ГЛАВА ХII “ЗАВРЯН ЗЕТ” НА ул. “ГУРКО” № 34

“ЗАВРЯН ЗЕТ” НА ул. “ГУРКО” № 34

Смяната на квартирата предизвика злоезичието на някои псевдоприятели от затворите, които разправяли, че съм се оженил “заради трите апартамента, които богатата ми жена имала в центъра на София…” Очевидно, ме оценяваха твърде ниско. Злословията им не можеха да ме засегнат - аз живеех със самочувствието на човек, който не може да бъде купен за всичките… небостъргачи на Манхатън. Но те бяха показателни за манталитета и “ценностите” на мнозина “бивши бойци срещу комунизма”. Всеки си имаше цена. За тия, тя не надвишаваше “три апартамента”.

Настанихме се в една от двете стаи на мамината приятелка Радка Дюлгерова, която по случая се пренесе в хола. В другата живееше “светото семейство” на балдъзата Таня, баджанака Мики и малкия едногодишен Илия. Таванската гарсониера се обитаваше от гордостта на фамилията – Митко Дюлгеров – вуйчо на двете сестри и брат на майка им. Първото нещо, което сторих беше да замоля брат ми Огнян да направи една стенна “библиотека” от десетина полици в която всеки подреди книгите си. От тях също можеше да се разбере колко различни бяха интересите ни, но не е това, което внесе фалш в съжителството ни. Още в началото то бе помрачено от една случайна находка под миндера в кухнята. Там открих една голяма торба с една малка тайна, скрита сред хилядите любовни писма, разменени между вярната ми до гроб жена и бившия й годеник Димитър Павлов – филолог, комсомолски активист, поет и “стар морски вълк”. Прочетох, че и след като ми се беше клела във вечна любов, тя продължила да му пише страстни писма, отброяващи дните, които ги отделяли от бурните съвокупления след завръщането от поредното далечно плаване . Фактът не нарани мъжкото ми самолюбие и още по-малко чувствата ми, които в нашия случай не бяха Ботевски. “Откритието” не ме разстрои, но ме сепна защото съзнах, че човекът с който се завивахме под един юрган, с много по-лека ръка можеше да ме предаде, отколкото да прекрачи през брачния обет за вярност… “до края на дните”. Това ме накара да си отварям повече очите и запушвам ушите за любовните думи и женски-те преструвки… Между другото ми просветна, че имитацията на влюбване и брачната комедия до която то доведе, навярно са били продиктувани от желание да му покаже, че може лесно да го замени с друг. Тоест, аз бях послужил като оръдие на женското отмъщение… За да няма отричания, още щом се върна от работа й показах една седморка от тези почти ежедневни писма от годината на нашето бракосъчетание –1965. Тя ме гледаше втрещено и ми каза:

- Сега батко, можеш да се разведеш с мен, когато пожелаеш…

След като нарушаването на ергенската клетва ме беше терзало доста дълго, дал си сметка, че са ме вмъкнали в една игра на “коварство и любов”, си рекох на ума:

”- Чакай миличка – всяко нещо по реда си, на нужното място в уреченото време и т.н., както е казал Карл фон Клаузевиц”…

И продължихме да живеем “също като ляствички” в оперетното “брачно гнез-до”, а нашите ни дадоха като “чеиз” една от мебелните си гарнитури, с която превърнахме “работния кабинет” на Климентина в спалня и гостна. Към това добавиха и една от картините, които тате бе отмъкнал от Унгария, в чието “освобождение” и той взе участие в края на Втората световна война. Вуйчо Тодор пък ми подари за случая първия ръчен часовник, който имах, навърш-вайки възрастта на “божия син”. Беше швейцарско менте, от тези, които се продавали на килограм по сергииге. Купил цяла кесия от тях – трофеи от туристическите му нашествия из Европата.

