ГЛАВА ХIII СМЪРТТА НА “ЧЕ”

Междувременно, след лятната ваканция през 1967 г., когато отново се бяха заредили дни, изпълнени с ТРУД И УЧЕНИЕ И ОБРАТНО, ако употребим любимите тодорживковски обрати на словото, световните телеграфни агенции разпро-страниха на 9 октомври новината за гибелта на аржентинския герилеро и член в кабинета на Фидел Кастро – Ернесто Гевара.

В началото на 1959 г. “Команданте” Кастро беше слязал от планината със своите черночервени знамена, като шеф на революционното движение “26-и юли”, което бе прогонило от Куба диктатора Батиста. Първоначално Фидел бе-ше подкрепян от САЩ, но когато започна да национализира американските компании, подкрепата се превърна в блокада на острова. Тогава Кастро се обърна за помощ към Москва, сля своето движение с местната компартия, създавайки един хибрид с доста неясен профил, елиминира нейния генерален секретар Блас Роха и му взе поста, запазвайки за себе си и премиерското кресло в “революционното правителство”. Отношенията му с Кремъл минаха през много перипетии. Между другото беше обвиняван и в “дребнобуржоазен анархо-авантюризъм”. Около него се бяха създали не малко митове. Един от тях беше и този за загиналия “Че”. Разпространяваха се и множество фолклорни анекдоти и пикантерии, като посещението на Кастро при Тодор Живков в Бояна, където повдигал капаците на тенджерите, за да надникнел в менюто за господарите и слугите, и констатирал нарушения в… принципа на равенството. Носеха се и други, най-невероятни слухове и легенди, които допадаха на жадния за справедливост и свобода, но безсилен български народ. Още в затворите те бяха повлияли върху някои наши приятели, които копнееха да видят “анархизма реализиран”, макар и само върху един Карибски остров. Всъщност, независимо от “левичарското” фра-зьорство, обществото, което се роди от кастристката гериля и последвалата я диктатура, стана неразличимо от държавнокапиталистическите, които слезнаха от сцената едва след 1989 г. заедно с т. нар. соц-лагер. След предстоящата кончина на престарелия кубински диктатор, краят на неговия “социализъм” едва ли ще бъде по-различен.

Но “Че” беше властник от особена порода. Той бе разстрелян в една казарма на боливийската хунта, след като напусна министерското си кресло, за да се бие срещу империализма върху трите континента на Третия свят – Африка, Азия и най-вече родната му Латинска Америка. Новината се превърна в сензация не само за телеграфните агенции. Министри не напускаха креслата си всеки ден, за да отидат да се бият и загинат за “освобождението на други народи”, както отвърнал Левски, когато го запитали: “– Какво ще прави, след като се освободи България?” Поради тази причина, нашите властници посрещнаха траурната вест с облекчение. Беше изчезнал един лош пример за подражание, макар че нямаше опасност той да стане заразителен за отечествените министри и “министриабли”.

Както и да било, по повод екзекуцията на “Че”, на следващата сутрин в София пристигна Гачев с когото наскоро бяхме въстановили кореспонденцията си, след едно продължително мълчание. Той ми предложи да отидем в Кубинското посолство, за да изразим съболезнованията си. Аз “по принцип”, както казват днес, не изпитвам никакво уважение към “революционери”, които след победата бързат да настанят изпосталялите си задници в министерски кресла. Но, след известни колебания, се съгласих, макар че по това време вече наричахме последователите на Кастро… “кастрати”. За мен този акт със стария троцкист щеше да бъде една провокация срещу властта и нейните копои. Една демонстрация срещу конформизма на всички властници, чиито задници се бяха срастли с креслата. За разлика от изядените от Великата Френска Революция нейни деца, “нашите” шопари бяха превърнали саркофага й в... копаня и плюскаха на поразия заедно с дечицата и внученцата, дояждайки останките й. Със смъртта си, “Че” сякаш протестираше срещу “стила на живот” и на тукашните охранени бюрократи, които бяха завършили своята “революционна мисия”.

Между нас казано, реших се повече от желание да скандализирам властта. Исках да видя как ще реагират и да разбера нещо повече за “кастратите”. Облякох траурния си венчален костюм с черна риза и черна вратовръзка, купих цветя и потеглихме към посолството. (През 1963 г. Васил Йоцов бе сторил същото пред американската посланничка, когато застреляха Д. Ф. Кенеди.) От вратата ни посрещна служител, който говореше сносно български. По букета разбра, че идваме за смъртта на Гевара и ни поведе. Изкачихме няколко стъпала и се озовахме в просторна зала. В ляво имаше голям портрет на загиналия, който беше “препасан” с траурна лента. От една от вратите, които сношаваха залата със заграждащите я стаи, излезе едър мургав мъж със силно прошарени къдрави коси, над шейсетте. Преводачът, който ни посрещна, го представи:

- Посланникът на Република Куба – другаря Фелипе Торез.

Гачев отговори от името на двама ни:

- Ние сме милитанти на IV интернационал и сме дошли да изразим на Вас и на пролетариата на Куба нашите съболезнования за падналия за Световната революция наш брат.

