ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА — 27

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА — 27

Нека си припомним, че поставяйки пред очите ни, при верността на своята обич, всички черти на човешкия характер, Светият Дух чисто и просто има предвид възвеличаването на богатствата на Божията благодат, както и това — да ни поучи, предупреждавайки ни, предпазвайки ни от всяко зло. Целта му не е да увековечи спомена за греха, който завинаги е изтрит пред очите на Бога. Опозоряванията, грешките, прегрешенията на Авраама, на Исаака и Иакова бяха съвършенно измити и изтрити, и тези хора бяха заели местата си в средата на „праведниците, които са достигнали съвършенство“ (Евреи 12:23) ; но пък тяхната история е вдъхновено разказана по страниците на Свещенната книга, за да изяви Божията благодат и за да послужи като предупреждение към неговите деца от всички възрасти и векове, също и както и за да ни подпомогне ясно да виждаме това, че не със съвършенни хора Бог си бе имал работа във времената, които ги бяха предшествували, не, но с хора, които са имали „същите страсти като нас“ (Яков 5:17) и при които Той е трябвало да понася същите грехове, същите недъзи, същите прегрешения, от които и ние стенем всекидневно.

Всичко това е съвършенно годно, за да подсили и укрепи сърцето. Написаните от Светия Дух биографии създават един фрапиращ, учудващ контарст спрямо онези, които пишат мнозинството от човешките биографи, разказващи ни не историята на хора, каквито сме и ние, но история на същества, които са освободени от прегрешения и недъзи. Биографиите от този вид са толкова вредни и пакостни, колкото са и безполезни ; по-пригодени са да обезокуражават, от колкото да поучават тези, които ги четат ; те ни разказват повече за това, какво би трябвало да бъде човекът, отколкото какво е той в действителност. Нищо не може да ни възвиси и издигне, освен проявата на пътищата Божии спрямо човека, такъв, какъвто той е, и точно това е, което ни се дава от Писанието.

Тук ние намираме старият патриарх Исаак пред прага на вечността : земята, а и всичко което принадлежеше на природата бързо изчезваше пред него, и въпреки това, той бе зает с „вкусните ястия“ и бе готов да действува чрез пряко противопоставяне на Божиите намерения, благославяйки по-големия, наместо по-младия. Ето каква е природата, неговата природа с „вече поотслабнали, помътнели очи“. Ако Исав вече е продал своето право на старшинство и то за една лещена супа, ние виждаме пък как Исаак е готов да даде благословията си заради едно парче месо от дивеч. Колко унизително е всичко това ! И при все това, трябва Божиите намерения да просъществуват и Бог изцяло ще да изпълни своята воля. Вярата знае това, и по силата на това познание може да изчаква времето решено от Бога ; докато пък природата, неспособна да изчаква, е принудена да търси и да постига своите цели чрез средствата на собствените си открития.

Двете главни положения, които съграждат и изявяват историята на Иаков са : от една страна, намеренията на Бога в Неговата благодат, и от друга — самата природа, правеща планове и строяща проекти, та да доведе до там, където без планове нито проекти, намерения на Бога неминуемо би довел. Това наблюдение ще опрости много цялата история за този патриарх и ще повиши интересът ни. Никоя благодат не ни липсва дотолкова, колкото може би тази на търпеливото очакване и на цялостната ни зависимост от Бога. Природата винаги действува по един или по друг начин, възпрепятствувайки проявите на Божественните благодат и могъщество. З а да изпълни своите намереня Бог нямаше нужда от такива стихии, каквито са хитрината на Ревека и дебелашкото, лукаво коварство на Иакова. Той бе казал вече, че „По-големият ще бъде подчинен на по-малкия“, и това бе достатъчно ; достатъчно за вярата, но не и за природата, която не познавайки що е туй да си в зависимост от Бога, е принудена да търси и да се уповава на своите собственни средства.

