доста от бъдещите студенти на разговори, които обикновено приемаха “вражески” характер, доколкото истината беше враждебна спрямо “строящия се социализъм”.

След като огледах бъдещите си състуденти, се спрях на двама – Мирослав Иванчев, който наскоро бе изкарал тригодишната си военна служба и говореше за нея, като за отвратително пропиляно време и Минчо – племеник на небезизвестния бивш пазарджишки големец Любен Гумнеров. Минчо живееше с героизирания митологичен образ на чичо си, чиято слава на мръсник се носеше сред лагеристите от Белене. Жертва на клановите борби в БКП и той не правел изключение от попадналите под ударите на собствената си диктатура партийци. В концлагерите и затворите те провеждаха политиката на чекистите в тези “общежития” - било като помощници на надзирателите в тероризирането на “питомците”, било като култсъветници или “камерни” доносници. Но разбирането на всичко това предполагаше дълги и системни “туристически разходки” из кръговете на ада. Вместо това, аз посветих Минчо в части от биографията си (той проявяваше интерес към моите затворнически разкази вечер след работа), оставяйки го сам да прави заключенията си. А той беше умно и будно момче. Сближихме се и често търсеше компанията ми и след като отиде в производствения профил на факултета. По-късно той постъпи на работа в Института по математика към БАН и стигна до доцент или професор. Същата кариера направи и Мирослав с когото станахме и останахме най-близки приятели до края. За него ще става дума многократно в тези спомени. Такава беше “печалбата” ми от студентските бригади, които трябваше да спасяват “кооперативното” земеделие от фалит.

Бригадата завърши без инциденти и ние се върнахме в София за новата учебна година. В първия ден ни събраха заедно всички профили и потоци. Казаха ни какви предмети ще изучаваме в първи курс, по кои има учебници и от къде можем да си ги набавим, след което преминаха към разпределението ни по групи за упражненията. Ние се оказахме с Мирослав в една и съща група, а Минчо отиде в производствения профил. В първата година, почти нямаше различия в програмите ни и повечето от лекциите щяхме да слушаме заедно. Съобщиха ни и програмата за седмичните занятия, както и аудиториите и залите в които щяха да се провеждат теоретическите и практически занятия.

Така, начевайки 31-вата си година станах студент по математика в I-ви курс. Щях да бъда един зрял и презрял “академик”, както ме утешаваше някога през лятото на 1951 г. покойният бай Георги Ненов след отказа на властническата “петорка” в Панагюрище да ме допусне до кандидатстудентските изпити в университета. Това 12-годишно откъсване от “свирене на математическата цигулка” под диригентството на прочутата ученичка на Ланжвен щеше да се окаже фатално за математическото ми поприще. Но за това никога – нито в началото на студентстването си, нито в края му - не съм съжалявал, защото усещах, че чистата математика отвежда в някакъв виртуален свят, а аз не исках да напускам реалния. Подобен излаз или завой в живота, особенно след преживяното и премисленото през тия години, ми изглеждаше позорен.

Докато траяха приемните изпити и бригадата, живеех в старата квартира при вуйчо ми, но вуйна Кира, загрижена за семейната чест на син си – братовчеда Митко – ми даде ултиматум да напусна апартамента им. Не ми беше ясно откъде й бе дошла мисълта, че мога да посегна на снаха й с лекота, прескачайки нравствените норми. Може би, защото нямах задръжки когато нарушавах юридическите? Тя даже ми намери и квартира за 40 лева на легло в стая за двама, в апартамента на нейна позната – смахнатата д-р Чакърова (изглежда вуйна ми имаше афинитет към приятелки “с психични отклонения”). Така станах обитател на ъгловата квартира на IV-ти етаж в кооперацията на бул. “Руски” № 33 с изглед към “Орловия мост” и входа на “Парка на свободата” където някога – в ляво от “Ариана” - се издигаше взривената от нас статуя на “др. Сталин”, а сега Анто управляваше ресторанта и се държеше като Странджата. Съквартирант ми стана Панко Карабакалов – студент IV курс архитектура от Разград – “свободомислящ”, син на изпаднал в немилост сталинист и своего рода “прото”-дисидент в “новата епоха, наченала с борбата срещу култа на личността и тържеството на априлската линия”.

Усещах, че сядайки на учебната скамейка ме обхваща някакво раздвоение. От едната страна бяха далеч по-младите ми състуденти с чиито душевен мир, интереси и стремежи имах малко общо, но с които трябваше да съжителствам ежедневно, да уча и се явявам на изпити, да се опознаваме и по стар навик да търся сред тях онези с които можех да се сближа и да въздействам върху начина им на мислене и поведение. От другата, бяха многобройните приятелства и познанства с тюрмаджиите от всички краища на страната и от всички цветове на политическата палитра с които диктатурата ни беше свързала в едно голямо затворническо братство. Срещите ни в голямия град, където се бяхме концентрирали, за да търсим препитанието си и да се измък-нем от постоянното наблюдение на копоите в малките провинциални градчета и села, ставаха случайно или нарочно “по безжичния телефон”.

