Ке се биеме, али ке се предаяме?

ГЛАВА VIII

На 9.9.1964 г. бе дадена т. нар. “помиловачна амнистия” на затворниците, осъдени по Глава I-ва от Наказателния закон, тоест за “Престъпления против народната република”. (Нали тогава всичко беше “народно” включително и затворите, и палачите). Официалното обяснение за този акт на т. нар. народно събрание беше 20-годишнината от установяването на т. нар. народна власт. Истинската причина обаче се дължеше на продължаващата в Москва поетап-на “десталинизация” и “демократизация”. Тогавашният обитател на императорските покои в Кремъл Никита Хрушчов трябваше да се справя с поредната тежка криза в която беше изпаднал т. нар. социализъм. В добавка, той имаше нужда да се отърве от спомена за собственото си участие в сталинските ре-пресии. Това му се налагаше по много причини. Той бе използвал знамето на антисталинизма във вътрешнопартийните борби за наследството на стария убиец. Освен това, Хрушчов искаше да покаже и на Запада с който водеше преговори за “мирно съвместно съществувание”, че “онази епоха” е безвъз-вратно отминала и диктатурата е на път да се превърне в… народна и пра-вова държава. Не че властниците от света на частния капитал ги беше заболял корема за “правата” на милионите разстреляни и за десетократно по-голямия брой жертви, заровени във вечните снегове около безбройните кон-центрационни лагери в “мъртвите Сибирски полета”. Те спекулираха с този и много други въпроси в пропагандната си война срещу “комунизма”, но на първо място стояха имперските, финансовите и бакалските им интереси, в чието име “правата на човека” отстъпваха на заден план. Независимо от това, стечението на тези обстоятелства доведе (къде по-рано, къде по-късно) до освобождаването на милиони концлагеристи и затворници в цялия “лагер на мира и демокрацията”, включая в колониите сред които “Народна република България” беше “най-верния” и най-послушен слуга и изпълнител на волята на господарите си от метрополията.

По този случай в Благоевград се завърна и Бекяра от третия си затвор – един в Третото българско царство и два при “народната демокрация”. Последната не търпеше противници, още по-малко такива, които се бяха борили срещу царския режим и бяха отказали да участват в упражняването на дошлата на смяна болшевишка диктатура. Местни партийни големци, с някои от които той бе лежал в Централния затвор, му бяха предложили “да се приобщи към ве-ликото дело на Партията” срещу което щеше да получи генералски или поне полковнишки пагони. Вместо това, той си бе останал свободен човек и следователно кандидат за постоянно присъствие в затворите на “новия” режим. Тази му съдба се предопределяше и от острия и безпардонен език, който той имаше срещу назначените с “решаващата помощ на червената армия” и настанили се в креслата на властта бивши съзатворници от “славната БКП”. По-следното му затворничество се дължеше на един от бившите му “колеги” от СЦЗ - Кръстю Тричков, който към 1956 г. вече се бе “издигнал” до първи се-кретар на партията в Пиринския край, което беше равностойно на пръв фео-дал или валия в тази част на Македония. Изплашен не на шега от Унгарската революция, Кръстю Тричков се опитал, при една случайна среща из опустялите улици на Благоевград, да поведе примирителен разговор, но стария му познайник отвърнал по Ботевски: “Това ви чака!”, имайки предвид окачените по електрическите стълбове на Буда Пеща унгарски чекисти. Кръстю, пак в духа на помирението му рекъл: “А бе Тасе, ти не виждаш ли, че по този път ще дойдат турците и гърците, за да поругаят отново майките и сестрите ни!?” На което Тасе (такова е умалителното от Атанас в Македония) му отвърнал:

“ - Баба ти Велика бере душа. (Майка му тогава, надхвърлила 70-те, беше тежко болна и скоро се пресели в царството на сенките.) Нея никой няма да изнасили, ами тебе те е грижа за мазния гъз на твоята Ана.”

Големецът бил смъртно уязвен и щом Червената армия, с помощта на танковете, въстановила реда във въстаналата “братска страна”, Тричков наредил на копоите от ДС да се заемат с непокорния роб. Арестували го и даже без да потърсят нещо по-оригинално, пак го обвинили в “опит за бягство през границата” в Югославия. (А Тасе казваше, че отсреща имал роднини и ако е искал да избяга това не би представлявало проблем за него.) Осъдили го като рецидивист на 10 години и сега, на края на присъдата го бяха “помилвали”. Зарадвах се истински когато се видяхме. От него получих обширна и достоверна информация за по-ложението в соц-тюрмата. С него си бяха излязли и двамата земеделци Коце Динев и бай Кръстьо от село Капатово с които заедно провеждахме “лежа-щата стачка” през 1962 г. на Белене. По монтиран процес ги бяха осъдили по на 15 години като “шпиони”, поради което при общото пускане тогава, те не бяха освободени. “Помиловачната Амнистия” беше хванала и осъдения преди две години на смърт приятел и анархист Атанас Димитров от старозагорския квартал “Чадър могила”. С него се бяхме сприятелили в наказателното отделе-ние на Пазарджишкия затвор където крояхме планове за… бъдащата револю-ция. Там бяхме заедно в една килия и с бившия директор на затвора от “пре-ди девети” - Николай Попов. Те си бяха излязли през 1956 г. и отново били арестувани шест години по-късно с обвинение в “конспирация”. Бях повече от сигурен, че процеса е монтаж. Не защото на Атанас му липсваше кураж да поднови нелегалната борба срещу диктатурата, а поради абсолютната несъв-местимост на разбиранията, манталитета, културата и целите в живота на два-мата. Трудно можеше да се намерят по-различни индивиди. “Следователите” на ДС обаче не се задълбочаваха в такива “детайли”, когато ставаше дума за унищожение на враговете си. Явно в Кремъл отново бяха задухали други ветрове щом изтърпяха смъртните си присъди само за две години. Навярно разгарящия се конфликт с Китай задължаваше Москва да избегне войната на много фронтове.

