Ке се биеме, али ке се предаяме?

ГЛАВА IХ

При една анкета в началото на следването ни, на въпроса: “Защо избрах математиката?”, отговорих лаконично: “- За да математизирам историческия процес.” Тази идея беше възникнала още в затвора при споровете ни с Тинчо Тимнев – последният редактор на органа на социалдемократическата партия “Свободен народ” и последовател на голямия френски социалист Жан Жорес – когато полунаистина, полунашега му казах, че тяхният диалектически материализъм не струва пукнат грош, защото не позволява количествено изследване на социалните процеси, явления и редуване на събитията. Считах, че трябва да се създаде математически материализъм, което би позволило да се постигне възможно най-голямо приближение на философията на историческата еволюция до екзактните науки. Идеята беше заинтригувала Тинчо и десет години по-късно, срещайки се на площад “Славейков”, му казах, че изучавам математика с оглед използването на нейните методи и апарат за моделиране на социалните процеси, като кризи, образуване на коалиции, войни и революции. Но от моите намерения не излезе нищо. Навярно, освен интелектуалната ми недостатъчност, за крушението на тази идея/мечта роля изигра неблагоприятната атмосфера в българския университет през 60-те години на миналия век, липсата на екип и средства. Както и принудата да си вадя хляба в центровете по информатика, правейки програми за различни контроли, “мизажури” и отпечатване на всевъзможни ведомости...

Усилията за разпространение на идеите ни сред студентството, не бяха по-плодотворни. За прекараните години в университета, въпреки “тоновете словесна руда”, повлиях само на неколцина върху начина им на възприемане на света в който живеехме и то като че ли само за времето на съвместното ни обучение и другаруване. После, както разбрах, всеки бе поел по собствения си път. В общуването ми със състудентите понякога представях казаното от мен, като мисли на “класиците”, но никога не си послужих с езика на Езоп. Говорех ясно и недвусмислено, когато разпространявах забраненото и преследвано слово, обаче и тук трябва да призная - с незначителен успех. Утешавах се с мисълта, че съм осигурил възпроизводството на “анархистическия бацил” и се надявах, че той ще бъде достатъчен, за да “подквасим” обществото, когато настъпи революционната криза, но и тия надежди се оказаха химерични. Все пак, съм доволен, че сред колегите не се намериха доносници, което беше истинско достижение в една епоха на тотално шпиониране.

С Мирослав Иванчев се бяхме сближили още повече и събиранията ни станаха ежедневни. След като близките му се увериха, че се отнасям с необходимата сериозност към университетското обучение, престанаха да му натякват за дружбата му с много по-възрастния, може би вечен студент. Дори останаха доволни от това, че се подготвяхме заедно за всички изпити. Тази “взаимопомощ” продължи по време на цялото ни шестгодишно следване през университетския курс. След всеки учебен ден аз вземах неговите записки от лекциите по предметите за които нямаше учебници и заедно с моите ги обработвах. Когато бе необходимо, ходехме на консултации при съответните преподава-тели и асистенти. В резултат се получаваха прилични “дефицитни” буквари за някои дисциплини. От тях се ползваха и преписваха почти всички колеги и ко-лежки от курса, което създаде доста нови познанства. Дори се намери един тройкаджия с търговски нюх, който искаше да ни стане “съавтор”, като размножи и осигури пласмента на… “Записки по българските математики”. Но това ни общуване пробуди малцина от дълбоката летаргия в която беше из-паднало българското студентство през тази епоха. По-свободните разговори, които имах с по-интелигентните от тях имаха, както казах, краткотрайно въздействие. С нищо не можеше да се преодолеят страховете, които вцепеняваха мозъците им, безперспективността, породена от “мирното съвместно съществувание” или “възпитанието” на което, като невръстни дечица, бяха подлагани от родители и от “другарките” в забавачницата.

