Ке се биеме, али ке се предаяме?
ГЛАВА ХIV СЛАМЕН ВДОВЕЦ… “БЕЗ АЛИДА ВАЛИ”
Изтегляне 1.25 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 10. ГЛАВА IХ - “НАПРЕД НАУКАТА Е СЛЪНЦЕ!”
| ГЛАВА ХIV
СЛАМЕН ВДОВЕЦ… “БЕЗ АЛИДА ВАЛИ” През пролетта на 1968 г. Климентина ми съобщи, че ще заминава в командировка за година и половина–две в Ленинград. По покана на видният съветски медиевист - академик Д. С. Лихачов, който щял да й предостави възможността да се запознае с “тайните” на мухлясълите средновековни ръкописи в “Пушкинский дом”. Там, чрез него, за добро или за зло, тя щеше да се запознае със себеподобните си негови ученици - младши и старши сътрудници, като Панченко, Оли Лихачови, Гели, Брони етс., които вкупом я промениха (пак за добро или за зло) в посока на още по-голямото ни духовно отчуждение. За тях и за него (за отчуждението) ще стане дума в следващите глави, в които разказвам за пребиваването ми в столицата на руската революция и за раз-далечаващите се духовни пътеки по които се движеше съвместния ни живот... Трябва да си призная, че първоначално, това нейно решение малко ме изненада. Направи ми впечатление лекотата с която приемаше раздялата ни, въпреки “голямата любов”. Май не се замисли нито за момент, че “едно тъй дълго отсъствие” едва ли щеше да укрепи брака ни на който като че ли по него време тя държеше. Изглежда, неусетно си бяхме дотегнали достатъчно през годините на щастливия семеен живот, към което се добавяха досадата и екзи-стенциалната пустота от нескончаемите еднообразни сбирки с приятели и приятелки “на чашка с мезета.”. Улисан в изпитите и предстоящото ми дипломиране, като “педагог”, не бях забелязал промяната, а тя сигурно преди мен е започнала да си дава сметка за грешката, която допуснахме, преди две години и половина, скрепявайки с подписите си брачния договор в ленинския райсъвет. Може би, си е правила дългосрочни планове за бъдещето, приемайки с ищах командировката в Ленинград, без да ги споделя с мен. (Майка й я съветваше, мъжът да не знае нищо от това, което става в женската част на тялото от шията нагоре). И понеже плановете все още не са били придобили достатъчно ясни очертания, тя е поискала да се застрахова, като се преместим на “Гурко”, за да бъда под контрола на “фамилията” докато тя се отдава на средновековните монашески ръкописи. Само, че и аз бях жив човек, чийто modus vivendi неизбежно щеше да претърпи промяни… Реейки се с мисълта си безцелно в изминалите вече шест години откак бях отсам решетките, в па-метта ми изплува внезапно споменът за един мелодраматичен филм от моето детство “Животът започва отново” - с Алида Вали, както пишеше върху разле-пените по дуварите на село Любимец афиши. Италиянската актриса, която играеше главната роля, беше истинска красавица. За нея се сетих, щом Климентина замина за “Северната Венеция”, тоест Ленинград или някогашния и днешен Санкт-Петербург. “Прелъстен” и изоставен от жена си (тя ме бе пожертвала в името на “науката” - не казвам това, за да търся оправдание), изоставен на произвола на съдбата и под хормоналните напори в тялото на един 35-годишен мъж, моят живот, особено след гостуването ми в Ленинград по нейна покана (не на Алида Вали) продължи с хубавици, нейни заместителки (на Алида Вали). Започнах да посягам на познати и непознати колежки, което ми спечели прозвището… “Олд Чатърхенд”, тоест “Поразяващата ръка” – героя от романите на Карл Май или Майн Рид, не си спомням вече. Така, наши-ят семеен живот се оказа една обърната наопаки “Одисея”. Вместо хитроумния цар на Итака, в пътешествието се впусна Пенелопа, а аз си останах в къщи. Не се ожених за някоя от хубавиците, заместващи АЛИДА ВАЛИ, но и не бих могъл да се похваля с вярност към моята отпътувала надалече Пенелопа. А и нейната вече не ме интересуваше особено. * Междувременно, нито един допълнителен “Виетнам” не бе се появил след гибелта на “Че”, а Мао потопи в кръв КУЛТУРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ, когато тя заплашваше да се изтръгне изпод контрола му. Хунвейбините бяха употребени, като инструмент в породилите я и придружаващи партийни чистки в редовете на ККП. Изтреблението на неговите противници продължи затихващо чак до смъртта му през 1976 г., а аз не преставах да попълвам моето ДОСИЕ за нея, чак до 1970 г. Бях събрал обемиста папка със статии и снимки от различни източници, макар да изгубих надежда, че от блуждаещия пламък на китай-ската “културна революция” може да се разгори истински пожар. След нейното смазване, с избора на Дубчек за секретар на чехословашката компартия през януари 1968 г. бе дадено началото на “Пражката пролет”, която се почувства най-напред в сферата на изкуството и културата, поради което не й отдадох необходимото значение. Единственото нещо, което се е запечатило в паметта ми от това време бе филма-сатира на американските уестърни “Лимонадовия Джо”, който гледахме многократно с удоволствие. Това беше детайл от миниренесанса на чешкото кино. Може би причина за неглижирането на събитията в тази “народна демокрация” стана засенчването им от онова, което започна с настъпването на пролетта във Френската столица, където студентските вълнения и генералната стачка се бяха устремили към кулминацията си. Те ми изглеждаха много по-важни и по-перспективни. Трябваше ми време, за да разбера, че разиграващите се събития, дори не бяха фарса на Великата френска революция. С всеобщото раздвижване на света, някъде в началото на пролетта на 1968 г. се активира и моят стар познайник и съкилийник от Пазарджишкия затвор - Илия Минев. Не се бяхме виждали повече от три години. Последната ни среща беше пред “Народното” събрание през 1965 г., когато ме занимаваше с рационализациите си в една ТПК, където работел. Искаше да патентова своя пластмаса от която очаквал голям икономически ефект. Стори ми се, че е готов “да се интегрира в социалистическото” общество, затова когато в ранния пролетен ден на 1968 г. ме потърси за един продължителен разговор, се изненадах от припряността му. Илия каза, че събитията наближавали и могли да ни заварят неподготвени, както петте неразумни девици от Евангелието на Матея, които не заредили с масло кандилата си, поради което – продължи той в същия библейски стил - е време да заемем по-предни позиции, тъй като не се знае кога ще дойде Синът человечески и някои други могат да ни изпреварят! Добави още, че вече обикалял и калесвал и други бивши затворници, без да подбира посетените по партийна принадлежност. Когато го замолих да бъде по-конкретен, той изложи своя план: - Както виждаш в Чехословакия духовете се пробуждат и инициативите идват от средите на партията, от генералния й секретар… - Смяташ, че това е достатъчно? - Ти нали винаги си казвал, че не е важно кой ще започне. Това, което става в Прага не може да няма отражения и в нас. Трябва да му дадем тласък. - Как?