Бекяра ми разказа и за настъпилите трайни промяни в духа и състава на “по-литическите затворници” след последното му излизане от хапсаната. Беше напълно разочарован от “новия морал”. Новите попълнения с малки изключения били негодници, които за едно облекчение на режима или дребна привилегийка правели своите доноси срещу съзатворниците си без всякакви задръжки и скрупули. Някога такива ядеха бой в килиите, но сега, станали аб-солютно болшинство и администрацията ги пазела, “като зеницата на окото си”, защото без тях, копоите са като слепоци. Очевидно “превъзпитателната работа” на Партията беше дала своите плодове, увеличавайки непрекъснато броя на “новите хора”. (Нали в коридорите на затворите висяха призивите “Стани нов човек!”, които учениците на Дзержински отправяха към поверените им от “правосъдието” питомци). Били невъзможни каквито и да са свобо-дни разговори, социалните, икономически и политически анализи се преслед-вали като ерес и еретиците ги пекли на слаб огън. Моят стар приятел ме по-свещаваше във всевъзможните други “красоти” на новия живот в тюрмата и неговите разкази направиха решението ми окончателно: никога повече да не се оставям да бъда военнопленник на гангстерите-садисти от “органите”, които не признаваха никакви “международни конвенции за военнопленниците”. Оттогава Антовият подарък заместваше девиза “Свобода или… Смърт!”

Мама страдаше от една ужасна и неизлечима невралгия на лицевия троичен нерв с непоносими болки, които кой знае защо се засилваха особено в края на лятото. Тази година тате беше използвал връзките си с колеги и тя беше настанена за лечение в ИСУЛ. Когато отидох на свиждане, там се срещнахме с малката дъщеря на бай Станой, който беше приятел на тате от Любимец и с когото ги съдиха по един и същи процес – за бягство в Гърция. Само, че Станой Алексиев имаше късмет и успя да се измъкне от засадата, която ДС им устрои след като бяха предадени и стигна до Гръцките лагери за емигранти. Затова той бе съден задочно – получи доживотна присъда. Сред обса-дените имаше седмина убити. Между тях - близки приятели от детството. Та-кова беше и приятелството ни със Живка – дъщерята на Станой с която бяхме съседи. Тя се беше омъжила неотдавна и имаше от тоя брак син. Година по-късно избяга и съпругът й Андон. По това време бягствата в пограничните се-ла и градчета бяха станали ендемични. От отмъстителност и за да сплаши ос-таналите кандидат-беглеци, “народната власт” започна да интернира семейст-вата им във вътрешността на страната или край Дунав. Най-вече в Добруджа в която, както казват историците, бил разположен “Онгъла” на Аспарух и ордата му от унугундури. Тя се намираше в най-североизточната част на страната и от там можеше да се избяга единствено в… СССР или в Румъния от където “братските органи” на Сигуранцата предаваха редките заловени нещастници на българските си колеги.

Докато траеше свиждането, Живка ми разказа историята на своето изселване в Добруджа с двегодишния й син. Посред нощ заптиетата от “сигурността” нахлули по домовете им и заповядали на още сънените жертви да си вземат най-необходимото за път в неизвестността. Натоварени с по една бохча, която сварили да вземат със себе си, те ги подкарали, като “три синджира роби” към гарата. Натикали ги в свинските вагони и ги запечатили. По пътя, на някои от гарите спирали, за да прикачат нови вагони с арестувани и от други райони на страната. Най-многобройни, като че ли били тези от Видинско и Кулско къ-дето селяните бяха въстанали срещу насилствено създадените феодални зе-меделски стопанства. Като за гавра, това се наричаше колективизация…

Влакът потеглил и никой не знаел за къде. Конвоят приличал много на ком-позициите с които нацистите откарвали евреите към лагерите на смъртта. Но “социалистическите” гестаповци се оказали по-великодушни. Вместо в газо-вите камери и пещите, те ги стоварили на гара Русе от където със шлепове тръгнали на Изток. Някои мислили, че ще ги пращат в Сибир. Разтоварили шлеповете на пристанището край Силистра и от там с камиони ги отвели в новото им “местожителство”, в село Татарица, основано някога от избягали от Русия татари. Там Живка с малкия Гошко и майката на мъжа й със сакатата си дъщеря били “настанени” в един обор без врати и прозорци…

Такива истории по онова време се “случваха” с хиляди близки на емигранти, затворници и лагеристи. На фона на тоя масов терор и произвол над абсо-лютно невинни хорица, случаят със сестрите в Либия за който не спряха да говорят 8 години, сякаш ставаше дума за Холокоста, прилича на цирк. С още една разлика - тогава никой не посмя да закачи лента “Не сте сами”, нито да вдигне глас в защита на невинните жертви. Всички мълчаха – от “интелектуалците” до “работническата класа” и пейзаните. За всички тях нямаше извине-нието, че не са знаяли кого вдигат гарваните и лешоядите на ДС...