Като че ли единединствен Миро възприе нашия идеал и го защитаваше при разговори и спорове, включително и с родителите си, които бяха партийци. Той никога не отказа да свърши дадена техническа работа, имаща отношение към анархистическата пропаганда. Другите проявяваха по-скоро любопитство към “нестандартната” интерпретация на историческите и съвременни събития и проблеми. За женската част от моите “ученици” дори не ми се говори. Най-отчайващи бяха резултатите от опитите ми да въведа “колежките” в света на идеите. Колкото и невероятно да зучи, и в математическия факултет се срещаха зубрачи и зубрачки. Имаше една, която беше в състояние да запамети стотици страници от учебниците без да разбира изобщо за какво става дума. След като се дипломирахме тя постъпи на работа в изчислителния център на министерството на войната или както го наричаха официално – на отбраната. Такива като нея обслужваха центровете за обработка на събираните от военното разузнаване “данни за противника” с което се обяс-няват и част от “заслугите за крупните успехи”, които регистрираха армиите от Варшавския пакт… Друга от тях, с която се бяхме сближили повече от допустимото, ми нанесе неотдавна истински саблен удар. След като прочела в един от хилядите вестници, краткото ми животоописание, тя със сълзи на очи разказвала на журналиста за нашата близост. Изразила “изненадата си от неподозираните страхотии” в моя живот и целта на която съм го посветил, и му поискала да ми предаде телефонния й номер. Не й се обадих. Не намирах защо. Тя не бе проумяла даже причините за репресалиите с които бяха изпъстрени моите разкази за затворите, камо ли идейното ми кредо…

За университетското обучение, което поглъщаше основната част от времето ми, не пиша подробно защото нищо заслужаващо отбелязване не помня за него. Бях забелязал, че и тук омъжената женска част от студентството се бе освободила от патриархалните задръжки и предразсъдъци и се съвокупляваше като за последно, което трудно можеше да остави човека безучастен. Но общо взето, креватната гимнастика практикувах доста по-умерено. Сравнение не можеше да става с благоевградските ми подвизи или с моята умряла първа любов… Затова, от благоприличие, прескачам и приключенията с някоя и друга колежка.

Това студентско битие, макар да не промени съзнанието ми, оформено окончателно от затворите, събуди старите навици и аз залягах над букварите и тетрадките. Това запълваше времето, но не осмисляше съществуванието ми. Отчайващо ми действаше идейното мъртвило в университета и когато ежегодно на 8 декември в Деня на Климент Охридски пияната тълпа на “прогресивното студентство” се юрнеше по улиците и започваше да преобръща кофите с боклук и с пиянски крясъци да скандира: “Дето народа, там и ние!”, имитирайки народоволците с тяхното “Идти в народ!”, разбирах цялата, датираща не от днес безнадеждност и Петканчин с неговото презрително: “- Студенти!?!…” Беше прав, но и той не отиде по-далече в спонтанния си гняв. Знаеше, че “вузовските” партийни комитети заедно с “активистите” от Комсомола слухтяха и донасяха на копоите за всяко волнодумство и не искаше да бъде... Джордано Бруно. А може и да си е мислил, че днешното състояние и състав на студентите обезмисля саможертвата? При “диктатурата на пролетарията” човек можеше да бъде свободен в думите и делата си, само когато се е освободил от страха за живота.