- Мисля, че можем да започнем подривната си дейност с пропагандата. За целта, трябва да създадем една импровизирана печатница. Вече имам буквите с които ще набираме текстовете, остава да се намери помещение вън от подозрението на чакалите. С нелегалната печатница ще можем да издаваме всякакви позиви от името на всички партии – наши, ваши, земеделски и най-вече от всевъзможни имагинерни фракции в БКП – опортюнистични, ревизионистични, догматични. Позивите ще пръскаме по пощенските кутии и разлепяме по сградите. Важното е да създадем впечатление за настъпване на ”Софийска пролет” по подобие на Пражката. Само, че ще ни е нужно едно помещение – най-добре някакво мазе, където да инсталираме печатницата… Ако имате мазе, ще бъде идеално - на десетина метра от столичната ДС дето се вика, ако речем можем даже тунел да прокопаем под нея. Помислих за мазето на тъщата, но там се влизаше често, а и любопитните ко-мшии щяха да ни усетят. Умонастроенията на нашенците в преобладаващото си болшинство бяха такива, че щяха да решат, че ги провокират и биха отнесли веднага позивите в ДС. Едва ли, мислех си, щеше да се улови някоя маймуна с Миневите трици, затова му казах: - Илия, копоите много бързо ще разберат, че тия “партийни документи” са от един и същи автор и ще започнат да дебнат… - Е, нищо ли да не правим? - Не съм казал това, но работата трябва да се обмисли добре. Освен това, ще ти кажа, че имам отчайващ опит от “единофронтовство” с хетерогенни и даже враждебни съюзници, още от времето на юношеството ми. - Ако измислиш нещо по-добро или намериш помещение, обади ми се! Когато си излезе, тъщата ме запита кой е посетителят с протрития балтон и смачкания каскет? Отговорих й че е клисар в една от софийските църкви и се интересува от помещение за свещоливница… Скоро след тоя разговор разбрах, че Илия е споделял тези си идеи наляво и надясно с мнозина без да подбира съучастниците си в заверата. Това, което чух от Васил Иванов Йоцов, беше досущ дума по дума, като казаното ми от нашия апостол. Попитах Васката какво мисли по въпроса? - Какво има да мисля. Тоя идиот, както е тръгнал през просото, преди още да сме напечатили и един позив, ще ни съберат три синджира роби и пак ще ни подкарат към кауша. И което е още по-зле – ДС ще разтръби на всеослушание за създадения анархо-фашистки център, включващ и всички поставени вън от закона “центристки партии”, чиито представители са дали съгласието си. Не ми трябва от мечка ремичка, затова му казах: “- Илия, аз ти отстъпвам “приоритета” и няма да правя никаква конкуренция. Заемай позиция, а ние ще те последваме щом започне брожението, ха-ха-ха!” А ако питаш мене, аз смятам, че бягството през граница е много по-уместен ход… Йоцов беше примесил към вродения си хумор и цинизма, но се оказа прав. Много скоро се разбра, че Минев е арестуван и изселен със жена си в едно турско село в Делиормана. Доколкото зная, от тая му инициатива други по-страдали нямаше, което му правеше чест. Не беше издал нито едно име. Навярно копоите, стреснати от пражкото запролетяване, бяха решили да действат по бързата процедура вместо да го оставят да обикаля, а защо не и да му намерят помещение, машини и “сътрудници” за един… съдебен процес. Навярно им липсваше кураж да експериментират на българска почва ефекта от “запролетяването…” Като че ли това интерниране беше единствения отзвук от пражките събития сред нашите познати. После чух за процес срещу разпрос-транители на позиви, осъдени за шпионаж понеже… позивите били внесени от чужбина. Единият от подсъдимите по тоя процес беше братовчеда на Климентина – Сашко, а другият - колега от производствения профил на математическия факултет – Петър Бояджиев с когото още не се знаехме. Имало и трети – французин, който бил пръв обвиняем по това дело. Разбра се също, че по тоя повод уволнили още един математик, разпределен на работа в КДС, за “притъпена бдителност”. За тези неща чувахме да се говори през есента на 1968-а в математическия факулет… После всичко заглъхна и повече се говореше за самозапалилия се чешки студент Ян Палах. * При следващата среща, Васил Йоцов се оплака, че пак са го подгонили и му дали двуседмичен срок да напусне София. Сподели с мен желанието си да из-бяга нелегално през границата и искаше да му помогнем с Иван Неврокопски, да се прехвърли в Югославия. Обещах да видя Иванич и му казах да ми се обади към края на април. Васил отговори, че повече не му издържали нервите и искал час по-скоро да изчезне от хубавата ни родина. Уговорихме си среща след като проведа разговора с Ванчо в Горна Джумая през първия неделен ден в който ще се видя с нашите. Когато обясних на Неврокопски положението, той каза, че нямало да има никакви проблеми. Покрай билкарството, обикалял из цяла Пиринска Македония с един джип, купен на старо от военните. Много от билкосъбирачите живеели в селата край границата с Югославия и той често ходел да ги надзирава и да товари събраната продукция или както й казваше “заготовката” (тая дума чух за първи път от него). Познавал като джоба си местността от където могло да се мине най-лесно. Било нужно само Васил да се снабди с динари и долари за преминаването през Югославия, а аз да телефонирам предварително за нощта на пристигането му. Съобщих тия неща на Василя, които трябваше да заминава за родното си село Осенец – Никополско. Оставали му само още два дни до изтичането на двуседмичния срок. Разбрахме се, като се приготви, да ми обади, за да предупредя Иванич за датата. Васил стори това, като ми каза, че ще пристигне на 26 април и аз пратих хабер на Иванич. Кандидат-беглецът дойде точно в уречения ден и час, но без нужната валута. Предложих му да отложим операцияга, но той каза, че повече не желае копоите да го подмятат (бяха му разрешили да отиде в Плевен и започне работа “по специалността”, като заварчик) и че е решил да си опита късмета още тази вечер. Рече, че каквото ще да става, на първи май искал да е “на гондолите във Венеция”. Колкото и да го увещавах, беше непреклонен и аз телефонирах на