Пак при мама се състоя още една среща с нейната приятелка от студентските години Радка Дюлгерова и голямата й дъщеря. Тази случайност се оказа с тежки, да не кажа фатални последици. За тях става реч по-нататък.

Един компромис влече след себе си друг. След като се съгласих да студент-ствам на стари години, не можех да откажа зорноволното отиване на лятна бригада, след токущо приключилия първи курс. В тази епоха, позовавайки се на “принципите на научния социализъм”, властниците предявяваха изискването към студентите, пък и не само от тях, “да съчетават умствения с физиче-ския труд”. В новото соц-общество този стар социалистически лозунг важеше само за плебеите и тяхните надзиратели. Мамините синчета и щерки на номенклатурата постъпваха във “ВУЗ”-овете в чужбина. Най-напред в околосъветската “чужбина” и най-вече в “Съюза”, а малко по-късно и в елитните универ-ситети на “прогнилия Запад”. Така, преди да започнат учебните занятия тряб-ваше да се ходи на бригада. Нашият курс бе изпратен отново в същото ра-домирско село, където миналата година участвахме в прибирането на рекол-тата от овощните градини. Трябваше да помагаме на все по-оредяващите се-ляни от опустяващите села. Там срещнах пак болния от силикоза миньор, който се задъхваше до посиняване в лятните горещини и проклинаше “труда, превърнал маймуната в човек”, както учеше по-младият от двамата “класи-ци”. Разговаряхме като стари познати. С влошаване на болестта му той спо-деляше открито и с нарастващо озлобление недоволството си от щастливия живот. Изглежда наближаващата смърт действаше освобождаващо от страха.

Когато се завърнах от бригада – това беше второто и последно изпълнение на тая ангарийна повинност през студентстването ми - потърсих моя стар прия-тел, рентгенолога д-р Костич на запаметения от затвора адрес. Радостта и на двама ни беше неподправена. Разказвахме си един на друг премеждията “на свобода”. Стана дума и за бригадата и силикозно болния селянин. Разказът на Костич за процента на професионалните заболявания в мините беше потре-саващ. Само че статистиката за тях беше “строго секретна” и разгласяването й се преследваше ката “издаване на държавна тайна”. Оказа се, че докторът работи в подуенската поликлиника на Ботевградското шосе, където започна-хме да се срещаме често, особено след като с негова помощ се настаних в новата си квартира в Подуене, на № 14 от несъществуващата вече улица “Ре-ка Места”. Виждахме се в тъмното помещение с рентгена или у тях, където предадох няколко уроци по математика на малкия му син.

След като напускнах Чакъровата квартира, за новата 1964/65 учебна година се преселих в “колхоза” на дядо Пенко Кръчмара, чийто лекуващ лекар беше д-р Костич. Бай Пенко беше преобразувал всичките си обори, свинарници и овчарници в квартири, които даваше под наем. Изглежда беше разбрал, че от двама наематели на кочина имаше повече сметка отколкото от две прасета. В една от квартирите където се настаних живееше един стар пациент на докто-ра - Любен Харизанов, който се оказа стар познат на Петър Пеев от затвора. Беше лежал за опит за бягство като войник. “Дядо Либен” работеше в завода за медицински инструменти и беше истински майстор на стругуването, никелирането и всички други операции, които бяха необходими за направата, да кажем, на един истински ханджар. Прозвището си “дядо”, бе получил от съпружеската си връзка с “баба Харизаница”. Тя беше разведена с отчувани деца, които бяха почти негови връстници, но се разбираха добре като изключим патологичната й ревност.

След казармата Петър работеше индустриално бояджийство в един завод -“научен институт” на който “трудов фронт” го заварих. Веднаж в ”Замъка Шпесарт”, както на подбив наричаха моята кочина в “колхоза”, го доведе “Дядо Либен” с когото бяха приятели и оттогава срещите ни станаха почти регулярни. На тях се запознах и с останалите членове на неговата компания Георги Василев и Чавдар Попов с които бяха дружки още от основното учили-ще и д-р Генов с когото се бяха сприятелили на Белене. Василев беше атомен физик, а Чарли – филолог, инспектор към м-во на Просветата. Генов работеше като военен лекар. Освен това трио, домът на Петър се посещаваше и от дос-та негови колеги от работата или от казармата с които се беше сприятелил…