И така, не съществува по-благословено положение от това на една душа, която, с простотата на малкото дете живее, в цялостна зависимост от Бога, съвършенно доволна от това да изчаква Своето време. Подобно положение съдържа в себе си и изпитания, истина е това ; но обновената душа заучава и най-задълбочените уроци, тя прави и най-умерените изпитания, докато е в очакване на Господа ; и колкото повече изкушението ни да се измъкнем от Божието владичество ще се засилва, толкова повече ще бъде изобилен и благослова ни, ако ние знаем как да оставаме в това блаженно положение. Безкрайно приятно и благо е това нещо, да си зависим от Някого, за когото благословът е радост. Тези, които макар и до известна степен, са вкусили от реалността на подобно чудесно положение, само те могат да го оценят, и единственият, който изцяло го е заемал някога, съвършенно и без прекъсване, това е Господ Иисус. Той винаги бе зависим от Бога и отхвърли абсолютно всяко предложение на неприятеля, подсказващо му да излезне от тази зависимост. Негови слова бяха : „На Тебе се уповавам“ ; „На Тебе бях оставен от рождението си ; от утробата на майка ми Ти си мой Бог“ (Псалтир 15/16:1 ; 21/22:10). И когато Сатан (Дяволът) Го изкушава и полежа да Го подведе да си послужи с чудо за да задоволи глада си, Той отговори : „И писано с също : човек не живее само от хляба, но от всяко слово, което излиза из Божиите уста. Когато Сатан (Дяволът) Го изкушава, пожелавайки Той да се хвърли от стряхата на храма, Неговият отговор бе : „…и писано е също : Няма да искусиш Господа Бога Твоего“. Когата Сатаната възжела да Го изнуди, та да получи царствата на света не от ръката Божия, а от други ръце, и да отдаде почести и се поклони другиму, а не на Бога, Той му отговаря още : „Писано е също : Господу Богу твоему ще се поклониш и Нему едному ще служиш“. С една дума, нищо не може да Го съблазни, Него, Съвършенният човек, нито пъка до Го накара да се отклони от абсолютната зависимост от бога. Разбира се, в Божиите намерения бе да подхранва и да поддържа Своя Син ! ; в Неговите намерения бе и това „внезапно да дойде в храма си Господ“ (Малахий 3:1) ; също и това, че Нему Той предназначаваше царствата на света ; но точно там бе и причината, поради която Господ Исус възжела, съвсем просто и с постоянство, да се довери на Бога, за да бъдат изпълнени Неговите намерения, по време и начин, пожелани от самия Него. Той не целеше да изпълнява собствените си желания ; оставяше се и се уповаваше изцяло на Бога. Той нямаше да се храни, освен когато Бог Му дадеше хляба ; нямаше да влезе в храма, освен когато Бог Го изпратеше ; и нямаше да се възкачи на трона, освен когато Бог го пожелаеше. „Седи от дясната Ми страна, докле положа Твоите врагове подножие на нозете Ти“ (Псалтир 109/110:1).

Това пълно подчинение и зависимост на Сина спрямо Отца е възхитително и не може да се изразява с думи. Въпреки че е съвършенно равен на Бога, Той заемаше, като човек, положението да е в зависимост от Него ; Той винаги щеше открива удоволствие в Божията воля и желание, отблагодарявайки Му се, дори и тогава, когато по всичко изглеждаше че нещата бяха обърнати против Него ; и правейки винаги това, което щеше да бъде приятно и угодно за Отца, завинаги щеше да има като велика и непроменлива цел да възслави Бога. И когато, в края на краищата, всичко бе вече изпълнено, когато Той съвършенно и окончателно бе завършил делото, което Бог Отец му бе дал да извърши, Той отдаде Своя дух в ръцете на Отца, докато пък плътта му почиваше в надежда за обещаните Му слава и величаво възнасяне. Впрочем, точно на място Апостолът ни казва това : „Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу ; но понизи Себе Си като прие образ на раб, и се уподоби на човеци ; и по вид се оказа като човек, и смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то — смърт кръстна. З атова и Бог Го високо издигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповядва, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“ (Филипяни 2:5-11).

Колко бегло, още в началото на своето поприще, Иаков познаваше това благословено чувство ! Колко малко той беше предразположен да се предостави на Бога за времето и за избора на средствата. Той повече предпочиташе да достигне до благословението и до наследството чрез всички средства на хитростта и измамите, отколкото чрез простата зависимост от Бога и чрез подчинението на този Бог, който в своята благодат го бе избрал, за да го направи наследник на обещанията, и който, чрез своята мъдрост и всемогъща сила, щеше да изпълни със сигурност и в негова полза, всички онези неща, които му бяха обещани.

Но, уви ! ние не знаем дали сърцето твърде много се противопоставя на тази зависимост и на подчинението ! То предпочита всичко друго, от положението на търпеливото очакване. Природният, обикновенният човек, който няма друго за източник освен Бога, със сигурност ще изпадне в отчаяние. И този факт е достатъчен, за да ни се изясни истинският характер на човешката природа. И не е необходимо, за бъде опозната тази природа, да се навлиза по местата, където свободно царуват порокът и престъплението. Не, и няма нужда от друго, освен това, тя да бъде изпитана, като се постави за някое време в положение на зависимост ; тогава много бързо ще видим, как там тя се държи ! Не познавайки Бога — тя не може да Му се довери ! Точно върху това почива тайната на нейната нищета и морална деградация. Тя всецяло не зачита и не познава истинския Бог, и като последствие, не може да бъде друго, освен нещо клето, достойно за презрение и безполезно. Познанието на Бога е извор на живот ; дори много повече — това е самият живот ! И какво е човекът и какво ли може той, докле все още е жив ?

Ние виждаме как у Ревека и Иаков природата взема преднина, по силно е изявена от природата у Исаака и Исава. Поведението на Ревека и Иакова не е нещо друго : при тях не съществува никаква зависимост от Бога, нито пък доверие в Него. Лесно е да бъде излъган Исаак, тъй като очите му бяха помръкнали ; затова Ревека и Иаков се бяха решили да постъпят така, наместо да гледат към Бог, който би превърнал в съвършенно напусто намерението взето от Исаака да благослови този, когото Бог не пожелаваше да благослови — намерение, което у Исаака имаше своя произход вътре в самата му природа, в най-малко любезната му природа, защото „Исаак обичаше Исава“ не защото беше по-големият, но защото „дивечът беше месото, обичано от него“. Колко унизително е всичко това !