Когато се разхождахме из столицата с вуйчо, много често ме спираха стари познайници с мнозина от които се прегръщахме като след дългогодишна раздяла. Това правеше впечатление на Пенков и той ме питаше кои са тези мъже и от къде се познаваме. Казвах му и за някои разказвах историите им. Вуйчо се очудваше на голямия им брой на което отговарях хапливо:

- Това е положението Тодоре и ако старите мащаби на репресии бяха продължили още няколко години, щеше да се сбъдне лозунга на криминалните от Централния затвор, които бяха изписали по стените на фурната: “Затворът е школа през която трябва да мине цялият български народ!” Тогава щяхме да се срещаме на всяка крачка.

ГЛАВА VII

СТУДЕНТ НА ПРЕЗРЯЛА ВЪЗРАСТ

След настаняването ми в квартирата срещу “Парка на свободата” където сут-рин често тичах по алеите за загрявка, научих че в съседство живееха бай Димитър Гичев и Кирил Станчев. С първия се срещахме многократно защото апартаментът му беше в отсрещната кооперация “Царевец”. Излизаше на кратки разходки, придружен от близките си. Спираше да разменим по някоя дума. На интели-гентното му страдалческо лице бе изписана дълбока печал сякаш предчувст-ваше близкия край. За политика не му се говореше. Само веднаж ми каза:

- Ние си отиваме. Вие младите сигурно ще доживеете края на нашите убийци. Не им прощавайте, защото те знаят какво вършат! Това е моето завещание, макар да съм християнин.

Скоро след тоя разговор видях по дивите кестени на “Царя” разлепения му некролог. В близката “Борис гартен”, освен с него, се срещнах и с генерал Кирил Станчев, който живееше недалеч от “Орловия мост” на ул. Гоголь. Беше ме поканил у дома си и ми разказа, че от Академията на науките поискали участниците в близките събития от българската история да напишат спомените си. Когато ги отнесъл, след като ги прочели, “учените” му казали да ги корегира в духа на партийната историография. Бай Киро, както му казваха земеделците, отказал и те ги върнали без да му платят обещаната сума, но сигурно снели фотокопия от мемоарите на стария участник в превратите от последното десетилетие на Третото българско царство. Те също трябваше да бъдат публикувани. Той почина при съмнителни обстоятелства под грижите на лекарите, ако не се лъжа в Александровата болница, с диагноза пневмония. Пак по алеите на парка се видяхме и с бай Стойчо Мошанов, който по това време гонеше осемдесетте и изглеждаше чудесно в елегантния си бежов костюм. Беше загладил косъма и загубил тремора си. Посетих го у дома му на бул. Христо Ботев № 18, където живееше с дъщерите си. Едната току що се бе развела с мъжа си – виден столичен адвокат, който се беше обзавел с мла-да любовница. Академията беше приела мемоарите на бай Стойчо и му платила 600 лева – навярно след нанесените поправки и фалшификации в духа на прогресивната историческа наука, поради което нямаше за какво да си говорим – истинските си спомени той ми бе разказвал в затвора.

Там, в апартамента, в кооперацията на бул. “Руски”, където някога е живял и пребития след 9-ти редактор на хумористичния вестник “Щурец” Райко Алексиев, ми гостуваха различни екземпляри. При посещенията си в София, у мен отсядаше легионера от Асеновградската конспирация Стефан Вълков. С него си останахме, доколкото това е възможно между идейни антиподи, приятели до края и се обаждаше редовно при всяко идване по работа в столицата. И той беше започнал да се занимава с билкарство. За реколтите си трябваше да се отчита пред ЦКС (Билкокооп). С него ни свързваха преживелиците в най-тежките наказателни режими в тюрмите с които плашеха и шантажираха останалите затворни-ци. Иначе интелектуалното ни и политическо общуване се свеждаше до обмян на мнения по текущите събития и на сведения за един или друг съзатворник, озовал се “на свобода”. В квартирата ми по-редко оставаха да пренощуват и някои от благоевградските и други… курви с които живота ме беше срещал. Навестяваха ме и доносници на ДС с които се знаехме от затворите или от преди. Тях сега копоите изпращаха, за да ме преслушват и опипат пулса ми. С едни се държах хладно и им давах да разберат, че изпитвам известна по-гнуса, а с други, с които някога ни свързваше приятелство, разговарях свободно, като да не се сещам за целта на визитите им. Правех го, за да не би случайно натоварилите ги с различни задачи “куки” да си помислят, че съм се “вразумил” и че мога да се “поправя”, а защо не и да приема, както се изразяваха на своя полицейски език, оперативни контакти и евентуално да подпиша договор, подобен на този, който Мефистофел предложил на Фауст или да ме вкарат в някой от вълчите капани, които залагаха по пътя ни.

