ГЛАВА IV ПЪРВИ ЗАКЛЮЧЕНИЯ ОТ СРЕЩИТЕ И РАЗГОВОРИТЕ

Бидейки “зачислен в запаса по чл. 13”, трябваше да внимавам, защото за “отклоняване от войнския си дълг по измамен начин” минимума беше шестгодишен затвор. Чрез Цеца пуснах слуха, че ще продължавам лечението си в София и почти преустанових контактите с новите си познайници. За пролетта получих някои честитки в отговор на новогодишните ми картички и набелязах тези, които исках да видя на всяка цена. Сред тях не беше Иван Неврокопски (Иванич), но той сам ме намери у дома щом чул, че съм се прибрал в Джумая. Стринката го доведе в стаята на втория етаж където ме завари да се излежавам и да чета любимата си книга “Дон Кихот”. Прегърнахме се и ми рече:

- Гоше, що си губиш времето? Нищо от това, което търсиш, няма да намериш в книгите. Ела да те разведа навън – да видиш какво става под лазурното небе?

Отговорих му, че рефрена ми е известен (“Под лазурното небе, всичко живо се е…”) и че ми се уригва от него, но все пак станах, облякох се и излязохме да се поразтъпча. Каза ми, че е научил за пребиваването ми в психиатрията от новата си приятелка, която работила там като лаборантка. На въпроса му за здравето отговорих с нежелание, което не зная как е изтълкувал, но сменихме темата. Разговаряхме дълго за спомени от затворите и за впечатленията и преживелиците си навън. (Той си беше излязъл година и половина преди мен от плевенския затвор където ни бяха изпратили по наказание от Белене през есента на 1960 г.). После започна да ми обяснява тънкостите на “новия живот”, като държеше да ме въведе в него и особено в женската му част. Каза ми, че поддържал връзките си с капитулиралите дружбаши, част от чиито “лидери” били настанени в “Билкокооп” към ЦКС (Централен Кооперативен Съюз). От там минал и Железан Райков с когото бяхме заедно в Софийската затворническа болница преди да бъде освободен след като бе подписал декларация, че ще приобщи усилията си “за построяването на социализЪма”. Като редактор на в-к “Кооперативно село” там работел и бай Иван Костов. С помощта на казионния БЗНС Иванич бе успял да се превърне в нещо като соц-бизнесмен. Бил наел десетки цига-ни, които обикалял и надзиравал с един стар джип, купен, както каза – на търг. От тая дейност джобовете му бяха пълни с тестета банкноти, които като че ли не броеше. Живееше нашироко и ги пилееше без сметка. Той ми обясни корумпираността на оперативните и партийните “работници”. По-късно, когато се премести в Благоевград, където се ожени за лаборантката и си отимаха отроче от мъжки пол, почти винаги ме канеше у тях при моите кратки прескачания от София.

Тогава често виждах на софрата му да гощава, пои и “дарява” с топки неброени банкноти новите си “приятели”. Мисля, че “интеграцията му в новия живот” не стигаше до доносничество, както го обвиняваха някои от легионерите, но се питах дали чекистите нямаше да го накарат да плати благоволението им? Тъй като и в “социалистическото” стоково стопанство нищо не беше безплатно и всичко си имаше цена… Имах лошото предчувствие, че и той постепенно ще за-тъне в тая “ниша” с билки и гъби. Затова бях предпазлив. Иван ме запозна с брат си Крум – бивш лагерист и настоящ адвокат. Но преди да ни представи един на друг ми каза:

- Гоше, не отивай много далеч в откровеността си с него. Крум е капитулирал. Не мисля, че по своя инициатива ще отнесе на куките това, което си спо-делил с него – той е достатъчно умен. Но, ако го притиснат, не гарантирам за моралната му устойчивост.

Без да съм искал, брат му ми предложи безплатните си адвокатски услуги. Не ми се понрави – беше вулгарен и безскрупулен. Разговорът ни не вървеше. От разменените приказки между двамата, разбрах, че макар и по-малък, той бе въвел Иван в света на далаверите. На раздяла получих адресите на родителите на Васил Йоцов и на Железан, който живеел с жена си в една съборетина на бул. “Дондуков”, недалеч от Операта. Очаквал “народната власт” да му даде номенклатурно жилище, каквото се полагало на завърналите се в лоното на ОФ бивши активни опозиционери.