Идеше ми да го цапардосам за дребната му троцкистка шмекерия защото се опитваше да осребри и тая смърт за моя сметка, но като размислих, си рекох, че така е по-добре: нали не се знаеше точно кого жалим: “Нека не ангажирам анархията с тези съболезнования. По-харно ще бъде да съм инкогнито.” Застанахме пред портрета, свихме лявите си ръце в юмрук и отправихме последен поздрав след което ни насочиха към масичка с разтворена книга за съболезнования по повод убийството на Ернесто Че Гевара в Боливия. В нея Гачев вписа своите мисли, а аз само положих подпис и оставих китките. След тази церемония се ръкувахме с посланника и дошлите междувременно още двама дипломатически чиновници, като се разпрегръщахме с всеки от тях. После Гачев поведе кратък разговор с посланника:

- Към кой Интернационал принадлежеше Ернесто Че Гевара?

Понеже в момента, освен социнтерна, съществуваше само IV-и Интернационал, бай Митьо искаше да присвои трупа на убития, като получи “нотариален акт” за него от посланника на Куба. Но Фелипе Торез му отговори дипломатически и “диалектически”:

- Навярно би членувал в Третия Интернационал (Коминтерна), ако той съществуваше днес.

Фелипе не уточни до кой конгрес на III Интернационал – до II-и, до IV-и или до последния VII-и, преди да го обявят във фалит през 1943 г. (По тоя повод американският посланник в Москва – сър Джозеф Дейвис беше изразил съжаленията си: “- Тъй като – цитирам – Коминтернът бе превърнат от Сталин по-скоро в Погребално бюро за революциите…”.) Номерацията на конгресите имаше “огромно значение” за болшевиките, защото признаващите само първите два конгреса бяха “ляви комунисти”, първите четири – бяха “ленинисти-троцкисти”, а всичките до края - бяха сталинисти. Аз мълчах. Не виждах смисъл да говоря, а и ако си отворех устата, щеше да стане излишен скандал. Тук ме бе довело любопитството и надеждата да получа малко книжнина за положението в Куба и Латинска Америка. Нуждаех се от впечатления и информация. През това време Гачев говореше за трудностите, които имаше в България неговият IV-и Интернационал, без да прецизира кой? Защото по него време, както и днес, във всяка страна където имаше по неколцина троцкисти, съществуваха по наколко “интернационали”, което също свидетелстваше за “кризата на ръководството на световния пролетариат”. Когато бай Митьо приключи своя разговор, аз поисках от посланник Торез документи, които той обеща да ми изпрати, но никога не ги получих, макар да се прегръщахме и тупахме по гърбовете…

Следобеда, в Студенския дом на културата, кубинските дипломати бяха организирали траурен митинг на който ни поканиха. Навярно, защото ние с Гачев бяхме единствените, отишли сутринта в посолството не поради протокола. Но бай Митьо трябваше бързо да се връща в Пловдив - оставил жена си в много тежко състояние. Аз отидох сам и застанах доста встрани от входа. В него момент пристигнаха колите с посланника и дипломатическия персонал. Фелипе Торез слезе от първата кола и се направи, че не забелязва официалната комсомолска делегация, която го очакваше с букетите пред входа. Той се насочи към мен, рече “Салуд компанеро!”, прегърна ме през рамото, минахме покрай шпалира от зяпнали членове на ЦК на комсомола и копои от ДС и ме въведе в препълнения с латиноамерикански студенти салон, които ни посрещнаха с овации, с което объркаха още повече представите на шпионите на ДС върху моята самоличност… “Камарад Фелипе” искаше да седна горе в деловия президиум около покритата с червено сукно дълга маса, но аз ре-ших, че и това им стига на официалните посрещачи и затова останах долу “сред масите”. Някой ме запита:

- От къде се знаете?

- От кубинската гражданска война…

Митингът беше открит от посланника. В речта си Фелипе Торез цитира “Че” за “десетте Виетнама, чиито пожари трябва да осветят планетата” и за дълбоко неудоволствие на официалната делегация заяви:

- Не мир, а поток от ламаринени ковчези е нужен. Само тогава американският пролетариат ще може да осигури мира в света!

После говориха студенти от различни страни за революцията на Латиноамериканския континент и завършиха с “Интернационала”, изпълнен на испански. След това се прибрах. Не забелязах “опашка” след мен. Тридесет години по-късно, когато ми разрешиха достъп до досието, което ДС е образувало срещу мен, се поинтересувах дали някои от присъстващите в Кубинското посолство е направил донос. В предадените ми томове, не намерих такъв. Което не доказва нищо, защото документите в моето досие за първата петилетка след за-твора, бяха много рехави. Това, май ненормално за една полицейска страна.

Като че ли единственият резултат от “Операция Че” беше заблуждението на бай Митьо, който, след като се завърнал в Пловдив, казал на своята Стоянка, че когато ни представил пред Торез, като “милитанти на IV-и Интернационал”, аз не съм реагирал и той бил склонен да приеме мълчанието ми като знак на съгласие. (Така мислише някога и “заведущият политическата част” в Пазарджишкия затвор Ангел Посталков - бивш партизанин и... выдающий кретин.)