Навъртащият се около мен земеделец, поет и известен провокатор Димитър Малинов Масларски ме покани през ранната пролет на 1964 г. “да избягаме” заедно през Югославската граница. Отказах, не само защото считах, че “бяг-ството” ми най-вероятно щеше да завъши с разстрел някъде по крайгранич-ните чукари. Отговорих, че сега съм твърде зает с важни дела и му пожелах “добър път”. Той премина границата сам и както ми разказваха по-късно при-ятели земеделци от САЩ към чийто емигрантски съюз Масларски се бе при-съединил, е играл провокаторска и шпионска роля в средите им, а после и в страната при краткотрайните си посещения след промяната.

Често ме търсеше и Петър Ковачев, който докато се търкаляхме из затворите бе сколасал да се дипломира като юрист и да завърши и външна търговия. Разговорите ни с него се въртяха около оценките ми за ставащото у нас и в света, разкази за затвора и деятелите на Земеделския съюз (той също беше земеделец) или новини от брат му Милчо с когото бяхме съученици в Люби-мецката гимназия и който беше емигрирал в Австралия още в началото на 1949 г. Няколко години след въстановяването на старото ни приятелство, изненадващо получих покана за сватбата му в… Залцбург. По-късно, след като бях станал емигрант, той ми разказваше, че сватосването с жена му Мария - словенката, доцент по славистика в тамошния университет и “разрешителното” за брак с нея били уредени от академик Петър Динеков. Възможно е и така да е било. В интерес на истината, трябва да кажа, че от него не намерих оставени следи в досието ми.

Не беше малък и броят на случайните или нарочни софийски срещи с нашите приятели Стойчо Янков и Илия Кехайов, които работеха в строителството за което нямаше кандидати. Чрез тежкия робски труд те придобиха право на со-фийско жителство. Други го получиха, чрез брака си със софиянки. Иван Пан-диев, както споменах, бе продължил щудирането на медицината за което му бяха признали изпитите за първите три години. Чрез тях се свързах с бай Васил Народа, с Илия Петканов и се състоя запознанството ми с Христо Ко-лев, Гецата Карамихайлов и други бивши концлагеристи с които се знаехме задочно само по име.

През първите две-три години на моето студентстване срещнах и обменихме адреси и телефони със социалдемократите Тинчо Тимнев, комуто не бяха ра-зрешили да адвокатства и Мишо Петков, който беше записал френска фило-логия. Край съдебната палата се видяхме и с бай Петър Братков. Той беше ос-танал да живее в Силистра където бяха интернирали жена му след процеса срещу депутатите социалдемократи. С него установихме трайни контакти. Той работеще в дунавския град като юрисконсулт в някакво предприятие за чиито дела прескачаше често до столицата и имахме обстойни разговори. Беше из-губил увереността си в “социалдемократизирането” на болшевиките. То се случи четвърт век по-късно, но и той не доживя това “събитие”, което едва ли щеше да го направи по-щастлив. Въпреки многобройните си човешки слабо-сти, Братков беше от малцината останали “идейни социалисти” (беше австро-марксист) и вярваше в някакво демократическо, хуманно и социалистическо бъдеще на човешкия род. Около вуйчо Тошовото жилище срещах няколко пъти с дъщеря си Виолина тяхния стар водач и съпредседател с Никола Петков на някогашната обединена опоциция - Лулчев. Бай Коста беше грохнал напълно. Той почина от сърдечна недостатъчност през 1965 година и бе изпратен само от неколцина най-близки приятели и роднини, “придружени” от копоите, кои-то бяха дошли, за да “установят” присъствалите на погребението му…

Най-многобройни бяха срещите ми с дейците на БЗНС – Иван Костов, Ангел Держански, Владо Вампирски, Железан Райков и някои други “второразрядни” земсисти и земеделци, които имаха нееднакви съдби. В затворите те бяха най-многочислени и сред тях имах не малко добри приятели. С оцелялите нра-вствено и физически, приятелството ни издържа полувековните изпитания. За съжаление дългите години на затворничество и убийствени наказателни режи-ми съкратиха рязко тяхния брой и превърнаха най-добрите в “живи трупо-ве”. Стълбата по нанадолнището на капитулацията започваше със свиване в черупката и “на знамената за по-добри времена” и завършваше в “Деветия кръг” на… предателите. Различните превъплощения свидетелстваха за дълбо-чината на падение и деградация на духа в една система на полицейщина, ко-ято целеше унищожението на човешкото достойнство и морал, поощряваше подлостта и възнаграждаваше предателството. Някои се свличаха с голяма скорост в ямата на разложението. Сред капитулиралите земеделци, както спо-менах, Железан вършеше най-калната работа в полза на ДС. Когато си излезе от затвора той изнесе нелегално едно писмо, което родителите ми получиха без последствия за никого. След моето “освобождение”, го бях посетил в квартирата му, в съседство с операта, чийто дъсчен под скърцаше зловещо и създаваше впечатление у стъпващия върху него, че всеки момент може да се провали. На другата година, след като Васката Йоцов ми разказа за ролята му в тяхните среди, ми се щеше да го отмина при една среща на улицата, но той ме спря и ми съобщи, че се е върнал към “стария занаят”. На въпроса ми: “Кой?”, отговори: “Политиката” и ми се похвали, че са му дали обширен апартамент, като за член на “Националното ръководство на Отечествения фронт”. Даде си визитната картичка и ме покани да му гостувам. Казах му, че аз с политика никога в живота си не съм се занимавал и не виждам за какво бихме могли да говорим. Разбра какво исках да му кажа и ме погледна гузно. Хвърлих картичката щом се разделихме и повече не се спирахме. Той май и престана да ходи пеша по софийските улици – беше станал “народен представител” от групата на казионния БЗНС, която БКП отглеждаше за външна консумация. Нейните дупетати представяха диктаторския режим пред западните овни, като двупартиен. Устояли на натиска в затворите земеделци ми разказваха, че е натоварен със задачите на ДС-инспекторите от отдел “Затвори” – да си служи с обещания и заплахи, за да ги “приобщи към строителството на социализма”. Може би получаваше и премиални за всеки смъкнат скалп.