На 8 декември 1966 г., в деня на “свети” Климент Охридски се навърши една година от бракуването ни с Климентина и “хазаите” в знак на примирение решиха да отпразнуваме “светлата годишнина”. За случая тъщата и жената се бяха приготвили и поканили цялата им рода. От моя страна роднини нямаше, но “кумът” Пеев и Василев се бяха погрижили да уважат милото тържество. Те даже дойдоха първи и ми връчиха един презерватив, за да предпазят света от “семето Сатанаилово” и размножението на “децата на рогатия”, и един “Тъжен помен” за годишнината от миналогодишното ми “погребение”. Смяхме се до сълзи, но чворовете не казаха, че са разлепили некролога по цялата махала, та дори и на вратата на апартамента. Затова, когато запристигаха роднините, първите гости, които го бяха прочели заставаха на прага с престорени, смешно опечалени физиономии и в следващия момент щяха да получат разрив на сърцата, виждайки в хола ухилената “муцуна на моя призрак”. Вуйчото Митко беше човек нелишен от чувство за хумор, но изглежда тая шега му беше дошла в повече и хукна още през нощта да ги къса и отлепя от стените на съседните чекистки блокове и електрическите стълбове по улица “Гурко”. Когато към полунощ гостите започнаха да се разотиват, аз се излегнах в брачното ложе, което бе трансформирано на бързо в смъртен одър с помощта на една запалена свещ, втъкната между скръстените на корема ми ръце. До “смъртника” Василев, който също беше от артистично семейство “заплака горко”, а Пеев обезсмърти многократно с фотоапарата от различни ъгли тази мъртвешка сценка. В архива на ДС не намерих от тези снимки в опосканото ми досие, но от некролога, въпреки всички превратности на съд-бата, се беше запазил един екземпляр. Изглежда през тази декемврийска нощ някой копой също го бе отлепил и приложил грижливо в една от многобройните папки от където го свих (“когато дойде времето”, което направи това възможно). Така, след 43 години го публикувам в “Интермецото”. Други, придружаващи находката, обяснения и “документи” не намерих, но си представях, макар и краткотрайната радост на джандарите от леко преувеличеното съобщение за кончината ми, както и дълбокото им разочарование от опровержението му, когато са ме видяли en personne през някой от следващите дни да бродя “възкръснал” по улиците около МВР.

С другото семейство, на сестра й, което живееше в съседната стая голями проблеми нямахме, защото между нас не съществуваше никаква близост. Всеки си имаше своята среда и когато случаите бяха по-специални, и гостите по-многобройни, се редувахме при ползването на хола. Иначе “приемите” ставаха в многофункционалните ни “едностайни жилища”. От тях, истински се сприятелих само с първородния им син – малкия Илия, когото още от родил-ното бяха подложили на сурово “спартанско възпитание”. Бяха го дали в детски ясли и първите думи, които научил там не бяха “мамо” и “тате”, а “Пълва глупа на гълне!” (Така под командата на “лелките” ги насаждали групово на нощните гърнета.) Когато си го прибраха от детския дом, те го оставяха нощем често сам в люлката, отивайки на гости. Няма да забравя една нощ плача на събудилото се и почувствало се изоставено, изплашено двугодишно дете. Илия или Илко, както му казваха, беше излязал в хола и надул сърцераздирателно гайдата. Леля му го прибра в нашата стая, където заспа успокоен. Друга причина за непристойните конфликти със “съседите” (стаите ни бяха съседни) беше, когато го заварваха на масата с нас да нагъва кебапчета от близката кръчма “Палма”. Били сме разваляли възпитанието му. Може би, за да се преустанови тази “практика”, избухна скандал между двете сестри, като по-малката обвинявала по-голямата, че сме им изяли сиренето. (Храните ни бяха в общ буфет и хладилник.) Предложих да купим една тенекия сирене, но идеята ми не се понрави на Климентина. Прочее, на кавгата по повод сиренявата афера не съм бил свидетел. Предавам я, така както ми беше разказана и не гарантирам за стопроцентовата й достоверност. Така или иначе, такива истории ни отдалечаваха още повече, което не беше най-приятното – все пак живеехме под един покрив и се разминавахме десетки пъти всекидневно…