Трябва да добавя, че освен от любознателност, в известна степен бях съблазнен от мисълта, че саможертвата на “Че”, който изостави властта, за да отиде в планините на Боливия (ала нашият Ботев, който обаче, беше “само един обикновен букурещки хъш”) е акт и симптом на предстоящи революционни събития в южноамериканския континент. Неговият жест беше необичаен и с това спечели сърцата на голяма част от революционната младеж по света. Тогавашните младоци, които на следващото 1968-о лято дойдоха в София на “Фестивала” и се разхождаха с неподкастрени бради по “Царя”, бяха превърнали “Че” в свой кумир. Но и те, като днешните, които окачват портрета му по фанелките си, едва ли бяха прочели ред от него. Когато се запознах с някои от книжлетата му, установих, че словата му не се различаваха оъществено от скудоумието на сталинските агитпропи от прежните години. В “Дневникът” и писанията “За герилята” (партизанската война) той не бе казал нищо оригинално. “Теорията” за 10-те Виетнама не съдържаше нищо ново за революционната стратегия и тактика. Никакви “Виетнами” не могат да победят цитаделата на капитала, докато революцията не създаде едно по-свободно и по-нравствено общество от американското. От “10-те Виетнама” не би излязло нищо по-добро от днешния, ако те бяха, като този на Хо Ши Мин. За последният също се разказваше, че на приема в посолството на Виетнам в София, поднесъл само по един портокал на разточителните си домакини во главе с Живков и се извинил с думите: “- Ние сме бедна страна и не можем да си позволим пищни банкети…” Но, дори да е бил искрен, “чичо Хо” не е разбирал, че основите върху които е “изградил новото общество” са гнили и неговата диктатура не би могла да роди нищо друго, освен дегенерати, които щом затлъстеят, ще се споразумеят с империалистите в името на взаимното си оцеляване. Това важи с още по-голяма сила за Фидел и неговите “кастрати”, които установиха в Куба една не по-малко свирепа диктатура от тази на Батиста и един етажиран като сватбарска торта “социализъм”…

Навярно човешката глупост е по-трудно преодолима от полицейската диктатура и у не малко хора има наистина нещо идиотско, щом се поддават толкова лесно на манипулациите, приемат безкритично панегириците и очакват всевъзможни спасители, освободители и чудотворци като “Че”. Ако “мислите” му бяха излязли изпод перото на някой простосмъртен, чийто задник не беше протривал министерски кресла, сигурно щяха да останат незабелязани поради своята баналност и тривиалност. Предаденият от боливийските си “другари” герилеро продължава да е идол за някои “революционери” и им импонира именно с мъченичеството на един министър и респекта, който те имат към… дър-жавните постове. “Че” ги удивлява с това, че напусна креслото си и е “отиде да се жертва за други народи”, като че ли кубинския беше вечеосвободен! Дори ние, сме склонни да забравяме, че всеки един от нашите анархисти, който е загинал, без да омърси задните си части с министерско столче, остава незабелязан, макар в нравствено отношение и по личен кураж да надхвърля с ръста си Гевара десетки пъти. Анархистическото движение е дало десетки хиляди такива примери по цялия свят. Само у нас в България те са стотици. (За четиримата испански министри от кабинета на Ларго Кавалеро не говоря. Те дори нямат оправданието на паднали в борбата властници…)

Години след това събитие поставих на етажерката в работната ни стая на ул. “Бистрица” № 5 един портрет на “Че”. Исках да проверя реакциите на работещите в Изчислителния Център. Резултатът беше нулев. Само директорът – Боре “Халата” - при едно свое посещение ме попита: “- Това ти ли си?” Отговорих му: “- Не виждате ли, че моята брада не е, като тая на “Че”, а физиономията ми е несравнимо по-интелигентна?” Не зная дали този портрет стана повода за една декларация от 2007 г. на “Съюзът на запасните контраразузнавачи и разузнавачи” (тоест на копоите от ВГУ и ПГУ на ДС) във връзка с поставянето на кандидатурата ми за член на Комисията по досиетата на ДС? В нея, четири десетилетия след убийството му, те твърдяха, че не съм “никакъв демократ” (което е абсолютно вярно), а “анархолиберал и поклонник на Ернесто Че Гевара” (в което няма и милиграм истина.). Тогава и сега, за мен “Че” си остава рекламен продукт, който ни пробутват, знаейки, че ни мамят! За нас, смъртта във войната – партизанска или класическа - не е индулгенция. Умират и се избиват помежду си гангстери и мафиоти, както и изпратените в нейните касапници милиони обикновени войници. Затова, ние ще разрушаваме всякакви митове. Ние нямаме нужда от тях и ще продължим да търсим истината на всяка цена, колкото и висока да е тя. За плача на платените оплаквачки от медиите с който те изпращат всеки от “великите” и ни внушават каква загуба е претърпяло човечеството с кончината им, мога само да изразя съжалението си, че няма по-чести поводи за смешните им сълзи. Що се отнася до портрета на Гевара, аз го свалих преди да “замина надалече с парахода Мажестик” (както се пееше в един стар шлагер) и “за спомен на колегите в нашия отдел”, оставих само своя - брадат, гледащ с олимпийско презрение към света, който беше негов “идеал”. Този последен “Спомен” също намерих в досието си…