Преподавателите с тяхните дисциплини и асистенти, които можеха да ме заинтригуват бяха малцина. В учебната програма фигурираха Евклидовата геометрия от преди 2400 години и диференциалното и интегрално смятане, изобретено преди три века от Нютон и Лайбниц. Лекции по него ни четеше член-кореспондентът Ярослав Тагамлицки за когото старият професор Обрешков беше изрекъл следната сентенция: “Или ще доминирате математиката, или тя ще вземе връх над вас и тогава всичко е изгубено. Една илюстрация на последното е Тагамлицки.” Той беше потомствен белогвардеец, стар ерген и един истински “мъченик” на науката. Като че ли си връщаше на студентите с отмъстителност за своите палячовски тикове, заекване и фалцет. Сякаш те бяха виновни за сполетялото го нещастие… Най-силна погнуса обаче предизвикваше преподавателят по педагокика - доцент Петко Иванов. Стар селски даскал, когото “революционната” вълна след 9-ти беше издигнала до университетската катедра, той бе олицетворение на сталинското мракобесие в науката. Такива, като него, които бяха неспособни да научат нищо ново или да забравят нещо старо, ги имаше не само сред недобитите привърженици на абсолютната монархия ала граф д’Артоа (кралят на реставрацията Шарл Х). В своя учебник Петко, и в средата на 60-те, въпреки посмъртните реабилитации, продължаваше да твърди, че “професорите по математика от московския и ленинградски университети са разстреляни правилно през 1937 г., защото… били шпиони, диверсанти и терористи в науката на служба на световния империализъм”.

“Аналитичната тухла” на Петканчин с която той се гордееше, защото един от въпросите в “конспекта” за държавен изпит беше негов принос, също не бе в състояние да ми внуши любов или респект към изучаваната материя. Досадата се компенсираше от неговия асистент Кольо Стоев, който водеше упражненията по този клон на Геометрията, но близостта ни с него се бе породила на “ракиена основа”. В паметта ми са запечатани и имената на почти всички останали преподаватели - от Алипи Матеев с неговата “Перспективна Геометрия” – също виден пияница, който викаше гръмогласно на някой изпитван нещастник, употребил ПерЕспективна: “- Колега, в геометрията никой не пере…” и доцент Гьонов – също геометър и виден партиен функционер до безпартийния професор Благовест Долапчиев, който не зная защо ми приличаше на “Великия инквизитор”. Всъщност зная и ще го разкажа.

Неговият буквар по “Аналитична механика” беше от 1250 страници. Бях го боядисал в черно и залепил един червен ку-клукс-клановски кръст върху корицата с което той беше заприличал на “Светата Библия”. Веднаж когато го разгръщах задълбочено, за да проследя съответствието между неговия урок и написаното в учебника, Долапчиев ме издебна и затвори нервно разгърнатия учебник. Когато видя как съм го преобразил, той не каза нищо, само ме про-стреля с безцветния си поглед и стана още по-блед отколкото си беше. Жъл-тата му глава наподобяваше мъртвец. Той се славеше с “касапския си нрав” и макар, че с Мирослав бяхме отделили за подготовката на изпита много седмици, човек никога не можеше да бъде сигурен в знанията си. Още повече, че някои въпроси от конспекта не бяхме успяли да разработим с моя приятел и колега, поради претрупаната програма. Затова, в деня на изпита аз си бях напълнил джобовете на панталона с изпокъсаните страници от “Библията”, съдържащи незаучените теореми. Когато ме видя, професорът се усмихна злорадо, като да ми казваше “Падна ли ми сега?” А аз, нали си бях Марко Тотев, от изтеглените два въпроса единият беше точно от тези в джобовете ми. Не загубих самообладание, когато се изправих до черната дъска, където трябваше да ги развия пред него. Започнах и свърших с въпроса, който знаех. Когато приключих с писането, той ми постави няколко допълнителни въпроси, не каза нищо и ме подкани да мина към следващия. Поколебах се дали да спра до тук, знаейки, че не може да ме скъса на изпита, но - дали дяволът ме накара или авторът на учебника по Аналитична Механика, който изпитваше по неколцина наведнаж ме предизвика - аз остана на дъската. Докато той изпитваше колегата, най-спокойно пред очите на всички извадих от джоба си листата с ненаучения въпрос и започнах да преписвам от тях на черната дъска. Не зная дали го бях хипнотизирал, но професорът не направи никаква забележка, само хвърли по-глед върху преписаното и поиска студентската ми книжка, за да нанесе резултата от изпита. Когато си излязох навън видях, че ми беше писал “добър 4”. Това беше единственото ми преписване и единствената четворка за цялия курс на следването. Както казах, с Мирослав Иванчев се подготвяхме до-бросъвестно и системно за изпитите и те минаваха без всякакви студентски вълнения и притеснения, но то беше свързано с едно адско темпо на учене през семестрите. Нервите ми надали щяха да издържат на редактирането на записките и зазубрянето на хилядите дефиниции, условия и твърдения; на доказателството на последните с помощта на първите две, при който логически процес имаше безброй препратки към други теореми, леми, следствия, точки и т.н.; на ре-шаването на безкрайно множество задачи от упражненията и букварите, и накрая – на регулярното явяване на изпитните сесии в края на всеки от двата семестъра, ако не се бяхме хванали от самото начало да учим с Миро.