Между принудените да вдигнат бялото знаме имаше и честни хора като бай Иван Костов. Сломен от болестите и годините, старият боец беше подписал декларация, каквато “народната власт” изискваше от всички бивши отечест-венофронтовци, обявили се още през 1945 г. в опозиция на доминираното от БКП ОФ-правителство и най-вече от привържениците на Гемето и Никола Петков. Преживяваното унижение беше озлобило бай Иван и от неговият хумани-зъм не бе останала и следа. С него се срещах често когато живеех в Подуене - на слизане към университета, по сегашната улица “Янко Сакъзов”. Няма да забравя радостта с която посрещна масовото клане на членове на Индонезийската компартия на Айдит след преврата срещу Сукарно през 1965 год. А повечето от тях бяха селяни. До такава ненавист, граничеща с озверяването, можеше да доведе насилието над идейното верую на човека и опитите да по-кварят и измърсят душата му. Пет години по-късно и него изпратихме до со-фийските гробища. Казваха, че е починал от бронхопневмония. Мнозина от по-възрастните затворници, които бяха мобилизирали сетните си сили и пона-сяха със стойцизъм смъртоносните режими, като че ли се отпускаха след “освобождението” и волята за живот ги напускаше. А може би някои от тях си отидоха от тоя свят и с помощта на… медицината.

Освен Стефан Вълков, макар и по-рядко срещах и доста легионери - Васил Златарев, Илия Минев, Петко Чолаков, Христо Бъчев, Кирил Андреев, Илия По-пов, Константин Конов, Димитър Пенчев и др. И сред тях не бяха малко сма-заните и превърнати в доносници бивши затворници. За последните трима знаехме още в затворите. Сигурно ги имаше и между нас, но преглеждайки досието си не намерих донос от никой от другарите ми анархисти. Само в “делото за оперативно наблюдение” на тате - “Шпионин” - имаше няколко об-ширни доноси от… най-добрия ми приятел и съпроцесник - Петър Николов Петров (Мардохай), които публикувах във втората част от спомените си за на-зидание. Времето или по-скоро “безвремието” разяждаше като киселина моралните устои на по-слабите, превръщайки ги в човешки отрепки. От такива трябваше да се пазим, когато “случайно” ни срещаха или навестяваха. Защото, насочвайки ги към “непоправимите”, копоите често ги използваха като провокатори, а понякога, макар и доста по-редко от времето на “изострената класова борба”, като лъже-свидетели в планирани съдебни монтажи.

*

Страхът беше сковал умовете и сърцата на живялите на “свобода” наши връ-стници, а сред най-младите царуваше това, което наричаха непукизъм и “бор-ба за оцеляване” в която не подбираха средствата, превиваха гръбнак пред властващите негодяи и приемаха тяхните произволи за норма в обществения и личен живот… (“С какво ли не свиква човекът подлец!”) Наблюдавах, раз-съждавах, търсех и когато се сблъсквах с пълното разминаване между “зава-реното положение” и затворническите ни планове и мечти, се утешавах:

Продължавахме ли да бъдем революционери, макар че желаехме, но не успява-хме да организираме потисканите и ограбваните, за да смъкнат/премахнат диктаторския и експлоататорски режим? И можехме ли да го сторим, когато тези с които разговаряхме дори езоповски, ни гледаха като марсианци и щом усетеха накъде повеждаме разговора, възкликваха като Кръстю Джигов някога в “тържествената 15-а зала” на съдебната палата:

“- Ти си луд чивяк бе, да искаш да сваляш властта!”