Такива срещи и разговори пораждаха смесени чувства у мен. Ставаше ми тъжно, когато намирах отчаяни хора, които искаха да избягат от това, което донеотдавна беше смисъл на тяхния живот. А се радвах, че срещам повече приятели от затвора. Имах ги във всички среди и краища на страната. Това беше “лихвата от вложените в тюрмата години” и ми позволяваше да обогатявам информираността си и с тяхните преживявания, истории, опит и размишления “на свобода”. Затова, още при следващото ми отиване в София изпратих нова партида от пощенски картички с поздравления за “бойния празник на труда” – 1-ви май, подписани пак от Гоше Чорбаджигошев, но с адрес на подателя - вуйчовия. Той се смя от сърце, когато му разказвах историята на “храбрия солдат ГКГ” и подполковника от пазарджишкото военно окръжие, който бе поел грижата да съобщи на колегите си от Благоевград, че съм годен “за запаса” или “за резервист”, както казват днес. Пенков призна, че от гърдите му се е свлякал камък – толкова се тревожел от отиването ми в казармата при военните, които не се шегували… По този случай устроихме едно “мило домашно тържество”.

На следващия ден, вуйчо ми ме запозна с новите попълнения на своята шарена компания. От предишните му приятели не бе останал почти никой. Натъжи ме липсата на Войводата Спиро, на Кольо Генов и други, които бяха последвали преселилият се в Царството небесно още преди влизането ми в затвора Георги Ненов. В сегашния й състав също имаше интересни хора, но бяха различни от тези през 1951-1953 г. От старите заварих само съученика на тате Стефан Крантов. Бившите анархисти и троцкисти също ги нямаше. Тяхното место бе заето от “ревизионисти” или “корабокрушенци”, като Куфарджиев, Брайко Георгиев – брат на Сашо Кофарджиев, Кирчо - братът на “трайчокостовиста” професор Мишо Герасимов, който също мина през затворите и др. далечни нашенски предшественици на “социализма с човешко лице”. “Отцепниците”, като Кирчо Герасимов и Тодор Акрабов си приказваха под сурдинка. И те се бяха оказали изхвърлени зад борда от идващото на смяна напористо комсо-молско, “априлско” поколение за което главното бе окопаването във властта, а идеалите, принципите и програмните цели бяха “бош лаф”. Във възгледите им се отразяваха промените, които бяха настъпили в българското общество, в резултат на “строителството на основите на социализма” и на Хрушчовите де-мократизации и “стопяването на сталинските ледове”.

След като изкормиха и балсамираха мумията на “вожда и учителя на цялото прогресивно човечество” и я бяха настанили временно в мавзолея, Московските “съратници” на покойния Джугашвили постъпиха с бившия шеф на МВД и КГБ Лавренти Берия “по сталински”. Запознати отлично с чекистките методи и “чистки”, те решиха, че докато “въстановяват ленинските норми на партиен живот” ще е по-добре да използват армията вместо “нормите”. Така маршалите, които имаха да уреждат стари и кървави сметки с чекистите, взеха най-активно участие в организирането на последните сталински процеси с чиято помощ Берия, Абакумов и повечето от сътрудниците им бяха изпратени при тяхните предшественици в отвъдното. Скоро след това Хрушчов започна своята борба с “култа към личността”. Той стовари отговорността за сталинските престъпления върху съучастниците си от “антипартийната група” на Молотов, Маленков, Каганович и “присъединилия се Шепилов” и се освободи от тяхно-то присъствие в президиума на ц.к. на кпсс. Тези борби в Кремъл засилваха центробежните сили в “лагера на мира и социализма” и доведоха до стълкновенията с Пекин и противопоставянето му на Москва.

Разцеплението в “международното раб. и ком. движение” беше рефлектирало и в българската компартия. По-неповратливите началства не можаха да взе-мат резкия завой и бяха изтърсени от колата на властта, а местата им - заети от напиращите отдолу по-млади кариеристи. Така в БКП се бяха образували “фракциите” на новото протеже на Москва Тодор Живков и на “сталинисти-те-червенковисти”, които бяха отстранени с помощта на Хрушчов на порции от ключовите позиции в партията и правителството. Те се почувстваха като сираци. Надеждата, която първоначално виждаха в лицето на Лавренти Павлович беше угаснала с екзекуцията му. “Здравите сили” в КПСС бяха пенсионирани и елиминирани от властта. Сега сталинистите можеха да разчитат само на Мао и “народен” Китай за завръщането си в “Изгубения Рай”.