Но когато и ние пожелаваме да отвърнем от Бог нашите личности, обстоятелствата в които сме или пък нашето предопределение, никога не навличаме на себе си друго нещо, освен мъка и болка²² . Както впоследствие ще видим, точно това се случва на Иаков. Някои си бе направил забележката, че „ако внимателно разглеждаме живота на Иаков след като измамнически бе получил благословията на своя баща, ще се види, че от тогава той няма друго, освен съвсем мъничко щастие в този свят“. Брат му изяви намерението си да го убие и така го задлължи да избяга от дома на баща си ; Лаван, чичо му, също така го изиграва, както и самият той бе измамил своя баща, и го третира със строгост ; след двадесет и една годишно робство, той бива принуден да напусне потайно чичо си, и то не без риска да бъде върнат обратно на мястото, което бе напуснал, или пък да бъде убит от своя ядосан брат. Той не биде по-отрано освободен от страховете си, тъй като бе преизпълнен с горчивина от срамотното и криминално поведение на сина си Рубен. Впоследствие трябваше да скърби и от предателството и жестокостта на Симеона и Левия спрямо обитателите на Сихем, а трябваше да изпита и скръбта по загубата на многообичаната си жена. После, собствените му синове го лъгаха, и той се видя принуден да носи траур поради предполагаемата смърт на Йосифа. И най-сетне, за да бъде поставен връх над всичките му бедствия, гладът го принуждава да слезе в Египет, където и умира в чуждата земя. Такива са пътищата на провидението, винаги справедливи, чутовни и изпълнени с поука.

Такъв е Иаков ! Но това тук е само едната страна от живота му, и при това — тъмната. Но има и една друга, нека Бог бъде благословен, тъй като Господ Бог си имаше работа с Иакова и както ще видим, във всяко от събитията от живота на патриарха, в които той трябваше да обира плодовете на собствените си машинации и на своето лицемерие, Богът на Иаков изважда добро от злото и на туй отгоре, стори така че да изобилствува благодатта Му, въпреки греха и лудостта у своя нещастен служител.

Много интересно е да се види още в началото на тази глава, как, въпреки изключителната слабост на плътта си, Исаак съхранява поради вярата си достойнството, с което Бог го бе сдобил. Той произнася благослова с пълното чувство за силата, дарена му да благославя и казва : „И го благослових ? ….Той и ще бъде благословен…. ето, аз го поставих господар над тебе, и всичките му братя направих нему слуги ; подкрепих го и нахраних с пшеница и вино ; какво да сторя пък за тебе, сине мой ?“. Той говори като човек, който, чрез вярата, има на свое разположение всичките съкровища на земята. При него съвсем няма и следа от фалшива скромност, той не слиза от издигнатото място, което заема, поради проявите на природата си. На път е да извърши досадна грешка и действува в пряко противопоставяне на Божията промисъл, истина е това ; но все пак, той познава Бога и впоследствие заема мястото, което му принадлежи, раздавайки благословии с пълно достойнство и с енергията на вярата. „И аз го благослових : той и ще бъде благословен … подкрепих го и нахраних с пшеница и вино“. Присъщо за вярата е да ни издига над всичките ни грешки и последствията им, за да можем да заемеме мястото, сторено ни от Божията благодат.

Колкото до Ревека, тя трябваше да изтърпи тъжните резултати от своите лукави хитрини. Без съмнение, тя си представяше, че ръководи всичко съвсем сръчно и ловко ; но, уви, тя повече нямаше да види Иакова ! Колко би бил различен резултата, ако тя би оставила всичко в ръцете на Бога ! „Па и кой ли от вас, грижейки се, може да придаде на ръста си и един лакът ?“ (Лука 12:25). Нищо не печелиме ние като се безпокоим и градиме проекти ; не правиме нищо друго, освен че изключваме Бога, а това вече е нещо, което със сигурност не е печалба. И след като пожънем плодовете на собствените си намерения, нищо не е по-тъжно от това, да се види че Божието чедо, забравило положението си и своите привилегии, е стигнало до там, че да пожелава да вземе в собствените си ръце ръководенето на своите дейности. „Птиците небесни и полското цвете“ също могат ни даде наставление, когато дотам забравим за нашето положение на пълна и цялостна зависимост от Бога (Матея 6:26-33).

Най-сетне, що се отнася до Исав, апостолът го нарича „един нечестивец, който заради една чорба продаде първородството си“ (Евреи 12:15-17), и който „по-после, желаейки да наследи благословението, биде отхвърлен (понеже не можа да намери място за покаянието), ако и да бе молил за това със сълзи“. Посредством това научаваме, че „нечестивец“ ще да е човекът, който пожелава да притежава едновременно земята и небето, да се радва на настоящето, без да губи правото си на бъдещето : и човекът, който едновременно е и светски и предтенцира, че е христианни, човекът, чиято съвест никога не е изпитвало въздействията на истината и чието сърце е останало завинаги чуждо на въздействието на благодатта, един такъв нечестив като Исав, броят на тези хора е голям.