Книга четвърта Всичко това и сега съществува
Изтегляне 0.69 Mb.
|
СТАРЕЦЪТ КРАЙ ДОЛМЕНАПреди три години, пристигайки в Северен Кавказ, аз писах първите три глави за долмените, към които сега потече непрестанен поток от хора. Но тогава, рядко някой минаваше да погледне тези много древни съоръжения на нашите предци. Сам аз често ходех при долмена, разположен върху земята на фермера Бамбаков в селото Пшада в Геленджикския район. И всеки път край долмена внезапно се появяваше старецът Бамбаков. Той винаги се появяваше някак неочаквано, облечен с риза в кръпки и с бурканче мед от своя пчелин. Старецът беше висок, суховат и много подвижен. Земята беше получил скоро, в началото на перестройката, и се създаваше впечатление, че той много бързаше всичко да оправи по нея. Беше издигнал неголяма къща, навес, стопански постройки от различни изхвърлени материали. Започнал беше да засажда градина, да копае малък вир, смятайки, че ще избие извор на мястото, където копаеше, но се натъкна на скални породи. Освен това старецът Бамбаков много грижливо се отнасяше към долмена. Премиташе около него, подреждаше камъчетата от полето редом с долмена и говореше: ”Тези камъчета са донесени тук от ръцете на хора, виждаш ли, не приличат на тези от околността. Хората са направили могила от тях, на нея са изградили долмена.” Стопанството на стареца-фермер се намираше встрани от селото и пътя. Най-често той работеше сам в него. И аз си мислех:”Дали разбира той, колко са безсмислени усилията му? Няма да може да вдигне стопанството си, нито да дообработи земята си, нито да построи нормална съвременна къща. Но дори и чудо да стане, и да успее да облагороди околната територия, да устрои стопанството, то едва ли би могъл да се радва. Децата на всички се стремят към града. Ето и синът на стареца в Москва се е устроил с жена си, станал е чиновник. Нима не разбира старецът, че са безсмислени усилията му? Не са нужни те на никого, даже на децата му. С какво сърце ще му се наложи да умре, като знае, че стопанството му го чака изоставяне? Като знае, че ще обрасне всичко в бурени и пчелите му ще се изродят? И долменът така неудобно стоящ насред полето му, отново ще се покрие с боклуци. Да си беше почивал по-добре на стари години, а той от сутрин до вечер все нещо копае и подрежда като омагьосан.” Веднъж аз отидох до долмена вече по тъмно. Пътечката водеща към него беше осветена от луната. Наоколо тишина, само вятърът шумолеше в листата. Достигнал на няколко стъпки от дърветата растящи край долмена ,аз спрях. На камъка, до портата на долмена, седеше старецът. Познах го по суховатата фигура веднага. Обикновено подвижен и весел, старецът седеше без да помръдва, и ми се стори, че плачеше. После той стана, с бързата си походка се разтъпка край портата на долмена назад-напред, рязко спря, обърна с лице към долмена и утвърдително махна с ръка. Разбрах: старецът Бамбаков общуваше с долмена, разговаряше с него. Обърнах се, и стараейки се да стъпвам по-леко, тръгнах към селото. Мислех по пътя: ”Но с какво би могъл да помогне на вече изживелият годините си човек долмена, неговият дух, колкото и силен и мъдър да е? С какво? С едното само общуване? Мъдрост! Мъдростта е нужна през младостта. На стари години накъде с нея? Кому е нужна? Кой ще слуша мъдрите речи, ако дори и децата са през девет земи в десета?” Година и половина по-късно, при поредното си идване в Геленджик, аз отново се отправих към долмена в стопанството на стареца Бамбаков. Вече знаех, че Станислав Бамбаков е починал. И ми беше малко тъжно, че няма да видя вече този весел целеустремен човек. Няма да опитам повече меда от неговия пчелин. И главното, не ми се искаше да виждам отново боклук край долмена и запуснатост наоколо. Но... Пътечката водеща от шосето към стопанството се оказа чисто преметена. Преди завоя на пътеката към долмена между дърветата имаше дървени масички и красива беседка. Покрай пътечката, заобиколени от акуратно избелени камъчета зеленееха кипарисови фиданки. В прозорците да къщичката и на стълба до нея светеше. Синът! Синът на стареца Бамабаков Сергей Станиславович Бамбаков беше оставил Москва, своята длъжност и се беше заселил с жена си и сина си в стопанството на бащата. Седяхме със Сергей край масата под дърветата… -Баща ми позвъни в Москва, помоли ме да дойда.. И аз дойдох, погледнах и пренесох семейството си, - разказваше Сергей, - заедно с баща ми работех тук. Работата с него се оказа радост. А когато умря, не можах да оставя това място. -Не съжаляваш ли, че остави столицата? -Не, не съжалявам, и жена ми не съжалява. Всеки ден благодаря на баща си. Тук ни стана много по-комфортно. -Удобства в къщата направихте ли си, вода прекарахте ли? -Удобства, тоалет, ей там пред къщата, още баща ми е направил. Аз друг комфорт имам предвид. Отвътре някак по-комфортно стана, по-запълнено. -А с работата как е? -Работа само да искаш. Градината трябва да се гледа, с пчелина да се оправяме. Още не знам напълно как да общувам с пчелите. Жалко, не успях да усвоя навиците от баща си. Хора все повече идват при долмена, всеки ден посрещаме автобуси, жена ми с удоволствие помага. Баща ми ме помоли да посрещам хората и аз го посрещам. Стоянка оборудвах, искам и вода да прекарам. Но ме притискат с данъци. Все още не ми достигат средства. Добре поне, че тукашната администрация малко помага. Разказах на Сергей за това, което бях говорил с Анастасия за земята, за участъка, за паметта на родителите, а той в отговор: -Знаеш ли, права е тя! Сто процента е права. Умря баща ми, а аз всеки ден сякаш разговарям с него, понякога и споря. И все по-близък ми става той, сякаш не е умирал. -Как така? Как можеш да разговаряш с него? Като контактьорите глас чуваш ли? -Не, всичко е по-просто. Виждаш ли ямата? Той вода търсеше, но със скала се сблъска. Исках да засипя тази яма, а на нейно място още една масичка с пейка да поставя. Мислех за себе си: ”Как тате не си пресметнал, сега само излишна работа се отваря, а и така дела много има.” Само че заваляха дъждове, от планината вода потече, и се задържа не изчезна от ямата няколко месеца. Малко вирче се образува. Помислих си: ”Юначина си тате, послужи твоята яма.” И много друго от всичко, което той е замислил се опитвам да осмисля. -Как все пак Сергей, той от Москва те откъсна, с какви думи? -Ами че просто всичко говореше. Обикновени думи. Помня само, че някакви нови чувства се появиха у мен от думите му, и желания, и ето аз съм тук. Благодаря ти тате. Какви ли слова е узнал старият Бамбаков общувайки с долмена? Каква ли мъдрост е познал, че е могъл да върне при себе си своя син? Завинаги да го върне! Жалко че са погребали Бамбаков на гробището, а не на неговата земя, както казваше Анастасия. Освен това аз завиждах на Сергей с бяла завист: намерил беше или създал за него баща му късче родина. Ще я имам ли някога и аз? Ще я имат ли другите? Хубаво е на полянката на Анастасия. Хубаво е и при Бамбаков. Хубаво би било всички да имат свето късче Родина! УЧИЛИЩЕ, ИЛИ УРОК НА БОГОВЕТЕ След последното посещение при долмена на земята на Бамбаков и разговора с неговия син още по-ярко започнах да си спомням разговора с Анастасия за родината, за нейния проект за участък. Изплуваха в паметта ми и начертаните с пръчица от Анастасия по земята отделни участъци на бъдещите прекрасни селища. И така всичко с увлечение и с необичайни интонации в гласа разказваше тя за тях, че сякаш чувах как шумолят листата в градините, покрили пущинака, и чиста ромоли в ручеите водата, и виждах как сред тях живеят красиви и щастливи мъж и жена. И детски смях и песни в залеза на деня. Между това от необикновеността възникваха и множество въпроси: -Но защо така чертаеш Анастасия, сякаш участъците не се допират един до друг? -Нужно е в селището да има пътечки, улички. От всички страни, от всеки участък до следващия трябва да има разстояние не по-малко от три метра. -А училище ще има ли в това селище? -Разбира се, виж, ето го училището - в центъра на всички квадрати е то. -Интересно е да се види, какви ще бъдат учителите в новото училище, занятията как ще се провеждат. Сигурно както в училището на Щетинин видях. Сега там ходят много хора. На всички се харесва горското училище в Текос. Много хора искат такова да създадат по своите места. -Училището на Щетинин е прекрасно, то е стъпка към училището, в което в новите селища ще се учат децата. Випускниците на Щетинин ще помагат те да се строят и ще преподават в тях. Но главното не е само в мъдрите и образовани педагози. Родителите в тези нови школи децата си ще обучават и самите от децата си ще учат. -Но как родителите изведнъж учители могат да станат? Нима ще имат образование висше всички родители, че и специално? Различните предмети, математиката, физиката, химия, литература, кой в училището на децата ще обяснява? -При всички нееднакво ще бъде образованието, разбира се. Но нали не бива самоцелно да се прави опознаването на предметите и на науките. Как щастливи да станат е главното познание, а това само родителите със своя пример могат да покажат. Съвсем не е задължително родители да водят училищен урок в традиционен смисъл. Например могат да участват родителите в съвместна дискусия или да проследят колективен изпит. -Изпит? Кого могат родителите да изпитват? -Децата си, а пък децата да изпитват тях, родителите техни родни. -Родители с децата - изпит училищен?! Че това е просто смешно. Тогава отличници всички деца ще бъдат. Кой родител ще постави двойка на своето дете? Разбира се шестица всеки ще постави на сина си или на свойта дъщеря. -Владимир с изводите ти не бързай. Между занятия, на днешния учебен час подобни, ще има други, главни уроци в новото училище. -Други? Какви? И внезапно ме осени догадка. Ако Анастасия с лекота показва картини отпреди хиляди години, не е важно как го прави, - с помощта на лъча, хипноза или още там нещо, но нали става. Значи…значи, тя може да покаже и близкото бъдеще, и аз попитах: -Можеш ли да покажеш Анастасия, поне едно занятие от бъдещото училище, в новите селища? Нетрадиционен урок можеш ли да покажеш? -Мога. -Ами покажи. Искам да сравня това, което видях при Щетинин. И с уроците когато аз самият бях в училище. -А няма ли да питаш и да се плашиш, от силата с която картините на бъдещето ще творя? -Все ми е едно как ще го направиш. Много ми е интересно да погледна. -Тогава легни на тревата, отпусни се и заспи. Анастасия на дланта ми положи тихо своята длан и… Аз видях сякаш отгоре, сред многото участъци един, отличаващ се със своята планировка от всички останали. В него имаше няколко големи, дървени постройки, съединени помежду си с пътечки, от двете страни на които имаше различни цветни лехи. До комплекса от постройки имаше природен амфитеатър: възвишение, на което от горе надолу се спускаха в полукръг редове от пейки. На тях седяха около триста човека на различна възраст. Имаше сред тях възрастни, вече посивели хора и съвсем млади. Изглеждаше че са седнали по семейства възрастни мъже и жени и деца на различна възраст. Помежду си разговаряха възбудено. Сякаш им предстоеше да видят нещо необичайно, концерт на суперзвезда или изявление на президента. Пред аудиторията на дървена площадка-сцена стояха две масички, два стола, а зад тях голяма дъска. До площадката група деца, около петнадесетина, на възраст от пет до дванадесет години спореха оживено за нещо. -Сега ще започне нещо като симпозиум по астрономия,-чух аз гласа на Анастасия. -А децата защо са тук? Нямало ли е на кого да ги оставят родителите?-попитах аз Анастасия. -Едно от групичката спорещи деца сега ще изнесе основният доклад. Те все още избират, кой да бъде. Виждаш ли, има двама претенденти:момче на девет години, и момиче на осем. Сега децата гласуват. Мнозинството избра момчето. Момчето с делова, уверена походка отиде до масата. Той извади от картонена папка и разположи на масата някакви хартийки с чертежи и рисунки. Всички деца- някои важно, а други на подскоци отидоха при родителите си, седящи на скамейките. Червенокосото, цялото в лунички момиченцето-претендент за изказване- премина край масата с гордо вдигната главичка. В ръцете й имаше папка и по-голяма и по-дебела, от тази на момчето, навярно в папката имаше също рисунки и чертежи. Момчето зад масата се опита нещо да каже на преминаващото край него момиче-претендент, но малката не спря, оправи рижата си плитчица, и отмина, демонстративно обръщайки се. Момчето известно време объркано гледаше след отдалечаващото се с горда походка момиченце. После отново започна съсредоточено да прехвърля листите си. -Кой е успял до такава степен да преподаде на децата астрономията, че да правят доклад пред възрастните? - попитах Анастасия. А тя в отговор: -Никой не им е преподавал. Предложено им е било сами да поразмислят, как всичко е устроено, да се подготвят и представят своите умозаключения. Повече от две седмици те са се готвили, и сега е настанал отговорният момент. На техните умозаключения може да опонира който поиска, те ще отстояват своето мнение. -Значи се получава игра? -Можеш да оценяваш ставащото като игра. Само че тя е много сериозна. У всеки от присъстващите сега ще се включи и ще се ускори мисълта за планетарното устройство, а може и за нещо повече ще започнат да мислят присъстващите. Та нали децата са мислили две седмици, а техните мисли от нищо, от никакви догми не са ограничени, никакви версии за планетарното устройство не ги притискат. Още не е известно какво те ще представят. -Ще нафантазират със своя детски ум, искаш да кажеш? -Искам да кажа, че ще представят своята версия. У възрастните също няма аксиома за планетарното устройство. Целта на този симпозиум не е да изработи някакви канони, а да ускори мисълта, която впоследствие ще определи истината, или ще се доближи близо до нея. Към втората маса се доближи млад човек и обяви началото на доклада. Момчето започна да говори. Изказваше се уверено и увлечено около двадесет и пет -тридесет минути. Неговата реч, както ми се стори, беше пълна детска фантазия. Фантазия не обоснована с никакви научни теории и даже елементарни знания от курса по астрономия за средното училище. Момчето казваше примерно следното: Ако вечер се погледне небето там светят много звезди. Звездите биват различни. Съвсем мънички звезди има, и по-големи. А съвсем мъничките звезди също могат да бъдат големи. Ние само си мислим отначало че те са малки. А те са много големи. Защото когато самолетът лети нависоко е малък, а когато на земята се доближим до него, той се оказва голям и много хора могат да се вместят в него. Само че сега на звездите няма хора. Те светят вечер. И големите светят и малките също. Те светят за да ги гледаме и да мислим за тях. Звездите искат, ние да направим на тях всичко толкова хубаво както е на Земята. Те малко завиждат на земята. Те много искат на тях да растат такива както при нас ягоди и дървета, да има такава рекичка и рибки. Звездите ни чакат, и всяка се старае да свети, за да й обърнем внимание. Но ние още не можем да полетим към тях, защото имаме много работа у нас. Но когато всичко направим в къщи, и навсякъде, на цялата земя ще бъде хубаво, и ние ще полетим към звездите. Само че ние ще полетим не на самолет и не на ракета. Защото със самолет дълго се лети, и с ракета също е дълго и скучно. Освен това в самолета и ракетата няма да се поберат всички. И много различни товари няма да се поместят. И дърветата няма да се съберат, и рекичката. Когато ние направим на земята всичко да е хубаво, ще полетим към първата звезда с цялата земя. Някои звезди ще поискат сами да долетят до земята и да се притиснат към нея. Те вече са изпращали свои късчета, и техните късчета са се притискали към земята. Хората отначало са мислели, че това са комети, но това са късчета звезди, много силно поискали да се притиснат до красивата земя. Тях са ги изпратили звездите, които ни очакват. Ние можем да долетим до далечна звезда с цялата земя, и който поиска ще остане на звездата, за да бъде и там, както на земята, красиво. Момчето вдигаше своите листи, показваше ги на слушателите си. На листите имаше рисунки на звездното небе, траекторията на придвижване на земята към звездите. На последната рисунка имаше две звезди в цъфтящи градини и отдалечаващата се от тях в междугалактическия си полет Земя. Когато момчето свърши да говори и да показва рисунки, водещият съобщи, че желаещите могат да се изказват като опоненти или да изкажат своите съображения по повод чутото. Но никой не бързаше да се изказва. Всички мълчаха, и ми се стори, че много се вълнуваха. -За какво се вълнуват? - попитах аз Анастасия. - Никой от възрастните не познава астрономията,или какво? -Вълнуват се затова, че трябва да говорят аргументирано и разбрано. Та нали там присъстват техните деца. Ако изказването им бъде неясно или неприемливо за детската душа, към изказващия се ще възникне недоверие или, още по зле, - неприязън. Възрастните ценят отношението към себе си, вълнуват се и не искат да рискуват. Боят се да не изглеждат нелицеприятни пред събралите се, а главно пред своите деца. Главите на много от присъстващите започнаха да се обръщат по посока на седящия в средата на залата възрастен побелял мъж. Той прегръщаше за рамената червенокосото момиченце, това, което беше претендент за доклад. Редом с тях седеше млада и много красива жена. Анастасия изкоментира: -Мнозина гледат сега посивелият мъж в центъра на залата. Той е професор от университета. Той е учен. Сега е в пенсия. Личният му живот отначало не вървял, нямал деца. Преди десет години си взел участък, започнал сам да го устройва. Обикнала го млада девойка и им се родило червенокосото момиченце. Младата жена до тях - е неговата жена и майката на дъщеря му. Бившият професор много обича своето късно дете. И червенокосото момиченце, неговата дъщеря, се отнася към него с голямо уважение и любов. Мнозина присъстващи смятат, че професорът трябва първи да се изкаже. Но побелелият професор се бавеше с изказването си. Виждаше се как разгръща с ръце от вълнение някакво списание. Накрая професорът стана и започна да говори. Той каза нещо за строежа на Вселената, за кометите, за масата на Земята и накрая заключи: -Планетата Земя, разбира се, се движи в пространството. Но тя неразривно е свързана със Слънчевата система, и не може самостоятелно, без своята Слънчева система да се придвижва към отдалечените галактики. Слънцето дава живот на всичко живо на земята. Отдалечаването то Слънцето ще повлече след себе си значително охлаждане на земята и, като следствие, умирането на планетата. Всички ние можем да наблюдаваме, какво се случва дори при относително малко отдалечаване от слънцето. Настъпва зима… Професорът неочаквано замълча. Момчето докладчик объркано ту пререждаше рисунките си, ту въпросително гледаше към своите връстници от групата, с която беше подготвял изказването си. Но, очевидно за всички аргументът със зимата и застудяването беше твърде тежък и разбираем. Този аргумент разрушаваше красивата детска мечта за съвместния полет. И внезапно в настъпилата тишина, продължаваща вече половин минута отново зазвуча гласът на професора: -Зима…Винаги животът замира, когато на земята не достига слънчева енергия. Винаги! Не са нужни никакви научни теоретични изследвания, за да се види това…да се убедим…Но, възможно е, такава като на слънцето енергия да има и на самата земя. Само че тя още не се е проявила. Още никой не я е открил. Възможно е някога да я откриете вие…Възможно е земята да си бъде самодостатъчна. Тази енергия ще се прояви в нещо…Ще се появи на земята слънчева енергия, и ще разтваря, както енергията на Слънцето, листенцата на цветята. И тогава ще може да се пътешества на земята по галактиките…Да, тогава… Професорът се обърка и замълча. В залата се чу недоволен ропот. И се започна… Изказващите се възрастни ставаха от местата си и говореха, опровергавайки професора за възможността да се живее без слънце. Говореха нещо за фотосинтезата, която се извършва при растенията, за температурата на околната среда, за траекториите на движение на планетите, с които нито една планета не може да съвпадне. А професорът седеше все по-ниско отпускайки побелялата си глава. Неговата червенокоса дъщеричка обръщаше главичка към всеки от говорещите, понякога се надигаше - сякаш искаше да защити баща си от неговите опоненти Възрастна жена, приличаща на учителка, вземайки думата, започна да говори за това, че не хубаво да се ласкаят децата и да се отнасят към тях снизходително, заради доброто отношение към себе си. -Всяка лъжа ще се изясни с времето, и как ще изглеждаме всички ние после? Това не е просто лъжа, това е малодушие, - казваше жената. Червенокосото момиченце се вкопчи с ръце в полите на сакото на своя баща. Започна да го дърпа, и почти плачейки говореше с прекъсващ се глас: -Ти, татенце, излъга за енергията…Излъга ли татенце? Защото сме деца? Лелята каза - че си малодушен. Да си малодушен това лошо ли е? В залата под открито небе настъпи тишина. Професорът вдигна глава, погледна дъщеря си в очите, сложи ръка на рамото й и тихо произнесе: -Аз повярвах в това, което казах, дъще. Червенокосото момиченце отначало замря. После бързо се качи на седалката и с висок детски глас извика в залата: -Моят баща не е малодушен. Татко е повярвал! Повярвал е! Момиченцето огледа притихналите в залата. Никой не гледаше към тях. Тя се обърна към майка си. Но младата жена, обърната с наведена глава, ту закопчаваше, ту разкопчаваше копчетата на ръкава на блузата си. Момиченцето отново огледа смълчаната зала, обърна се към баща си. Професорът както и преди някак безпомощно гледаше малката си дъщеря. В абсолютната тишина, но вече тихо и ласкаво прозвуча гласът на червенокосото момиче. -Хората не ти вярват татко. Не вярват защото не се е появила още на земята енергия, която може като слънчицето да разтваря листенцата на цветята. А когато тя се появи всички хора ще ти повярват.После ще повярват, когато се появи.После… И внезапно червенокосата дъщеря на побелелия професор оправи с бързо движение кичур от косата си, скочи в прохода между седалките и побягна. Дотича до края на залата под открито небе и се устреми към една от близките къщи, влетя във вратата и след секунда-две отново се появи на вратата.Държеше в ръце саксия с някакво растение. С него тя се затича към вече пустеещата маса на докладчика. Тя постави саксията с растението на масата. И детският глас, силен и уверен, зазвуча над главите на присъстващите: -Ето цвете. Затворени са листенцата му. Листенцата на цветето всички са затворени. Защото няма слънчице. Но те сега ще се отворят. Защото има на земята енергия…Аз ще…Аз ще се превърна в енергия отваряща листенцата на цветята. Червенокосото момиченце стисна пръстчетата си в юмручета и започна да гледа цветето. Гледаше без да мига. Седящите на местата си хора не разговаряха. Всички гледаха момиченцето и стоящата пред нея на стола саксия с растението. Бавно стана от мястото си професорът и тръгна към дъщеря си. Той се приближи до нея, хвана я за раменете, опитвайки се да я отведе. Но червенокосата отдръпна рамене и прошепна: -По-добре ми помогни татенце. Професорът навярно съвсем се обърка и остана да стои редом с дъщеря си положил ръка на детските рамене, и също започна да гледа цветето. Нищо не се случваше с цветето. И така ми беше жал за червенокосото момиченце и побелелият професор. За какво му трябваше да се излага така с изказването си за вяра в неоткрита енергия! Изведнъж от първия ред стана момчето, изнесло доклада. Той се обърна наполовина към смълчаната зала, подсмръкна и тръгна към масата. Важно и уверено той се доближи до масата и застана до момиченцето. Както нея, насочи той настойчивият си поглед към растението в глинената саксия. Но с растението както и преди нищо не се случваше. И тогава видях! Видях, как от залата започнаха да се надигат от местата си деца на различна възраст. Децата едно след друго идваха до масата. Мълчаливо заставаха редом и гледаха внимателно цветето. Последното момиченце на шест години мъкнеше, прегърнало с две ръце, съвсем малкото си братче. Тя се промъкна пред стоящите трудно, с нечия помощ постави братчето си на стола отпред. Малчуганът поогледа стоящите наоколо, обърна се към цветето и започна да подухва към него. И изведнъж започнаха бавно да се разтварят листенцата на едно от цветчетата. Съвсем бавно. Но притихналите в залата хора забелязаха това. И някои от тях в мълчание започнаха да стават от местата си. А на масата разтваряше своите листенца вече втори цвят, едновременно с него трети, четвърти… -Иииии…- закрещя с възторжен детски глас възрастната жена, приличаща на учителка, и запляска с ръце. В залата се разразиха аплодисменти. Към отстранилият се и потъркващ слепоочията си професор тичаше от залата младата красива жена, неговата жена. Тичайки тя подскочи и се хвърли на шията му и започна да целува бузите му, устните… Червенокосото момиченце направи крачка към своите целуващи се родители, но я задържа момчето -докладчик. Тя издърпа ръката си, но направила няколко крачки се обърна, приближи се плътно до него и започна да закопчава разкопчалото се копче на ризата му. Закопча го, усмихна се и, бързо обръщайки се, се затича към своите прегърнати родители. От залата към масата прииждаха все повече хора: кой вземаше на ръце своите деца, кой стискаше ръката на малкият докладчик. Той така си и стоеше, протегнал ръка за ръкостискане, а с дланта на другата си ръка притискаше току що закопчаното от червенокосата копче. Изведнъж някой засвири на баян нещо между руска и циганска песен. И затропа с крак на сцената някакъв старик, а към него вече се плъзгаше като лебед възпълна жена. И се понесоха във вихрена пляска двама младежи. И цветето, разтворило листенцата си гледаше вихрената, лудешки увличаща все повече хора, руска пляска. Картината на необичайното училище рязко изчезна, сякаш угасна екран. Аз седях на тревата. Наоколо беше растителността на тайгата и Анастасия беше редом. В отвътре някакво вълнение имаше и се чуваше смехът на щастливи хора, и звуци на музиката на веселата пляска, и с всичко това не ми се разделяше. Когато постепенно затихна звучащото отвътре, аз казах на Анастасия: -Това, което сега ти ми показа не прилича на нито един училищен урок. Това е някакво събиране на семейства, живеещи в съседство. И нямаше нито един учител, всичко ставаше от само себе си. -Учител имаше там Владимир най-мъдър. Ничие внимание този учител със себе си не отвличаше. -А родителите защо присъстваха? Заради техните емоции се получиха притеснения. -Емоциите и чувствата многократно ускоряват мисълта. Подобни уроци в това училище ежеседмично се провеждат. Учители, родители единни са с стремежите си, и равни на себе си считат децата. -Но някак необичайно все пак изглежда участието на родителите в обучението на децата. Родителите нали не са обучавани в специалностите на учителя. -Печално е това, Владимир, че привично станало е за хората децата си на други да предават за възпитание.Кому- не е важно. На училището или на някакво друго заведение. Предават своите деца често дори без да знаят, какво ще им внушават мировъзрение, каква съдба им е приготвило нечие учение. Децата си отдалият в неизвестност сам се лишава от своите деца. Ето защо забравят майките си онези деца, които майките отдават някому за обучение. *** Стана време да се връщам. Получената информация така ме изпълваше, че заобикалящото не възприемах и не забелязвах. С Анастасия се сбогувах някак набързо. Казах: -Не ме изпращай. Когато сам вървя, никой не ще ми пречи да помисля. -Да. Нека никой не ти пречи да помислиш, - отговори тя. - Когато стигнеш реката, там ще бъде дядо, той ще те прехвърли на лодка до пристана. Вървях сам през тайгата към реката и мислех едновременно за всичко видяно и чуто. Най-настойчиво от всичко се прокрадваше един въпрос: как се е случило това с нас, имам предвид мнозинство от хората? Родина сякаш си има всеки, а малко собствено късче родина никой няма. И даже закон няма в страната, закон гарантиращ на човека, на неговото семейство, възможност да се сдобие с пожизнена собственост на поне един хектар земя. Партии, управници, сменяйки се един друг обещават разни блага, но този въпрос за късчето родина за всеки заобикалят отстрани. Защо? А нали голямата Родина се състои от малки късчета. Родни, родови малки местенца. Градини и къщички на тях. Ако такова си няма никой от какво тогава се състои Родината? Трябва да се издаде такъв закон, че да има такова късче Родина всеки. Всяко семейство, което поиска да го има. Законът може да се приеме от депутатите. Депутатите ги избираме всички ние. Значи трябва да избираме онези, които ще се съгласят да приемат такъв закон. Закон. Как да го формулираме? Как? Може би така? “На всяка семейна двойка държавата е длъжна да предостави по нейна молба един хектар земя в пожизнено ползване, с право на предаване по наследство. Селскостопанската продукция произведена на родовите имоти, никога и никъде с никакви данъци да не се облага. Родовите имоти не подлежат на продажба.” Така сякаш е нормално. Ами ако някой вземе земята и нищо не прави с нея? Тогава още трябва в закона да се укаже: “Ако в течение на три години земята не се обработва, държавата може да я изземе.” Е. Ако човек иска в града да живее и работи, а в имението си като на вила да ходи? Ами нека. Все едно жените ще отидат да раждат в родовото имение. На тези, които не отидат после децата им няма да им простят. А кой ще придвижва закона? Партия? Каква? Трябва да се организира такава партия. А кой ще се занимава с организацията? Къде да се намерят такива политици? Трябва да се търсят. По-бързо да се търсят! Иначе така и ще си умреш и в родината нито веднъж няма да попаднеш. И внуците ти няма да те помнят. Кога ще се случи така, че да се появи възможност?..Кога ще може да се каже: ”Здравей моя родино!”