Улавях се, че умувам безплодно: възможни бяха поне два отговора на въпро-са, построени върху две плоскости - МОРАЛНА и ИСТОРИЧЕСКИ КАУЗАЛНА. Но дали те бяха различни? Моралът и историческата епоха не бяха ли взаимо-зависими, кога влизаха в колизия? Ако под нравственост разбираме стремежа към справедливост, навярно трябваше да сме в постоянен бунт срещу тиранията и грабежа. Нали Бакунин беше казал, че главната отлика на човека от впрегатния добитък е бунта. Но, ако моралът е в причинна зависимост от посоката и скоростта на общественото развитие, тогава той е относителен и променливо-криволинеен. Човешкият дух търпеше провали и полети, зависе-щи от декаданса или ренесанса, който преживяваха дадено общество и народ. В случай на пропадане в някоя от ямите на историята, какво ставаше с бунта на масите, който единствен правеше възможна революционната промяна? Мислите ми се объркваха, а трябваше да дам отговори и на по-прости, практически въпроси, свързани с моето постзатворническо битие.

Сблъсквайки се с тези хиляди проклети защо, кога, как, не се ли движех в ня-какво тресавище? И как можех да се измъкна от него? Какво трябваше да правя? Ако развръзката бе отдалечена във времето и пространството, можех да правя логически и исторически екстра- и интраполации, опитвайки се да подготвям духовете за нея… в “джобен формат”. Но, ако тя беше близо – май трябваше да започна да се въоръжавам. Тоест пак стигах до въпроса за сло-вото или оловото. Те ще спасят света и навярно въпросът за първичното и вторичното или “за яйцето и кокошката” нямаше смисъл в житейската борба. Бомбата, която разкъсва един диктатор на късове може да породи появата на прокламации, брошури и книги. Или обратно? От книгите и акциите не би ли трябвало да се инспирират организации с програми, идеали и т.н., като тези паралелни или каузални тласъци си взаимодействат или следват един друг, докато удари часът на паралич на властта и на помитането й от въстаналия на-род? Но ставаше ли някъде нещо подобно? Първият ми опит не бе ли опрове-ржение на тия разсъждения, действия и очаквания? Явно, не можех да получа задоволителни отговори на измъчващите ме въпроси, които от затворничес-ката килия изглеждаха елементарни. Само за пореден път установявах, че ни-що не е по-трудно от това да останеш революционер в епоха на абсолютна реакция, имаща редица прецеденти, като този с Виенския концерт на “вели-ките сили” и неговия диригент Метерних, който бе осигурил една почти 100-годишна “Хубава епоха”. Особено сред народ, който никога в дълговечната си история НЕ Е ПОЖЕЛАВАЛ ИСТИНСКИ ДА БЪДЕ СВОБОДЕН, оставяйки винаги освобождението си в чужди или “Кралимарковски” ръце, след което е казвал, че са го измамили. Или ги е проклинал, за да се “отдаде” на поредния измам-ник или насилник. Народ, който като видиотен продължава да участва с патри-отарски плам в… “тържествени зари с илюминации” и поява на… падналите за свободата сред строените роти от преоблечени като Ботеви четници солдати, ревящи и изпращащи със своето неистово ура-а-а поздравленията на по-редния овластен бандит или шмекер и неговите втръснали от повторение ба-налности. Народ, опияняващ се от нечленоразделните речи на професионални измамници и демагози – ловци на гласове или слушащ покорно пелтеченето на видния правешки кретен. Така прекарвах много безсънни нощи с блъска-щи се в черепа ми мисли, но този път бях решил твърдо да се снабдя с един тежкокалибров наган, който не… засича.

*

От състоянието на прострация и раздвоеност ме извади ритъма на универси-тетските занятия, макар, че първите впечатления от тях не ме ентусиазираха. Преподаваната материя не можа да ме погълне, защото животът ми от се движеше към полюс от други интереси. Наблюдавах и изучавах колегите и преподавателите по различните предмети. Сред последните имаше добри педагози като Спас Манолов, който излагаше с виртуозност лекциите си по елементарна математика, тоест неща, които бяха най-пряко свързани с бъдещата ни учителска професия. Още няколко от предметите, сред които и “Основи на математиката”, имаха същото отношение към даскаллъка. Остана-лата част от учебната програма се състоеше от дисциплини на класическата математика с вековна давност спрямо модерните й клонове. Те сигурно бяха необходими, като база за по-нататъшното ни обучение и усвояване на мате-матическото мислене и аксиоматичните методи на доказване, но с все по-нарастващо разочарование трябваше да констатирам, че заучаваното бе твърде далече от методите и апарата на математическото моделиране, които ме интересуваха и заради които склоних на стари години да уча.