Трябваше да зубря до повръщане математическите дисциплини, но след университетските занятия намирах достатъчно време за срещи с приятели от по-старо и ново време. При мен идваха да пренощуват колеги от затворите, от всички крайща на страната. Това принуди “дядо” Либен да напусне и аз останах за малко сам във владение на едностайния ”замък”. По-редовни и може би най-интензивни бяха по това време срещите и диспутите ми с вуйчо Тодор и неговите компании. Продължавахме разговорите за СЪВЕТСКОКИТАЙСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ по които се бях “специализирал” в затвора. Събирах информации от всички възможни източници, подлагах ги на анализи и извличах съответните заключения. От твърденията (които бях доказал), че системата в СССР е държавнокапиталистическа и че на тази основа се ражда специфичен империализъм и колониализъм с всички произтичащи от това следствия, сти-гах до извода, че рано или късно антиколониалните въстания и в един по-се-тнешен етап империалистическите конфликти между двата еднородни гиганти или мастодони, са неизбежни. Откъсването на Титова Югославия от Москва и въстанията в ГДР и Унгария, бяха илюстрации на моята теза. В последните два случая, водещ фактор беше работническата класа и “събитията” имаха характер на социални революции, а в първия – югославския – бюрокрацията в колонията придаваше националистическа оцветка на своята акция срещу метрополията. Но от всички “народни демокрации”, по понятни причини Китай привличаше най-силно вниманието ми. Първоначално очаквах той да поеме пътя на Югославия, а по-късно или да претърпи социална революция (която възможност разглеждах, като по-малко вероятната хипотеза), или да се стигне до империалистическа война между държавнокапиталистическите хищници - СССР и Китай. Развитието на отношенията между тях от 1960 г. насам даваха превес именно на последната хипотеза, а започналите престре-лки по 7000 километровата граница със струпването на войски от двете й страни, като че ли потвърждаваха моите заключения. Защо те не станаха факт ще поясня, когато стигнем до “Културната революция”, инспирирана от Мао и дала тласък на преломната в много отношения 1968 г.

Когато прочетох в “Работническо дело” за военните действия между двете ком-страни, възбуден до краен предел, аз потърсих вуйчо ми в тях. Беше чул новината и гледаше мрачно, защото неговият “социализъм” и най-вече спокойствие можеха да отидат по дяволите. Той обясняваше конфликта с расови причини, с “диващината” на говорещите “нечленоразделно” китайци, с аван-тюризма на тяхния вожд и тем подобни, изоставяйки напълно неговите импе-рски мотиви. Едва след като влетях през отворената врата, забелязах, че у тях беше и тъща му – мама Тоня – една гръцко-руска еврейка, която вуйчо наричаше “Тенардиерица”, макар той съвсем да не приличаше на... Козетка. Когато заразказвах за възможната война, която ако станеше факт сигурно щеше да погълне стотици милиони жертви, “мама Тоня” или бабата на бра-товчед ми Митко, който беше мобилизиран и се намираше в Ботевградските казарми, само запита:

- А това далече ли е от Митко?

Може би повечето хора бяха такива, но прикриваха по-умело егоизма си. Нейният въпрос предизвика общ смях и разведри буреносната атмосфера, която беше надвиснала над главата на фамилия Пенкови. Не последва обичай-ния спор – на вуйчо не му се говореше.

Малко по-късно, неговото настроение се развали още повече, когато в Москва бе извършен дворцов преврат: на пленум на КПСС, в негово отсъствие, бе свален първият й секретар Хрушчов. Съдейки по неговата съдба можеше да се кон-статира, че бе настъпила известна разлика в режимите на диктатурата при Сталин и след десталинизацията. По-рано Джугашвили разстрелваше изпадна-лите в немилост свои “любимци”. За да избегнат съдбата на предишната гене-рация, номенклатурчиците въведоха някакво подобие на “правов ред” поне за себе си. На 15 октомври 1964 г. “руският Добри Терпешев”, както го на-ричахме, беше свален от поста генсек и превърнат в “персонален пенсионер” Не го заклаха. Само КГБ “го взе на ДОН” (дело за оперативно наблюдение), оставиха го да яде тлъстата си пенсия, да плаче за изгубената власт и да пише мемоарите си.

Тодор Пенков беше разстроен от това събитие и допускаше възможността от реставрация при която отново връх да вземат “здравите сили в партията”. Нищо такова не се случи. Никакви изваждания от нафталина не последваха, нито възкресения на сталинистките политически трупове. Взелата властта в КПСС група около Брежнев ни най-малко не възнамеряваше да я споделя с Молотов, Маленков, Каганович и компания, които Хрушчов на свой ред бе от-странил и превърнал на времето в “персонални пенсионери”. Макар да го об-виниха в авантюризъм, разруха в земеделието, като резултат от неговата ку-курузена политика, общо взето “наследството” на Хрушчов във вътрешната и външна политика бе съхранено. Само от време на време за “респект” се от-правяха закани срещу враговете, съдебните разправи бяха станали рядкост, диктатурата - по-мека: вместо физически, сега нейната машинария произвеждаше морални трупове, което както се разбра впоследствие, се оказа много по-пагубно за бъдещето на един народ. На партийната, околопартийна и “опо-зиционна” интелигенция в “лагера на мира и социализма” все й се привиж-даха мустаците на стария убиец и тя си кротуваше… Очевидно от нея не мо-жеше да се очаква преодоляване на страха, нито пробуждане от летаргията. Пред борбата, тя предпочете проституирането…

Без да изключваме кубинската криза, убийството на Кенеди, престрелките по Сибирскокитайската граница и подаването на оставката на Никита Хрушчов, вместо бурята за която копнеел горкиевия буревестник, събитията в света и у нас през първите две-три години след излизането ми от затвора се оказаха едва полъхващ лек ветрец. У нас мъртвилото беше пълно. Смяната в Кремъл подейства парализиращо на така наречените интелектуалци. От слуховете за възкресението на сталинския режим, на тях започна навсякъде да им се привижда “призрака на Сталин” и те станаха по-ниски от тревата. Не по-малко смешни и жалки бяха и “най-крайните” изяви на българските сталинисти. Макар, че срещу тях властта никога не предприе познатите от близкото минало, смазващи репресивни мерки, те не отиваха по-далече от ропота на изпадналите в немилост довчерашни проводници на терористическата политика на диктатурата. А и нямаше защо – малцината сталинисти, които попаднаха в затвора, не са се държали по-достойно от трайчокостовските си предшествени-ци. До един се поставили в услуга на администрацията било като култсъветници, било като доносници срещу облекчения на режима им и в очакване на “помиловки”. Така нареченият “заговор” на Горуня, ген. Анев и др. и “опита им за преврат и преориентация на България в посока на маоистки Китай” не беше дори и буря в чаша с вода. “Заговорниците”, споделяли очакванията си за възкресение на сталинизма у нас с помощта на Мао Цзе Дун и откъсване на страната от орбитата на Москва, както това стана с Албания на Енвер Хо-джа и естествено назначението им на власт от “най-червеното слънце”. Тези им надежди се оказаха далеч от “постъпателния ход на историята”. А тяхното “заговорничество” не отивало по-далече от приказки между “огорчени другари”, които веднага били занасяни на правешкия хитрец. Той разпоредил на “органите си” да се заемат със случая. На глупакът генерал (Анев) дори успяли да монтират в кокардата на фуражката микрофон с който копоите под-слушвали и записвали “конфиденциалните” разговори между “конспиратори-те”. След това самоубиха Горуня и осъдиха останалите на затвор. Фактът, че най-голямата присъда беше 15 години е свидетелство за монтиран процес в чието следствие бръщолевенията им са били превърнати в заплашителни дела срещу “законноустановения ред, сигурността и териториалната цялост на на-родната република”. В затвора, както ми разказваха по-късно, “страшните за-говорници” били най-вулгарни доносници срещу изтърпяващите заедно с тях присъдите си “класови врагове”. Този процес беше по-скоро “активно меро-приятие” за укрепване позициите на целувалия се доскоро с Хрушчов първи секретар на БКП, който сега бе готов да целува Брежнев… “още по-долу”, стига да укрепи положението си пред новия господар от Кремъл. На подмятанията, че е като хамелеон, Живков отговорил пред партийния актив на столицата в зала “Универсиада”:

“ - За нас другари няма никакво значение кой управлява в Москва – Ленин, Сталин, Хрушчов или който и да е. Вчера, днес и утре ние бяхме, сме и винаги ще бъдем с великия СССР!”

Която декларация за вярност, както си му е реда на подобни сборища, била посрещната от софийските номенклатурчици “със ставане на крака и бурни аплодисменти, преминаващи в овации…”

В Подуене, недалече от “замъка Шпесарт” (по името на един глупав немски филм - “Призраци в замъка Шпесарт”) живееше Васил Йоцов – приятелят от наказателните отделения на Пазарджишкия затвор. Свързваха ни не само спо-мените. Васил беше от твърдите земеделци с които по много въпроси, особе-но относно болшевиките, нямахме съществени разногласия. За разлика от мен, който още продължаваше “да бозае”, като приказния юнак, той имаше стари родители, които не можеха да го издържат в университета и това го бе заставило да се раздели с юношеската си мечта – да стане артист. Така по-губиха още един талант и вместо на сцената, Васко работеше на строителната площадка като оксиженист. Казваше, че е станал виртуоз на заварките. Живееше в една самотна квартира - дъсчена едностайна барака в голям двор с която го беше обзавела любовницата му. Една два пъти по-широка и висока от него омъжена жена, която стърчеше с две глави над него. На смях казваше, че когато се налагало съвокуплението да се извърши бързо на крак, той вземал една тенджера, нахлузвал я на главата й, хващал се за дръжките и започвал да набира на мускули вертикалните движения нагоре-надолу. С него често си гостувахме един другиму – било при него, било в “замъка”.

Когато “Дядо Харизан” напусна квартирата, на негово място за малко дойде Карабакалов. С него зачестиха и посещенията на състуденти от компанията му, но и той не остана за дълго. Макар и ограничен, той си беше нормално момче… докато не срещна “жената на своя живот”. Бъдещата другарка Бакалова беше някаква надута, “учена” пуйка с невероятно самочувствие. Археолог по образование, тя привършваше някаква аспирантура. Както ни извести Панко, “скоро щяхме да имаме възможността да присъстваме на едно забележител-но събитие” – защитата на нейната дисертация и превръщането й в “кандидат на науките”. Тази “любов от пръв поглед до последен дъх” и писмата, които му пишеше, макар, че и двамата живееха в София, започващи с мото от рода на Яворовото “Аз не живея, аз горя!”, завъртяха и като че ли затриха главата на сиромаха. Какво ли не може да направи любовта! Веселото момче от дълбоката провинция, стана мълчаливо, прекалено сериозно и започна да чете… Хегел. Накрая тя го омаломощи и видиоти до такава степен, че те се “сгодиха”. Навярно тук, освен хипноза, своята роля изигра и чувството му на малоценност пред “духовно извисената” Дулцинея - бъдещ кандидат на славата. Всичко това го обърка до такава степен, че той се ожени окончателно, замина при нея и както разказваха колегите му, “Бай Хегел” престанал да общува и с тях. Тя му забранила. И аз повече не го срещах по софийските улици, само чух, че й е направил няколко деца. Когато се завърнах от емиграция видях негови карикатурки в опозици-онния вестник “Демокрация”. Но и сега пътищата ни не се кръстосаха. Не проявявих интерес дали животът му е бил щастлив с неговата “интелектуал-ка”, само прочетох във вестника преди седем години некролога му, а той беше седем години по-малък от мен. Така моят бивш съквартирант “изгоря млад и зелен” на 60 години. А можеше още да си е жив и здрав, ако не беше фаталната му среща с това чутовно женско “явление”, с долна челюст на Мусолини, което го изтезаваше с трудно смилаемия германски “класик”, диалектик и казионен пруски професор по философия, а той се напъваше със сетни сили, за да се изравняли… интелектуалните им нива.

След като Панко се ожени за своята “кандидатка на археологическите науки”, бях посетен от Стефан Бангиев. Мама беше разказвала, че след ареста ми я посетил в Панагюрище с някакъв “нелегален”, който бил представен като мой приятел и който търсел връзки с укриващия се Мардохай (вторият от нашия процес) и евентуално някои други борци за свобода, както се изразил. Цялата работа смърдяла отдалече, толкова много, че мама го отпратила за зелен хай-вер и не позволила на брат ми да излезе с неканения посетител. Сега Стефан беше дошъл с една молба: В Любимец говорили, че той ме е предал и това му тежало много. Искал, ако е възможно, да поживее известно време с мен, което щяло да го реабилитира в очите на съселяните ни. Посочих му овакантеното легло на Карабакалов и той се нанесе с багажа си. Бях уверен, че копоите са го натоварили с тази задача, но го допуснах защото вместо да търся кой е шпионина на ДС, така щях да зная това още от самото начало. Не зная какво им е занесъл, с него си разказвахме само спомени и аз бях прекалено зает със следването си. Може би, затова го отзоваха, той се ожени за една агрономка и отиде да живее при нея.

Следващият, който ме навести беше старият ми приятел от преди затвора - Павел Каръков. Там той беше станал “култсъветник”, тоест бе предпочел да излезе на светло, за да ни предизвести, че трябва да внимаваме когато разговаряме с него. Павел ми разказа, че следвал задочно френска филология и работел по изолация на винарските изби в страната. Работата била вредна за здравето, но в замяна на това добре платена и със съкратен работен ден. Той ме попита възможно ли е да остане да живее при мен, като щял да се връща веднаж на две седмици по за ден-два. Така и той се настани в “Замъка”. Веднаж Васил Йоцов пристигна и виждайки го, започна да мирише демонстративно въздуха около него, след което запита в упор:

- Защо си пуснал тая мърша?

Струва ми се, че Пабло (така му казвахме още в ония далечни времена на приятелството ни в компанията на изключените от юридическия факултет студенти) не донасяше за нашите разговори на куките, но за всеки случай и с него не споделях нищо от това, което считах, че те не трябва да го знаят. Дори тогава, когато бяхме изпили по много чаши от високоградусните десертни вина от които той носеше цяли дамаджани всеки път когато се завръщаше от някоя изба, чиито каци беше обработвал с епоксидна смола. След като на-пуснах със “семейството си” колхоза на стария кръчмар, Павел остана единствен наемател на “Шпесарт”, докато и той се ожени.

Макар и да не ми оставаше много свободно време, натрупалата се енергия и воля да се ориентирам в средата, ми даваха сили да продължавам да разширявам по стар навик кръга на познанствата си и своите търсения на поне един истински революционер. (Нитче казваше, че цял живот търсел поне един истински германец.) Вместо това попадах на “мъртви души” с които можеха да се водят само “задушевни” или задгробни разговори. Отекчителни и безплодни бяха станали и първоначалните ми разгорещени спорове с различните интелигенти, интелектуалци и учени с които Пеев се беше обградил. Повечето, както казах, бяха негови бивши съученици, сколасали да направят “кариера” докато нас ни въргаляха по затворите. Скоро констатирах, че от тях “ни Х.. не става”, освен камуфлаж за пред копоите. За някои, за които допусках, че могат да бъдат в услуга на “органите” ще стане дума по-нататък, “когато му дойде времето”, както казваше изтърсака на Кобургите.

*

С раширени гърди вдишвах планинския въздух на Пирина когато се завръщах у дома през лятните ваканции. Бекяра ме запозна със съзатворника си “от преди 9-ти” Венчо Чернев с когото също станахме добри приятели. Неговата история беше различна от тази на Тасе. “След девети” беше станал партиец и понеже в началото БКП не бъкаше от интелигенти, го назначили в окръжния й комитет като “заведующ културния сектор”. В този ранен период към тоя сектор се числяла и “идеологията”. Един ден във Венчовия кабинет влязъл един от най-рано излязлите в балкана партийци-партизани от тоя край – генерал Крум Радонов, настоящ шеф на военното контраразузнаване и кум на брат ми. Той водил със себе си един едър, недодялан селски момък с физиономия на булдог. Това бил бъдещият първи секретар на БКП в окръга – Кръстю Тричков, който, ако не ме лъже паметта, беше престоял година и нещо по затворите преди неговата партия да получи властта. Крум казал:

Какво и как го е учил бившият анархист не бях разпитвал, но Венчо ми разказа продължението на историята. След обучението, младият Тричков бил кооптиран в окръжния комитет и така блъскал с лакти, че го оглавил по времето на така нар. “априлския пленум”. Пак според Венчо, двамата били влюбени в една и съща “другарка”, ако не ме лъже паметта – Венера Клинчарова. За да елиминира конкуренцията, Кръстю започнал да рови в миналото на учителя си по етика, обявил го за прикрит враг и го из-ключили от партията. При някаква случайна среща, Венчо му казал:

- А бе, говедо, това ли научи от уроците ми по етика?

Тогава “секретарят на Обкома” наредил и бившият анархист бил интерниран някъде в Шуменските села откъдето се бе върнал неотдавна. Сега Венчо жи-вееше като отшелник в гората край курортната зона на Благоевград “Бод-рост”. Прехранваше се от събиране на билки, гъби, горски плодове и си беше направил от камък и дърва виличка, над чийто вход беше овесил дъска с ла-тинската сентенция ”Memento mori!” В съседство с него се беше настанил и Бекяра. Той, като по-практичен, събираше цяли човали жълъди с които хра-неше прасетата, които “чуваше” долу в града. Покрай него се сприятелих с някогашния му съзатворник с когото те, вървейки по доста различни пътища, се бяха събрали отново двадесет години по-късно. Двамата ме канеха често през моите ваканции и в тяхната компания се чувствах много по-добре, отколкото в София. Правехме туристически преходи в околностите на “Бодрост” и водехме несмущавани от никого разговори на всевъзможни теми. Венчо считаше, че най-голямата грешка в живота му е членуването в партията. Не го питах за мотивите му, но от начина по който се бяха развили нещата около това членство, те може би не бяха кариеристични. Неговият анархизъм беше по-скоро емоционален. Той имаше поетична душа и се бе оказал по-податлив за песните на марксистките сирени и за партийната демагогия. “Революционната практика” на болшевиките, особено в първите години след Октомврийския преврат, беше довела някои от анархистите по цялия свят до мисълта, че ленинския път към идеала е по-кратък. Венчо се беше излекувал напълно от тая илюзия и веднаж, лежейки тримата на един хълм от който се виждаше като на длан род-ния ми град и селата наоколо, въздъхна:

- Жалко е че сме само трима. Ако бяхме триста (а това беше едно на хиляда от населението на Пиринския край) отдавна щяхме да сме се справили с властниците в Пиринска Македония и да сме им видяли сметката...

Изглежда пребиваването ми на “Бодрост” не остана незабелязано, защото един ден, когато се бяхме разположили под боровата сянка край “вилата” му и си пиехме ракията, имахме “височайше посещение”. Към нас се бяха насочили двоица в цивилни костюми за които Бекяра каза, че са областния началник на МВР – полковник Гълъбов и неговия заместник Арабаджиев – шеф на местната ДС. Всички те се знаеха от Софийския затвор, където в миналото бяха лежали заедно. Никой от нас не стана, когато двамината се надвесиха над главите ни. Само размениха поздрави и нищо неозначаващи въпроси и отговори. След това, Гълъбов се обърна към мен и ме запита дали съм регистри-ран? Говореше на “Ви”. Вместо отговор го попитах къде се регистрират живеещите в гората? За да не продължи обмена на любезности в такава по-сока, Венчо изпревари отговора ми и рече:

- Е, “другари”, спомняте ли си: “Ах, летете ескадрони…”

Но Бекяра го прекъсна и върна разговора в предишното му русло:

- Венчо, ескадроните летяха и отлетяха. Останаха само фелдфебилите.

По лицата на копоите мина сянка, но не продължиха. Само Гълъбов, обръщай-ки се към мен рече:

- Ще трябва да се регистрирате, за да си нямате неприятности.

Не отговорих нищо. И без това на следващия ден щяхме да слизаме с Бекяра в Благоевград. Той трябваше да отнесе жълъдите на “комсомолците”. Така наричаше младите си прасета. Виждайки, че разговорът не върви, копоите си тръгнаха.