Ако партизанският опит на “Че” завърши като трагичен фарс в боливийската казарма и от локалните огнища на останалите само като пожелание “10 Виетнама” не можа да се разгори ревлюционният пожар, в просторния антипод на тази латиноамериканска страна, в т. нар. Народен Китай, “хидрата на революцията” навдигаше отново глава и прикова вниманието на цялия свят. Подобно развитие аз очаквах още преди десетина години, когато трима анархисти и трима легионери бяхме уединени в наказателното отделение в южното крило на третия етаж на пазарджишкия затвор. Ние двамата с Илия Минев бяхме в 64-а килия и водехме ожесточени спорове. Той мислеше, че инициативата е преминала в ръцете на Москва и че “Западът” е обречен, а аз пророкувах, че в СССР, в Китай или в коя и да е друга страна от разпадащия се блок на “социализма”, тепърва предстоят революции, подобни на Унгарската от 1956 г. Нещо повече, дори държавният капитализъм да се превърне в планетарна система, на негова основа, твърдях аз, щяха да се развият до пароксизъм всички противоречия на стария свят: класови, антиколониални и империалисти-чески, които могат да бъдат преодоляни единствено по пътя на Социалната революция. Държавният капитализъм особено на “великите сили” и установените в тях диктатури със стремежа си към световно господство, само ще ускорят настъпването на Третата световна война, която щеше да сложи край на интернационалното и социално статукво…

- Мама му стара, кара-вара и се сбъднаха най-налудните мечти. Нещо, което никога не съм очаквал…

Претърпяла поражение в Китай, революцията предизвика, като “утешителна печалба”, вълни, които се разпространиха и в много от страните на “Първия сват”. С това тя послужи като отправна точка за нови оптимистични анализи и прогнози от онова време. В тяхната основа бях поставил аксиомата, че зад всяка по-дълбока криза, както и зад войната, наднича Революцията. С такива надежди тръгнах през 1973 г. на път към Париж, който от 1968 г. продължаваше да изпраща (или така ми се струваше) революционни сигнали към света. Когато пет години по-късно се озовах в “Столицата на цивилизацията и разврата”, разбрах, че действителността отново е доста далече от моите идейни конструкции/хипотези, но те може би имаха своята “прагматична стойност”. В смисъл, очаквах да породят нови надежди, увереност и кураж, за да се улесни мобилизирането и организирането на революционните сили. (Със същата цел в емиграция развивах и идеята за Р.Р., за да констатирам със съжаление, че вместо да импулсира четците й за борба, тя ги караше да свият ненужни ръце на празни гърди в очакване развитието на компютрите и роботите да свършат тяхната работа…) Така, въпреки всички приливи и вълни, предизвикани от революционните (или псевдореволюционни) събития, тласъците се оказаха абсолютно недостатъчни да отлепят от дъното заседналия кораб и да ни позволят да навлезем в бурното море. НЕЩО НЕДОСТИГАШЕ, ЗА ДА ВИДИМ И УЧАСТВАМЕ В ЕДНА ИСТИНСКА, ГОЛЯМА, ЖАЛОНИРАЩА ПЪТЯ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ и това едва ли беше “кризата в ръководството на световния пролетариат”, както твърдеше Троцки от времето, когато Сталин го експулсира от създадения с решаващите му усилия “съветски Рай”. Изглежда несъзрялостта на обективните международни, социаликономически, идейни, културни и нравствени условия, необходими за създаване на Новия свят, спъваше и появата на един мощен, организиращ революционен фактор.

*

Беше настъпила новата 1968 г., а заедно с нея и януарската изпитна сесия, затова разредих гостуванията и “приемите”, но срещата с бай Христо Колев не можех да отложа. По това време, ако не ме лъже паметта, тои работеше в една бригада със стари наши деятели с която произвеждаха костно брашно и туткал. И макар, че тая работа беше страшно мръсна, смрадлива и вредна за здравето, копоите го гонеха и непрекъснато нареждаха да бъде уволняван. Заедно с цялата бригада, те се местеха, като чергари по селата в софийско. След като ги бяха изгонили от гара Искър, те се бяха установили в едно пернишко село за което пътуваха и се връщаха след работа всеки божи ден. Бай Христо живееше с жена си Магда в дома на Мишел Герджиков, на ул. “6-ти септември” № 30. Магда беше дъщеря на стария анархист и организатор на Преображенското въстание. С хора, като него избягвах срещите на “Гурко”, не заради подслушванията, които копоите можеха да проведат директно: в хола от към вътрешните прозорци на голямата сграда на МВР, а в “спалнята” – от намиращата се в непосредствено съседство жълта триетажна постройка на столичната ДС. (Балконът бе буквално на метър от прозорците на началническите кабинети.) Той, както и повечето приятели от тюрмите бяха хора, почти във всяко отношение чужди на моите новопридобити роднини. Рядко, ако форсмажорни обстоятелства го налагаха, гледах да се срещнем в от-съствие на “съквартирантите” и жена ми, защото неуместните й намеси често правеха сериозните разговори невъзможни и… глупави, а имаше и лошия навик да споделя всичко случило се с приятелки и колеги. Но сега Бай Христо сам бе поискал да дойде у дома. За пръв път щеше да ми гостува. Бяхме се уговорили да се видим след 18 часа.