Придържах се към тоя “стил” на труд, учение и живот и полагах Сизифови усилия, за да се справя с хилядите страници, чието поглъщане ми се стру-ваше пълна безсмислица, като че ли, за да забравя “заобикалящата ме ленинска реалност”. Приемах този своего рода наркотк не за да попаднем в рая, а по-скоро - да избягам от ада. В това имаше известна прилика с алкохола към който прибягвахме в “запоите” си след изпитите - с или без Кольо Стоев…

Той беше може би единственият, макар и малък математически гений, който за съжаление стана жертва на нещастен брак и давеше нещастието си в пиенето. Кольо почти не се хранеше и заплатата му отиваше за алкохол. След развода беше избил междинните стени в апартамента си и го бе превърнал в едно голямо помещение. Когато се напиеше, пееше “Одата на радостта”, сякаш предугаждайки, че това бетовеново парче ще стане химна на бъдеща обединена Европа. Когато не беше “вързал кънките”, с него можеше да се водят напълно разумни разговори и свободомислието му ме караше да считам, че сме сродни души. Илюзията се разся една нощ, когато с него и Мирослав бяхме поканени в студентската квартира на нашия колега Данчо “Досадника” – сегашният декан на математическия факултет – който бе донесъл от своето пазарджишко село цяла дамаджана с двойно препечена ракия. Беше нощ на тежък запой. Когато пресушихме дамаджаната, си тръгнахме, за да не изпуснем последния трамвай – часът наближаваше един, а се намирахме в жилищен комплекс “Толстой”. “Досадникът” дойде да ни изпрати до спирката. Кольо Стоев едва се държеше на краката си, та трябваше да го придържаме от двете страни. В началото той само си дирижираше и тактуваше сам, пеейки Бетовеновия химн, но на линията трябваше да спрем и нашият асистент по всички геометрии се запъна срещу трамвая и пика дълго и шумно, като кон. След като се облекчи, той изгледа и трима ни с някакъв чужд и безумен поглед, взе да се дърпа от подкрепящите го и ни изрева:

- Пуснете ме бе, къде ме водите? Какво общо имам аз със вас?

Въпреки неистовите крясъци, с Мирослав го отведохме до входа на апартамента му. Това май беше последната ни “сбирка”. Когато се завърнах от емиграция научих че е умрял. Беше го убил “Цар Алкохол”. Ако беше съпричастен към някаква идея, Кольо Стоев наверно е бил… анархоиндивидуалист.

От наблюденията, разказите и информациите, които бях набрал в годините на следването ми, си бях сглобил следния портрет на нашето студентство от “епохата на социализма”:

- Преобладаващата част от студентите бяха от “интелигентски” семейства. Малцина от тях се интересуваха от науката и още по-малко имаха необходимия капацитет да й се посветят. Сядането им на университетската банка беше подчинено на битовокариеристични цели. Обща характерна черта беше тяхната безидейност (комсомолските “тъпаци”, както ги наричаше мама, щяха да се насочат към партийна кариера, но за нея идеи не се изискваха).

