ГЛАВА ВТОРА — 2
(3)
Два са основните сюжета, които привличат вниманието ни в тази глава : „седмият ден“ и „реката“.
Малко са онези сюжети, които са предизвиквали толкова противоречия и толкова различия, както въпроса за „съботата“ или „седмия ден“, въпреки че доктрината, отнасяща се до него, да е изложена в Писанието по най-простия и ясен начин за всеки, който иска да се подчини на Божието учение.
Ще разгледаме на съответното място изричното нареждане да се „спазва съботата“ (седмия ден) : тук не става дума за повеля, дадена на човека, но просто намираме потвърждението, че „Бог си почина през седмия ден“ (2:2). „Така бяха свършени небето и земята и цялото им войнство. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети ; защото в него Си почина от всичките Си дела, що бе сътворил и създал“ (2:1-3). Тези думи ни разясняват, че Бог си е починал, защото, що се отнася до делото Му, творението е било завършено ; тук по никакъв начин не става дума за каквото и да било нареждане, давано на човека. Този, който шест дена беше работил, спря да работи и си почина. Всичко вече беше изцяло завършено ; всичко беше „много добро“ (1:31) ; всички неща бяха станали такива, каквито Той самият ги беше направил и сега си почиваше в извършеното дело. „Утринните звезди ликуваха и всички Божии синове възкликваха от радост“ (Йов 38:7). Делото на съзиданието беше завършено и Бог празнуваше през една събота (или седмия ден) ; впрочем, тази е единствената, която Бог е отпразнувал, ако съдим по вдъхновеното Писание, което ни казва това. По-нататък четем, че Бог нареди на човека да „спазва съботата (седмия ден)“ и че човек не съумя да изпълни това Божие нареждане ; напротив, Исус казва : „Моят Отец работи досега, и Аз работя“ (Йоан 5:17). Буквално, съботата (или седмият ден) не е могъл да бъде спазен освен там, където в действителност вече е нямало нищо за правене, всред едно чисто творение, което не носи ни едно от петната на греха. Бог не може да Си почива там, където съществува греха ; абсолютно невъзможно е Той да си почива и да изпитва удоволствие от творението Си сега. Тръните и бодлите, ведно с всички друго плодове на едно творение, което въздиша (Римляни 8:22), потвърждават на висок глас, че Бог трябва да работи, а не да си почива. И би ли могъл Бог да Си почива всред тръните и бодлите, всред въздишките и сълзите, болестите и смъртта, разрухата и престъпността на един грешет и рушащ се свят ? Би ли могъл Бог да Си почива и празнува съботата (или седмият ден) всред подобни оёстоятелства ? Както и да е, Писанието ни казва, че досега Бог е имал само една съботата (или „седми ден“), тази, за която се споменава в Глава втора на Битието. „Седмият ден“ беше този съботата, и никой друг. Именно този ден показваше, че делото по творението беше завършено ; но впоследствие това дело бе развалено и почивката на седмия ден бе прекъсната : от падението насам Бог отново заработи ; „Моят Отец работи досега и Аз работя“ ; Светият Дух също работи. Христос също не е имал „седми ден“ докато е бил на земята. Той извърши Своето дело, извърши го, наистина, славно ; но къде ли можеше да бъде през седмия ден ? В гроба ! Да, читателю, нашият Господ Христос, Бог, появил се в плът, Властелинът на седмия ден, го прекара всред мрака и тишината на гробницата. Този факт не ти ли говори нещо достатъчно ясно, не съдържа ли в себе си едно дълбоко поучение ? Щеше ли Божият Син да бъде положен в гроба точно през седмия ден, ако този ден трябваше да бъде прекаран в почивка и мир, със съзнанието, че не оставаше нищо повече за правене ? Исусовият гроб сам по себе си ни сочи, че е невъзможно да се празнува съботата, и че този гроб, зает през седмият ден от Неговия Властелин, който е Господ на съботата (Матей 12:8), ни сочи човека като едно паднало създание, виновно, безпомощно, завършващо грешния си път, разпъвайки Славния Господ и поставяйки в отвърствието на гробницата Му един голям камък, за да може, ако това бе възможно, да Го затвори там ; и докато Божият Син е в гроба, човекът празнува съботата ! Каква идея ! Христос е в гроба, за да реабилитира прекъснатата почивка на съботата, а човекът се опитва да запази този ден, като че ли всичко е наред ; човекът празнува своя съботата, но не Божият : един седми ден без Христос и без Бог, една празна форма, нямаща никаква сила и стойност !