- Това ли са твоите идеали?

Когато се прибрах, Климентина беше посрещнала госта и двамата разговаряха вече като стари познати. Бай Христо беше общителен, намираше какво да каже с всеки на каквато и да е тема и затова не ме учуди, когато разбрах, че говорят за исихастите. От там разговора се насочи към богомилството и кой знае до къде щяха да стигнат, ако не прекъснах малко безцеремонно беседата им, с молба към моята благоверна да сервира вечерята. На масата не позволих разговорът да се върне към средновековието и в дневния ред поставих революционната перспектива в светлината на Китайските събития. Сюжетът не интересуваше особено домакинята и на няколко пъти тя се опита да превърне разговора в гаргара, което ме накара да реагирам остро. Тя отвърна язвително:

- Това ли е вашия анархизъм, ами че той нашият сегашен вожд е по-демократичен от теб бе батко.

- Слушай! Когато идват твоите кандидати и доктори на задгробните науки, аз никога не съм се опитвал да налагам в разговорите ви това, което интересува само мен. Напротив, или съм мълчал, или съм ви оставял да продължите без мен, отивайки в половинката от стаята си.

- Искаш да кажеш, че и аз трябва да ви оставя, така ли?

- Както искаш разбирай казаното.

- Ако продължавате така, ще си отида. Георги, ти си по-голямия и трябва да проявиш повече разбиране и толерантност – Христо Колев се опита да разреди, натрупващото се електричество в домашната атмосфера.

Но Климентина вече се беше навдигнала от масата и рече:

- Аз ще ви оставя да се наприказвате, защото за утре трябва да приготвя една статия за “Народна армия”, че само заплатите не стигат. Батко да ме извикаш, когато госта си тръгне – после се обърна към почувствалия се неловко бай Христо и добави не най-подходящото изречение за случая:

– Много ми беше приятно и се надявам да продължим разговора си в отсъствие на господина.

Въздържах се и не я напсувах, нито възразих на моя по-възрастен приятел, когато започна да ме поучава как трябва да се държим с жените, които не са наши съмишленички. Вместо това му казах:

- Искам да поговорим за възможния развой на събитията в Пекин и влиянието им у нас...

- Ако се съди по масово възцарилите се страх и подлост, тук развитие май няма да има, а и за Китай не съм оптимист...

- Аз нямах предвид у нас. Струва ми се, че светът започва да шава и ако духът излезе от бутилката, това ще се отрази и тук.

- Нека разделим нещата. И се спрем първо на това, което вече втора година става в Китай. Аз мисля, че тия момчета, чиято поява на сцената бе инспири-рана от Мао, нямат ясна цел, нито революционна организация, а ако щеш и стратегия с която да надделеят полицейските и военните корпуси на маоист-ката диктатура. Не виждаш ли, че са манипулирани от Мао и компания?

- Манипулациите и демагогията, които той използва в борбата си срещу конкурентите, в условия на тежка криза, могат да събудят революционната стихия, а когато в борбите се намеси народът, развитието има свои “закони”. Нали си спомняш какво стана в Унгария. Ако в Китай това се повтори, никаква “съветска” армия няма да може да смаже китайската революция…

- Унгария се различава от Китай. В нея масите са по-образовани, не могат да бъдат залъгвани с черпак ориз, а армията беше тая, която премина на страната на унгарския народ, отвори складовете и го въоръжи. После Мао не е за подценяване. Той умее да си служи с революционната фразеология и лозунги не по-зле от Ленин. Минал е и през школата на анархизма, а знаеш какво се случи с нашите анархисти по време на Руската революция. В Китай по всяка вероятност анархистическото движение е обезкръвено, ако ли не и унищожено през изтеклите двадесет години след 1949 г. Марксистите знаят много добре кой е най-опасният враг за тяхната власт и сигурно са взели всички мерки. Виж докъде доведоха и нашето движение…

- Развитието зависи до голяма степен и от съотношението на силите между враждуващите фракции в компартията. Ако те са равностойни и борбата между тях се затегне и стане кръвопролитна, тогава от военнополицейските сили на КНР няма да остане много нещо. Тогава, ние анархистите и стихийният стремеж на масите към хляб и свобода, могат да се окажат онова “малко камъче, което преобръща колата”. Още по-вече, че ако и там има хора, които разбират от революционна ситуация, нашите приятели ще имат достатъчно време да се консолидират организационно, а и стихията сигурно ще извика на дневен ред КОМУНИТЕ или СЪВЕТИТЕ…

- В твоите разсъждения има много ако, а ние разполагаме с малко, за да не кажа никаква информация за ставащото там. Що се отнася до България, при едно установяване на надмощие на маоизма, китайските събития могат само да обнадеждат и активират българските сталинисти от чиято победа, едва ли ще спечелим?

- Бай Христо, ако те се хванат гуша за гуша с “априлското поколение” на Живков, това би довело до дестабилизация на режима и до отслабване силите на диктатурата, ангажирани в мъртва хватка. Нали знаещ, че в такива моменти не е важно кои ще започнат сраженията, а кой ще ги завърши, следвайки вътрешната логика в развитието на всяка голяма революция.