С такава разцентрованост и колебания, дали да не захвърля всичко това, щях да продължавам до последния пети курс, овенчаващ безплодните ми усилия с една диплома за завършено висше образование, която не виждах за какво може да ми послужи. От пълното отчаяние ме спасяваха редките моменти на някое “забележително” или забавно събитие, което нарушаваше монотонно-стта на моето студентстване. Редки, да не кажа единични, бяха случаите, като този със стария професор-геометър Петканчин. Веднаж, възмутен от шума в аудиторията през часовете в които изпълваше черната дъска с теоре-мите на аналитичната геометрия в която имаше собствен принос, той не можа да издържи и изригна с презрение:

- Студенти! Едно време такива като вас събаряха правителства!

През тази моя първа университетска година изучавах и Евклидовата геомет-рия, която се преподаваше в началните класове на нашите гимназии, разбира се, излагана с много по-голяма строгост и паралелно ни запознаваха с еле-менти от геометриите на Риман и Лобачевски, получени с отклонения от ос-новната аксиома за възможния брой успоредни прави на дадена права през дадена точка в равнината.

*

Тези занимания и среда не можеха да отклонят вниманието и да намалят дълбокия ми интерес към събития, дори когато беше ясно, че те няма да разтърсят света и страната. В края на ноември гръмна “планетарната новина № 1” - УБИЙСТВОТО на американския президент Джон КЕНЕДИ при посе-щението му в Далас (22.1.1963 г.) Направи ми впечатление стреса, който овладя не само вуйчо – той беше убеден привърженик на статуквото и счи-таше, че най-лошия мир е за предпочитане пред най-добрата война. Смъртта на Кенеди стресна и по-ортодоксални партийци, които иначе с повод и без повод заклеймяваха американските империалисти и тяхното олицетворение – президента на САЩ. Сега те говореха помежду си, че на власт там могат да дойдат “ястребите” на американската външна политика и да доведат отново света (под това те разбираха себе си) на “ръба на пропастта”. И не дай бог, да го сгромолясат в нея. В подобен дух бяха официалните реакции и изказа-ните съболезнования на Москва, които се копираха от сателитните й режими в Източна Европа.

Само, че с времето и това настроение изчезваше. Хората бяха “помъдряли” или както някои казваха захитряли и не вярвяха в скорошната развръзка. Разказваха ми, че след потушаването на селските бунтове в Кулско в началото на 50-те, мнозина от селяните, които избягали в Югославия, били чули, че Дамян Велчев стяга армия там, за да навлезе в България. Те, до такава степен вярвали в незабавното си завръщане, че един от тях сложил в яслите на всяко от добичетата по един наръч царевична шума да има какво да ядат докато се завърне. Същият селянин, когото срещнах 23 години по-късно в Париж, като емигрант, казваше: “Тия американци с биволска кола да бяха потеглили, от-давна да са пристигнали”. Превръщаните от политици и журналисти събития в драми и сензации, все по-малко ни действаха възбуждащо. Докато в началото считах, че Третата световна война ще доведе до Социална революция, след Унгарските “събития” от 1956 г. аз разчитах единствено на нея за една радикална промяна на световния “ред”. Защото бях разбрал, че господарите на света не са антични герой. Те не приличаха и на Макбет, който в последното действие казва: “Елате о бури и нека с броня на гърдите да умрем!” Бях наясно, че подвизаващите се на политическата сцена “велики личности” са най-обикновени политшмекери и сибарити, представяни от обкръжаващите ги медийни лакеи като благодетели на човечеството без чиято помощ то е обречено. Затова, престаналх да слушам “гласовете” на западните радио-станции, проумял, че играта “на ръба на пропастта” е само едно цирково представление на въжеиграчи за вътрешна консумация. Тя помагаше за сплашването и видиотяването на хорицата от двата блока, които се съгласяваха да не крякат, оствяйки безропотно да им скубат перушината в… името на мира в… робство. А “срещите на високо равнище” позволяваха на трима-четирима “голями” да минават за спасители на човешкия род от кошмара на всеунищожителния атомен, световен пожар. Така беше с редица предишни кризи от Берлинската до Кубинската с ракетите с ядрени глави, които Хрушчов си прибра от “острова на Свободата” след разиграния покер, който мнозина разглеждаха като прелюдия към предстоящата Трета световна война. Обръгнал на пропагандните номера, на сензационните изявления и аналните “анализи”, аз посрещнах почти с пълно безразличие убийството в Далас. Само Васил Йоцов ни разказваше с приповдигнат тон, как отишъл в американското посолство, ръкувал се с г-жа Андерсън и положил подписа си в книгата за съболезнования, където наред с неговия, лежали и подписите на външния министър Иван Башев и няколко други официални “величия” на живковия режим.

