ГЛАВА III ЛУДНИЦА ДА, КАЗАРМА НЕ!

В такива главоблъсканици беше минала новата 1963 година и се заточиха многобройните януарски празници - именни дни – повод за безкрайни гостувания и запои. След четири месеца “свободният живот” започна да ми изглежда съвсем безсмислен. Сред старите роднини и новите познанства цареше резигнация, безсилие, отпускане по течението и приспособленство. Откровените и сериозни разговори, като че ли бяха станали невъзможни. Имах чувството, че всички искаха да избягат от себе си и се преструваха, че живеят.

Лепкавата провинциална атмосфера в която се потопих беше убийствено по-тискаща. Житейският въртоп в който попаднах, заплашваше да ме увлече към дъното. Строените в самотата на затворническата килия планове се разбиваха в апатията, страха и подлостта, които чувствах около себе си. Всички живееха, като че ли нищо не се е случило и ако да не казваха, че това е “най-добрия от всички възможни светове”, считаха, че живота в него е нормален, за-щото “строят” им изглеждаше дълговечен като турското робство от което бя-ха останали толкова много пословици. Макар, че още в зандана се чувстваше духът на “новото време”, действителността надмина всичките ми очаквания. Нямаше и помен от някогашните настроения с които попаднах в затвора. Де-сетте години, като че ли бяха променили из основи хората. Отново и отново си задавах въпроса как ще се живее с тях и се плашех от думите на До-стоевски: “С какво ли не свиква човекът подлец…”

Един ден, движейки се безцелно по улиците на родния град, който ми беше станал още по-чужд и опротивял, срещнах нашия приятел Стойчо Янков – еди-нственият оцелял от процеса на осъдените на смърт през 1951 г. горноджу-майски атентатори. Беше ме забелязал отдалече и рече:

- Какво си се умислил, като да са ти потънали гемиите?

Не се спуснах да се прегръщаме, само си стиснахме силно ръцете. Сините му очи излъчваха металически блясъци и игривите огънчета на радостта, че среща приятел. Попитах го откога е навън? Отговори ми, че няма и седмица откакто се е завърнал. Излязал си от Белене. На 31 декември освободили по-чти всички, включая хората от наказателните отделения. Останали да доизле-жават присъдите си само осъдените за шпионаж и стари деяния. Казах му:

- Гемиите не са, но българският народ като че ли е затънал до гушата в няка-ква клозетна яма и може би там ще е края на неговата 13-вековна история…

- Много бързо си се отчаял. Бяха и по-тежки, и по-безнадеждни времена, пък още не сме свили знамената…

- Не ти говоря за малцината, които устояха въпреки всичко. Виж, ако още не си го забелязал, какво мъртвило е около нас.

- Че ти какво си очаквал от народ, който е понасял безропотно пет века язда-та на агите. Да не би когато тръгнахме на смърт или влизахме в затворите да бяхме много повече? Я не се самозаблуждавай! Много бяха дърдорковците и кръчмарските бабаити. Сега, в най-добрия случай те са млъкнали. Тази е раз-ликата с това, което беше в юношеството ни. Стегни се! Пообиколи приятели-те, срещни се с тия у които не е изгаснала искрата на живота. Чуй ги, обмени мисли, разсъди, пък после вземай решение. Нали знаеш, че пред свободния човек пътищата са много…

- Това правя. Изпратих “уведомителни картички” на неколцината, чиито адре-си помнех. Получих отговор само от Илия Кехайов, но още не сме се виж-дали. За Иван Неврокопски чух, като че ли е “успял” да се интегрира в “новия живот” с помощта на тяхните капитуланти и се правел, че всичко около нас е удовлетворително. Ще пиша и на новоизлязлите.

- Не късай с Кехаята, той е сериозен мъж, ти сигурно го познаваш по-добре. А Неврокопски е къс жизнено месо – живее му се на всяка цена и при всички условия. Не бързай с заключенията си кой е подлец и кой - храбрец. Нямаме право на грешки в нито една от двете посоки. И най-важното - не предприе-май действия преди да чуеш камбаната. Веднаж платихме данък на младеж-кия си жар.