- Според Иван Добрев – една друга пчела в полето на науката - 90 % от тях ползваха привилегии и “връзки”, за да влязат в Алма Матер “по втория начин”. Едни, като изтърсаци на активни борци, партийни и полицейски величия, други като кандидати, отбили военната си служба, с трудов стаж, от определени географски райони или от малцинствата и т.н. ”Конкурсните изпити” за постъпване в университета, както казваше той, бяха валидни за останалите не по-вече от 10 – 15 % от приетите.

- Специално в математическия факултет завършваха около 1/4 от начеващите. Преобладаващи сред тях бяха тройкаджиите, които разчитаха на “късмета” си при изпитите или на “пищови” от рода на тези с които “разстрелях” Благовест Долапчиев.

- Какво водеше болшинствоно от тези млади хора в тази “изпитчийница”, както наричахме всеки “ВУЗ” по подобие на шкембеджийница? “Народните студенти” се стремяха към дипломите, за да се спасят от тежкия и изнурителен труд на родителите си, а мамините синчета и щерки - за да получат в наследство властта и привилегиите им. На всяка цена! “Успеваемостта” беше по-голяма при женската част от студентството. “Колежките” от низшите слоеве влизаха на “изпити” с голями деколтета и къси полички, като на днешните келнерки, а за номенклатурните отрочета и тяхното “обкръжение” това се уреждаше по телефона. И едните и другите получаваха бележки, дипломи, разпределение и правеха “кариера” по един или друг начин. От нашия випуск половината отидоха “на работа” в… ДС. Това беше още една от формите на “социалистическата “ проституция…

Стилът им на живот вън от университета не се различаваше от този на чиновничеството, в чиито непрекъснато увеличаващи се редици щяха да се влеят след разпределението им (което беше задължително). На начина по който то ставаше, съм посветил отделни глави. Кариерата, която щяха да направят през трудовия си стаж, имаше малко общо с това което бяха научили по време на следването. В бюрократичните дембелхаанета, “мозъкът на нацията” щеше да бъде окончателно поразен, младостта – опитомена, дресирана и възпитана в дух на лакейство, доносничество и кариеризъм. “Дипломиралите” се, си бяха “извоювали правото на ленност”. 90 % от тях протриваха столовете и бюрата в канцеларии, учреждения и предприятия срещу заплати от 105 до 165 лева с които им се гарантираше доживотна мизерия. Започвайки със 105 лева месечно, като “млади специалисти”, пределът до който само единици от “ученото чиновничество” (или “чантаджиите”, както ги наричаше народа) стигаха, беше заплата от 165 лева на “главен специалист” през 70-те години. Единствените безплатни радости, които им оставаха при тези условия, като премия към брачните “вериги” и внасяне на малко разнообразие в сивия чиновнически живот и тук бяха колегиалните сношения на работното място или върху някакъв “терен” …

*

Освен математическите дисциплини, нас ни “подковаваха идеологически” с “диамат” и “истмат”(производни от сталинския “философски материализъм”), история на БКП и КПСС и политикономия - все задгробни “науки” в духа на фалшификаторската школа на Джугашвили и “проституирания” от епигоните му марксизъм, както казваха троцкистите. По тези предмети също трябваше да се явяваме на изпити. В затвора отказвах категоричо участието в задължителните кръжочни занимания, които затворническата администрация организираше с цел “превъзпитание на враговете на народната власт”. За тези откази бях изтърпял безброй наказания. Сега се оказа, че без “доброволното” преживяне на марксическата плява, беше невъзможно да се дипломирам. Ако се съди по разказаното по-долу, може да се счита, че съм съумял да компенсирам нравствените и интелектуални вреди от този компромис.