- Георги, нашият народ няма тоя революционен рефлекс. Не видя ли как реагира по време на Унгарската революция…

- Аз бях в затвора и малко преди това ни уединиха, но и това което видях ми беше достатъчно: колената на надзирателите омекнаха, станаха милаим, говореха, че те “първи ще ни отворят вратите, ако стане нещо”, а копоите от ДС и началствата изчезнаха, като да си стягаха куфарите за Москва…

- Да, но видя ли какво стана после. Тогава ни прибраха отново и аз изкарах нови три години на Белене. Ловеч ни се размина…

- Само, че това стана, когато танковете влязоха в Буда-Пеща и спряха бесе-нето с главите надолу на агентите на тайната полиция. В Пекин и Шангхай руски танкове трудно ще могат да влязат. Не само защото при демонстрациите в Москва, когато конната милиция нападнала китайските студенти, те прерязвали сухожилията на конете с ножовки…

- Това е жетоко…

- И Исус е казал: “С каквато мяра мерите, с такава ще ви се отмери!”

- Живял съм и видял доста повече от теб, затова нямам твоя оптимизъм, но дано събитията се разиграят, както ти ги прогнозираш, пък тогава “Каквото сабя покаже”. А сега кажи на Климентина, че си тръгвам. Ако иска да дойде да се сбогуваме.

Викнах й през хола, тя се появи, ръкуваха се и размениха комплименти и пожелания. След като вратата се затвори зад гърба му, последва двойствената фарисейска, но хаплива оценка на отишлия си Христо Колев. Климентина изпитвала преклонение пред човек, който е изтърпял толкова много заради вярата си в своите идеали, похвали доброто му възпитание (“не като твоето грубиянско”), но гостът й приличал на нейните средновековни еретици-фанатици от които изпитвала чувство на страх, защото такива били готови на всичко в името на своите химери. Тя дори не бе го чула, затова реших, че е излишно да й противореча. Беше ми ясно, че се страхува от “фанатиците”, да не би да разбутат “семейното гнездо”.

Скоро след това посещение джандарите пак емнаха бай Христо и той потърси препитанието си в някакво пернишко село, недалече от столицята. Дали го погнаха, като превантивна мярка с оглед наближаващата “Пражка пролет” или някой от подлеците бе направил “донесение” за забранените разговори, каквито нашият апостол водеше с доста по-широк кръг наши и чужди, без да се съобразява с това кой е събеседника му, така и не се разбра.

*

Неколкократно Петър Пеев ми предаваше покани или по собствена инициатива предлагаше да отидем на гости у Иван Гуляшки и аз все отказвах. Той бе-ше шестия в нашия процес. Бях склонен да забравя патологичния страх, който му бяха внушили копоите по време на следствието и в съда. Заставайки на трибуната – изпит и блед със сини сенки под очите, които бяха готови да изскочат от орбитите – Иван се беше обърнал с лице към залата и сочейки ме с пръст, изрече патетично:

Това той каза, макар да не го застрашаваше тежка присъда. Тя можеше и да е условна, ако не бе признал несъществуващи “грехове”. Пред съда той потвърди изтръгнатите с инквизиции по време на “следствието” показания:

“- Константинов ми предложи да участвам в тяхната терористическа организация и аз разбира се, се съгласих…”

Това не беше вярно по простата причина, че никога и никому не съм правил предложения да членува в каквато и да е организация. Винаги съм считал, че подобен избор, поради своята рискованост, да не кажа съдбовност, трябва да бъде напълно доброволен и свободен. Към тази линия съм се придържал вина-ги – спорил съм, разговарял съм, убеждавал съм, разпространявал съм книги и брошури, но съм оставял всеки сам да решава трябва ли или не, да участва в една организирана борба против насилието, измамата и ограбването на ближните и далечните в каквато и да било форма. След като го бях наблюдавал и разговарял месеци наред и изслушвал неговите съждения за сталинския режим, му доверих за някои акции, които бяхме извършили. Надявах се, че може сам да прояви желание и да вземе участие в някоя от проектираните, но разбрах, че се страхува. В крайна сметка, човешко е. Достатъчно беше и това, че не стана предател и доносник, като толкова други. Това, което ме спираше да въстановя отношенията си с него, беше женитбата му с дъ-щерята на члена на централния комитет на БКП и зам.-главен редактор на печатния й орган в-к “Работническо дело” – Любен Велев. Сватосването беше станало по веригата Пеев – Георги Василев – Елка Константинова, съпругата на Георги и приятелка и колежка на Лидия Велева – жената на Иван, когото Василев наричаше Овен Гуляшки. Не обичах конформистите, но след толкова настоявания се съгласих да им отидем на гости. Исках да видя как изглежда обстановката в дома на един член на ЦК. Приеха ни радушно, а бабалъкът отсъстваше. Помислих, че благоразумно е лишил младите и тяхните гости от присъствието си. После разбрах, че си имал друго жилище, а Василев казваше за него, че бил много свестен човек. Може и така да е, никога не сме се “засичали”. Ровейки из архивите на ДС, когато това стана възможно, научих, че Иван е завършил курса по клинична лаборатория, който бяхме прекъснали поради ареста. Преди брака си бе работил в Родопите, където копоите не го оставили на мира, заградили го с доносниците си и започнали да го “разработват” с цел сплашване и… вербуване. От последното го бе спасила женитбата му с Лидия Велева. Иначе, сигурно са щяли да го превърнат в доносник или да го доведат до самоубийство. В досието ми, в една от справките за моите “връзки”, видях собственоръчно положена резолюция на “оберщурмбанфюрера” на цялата ДС Григор Шопов: “Иван Гуляшки е зет на бай Любен Велев, който гарантира за него. Всичко това са минали работи от които той се е отрекъл. Сега с дъщеря му си имат хубаво семейство с две деца и си живеят много добре. Да не се закача! – Г.Ш.”