*

Приятелствата и познанствата на Климентина бяха също доста разнообразни, макар и съвършено различни от моите, с изключение на едно – това с поровете. По реда на възникването им, на първо място стояха роднинските. Не зная дали поради остатъци от патриархални нрави или от инстинкт за съхранение на рода, но за съпругата ми или “Бечи”, както галено й казваха роднините, всяка дума, изречена от чужд човек срещу някой от тях беше casus belli. От родата най ми допадаха поп Борис, стринката Невена и Дядо Георги Шивачев. Попът приличаше на козел, но беше веселяк и симпатяга с когото си имахме думата, може би, защото беше враг - редкост за “вонята непорината” – на “народната власт”. Дядо Георги беше нещо като старейшината на рода и се ползваше с най-голям авторитет. Брат на владиката Климент и зет на литературния критик д-р Кръстев, чиято дъщеря – баба Офелия му беше пристанала, той разбираше душата ми и се отнасяше с респект към нашата борба и идеали, макар да не ги споделяше. От брака си с баба Офелия те имаха син Радко и дъщеря Ивка, омъжена за д-р Видас, чието име бяха побългарили на Здравко – редкост за син на “избрания народ”. Дядо Георги почина от рак и преди да склопи очи ме извика да си вземем сбогом. Беше небръснат, от-слабнал до неузнаваемост с болезнено зачервени очи. Той извади от кожена калъфка златното пенсне на бабалък си Кръстев и ми каза:

Благодарих му, но модата на пенснетата беше минала и аз го оставих някъде по чекмеджетата. Ако не са го счупили, продали като антика или на грамаж, трябва и сега да е на “Гурко”, а мястото му е в някакъв литературен или исторически музеи. Скоро след това изпратихме Георги Шивачев до семейната им гробница в Орландовци.

Стринката – партийка, шмекер и голяма скица - беше изцяло на моя страна в словесните атаки срещу БКП. Не зная как се държеше на партийните събрания, но след всяко ме осведомяваше за дневния ред на партийната им организация. Макар и “низова” в нея се отразяваше като в капка вода организационния “живот” на цялата партия. Тя ми разказваше, че когато са ги “подковавали” идеологически през “партийната учебна година”, те обикновено спяли при четенето на лекции и различни материали от нескончаемите кон-греси и пленуми. Оживление настъпвало, само когато обсъждали някой донос за “битовото разложение” на някой тяхен член или членка, или когато някой напорист кариерист демонстрирал активност с някое нескончаемо изказване, а участниците в събранието бързали да си ходят. Изобщо, в началото на 70-те години, разликата чежду първичните партийни и кварталните ОФ-организации били изтрити и “авангарда на работническата класа”, казваше стринката на подбив, се бил превърнал в сборище от статисти.

Сред останалите родственици имаше екземпляри от стария и новия “елити”, от “преди и след 9-ти”, някои от които се бяха обвързали помежду си със се-мейни връзки и тях понасях най-трудно. Между тях бяха снахата на д-р Данев (“министра, що продаде Силистра”). Тя, ако не ме лъже паметта, беше дъщеря на стринката, която пък имаше убит брат - анархиствуващ, загинал в престрелка с полицията. Партията-мародер го беше присвоила като много други, скрити под паметните плочи с имената си, двете дати и с партийна принадлежност - “антифашист” или “единофронтовец”. Но роднините, вместо да протестират срещу подобно кощунство, предпочитаха да се настанят мълчаливо около превърнатите в банкетни софри ковчези и да осребрят кокалите на героите.

По башина линия, роднина на двете дъщери беше и овдовялата съпруга на ко-мунистическия член-кореспондент на БАН – историкът Бурмов и тяхния из-търсак Сашко – едно всезнаещо и самоуверено копеле, което не можех да понасям и отхвърлях желанието му да се сближим (само това ми липсваше!). Имаше още цял сонм лели и сваковци, братовчеди и братовчедки и пр., чиито имена и физиономии никога не запомних. С моите роднини също не дружех. Може би поради приспособленството им. От тях връзки имах, като че ли само с Пенков, но те не бяха “кръвни”, а по-скоро приятелски и идейно-конфронтационни…