Иван паролата, както беше уговорено, че тая вечер, макар и по-късно ще има гости. После поканих Васката да вечеряме, но той отговори, че си е купил билет за нощния влак в 22,30 часа и че нямало време. Поисках да го изпратя, но той отказа. Било по-добре да не ни виждат двамата. Изпратих го до прага, погледнахме се тъжно, защото не знаехме дали ще се видим някога пак, но никой не се просълзи, прегърнахме се, пожелах му добър път и той заслиза надолу по стълбите, като благодари още веднаж... След две седмици бях отново в Благоевград, където заварих Иван доста напрегнат и изнервен. Разказа ми, че се случило най-неприятното – Васил бил арестуван. Иван недоволстваше от неговите “капризи” да тръгне без динари и долари “за гондолите”, но най-вече от това, че му довел със себе си и някакво младо момче за спътник, когото той виждал за пръв път. Въпреки всичко се съгласил да обсъди различните възможности. Спряли се на прехвърля-нето на границата срещу град Делчево, който отстоял само на 17 километра на запад от Благоевград по въздушна линия. Неврокопски уговорил детайлите с Васил. Казал му, че след полунощ ще ги отведе до границата, ще им посочи пътя, а на другия ден в неделя в Делчево имало събор с хиляди посетители и никому нямало да направи впечатление присъствието на непознати. Само да се изчакало в близката гора над градчето до към десет часа сутринта и да се смесили с навалицата. Понеже на събора се извършвала и търговия, а присти-гали и много българи, сръбските търговци приемали и разменяли динари за левове. Васил трябвало да обмени всичките си 400 лева и колкото имало момчето, да си вземат билети за Скопие за някой от следобедните рейсове и от там, веднага или на другата утрин, да потеглили за Сежана на италияно-югославската граница, която било най-добре да прекосят нощем. Начертал им схема, разгледали най-подробно картата и след като вечеряли и Ленчето си легнала с детето, Иванич натоварил двамата на джипа и към два след полунощ били вече на границата срещу Делчево. Нямало жива душа. Иван му повторил още веднаж инструкциите, казал му да чака в гората над градчето до 10 часа, посочил им пъта, показал дерето, което трябвало да им служи като ориентир, сбогували се и Васил и спътника му тръгнали към сухия дол/дере, а Иванич се прибрал и малко след 3 часа вече хъркал в леглото до Ленчето, която дори не го усегила. Изненадата и дори уплахът настъпили преди два дни, когато чрез брат си Крум, който беше благоевградски адвокат, научил, че Васил е в арес-та с още едно момче, върнати от югославските удбаши, които ги доставили с кола “франко” джумаската “чекистджийница”. Иванич беше неспокоен, защо-то не знаеше ще издържи ли момчето и дали няма да го оплетат при разпитите и седеше малко като на тръни. Казах му, че когато Васил дойде при мен, не водеше никакво момче. То сигурно го е чакало навън. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме развоя на следствието… То мина по бързата процедура. Процесът беще насрочен за месец юли и по тоя случай в къщи пристигнаха неколцина бивши затворници, водени за свидетели от Петко Чолаков. Аз не отидох и Васильовата хубавица се разсърди, че съм изоставил приятеля си. Отказах да отида на делото под предлог, че имам изпити. Всъщност и Иван, и Васил бяха доволни, че не се появих в съ-дебната зала, което можеше да предизвика опасни за всички ни асоциации в мозъчетата на копоите. Васил получи четиригодишна присъда, която трябваше да излежи в старозагорския затвор, а от Петко, на връщане от процеса, научих какви премеждия и глупости са довели бягството до тоя завършек. Разказа ми, че най-голяма вина за случилото се имал Васил с лекомислието си. Над Делчево те пристигнали към 5 часа сутринта, но щом светнали първи-те лампи, вместо да чакат започването на събора, както им заръчал Иванич, те решили да слязат в градчето. По улиците още нямало никой и двамата вля-зли в първата кръчма. Поръчали си скара и лимонада, и като закусили солидно Васил запитал кръчмара може ли да му плати в левове. Тоя се съгласил и след като уредили сметката, Васил попитал повторно може ли да купи от него и динари за левове? Тогава македонското “Пръдле” му казало, че си имал достатъчно от българи, които идвали редовно на пазар, но че комшията отсреща “барал” левове и ако “бракята сакали”, той можел да им го доведе “одма”. Свалил престилката и излязал. Вместо да излязат веднага след него и да потънат в тъмнината, нашите овни изчакали завръщането на кръчмарина, който пристигнал, придружен от двамина югославски милицаи. Те им поискали документите и когато нашите дали личните си паспорти, джандарите им казали да ги последват. Отвели ги в участъка и ги предали на дежурния офицер. Тоя прегледал документите им и ги попитал как са влязли в Югославия. Васил обяснил, че са беглеци от “комунизма” и джандаринът им казал, че и “овде е исто комунизъм” и че по тая причина ще трябва да ги откарат на граничния пункт, да телефонират на благоевградските колеги и да им ги предадат, како е по закон. Като видял дебелия, Васил взел да обяснява, че българските чекисти ще ги убият още на границата “при опит за бягство” и му разказал историята си. Тогава македонският милиционер позвънил в Скопие и предал на тамошните удбаши случая. От “централата” му наредили да чакат и това събудило плахи надежди, които се разсеяли щом пристигнал джипа на скопскиата милиция. Съобщили им, че с “колегите” от Благоевград било уговорено да ги откарат до там и да предадат двамата беглеци най-официално срещу разписка на българската ДС. Така завършила тая кратка и идиотска “Одисея” на Васил и момчето. Добре, че последното излезе мъжко момче – си мислех, докато Петко ми я разказваше. Иначе можеха да ни включат с Иванич в процеса… “для назидании”, както казваше Йоцов на своя развален руски в скеча си по време на пребиваването на “великолепната седморка” в мазата на Пазарджишкия затвор, през късната есен на 1957 г…. * Тази беше трета поредна година, откак навръх Великден или по-точно нощта на възкресението се бе превърнала