- Не задължавам никого да присъства на часовете ми, освен в първите…

Макар, че лекциите му биха били полезни за интересуващите се от проблемите на философията и социологията и изпъстрени с информации, факти и нестандартни интерпретации, резултатът беше, че следващия път аудиторията остана полупразна и понякога бивахме само двамата, за да водим разговори за които нямаше кой да занесе. Чест посетител на неговите лекции стана и моята бъдеща и бивша съпруга Климентина, но това едва ли беше от интерес към “класиците на научния социализъм”. А аз, изморен от “научните си занимания”, се оставих по течението и не възразявах, когато в края на учебния ден пожелаваше да ме придружи и пренощува в замъка Шпесарт. Такъв “мързел” често струва скъпо. Мунтяновият либерализъм, разчитащ на красноречието, на по-разкрепосте-ното тълкувание на марксизма и на новостите в науката (като индетерминизма на елементарните частици), които той се стремеше да подведе под общ диалектически знаменател, както и на ревизиите на които подлагаше марксленинската “философия”, претърпя пълно фиаско. Неговите “новаторски експериментирания” в идейната сфера оставаха незабелязани от студентството, чиито мисли бяха на светлинни години от онова, което им разказваше тази съвременна Шехерезада. В преобладаващото си мнозинство то се интересуваше само от едно – да закърпи тройката. Аз бях от малцината, които проявяваха интерес към измъчените му опити да реанимира марксическата мисъл и да предизвика нейния ренесанс, но приятели не станахме.

Хитрият евреин си позволяваше идеологически волности, отклонения от някои остаряли догми на своите “класици” и модернизиране на диалектическия материализъм с постиженията на квантовата физика, айнщайновата теория на относителността, кибернетиката и генетиката – все неща, които до скоро се считаха за смъртни грехове спрямо болшевишката ортодоксалност и Джугашвили постъпваше със съветските им адепти, както светата инквизиция с еретиците, философите и учените волнодумци, които се бяха осмелили в тъмната нощ на Средновековието да прекрачат през догмите на религиозното мировъзрение. В затвора, поради липса на друга книжнина, се бях фамилиаризирал самостоятелно в детайли със “задгробните науки” и бях превърнал в своя “професия” тяхната системна критика. Затова сега вземането на университетските изпити и “зачоти” по тях не само, че не представляваше за мен някаква трудност, но ми позволяваше да издевателствам върху своите “изпитчии”. Особено след като бях констатирал, че познанията на “историците” и “икономистите” не надхвърляха “Краткият курс по история на ВКП(б)” или “Икономическите проблеми на социализма” на “корифея на всички науки” - Йосиф Джугашвили. След като в часовете за упражнения им бях взел страха с познаването на ма-терията, през изпитната сесия се забавлявах с тях като си позволявах да пробутвам мои съждения като “автентични цитати” от многотомното творчество на Маркс, Енгелс и Ленин, което никой от тях не си бе направил труда да прочете. (Сталин, изпаднал в немилост, вследствие Хрушчовите ревизии и “осъждането на престъпленията му по време на култа към личността”, беше изхвърлен не само от мавзолея, но и от учебните програми.) Пред Мунтян си позволявах, особено в часовете по “исторически материализъм”, да подлагам марксовите аксиоми и ленинските интерпретации на теорията за държавата на унищожителна анархистическа критика. Той ми възразяваше проформа, и което е по-интересно също не направи никакъв донос до ДС, макар че за разлика от студентите, разбираше много добре цялата злокачественост на моето “светотатство”. При изпита ми при него през втория семестър на втори курс (1965 г.) изтеглих следните два въпроса:

1) Източници на марксизма и 2) Марксленинската теория на държавата.

По първият, говорейки за английската политическа икономия, му посочих, че Маркс е “заимствал” идеята за зависимостта на производствените отнощиния от нивото на развитие на производителните сили, от английския си колега поп Ричард Джоунс, който я е формулирал като Маркс, само, че… преди него.