“Бечи” ме въведе и в компанията на своите дружки, приятелки от ученическите им години в основното училище, където майка й ги беше учила на родната география. Най-близка й беше “кумата” Краси Хайдутова - дъщеря на някогашен анархист, който не искаше и да си спомня за “младежките си увлечения”. Оказа се, че майката на Хайдутова - госпожа Пенка Дечева е била учителка по немски език на двата пора – Пеев и Василев с което “кръгът се затваряше”. Изобщо светът наистина беше малък. Мъжът на Краси, Цветан Цветков или Цецо, беше театрален режисьор от “прогресивно семейство”, чийто брат беше милиционерски капитан. Другата двойка се образуваше от съученичката й Дона с нейния мъж Здраво, който работеше като театрален осветител в “Студентския дом на киното” и къде на шега, къде на истина го титулуваха с “другарю агент”. Имаше още две приятелки от детската й компания. Едната Ана, която винаги гледаше уплашено, когато говореж високо, беше геолог. Тя се омъжи за Том – един американец от гръцки произход, далечен роднина и ендокринолог с когото замина за САЩ. Том казваше, че месечният му доход бил 8 000 долара (в 1968 г.), но това не го спря да лази на колене и да търси търкулналата се капачка на фотообектива за 2 $. Другата – Райка беше асистент по химия. Тя беше жизнерадостна и шумна хубавица, но завърши живота си преждевременно, при съмнителни обстоятелства. Омъжи се за една тъмна личност, двойно по-възрастна от нея, с която замина за Женева. Не след дълго я намерили в дома им… обесена. На близките й бяха казали, че се касае за самоубийство. Въпросният съпруг – Николай, когото тя бе довеждала със себе си при някоя от сбирките ни, стар, но запазен ерген, от “добро буржоазно семейство”, знаещ много езици, беше изпратен в Швейцария, като постоянен чиновник от българска страна, ако не ме лъже паметта, в Олимпийския Комитет. (При тези “лични данни”, принадлежността му към задграничната агентура на ДС беше вън от всякакви съмнения.) Та тази Райка, след като Климентина ни запозна, я попитала от къде ме е намерила “с тоя поглед на убиец”. Ако се съди по бракосъчетанието и трагичния й завършек, явно не е разбирала от убийци.

В третата й компания бяха колеги от професионалната сфера. С Лили Грашева и Стефан Кожухаров те образуваха една почти неразделна “Тройка”. Лили и Стефанаки работеха вече в Института по литература върху сюжети от Средновековието, но това не им пречеше да бъдат приятни събеседници. Стефан, който беше попски син, сам завършил Духовната академия преди да продължи във филологическия факултет, притежаваше напълно освободена от всяка-кви предразсъдъци мисъл и разговорите с него на извънслужебни теми бяха удоволствие. Лили беше омъжена за очния лекар Васил Сарамандов – извор на остроумие и хумор. Самата тя беше също умна, но хитра. Всички бяха, ако трябва да ги определя с езика на копоите, “вражески настроени” и това по-могна най-вече на сближаването ни. Такива бяха хората сред които трябваше да протича видимата част от “айсберга” на живота ми. Останалите, които посещаваха Климентина по работа, чувствах чужди било защото бяха партийци, било защото бяха “сухари”, които не искаха или не можеха да видят по-далече от забития в ръкописите си нос. Сбирките ни с всяка от тия компании и Пеев-Василевата, обикновено ставаха разделно, макар коефициентът на не-съвместимост между тях да не беше чак толкова голям…

Един ден Климентина ме сюрпризира със съобщението, че тъщата (т.е. майка й) поставила въпроса за плащане на наем за стаята ни с мотива, че пенсията й била малка. Аз стиснат човек мисля не съм, а и тия които ме познават могат да потвърдят, че парите никога не са имали и нямат никакво значение за мен, макар все още да живеехме в “социалистическо” стоковопарично стопанство. Можех и все още мога, да живея “с две и двеста”. Но ме жегна третирането ми като потенциален наемател на половин стая, както беше при Чакъровица на Орлов мост. Попитах “Бечи” дали “светото семейство” плаща наем и когато получих отрицателен отговор, я замолих като мой парламентьор да предаде следното на моята “belle mere” (фр. - тъща):

- Тъй като аз съм фанатичен привърженик на равенството, ще започна да плащам моята част от исканата сума (20 лева), веднага след като баджанака и балдъзата си платят наема. Иначе, ще се върна при бай Пенко, където за същите пари вместо с едно легло, разполагах с цял “Замък”. След това въпросът за наема не бе поставян в дневния ни ред, чак докато напуснах квартирата…