в повод за масово събиране около храма “Александър Невски” на противници на режима, които влизаха в ръкопашни боеве с “народната милиция”. Че не бяха верующи си личеше и от богохулното им държане вътре в храма. Понеже с всяка изминала година тяхният брой навън се увеличаваше стремително, тази великденска нощ на 1968 г. обещаваше да бъде изключителна. Вечерта на велика събота минах край по-ра Пеев и го взех със себе си. Исках сам да се увери в това, което приемаше с недоверие, когато му го разказвах. Той се облече елегантно с черния си костюм и балтон, нахлузи “идънката” и заприличал на “мирянин”, потеглихме към площада. Там вече се беше събрала внушителна тълпа, чието войнствено настроение се усещаше. Минавайки през нея се чуваха многозначителни разговори от които лицето на моя придружител беше прибледняло и в очите му се четеше страх. Той очевидно не бе очаквал такава картина, мислейки че съм склонен към преувеличения. Както разказваха очевидци, вътре в църква-та положението също станало неудържимо та патриката “дядо” Кирил се оплакал на “органите”. В резултат те взеха мерки, които се координираха с “негово светейшество”. Освен тези, които се тълпяхме на площада, започнаха да пристигат заедно с няколкото хиляди богомолци и цивилни куки, снабдени с пропуски за богослужението. Сред тях видях и груповия ДС-шеф Райчо Иванов, който някога ръководеше нашето “следствие”, а сега като че ли командваше куките, които заедно с тънкия кордон от няколко стотин конни милиционери трябваше да опазят “обществения ред” от 25-30 000 “хулигани”, които притискаха църквата от всички страни. От време на време конните жандарми се опитваха да разгонят тълпата с набези срещу нея, но тя се залепваше като тесто около конете и правеше невъзможни всякакви маневри. Всеки тяхен опит за налет се посрещаше със свистене и викове”У-у-у” и “Долу!” На места избухваха истински ръкопашни боеве. Милиционерите удряха с коланите си на които висяха револвери, а публиката отговаряше с юмруци и опити да свали яздачите. Някой се провикна: “- Тая вечер тука трябваше да се стоварят няколко камиона с чакъл!” Все пак, някои се бяха приготвили и в краката на конете започнаха да избухват димки, приготвени от филмови ленти. Конете се изправяха на задните си крака и някои милиционери се търкаляха по земята. Постепенно цялият площад потъна в пушеци през които уличното осветление едва проникваше. Великденската нощ заприлича на полесражение. Търсех с очи груповия Райчо, но беше невъзможно да се види сред обгърнатата в дим тълпа. Тя имаше абсо-лютно числено превъзходство. Жандармите започнаха да се огъват. Тогава пристгна открит джип с изправен в него лейтенант, който крешеше: - Гадове, разпръсквайте се или ще стрелям! От публиката се раздаде вик: - Другари, народа нарича гадове, неговата мама! - Кой? Кой извика? – изблещи пазителят на реда очи като Муса Кеседжия и взе да разкопчава кобура на пистолета си. - Ей, бако, къде се намираш бе – зареваха от тълпата – това тука не ти е щата Алабама… (Преди гри години, в този южен щат бяха станали голями сблъсъци между негрите и бялите расисти със “силите на реда” и т. нар. Национална гвардия. Тук черните приложиха за първи път “тактиката на опожарената земя” в градски условия – пламъците на предизвиканите от тях пожари поглъщаха цяли квартали и впечатляващите картини, които се виждаха по телеви-зията, се бяха запечатили в съзнанието на мнозина от струпалите се на площада около църквата.) В мига, в който се разнесе истрел във въздуха, към лейтенанта полетяха град от сурови, не съвсем великденски яйца. Лице, фуражка, шинел – всичко беше оцапано в яйца. Заобиколилата джипа, тълпа го сграбчи и го обърна. Лейте-нантчето бършеше лицето си и проплака: - Моля ви се другари, моля ви се недейте… “Другарите” изправиха джипа на четирите му гуми, натовариха героя заедно със загубилия ума и дума шофьор и им викнаха: - Изчезвайте по живо по здраво, доде не е станало късно. За да спаси изтърваното положение, врагът пусна в боя тежката си моторизирана пехота. Откъм “Московска”, “Народното събрание” и Хуудожествената академия се зададоха подкрепленията. От всички страни върху тълпага налетяха бронирани полицейски коли и се врязоха в човешкото тесто, което се разбяга, обзето от паника. Малцината, които приеха неравния бой с наискача-лите от колите милиционери, биваха бити, разкървавени, събаряни на земята и влачени към арестантските коли, които образуваха вторият вал на атакува-щите. Никой не беше помислил или не знаеше как за подобни случаи се при-готовляват “коктеили Молотов”… В нощта на възкресението на божия син за 1935-и път, милицаите пребиха в участъците над 200 “хулигани” за които се разчу, че са изпратени в тухларната към Софийския централен затвор на “превъзпитателна работа” по за две седмици до шест месеца. В полунощ, когато на площада бяха останали само милиционерите и конете, от главния вход излезе патриката, заобиколен от епископите, йеродяконите и енорияшите, поидружени от тайните милицио-нери, и шествието потегли с хоругви, свещи и кандилници за трикратно обикаляне по бойното поле около божия храм.. Ние с пора се бяхме изнизали покрай “Светия синод” и по малката уличка се озовахме на “Царя”. Там видяхме друга гледка. Някъде към “Военния клуб” настигнахме една орда от 60-70 “хулигани”, дошли от крайните квартали. Те носеха един кръст, скован от две напречни дъски и на всеки 10-15 метра па-даха на колене или по очи около стърчащия над главите им кръст и процепваха нощната тишина със своя боен вик: “Гун-ди, Гун-ди, Гун-ди!” После се изправяха и потегляха, за да повторят след минути същият “ритуал”. Порът, който си беше възвърнал чувството за хумор, рече: “- Утре, западниге радиостанции ще съобщат, че тълпи от религиозни фанатици, вярващи в едно ново божество – Гунди, са преминали снощи по улиците на българската столица, разбуждайки гражданите с екзалтираните си молитви, а коментаторите ще обясняват “събитието, като симптом на един нов религиозен ренесанс…” За следващия Великден, стратезите