*

Междувременно, зубрейки през семестъра прилежно и системно, в края му ние с Миро бяхме готови за изпитите. За разлика от мнозинството студенти, които четяха като разпрани през изпитните сесии, двамата се разхождахме из Парка на свободата (чия?), който беше недалеч от физико-математическия и хими-чески факултети, помещаващи се до “Партийната школа” в сграда, в стил “сталински вампир”. От време на време шарехме с клечки по пясъка на але-ите и доказвахме някоя от по-засуканите теореми. Само с Карабакалов си имах повече неприятности. Той чертаеше денонощно своите архитектурни планове и скици само по време на сесиите, а аз от нощите на следствието не можех да заспя на електрическо осветление. Какво ли не измислях. През зимните сесии се завивах през глава, но през лятото това беше невъзможно. Веднаж счупих крушката, друг път го принуждавах да търси работна площадка при някой от състудентите си или аз напусках квартирата. Една вечер дори му казах, че разполагам с хапчета, които ще го поддържат бодър и му дадох един луминал. Нищо не помогна. Той не мигна цялата нощ и черта до утрото. Толкова мощна е силата на внушението.

След като се прибрах в София и лекциите през втория семестър на новата 1964 г. поеха своя нормален курс, по време на един обяд в студентския стол (“Мензата”) където се хранехме с Панко, се срещнахме случайно с... “разстреляната Мими”. Тя скочи от масата на която обядваше, здрависахме се като да не се бе случило нищо през изтеклите дванадесет години и добави, че ще ме изчака. Казах на Панко, че това е жената от “рнадупчената снимка” с чиято кратка история го бях запознал. Навън тя ми обясни причината за присъствието си в студентския стол. Беше записала задочно биология, по всяка вероятност, за да може от време на време да се измъква от оковите на брачния живот… Щото и на нея и “тежал венчалния пръстен”…

Каза ми, че сега трябвало да отиде на задочните лекции, но те приключвали в шест часа и ако искам можем да се видим пред вратите на факултета по биология, който по това време се помещаваше в една сграда срещу Поли-техниката. Нейната педантичност – тя не искаше да пропусне уроците си – не остана незабелязана и охлади нахлулата гореща струя от спомени. В урече-ния час я дочаках без емоции и вълнения. В разкъсания и безразборен разго-вор, който подхванахме нямаше нищо особено. Била осведомена от панагюр-ци, че съм си излязал от затвора и ме попита защо не съм я потърсил. От-говорих й че след като се беше омъжила това би било не съвсем в реда на нещата. В гласа ми нямаше никакъв упрек, но подхванала разговора, тя явно бе решила да го доведе до край. Каза, че респекта към брака е странен за един анархист и че тя отдавна е нарушила обета за вярност към съпруга си. Последното прозвуча, като “покана за танц”. Отведох я в студентската си квартира където Панко ни гости с яйца на очи и после благоразумно се из-мъкна, оставяйки ни на саме. След като се гледахме няколко мига тя се хвърли в прегръдките ми и ме изпревари в събличането. Заключих за всеки случай вратата и… последва креватно земетресение с епицентър квартирата на IV ЕТАЖ, чиито трусове наверно са били уловени от сеизмографа в… Пловдив. Никой от двама ни не проговори за миналото и още по-малко за евен-туален общ живот в бъдещето.

Връзката ни не беше редовна, виждахме се при посещенията й в столицата за задочните занятия и изпити, които като че ли се бяха сгъстили. На въпроса ми, дали тези чести отсъствия няма да й създадат неприятности, тя отговори, че му е отпуснала двата края и съпругът й - лекар, когато отиде в отвъдното нямало да може да влезе през вратите на рая поради голямите… рога с които го е снабдила. От последните й думи лъхаше цинизъм и известно озлобление към “другаря в живота”. Разменихме и няколко писма. Моите тя получаваше чрез стария Гачев, който не се забави да ми каже, че не гледа с добро око на тая връзка с женена жена. Бай Митьо се придържаше към попския или производния му фалшиф соц-“морал”, според който “социалистическото” семейство било “основна клетка на обществото”, макар старите социалисти да бяха на противно мнение. Те твърдяха, че бра-кът, наред с държавата и капитала са главните опори на класовите социал-икономически формации. Той изпълняваше тия куриерски услуги с явно неудоволствие и ми четеше нравствени конски евангелия, като не пропускаше да ми разкаже как подобни пагубни страсти станали причина за гибелта на неговия заместник в южнобългарския клон от военната организация на БКП – пловдивчанина Гюлеметов…

Освен през ваканциите в Благоевград, в столицата често се срещахме с пристигащия във връзка със своя съмнителен “бизнес” с “Билкокооп” Иванич – Неврокопски. (Тази “кооперация” беше клон от ЦКС – централен кооперати-вен съюз - един гешефт, който Партията-авангард бе отдадла за вечно ползване на “съюзниците” от казионния БЗНС.) Нашият Остап Бендер бе превърнал събирането на билки и гъби в Пиринска Македония в цяло предприятие в което работеха десятки билкосъбирачи от циганското малцинство на които пла-щаше двойно по-високи надници от тези, които се получаваха в повечето държавни предприятия. Лъвският дял от тази стопанска дейност прибираше върхушката на БЗНС, но и неговото не се губше – джобовете му бяха винаги пълни с тестета от банкноти, които той пилееше с широка ръка.