Вуйчо, който беше антисталинист, побърза да ме предупреди да внимавам с кого какво говоря, защото у нас привържениците на сталиниския курс все още имали солидни позиции, особено в ДС. Макар че терорът и натиска намаляли значително, обратнопропорционално на тях се увеличил броят на доносниците, които се навъртали и около тяхната компания. На мен обаче ми беше любопитно да видя по-отблизо “фракционерите”, да чуя тяхната интерпрета-ция на най-новата история, очакванията и прогнозите им за бъдещето, затова не се вслушах в съветите на Пенков. В компанията се водеха разгорещени спорове и от страна на “догматиците” се чуваха критични, понякога съвсем язвителни бележки срещу новоназначения наместник на Кремъл в БКП. Според тях комунистическият идеал се бил “изродил под влияние на хрушчовия ревизионизъм”. Правеше ми впечатление, че схватките между партийните “другари” – “фракционери”, “ревизионисти” и “ортодокси” - бяха много по-ожесточени отколкото по времето на ХХ конгрес на кпсс. Те се бяха пренесли и в кръжока “Хитър Петър”, чиито членове - сталинисти и “хрушчовисти” - често си отправяха най-люти закани с кръвясали очи.

Сред първите се открояваха Георги Кирков - бивш партиен секретар в Пловдив и главен политкомисар на БНА и баджанакът на бившия министър на вътрешните работи Георги Цанков. Вуйчо и Кирчо Герасимов бяха от “хрушчовистите”, а Никола Куфарджиев и някои новоприсъединили се към компанията, симпатизираха на Титова Югославия. Куфарджиев, стар партиен активист и висш бюрократ от “профсъюзите” оглавяваше седморката (с Бенжамен Ва-рон, Веселин Дашин, Дионисиев и др.) която бе изпратила своето критично писмо до Конгреса на БКП с искане да бъде подадена оставката на Тодор Живков за което бяха изключени от партията, уволнени, а някои като Дашин, интернирани в Делиормана и други отдалечени от столицата райони за различни срокове… От време навреме в диспутите вземаше участие и Тодор Акрабов – зет на Тано Цолов за когото Гачев ми бе говорил още в затвора, като за бивш троцкист и капитулант. Баджанакът на Цанков ми се доверяваше, като на “човек лежал в затвора заради Сталин” и разказваше за про-валения от члена на политбюро, военен министър, армейски генерал и стар съветски шпионин Иван Михайлов – заговор на бившия шеф на МВР срещу Тодор Живков. Работата била опечена, както ме уверяваше баджанакът и животът на “Първия” висял на косъм, но вместо да помогнел с армията за свалянето му, Иван Михайлов предал заговорниците. Като се вземат под внимание последвалите пенсионирания на Червенков и останалите недоволници, можех да заключа, че “заговорът” не ще да е отишъл по-далече от типичните нашенски мърморения на изхвърлени по завоите на “генералната линия” властници, но все пак представяше достатъчно картинно “моралнополитическото единство” между настръхналите като вълци “фракционери”.

Най-кръвожаден от “заговорниците” беше Г. Кирков, който се заканваше, че щяло да се лее кръв в която можело да плува теле. И приканваше вуйчо ми “да се осъзнае докато не е станало късно”. Кирчо Герасимов, който беше алергичен на тема сталинизъм ги псуваше на майка, а Кольо Куфарджиев на-блюдаваше безучастно разгорещените “фракционни” спорове. Когато компанията разбра, че съм бил в затвора не заради самия Сталин, а за издинамит-ването на бронзовия му истукан, у едни това събуди нескрити симпатии, други взеха да ме отбягват, а Кирков се закани “да не ме пропуснат като вземат властта”. Понеже имах остра непоносимост към всякакви заплахи, му казах, че ако не бяха скрили всичките изображения на неговото божество, бих го натикал в бронзовия му задник. Вуйчо ме сръга да млъкна, защото тия били отмъстителни касапи с окървавени ръце и ДС бъкала с тяхни хора, а аз не съм си давал сметка с какви янкеседжии споря.