Стойчо беше на 35 години, знаех го с несломим дух и изпълнен с енергия, излъчващ спокойна решителност и увереност. Но не беше ли прекалено по-мъдрял от преживяното и страданията? Кой щеше да удари камбаната? И колцина щяха да чуят камбанния й звън. Все пак, разговорът с него разведри настроението ми. Разделихме се като ми каза, че ще се опита да се установи в София чрез строителството. Казах му, че и аз сигурно няма да закъснея и за връзка му дадох адреса на Илия. След като се разделихме, минавайки край будката на моста, купих две дузини новогодишни картички и макар, че вече и Коледата по стар стил (7 януари) беше минала, ги изпратих за именни и рож-дени дни с пожелания за здраве и дълголетие. Подписвах ги с Гоше Чорба-джигошев и с адреса на прадедите ми където се бе събрало цялото ни семей-ство. Скоро получих няколко отговора, достатъчни за установяването на кон-такти с един все по-разширяващ се кръг от приятели и познати от различни крайща на страната и от всички цветове на шарената политическа фауна на доскорошните обитатели на болшевишката каторга. Сега вече можех да срещна всеки, който бих искал да видя или да бъда посетен от нуждаещите се от обмян на информации и идеи.

Не зная дали този уловим и може би обещаващ признак на живот не стана повод, но в края на месеца бях сюрпризиран с една повиквателна заповед. През март трябваше да се явя пред военна комисия в Пазарджишкото военно окръжие. Тя щеше да реши къде да изпълня “дълга си към отечеството”. Беше ясно, че копоите нямат намерение да ме изпускат от поглед, нито да ми раз-решат по-продължителен “отпуск”. Възможно беше и по-други канали да са се добрали до новото ми местожителство, но с този си новогодишен “подарък” ме изпревариха. Оставаха ми по-малко от четири месеца до навършване на 30-тата ми година. Това беше пределната възраст след която не можеха да ме мобилизират. “Законът за въоръжените сили” освобождаваше достигнали-те я от задължението им към войнската повинност и затова бързаха. Искаха да ме изпратят в трудовите войски където концентрираха неблагонадеждните и момчетата от малцинствата. Очакваха ме три години робски труд на някой от обектите на “строящия се социализъм”. Обикновено, това бяха мини, каменни кариери и други, опасни за здравето производства. Още по-опасно обаче щеше да бъде зачисляването ми в дисциплинарните, “черни” роти, където някой инструктиран от копоите “за-ка-пе-че” (заместник командир по политическата част), тоест армейски копой, щеше да ме обгради с вниманието на подръчните си доносници, а фатмакът – “майка на ротата” - да ме изпраща на най-тежките работи с неизпълними норми, да ме настъпва по мазолите и съвместно да ме провокират непрекъснато, чакайки резултатите от планираните “агентурни мероприятия и реализации”, които трябваше да ме върнат там, откъдето неотдавна си бях излязал.

Безсъмнено тази “перспектива” не ми се нравеше, особено след като разбрах от Стойчо с какъв затворнически състав щях да съжителствам след масовото освобождаване в края на миналата година. Повиквателната заповед, която получих като подарък за новата 1963 година, ме мобилизира и изведе от отчайващото състояние на духа в което изпаднал Байроновия Шильонски затворник след излизането си “на свобода”. Време за губене нямаше. Повиквателната превръщаше в натрапчива мисълта за пътеките към границата. Първата идея, която ме осени беше да хвана пътя за Босилеград. С помощта на Анто сигурно щях да успея да се свържа с някой от петимата му братя. Но нали бях измъчил “старците” (мама тогава беше на 54 години, а тате на 62) до краен предел. Това ме спираше защото бях решил да им осигуря няколкогодишна почивка. А и сам исках да опипам пулса на “народа” или поне на тези с които се знаехме и си имахме доверие. Затова също се нуждаех от година-две. Само че форс-мажорните обстоятелства, които предвещаваше казар-мата можеха да ме заставят да променя тия си намерения. С обременената ми биография трудовашката служба беше само първото от препятствията, поставени от копоите по маршрута на предстоящия маратон “през пресечена местност”.