Така, на петата година от “пускането на свобода”, попаднах в нова семейна среда с нови отношения, които дотогава ми бяха непознати. Когато бивах в нея, стилът ми на живот почти не се различаваше от тоя на презираното от мен соц-еснафство, тоест от т. нар. “народна интелигенция”. Нашите анархисти с които бяхме сверявали часовниците си, казваха че колкото и да е трудно, трябва да останем с народа до часа на следващия бой. Но “народът” на новите ми роднинства, познанства, ако не приятелства, беше безкрайно далече от тяхната романтична представа за народ и на светлинни години от всякаква мисъл за някакъв си бой последен с диктатурата. Тогава отново ме връхлитаха проклетите въпроси. Питах се докога ще мога да водя двойствения живот на “бохем” и революционер? Защо бях приел това живуркане? Търкалях ли се по нанадолнището към тресавището? Пред погледа ми се мяркаха бая тюрмаджии, които след като си излязоха, потърсиха успокоение в семейството и душевно равновесие в… пиянството, и твърдяха, че само те ги примирявали със скотския живот, който сме обречени да водим. Бях сигурен, че рано или късно, тия щяха да “узреят” и паднат като гнили круши в зиналата паст на диктатурата, чиято цел беше да привърже и да повлече с “колесницата на прогреса” колкото може повече свои врагове. И да унищожи непоправимите в чиито категория и разряд “органите” й ми бяха определили почетно място. Съзнавах, че над нас тегнат разнородни опасности, срещу които никой не е застрахован, но считах себе си достатъчно силен, за да противостоя на всичко и на всички, ако се наложи и с… оръжие в ръка. И все пак – защо?

Оставаха ми по-малко от две години до завършване на университета и бях решил да се дипломирам, ако не ми минеше котка път, пък после щях да преосмислям всичко. Нали революцията нямаше да ми избяга? Засега, натоварената учебна програма и изпитите ангажираха изцяло времето ми. Моят дух обаче, не намираше пристан и често ме спохождаха мисли, че така не може и не трябва да се живее. Климентина не подозираше това, което кипеше в черепа ми, като разтопено олово, но по-късно разбрах, че и тя е размишлявала за бъдещето ни, макар в обратна посока. Като копоите, и тя е залагала на умората, износването, приспособяването и привикването към живота в блатото (нали Достоевски казвал: “с какво ли не привиква човекът-подлец?”). Тя се чувстваше превъзходно сред своята средновековна плесен. Не я съдех. Вината си беше моя, защото опитът трябваше да ме е научил, че между думи, мисли и дела обикновено зеят пропасти. Бях наясно, че от нея анархистка няма да стане, а тя горката, до последния момент се е надявала, че “битието” ще излезе по-силно от всякакво къзнание, убеждения и идеали и че в последна сметка “вълкът ще стане овца” и аз ще заблея с общия хор. Засега, искри между нас прехвърчаха рядко и всеки си имаше своята съкровена “светая светих” в която не искаше и не позволяваше на другия да наднича.

*

От срещите, които имах с бивши затворници от другите среди, може би си струва да отбележа тия с Петър Братков. Мисля, че когато се виждахме, при неговите служебни пътувания до София, радостта ни бе взаимна и неподправена. Разменяхме новини – лични и за приятелите. Той продължаваше работата си като юрисконсулт в силистренското предприятие и идваше често в столицата във връзка с различни съдебни дела. И адвокатите, като поповете и хиляди други “пережитки” на средновековието и капитализма не само, че бяха оцеляли, но се радваха на добро здраве в “новото соц-общество”. Само, че Братков беше станал адвокат, за да се храни, а сърцето и интересите му бяха другаде. По жаждата му за разговори на теми по които бяхме кръстосвали рапирите си в затворите, разбирах че в провинцията страдаше от духовна самота. В София Бай Петър поемаше голями глътки въздух преди да се потопи отново в силистренското “мъртво море”. Виждах как споровете вливаха живителни струи в пожълтялото му лице, а и аз се нуждаех от идейни разговори с опонент като него. Обикновено сядахме в “Попското” под Духовната академия, поръчвахме си по една скара-бира и нашият дуел, най-често предизвикан от моя милост, започваше. Следи в паметта ми е оставил острия спор за функциите на “правовата държава” с нейните закони и правосъдие в които той май вярваше искрено. (За “социалната” държава се бяхме изяснили още в Пазарджик.) Иронизирайки неговите идеи, аз сочех доказателства, каквито болшевишката практика предоставяше в изобилие.