Така, ако не друго, бракът бе спасил Иван от доносничество с което копоите биха го унищожили нравствено и психически. Въпреки слабостта пред мъчителите, дълбоко в себе си той беше съхранил верността към паметта на баща си и чувството за чест и достойнство. Друг въпрос е, че в компанията на “дядо” си Любен сигурно е трябвало да внимава непрекъснато да не изтърве някоя дума против “народната власт” и че двамата копелдаци, които бяха създали с Лидия, като че ли се бяха качили на главата му и се държаха с него, като със слуга. Той си траеше, понасяйки всичко стоически и от това се бе превърнал в неврастеник, но “такова беше времето”, както би казал “въшкарят”, армейски генерал Добри Джуров… Домакините ни поканиха на масата където развързахме торбата със спомените. Внимавах да не уроня престижа на жениха, но от дума на дума стигнахме до темите “за човека и нашето време”, за класите и класо-вата борба в обществото, за възмездието, което господарите заслужават. В завързалият се спор, въпреки възникналото недоразумение, съпругата на Иван - Лидка - участваше най-разгорещено. Аз имах на ум възмез-дието, което трябва да получат такива, като баща й, а тя – полученото вече от бащата на Иван веднага след 9-ти, заради това, че бил кмет във видинското село Раковица. Лидия беше категорично против “произвола на тълпите”. Не зная дали като застраховка срещу бъдещите превратности на съдбата или само заради невинността на убития от “другарите” на баща й свекър? Допускам, че човекът може да е бил невинен, но считах, че всички, които са “заслужили” ще получат възмездие за делата си. Сметките на новите властници стояха открити и най-малкото което трябваше да се направи в името на справедливостта, е да бъдат извадени от просторните им жилища и вили, и на тяхно място да бъдат настанени многодетните семейства от Татарли и другите гета на НРБ, където в една “стая” на неизмазания под се търкаляха семейства с по дузина деца. Тя - продължавах аз великодушно - може да бъде предоставена за ползване от изхвърлените бивши собственици от “хуба-вите квартали”. Нахвърлих се и върху привилегиите на “активните борци” и на тяхното семселе – освен луксозни жилища, те получиха вилни места, достъп до специални магазини, здравни и учебни заведения, високо платени синекури, “съвместителства”, надбавки към пенсиите и безплатно ползване на транспорт, бани и… кенефи. Лидка възрази, че тяхният апартамент, предоставен от “дядо Любен”, бил закупен с честен труд и добави, че щяла да издере очите на всеки, който посегнел на частната им собственост, свещена или презряна, според “битието” на субекта. Отговорих й:

- Ще бъде трудно Лидке, когато гладните и озверели тълпи тръгнат от гетата към центъра и вилните зони. И знаеш ли, мисля, че ще проявят нечувано благородство, ако натискайки едновременно звънците на всички апартаменти, дадат на собствениците им по три минути за изнасянето си. След което ще помогнат на закъснялите да излязат през… прозорците.

Другите решиха, че съм прекрачил границите на всяко благоприличие и Климентина рече ядно:

- Това ли е хуманизма ви? Нали казваше, че съобразно вашия философски материализъм, не можем да говорим за вина, тъй като мислите и делата на индивидите се определят от начина им на живот, а той зависи от социалната система?

- Това е така, но социалната система също зависи от хората и особено от господстващата класа и освен това, всеки индивид е свободен да направи своя избор. Мисля, че в главата ти се е объркало всичко, което съм казвал с това, ко-ето си заучавала прилежно в часовете по Диамат и Истмат. Нашият хуманизъм има друга основа – ценността на човешкият живот, включително и този на властника, гангстера или пладнешкия обирджия. Ние ги разглеждаме, като жертви на създадената и поддържана от самите тях “с кръв и желязо” социална система. Затова, искайки да я унищожим, ще им помогнем да възвърнат човешкия си образ, ако щеш, ще ги освободим от самите себе си.

- Какво прекрасно освобождение…

- Брада, я кажи нещо за р-р-ревтрибуналите – намеси се и пийналият Петър, който по него време също не обичаше и не уважаваше “баровците”.

- Дали ще ги има или не, зависи от съотношението на силите и от скоростта на отдалечаване от днешното общество в посока на анархокомунизма. Аз ми-сля, че въоръженият народ е способен да прояви повече снизходителност и човечност, отколкото държавния съд…

- А трите минути за които говори преди малко и за изхвърлянето от прозор-ците? И то ли е проява на снизходителност и хуманизъм?

- Дали ще се стигне до подобно озверяване, зависи в много по-голяма степен от поведението на обитателите на палатите, отколкото от тия в колибите. Но, във всички случаи, аз съм привърженик на това, след като бъдат изслушани обвинителите и защитниците на подсъдимите, “ДЕЛАТА” да се решават от РЕВТРИБУНАЛИТЕ на въоръжения народ. При такава “правна система” в която няма наказателни норми, народът издава “присъдите” според своето чувство за справедливост във всеки конкретен случай и конкретна обстановка…

- Те това е “анархията майка на реда” – обади се Василев, който до сега бе слушал мълчаливо спора - ха, наздраве Георге, Лидке и всички останали.

Неговата шутовщина обаче не можеше вече да поправи разваленото настроение и скоро започнахме да се разотиваме. На връщане в къщи получих упреци, че не съм спазвал нормите на гостоприемството и съм налагал възгледите си с които никой не бил съгласен. Казах, че никому не съм пречил да оспори казаното от мен и че никак не съм настоявал да ходя на гости в ЦК. Като че ли повече не се събрахме в този “формат”...

Последната книга, която взех е “Математическите методи в съвременната буржоазна социология” – знаеш, че математическото моделиране на социалните проблеми ме интересува отдавна… Ако се нуждаеш от някои книги или лекарства, пиши без да се стесняваш. Пиши по-обстойно как са минали за теб тия последни години?

Най-сърдечни поздрави от жена ми и приятелите ни, някои от които те знаят лично, а други по разкази. Братски те прегръщам Гошо.

Чакам писмо. Към адреса прибави (семейство Иванови)”

“… Намерих 31 том на Ленин и ти го изпратих. Това безспорно е един от най-интересните му томове. Спомените на Гевара имах и четох. От тях личи скромността, семплостта, твърдостта и човечността му, но теория в тях няма да намериш, освен един разказ за боевете на кубинската въстанническа армия в които е взел участие. Не можах да ги намеря в моята библиотека, сигурно някой ги е взел и забравил да ги върне. Ще я потърся при антикварите – имам приятели сред тях - и ще ти я изпратя. Имам и други интересни и актуални неща за четене, особено за хора, чийто единствен интерес в живота им е бил революцията, но като се видим. Нека мине и март и ще се уточним.

Кольо Казанджиев не благоволи да се обади. Сигурно ще ни потърси, когато това ще бъде излишно. Най-сърдечни поздрави на теб и другарите. Гошо.”
III писмо от 20.04.1967 г.

“… Предстои ми най-напрегнатата сесия, която започва в края на май и ще завърши в края на юни, поради което ми се налага да чета сериозно, колкото и безмислено да ми изглежда това редуващо се дъвчене на учебници и изплюването им на изпитите. Но щом я започнах и докарах до тук, ще я до-върша и после щем видя какво, как и къде?

Това че съм потънал до гушата в четене и смятане, няма никакво отношение към вашето идване – денем ще чета, а вечер до късно ще разговаряме. Ти знаеш, че разговорите ми с теб биха били приятна отмора и излизане на мисълта от блатото на скуката и еснафството, а и вие денем ще бъдете заети с лекари и болници. Така, че сте добре дошли, само ми се обади предварително за пристигането? Ако търпи отлагане до края на юни, ще мога изцяло да бъда на ваше разположение във всички тичания, които биха се наложили.

Сърдечни поздрави на теб и кака Стояна от двама ни. Георги”

“… Първото ти писмо получих едва на 9 декември, защото 4-5 дни отсъствах от София, а днес и второто. Прибрах се с влошаване на болестта ми и лекарите препоръчаха да не сядам, тоест да пазя легло, да не пуша, да не пия, да не ям люто, кисело, солено и т.н. Спазвам предписанията и смятам, че ще се оправя. Преди това не ти писах, защото все чаках стареца (Съмналиев) да се обади, но от него ни вест, ни кост… Сега съм твърде зает и не мога да му отида на гости, ще го сторя след януарската сесия… Около мен положението е следното: В школото затягат бурмите с изпитите, преследвайки най-различни цели. Ако човек не ликвидира с изпитите си паралелно със семестриалното завършване, подлежи на разпределение за работа срещу 55 лв. месечно възнаграждение и ако в срок от една година не бъдат ликвидирани всички изпити, губи право да се явява и само ако бъде “удостоен” от отдел просвета при съответния окръжен съвет, ще може да се дипломира. Имам намерение да не им позволя да се шегуват с мен, но мнозина ще имат тая незавидна участ.

Напоследък прегледах книгите на Хозе Диас “Испания през ХХ век” и на Любен Георгиев “Национализациите в Третия свят”. Ако имаш възможност потърси в пловдивските библиотеки югославския партиен орган “Борба”, броеве от 27 – 30 ноември. В подлистници са поместени материали за Гевара под заглавие “Човекът, който стана легенда”. Има интересни данни и факти. Засега свършвам, по-нататък ще ти пиша по-подробно писмо. Гошо.”