Оставаха ми по-малко от два месеца в които трябваше да намеря решение на изникналия проблем. Спрях се на този от вариантите за който тюрмата ме беше подготвила най-добре. Щях да се “правя на луд за пенсия”. Разчитах на “доброто си реноме”, което си бях спечелил в психиатрията на Александровската болница и “моргата” на СЦЗ през 1959-1961 г. Бях уверен, че престоят и проведеното в тях “лечение” фигурираха в “досието” ми. Следователно, една тежка криза и възобновяване на заболяването ми, едва ли щеше да изне-нада копоите, които бяха натоварени с моя “случай”. Предприемайки подобна рискована стъпка, трябваше да се приготвя за всякакви изненади и не биваше да допусна грешки в калкулациите, които можеха да заменят тригодишния трудоваклък с шестгодишен затвор (на толкова осъждаха за дезертиране от “задълженията” към Родината-казарма). Не можех да обсъждам с никого плана, който се беше родил след като ми връчиха повиквателната. Даже с тате не го разисквах. Само на мама казах да не се безпокоят, ако за известно време потърся медицинската помощ на някой психиатър…

Оставаше ми да претегля щансовете. Успешно проведеното “контрамеропри-ятие” щеше да облагоприятства моя изпреварващ ход. Ако влезех предвари-телно в болницата, поне на първо време нямаше да си имам работа със сади-сти-ветеринарни лекари, като управителя на “болницата на затворите” Илиев. Освен това, при разиграването на етюда “Лудият”, можех да разчитам и на осторожността на военните. През “годините на култа” и рецидивите му, те мобилизирваха кьопаво и кьораво, включително и душевноболните, които ле-куваха с “трудова терапия” и побоища. Но хрушчовите “мирни инициативи” доведоха до значителни съкращения на армейските ефективи. Въздържащо им действаше и обстоятелството, че ако мобилизираният се окажеше болен, въпреки мнението на военната комисия за неговата “годност за строева слу-жба”, тогава положението за тях се усложняваше. Защото следваше, че осви-детелстваният във военната болница се е разболял в казармата и му се по-лага, като освободен “по §13”, да получава една доживотна пенсия с разме-ра на средна заплата. Последното наклоняваше още повече везните в полза на рискованото “мероприятие”, защото вместо да търся “един друг Енгелс”, както ме съветваше мама, щях да го намеря в лицето на министерството на отбраната на НРБ, което трябваше да поеме… издръжката ми по време на моите теоретични занимания.

Речено, сторено. След като разработих сценария, декора и режисурата, една февруарска вечер отидохме с братовчедката Цеца и една нейна компания от “стари моми” и навъртащи се около тях кавалери, в местния “първокласен” ресторант “Волга”. Братовчедката току що бе напуснала Радомирската полик-линика и започнала работа като милосърдна сестра в психиатрията край село Хърсово. Всичко се нареждаше като по ноти. Наближаваха малките часове и скоро щяха да затварят заведението, което се беше поизпразнило. Освен за нашата закъсняла компания, келнерите угасваха и палеха лампите, за да на-помнят и на неколцината насядали около маса в съседния “салон”, които во-деха пиянски разговори на висок глас, че е време да напускаме ресторанта. Моментът беше удобен. Ударих с все сила по масата с юмрук и една от чини-ите изхвърча, а чашите се обърнаха и заляха бялата покривка. С обезумял поглед се втренчих в един от ергените, хванах го за ревера и креснах:

- Защо не стреляш бе гад?

Цеца се спусна да ни разтървава и ме питаше какво ме прихващат. Гледах я като непозната и казах по-скоро за другите:

- Виждате ли го тоя мръсник? Това е небезизвестният подполковник Райчев, който ме преследва и измъчва вече десета година. (ДС-инспекторът от отдел “Затвори” Райчев беше отдавна изгнил покойник, “загинал при изпълнение на служебния си дълг”… из плевенските сокаци.) Това са те – нямат куража да разстрелят своя враг, а се крият подло зад разни закони и правилници.