Схващайки жлъчната ми ирония, Мунтян се обърна резко към томовете на на-миращата се зад гърба му библиотека, извади първия том на “Капиталът” и го разтвори на именния показалец, като същевременно ме гледаше изпитателно, за да види дали ще се смутя. Той явно допускаше, че клеветя неговия учител в плагиатство. Там евреинът прочете, че попът е живял 65 години, точно кол-кото и Маркс, но беше роден 28 години преди него. И по-нататък, по-старият “класик” беше отбелязал за Джоунс: “отличавал се с усет за историческото развитие и връзката му с начините на производство” и още: “От противоречията между притежателите на акумулиращото се богатство и истинските работници, той заключавал за неизбежната гибел на капитализма.” Гледайки изумено, Мунтян се отказа да се справи със 17-те цитати и препратки към попските съчинения, които фигурираха в първия от четирите тома на “Библията на работническата класа” и промълви:

- Я гледай, това не съм го знаел.

Не изрекъл тия думи, без да го оставя да се съвземе от “откритието” към което го бях насочил, продължих:

- Същият проблем е разгледан доста по-обстойно в книга с такова заглавие от германския историк от “романтичната школа” Ланге през 1842 г. Когато учениците я показали на по-малкия “класик”, Енгелс не намерил нищо друго, освен да каже, за оправдание на литературните кражби на своя духовен ментор, че “понякога и свинете могат да изровят бисери вместо жълъди”. Този “анекдот” добавих, може да се намери в 9-томната кореспонденция в “Пълното събрание на съчиненията” на пророците. Моят преподавател по марксизъм беше като размазан и се отказа от всякакви по-нататъшни проверки. Може би ги е правил у дома си…

По втория въпрос пред Мунтян аз развих тезата за двете основни характеристики на държавата: 1) Тя е апарат за класово насилие от страна на експлоататорите, посредством платените “професионалисти” или “човешкия” пълнеж на репресивните институции и бюрокрацията и същевременно 2) тя е “паразитен израстък върху тялото на обществото”, чиито пори запушва и то не може да диша.

Когато ме запита какво мисля за социалистическата държава, аз му отговорих, че ТАКАВА НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА СЪЩЕСТВУВА.

Поради взривоопасния характер на темата, изпитът или по-скоро разговорът ни се водеше тихо и не се чуваше даже от седящите в очакване на своя ред студенти от първите чинове. Марксическият саламандър се опита да оспори последното ми твърдение, поради което му развих тезата, че етатизацията не е социализъм и цитирах пак Енгелс, който в “Превръщането на социализма от утопия в наука” беше казал, че ”одържавяването на публичните домове от император Фридрих Вилхелм III не го е направило предтеча на социалистите”, след което говорих за трансформирането на частния капитализъм в държавен посредством тоталната етатизация на икономиката и отражението на този процес в социалната сфера, където остават само две класи: пролетариите и експлоатиращите ги паразити от бюрокрацията. Продължих с историческата роля на държавата, която чрез терористическата си политика спрямо подвластното й население и ограбването му става създадел на новата господстваща класа (в случая – държавнокапиталистическата). Завърших с империализма, който се ражда от експлоатацията, независимо от формата на собственост и който е продължение на същата терористическа и грабителска политика, насочена срещу завладяваните чужди народи и в заключение казах, че доведените до своя краен предел концентрация и централизация на капиталите и съсредоточаването на собствеността и управлението им в ръцете на диктатурата представлява последната фаза в развитието на капитализма, от която нататък всяка еволюция става невъзможна и на дневен ред се поставя социалната революция на пролетаризираните поданници срещу господстващите паразити.

“Развивайки” по този начин двата въпроса, си мислех дали дисидентстващия философ ще направи своя донос за еретичните мисли, които сигурно никога не е очаквал да чуе. Мунтян ми писа шестица, но направи същото и с една “добросъвестна” зубрачка, макар че съотношението между демонстрираните познания, интерпретации на “свещенните текстове” и неявният им или открит критичен анализ беше такова, че в случая той трябваше да ми постави оценка поне “666” или да ме… предаде в ръцете на инквизицията.