? *** Дядото на Анастасия седеше на гредата до брега. Редом едва се полюшваше на вълните привързана към брега малка дървена лодка. Да се кара на весла няколко километра до най-близкия пристан на другия бряг на реката и надолу по течението не е сложно, но как обратно срещу течението ще се гребе? - помислих аз, здрависвайки се със стареца, и го попитах за това. -Полекичка ще се добера, - отговори дядото. Обикновено винаги весел, този път той беше, както ми се стори, сериозен и не много разговорлив. Седнах до него на гредата и казах: -Не мога да разбера по какъв начин държи в себе си толкова информация Анастасия? За миналото помни и за това, което се случва в нашия живот днес всичко знае? А живее в тайгата, на цветенцата, на слънчицето и на зверчетата се радва. Сякаш не мисли за нищо. -А какво има да се мисли тук? - отговори дядото. - Тя я чувства нея, информацията. Когато й е нужна взема толкова, колкото поиска. Отговорите на всички въпроси са в пространството, край нас, нужно е само да умееш да ги приемеш, да ги озвучиш. -Как така? -Как…Как…Ето например ти вървиш по улиците на добре познат на тебе град, за свое нещо си мислиш, а към теб минувач неочаквано се приближава и те пита, как да стигне до еди къде си. Ще можеш ли да му отговориш? -Ще мога. -Ето виждаш ли, просто е всичко. Ти си мислел за своето. Въпросът възниква съвсем несвързан с това, което мислиш, но ти ще отговориш на човека. В теб се пази отговора. -Но това е молба за обяснение как да се мине. Ако минувачът ме попита, какво е имало в градчето, къде сме се срещнали с него, ами да речем преди хиляда години, никой няма да може да му отговори. -Няма да може ако го домързи. Всичко е в човека всеки и около него от мига на сътворението се пази. Сядай по-добре в лодката, трябва да отблъскваме вече. Старецът седна на веслата. Когато се отдалечихме от брега на около километър, дядото заговори: -Ти в тази информация и в размишленията се старай да не потъваш, Владимир. Действителността чрез себе си ти определяй. Чрез себе си усещай материята и това, което не се вижда, равномерно. -За какво ми казвате това, не ми е ясно. -За това, че в информацията почна да копаеш, с ума си да определиш. Но няма с ума да се получи. Обемът на това, което внучката ми знае, умът не може да помести. И ще престанеш ти около теб творящото се да забелязваш. -Всичко забелязвам аз. Ето река, лодка… -Защо тогава ти, всичко забелязващия, не можа нормално да се сбогуваш с внучката ми, и със сина си? -Е, може и да не успях. За по-глобалното защото мислех. И действително си тръгнах почти без да се сбогувам с Анастасия, и през целия път мислех толкова усилено, че дори не забелязах как се оказах край реката, и добавих на дядото: -Анастасия също за друго мечтае, за глобалното, на нея не са й нужни разни сантименти. -Анастасия чувства чрез себе си всички планове на битието. И всеки не в ущърб на другия усеща. -Е и какво? -Бинокъл извади от чантата си, и дървото на брега, където беше лодката ни погледни Погледнах през бинокъла дървото. На брега край ствола на дървото стоеше със сина ни на ръце Анастасия. На сгънатата й ръка висеше вързоп. Стоеше със сина и махаше с ръка след лодката, отдалечаваща се по течението на реката. И аз с ръка помахах на Анастасия. -Изглежда внучката ми със сина след теб е вървяла. Очаквала е, кога ще свършиш размишленията си, за сина си ще си спомниш и за нея ще помислиш. И вързопче даже ти е събрала. Но информацията получена от нея за теб по-важна се оказа. Духовното, материалното, всичко трябва равномерно да усещаш. Тогава и в живота здраво на двата крака ще стоиш. Когато преобладава едно над друго, като сакат ще бъдеш.- Беззлобно говореше старецът и работеше сръчно с веслата. На него ли, на себе си ли, на глас се опитах да отговоря: -Трябва сега главното да разбера…Сам да разбера! Кои сме ние? Къде сме? Каталог: other -> ftp -> books -> books ocult2 -> VLADIMIR MEGRE- KOLEKTsIYa books ocult2 -> Изкуството да бъдеш родител books ocult2 -> Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън books ocult2 -> Страшният съд е започнал отдавна Ерих фон Деникен books ocult2 -> Книга Благодарности books ocult2 -> Книгата на д-р Светлозар Попов " Българското име в библейски времена" books ocult2 -> Психология на човешкото всекидневие books ocult2 -> Сто дзенски коана VLADIMIR MEGRE- KOLEKTsIYa -> - Изтегляне 0.69 Mb. Сподели с приятели:
|