След като пуснах уплашилия се не на шега набеден подполковник, се разви-ках:

- Пожар, пожар! Всичко е в пламъци. Най-после…

Тук Цеца замоли мъжката част от компанията да ме озапти, а тя се спусна към телефона на управителя на ресторанта. Докато се борих с начуколилите ме кавалери, чието “парти” бе развалено окончателно, блещех очи и пусках слюнки и пяна, пристигна екип от бабаджани в бяли престилки. Цеца беше повикала линейка от близката Окръжна болница. Те ме събориха на зе-мята, но аз успях да ритна единия, продължавайки да буйствам. Навлякоха ми една усмирителна рубашка и ме пренесоха в линейката. Освен усмирителите, с нас тръгна и братовчедката. Тя ме гледаше тревожно и питаше:

- Гоше кака, не ме ли познаваш? Какво ти става?

- Никакви каки – ти си баба Елена – надзирателката…

- Хайде-е-е, направиха ме надзирателка и баба. Ще трябва да го водим в Хърсово. Кой е дежурен тая нощ?

- Нощем обикновено е някоя от сестрите и болногледачите.

- Утре трябва да докладваме на д-р Янакиев.

В лудницата ми поставиха инжекция от която заспах. Късно сутринта се съ-будих освободен от усмирителната риза. Визитацията беше минала и Цеца дойде да ми донесе предписаните хапчета, а аз я питах какво правя тук? Правих се, че не помня нищо от случилото се снощи. Тя ми разказа вкратце моите изпълнения във “Волга” и ми съобщи, че на сутришната петминутка е докладвала за случая. Управителят – д-р Янакиев - ми предписал лечение с атаракс, а д-р Сивриева щяла да мине, за да ми снеме анамнезата. Нашите се тревожили и в четвъртък щяли да дойдат на свиждане. Приех вид на изнена-дан и исках час по-скоро да ме изпишат. Братовчедката ме успокояваше, като ми съобщи под секрет, че за мен са се интересували двама цивилни, ко-ито считали, че съм хулиганствал в ресторанта. В мой интерес било да остана на лечение. Казах й че цялата тая история ми прилича на една зловеща про-вокация, устроена от моите врагове – копоите и че настоявам да говоря с д-р Янакиев. Цеца каза, че ще му предаде моето искане и ме посъветва да си взема хапчетата. Погълнах ги и скоро заспах отново. Когато се събудих видях до леглото ми непозната лекарка – беше със слушалка на врата. Представи се като лекуващия ме лекар д-р Сивриева и пожела да й разкажа как се чув-ствам. Отговорих й:

- Отлично.

След което тя започна медицински разпит, който аз скоро трансформирах в разказ за затвора и преживяните в него ужаси. Наблюдавах израженията по лицето й и реших, че мога да продължавам в тази насока. Не пропуснах да вметна, че макар и освободен, “те” ще искат да ме унищожат. Д-р Сивриева записваше казаното и ми поставяше различни въпроси с които трябваше да определи “психическия ми статус”. Бидейки трениран за справяне с подобни ситуации, аз продължавах да размесвам истини с налудни отклонения, които сигурно също бяха истини, резултат от живота в налудничавия свят на “стро-ящия се социализъм” и охраняващите го “органи”. Доволна от изпълнения си дълг, Сивриева ми каза, че преживяното от мен е оставило своите следи и че тя и персоналът на болницата (тя не каза лудницата) ще направят всичко не-обходимо, за да заличат “травмите от миналото”.

Започна рутинно “лечение”. Когато беше възможно се правех, че поглъщам предписаните ми лекарства, които скришом изхвърлях в клозета…

Междувременно от Цеца разбрах, че нашите са й дали да предаде на лекува-щата ме лекарка епикризата от Психиатрията при Александровската болница за “лечението” ми през лятото на 1959 г.