По обратния път натоварихме човалите на един камион, чийто шофьор беше познат на Тасе. Седнахме при него в кабината, а кучето с което моя приятел не се разделяше, качихме в ремаркето и потеглихме из тясния планински път. Беше привечер. Някъде по средата, Бекяра каза на шофьора да спре и слезе. Отдалече беше видял в страни от пътя убит глиган. Слязохме и ние със шофьора. Дивото прасе беше още топло и с изядено, може би от вълци, ухо. Малко странно беше, че по него нямаше следи от куршуми. С общи усилия го качихме при кучето. Тежеше не по-малко от сто килограма. Бекяра заключи, че навярно глиганът е бил прострелян в главата и със сетни сили е бягал, докато контрабандистите са изгубили следите му. (Тоя дивеч беше рядкост тук и ловът му беше забранен). После той е рухнал и кръвта е събрала вълците, които са се разбягали от шума на мотора. Цялата тази история Тасе разказваше с такава увереност, че не можеше да не му вярваме – нали беше и свинар. За да не слизаме в града с “плячката” той предложи да спрем, за да я одерем и разфасоваме, защото за подобна находка глобите били голями, а можели да ни набутат и присъди.

Речено, сторено – спряхме малко по-надолу където имаше възможност да отбием камиона от пътя и когато се стъмни достатъчно и движението по пътя спря, напалихме огън и свалихме падналия от небето “дар”. В дрането Тасе беше виртуоз, цялата операция трая не повече от час. Вътрешностите с изключение на свинския дроб бяха хвърлени далече в храс-тите, а трупа без главата и краката нарязан на парчета. Той ги подели с шофьора на който даде около една трета и когато всичко беше приключено пре-дложи да вечеряме и спим тук в гората под открито небе. Шофьорът нямаше нищо против и насядахме край огъня. Бекяра се зае с изпичането на глиганския чер дроб и трябва да призная, че никога не бях ял нещо по-вкусно. Още веднаж натрупахме съчки върху огъня, постлахме дрехите си и се натъркаляхме около него. Нощем в планината дори и през лятото става студено, затова през нощта често се въртяхме, за да напечем изстиналите части от тялото си. Решихме да тръгнем призори, за да избегнем срещи в резултат на които можеха да ни обявят за браконери. Липсваше кучето. То не отговаряше на подсвирванията на Бекяра и той започна да го търси наоколо. Намери го недалече от карантийте… мъртво. Беше се отровило и ние се гледахме също като… отровени – нали бяхме преяли снощи от черния дроб на глигана. Можеше и ние да заспим непробуден сън край отровеното куче “с опнати търнаци”. Пръв се съвзе Тасе и заключи: глиганът е ял от примамките с отрова, които горските оставят за вълци, после е умрял от раната и отровата е останала в стомаха и червата, поради което на сутринта бяхме живи. Може и така да е било...

С трофеите стигнахме до нас, разтоварихме нашия дял и се сбогувахме със шофьора, който още не можеше да се съвземе от преживяното премеждие и беше готов да се откаже от глиганското месо. Тасе го успокои и каза, че довечера ще му иде на гости, за да си хапнат от пържолите с изстудена бира, след което останалата част от парчетата сложихме в една голяма щайга, покрита с дрехите ни и я разтоварихме в апартамента на първия етаж където живееха нашите в обкръжението... за малко да напиша на вдовицата на члена на ц.к. на БКП – Съботин Генов, същия чекист, който ни беше посетил край виличката на Венчо Чернев заедно с окръжния началник на МВР и други номенклатурчици. Вече знаехме колко вя-рна и колко бързо и неочаквано можеше да се сбъдне отправеното предупреждение в окачената там латинска сентенция. След още една проверка, този път върху котката на съседа, Бекяра даде зелена улица на проекта си: Без да разказваме на мама подробности, той й предложи кооперация, от него глиганското месо, а тя да даде пари за десетина килограма телешко и черва с които бяха приготвени невероятни луканки, които си поделихме по братски.

С него имахме и други случки през ваканцията, които може би не ни правеха чест. Една нощ, пийнал порядъчно, Тасе предложи на роднините ми по бащина линия да отидем и направим серенада на двете стари моми, сестри Марушеви, с които моите братовчедки бяха близки и си дружаха. Прекосихме мостчето над минаващата край родния ми дом река Бистрица и по пътеката на другия бряг се озовахме в двора им. Братовчедките запяха стари градски шлагери с които разбудиха сестрите. По-голямата взе да пустосва, че ги бу-дим в такъв късен час и тогава Бекяра направи своята “серенада” – запя фалшиво и с дерящо се гърло песента “Вампир ходи мамо от село на село…” - негова импровизация по мелодията на “Яничари ходат мамо…” Това разсърди окончателно “девиците” и по-малката сестра Марушева, която го понасяше трудно, защото я състарявал с цяли три години, когато се обръщал към нея с “наборката”, се разкрещя. Катеринка или Ката, както й казвахме, ни покани да си обираме крушите, а Тасе взе да й се обяснява в любов и кой знае как щеше да завърши всичко, ако зетя Ганди не ни издърпа навън, предлагайки да отидем в градинката отсреща. Братовчедките укоряваха Тасе за хулиганското му държание, а Ганди казваше, че който спи с нея, душата му ще отиде направо в …рая. Понеже не пиша спомени ала Казанова, мога само да кажа, че за моята душа сигурно е резервирано едно местенце там…