Отговорих му, че ги познавам достатъчно добре, че това са най-обикновени подлеци и страхливци. Те имаха кураж когато жертвите им са вързани, месомелачката е в ръцете им и семафора излъчва зелена светлина за абсолютния произвол и безнаказаност за издевателствата им. Тяхната сила се крие в детския паралич на тълпата. И че нищожеството им се набива в очи веднага щом ги свалят от постовете, особено ако подаването на оставките бъде послед-вано и от най-дребните изпитания. Потвърждението на думите ми не закъсня. Около компанията се навъртаха и недоведени от никого, непознати типове, които слушаха внимателно дебатите без да участват в тях. Навярно някой такъв бе направил доноса си срещу Кирков и той изчезна от кафенето-гастроном на площад “Славейков”, където бе един от сборните ни пунктове. По-късно се разбра, че са го интернирали в едно трявненско село, където го оставили да си яде спокойно 300-левовата генералска пенсия, която по него време се равняваше на две нисши началнически заплати. Когато “наказаният” Кирков се завърна след три години, от устата му не можеше с ченгел да се изтръгне дума.

- Видя ли бе Тодоре – казах на вуйчо – колко им е куража на “твоите твърдокаменни сталинисти”? А представяш ли си какви писенца щяха да бъдат, ако ги поставеха на нашите наказателни режими само по за три месеца? Това са тия, които са ви взели страха за три века.

След като изпратих с закъснение “уведомителни картички” за новата година, пръв ми се обади Илия Кехайов. А после се видяхме. Избягал от село Дебрене, той намерил убежище в София като паркетчия. (Работата по строежите беше един от начините за оставане в столицата с временно жителство. То можело да се превърне в постоянно след 10 годишно участие в “разгърнатото соц-строителство”. Тая “привилегия” се давала на “бачкаторите” заради изнурителния труд, за който нямало много доброволци. Разбира се, изисквало се да си затваряш устата, защото макар и доста по-рядко и там имало уши и очи на ДС.) Илия ми довери, че иска да следва задочно в юридическия факултет, но понеже надхвърлил 40-те законът не разрешавал. Изборът на дисциплината “право” ми изглеждаше странен за един анархист, но не отказах помощта си. Снабден с едно шишенце с коректор, станах фалшификатор на документи. Подправих рожденната дата в гимназиялната диплома, кръщелното свидетелство и личния паспорт. Така подмладен с една петилетка, той влезе в университета и завърши право, след което го назначиха като юрисконсулт в едно ТКЗС край София.

От него научих, че и Пандията също се готвил да продължи следването си по медицина. То било прекъснато в последния пети курс след изключването му от университета и изпращането му в концлагер през 1948 г. С Илия се разбрахме да ми телефонира за една среща между трима ни в най-скоро време. Каза още, че Георги Донев си е в село Чуковец, а ако искам да се видим с Илия Петканов, това можело да се уреди чрез братовчед му Гани, който живеел недалеч от църквата “Свети Седмочисленици”.

Срещата на трима ни се осъществи през един от неделните дни. С Иван Пандиев изпитвахме взаимна неприязън. Аз имах органична непоносимост към водаческите му амбиции, а той не можеше да търпи моето присмехулно от-ношение към “малкия Джугашвили”, както го бе кръстил Бекяра, не само поради поразителната физическа прилика. В този разговор между анархисти сверявахме часовниците си. Исках да обменим мисли по въпроса за нелегалната организация интереса ми към която не беше само теоритически. И двамата считаха, че условия за създаването й липсват. Хората са стъписани пред мащаба и жестокостта на репресиите. Жертвите, които ще се дадат, няма да бъдат компенсирани с приток на желаещи да ги заместят, а организация, която не може да се възпроизвежда и разширява е осъдена. Освен това, оръжието и всичко останало е в ръцете на болшевиките, Москва е зад гърба им и народът е доведен до оскотяване. От страховото си вцепенение, даже не е в съ-стояние да разбере за какво му говорим. А тези, които разбират, обхванати от ужас, мислят, че насреща си имат луди или провокатори. Последното ги подтиквало да правят доноси, за да се съхранят.

Отговорих, че не бива да транспонираме собственото си невежество относно “небивалостта и мащабите на болшевишкия държавен терор”, нито да ставаме жертва на страх от апокалиптични ужаси. Спорът за броя на унищожените и морално смазаните е статистически спор. Обърнах вниманието им върху един добре известен на всички ни факт: когато броят на екзекуциите, на затворниците и концлагеристите беше безмерно по-голям, страхът беше много по-слаб. Един приятел казваше, че колективната смърт не е страшна. Допълвах, че острието на терора ще се пречупи, ако е налице готовност да го по-срещнат повече гърди. Чел съм, че когато в средновековните затвори били малцина, като Кампанела или на ешафода отивал Томас Мор, ефектът на сплашване е бил много по-голям, отколкото когато конвейерът на инквизици-ята изгарял на кладите хиляди еретици. Да не говорим за милионите, загинали в продължилите с десетилетия религиозни войни. Аргументацията в полза на без-действието е несъстоятелна, но когато то “обхване масите” се превръща в материално… безсилие. Затова трябва да го преодолеем с примера на собствения си живот.

- С такива приказки – възрази Пандията – можеш само да изплашиш и отблъ-снеш дори хора, които ни симпатизират. И да улесниш властта в изолирането ни. Пак повтарям – оръжието и парите са в тях.

- Искаш да кажеш, че нямаме хора с които да ги вземем. Аз не зная дали все още сме човеци, оправдавайки овчето си поведение и това на българския народ с… историята, с безнадеждността на международната ситуация, с отчаянието, приспособленството, капитулацията и предателството. Склонни сме да забравяме, че други народи са се борили при не по-малко тежки вътрешни и международни условия. Ако не се връщам назад във вековете и не соча примера с който съм омръзнал на събеседниците си на индиянците от Северна за разлика от тия в Южна Америка, мисля че е достатъчно да припомня Унгарската революция или въстанието на алжирския народ срещу френските колонизатори. Следователно, който не иска да види перспективите, помага на диктатурата и на нейните преториянци. Трябва да се вдъхва кураж и надежда у тези, които не са оскотяли и не са капитулирали…

- А има ли ги?

- Едва ли ние сме единствените, а ако е така – по-добре и нас да ни няма! Трябва да се търсят, както Диоген е търсил човеци и когато се открият – да им помагаме да се организират. Трябва да им предадем своя опит, който е поучителен и с провалите ни. Нужно е да се премисли изцяло въпросът за формите и начините на организиране. Защото борбата срещу диктатурата на държавния капитал и руския империализъм не може да се води с негодните оръжия на нашите предосвобожденски революционери. Те не бяха дори на висотата на Отоманската империя – един враг, който е като сукалче в сравнение с хищника насреща ни.

- Ами, търси ги бе, но без мен – заключи Иван Пандиев – аз не искам да пре-карам остатъка от живота си по затворите.

Беше ясно, че говорех с жив мъртвец, но аз не се отчайвах и не абдикирах от революционния си дълг, затова продължих:

- А ти Илия, и ти ли си на същото мнение?

- Вече втора година си блъскам главата как може днес да изпълним доброволно поетите си задължения, но отговор не намирам. И не зная дали ще го намеря, защото не мисля, че съм най-умния. Ако някой, някъде го открие, аз съм готов да се включа, но досега както знаеш властта винаги е съумявала да смаже шепата революционери. За себе си стигнах до следното: При неподвижността на международното блато и духовното състояние на излязлите си от затворите “герои”, вследствие репресиите, капитулациите и масовото вер-буване на доносници, разложението се отразява върху всички ни. Затова, без да говорим за организиране, можем да поддържаме и създаваме органи-зационни връзки и отношения и запазвайки своята анонимност, да поемаме ангажименти за конкретни акции. Като помним, че щеславието е погубило поне толкова хора, колкото и предателствата.

- Ето че стигнахме до въпроса с който следваше да започнем: как да се борим срещу предателството? В борбата с него за съжаление нашият народ няма традиции, но в историята на другите - има примери в изобилие…

Със същата цел, един ден с Илия взехме по-малката ми братовчедка Цеца за камуфлаж и посетихме Радомир. Тя беше работила тук доскоро, като милосърдна сестра Оставихме я при бившите й хазаи, а ние отскочихме с автобуса до недалечното село Чуковец - родно място на нашия Георги Донев. Срещата при него бе уговорена от моя спътник. В домя му заварихме Иван Балтов и Коце Захаринов – бивш концлагерист с когото се виждах за пръв път. Донев си беше останал същия – с несломим дух. Женитбата му с неговата Богиня, която го боготвореше, не го бе променила и на йота. Волнодумството му карало съселяните да го избягват, а джандарите го привиквали в Радомир, за да го предупреждават и заплашват. Той им отговарял, че е излишно да го плашат, защото в затвора се чувствал много по-добре, отколкото “на свобода”. Отказал категорично да стане член на местното ТКЗС, Георги гледал крави, работел като вол и намирал време да пише стихове някои от които ни прочете по време на вечерята. Слушах ги и си мислех, че властта убива бавно още един талант.

Балтов с когото се знаехме също от Белене се бе върнал на работа в мината и имаше пряки впечатления от настроенията на миньорите. Те поне не се стра-хували, че ще им отнемат копачите. Но не отивали по-далече от роптанията. Той нямаше особено високо мнение за борбеността на българските работ-ници на които липсвали революционни традиции и твърдеше, че вместо да се превърнат в “класа за себе си”, се декласирали. С подобни впечатления беше и Илия от тези с които работеше в строителството. Те били предоволни, кога-то изкарвали надница от по десетина лева.

Без да оспорвам казаното от тях и без излишни предисловия, започнах отново разговор на организационна тема. Мненията на събеседниците ни не се различаваха съществено. И те бяха за установяване и поддържане, както казваха по-късно, на “неформални” връзки, които да могат да се активират при подходящи условия. На възраженията ми, че на дълго такива “връзки” се разкъсват, те ме попитаха какво предлагам?

- Трябва да извършим селекция сред най-будните от тези с които обстоятелствата или случайността ни срещат, да се сприятелим и в разговорите си с тях да отхвърляме аргументирано стереотипните твърдения за не-възможността на съпротивата срещу диктатурата. Стига да не ни липсват воля и кураж. Съпротивата може да бъде многолика. Нали дори в карцерите и изолационните килии се съпротивлявахме. При всички обстоятелства, трябва да намерим или създадем съмишленици сред младите, за да не се прекъсва приемствеността между генерациите.

- По какъв начин можем да сторим това сред многобройните очи и уши на копоите и при наличието на толкова изплашени, апатични и обезверени хора от всички възрасти и съсловия?

- Никога не съм казвал, че ще бъде лесно. Ще сме като в минно поле. Ще има и жертви. За да ги сведем до минимум, трябва да се научим да разпознаваме подлеца или провокатора по две негови думи…

- Ние всички сме под наблюдение – ме прекъсна Коце Захаринов. И всеки ко-гото забележат с нас, става веднага обект на обещания за напредване в кари-ерата или на шантаж и заплахи от страна на кучкарите. И ако им е необходи-мо – какво би им попречило да ги приведат в изпълнение. Колцина от младите ще поемат пътя към тази Голгота? Не можем да искаме от хората свръхчо-вешка смелост, а точно такава ни е необходима в днешните условия.

- Спечелването на един човек за нашия идеал е дълъг процес. Може да ни потрябват понякога пет или дори десет години, но целта си струва труда и търпеливостта. А съпричастието на двама ще означава, че сме изпълнили дълга си към анархизма. Другото е капитулация и предателство спрямо собствената ни младост и към паметта на загиналите в борбите предтечи.

- Прав си и логичен, но аз не съм убеден, че ДС ще ми остави необходимото време, за да спечеля и едного за каузата на анархизма…

- Това трябва да изпробваме. Още по-добре би било, ако съумеем да обменяме и оставяме в наследство собствения си опит в нелегалната работа. И ако въпреки всичко, не постигнем минималната цел, тоест осигуряването на приемственост и на собственото ни “възпроизводство”, тогава от двете едно – или народа, или ние сме негодни. Тогава времето и нуждите ще създадат идеи, народ и организации, които са нужни за еманципацията на потиснатите, ограбваните и унижаваните, и в последна сметка - за освобождението на чо-вечеството от насилието на властниците и алчността, безсърдечността и его-изма на имащите в излишък.

Разговорите ни продължиха в тоя дух до малките часове, когато започнаха да минават първите автобуси, които трябваше да откарат миньорите до Перник. Чувствах, че се сблъсквам със стена и че не съм особено убедителен. Всичко трябваше да се премисля отново. Разделихме се, оставайки всеки на своето, като се уговорихме да се видим пак идната пролет.

Останах по-дълго от обикновено в столицата, за да изчакам някой и друг отговор на “честитките”. Една късна вечер потърсих Васил Йоцов на адреса, който ми даде Иванич. С него ни бяха търкаляли доста време по наказателните отделения на затвора, което ни бе сприятелило. Там той се държеше мъжки и май единствен от земеделците отхвърляше “правилника за вътрешния ред” с който тюрмаджийската администрация целеше унижението на човешкото ни достойнство, дресурата и пречупването на непокорните. В очакване да го видя, изпитвах по-силна радост от среща с роден брат. Родителите му живееха в някакъв полуподземен “апартамент”, недалече от гарата. Когато потропах на светещия още прозорец отвътре изгасиха светлината. Настойчиво почуках отново и от съседната врата излезе възрастна жена, наметната с одеало. Беше майка му. Каза ми, че Васил работел нощна смяна на някакъв строеж, което ме осъмни, но за всеки случай й дадох бележка за него с името и телефона ми и молба да се обади, когато това му е възможно...

През един от настъпилите хубави пролетни дни Кехаята и Пандиев ме заведоха при бай Христо Колев, който живееше с майка си и жена си Магда – дъщерята на Мишел Герджиков - на улица “6 септември” № 30, не далече от вуйчовия апартамент. Той имаше атлетическо телосложение, макар че бе надхвърлил 50-те. На лицето му бяха изписани чистотата и твърдостта на диаманта. Беше запазил бодрия си дух и нито за миг не се съмняваше, че и на тия “опричници” ще дойде края. След кратък опознавателен разговор в който повече той задаваше въпроси, си обещахме да се виждаме по-често при моите гостувания в София. Бях изпратил картичка и на Атанас Димитров от Стара Загора, но не получих отговор. Бай Христо ми съобщи, че “Чьорний”, така го знаели в лагера, е бил арестуван и осъден на смърт – за глупава и както казваше, чужда на целите ни дейност – създали нелегална организация с бившия директор на Пазарджишката тюрма Николай Попов. След отменяне на смъртните им присъди ги изпратили в Пазарджишкия затвор където и сега, в пълна изолация, изпращали затворници с най-тежки присъди. Понеже тримата – с Атанас и Попов бяхме търкали заедно дъските в килия № 11 “Зад завесата” или “тежкия салон” и познавах добре отношенията им, тази “конспирация” ми меришеше повече на провокация и “назидателен процес” за превантивно сплашване на “екстремистите”.

Скоро пощальонът достави отговори с координатите на друга част от получателите на първомайските ми честитки. Имах и някои визити. Вуйчо се мусеше, но ми предаваше редовно кореспонденцията, която беше безобидна и измесена с някое писъмце от “благоевградските курви”, както ги наричаше мама. Той никога не прогони някой от навестяващите ме приятели и често сам вземаше участие в разговорите, които водехме.

Така постепенно въстановявах контактите си с все повече затворници от София и провинцията. Мисля, че успявахме да измамим бдителността на копоите относно срещите ни. Поводи за тях ставаха именни дни, сватби и кръщав-ки, а по-късно се заредиха и погребенията. Мнозина от колегите се отпуснаха духом и физически след излизането си от затвора, демобилизираха съпротивителните си сили, поради което избухнаха болестите, които бяхме потискали в суровите условия на живот в каменните душегубкии и размекването ги отнесе, особено по-възрастните.

Трупащите се впечатления от настроенията и намеренията на “колегите” общо взето не бяха обнадеждаващи. С малки изключения, повечето търсеха някакъв тих пристан и кротко живуркане след изтърпяните тежки наказания. Едни побързаха да се оженят, други работеха като волове, мълчаха като риби и се стремяха да си построят покрив над главата. Най-“непримиримите” считаха, че трябва да “поддържаме връзки” за обмян на мисли и новини или на “интересни” книги и печатни или ръкописни материали. Надълго това ми изглеждаше безполезно, дори вредно поради илюзията, която създаваше за някаква “активност”. Животът вън от затвора, като че ли започваше да ни разяжда, съ-здаваше стереотипи, които постепенно ни променяха и ние рискувахме да станем неразличими от тези, които избягнаха каторжническата съдба и се бяха приспособили към “строящото се ново общество”.

