Книга четвърта Всичко това и сега съществува
ЯБЪЛКАТА, С КОЯТО ДА СЕ ЗАСИТИШ НЕ МОЖЕШ
Изтегляне 0.69 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ИНТИМНИ ВРЪЗКИ С НЕЯ ДА СЕ ИЗБЯГВАТ
- РОДЪТ НА АНАСТАСИЯ
- ЗА ДА ПОЧУВСТВАШ НА ВСИЧКИ ХОРА ДЕЯНИЯТА
ЯБЪЛКАТА, С КОЯТО ДА СЕ ЗАСИТИШ НЕ МОЖЕШ-Анастасия, но ако всичко отначало тъй хубаво било е, какво е станало след това? Защо сега има войни и хората гладуват? Има кражби, бандити, самоубийства, затвори. Със семейства нещастни пълно е, с деца- сираци. Къде изчезнали са Евите любящи? Къде е Бог, който е обещал, че всички ние вечно ще живеем в любовта? Но впрочем, спомних си, какво е писано във Библията за това. Защото ябълка от забраненото дърво откъснал е човекът, опитал я, и Бог изгонил го от рая. Дори поставил на вратите стража, която съгрешилите обратно да не пуска. -Владимир, не е прогонвал Бог човека от рая. -Не, прогонил го е. За това съм чел. И при това дори проклел го. На Ева казал, че тя е грешница и затова ще ражда в мъки, а пък Адам с пот на челото хляба ще добива. Така и всичко с нас действително се случва. -Владимир, сам размисли, а може би, такава логика или отсъствието й, на някого изгодни са, и имат своя цел. -За логика каква тук става дума и за каква цел? -Повярвай, моля те. Сам всеки трябва да се научи да разбира с душата си, и действителността да определи. Сам само след като размислиш, да разбереш ще можеш, че от рая не е не изгонил Бог човека. Той и до днес любящ Отец остава. Той е Бог-Любов, за туй също си чел. -Да, чел съм. -Къде е логиката тогава? Нали любящият родител детето си не ще изгони от дома. Родителят любящ, дори лишения търпейки, за всяко прегрешение прощава на своите деца. И не гледа безучастно Бог на всичките страдания човешки, на своите деца. -Гледа, или не гледа - не знам. Но на всички е ясно, че не им се противопоставя. -Но какво говориш Владимир? Разбира се, че той ще изтърпи и тази болка от сина - човека. Но докога все още може Отеца да не се възприема? Да не се чувства любовта му, да не се вижда? -Ти защо веднага преживяваш? Конкретно го кажи. Къде, в какво са проявленията днешни на любовта Божествена към нас? -Когато в град отидеш, около себе си внимателно ти погледни. Килимът жив с трева чудесна, с асфалт безжизнен е покрит, наоколо - грамади от вредния бетон, наречени домове,а между тях сноват машини, кадят със смъртоносен газ. Но сред грамади каменни, открили малко островче, тревички и цветя израстват - божии творения. И с шумолене на листа, и с птичи песни той призовава дъщерите свои и синовете да преосмислят ставащото и да се завърнат в рая. Но все повече слабее на любовта сиянието от земята, би трябвало отдавна и от слънцето да намалее отражението. Но Той непрестанно със своята енергия усилва живителните слънчеви лъчи. Той, както и преди, обича своите синове и дъщери. Той вярва, чака и мечтае, че веднъж, на сутринта, след изгрева пореден човек внезапно ще се осъзнае, и осъзнатостта му ще върне на Земята цъфтенето първоначално. -Как се е случило тъй на Земята, въпреки мечтанията Божи и продължава непонятни хиляда, а може би и милион години? Как е възможно толкова време да се вярва, да се чака? -За Бога времето не съществува. Като любящ родител вярата у него не изчезва. Благодарение на тази вяра живеем всички днес. Сами живота си творим, и ползваме си свободата, от Бога предоставена. И изборът на пътя водещ към никъде, не изведнъж е станал. -Не изведнъж, как тъй, кога? Какво ще значи “ябълката на Адама”? -В онези времена, като сега, запълнена била Вселената с енергии множество. Със същности невидими и живи, много от тях подобни на второто човешко “аз”. Почти както и хората, те да обхващат са способни на битието всички планове, но в материално да се въплътят не им е дадено. Над тях това е преимуществото на човека. В комплексите енергии на същностите във Вселената, една енергия е винаги преобладаваща. И нямат те способност да променят съотношението. Измежду същностите във Вселената комплекси енергийни има, на Бога подобни. Подобни, но не са те Богове. За миг успели да уравновесят енергиите си, те не успяват да създадат хармония в творения живи, подобно на Бог. И никому не се удава във Вселената да открие отговор и да разкрие тайната съкровена, чрез каква сила бил е сътворен планът материален, къде, в какво са свързващите него нишки със всичко съществуващо във Вселената. И как, за сметка на какво, планът способен е сам себе си да възпроизвежда. Когато от Бог творила се Земята и на нея всичко, поради невижданата скорост на създаването, не успели същностите да разберат, от какво, със сила каква Бог произвежда мирозданието. Когато вече всичко било сътворено и зримо, когато видели- по-силен човекът е от тях, изпаднали във възхищение и изумление, а после възникнало желание прекрасното видение да повторят. Същото да създадат, но свое. Желанието им все повече расло. А и сега то в множество енергии остава. В други галактики и в други светове подобие опитват на Земята да създават. Планетите, създадени от Бог, дори използвали. У мнозина се получавало подобие на земното битие, но само подобие. Хармонията на Земята, взаимовръзката на всичко с всичко, те да постигнат не успявали. Така, до днешен ден, има планети във Вселената с живот, но той е само подобие уродливо на земния. Когато опитите много не само по-добро да създадат, но и просто да повторят се оказали напразни (а тайната си не разкривал Бог), то към човека започнали да се обръщат много от същностите. Било им ясно: щом сътворение е Божие човекът, щом е любим, обичайки не би могъл нещо да не му даде любящият родител. Напротив, възможности и по-големи могъл е Бог да предостави на човека- сина свой. Започнали да се обръщат към човека вселенски същности и до днешен ден стремят се те към него. И сега има хора, които съобщават на околните, че с тях от космоса говори невидим някой и себе си нарича разум и добра сила. Така и тогава, в началото, те ту с назидание, ту с молба обръщали се към човека. И една е същността на всичките въпроси, различно само е маскирана:”Кажи, как и със сила каква са сътворени земята и всичко на нея съществуващо, как, от какво си сътворен велик човеко?” Отговор никому човекът не е дал. Самият той на този въпрос не знаел отговора, и сега не го знае. Но нараствал интересът в него, и от Бога започнал човекът да изисква на въпроса отговор. Не случайно не отговарял Бог. Да вразуми опитвал се човека, като молел от мислите си да премахне въпроса: -Мой сине, моля те, твори. На тебе дадено ти е в земни простори и в други светове да твориш. Помисленото от мечтите ти ще се реализира. Моля те само за едно, не анализирай, със сила каква се върши всичко. -Анастасия, не ми е ясно защо, Бог даже на човека, сина свой, не е поискал