на “народната власт” взеха драконовски мерки: преместиха милиционерските кордони по улиците, които водеха към площада и пущаха само снабдените с пропуски от Синода богомолци, повечето от “третата възраст”, а “цивилни фотографи” обезсмъртяваха със светкавиците си по-напористите “миряни”. Така оперативните “работници” от ДС съвместно с жандармите попречиха на лавинообразното струпване на нови “християни” и “хулигани”, които бяха най-вече във възрастта на Гунди – Георги Аспарухов и матираха миниреволюционната ситуация… На този следващ Великден, в началото на улица “цар Шишман” сред струпалите се “хулигани” пред полицейския кордон, който затваряше изхода към площада, чух да се разказва за предвеликденското видение на патриката Кирил: В навечерието на празника му се явил сам Исус Христос. Той гледал мълчаливо и укоризнено Светейшеството, което му креснало нервно: - Само Ти ни липсваше! Върви си обратно на небето и ни остави на мира да те представляваме заедно с “римляните” (от “Третия Рим” – Москва) както сме се договорили. И повече никакви възкресения, защото ще ги повикам и пак ще те разпънат… Видението изчезнало, а патриката се събудил плувнал в пот, въздъхнал облекчено, прекръстил се и промърморил: - Слава тебе господи, то било само кошмар… Това, като че ли бяха единствените “пряки акции” на софиянци против “законно-установената ОФ-власт”, след опозиционните митинти, продължили до арестуването на Никола Петков в “народното събрание” през юни 1947 г. * Котато имах време минавах и по Славейковия плащад, за да се видя с хората от вуйчовата компания. Те също следяха внимателно развоя на събитията и играеха ролята на своеобразна осведомителна агенция. Този път, рано сутринта, ме потърси сам Пенков, за да ми честити рожденния ден и ми каза, че трябва да се видим. Разбрахме се това да стане по обед, Лекциите ми бяха от 14 часа, горе във факултета, недалече от семинарията. В 12 точно бях срещу гастронома, където вуйчо ме чакаше с още един по-нисък от него мъж, но по-пълен и широкоплещест който виждах за пръв път. Вуйчо Тошо ни представи един на друг. Разбрах, че това беше Веселин Дашин за когото бях чувал неведнаж да се говори в компанията. Очевидно Пенков му бе разказвал моите “патила”, защото бях посрещнат с крепко ръкостискане и радостни пламъчета в очите. След 7-годишно интерниране, Веселин Дашин или бай Весо, както щях да го наричам занапред, се беше завърнал тези дни от Делиормана. Знаех вече цялата история на неговия живот, а в общуването ни, което продължи цяли пет години до самото ми бягство, той сам ми беше разказал доста подробности от живота си и някои характерни анекдоти. Беше син на кмета на Самоковската комуна - Михаил Дашин, който бе убит по време на септемврийското въстание през 1923 г. и на чието име бяха кръстили булеварда, който минава покрай Орландовските гробища. Освен баща си, бай Весо беше изгубил и тримата си по-възрастни братя. Те всички бяха ста-нали жертва на безпартийния фашизъм. Самият Веселин Дашин на 9-и септе-мври 1944 г. си беше излязал от концлагера Еникьой. Фамилията беше “комунистическа”, а бай Весо - едно от рядките опровержения на вица за раздаваните от бог само по две качества от три възможни. Той беше честен, умен и партиец. Впрочем, когато се запознахме, вече изключен от БКП той бе останал само честен и умен, като че ли, за да се потвърди правдоподобността на споменатия анекдот. Но, нека да не изпреварваме хронологията на неговата поучителна и правеща му чест биография. След 9-и Веселин Дашин станал най-младия депутат и член на ЦК на БКП. За този период той разказваше с неподправено чувство за хумор някои случки, които смятам, че трябва да разкажа, защото ще потънат в забрава. От времето на предизборната кампания през 1946 г. са следните два анекдота: Като водещ листата на БКП за Самоковския край, той обикалял събранията и агитирал селяните да дадат гласа си за неговата партия. В едно от селата, в читалищния салон, от деловия президиум, т.е от покритата с червенобоядисан американ дълга маса, се навдигнал младият тогава Весо Дашин и с тежката стъпка на победител стигнал до трибуната, хванал я с две ръце, тръснал голямата си чорлава глава и в залата прокънтял гласа му на професионален оратор: - Другари селяни, Ние, народът, взехме властта, за да свалим рая от небото, тука, при вас на земята. Но на нас, другари, ни пречат. Пречи ни грабежът на германците, които изядоха всичко – изядоха го дето се вика в аванс. Пречи ни другари, световната реакция и злостната опозиция, която не подбира думите си, за да ни изкара по-черни и от гявола… Но, ние не сме сами другари, с нас е великия Съветски Съюз начело с гениалния Сталин. С тяхната безкористна помощ и като си запретнем ръкавите, за десетина години ще направим чудеса. Но засега другари не можем да дадем на всеки според нуждите, няма от къде да го вземем, затова ще трябва да си позатегнем каишите… На това място селяните в залата се поразмърдали, един от тях вдигнал ръка, изправил се и рекъл: - Я другарю Дашин сакам да те попитам нещо, ама няма да се обидиш, нали санким сме си свои… - Няма бай Нено, ние затова сме народна власт, за да отговаряме пред народа. - А бе, другарю Дашин, ти оти си така дебел бе? Схващайки сарказма на наивния въпрос, нашият оратор, все пак запазил добрия тон и отвърнал: - Другари, такава ми е натурата, аз вода да пийна, ми се лепи и дебелея… (Весо Дашин наистина страдаше от нарушена обмяна на веществата, която го изпрати доста по-рано в рая, който “народната власт” така и не успя да свали на земята.) След въпроса и отговора, като че ли нямало какво повече да си кажат, той се сбогувал със селяните и заминал за съседното село, където също трябвало да проведе предизборно събрание. Няколко дни по-късно, продължи своя разказ бай Весо, получил писмо, което още пазил в архива си. В него пишело:
- Яжте, яжте… дробо да си изядете, дано! Репертоарът на Дашин от подобни истории беше неизчерпаем. Дано жена му или дъщерите не са унищожили архива му, и не са имали глупостта да го предадат на съхранение в партията на българските “социалисти”, която в трудните дни, непосредствено след свалянето на Тодор Живков, преди да се “покръсти” (от БКП на БСП) и да изживее своя “възродителен процес”, се гордееше с такива, като “неправилно репресирания” син на булевард “Михаил Дашин”, който също бе прекръстен от столичните “опозиционни борци против комунизма”, които се ръководеха от сина на генерала от ДС и зам-министър на вътрешните работи – Каракачанов, а Продев едва не издигна Весо и групата им в култ. Разказваше той и за първото си посещение в СССР от което, като че ли бяха започнали разочарованията му и неговото “дисидентство”, за което Мишо Неделчев не е споменал и дума в своята “обзорна статия” за международния речник на дисидентите. През зимата на 1946 г. той отишъл в Москва с делегация заедно с Цола Драгойчева. Настанили ги недалеч от сталинската вила в Кунцево, където ги обслужвали селянки. Всяка сутрин след закуска делегатите излизали загърнати в дебелите си шуби от вълчи кожи и се насочвали към чакащият ги ЗИЛ, с който шофьорът трябвало да ги развежда из “столицата на световната революция”, съобразно начертаната програма. Строените в шпалир селянки от прислугата ги изпращали с дълбоки до земята поклони, както си били свикнали да го правят с “баришните” и баровците, още в царска Русия. Дашин ги гледал и си мислил “Тия хора май изобщо не са се променили, като да е нямало никаква революция” и започнал да се съмнява в нейното съществувание. Но, благоразумно не споделял съмненията с кака си Цола и до-бре сторил, защото още тогава, на 26-годишна възраст можел да завърши земния си път… Неговата бавна, но неизменна служебна деградация започва след тази визита в “страната на строящия се комунизъм”. Дали вследствие “приятелски” донос или поради консумирания през юни 1948 г. разрив между Тито и Сталин е неизвестно, но той е изваден от апарата на ЦК и престава да “представлява народа” в т. нар. Народно събрание. Все пак, колкото и странно да звучи, сталинистът Вълко Червенков се беше оказал по-снизходителен от своя приемник, към “грешките” на младия Веселин Дашин. Той само го изпратил на работа, като журналист в редакцията на органа на Информбюро в-к “За траен мир, за народна демокрация”, който се издаваше в Букурещ. След смъртта на Сталин и Информбюро има участта на Комнтерна. И то бе закрито, като намигане към “Империализма” и знак на Москва, че е готова да започне флирта, наречен “мирно съвместно съществувание между системите с различен обществен строй”. В наченатата от Хрушчов “борба с култа” на мъртвия Сталин, “размразяването” засегна и отношенията с Титова Югославия. Весо, който е върнат от Букурещ, заедно с други “ревизионисти” през 1956 г. направил посещение на добра воля в Югославското посолство на ул. “6 септември”. Разказваше ми, че там нашенците били като на тръне и повече си мълчали, поради което югославските “другари” ги запитали да не би да страдат от словесен “запек”? А посланникът им рекъл: “Що за люде сте вие бугарите, бе майку му е…?” Когато отношенията между София и Белград се влошиха отново, след Унгарската революция, Дашин бил изпратен в Прага, в редакцията на новосъздаденото месечно списание на международното раб. и ком. движение - “Проблеми на мира и социализма”, което трябвало да замести спряния букурещки вестник. Но и там не се задържал дълго, защото на 1 юни 1960 г. заедно с още шестима свои другари адресирали Писмо до ЦК на БКП в което искали смяната на Живков, който водил “социализма” към пропаст. Отговорът не закъснял – седмината членове на българския “клуб Петьофи” били изключени от партията, а бай Весо - изпратен на 7-годишно заточение заедно с майка си (жената на булевард “Михаил Дашин”) и семейството с две малки деца в Делиормана. Там го назначили за домакин в едно ТКЗС, образувано от изселени от Татарли софийски цигани на които, както казваше, “дробял зелето” и други, полагащи се “в натура” продукти... Когато изтекъл срокът, “чорбаджията проявил великодушие” и вместо да повтори милиционерската мярка за интерниране за нови седем години, разрешил да го върнат в София. Само, че го оставил без работа с цел да го принуди да отиде и помоли прошка. Нещо, което Веселин Дашин не стори до края на живота си. Може би, затова станахме добри приятели. *
В компанията се появи и един о.з. полковник. Мисля че се казваше Трифонов. Бивш нелегален, след “победата” той бил назначен като охрана на Антон Югов, роля, която изпълнявал и преди 9-ти. Полковникът “от резерва” ни разказваше за страхливостта на Югов, който винаги го пускал да мине пред него, та ако стрелят да съхрани ценния си живот. Впрочем, ако не беше вродена, тази болест, страхът, се придобиваше с нарастването на самомнението и самооценката на собствената си личност. От нея се бяха заразили почти всички властници и дори хора като Гачев или нашия Хаджия, които имаха подобно поведение, считайки че останалите са длъжни да жертват живота си заради тяхната незаменима за историята и потребна на народа персона. Та освен за подобни случки от недалечното минало, нашият полковник си позволявал нецензурни изказвания за вожда и някои от най-приближените му съратници, които достигнали до ушите им. Те свикали партийния Синедрион, за да разгледа случая в присъствието на все още действащия Трифонов. При това го съдили не за пренебрежителните изказвания за йерархията и неспазване нормите на демократическия централизъм, а заради любовницата с която се об-завел, следвайки примера на “висшестоящите отговорни другари”. След като ги изслушал, той им казал: “- Чудя се членовете на политбюро нямат ли си друга работа та се занимават с моя член!?” Заради тоя каламбур Трифонов беше останал без работа и приемаше черпнята в кафенето от другите, пенсионирани вече, активни борци против и т.