Но, ще ни отговорят, седмият ден (съботата) се е превърнал в първи, принципите са си все същите. Мисля, че това мнение не почива върху никаква писмена основа. И върху кой ли авторитет би могло то да се облегне ? Нищо по-лесно да бъде посочен такъв, стига да съществуваше в Писанието. Но такъв няма : разликата между седмия и първия ден, тъкмо обратното, е подчертана изрично в Новия Завет. Ето защо в Глава 28-ма от Евангелието на Матей четем : Като се мина в съботата, на първия ден на седмицата, на разсъмване“. Първият ден на седмицата (т.е. неделята) не е съботата, пренесена от седмия върху един друг ден, но един съвсем нов ден : това е първият ден от един нов период, а не последният му ден от един стар перйод. „Седмият ден“ се намира във връзка със земята и с почивката на земята ; „първият ден на седмицата“, обратно, е свързан с небето и с небесната почивка. Разликата е огромна и по отношение на самия принцип, и ако разглеждаме този въпрос от практична гледна точка. Ако празнувам „седмият ден“, с този акт соча самия себе си като земен човек, защото този ден, както вече видяхме, е почивката на земята, почивката на творението. Но ако, според учението на Писанието и на Божия Дух, проумявам значението на израза „първият ден на седмицата“, веднага ще схвана пряката връзка, която съществува между този ден и новият ред на нещата, идещ изцяло от небето, на който смъртта и възкресението на Христос съставляват вечната основа. Седмият ден се намираше във връзка с Израел и със земята ; първият ден на седмицата — е във връзка със Църквата и с небето.
При това, отбележете, Бог бе наредил на Израел да спазва съботата (седмия ден), а пък първият ден на седмицата бе даден на Църквата като привилегия, от която тя е позована да се ползува. Спазването на съботата (седмия ден) представляваше пробният камък от моралното състояние на Израел, докато първият ден от седмицата е красноречивото доказателство за вечното приемане на Църквата ; спазването на седмия ден показваше онова, което Израел можеше да направи за Бога ; първият ден от седмицата пък показва отлично това, което Бог стори за нас.
Ние не сме в състояние да оценим особено високо природата и значението на „Господния ден“, както той е наречен в Глава 1-ва на Откровението. Този ден, денят през който Христос възкръсна измежду мъртвите, не означава завършекът на творението, а основното и окончателно възтържествуване на изкуплението. Отпразнуването на първия ден от седмицата не е, казахме вече, някакво робство или тегоба за християнина ; тъкмо напротив, за него е радостно, че може да чествува този щастлив ден. Така че, тъкмо през първия ден от седмицата виждаме първите християни, събрали се, за да разчупят хляба (Деяния 20:7) както и разграничаването между съботата и първия ден от седмицата, напълно спазвано през тази епоха от историята на Църквата. Юдеите чествуваха съботата (седмия ден) в техните синагоги, за да „четат закона и пророците“, а пък християните празнуваха първия ден от седмицата, като се събираха, за да разчупят хляба. Никъде в Писанието няма пасаж където първият ден от седмицата да се отъждествява със съботата, докато съществуват множество доказателства за същественаата разлика между тези два дена.
Защо, следователно, трябва да се бориме за нещо, което няма своето основание никъде в Писанието ? Обичайте, почитайте, чествувайте Господния ден ; стремете се през този ден да сте подобаващо „настроени духом“ подобно на апостола (Откровение 1:10) ; оставете, доколкото ви е възможно, текущите работи, но, същевременно, отдавайте на този ден подобаващото му се място и название ; опитвайте се добре да схванете принципа, върху който е основан ; оставете му особеността на характера му ; най-вече, не обвързвайте със спазването на седмия ден християнина, като че ли го поставяте в железен ярем, защото имайте предвид, че за него най-вече е щастлива и свята привилегия спазването на първия ден. Не принуждавайте християнина да слиза от небето, където намира покой, върху земята, където такъв не съществува. Не изисквайте от него да чествува деня, който неговият Повелител е прекарал в гроба, наместо да се радва на щастливия ден, през който Той е излязъл от него. Четете внимателно Матей 28:1-6 ; Марко 16:1-2 ; Лука 24:1 ; Йоан 20:1, 19-26 ; Деяния 20:7 ; Откровение 1:10 ; Деяния 13:14,17 ; Колосяни 2:16.
Не бива да се мисли обаче, че губим предвид важния факт, че в земята на Израел и на цялото творение, съботата ще бъде отново чествувана : „За Божия народ остава съботната почивка“ (Евреи 4:9). Когато Синът на Авраам, Синът на Давид и Синът на човека заеме своето място, властвувайки над цялата земя, тогава ще има и една славна събота, една почивка, която грехът никога повече не ще смути. Но сега Синът е отхвърлен и всички онези, които Го познават и обичат, са призовани да застанат редом до Него при Неговото отхвърляне, да излезат „към Него вън от стана, понасяйки Неговия позор“ (Евреи 13:13). Не би имало позор, ако земята можеше да чествува една събота ; но фактът, че проповядващата Църква се стреми да стори от „първия ден на седмицата“ „съботата“, открива недвусмислено състоянието, в което е изпаднала и принципът, върху който се основава позицията `и, което не е друго нещо, освен непрестанно усилие за възвръщането на земния ред и на земния морален код : възможно е, много хора да не схващат това а и много християни съвестно да чествуват „съботата“ именно като такива ; но ако сме задължени да се съобразяваме със съвестта на такива християни та да не нараняваме никого, то все пак ние имаме правото, и това е наш дълг, да попитаме — върху каква писмена основа се обосновават подобни схващания. Въпреки това, не с хорската съвест и убеждения трябва да се занимаваме в момента, но с намерението на Божия Дух, изложено в Новия Завет ; затова молим всеки читател християнин да се даде добра сметка за своята позиция относно „седмия ден“ или „съботата“ и относно „първия ден на седмицата“ или „Господния ден“. 4
Нека видим сега връзката между „съботата“ и „реката“, която извираше от Едем. За пръв път става дума за „Божия поток“ в Писанието (Псалм 65:9) и тук повдигаме този въпрос във връзка с почивката на Бога.
Когато Бог си почиваше сред своето творение, цялата вселена се радваше на благословение, защото Бог не можеше да си почива през съботния ден без святото и благословено въздействие на тази почивка да не се разпространи над цялата земя. Но, уви ! Изворите, които изтичат от Едем, сцената на земната почивка, скоро биват спрени в тяхното течение, защото грехът е дошъл да прекъсне почивката на творението. Обаче, и нека Бог бъде благословен, грехът не спря Бог в неговото дело, той само Му отвори едно ново поле за действие и, навсякъде, където Бог действува, също виждаме реката да тече. Така, когато Той ръководи, със здрава и простряна напред ръка (Второзаконие 4:34 ; 5:15 ; 7:19 ; 11:2), армиите, които е откупил, прекарвайки ги през сухите пясъци на пустинята, виждаме как в нея потича река, извираща не от Едем, а от една разцепена скала, хубаво и точно онагледяваща картината на принципа, според който суверенната благодат действува в полза на грешниците като утолява нуждите им. Тук не се касае само за творението, но и за изкуплението. „Скалата беше Христос“ (1 Коринтяни 10:4), Христос ранен заради изцелението на своя народ. Пропуканата скала беше във връзка с обитаването на Всевишния в шатрата ; и в тази връзка има нещо, разкриващо една морална красота : Бог, обитаващ в една палатка и Израел, пиещ вода от Скалата ! Какъв красноречив език за всяко слушащо ухо и какво само назидание за всяко сърце отделено за Бога !
Колкото повече навлизаме в историята на Божиите пътища виждаме и реката да следва един друг път : „В последния ден, великият празничен ден, Исус застана и извика, като каза : Ако някой вярва в Мен, нека дойде при Мен и да пие. Ако някой вярва в Мен, както казва Писанието, реки от жива вода ще потекат от утробата му“ (Йоан 7:37-38). Виждаме, че тук източникът на реката е друг и тя тече по друг канал ; в известен смисъл източникът си е все същият, т. е. самият Бог, но в Христос тя е в Бога познат в една нова връзка и според един нов принцип. Господ Исус, в Глава 7-ма от Евангелието на Йоан, е там духом, извън всякакъв съществуващ ред на нещата и се представя като изворът на реката на живата вода, а личността на християнина трябва да се преобрази в нейното речно легло. Някога Едем трябваше да разпространява водите си извън своите предели, за да напоява земята и да я прави плодродна ; по същият начин и в пустинята, след като скалата бива ударена, тя е призвана да дарява с прохладни води зажаднелите израилеви войски. Същото е и сега : всеки, който вярва в Исус, е призван да изтичат от него благодатните води, чието легло е самият той, за полза на всички, които го заобикалят. Християнинът трябва да се счита за речното корито на многообразната Христова благодат, раздавана в полза на едни беден и клет свят ; колкото повече този християнин раздава, толкова повече свободно ще получава. „Един раздава щедро, и още му се прибавя, а друг е извън мярка пестелив, и си е само беден“ (Притчи 11:24). По такъв начин християнинът се намира в положение, при което се ползува едновременно с най-приятните привилегии и има най-величествената отговорност. Той е призван да бъде постоянен свидетел на благодатта на Този, в когото вярва и да изразява непрестанно същата тази благодат.
При това, колкото по-добре разбере своите привилегии, толкова по-добре ще изпълни и задълженията си. Колкото повече, по навик, се храни духовно с Христос, толкова повече взорът му ще се задържа върху Исус, а сърцето му ще бъде още по-изпълнено с възхитителната личност на Спасителя ; и животът му и характерът му, ще дадат едно вярно и недвусмислено свидетелство за благодатта, която му е била разкрита и от която той вкусва. Същевременно, вярата е тази, която дава сила на службата, сила на свидетелството и сила на култа. Ако животът ни не е изпълнен от „вярата в Божия Син, който ме възлюби и предаде Себе Си заради мен“ (Галатяни 2:20), ние няма да бъдем нито полезни служители, нито верни свидетели, ни истински обожатели. Ще можем да вършим много неща, но без да служим на Христос, ще говорим много, но без да свидетелствуваме на Христос, ще парадираме голямо благочестие, но без да извършваме един духовен и истински култ.
И най-сетне, отново става дума за „реката на Бога“ в последната глава на Откровението. „След това ми показа реката и водата на живота, блестяща като кристал, която извираше от престола на Бога и на Агнето (Откровение 22:1). Това са онези потоци на реката, за които говори Псалмистът, които радваха Божия град „светото жилище на Всевишния“ (Псалм 46:4 ; Сравни също Иезикилия 47:1-12 и Захария 14:8). Вече нищо не е в състояние да навреди на извора или да прекъсне водния поток. „Божият трон“ е олицетворението на вечната стабилност ; присъствието на „Агнето“ пък сочи, че този трон е положен върху непосредствената основа на извършеното изкупление. Тук, това не е тронът на Бога Създател, нито този на Бог, който е властвуващ в своето провидение, а тронът на Бога Изкупител. Когато виждам „Агнеца“ (= Агнето) , аз знам какви са отношенията между Божият трон и мене самия в качеството ми на грешник. Божият трон, като такъв, не само ми вдъхва страх ; когато Бог се разкрива чрез личността на „Агнеца“, сърцето се чувствува привлечено и съвестта успокоено. Кръвта на Агнеца измива съвестта от всяко петно на греха и го освобождава изцяло в присъствието на една ненакърнена святост, която не може да толерира греха. Върху кръста, всичките изисквания на Божията святост бяха напълно удовлетворени, така че, колкото по-добре разбираме тази святост, толкова повече можеме да оценим кръста. Колкото повече ценим святостта, толкова повече ще цениме и делото на кръста. Благодатта царува „чрез правда за вечен живот чрез Исус Христос, нашия Господ“ (Римляни 5:21). Поради това Псалмистът призовава светците да чествуват Всевишния Господ, припомняйки си Божията святост. Възхвалата е ценен плод на изкуплението, но преди един християнин да може да възхвалява, мислейки за Божията святост, то той трябва да я осмисли като се постави, посредством вярата, по-нататък от кръста, не откъм страната на хората и на смъртта, но откъм тази на Бога и на възкресението, ако бих могъл така да се изразя.
След като сме очертали течението на реката от Битие до Откровение, сега накратко ще се спрем на положението на Адам в Едем. Видяхме вече Адам като Христов тип ; но трябва да го разглеждаме не само като тип, но и като личност ; на него трябва да гледаме не само като на абсолютно представляващия втория човек „Господ на небето“, но и като някой, който носи своята лична отговорност. Бог беше поставил едно свидетелство в Едем, всред тази хубава сцена на творението, и това свидетелство същевременно беше изпитание за създанието : то говореше за смърт всред живота, защото Бог беше казал : „В деня, в който вкусиш от него ти непременно ще умреш“ (2:17). Странна и тържествена фраза, но толкова необхадима ! Животът на Адам зависеше от пълното му подчинение ; това, което го свързваше с Вечния Бог5 беше подчинението, основаващо се върху едно подразбиращо се доверие в истината и любовта на Този, който му беше дал това високо положение, където той беше ; само доколкото Адам му се доверяваше, дотолкова и можеше да Му се подчини. Глава 3-та ще ни разкрие по-подробно значението и истинността на този факт, но тук искам да привлека вниманието на читателя върху интересния контраст, който съществува между свидетелството дадено в Едем и свидетелството на настоящето управление. В Едем, когато всичко беше живот, Бог говори за смърт ; сега, точно обратното, когато всичко е вече само смърт, Бог говори за живот ; защото беше речено : „В деня, в който вкусиш от него, непременно ще умреш“, сега, обратното на това се казва : „Вярвай и ще живееш“ ! Но както в Едем неприятелят се помъчи да унищожи свидетелството на Бог, относно резултата, който щеше да последва от неподчинението, от отхапването на плода, по същия начин сега Сатаната се мъчи да унищожи свидетелството на Бог, относно резултата, произтичащ от вярата в Евангелието.
Бог беше казал : „В деня, в който вкусиш от него, непременно ще умреш“ ; — а змията твърди : „Вие в никакъв случай няма да умрете“. И сега, когато Писанието ясно оповестява, че този, „който вярва в Сина, има вечен живот“ (Йоан 3:36), същата тази змия се мъчи да убеди хората, че нямат този живот и че преди да са почувствували, направили, експериментирали всякакъв вид неща, те не могат да претендират, че ги притежават. Ако вие, драги читателю, още не сте повярвали от все сърце в свидетелството на Бога, умолявам ви, вслушайте се в Божието Слово, а не в подстрекателствата на змията. „Който слуша Моето учение и вярва в Този, който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смъртта в живота“ (Йоан 5:24).
Сподели с приятели: |