да обясни за техниката на творението? -Аз мога само да предположа. Дори на своя син като не давал отговор, Бог от беди да го опази искал, предотвратявайки война вселенска. -Не виждам връзка никаква между отсъствието на отговор и вселенската война. -Ако би била разкрита тайната на сътворението, то би могло на други планети вселенски, равни на земните по сила да възникнат форми на живот. Двете сили биха поискали да се изпитат една друга. Възможно би било да бъде мирно състезанието, но възможно и да бъде подобно на земните войни. И тогава да започне би могла война вселенска. -Действително, и нека по-добре на Бога техниката на творене да си остане тайна. Дано и без подсказване, да не я разгадае някоя от същностите. -Аз мисля, че не ще я разгадае никой и никога. -Защо си тъй уверена? -Тя е такава тайна, че ясна е, и едновременно я няма, и едновременно е не една. Увереност ми дава и самата дума “сътворение”, когато втора дума добавиш към нея. -Каква? -Втората дума е - “вдъхновение”. -Е и какво? Какво могат да значат двете думи заедно? -Те… -Не! Стой! Мълчи! Помня как ти говореше, че мислите, а значи и словата не изчезват никъде, а в пространството наоколо витаят и да ги чуе всеки може. Така ли е ? -Така. -И същностите да ги чуят могат? -Да. -Тогава мълчи. Защо да им подсказваш? -Владимир, не се безпокой, само малко като открия от тайната, може би, ще мога да покажа безсмислието и безплодността на опитите им непрестанни. За да разберат и да престанат да безпокоят човека. -Е, щом е така, кажи, какво ще значи “сътворение” и “вдъхновение”? -Сътворение значи, че Бог като творил използвал е частички от енергиите всички във Вселената и своя, и даже ако заедно се съберат всичките същности вселенски, за да сътворят подобно на Земята, една енергия не ще им достигне. Тази, която присъща е като идея на Бог, и е родена в Божествената му мечта. А “вдъхновение” ще значи, - в порив на вдъхновение се вършели творенията. Кой от ваятелите и художници велики, творили вдъхновено, след туй ще се опита да разкаже как четка е държал, какво е мислел, и къде стоял е, - вниманието на туй не е обръщал, погълнат от работата си. Освен това, има и енергия на Любовта, изпратена от Бога на Земята. Тя е свободна, не подвластна никому и, вярна на Бог, тя служи само на човека. -Колко е интересно всичко, Анастасия! Мислиш ли, дали ще чуят тези същности, ще разберат ли? -Ще чуят, и може би ще разберат. -И това, което говоря аз, също ли ще чуят? -Да. -Тогава ще им направя равносметка. Хей, същности, сега да ви ясно! Не се залепяйте за хората. Не ще да разгадаете замисъла на Твореца! Е как е, Анастасия, добре ли им го казах? -Много точно прозвучаха последните ти слова:”Не ще да разгадаете замисъла на Твореца!” -А те отдавна ли опитват се да разгадаят? -От момента, когато земя и хора са се появили, така до днешен ден. -И с какво са навредили на Адам или на нас техните опити? -В Адам и Ева са вселили гордост и егоизъм. И да ги убедят могли в лъжлива догма:”Да се създаде по-съвършено нещо от вече съществуващото, трябва да се разглоби и да се види как функционира творението съществуващо”. Твърдели често: “Строежа опознай на всичко, тогава над всичко ти ще бъдеш”. Надявали се, че когато Адам започне да анализира творенията Божии, строежа да осмисля и предназначението им, с ума ще разбере взаимовръзката в какво е между творенията. Те произведените мисли на Адам ще видят и ще разберат, как подобно на Бог ще могат да творят. В началото Адам внимание на съветите не обръщал и на молбите. Но веднъж, Адам да посъветва Ева решила:”Аз чувам, гласове твърдят, че по-прекрасно и по-лесно у нас всичко ще се получава, когато опознаеш строежа вътрешен на всичко. Защо тъй упорито със съветите не се съгласяваш? Не е ли по-добре да ги последваш поне веднъж?” Първо дървесно клонче с прекрасни плодове счупил Адам, после… После… виждаш сега и сам, че спряла е творящата мисъл на човека. И досега той все анализира и разваля, опитвайки да опознае строежа на всичко и спрялата му мисъл строи все примитивно. -Анастасия, спри. Съвсем неясно стана. Защо ти смяташ, че спряла е човешката мисъл? Когато нещо се анализира, напротив смята се, че нещо ново се познава. -Владимир, човекът е така устроен, че не се налага да анализира нищо. В него… Как да го кажа по-ясно? В човека, в зашифрован вид се пази всичко. А шифърът разкрива се тогава, когато включва се мечта във вдъхновение творяща. -Е, все едно пак не е ясно, каква вреда може да има от анализите и защо те спират мисълта. Ти по-добре дай пример. -Да, правилно. Ще се опитам с пример. Представи си, че пътуваш към цел определена с колата си. Но изведнъж ти идва мисъл, да видиш как двигателят работи, и какво завърта колелото. Ти спираш своя автомобил и започваш да разглобяваш мотора му. -Е, ще разбера, какво и що, а после сам ще си го ремонтирам. Какво тук лошо има? -Но нали, докато разглобяваш, е спряно движението ти. Навреме ти целта не ще достигнеш. -Затова пък повече ще знам за машината. С какво е лошо новото знание от мен придобито? -Защо ти е то? Не да ремонтираш е твоето предназначение- а да се наслаждаваш на движението и да твориш. -Неубедително ти почна да говориш, Анастасия. Нито един шофьор с тебе не ще се съгласи. Е, може би тези, които карат нови чуждестранни марки, японски, или “Мерцедес”, те рядко се повреждат. -Творенията Божии не се повреждат и сами способни са да създадат на себе си подобни, така че за какво е нужно да ги разглобяваш? -Как защо - поне от интерес. -Прости ми, Владимир, ако неудачен се оказа примерът ми. Позволи ми друг да ти представя да опитам. -Опитай. -Пред теб стои жена прекрасна. Влечение към нея в теб гори, тя ти допада. И ти не си й безразличен, и в творение да се съедини с теб тя стреми се. Но миг преди порива на двама ви към съединение и сътворение, на теб ти идва мисъл да разбереш жената от какво се състои. Как вътре органите й работят. Стомаха, дробовете. Какво яде и какво пие. Как в момент интимен това ще заработи? -Край. Нищо повече не казвай. Хубавичък пример намери. Няма да има близост, и творение. Няма да се получи, когато дойде тази проклета мисъл. Веднъж и с мен се случи. Дълго ми харесваше една жена, но тя не се отдаваше, а щом се съгласи, аз изведнъж помислих, как по-добре да сторя всичко, и някак си се усъмних в способностите си. Така и нищо не се получи. Беше такъв позор, че и страх изпитах. Питах приятел после и с него се беше случвало. Дори при лекар ходихме. Лекарят ни каза, че е заработил психически някакъв фактор. Не трябвало да се съмнявам и да се старая да разбирам, какво и що. И мисля заради този фактор, пострадали са мъже не малко. Сега разбирам: всичко е заради тези същности, заради Адам, на Ева заради съвета. Постъпили са лошо те тогава. -Защо виниш само Адам и Ева? Ти виж сега Владимир, не продължава ли човечеството упорито само тази грешка да повтаря, заветите на Бог като нарушава? На Адам и Ева последствията не били са ясни, но защо сега човекът продължава все тъй упорито всичко да разваля? Живите творения да разрушава? Днес! Когато са последствията тъй явни и печални. -Не зная. Може да е нужно някак да се раздрусат всички? А то сме се зациклили в разбори непрестанни. Сега си мисля - напразно все пак Бог не е наказал Адам и Ева както трябва. Да беше зад тила Адам ударил, че от главата глупостите да избие, заради тях и днес човечеството страда. А Ева с камшик да беше шибнал по меките части, да спре съветите си. -Владимир, Бог пълна свобода е дал на човека, и в мислите си наказания от себе си не е предвидил. Освен това в мислите стореното, с наказание не се изменя. Деяния погрешни ще се извършват дотогава, докато първоначалната не се изменя мисъл. Кажи, например, ти как считаш, кой смъртоносната ракета е изобретил и ядрената й бойна глава? -Академик Корольов в Русия ракети е строил. А преди него Циолковский теоретично за тях говорил е. Стараят се и американски учени. Изобщо, човешки умове мнозина в ракетостроенето работят. И много изобретатели в страни различни. -Владимир, изобретателят на всички ракети и на всички смъртоносни оръжия, в действителност е само един. -Как може да е един, когато над създаването на ракети в разни страни научни институти цели работят и един от друг запазват в тайна достиженията си? В това се състои и надпреварата във въоръжението, кой по-бързо и по-съвършено оръжие ще построи. -На всички хора, които себе си изобретатели и учени наричат от независимо коя страна, той, този единствен изобретател с удоволствие подсказва. -И къде, в коя страна живее той и как се казва. -Мисъл на разрушението. Тя отначало, в един човек промъкнала се и тялото му материално завладяла, и произвела копие от камък. После пак тя направила стрела, и от желязо наконечник. -Но ако знае всичко тя, е, тази де - мисълта на разрушението, защо направо не е направила ракета? -Планът материален на битието не веднага всичко въплъщава. Забавяне в материята, за осмисляне Създателят е дал. На разрушението в мисълта, и копието, и това оръжие, което има днес, и бъдещото, все по-смъртоносно, отдавна произведени са. За да се въплъти в плана материален на Земята не само копие, наложило се множество заводи да се построят, лаборатории, които днес научни се наричат. Под външно благовиден предлог въвличали се все повече хора за въплъщение на мисъл смъртоносна. -А за какво е нужно, така да старае неуморно? -За се утвърди. За да унищожи целият земен материален план. За да покаже превъзходството на всеразрушаващите енергии на своята същност над всичко вселенско, над всички и над Бог,. И действа тя чрез хората. -Ама че гадина хитра! И как да я изгоним от Земята? ИНТИМНИ ВРЪЗКИ С НЕЯ ДА СЕ ИЗБЯГВАТ -Като не се допуска в себе си нейно проникване. Жените да избягват интимни връзки, с онези мъже, допуснали до себе си за разрушението мисъл, така отново и отново да не я възраждат. -Оха! Ако затуй жените се сговорят, научни и военни умове ще се побъркат. -Владимир, ако така жените почнат да постъпват, няма повече да има на земята войни. -Това е вярно. Ти, Анастасия подхвана здраво всичките войни. Добре го даваш, твоята идея войните всички може да съкруши. Действително кой от мъжете ще поиска да воюва, когато от жените, никоя с него няма да поиска да преспи и да му даде потомство. И така се получава, че който започне война, сам себе си, а и потомството си ще убие. -Ако жените да постъпват тъй поискат, война не ще започва никой. Грехопадението Евино и своето, пред себе си и Бога, от днес жени живеещи ще се изкупи. -Какво тогава на земята ще се прави? -Отново в цветовете изначални земята ще цъфти. -Упорита си, Анастасия, на своята мечта както преди си вярна. Но и наивна си. Как може да вярваш във всички жени на Земята? -Но как аз на жените да не вярвам, Владимир, когато зная, че в жената всяка, живееща днес на земята, Божествената същност се съдържа. Така че нека, нека в пълна красота да се разкрие тя. Богини! Жени от земята Божествена! Божествената същност в себе си вие разкрийте. Себе си покажете на цялата Вселена с красотата на първоизточника. Вие съвършено сте творение, от Божествена мечта сте сътворени. Вие, всяка една от вас, да усмири способна е енергиите на Вселената. О, жени, богини на Земята и Вселената! -Анастасия, как да се твърди възможно е, че всички жени на Земята богини са? Смешно ми става направо от твоята наивност. Представи си! Всички те - Богини. А тези, които зад щандове стоят, в магазините и по разните сергии? Чистачките, миячките и келнерките. Тези, които в къщи в кухнята ден след ден само варят, пържат, и тръшкат съдовете- също ли са Богини? Изобщо ти сама богохулстваш. Как може наркоманките, проститутките- богини да наричаш? Е, ако да речем в храм… или на бал, танцува прекрасна дама, за такива се случва да се каже: тя е богиня. А грозничките разни, облечени в демодирани парцалки, никой не ще нарече богини. -Владимир, редът в съвременните обстоятелства заставя всеки ден земните богини да бъдат в кухнята. Ти твърдеше, че аз приличам на зверче, че моят бит е примитивен, а цивилизован само е бита, в който ти живееш, но тогава защо жените в твоята цивилизация част от живота си прекарват в кухнята? Принудени да мият под, от магазини тежести да влачат? С цивилизацията твоя ти се кичиш, а в нея защо има толкова мръсотия? И защо превръщате в чистачки богините прекрасни на земята? -Къде си виждала в чистачката богиня? Тези, които нещо струват, блестят в конкурсите по красота, в разкош потъват, да се оженят за тях всички искат. Но само за богати те се омъжват. А грозничките и на бедния не трябват. -Всяка жена си има красота. Не всеки път е дадено да се разкрие. Тази красота велика, не можеш да измериш, като талия например. Дължината на краката, гръдният размер, цвят на очите тука не са важни Тя е отвътре у жената, и в младо момиче, и у дама престаряла. -Как пък не, и в престарели дами. Какво ще кажеш и за бабите пенсионерки! Те според теб също ли са прекрасни богини? -По своему и те прекрасни са. И независимо от унижения житейски и преломи множество в съдбата, всяка жена, която започнали са баба да наричат, възможно е внезапно сутрин някоя, да осъзнае, със зора да се събуди и да се разходи по росата, с лъч осъзнатост на слънцето да се усмихне и тогава… -И какво тогава? -Да се влюби в нея някой да накара. Любима самата тя да бъде и да му отдаде на любовта си топлината. -На кого? -На оня единствен неин, който богинята в нея ще може да осъзнае. -Такова не се случва. -Случва се. Попитай възрастните. Ще узнаеш, колко романи пламенни при тях се случват. -Ти сигурна ли си, че могат да променят света жените? -Способни са! Способни без съмнение, Владимир. Изменяйки приоритетите на своята любов, те като творение Божие съвършено, ще върнат на земята нейният прекрасен изначален вид, земята цяла ще превърнат в градина цъфтяща на Божествената мечта. Те са творения на Бога! На земя Божествена прекрасни са богини! ТРИ МОЛИТВИ -Анастасия, ти за Бог говориш, а как му се молиш? Или не молиш се съвсем? Много хора в писмата си искат за това да питам. -Владимир, какво разбираш под думата “молиш”? -Как какво? Нима не е ясно? Да се молиш… значи да се молиш. Ти какво, не разбираш ли значението на тази дума? -Едни същи думи, по различен начин се възприемат от хората и смисъл се усеща различен в тях. За да говоря самата аз по-ясно те попитах как разбираш ти молитвата? -За смисъла й не съм мислил много. Но все пак една молитва главна знам наизуст и понякога я казвам - за всеки случай. Някакъв смисъл явно в нея има, щом мнозина си я казват. -И какво? Научил си молитва, а не си поискал нейния смисъл да разбереш? -Не че не съм искал, а някак не съм се замислял над смисъла. Мислех, че е ясен за всеки, за какво да се замислям? Молитвата това е просто с Бога разговор. -Но ако за главната молитва се разбира, че е с Бога разговор, кажи как може с Бога - свой Отец без смисъл да говориш? -Не знам как. Ама ти какво наистина се хвана с този смисъл? Сигурно той е бил известен на тези, които молитвата написали са. -Но ти нали от свое име с Отеца свой би искал да говориш? -Разбира се. Всеки с Отеца искал би от свое име да общува. -Но как “от свое име”, като при това се произнасят думи чужди, че и без да се замисляш, какво зад тях стои? Мен отначало малко ме раздразни придирчивостта на Анастасия относно смисъла на научената от мен молитва, но после на самия мен ми стана интересно да определя заложения в молитвата смисъл. Защото като от само себе си в главата ми се появи мисъл: ”Как се получава така? Молитва съм научил, повтарял съм я не е един път, а ето че над това , което е в нея, почти не съм мислил. И би било интересно да разбера, щом съм я научил.” И казах на Анастасия: -Е, добре, аз ще помисля някога над смисъла. А тя в отговор: -Защо “някога”? Нима сега, ето тук, не би могъл да кажеш своята молитва? -Защо да не мога? Мога разбира се. -Тогава Владимир, кажи тази молитва, която сред всичките ти главна назова, и чрез която си опитвал да говориш с Отеца. -Ами че аз само една и знам. И я научих затова, защото сякаш за главна я считат другите. -Нека е така. Кажи молитвата си, а аз ще проследя за мисълта ти. -Добре. Слушай. Аз казах на Анастасия молитвата “Отче наш”, където ако си спомняте, словата са такива: Отче наш, ти който си на небето! Да се свети името Ти. Да дойде царството Ти, Да бъде волята ти, Както на небето, така и на земята. Хлябът наш насъщен дай ни днес, …. И не ни въвеждай в изкушение, Но ни избави от лукавия. За Твоето царство, и сила, и слава В името на Отца и Сина и Светия Дух От днес и во веки веков. Амин. Замълчах и погледнах Анастасия. А тя навела надолу глава, не ме гледа и също мълчи. И така седя мълчалива и тъжна, докато не издържах и не попитах: -Защо мълчиш, Анастасия? Тя, без да вдига глава произнесе: -Когато казваше молитвата си, Владимир, опитвах мисълта ти да проследя, и чувствата, и смисъла на обръщението. Смисълът на думите в молитвата за мен е ясен, но ти не всички в нея си разбрал слова. Едва родилата се мисъл твоя се прекъсваше, загубваше се, а чувства изобщо нямаше. Ти без да знаеш значението на много думи от молитвата, не се обърна към никого. Просто я каза. -Ами че аз, като всички я казах. Аз съм бил в църква, там още повече неясни думи има. Другите хора слушах как я казват. Мърморят я в скороговорка и толкоз. А аз пред тебе ясно и бавно я произнесох, за да разбереш. -Но преди това ти каза:”Молитвата - към Бог е обръщение”. -Да, казах. -Но Бог е наш Отец, и Той е личност, жива субстанция е. Способен е да чувства Отецът и да разбере, когато нормално ражда се общуване. А ти… -Какво аз? Нали ти казвам, че всички така правят, когато към Бога се обръщат. -Представи си, че пред теб Полина, дъщеря ти, започне монотонно нещо да говори, а във фразите си непонятни даже за себе си, използва думи. На теб, бащата, такова обръщение от дъщерята ще ти хареса ли? Като си представих такава ситуация, направо страшновато ми стана. Стои пред мене дъщеря ми, дрънка нещо като малоумна, и сама не разбира какво иска. И за себе си реших:” Ще разбера осмислено молитвата. Не бива безсмислено слова да се изричат. А то се получава иначе, че аз като глупак малоумен пред Бога се представям. А нека, на който както му харесва да я казва. Аз обезателно молитвата ще разбера. На словата непонятни само ще трябва да намеря превод. И защо ли в църквите неясен някакъв език говорят?” А вече на глас на Анастасия казах: -Ти знаеш ли, навярно тук е преводът непълен и неясен и затова, както ти каза и мисълта се губеше. -Владимир, смисълът можеш да разбереш и с този превод. В него, разбира се има слова, вече излезли от употреба речева. Но смисълът е ясен, когато над него се замислиш и определиш какво за теб е важно и за Отца приятно. Какво ти искаш, произнасяйки молитвеното обръщение към Отеца? -Ами, каквото в думите е казано, това навярно и аз искам. Хляб да даде, грехове и дългове да опрости, да не ни въвежда в изкушение, а да ни избави от лукавия. Всичко е ясно там. -Владимир, Бог за своите синове и дъщери храна е дал още от тяхното рождение. Наоколо ти погледни, за теб отдавна всичко направено е. Родителят любящ и без молби греховете опрощава, а в изкушение и не помисля да ни въвлече. Способности у всеки вложил е Отецът да не се поддава на лукави постулати. Защо обиждаш ти Отеца с незнанието си, че всичко отдавна вече претворено е? Около теб са вечните му дарове. Любящият родител, всичко отдал на своето дете, какво да стори още? -Ами ако все пак той нещо още не е дал? -Бог е максимален. На синовете си и своите дъщери, той всичко изначално е предоставил. Всичко! И напълно! Той, като родител беззаветно любещ детето си, за себе си не е представил по-голямо благо, от радостта на битието радостно на своите деца! На своите синове и дъщери! Кажи Владимир, какви ли чувства Отецът може да изпита, след като отдал е на децата всичко изначално и виждащ децата си пред него да стоят и без умора да изискват:” Още и още, опази, спаси, ние сме безпомощни, ние сме нищо”? Отговори, моля те. Ето и ти, като родител, или приятел твой, дали би искал деца подобни да има? -Веднага тука няма да ти отговоря. Сам ще разбера, когато на спокойствие помисля. -Да,да разбира се, добре, Владимир. Моля те само, когато се намери време, да помислиш, какво би искал да чуе от