Следващото премеждие с него беше свързано с изпита на Миро. Като към “капацитет по тия науки” към мен се обръщаха някои от колегите с които се бях сближил. Обикновено им излагах материята по два начина – “каноничен” и критичен. За отбелязване беше, че моите “ученици” запаметяваха много по-лесно критиката на теорията и практиката на “научния социализъм” (навярно защото тя им изглеждаше много по-близо до “вечно зеленото дърво на живота”) и объркваха конците по време на изпитите. За малко, моето обучение на Панко Карабакалов щеше да завърши с изключването му от университета. Както ми разказваше по-късно, обхванат от смут при изпитите, в паметта му изплували само моите критични “уроци”. От нея се изтрила преживната слама с която бяха натъпкани идеологическите буквари и с която се опитваха да сторят същото със... студентските глави. Панко му се беше разминало само с едно “слаб 2”. С Мирослав се бяхме явили едновременно при Мунтян, но и в неговата глава всичко се беше “обърнало с краката нагоре”. Не си спомням въпросите, които изтегли, но той започна да му говори за държавния капитализъм, а изпитващият го еврейн ме гледаше укорително, досещайки се кой е източника на това “развиване на въпроса”, но берекет версин, всичко свърши без последствия, които можеха да се окажат солени за “ученика на дявола” и за самия дявол в мое лице. Миро беше умно момче, но не зная дали разбираше какво бе сторил, обзет от изпитна треска. Остана доволен от тройката която му завъртя философстващия сънародник на Маркс.

Всичко това ставаше, както казах през лято господне 1965-о, когато все още хрушчовото “размразяване” не беше върнато обратно във фризера и самият Мунтян държеше високо знамето на антисталинизма. Но, няколко години по-късно, след “Пражката пролет”, когато отнова задухаха ледените ветрове откъм Москва, той (Мунтян, а не Маркс) се уплаши и тури сурдинка на относителното си волнодумство. Навярно близките му “ортодоксални” еврей-марксисти, като Азаря Поликар, го бяха предупредили, че ако продължава да демон-стрира своя антисталинизъм ще му вземат мярката и могат да го изпратят в някое Добруджанско Те-Ке-Зе-Се. Отношението му към нашите събеседвания също се беше променило рязко и дори веднаж, слизайки надолу към трамвайната спирка при семинарията ми каза сопнато, че трябва да съм благодарен на властите, ако ме оставят да завърша и си намеря даскалска работа в някое село като Гега. (По-рано, той считаше, че мога успешно да се състезавам за място в някой от институтите на БАН, напр. по Социология при Живко Ошавков.) Докато с първото си съждение доказваше, че е страхливец и подлец, от второто се виждаше май че е … кретен. Повече не се спирахме и се разминавахме като непознати. Не го заговорих и десетилетия по-късно на един “симпозиум”, посветен на “обединението на левицата в днешна демократична България”

*

Поучен от първия си неуспех, който ме бе довел до ареста и затвора, където само поради случайно стечение на физиологически и исторически обстоятелства избягнах екзекуцията, продължавах да поддържам и разширявам контактите си във всички посоки, вглеждайки се внимателно във всеки недоволен от режима, независимо от мотивите и целите му. Разбира се, без някогашния подход на “калесар за кървавата сватба”. Сега моя нюх се беше изострил и надушвах подлеца и провокатора от километри. Бях се научил да ги разпоз-навам по половин неволно изтървана дума, непредпазлив жест, гримаса или усмивка. Стъпвах внимателно, опипвах почвата и не се нахвърлях върху нови-те си познати и събеседници “от вратата за краката”. Не толкова поради страх от издайничеството, колкото да не подплаша малцината, опитващи се да мислят и да търсят брод. Прекалената откровеност и дързост в тези времена се схващаха, като провокация. Но когато имах увереността, че почвата не е камениста и попадналото в нея семе може да покълне, не се сдържах, нито държах иносказателен език, който бе станал втора природа сред малкото отцеп-ници и еретици, оцеляли, въпреки всичко, в тъмната нощ на средновековието на нашия ХХ век.