“Главната визитация” ставаше веднаж седмично, всяка сряда, водена от д-р Янакиев. Управителят беше около петдесетте, среден на ръст, широкоплещест мъж с умни очи върху широко лице, които ме изучаваха изпитателно. Докато ме питаше как се чувствам, аз го погледнах “страшно с поглед № 32” от който забелязах как потръпна. После Цеца ми разказваше, че не искал да ос-тава насаме с мен и я помолил да го придружава тъй като тя била единстве-ната, ползваща се с моето доверие. Изобщо “лечението” продължи без усло-жнения, ако изключим “налудните” двусмислици, които пусках отвреме-на-време пред персонала. Бях сам в стая. На свиждането с нашите успях да пос-тавя показалеца пред устата си и да намигна на мама след което им казах:

- Тия защо ме държат тука? Пак ли гадовете са им наредили да ме подлудя-ват? Докога ще продължава тоя психически терор? Настоявам да протести-рате пред главния прокурор на републиката.

Тате ме успокои, че ще направят всичко необходимо, за да се върна при тях час по-скоро. И наистина след около месец ме изписаха “с подобрение” и с нова епикриза в която пишеше, че страдам от реактивна психоза, придруже-на от параноидни синдроми. Препоръчваше се диспансеризиране, периодич-ни контролни прегледи, ангажиране на съзнанието ми със занимания, които да ме отвличат от спомените за миналото, медикаментозно лечение при нуж-да и терапия с лек и приятен труд. Като че ли това беше достатъчно…

В началото на април, след като си бях излязал от Хърсовската лудница и се бяхме сприятелили с д-р Сивриева и съпруга й, покрай Цеца и Ганди с Олга, пристигна нова повиквателна. Явно копоите от военното окръжие са чакали с нетърпение да ме изпишат от болницата (нашите ги бяха информирали с пис-мо, че съм на лечение), за да ме мобилизират веднага, защото оставаше са-мо месец и половина до пределната възраст. Грижата за успешното приключ-ване на моето “активно антимероприятие” пое Цеца. Тя ме снабди с едно ме-дицинско свидетелство, подписано от управителя д-р Янакиев и скрепено с печата на лудницата. Дадоха й го в запечатан плик, адресиран до донаборната комисия към военното окръжие в града, където бях изкарал пет години и три месеца в режимните отделения на Пазарджишката тюрма.

В деня преди заминаването ни (Цеца щеше да ме придружава с “конфиден-циалното писмо”) гуляхме цяла нощ и на сутринта потеглихме. Бях небръснат от седмица със спластена, немита коса и зачервени от безсъние очи. Бих мо-гъл да кажа като Нерон, че в мое лице светът ще загуби един велик артист. От гарата в Пазарджик наехме файтон и кочияшът ни стовари пред военното ок-ръжие. Изкачихме се на първия етаж и Цеца влезе в кабинета на началника, в дъното на коридора, а аз останах отвън пред вратата. След десетина минути реших, че братовчедката се бави повече от необходимото и натиснах бравата. Вътре, зад бюрото си, стоеше подполковник с прошарена коса, а срещу него, върху канапето седеше моята “придружителка”, кръстосала крака. Подполковникът вдигна глава и рече:

- Какво има юнак?

- Представя Ви се донаборникът Георги Константинов Георгиев Константинов другарю генерал. Дошъл съм да изпълня войнския си дълг към Отечеството.

При тези думи аз изкозирувах на гола глава след което се засилих към подполковника, който май се поуплаши, ако се съдеше по изражението на лицето му. Стана от креслото си, а Цеца се спусна към мен, обяснявайки му, че в болницата съм слушал единствено нея. Началството ми рече успокояващо:

- Сега юнак ще си отидеш в къщи, а ние ще те извикаме веднага щом стане необходимо.

- Това трябва да стане час по-скоро другарю… генерал, защото нямаме мно-го време. Отечеството е в опасност! – за миг се поколебах дали да го “пови-ша”, но си помислих, че какъвто и полуидиот да е, може да се договеди.

Той стана, хвана ме “бащински” за рамото и повтори:

- Бъди спокоен юнак! Сега ще наредя да издадат нужните документи, след ко-ето ще чакаш да те повикаме. Давам честната си офицерска дума, че всичко ще стане в срок. Ето и другарката е свидетел. А сега излез и изчакай отвън.

Цеца се забави още няколко минути след което излезе съпроводена от шефа на военното окръжие и ми каза:

- Гоше кака, сега ще трябва да отидем в деловодството, за да ти издадат военната книжка.

Там всичко свърши за няколко минути. Вписаха ми данните в кафявочервена книжка, отнесоха я за подпис, удариха й печата, вписаха я в регистрите си и ми я връчиха тържествено. Аз козирувах с ръка, с обърната нагоре длан, на-правих кръгом и излязохме с “кака”. По коридора и стълбите тя ме хвана под ръка и ме стисна като прошепна:

- Сега можем да продължим снощния запой…

Чак когато се настанихме в купето, извадих книжката и на третата страница видях, че беше записано: “Неслужил редник от запаса по член 23 от закона за В.С. на НРБ”. Дигнах глава и й рекох:

- А бе кака, мен май са ме зачислили във военновъздушните сили на републиката…

След като предотвратих връщането ми там откъдето си бях излязал има-няма и година, реших да си прибера и багажа, половината от който беше складиран в Плевенския затвор. Опитите ми да го получа посредством една няколкомесечна кореспонденция се оказаха напразни, въпреки доказателствата, които имах за извършените на дребно кражби от униформените кокошкари на народната власт…. Чакалите си бяха поделили полушубата, ямболията, тюфлека от бризент, напълнен с късо стригана вълна, приготвен от родителите ми за сибирските студове и други вещи, чието ползване се забраняваше от “Правилника за вътрешния ред на затворите”. Махнах с ръка – моите сметки с тях не можеха да бъдат уредени на дребно – и поисках да остана за известно време сам в стаята на Насо Воденичаров, който беше на турне с благоевградските театрали в братска Македония. След успешно завършилата операция в стил “храбрия войник Швейк”, трябваше да се освободя от натрупалото се в Хърсовската лудница напрежение.

Привечер, когато привършваха религиозните дела и чиновническите задължения, се разхождахме из хълма от където се наслаждавах на залезите. Понякога към нас се присъединяваха и протосингела архимандрит Синесий (нещо като адютант на владиката) и дякон Григорий, който си приличаше с Игнатий (Левски) само по сана. Обикновено фамилията на по-голямата ми братовчедка Олга се разхождаше със Синесий, а ние ги следвахме с Цеца и дякона. Не зная дали между протосингела и “светото семейство” са се водили душеспасителни беседи, но в нашата тройка Григорий разказваше доста нецензурни вицове, свой житейски случки с тъдявашните богомолки и от време на време ме раз-питваше за бомбите и затвора. С него се случваше и да седнем заедно на софра. Беше лаком, пияч и женкар, тоест един твърде, за да не кажа прекалено земен дякон. Грех ми на душата, ако подозренията ми са били плод на параноидни състояния, но при разговорите ни внимавах, защото имах усещане-то че и дякон Григорий, като че ли искаше да провери “психическия ми статус”, особено след някоя и друга чашка многогодишна ракия… Той сиромаха се спомина при едно ешмедеме, когато в лакомията си налапал по-голяма мръвка от печено козле, която вместо в правото, влязла в кривото му гърло, лека му пръст.

Що се отнася до Синесий, научих, че захвърлил расото и се оженил за една своя непозволена любов. Народната власт го беше назначила като началник на “Бюро жалби” към общинския съвет. Срещнах го след няколко години, придружен от грозната си жена заради която, прави му чест, заряза блестящата кариера, която го очакваше в църковната йерархия. Бившият протосингел и хубавец беше подсригал дългата си коса и брада, затлъстял като касапин, но запазил свенливостта си. Разменихме баналности, ние и по-рано нямахме какво да си кажем, стиснах му ръката на раздяла и повече не се видяхме. Не ми потрябва, защото нямаше от какво да се жалвам…