Изолацията в условия на тотална диктатура, която не бе оставила никакво сво бодно пространство, беше невъзможна. Нямаше как да се препитаваш вън от нейната икономическа система. Така наречената вътрешна емиграция беше измислица на хитреци и подлеци. СоциализЪма и “отговорните” нерези не търпеха съзерцаващи “живи трупове” и поставяха ребром въпроса: С тях или против тях? Тази нагласа на духовете наклоняваше везните на избора ми към емигрантското поприще. Но срещу преминаването в емиграция възразяваха приятели, като Васил-Народа, Христо Колев, Гачев и др. за които ще става неведнаж дума по-нататък и в чиято честност не можеше да има каквито и да е съмнения. Така мислеха и “непоправимите” от другите партии и съюзи. Това действаше въс-пиращо срещу решителната крачка през границата. В отношенията си с вла-стта нямах колебания. Те отдавна бяха изяснени и жребият - хвърлен. Но, ако приемех да остана в “нашата” родина (нашата е в кавички, защото родината винаги е била собственост на господарите), трябваше да търся най-подходящия и ефикасен начин за противостоене на властниците с думи и дела, с конкретните хора в конкретния момент, обстановка, перспектива…

Продължавах да “опипвам” настроенията с насочващи разговори на “забра-нени теми” и с нови познати. Знаех, че за подобна “дейност” мога да получа петилетка “лишаване от свобода за вражеска пропаганда”. Такава беше це-ната на верността и дълга към идеала в условия на тържествуващите контра-революция, реакция и “мек терор”. Посредством тях властта създаваше стра-хова психоза и в резултат - масова депресия, апатия и летаргия, пораждащи чувство на безпомощност, приспособяване и сътрудничество с режима за получаване на дребни облаги, което не редко завършваше със склонност към доносничество. Това пандемично заболяване на народния дух се използваше най-активно от вербовчиците на ДС, които биха били слепи и глухи без своите “очи и уши”. Ето защо, преди да се мисли за една по-сериозна и мащабна ор-ганизационна работа срещу диктатурата, трябваше да се решат редица по-делнични задачи. Въпреки сивотата си, те бяха не по-малко необходими от “сапьорската работа” на тия, които обезвреждат минни полета.

Една от задачите бе да се помага на искащите да се изтръгнат от отровните пипала, които протягаше към тях тайната полиция на диктатурата. И това не ни се удаваше винаги защото, за съжаление, развитието на “абсолютния”, а още повече на обикновения човешки дух, не се извършваше, както твърди Хегел, по възходяща спирала, а по крива в която имаше експоненциални из-литания, но и главоломни спускания в дълбините или в… клозетните ями на историята. Налагаше се често да перифразирам Ръдиард Киплинг: “Братя мои, вие ще бъдете свободни само когато имате кураж и воля да започнете за сто и първи път това, което злата съдба (олицетворявана в този случай от копоите и тяхните шпиони) е разрушила за стотни раз”. И в това начало на началата стояха както твърди библията СЛОВОТО и Гьоте – ДЕЛОТО, при което в много случай казаната на място дума беше също дело!

От подобни разговори и размишления, затворническите ми планове и наме-рения с които бях излязал “на свобода” търпяха чести и дълбоки корекции. Бленуваният революционен “юруш” трябваше да отстъпи място на един революционен прощъпалник в условия на зле прикрит стремеж на “блоковете с различни социални системи към мирно съвместно съществувание”. Това бе-ше новото име на новия световен “Свещен съюз” ала Метерних, който тряб-ваше да гарантира победата на контрареволюцията или което е същото – съх-ранението на интернационалното и социално статукво и неговото евентуално коуправление… В такава обстановка, бавно и полека, трябваше да начеваме “за сто и първи път” своята малка подмолна и подполна работа, в очакване незабележимите, но неизбежни социаликономически, политически, военни, духовни и идейни процеси да минират страха, апатията, отчаянието, безмълвието и бездействието на “низшите класи”, както това е ставало преди всеки Ренесанс, предшествал великите социални революции.