Веднаж пристигането му в София съвпадна с непредвиденото едновременно гостуване на Маргарита и на Гачев, който беше дошъл в София за медицински преглед... Иванич ни покани и тримата в ресторанта в Ловния дом в “Парка на свободата” на една обилна вечеря от дивеч, полят със шампанско за която плати над 50 лева. Бай Митьо ми каза с болка в гласа, че това са две негови “социални пенсии”, които той получавал месечно от общината. Казах му че соц-гешефтарът има към мен известни задължения от времето на затворите когато нашите ми бяха осигурили много добра парична издръжка. Тя се натрупваше през годините на уединенията и това ме превръщаше в “богаташ” по време на антрактите между две наказания, когато консумирахме колектив-но “акумулираното богатство”. Същото ставаше и с колетите, които получавах, така че сега можехме да си разрешим една луксозна вечеря за чужда сметка. След нея, малък проблем създаде нощуването. Иванич ни откара със стария си джип до квартирата ми. По пътя бай Митьо беше във възторг, че все още има такива млади хора като мен, готови да изоставят любовниците си в името на бойното другарство. Само че аз го разочаровах, защото не виждах нищо бойно в мизерното ни и еснафско съществувание “на свобода”. Сбогувахме се с Неврокопски и се качихме тримата в квартирата на IV етаж. Панко беше отишъл при колеги или колежки, аз настаних бай Митьо в моето легло, а ние с Мими си легнахме в панковото, стараейки се да бъдем по-безшумни от мишлета. Сутринта когато се събудихме, бай Димитър си беше излязал без да го усетя. Връзката ми със старата ми любов прекъсна внезапно, когато на другия ден след една подобна нощ, се срещнахме с нея около “паметника Левски”. Тя беше под ръка с един смачканяк, наверно от задочниците – нали наблизо беше биологическия факултет, а аз бях с една колежка. Разменихме погледи в които нямаше нито очудване, нито смущение или укор и престанахме да си пишем и да се виждаме. След време тя ми изпрати чрез Гачев, за-вързани с панделка писмата, които й бях писал, а нейните, по изработения “конспиративен навик”, изгарях след прочитането им. Така угаснаха, този път окончателно, припламналите някогашни чувства и страсти. Макар и нередовно споделяни, те ми нарушиха ритъма на ученето и се наложи да оставя два от изпитите за есенната сесия. Така, като свещ, втъкната в трамбованата пръст на стар и запустял гроб, догоря и тая любов, ако тоя термин изобщо беше подходящ за отношенията ни. По-неприятното беше сърдитото писмо, което Гачев ми изпрати заедно с тези на Маргарита. Обзет отново от някаква хипертрофирана патологична ревност, която го измъчваше, той ми пишеше, че в бележника на баба Стоянка намерил и моя адрес откъдето заключил, че “между нас е имало нещо”. Макар да съзнавах, че тия му натрапливи мисли, бяха плод на дългогодишните затвори и изключително тежките режими, поразили мозъка му, това ме засегна и му поисках обяснение с едно остро писмо на което отговор не получих.

Така за дълго, за около две години и половина, престанах да го посещавам, спря и кореспонденцията ни и връзките ни прекъснаха, докато получих честитка за новата 1967 г. с пожелания за успехи, бодрост и здраве, все едно, че нищо не е било. В нея той ми съобщаваше, че му се налагало да си направи изследвания за бъбреците. Така, след някол-когодишно мълчание, отново въстановихме приятелството си защото, “когато няма риба, и рака става за ядене…”

*

Междувременно “животът си течеше” с цялото разнообразие, доколкото то можеше да съществува в едно униформено общество. В късната пролет на 1964 г. в София пристигна алжирска партийно-правителствена делегация, ог-лавявана от лидера на алжирската антиколониална революция и бивш подофи-цер от френската армия - Бен Бела. Колите с високопоставените гости и по-срещачите минаваха от летището по “Цариградското шосе”, а нашият ъглов прозорец гледаше точно към него. Затова ни посетиха двама субекти в цивил-но облекло. Те ни предупредиха, че прозорците трябва да останат плътно зат-ворени със спуснати пердета. Всяко нарушение на тази заповед, можещо да наруши спокойствието на домакина Тодор Живков и неговия скъп гост, щяло да бъде наказано със… стрелба без предупреждение.

*

От всички срещи, които имах след излизането ми от зандана, като че ли най-полезни се оказаха тези с човека на когото най-малко съм разчитал – Анто Апостолов. От него по-късно получих един пистолет “Смит и Уестън” калибър 11,45 и канал за през Югославия, чрез един от братята му, който живееше в Ниш и можеше да ми бъде полезен при извънредни ситуации. Оттук нататък “Смит и Уестън” щяха да ми бъдат… “адвокатите” в случай, че копоите поискаха пак да ме предадат в ръцете на “правосъдието”... “в името на народа!”

- Не Анто, Ленин е само един неуспял стремеж да бъде Георги Константинов в началото на ХХ-и век…