Братков се залови за последните ми думи и каза:

- Това, което казваш, е вярно за диктатурата, но и според Ленин, тя е власт неограничена от каквито и да е закони. Ние, както знаеш, отдавна се отказахме от нея и сме привърженици на демокрацията и правовата държава.

- Не ми обяснявай като на слаб ученик, а ми кажи с какво това променя същността и ролята на държавата?

- С правата на гражданите, гарантирани със закони, съблюдавани и прилагани от една независима трета власт - съдебната.

- Бай Петре, надявам се, няма да започнеш да ме убеждаваш с христоматийния пример за селянина, който спечелил делото за собствеността си срещу краля на Прусия Фридрих Велики или с рекламирания случай от английската демокрация за потърсилия убежище в кралството Сун Ят Сен, когото британските власти отказали да предадат в ръцете на китайските палачи. Изключенията не правят правила. Те съществуват, ако не са измислени, за да се поддържа наивната вяра на “тонковците” в държавата и правото. Та нали и днес имаме закони! По тях ни съдиха, а сега ти се опитваш с тях да оправяш бакиите на низшестоящите бюрократи…

- С тези си разбирания, вие анархистите сами се поставяте вън от закона…

- Защо, в своята практика ти още ли не си се убедил, че и при диктатурата, и при демокрацията, законите се създават в защита на интересите на тия, които имат властта и богатствата? При болшевишката диктатура, те се олицетворяват от едни и същи физически лица. Но и в двата случая законите се създават от властниците, които никога няма да гласуват правила в свой ущърб. Те са се погрижили да създадат около себе си истинска крепост, пак с помощта на закони, на бюрократични правилници и на съдебни тълкувания. Крепост с многобройни юридически стени и ровове и най-често със зле прикрит и ненаказуем произвол на магистратите, който заедно с въоръжената сила на държавата ги прави неуязвими…

- Ако всичко, е така както казваш, на следващите избори народът ще ги отстрани с вота си.

- Не ме разочаровай! Като че ли не знаеш как и кои формират “свободната волеизява на електората”. Ти какво си мислиш, че когато ние препоръчваме карабината вместо бюлетината, това е само римувана фраза на налудничави авантюристи или демодирани романтици? Има само едно правосъдие, което може да съхрани правата и свободите на гражданите срещу произвола на де-мократичната държава, включая този на нейните “независими” съдии…

- И кое е то?

- Правосъдието на Дочо Узунов, което той раздал над цялия състав на Врачанския окръжен съд. Сигурно случая ти е известен – ти си от съседен край…

- Мисля си, като те слушам, че тези, които издават закони срещу вас имат достатъчно основания…

- До сега властниците са гласували и приложили доста закони срещу нас: Законът от 1907 г. на Димитър Петков – Чолака, Законът срещу “Разбойниците” от 1922 г. на Стамболийски, Законът за защита на държавата (ЗЗД) на Цанков или за защита на “народната власт” на вашето ОФ-правителство. Диктатурата също се охранява от закони и Наказателният кодекс от 13 март 1951 г. едва ли ще е последния. Някога, преди да ви опитомят…

- Ама и ти имаш мръсен език..

- …и приобщат към “цивилизацията”, такива закони се издаваха и срещу вас, например “Изключителния закон против социалистите” на Бисмарк. Езикът ми бай Петре, не е мръсен. Мръсна, кална и кървава е историята и на “правовата държава”, но нас тя няма да може да дресира. Войната, която водим с държавността във всичките й форми, е на живот и смърт, и тя ще завърши само с нейното разрушение из основи.

- Приятел си ми и ти завиждам на фанатичната вяра, но не я споделям. Много си краен, дано да не ти вземат главата…

- Нали знаеш Ботевата сентенция: “Няма власт над оная глава, която е решила да се откъсне от плещите си в името на свободата на цялия човешки род!”, а що се отнася до “фанатичната вяра”, ние както знаеш не сме верующи. Мога да ти представя научни доказателства за неизбежния край на държавата, но това ще бъде предмет на друг, много по-обширен разговор.