н. * Трябва да кажа, че въпреки приятелството и взаимната ни привързаност, нашите отношения с вуйчо ми Тошо за когото разказвам многократно в моите спомени, далеч не бяха хармонични и без сенки. Верно е че в редица критични моменти от живота на семейството ни, той винаги се е притичвал на помощ и го е правил безкористно. Мисля, че роля в това отношение е играло не само роднинството ни. Той съзнаваше, че бедите на тате и брат ми, както на стотиците хиляди жертви идваха от терористичната диктатура на неговата партия и нейните “органи”. Вуйчо знаеше, че броят на измъчените и избитите жертви на болшевизма е надминал многократно и в съкратени срокове тези на “светата инквизиция” и че сталинският обскурантизъм по нищо не отстъпва на най-мрачното Средновековие. Той знаеше, че светлината от огньовете на кладите, които поглъщаха еретиците беше заменена с мрака на подземията в “новата епоха” където чекистите забиваха куршум в тила на осъдените. Това не можеше да не поражда угризения на съвестта и съжаления за изгубения идеал. Отношенията ни се комплицираха още повече от моя идеен избор и житейския ми път. Себе си никога не определях като жертва. Аз бях и си оставах яростен враг на ма-рксизма и неговата производна – сталинизма. Ние бяхме и сме във война, въпреки всички метаморфози и мутации, които те претърпяха. (Моята война тази 2009-а година надхвърли повече от двойно “Тридесетгодишната”.) Вуйчо беше отишъл при смъртните ми врагове, тръгвайки от анархизма. Тук няма да се спирам на мотивите му за това идейно салто-мортале, но мисля, че поне в началото, не са били користни. И той, като мнозина интелигенти се бе оказал в компанията на тези, които Ленин наричал… “полезни идиоти”. Верно е и това, че от годината в която партията му се озова на власт, той бе претърпял дълга еволюция. През първата петилетка “след девети” отхвърли сталинската практика, а в последната от живота си - и марксическата догматика. Между тези две точки от неговото битие, ние влизахме в чести идейни спорове в които, след моята школа в затвора, аз лесно вземах връх. Той съзнаваше идейното и особено нравственото превъзходство на анархисти-те, поради което често се “изповядваше”, изригваше и изливаше накипялата си ненавист към своите “другари” и “вождове”. Понякога обаче, нашите сблъсъци приемаха изключи-телна острота. Не го обвинявах в ренегатство (в крайна сметка, всеки има свобода да направи своя идеен избор), но бях безпощаден към обществената система в чието изграждане и той бе поставил своята тухла, а когато разбра оптическата измама, не можа да събере кураж да върне партийния си билет. Притиснат до стената в нашите диспути, на моменти ми приличаше на котка, която не пада на гръб и е готова да се отбранява със зъби и нокти. Или приемаше образа на “покръстения от Бохор на Борис еврейн” във вица. (След при емане на християнството, той срещнал своя сънародник Моше или Мардохай на улицата, който го поздравил “- Добър ден Бохор, как си?”. Последният отговорил нервно: “– Първо на първо, аз не съм Бохор, а съм Борис и второ на второ, хай сиктир, аз с мръсни чифути не искам да говорим.” Та в един от нашите тежки спорове у дома му, аз атакувах държавния капитализъм, който “построиха”, следвайки рецептите на “класиците”. Той ме попита язвително: - Ти, за тези 10 години в тюрмата, само това ли научи? Отвърнах “- Малко ли го намираш?” И се впуснах в исторически преглед на класовите борби при държавния капитализъм и революционната перспектива. Изобличавах собствената му непоследователност – нетовите, макар и епизодични и спорадични, но жестоки критики и разочарования, които не му пречиха да стои на завет под един покрив с партия от мародери и мафиоти. Неиздържал и изтървал нервите си от системната ми и безпардонна атака, Тодор Пенков изгуби контрол над самообладанието си и ни в клин, ни в ръкав ми кресна: - Ти си американски агент! Моят отговор не закъсня и секунда. Бях безпощаден: - Ако някой тук е нечий шпионин, това си ти. При това декориран шпионин! – правейки намек за ордена “Ленин”, който бе получил от Москва. Той пребледня, а аз станах рязко, излязох от апартамента и оставих в пощенската му кутия часовника – сватбен подарък с решимостта повече да не се виждаме. Последва почти ежедневно звънене по телефона в продължение на два месеца. Щом чуех гласа му затварях телефона, не оставяйки време да проговори. Накрая, той реши да използва като парламентьор Дашин, чрез когото много-кратно поднасяше извиненията си, което доведе до въстановяване на редовните ни срещи и разговори. Казах му, че аз съм посветил живота си на един идеал и ако има увереност в разбиранията си и кураж да ги защитава, аз съм винаги на разположение, но че никому не ще позволя полицейски инсинуации и обвинения, които са заимствани от сталинския арсенал. Нашите спорове продължиха и в тях той беше станал изключително внимателен. Така сключихме примирието, което беше една сериозна стъпка към бъдещата му окон-чателна идейна капитулация. В нашите разговори рядко ставаше дума за идеали. По-скоро обменяхме информации, правихме анализи на текущите събития и съпоставяхме гледните си точки. * През месец май, заедно с Мирослав и още един колега бяхме на стаж в бившата II мъжка гимназия, където изнесох урок пред един от класовете на завършващите абитуренти. Използвах “ретроградния метод” на доказване на дадена теорема. При нето се започва от крайния резултат и стъпка по-стъпка се върви към извличане на “даденото” в началните й условия. Трудно е да се каже, че пожънах голям успех. Нестандартният подход на доказване остана неразбран от бъзикащите се ученици и ученички, поради което бях принуден да повторя урока, започвайки от даденото към последното “следователно” с което завършваше доказателството. Имах чувството, че и учителят им по математика, който присъстваше на урока не беше доволен от моя демарш. Навярно беше завършил преди двадесетина години и бе забравил за съществуването на такъв метод, а може и никога да не го е учил. От неудовлетвореността на учениците констатирах колко трудно се схваща необичайния ход на мисълта, макар да е подчинен на най-строга логичност. С задоволство наблюдавах промените във възприемането на света и начина на разсъждение на Миро. Остро впечатление