теб Отеца, покрай молбите ти. -Какво, и Бог ли може от нас нещо да иска? Какво? -Това, което всеки от децата си би искал. -Кажи Анастасия, самата ти към Бог с молитва обръщаш ли се някога? -Да, обръщам се. -Тогава кажи ми своята молитва. -На теб Владимир не мога. Молитвата ми е за Бог предназначена. -Нека е към Бог, а аз ще слушам. Анастасия стана, разтвори ръце, отвърна се от мен и произнесе първите думи. Обичайни думи на молитва, но…отвътре в мен сякаш всичко трепна изведнъж. Тя ги произнесе така, както ние никога не казваме молитва. Тя говореше така, както хората към най-любимото и родното се обръщат. Всички интонации от живото общуване в речта й бяха. И страст, и радост, и възторг отчаян, и сякаш редом беше този, към когото пламенно Анастасия се обръщаше: Отче мой, навсякъде живящ, Благодаря за светлината на живота, На Царството ти за реалността, За любящата воля. Нека добро да бъде. За ежедневната храна, благодаря Ти! И за търпението Ти, За прошката на прегрешенията по земята Ти. Отче мой навсякъде живящ, Аз Твоя дъщеря съм сред творенията Твои. Не ще допусна в себе си ни грях, ни слабост, Достойна за делата Твои аз ще бъда. Отче мой, навсякъде живящ, Аз Твоя дъщеря съм и за Твоя радост, Със себе си аз Твоята слава ще преумножа, И бъдещите векове в мечтата Твоя ще пребъдат. Ще бъде тъй! Така аз искам! Аз Твоя дъщеря съм Отче мой, навсякъде живящ! Анастасия замълча. С всичко, което наоколо бе, тя да общува продължи. Край нея, сякаш засия светлина . Когато словата на молитвата си тя изричаше, наоколо нещо невидимо се случваше. И това невидимото се докосна и до мен. Не с външно - с вътрешно съприкосновение. От него внезапно стана хубаво, спокойно. С отдалечаването на Анастасия от мен, това състояние отмина, и аз след отдалечаващата се Анастасия изрекох: -Докато ти молитвата изричаше, до тебе сякаш някой редом беше, способен да ти отговори. Анастасия се обърна към мен, радостно лицето й беше. Тя разпери ръце встрани, усмихвайки се завъртя се, сериозно гледайки ме в очите, след това и каза: -Владимир, нашият Бог Отец с молба за всеки също говори и на молитвата ни отговаря. -Но защо тогава словата негови да разбере не може никой? -Словата? Толкова много думи с различен смисъл има в земните народи. Различни толкова езици и наречия. Но има и език един за всички. Езикът единствен на възвания божествени. Той е изтъкан от шумолене на листа, от птичи песни и вълни. Има и аромат и цвят езикът божествен. С този език, на всеки на молбата и молитвата Бог отговаря молитвено. -Да преведеш, дали би могла ти, със слова да кажеш, какво на нас говори Той? -Могла бих, примерно. -Защо примерно? -По-беден много нашият език е от този, с който Бог на нас говори. -Все пак, кажи го както можеш. Анастасия ме погледна, напред ръце протегна, и гласът…внезапно гръдният й глас възкликна: Сине мой! Сине мой скъп! Тъй дълго чакам Аз. Все чакам. В минутата-година, на века в мига, Аз чакам. На теб всичко съм дал. Земята цялата е твоя. Във всичко си свободен ти. Сам пътя си избираш. Само те моля, сине мой, мой скъпи син, Щастлив ти бъди. Не виждаш Мен. Не чуваш Мен. В ума ти- тъга и съмнение. Вървиш. Но накъде? Към какво се стремиш? И все кланяш се някому. Ръце ти протягам. Мой сине, сине Мой скъп, Аз моля те, щастлив бъди. Ти пак заминаваш. А пътят е заникъде. Земята по този път ще се взриви. Във всичко свободен си, и светът се взривява, Взривява се и съдбата ти. Във всичко ти свободен си, и аз ще устоя. С последната тревичка ще те възродя. И отново ще сияе светът край теб, Само щастлив бъди ти, моля те. Тъга сурова има по лицата святи, Теб плашат те със съд и ад. Говорят ти- Съдии Аз ще пратя, Но аз само моля се за туй, За времето, когато пак ще бъдем двамата. Аз вярвам- ще се върнеш ти, Аз знам, че ти ще дойдеш. Отново ще прегърна теб. Не съм пастрок Аз! Аз съм твой Отец! Аз твой съм Аве Отче, ти си Мой роден син. Сине мой скъп, Ние ще бъдем щастливи с теб! Когато Анастасия млъкна, аз не веднага дойдох на себе си. Сякаш продължавах да чувам всичко, което звучеше наоколо, а може би чувах как в мен самият кръвта се движеше в необичаен ритъм. Какво разбрах? И до сега не зная. Тя в трактовка своя молитва пламенна на Бога към човека изричаше. Дали са верни или неверни думите, кой сега ще каже? И да обясни кой може, защо те чувствата така вълнуват? И аз сега какво правя? В осмислено вълнение ли пиша по листа или неосмислено…Побърквам ли се? Дали не смесвам думите й с тези, които бардовете сега от нейно име пеят? Може да е всичко. Други вместо мене може би ще разберат. И аз да разбера ще се опитам, щом допиша. И отново пиша. Но отново, както там в леса, сякаш провирайки се през завеса, изведнъж звучат молитвените думи от тайгата. И пак въпрос. Мъчителен въпрос, и той до днешен ден стои пред мене. Застава пред мен с картини от нашия живот и с размишления. Да си отговоря аз боя се сам. Но и да го държа в себе си само, не е по силите ми. Може би, някой ще може убедителен да намери отговор. Молитвата! Тази молитва на Анастасия! Само едни думи! Думи на отшелница от тайгата, необразована, със своеобразно мислене и начин на живот. Само думи. Но защо тогава всеки пък когато зазвучат, настръхват косъмчета по ръката, която пише, и кръвта под тях по бързо запулсира? Пулсира и секундите отмерва, през които, е нужно да решим, кое е по-добро и как нататък да живеем. Да молим ли Добрия Отец - спаси ни, дай, и поднеси? Или така решително и от душа, така като Анастасия, да заявим: Отче мой, ти който си навсякъде, Не ще допусна в себе си ни грях, ни слабост. Аз син съм Твой, и съм за тебе радост Със себе си аз славата ти ще преумножа… Какъв смисъл в молитвата ще бъде по-приятен на Бог? Какво трябва да направя аз или ние заедно? По кой път да вървим? Отче мой, ти който си навсякъде, Не ще допусна в себе си ни грях, ни слабост… Но откъде да взема сили, за да кажа това? И после казаното да изпълня! РОДЪТ НА АНАСТАСИЯ -Кажи, Анастасия, как се е случило, че ти и прародителите ти в затънтена гора, живеете далеч от обществото вече хиляди години? Ако, както ти твърдиш, човечеството единен организъм е, и всички имат общи корени, защо сред другите родът ти като изгонен е? -Ти си прав, един родител имат всички. Има и родители, които ние виждаме. Но има още, свобода на избор човешката съдба, по своя воля да поеме път, към цел определена. Между всичко друго, зависи изборът на чувствата от възпитанието. -И кой далечните ти прародителите така възпитал е, че до днешния ден родът ти е така различен? С начина си на живот, с разбирането си? -Още в онези времена далечни…Далечни казах аз, а било е сякаш вчера. По-добре ще е така да кажа: като настъпили онези времена, в които да не твори човечеството заедно, а да анализира творенията Божии се устремило, когато летяло вече копието и кожите одрани от животни по тялото човешко се почитали като достойнство, когато променило се на всички съзнанието и тръгнало по пътя водещ към днешния ден, когато не към сътворение, а към познание се устремила мисълта човешка, внезапно да разбират хората започнали, как и в следствие на какво, мъжът с жената сливайки се, велико удовлетворение способни били да изпитат. Тогава мъжете за пръв път жени започнали да взимат, а жените да отдават себе си не за сътворение, а за да получат за двамата приятно удовлетворение. На тях им се струвало, както и на днес живеещите хора им се струва, че то се случва всеки път, когато сливат се мъжкото и женското начало, тяхната плът и видимите им тела. В действителност удовлетворението от сливането само на плътските тела непълно е и скоротечно. Единствено за удоволствие в деянията, другите планове на човешкото “аз” участие не вземат. А към усещане за пълнота стремил се човекът, сменяйки тела и начините на съединение, но и до днес напълно не го получава. Последствие печално от утехи плътски станали децата. Лишени били от осмислени стремления към претворяването на Божествената мечта. Да раждат в мъки почнали жените. И децата растящи, да живеят в мъки обречени били, поради липсата на трите плана на битието, което не позволявало им да постигнат пълно щастие. Така до днешен ден дошли сме ние. Една от първите жени, в мъчения която родила детето си, видяла, че момиченцето новородено, от раждането й с повредено краче било и хилавичко, даже не изплакало. И още видяла жената, че този, който на плътската утеха с нея наслаждавал се, към раждането равнодушен си останал, и с друга жена се занимавал. Възнегодувала жената, която майка станала случайно, срещу Бога. Новороденото свое момиченце хванала грубо, и от всички по-далеч, в гората гъста и необживяна от хората побягнала. Спряла в отчаяние да си поеме дъх, с ръка от бузите изтрила си сълзите, и всеки път слова към Бога със злоба хвърляла:” Защо в прекрасния ти, според тебе, свят такава болка има, има зло, има отричане? Аз не изпитвам удовлетворение, когато гледам света от теб създаден. Цялата горя от отчаяние и злоба. Аз съм захвърлена от всички. И този, с когото милвах се, сега е с друга, за мен е забравил. И тях ти си създал. Той е твой, предалият ме, той ми измени. Тази, която с него е сега, също е твоя. Те твои са творения, нали? А, аз? Аз искам да ги удуша. От злоба към тях аз горя. Безрадостен ми стана твоят свят. Що за съдба за мене си избрал? И защо така уродливо и полумъртво дете ми се роди? Не искам да го виждат. Няма радост в мен от съзерцание такова.” Жената не положила, а грубо хвърлила в тревата горска кълбенцето едва живо - дъщерята своя. И с отчаяние и злоба изкрещяла, обръщайки се към Бога: -Нека да не вижда никой дъщерята моя! Ти я гледай! Гледай мъченията, които сред творенията твои се случват. Тя няма да живее. Аз няма да успея да изхраня роденото дете. Злоба изгаря млякото в гърдите ми. Отивам си. Но ти я гледай! Виж, от теб в създадения свят несъвършенство колко много има. Нека умре пред теб новороденото. Нека умре сред творенията, които създал си ти. С отчаяние и злоба от своето момиченце майката избягала. А новородената сама, безпомощно кълбенце, което дишало едва, останала в тревата горска. Владимир, моя прамайка далечна тази новородена била. Усетил Бог излъчваните от земята отчаяние и злоба. Печал и състрадание изпитвал към нещастната, ридаеща жена. Но любещият я, Отец невидим не можел да променя нейната съдба. Венец на свободата, даден от него имала жената бягаща от отчаянието. Съдбата своя всеки сам твори. Планът материален не е подвластен никому. Само човекът негов господар е пълноправен. Бог е личност. Отец на всичко, той не съществува в плът. Не в плът. Но има в него комплекс от всичките енергии вселенски, както и от всички чувства присъщи на човека. Той да се радва може, а може да тъгува, когато някой от синовете му или от дъщерите избира свой път към страданието. С бащинска нежност към всичко Той пламти, и всеки ден, без изключение, ласкае цялата земя на любовта с лъчи. Той всеки ден надеждата не губи, че Неговите дъщери и синове, ще тръгнат по Божествен път. Не по команда, не от страх, а свободно да определят те пътя към съвместното творение, към ново рождение и към радостта от съзерцанието му. Той вярва, нашият Отец, и чака. Продължава чрез себе си живота. Целият комплекс от чувствата човешки е в нашия Отец. Дали ще може някой някога да си представи, какво е чувствал Бог като Отец, когато в Неговия лес, сред Негови творения, детето Негово новородено тихичко умирало? Не плачело момиченцето и не крещяло. Малкото сърце ритъм забавяло. Само понякога с устенца тя търсела на майка си гръдта живителна, искала да пие. Бог няма ръце от плът. И всичко виждащ, не можел да притисне той момиченцето към гръдта си. Всичко отдал, какво той още можел да даде? И тогава, способният Вселена цяла да запълни с мечтата си, над онзи лес като кълбо се свил. В кълбенце малко, способно, при бързо разширение, необятните вселенски светове да разпилее. Той концентрирал над леса енергията цяла на любовта си. Любовта към всичките Свои творения. Той въплъщавал се чрез тях в деянията свои земни. И те… На момиченцето все лежащо на тревата, капчица дъжд докоснала устните вече посинели, и тутакси ветрец полъхнал топъл. Прашец изпаднал от дървото и детето него вдъхнало. И ден отминал, настъпила нощ, и не умряло момиченцето. Горските твари, всички зверове, от негата Божествена погалени, момиченцето за своя рожба признали. Минавали години, тя растяла и станала девойка. Лилит ще я назова. Когато стъпвала по озарената от изгрева трева, “Лилит” радостно всичко викало! Лилит с усмивката си озарявала и галела света, от Бог създаден край нея. И всичко обкръжаващо Лилит така приемала, както своята майка и баща приемаме ние. Вече пораснала, тя все по-често към края на гората приближавала. Тихичко криейки се сред треви и храсти, тя следяла, как хората, така приличащи на нея, живеят странен някакъв живот. Те от творенията Божии все повече отдалечавали се, строяли жилища, рушели наоколо всичко, и в кожи животински се обличали. Убивайки Божия твар те се възхищавали, и възхвалявали по-бързо убиващите. От умъртвеното все нещо създавали. Не знаела още Лилит тогава, че като творяли мъртво от живото, за умни хората се смятали. Към хората тя се стремяла, за да им каже, че може да донесе на всички радост. Съвместно тя желаела сътворение и от съзерцанието му - радост. В нея все повече нараствала потребността за раждане на ново, живо божествено творение. Своят взор отправяла тя често към един. Сред другите невзрачен той изглеждал. Недалече копието мятал, неуспяващ считал се в убийствата, замислен бил и пеел често тихо, уединен мечтаел си за нещо свое. Лилит веднъж пред хората излязла. Дарове горски живителни, събрани носела в лозова кошница към хорската тълпа, и към стоящи край убито слонче, за нещо спорещи мъже. Сред тях и той бил, нейният избраник. Щом я видяли, всички замълчали. Лилит била прекрасна. И без да знае, че у мъжете вече плътските желания преобладавали над всичко, тя голото си тяло не прикрила. Тълпата хукнала към нея. Тя, даровете свои оставила на тревата и гледала очите на бягащите как в похот горели. И той, избраникът й, хукнал след тях. Дори от разстояние усетила Лилит внезапно, че тънките струни на душата й докоснала вълна от агресия. Пристъпила назад, обърнала се и побягнала от приближаващите воини мъже. Дълго преследвали я, от желания горящи. Тя леко бягала без да се умори, а гонещите я обливали се в пот. Не било им съдено Лилит да хванат. Не знаели онези, които пожелали прекрасното да хванат, че да познаят прекрасното, отвътре в себе си същото трябва да извикват. От бягането воините се уморили. Загубили от погледа си Лилит, обратно тръгнали и се заблудили. Все пак накрая пътя те открили. Един в гората да блуждае само продължавал. Уморен, приседнал на дърво той и запял. Лилит, тихичко криейки се, наблюдавала го и слушала, как песен пеел този, към когото се стремяла, и този, който с всичките мъже след нея бягал. Все пак пред него макар и отдалеч излязла тя, да му покаже пътят към дома. И тръгнал той, не хукнал да я гони. Когато стигнали до края на гората, когато той видял огньовете на стана си, забравил всичко и към тях затичал. Гледала бягащия си избраник Лилит. Ту биело сърцето й необичайно, ту изведнъж замирало, когато Лилит за себе си повтаряла: ”Бъди щастлив сред другите и ти, любими, щастлив бъди. О, как бих искала не песен тъжна, а щастлива песен от теб да чуя тук в моята гора.” Внезапно бягащият спрял, замислен към гората се обърнал, после към стана все тъй замислено погледнал и пак към гората отправил поглед. И изведнъж захвърлил копието и уверено закрачил. Вървял натам, където скритата Лилит стояла. Когато подминал укритието й, без да го изпуска го гледала Лилит. И може би го спрял любящият й поглед. Той се обърнал, тръгнал към Лилит. Застанал редом, а тя не побягнала от него. В протегнатата му ръка положила, все още нерешително, дланта си. И заедно, ръка в ръка, те тръгнали, все още без да кажат дума. Към полянката, където Лилит раснала, вървели поетът мой баща и моята прамайка. Минавали години, родът се продължавал. И в поколението всяко на моите предци все имало някой, който поисквал да отиде там, където друг народ живеел, толкова сходен външно, но със съдба различна. Отивали във вид различен. Изгубвали ту сред воините, ту сред жреците, ту като учени те се представяли. Като поети, с поезията си блестяли. Опитвали се да разкажат, че има друг път към щастието на човека, че този който всичко е създал, е редом, само ненужно е от него да се крият, заради суетата меркантилна, и не на Отца в угода, а на същности различни, че не бива да се кланят. Те се стремели да разкажат и загивали. Но дори когато оставала сама жената или пък мъжът, те на своята любов приятеля откривали сред хората живеещи различно, и продължавал се родът, не изменил от първоизточника своите помисли и начин на живот. ЗА ДА ПОЧУВСТВАШ НА ВСИЧКИ ХОРА ДЕЯНИЯТА -Анастасия спри, - като че ли с ток мисъл ме удари, - казваш ти, че всички са загивали. А продължава тъй хилядолетия. И всички опити са били безуспешни, и все по своя път върви човечеството? -Да, всички опити са били неуспешни на моите прамайки и отци. -Значи, загивали са всички, тъй ли? -Всички онези, които към хората и да говорят се стремили. -Тогава това само едно ще значи, и ти ще загинеш както всички. Ти започна също да говориш И тук да се надяваме на нещо е просто глупаво. Е, ако никому не е удало се светът да промени и начина на живот на обществото, тогава защо ти… -Защо за смърт без време да говорим, Владимир? Аз, както виждаш продължавам да живея. И ти си редом, и расте синът ни. -Какво вселява в теб сигурността ти? Какво заставя те да вярваш, че ще победиш ти именно и въпреки на твоите предци старанията неуспешни? Ти, както и те, само говориш. -Само говоря,ти така ли смяташ? Понякога ти по-внимателно фразите ми погледни, Владимир. Не са те за ума. В тях информация, неказвана по-рано няма, но хората четат ги, и чувства бурни у мнозина те запалват. Всичко е затуй, че построени са така, че много хора виждат между редовете. На собствената им душа поезията попълва недоизказаното. И не аз говоря за Божествената истина, а те със себе си откриват я. И все повече стават, вече не ще ги отклониш от пътя на мечтата, на Бог само присъща. Още мисията моя не е завършила, а желанието вече в души мнозина се твори, което и Творецът чака. А това е главното. Когато душата с мечта към нещо устреми се, то повярвай, сигурно е, всичко в живота обезателно ще се претвори. -Тогава ти на мен кажи, защо с такива фрази по-рано всичко туй не е излагано? -Не зная. Може би, Творящият е блеснал с енергия нова? Говореща по новому за онова, което всеки ден край себе си ние виждаме, виждаме, но не му отдаваме необходимото значение. И чувствата ми не се лъжат, аз усещам ясно. Той отново енергиите свои ускорява. Изгрев сътворява за цялата земя. Земните Му дъщери и синове ще видят живот такъв, какъвто на мечтата Божествена енергията е сътворила. И ти, и аз към него ще сме съпричастни. Но главното! Но главното са те, онези първите, които да усетят са успяли тези мисли, които между редовете се четат, мисли, които като музика в душата на хората енергиите са вселили. Всичко се получи! Всичко се случи! И в мислите си хората нов свят вече строят. -Ти някак все общо говориш Анастасия. Конкретно кажи, какво да правят хората, какъв и как да построят те този свят, в който щастливи всички ще живеят? -Конкретно, Владимир, сега не мога. Трактати много в живота на човечеството на Земята е имало. Пред много от тях прекланяли се хората. Но те безсмислени са. Трактати да променят нямат сили, и точката единствена това доказва. -Каква точка? Не разбирам. -Онази точка във Вселената, където предел на всичко е определен. Онази точка, на която човечеството цяло днес стои. Зависи всичко от това, в коя посока то ще направи следващата крачка. И за това ти казвам, че смисъл няма в трактатите. От сътворението до сега от чувства движено живее човечеството. -Постой, постой. И аз какво?..Аз нищо ли с ума си не съм направил в живота си? -Владимир, ти, както и всички хора, със своя ум съотношението на материята около тебе си променял, стремейки се посредством материалното усещания да изпиташ, онези чувства, за които интуитивно знаят всички хора. Които търси всеки, но не ги намира. -Какви усещания? Какво търси всеки? За какво говориш? -За това, което чувствали са хората там в първоизточника, когато в рая е бил животът им. -И какво, значи да кажеш искаш, че толкова дела с ума съм свършил, за да позная тези чувства райски? -А ти, Владимир, сам помисли, за какво делата твои си вършил? -Как за какво? Както всички и аз устройвал съм живота си и този на семейството ми. За да се чувстват не по-зле от другите. -“За да се чувстват”- ти го каза. -Да, казах го. -Сега да разбереш успей.”За да почувстват”…са деянията на всички хора. -Е, как така,-“ на всички”. На наркоманите действията също ли са търсене на тези чувства? -Разбира се. Те, както всички стремят се да намерят тези чувства вървейки по свой път. Като подлагат земното си тяло на изтезания, употребяват опиат, за миг, поне донакъде, той чувството велико да им помогне да познаят. Пияницата, който е забравил всичко, намръщен пие отрова горчива само затова, че търсенето на прекрасното чувство и в него е живо. И напряга ум, нов механизъм причудлив изобретява ученият, и сякаш механизмът нему и на всички други ще помогне удовлетворението да познаят. Но напразно. През своята история безсмислено немалко мисълта човешка е изобретила. Владимир, ти спомни си, и теб предмети много те обкръжават там където живееш. И всеки от тях се смята на мисълта научна за достижение. Трудът на много хора е изразходван за появата му, но само ми кажи, Владимир, моля те, щастлив и удовлетворен, кой от тях те е направил? -Кой?..Кой?..Ами, може би погледнато отделно - никой. А заедно предметите живота облекчават. Автомобилът примерно. Зад кормилото седиш и където поискаш пътуваш. На улицата- дъжд и студ, а в колата да включиш отоплението можеш. Жега ако е навън и в пот всички се обливат, ти включваш климатик и става край теб прохладно. А в къщи в кухнята например, приспособления много съществуват за жените. Има даже машини съдомиялни, та жените от работата да освободят. И прахосмукачка има, да облекчава чистенето и времето за чистене да се икономиса.На всички ясно е, предметите да облекчат живота са способни. -Уви, Владимир, облекченията тези са илюзорни. За тях принудено е всеки ден човечеството със страдания и съкратен живот да плаща. За да се получат бездушни предмети с работа нелюбима, като роби, цял живот принудени да се занимават хората. Предмети появяват се наоколо бездушни като индикатор за степента на неразбиране на същността вселенска на битието. Ти си човек! Край себе си погледай по-внимателно. За да се получи пореден механически предмет, заводи се строят, а те със смъртоносна смрад кадят, безжизнена става водата, и ти…Ти човекът, заради тях си длъжен цял живот с работа безрадостна да се занимаваш. И не те на теб, а ти на тях прислужваш, изобретяваш, ремонтираш и се покланяш все на тях. Между другото Владимир ми кажи, кой учен, мъдрец велик изобретил е, и в какъв завод е произвел ей този механизъм за услуга на човека? -Кой? -Катеричката с ореха, които са ми под ръка. Погледнах ръката на Анастасия. Тя я държеше протегната с дланта надолу, примерно на около половин метър над тревата. А там, точно под дланта, на задни лапки стоеше рижа катеричка. В предните си лапки катеричката държеше кедрова шишарка. Рижата муцунка ту се навеждаше над шишарката, ту се вдигаше нагоре и кръглите блестящи очички на катеричката гледаха Анастасия. Анастасия се усмихваше докато гледаше зверчето без да мърда, и все така държеше ръката си. И катеричката внезапно сложи на тревата шишарката, над нея цялата засуети се и с предните си лапички и с нокти излющи шишарката и малко орехче изкара от нея. И отново застана на задни лапки, муцунка повдигна, сякаш подаваше орехчето на Анастасия и сякаш я молеше да го приеме от лапичките й. Но и сега, без помръдне седеше на тревата Анастасия. И катеричката, склонила главица, бързо захапа черупката на орехчето и с лапки и нокти изчисти и сложи ядка на листче трева. После зверчето започна да вади все нови орехчета от кедрова шишарка, разчупваше черупките им и ядките редеше на листото. Анастасия отпусна ръка и я сложи на тревата с дланта нагоре. Всички чисти ядки премести катеричката от листа на дланта й. С другата си ръка Анастасия леко помилва пухкавото зверче и катеричката замря. После приближи до Анастасия и се изправи, трептейки радостно пред нея, поглеждайки лицето й. -Благодаря! - към катеричката се обърна Анастасия, - ти днес си като никога добра, красавице. Върви, върви де, грижовнице. Намери си избраник, красавице, достоен за теб. И протегна ръка в посока на клонестия кедър. Около Анастасия, два пъти подскачайки, обиколи катеричката и се втурна стремглаво в посоката, показана й от ръката на човека, скочи на ствола, и изчезна в клоните на кедъра. А на дланта протегната към мен, лежаха чистите ядки от кедров орех. “Действително! Ето това е механизъм - помислих аз. Сама откъсва продукта, сама го донася, че го и чисти от черупката, поддръжка за себе си не иска зверчето и ремонт, не употребява и електроенергия.” Опитвайки орехите аз попитах: -А дали пълководците Македонски и Цезар, управниците, които са започвали войни, Хитлер също, и те ли чувствата на първоизточника търсели са? -Разбира се. Да се почувстват като властелини на цялата земя са искали. И подсъзнателно са смятали, че сродно е усещането с това, което всички интуитивно търсят. Но за това грешили са. -Смяташ, че са грешили. Защо мислиш така? Та нали никой досега не е успял света да завладее. -Но завладявали са градове, държави. За град вървяло е сражение, победи са постигани, но скоротечно само удовлетворение са получавали. И към завоевание още по-голямо се стремяли, и войните продължавали. Завоювайки страна, и не една, не радост, само грижи получавали. И страх да не загубят всичко, и отново удовлетворение опитвали да търсят по пътя на военните дела. Техният ум, потънал в суета, не е могъл вече да ги отведе на мечтата Божествена към чувството велико. Печален бил е краят на войнстващите всички земни правници. И обозримата, известна днес на всички история това гласи. Но за съжаление, едната суета и върволица меркантилни догми не позволяват на живеещите днес да определят къде и в какво, усещане Божествено ги чака. Каталог: other -> ftp -> books -> books ocult2 -> VLADIMIR MEGRE- KOLEKTsIYa books ocult2 -> Изкуството да бъдеш родител books ocult2 -> Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън books ocult2 -> Страшният съд е започнал отдавна Ерих фон Деникен books ocult2 -> Книга Благодарности books ocult2 -> Книгата на д-р Светлозар Попов " Българското име в библейски времена" books ocult2 -> Психология на човешкото всекидневие books ocult2 -> Сто дзенски коана VLADIMIR MEGRE- KOLEKTsIYa -> - Изтегляне 0.69 Mb. Сподели с приятели:
|