Въпреки остротата, която споровете ни придобиваха на моменти, ние се разделяхме приятелски. Съжалявам само, че Петър Братков не доживя “епохата на демокрацията”, която даде още повече доказателства в полза на анархистическата теория на държавността, и затова, че не можахме да прове-дем разговора си за края й. Ако бе дочакал краха на диктатурата и установяването на пазарната демокрация, той щеше да си отиде още по-разочарован от своя съмишленик и приягел д-р Петър Дертлиев. Защото, за каква “правова държава” може да става дума под господството на мафията и при повтаряното с носталгия “Нужна ни е силна ръка!” (В по-далечното минало “ръката” беше на Крали Марко, после на “тато” или “капо ди тути капи” – Живков. А когато се завърнах от емиграция лумпените въздишаха по генерал Пиночет. Сега “ръката” е Бойко Борисов, а утре кой знае какъв ли медиен овчар ще измъкнат от торбата с “исторически личности” по който да заблее стадото! Нали за това им плащат на “жриците” на Четвъртата власт!)

*

Нашите разговори с Мирослав разговаряхме не бяха само за теореми и леми. През цялата 1967 г. властта се подготвяше да отпразнува 50-годишнината от ВОСР. (Така съкратено болшевиките наричаха “Великата Октомврийска Социалистическа Революция”.) По тоя повод през лятото, когато бяхме по-свободни, с него имахме серия разговори за характера на революцията и създаденото от нея “ново” общество и за анархистическата алтернатива. Разисквахме програмата и революционните опити за реализацията й. Говорихме за причините на неуспехите на Социалната Революция и основанията на надеждите. Подобни теми развивах и пред други състуденти и състудентки или пред гости, които идваха с приятелите, но малко от просветителските ми набези имаха успех. Развивайки критиката на марксленинизма, някои, като колежката Цеца Пеева или инжинерът-колега на брат ми Огнян, когото той бе довел веднаж със себе си, мислеха, че става дума за лекции по… ИСТМАТ. Очевидно трябваше да започвам с азбуката, вместо с “алгебрата на револю-цията”. След като бях опознал Миро по-добре – той беше със свободен дух и че-стен ум – постепенно, но системно, го въведох в света на мисли и идеи, които оставиха своя отпечатък върху разбиранията и поведението му. Те определиха неговия избор на начин на живот. Изборът, който в един или друг момент всеки прави. Само, че неговият анархизъм беше умозрителен и пасивен, а на мен ми бе дотегнало да слушам оправдания на живур-кането ни в застоялото блато на соц-еснафството със смазващата желязна пета на властта и стоящите зад гърба й армии на Варшавския пакт или с липсата на “революционна ситуация”. Затова, понякога избухвах и на повърхността изригваха дълбоко таени мисли за които не държах сметка, как ще бъдат приети от събеседника ми.

- Да, но наред с тях е имало и такива, като Ботев и Левски…

- Аз мога да добавя Шейтанов, Икономов и други за които сигурно не си чувал, но колцина са те? И не са ли били неимоверно чужди на съвременниците си? Да не говорим за отношението на турските или свои властници и заптиета към тях. Момче, ти не гледай на по-сетнешното канонизиране на някои “чапкъни” и превръщането им в безвредни икони. Това е ставало по-късно. И не толкова от национален срам, колкото от пресметливост. Искали са да се възползват и накичат със саможертвата им…

. Аз мисля, че народът искренно ги тачи и днес…

- Днешният народ има нужда от митове, но и той шмекерува, защото по игрищата вика “Само Левски!”, но никога ДА БЪДЕМ КАТО ЛЕВСКИ ! И Дяконът, и поетът са били самотници. Не случайно последният е писал: “Често брате скришом плача над народен гроб печален…” Сиромахът е плакал за себе си, когато идеалът му се е сблъскал със страха и волското търпение на оня сбор от боязливи, угрижени за делничните си интереси, сиви, средновековно тъпи, хитрички и подлички същества, които в уроците по патриотично възпитание именуват народ… за който той си остави костите на Вола.

- Щом мислиш така, тогава за какво си бил в затвора… където може би ще се върнеш?