му правеха класовите контрасти в “соц”-общество. Той привличаше вниманието ми върху “дребни” факти-детаили от социалната стратификация при социализЪма. Веднаж слизахме с “Двойката” от физикоматематическия факултет, който е в съседство с семинарията. Сбута ме и с глава посочи жена на средна възраст в грубо работно облекло с бял чембер на главата, който оставяше открито само силно изгоря-лото от слънцето измъчено и преждевременно сбръчкано лице на трудов човек. Навярно работеше в някое ТКЗС от софийските села. Върху седалка от срещуположната редица, стоеше въздушна дамичка, облечена в прозрачни коприни с безброй бижута по себе си, грим, фризура, маникюр и педикюр, чиято поддръжка сигурно костваше целогодишните трудодни на половин дузина посестрими на “бачкаторката” със забрадката. Но най-изразителни бяха погледите, които си разменяха тия две представителки на “дружеските класи”. Единият бе изпълнен с ненавист и умраза, а другия с надменност и презрение, които прикриваха зле страха. Сюжетът беше забележителен и Мирослав съжаляваше, че не носи със себе си фотоапарата, за да го обезсмърти. Той беше професионалист в чернобялите снимки и правеше подбор за един албум на “безкласовото общество” при социализЪма. Сред множеството фотографии си спомням и тези с лафкаджията на факултета, в едър план със сандвичите, които продаваше за “разделното хранене” на студенти и професори. По тоя повод, той предлагаше да пристегнем като колбас, шмекерът-спекулант, който вече беше сколасал да икономиса пари за тройката ключове (от апартамента, вилата и колата) и да го окачим на някое от дърветата пред факултетната сграда, за да виси поне една нощ със забодена на ревера с кърфица “назидателна присъда”. Миро помнеше, че от гилотинираните в Париж по време на революцията 2500 души, само една четвърт са били аристократи, останалите - забогатяли спекуланти за сметка на изгладнялите санкюлоти. С него избирахме десетки подобни сюжети за фотоалбума. Изпреварващото развитие на приятеля-съмишленик ме радваше искрено. Иванчев не беше мой ученик в света на идеите и на анархизма, макар да му бях дал първоначален тласък с разговорите ни. Не обичам да разделям хората на учители и ученици и никога не съм считал себе си за едно от двете. С Миро бяхме и си останахме приятели, за които отношенията между Виргилий и Данте бяха чужди. Ние разисквахме, спорехме, обмисляхме и стигахме до реше-ния, до единодушие или всеки оставаше на своето, но споровете и противопоставянията ни помагаха да преразглеждаме, обогатяваме и развиваме собствените си разбирания и позиции. С удовлетворение забелязвах как у него избуяваше посятото семе за което умът и сърцето му се оказаха благодатна почва. Ако беше скалиста, там биха поникнали само лишеи и мъхове, или би трябвало да минат милиони години, за да се превърне в плодороден чернозем. Но историята не отпуска никому такива срокове. Тя не чака, а влачи бавносхващащите и дърпащите се.. *
Тук ти изпращам от I до 14 ГЛАВА. От 15 до 28 ГЛАВА не съм намерил, надявам се да ги “изровя”.Том I се състои от I до ХХVIII глави. ПО-ДОЛУ СЛЕДВА СЪДЪРЖАНИЕТО МУ: СЪДЪРЖАНИЕ: 1. УВОДНИ ДУМИ 2. ГЛАВА I - СЪВЕТИТЕ НА ВУЙЧО ПОЛОНИЙ 3. ГЛАВА II - ЗАВРЪЩАНЕТО У ДОМА 4. ГЛАВА III - ЛУДНИЦА ДА, КАЗАРМА НЕ! 5. ГЛАВА IV - ПЪРВИ ЗАКЛЮЧЕНИЯ ОТ СРЕЩИТЕ И РАЗГО-ВОРИТЕ С ПОДНОВЕНАТА КОМПАНИЯ НА ВУЙЧО И С ПРИЯТЕ-ЛИ И “КОЛЕГИ” ОТ ТЮРМИТЕ 6. ГЛАВА V - МЕЖДУ ИЗКУШЕНИЯТА НА “ЖИВОТА” В ЕСНАФСКОТО БЛАТО, СВИСТЕНЕТО НА ХАСПЕЛА, ПЛАЧЪТ НА СТАРИТЕ И И ПРОДЪЛЖАВАЩИТЕ РАЗГОВОРИ С ПЛЕННИЦИТЕ НА ДИКТАТУРАТА 7. ГЛАВА VI - ЗАЩО СЕ СЪГЛАСИХ ДА СЛЕДВАМ? 8. ГЛАВА VII - СТУДЕНТ НА ПРЕЗРЯЛА ВЪЗРАСТ 9. ГЛАВА VIII - МЕЛАНЖ ОТ СЪБИТИЯ И БИТОВИ ИСТОРИИ 10. ГЛАВА IХ - “НАПРЕД НАУКАТА Е СЛЪНЦЕ!”11. ГЛАВА Х - МОЕТО “БРАКУВАНЕ ”12. ГЛАВА ХI - В “ЗАМЪКА ШПЕСАРТ” КЪДЕТО НАШИЯТ СЕМЕЕН ЖИВОТ ЗАПОЧНА КАТО НА ШЕГА 13. ГЛАВА ХII - “ЗАВРЯН ЗЕТ” НА ул. “ГУРКО” № 34 14. ГЛАВА ХIII - СМЪРТТА НА “ЧЕ”, КУЛТУРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ В КИТАЙ, ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА ORBI ET URBI (В СВЕТА И НА “ГУРКО” 34 ) 15. ГЛАВА ХIV - СЛАМЕН ВДОВЕЦ... “БЕЗ АЛИДА ВАЛИ” 16. ГЛАВА ХV - ИЗГУБЕНАТА АВТОБИОГРАФИЯ... СЪБИТИЯТА ВЪВ ФРАНЦИЯ ПРЕЗ ПРОЛЕТТА НА 68-а 17. ГЛАВА ХVI - НА КЪДЕ С ТОЯ ПЕДАГОГИЧЕСКИ ПРОФИЛ? С ТАНКОВЕ СРЕЩУ “ПРАЖКАТА ПРОЛЕТ” 18. ГЛАВА ХVII - ДО СССР И НАЗАД, ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С ДИСИДЕНТИТЕ 19. ГЛАВА ХVIII - ГОДИНА НА “СПЕЦИАЛИЗАЦИЯ” ПО ИЗЧИ-СЛИТЕЛНА МАТЕМАТИКА И ПРОГРАМИРАНЕ НА... МИНСК 32 20. ГЛАВА ХIХ - РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА “МЛАДИТЕ СПЕЦИ-АЛИСТИ”, ИЗБОРЪТ НА НСТИТУТА ПО СОЦИОЛОГИЯ 21. ГЛАВА ХХ - ХОДЕНЕ ПО МЪКИТЕ НА РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ-ТО НА “МЛАДИТЕ СПЕЦИАЛИСТИ” 22. ГЛАВА ХХI - ОБИКОЛКАТА В СТОЛИЦАТА ПРОДЪЛЖАВА, СРЕЩИ С “АСУАНЦИ” ОТ РАЗЛИЧНИ ИЗЧИСЛИТЕЛНИ ЦЕНТРОВЕ 23. ГЛАВА ХХII - НЕОЧАКВАН “ХЕПИЕНД” 24. ГЛАВА ХХIII - ЗАВРЪЩАНЕТО НА ПЕНЕЛОПА И ДРУГИ СЪ-БИТИЯ 25. ГЛАВА ХХIV - ПЪРВИ ДНИ НА “РАБОТНАТА ПЛОЩАДКА” – КУБИ ФОРМУЛИРА МОЯТА ЗАДАЧА 26. ГЛАВА ХХV - ЕВРИКА! “МОДЕЛЪТ” Е ОТКРИТ 27. ГЛАВА ХХVI - КОПОИТЕ МЕ ГОНЯТ ОТ СОФИЯ 28. ГЛАВА ХХVII - ПЪРВИЯТ КОПОЙ НА НРБ РЕШАВА “ИЗТОЧНИЯ ВЪПРОС”, ПАЗЕЙКИ... ЗАДНИКА СИ ------------------------ Каталог: wp-content -> uploads -> 2009 2009 -> Католически Литургичен Календар 2010 2009 -> Смб – Секция “Изток” Великденско математическо състезание 22. 04. 2007 г 2009 -> 1. Числото, което се получава от числото 194 973, като се разменят цифрите на десетиците и хилядите, е 2009 -> Програма за развитие на сектор „Рибарство на Република България, финансирана от Европейския фонд по рибарство за Програмен период 2007 2013 г 2009 -> Програма за развитие на сектор "Рибарство" на Република България, финансирана от Европейския фонд по рибарство за Програмен период 2007 2013 г 2009 -> Програма за развитие на сектор "рибарство" (опрср) на република българия, финансирана от европейския фонд за рибарство за програмен период 2007 2013 Г. Изтегляне 1.25 Mb. Сподели с приятели:
|