- Защото в нашата и световна история има и празници, които за жалост спродължават много кратко. Най-много - няколко дни. Те настъпват, когато една съвкупност от причини – социални, идейни, политически, икономически и международни променят съзнанието и когато “широките народни маси” разбират, че е ударил тяхния час. Тия празници в историята се наричат РЕВОЛЮЦИИ. Аз не ги идеализирам, но само на тях става възможна срещата на “чапкъните” с еснафството, което се е превърнало в НАРОД. С главни букви! През всичките други “нормални” години и десетилетия те се срещат и отминават като непознати в най-добрия случай. Защото срещите най-често завършват с предателство. Не зная чувал ли си тая крилата фраза на един от апостолите на революцията: “Ако народите имаха толкова герои, колкото и предатели, те никога нямаше да познаят робството!”?

- И после?

- После героите загиват, или ако оцелее някой, остава в забвение, изблъскан с лакти и ритници, а на празничната софра сядат шарлатаните и с казионни банкети, оргии, танци и народни хора върху лобните места, “честват” с фалшиви речи падналите за свободата… “неявили се на вечерна проверка”, които не могат да станат от гроба и захапят ораторите за носовете им, както искал “Лудият” на Петьофи. И така ще бъде до всеки пореден “празник”, докато той не се превърне в Ден Първи от календара на ново летоброене…

В подобни моменти Миро млъкваше, оставяйки ме да завърша моята тирада-вопъл, сякаш разбрал насъбралата се в гърдите ми болка. Но освен мълчание, нищо друго не последваше. Малцината мислещи сред колегите оставаха, като глухонями след такива приказки. А аз не съм “вербовчик”. Аз разговарям с хората, считайки, че всеки трябва сам, свободно и доброволно да направи своя избор на цел и път в живота.

*

Един божи ден, когато в университета бяхме заети само сутрин, след като се нахраних в мензата и се бях прибрал у дома, на вратата се позвъни. Отворих. На прага стояха мъж и жена, които виждах за пръв път. Попитаха ме дали аз съм другаря Константинов и след като получиха утвърдителен отговор ми съобщиха, че идвали за членския внос. Когато им казах, че не ги разбирам и отново попитах за какво ме търсят, те ми отговориха, че били касиери на местната ОФ-организация. Казах им че сигурно имат някаква грешка тъй като аз не членувам в никакви партийни и обществени организации, но те държаха на своето и настояваха да се издължа, както съм го правил редовно, откакто живея в квартала. Нещо прищрака в мозъка ми: “Тъщата ще я е свършила тая” и им отговорих, че ще си получат вноската от този, който им е плащал до сега. Те си отидоха, а мен ме хванаха бесовете. Това беше дело на любимата ми “belle mere”, която в името на мира с властта и за да не я гледат изпод вежди местните агитпропи, е плащала като контрибуция ежемесечната сума. Когато се завърна сигурно съм изглеждал страшно, защото на лицето й се из-писа ужас. Отвътре ми кипеше и едва се сдържах:

- Ама аз за твое добро бе Георги те записах, пък и ние да си нямаме непри-ятности..

- Ама ти как си представяш тая бе, твойта мама, – избухнах аз – Георги Константинов отечественофронтовец!?

Очите ми в този момент навярно са били зловещи, защото тъщата отстъпи заднешком и се заключи в стаята, където малкия Илко си играеше сам. От този момент престанах да говоря, гледах през нея и когато преминавах през хола, като призрака на Хамлетовия татко, тъщата бързаше да се свре в кухня-та или в стаята на балдъзата и баджанака. Мълчанието ми продължи много дълго, докато накрая тя проплака:

- Продумай бе мили Георги!

Отворих устата си. Продумах, но разговорите ни бяха само служебнолаконични. Така, още в края на първата година след преместването ни в новата квартира, си отимах “завряна тъща”…

ИНТЕРМЕЦО – В КУХНЯТА НА КАНИБАЛИТЕ,

КЪДЕТО НАМЕРИХ ТОЗИ ЕКЗЕМП-ЛЯР ОТ НЕКРОЛОГА, КОЙТО В КРАЯ НА 1966 г. БЕШЕ РАЗЛЕПЕН ОКОЛО МВР: