ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА — 25

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА — 26

„И настана глад по земята, освен оня, предишния, който беше в Авраамово време“. Изпитанията, които Божиите деца срещат по време на вървежа си тук-долу, са почти всичките от същия произход и винаги клонят към това, че да покажат до каква степен сърцето им е намерило своята пълнота в Господа.

Това е трудно нещо, до което рядко се достига, да може да се върви ведно с Бога в интимността на общението така, че душата да бъде изцяло независима и от хората и от нещата. „Египетите“ и „Герарите“, които ни заобикалят отляво и отдясно, ни предлагат могъщи съблазни или за да ни отвърнат от правия път, или пък за да ни принудят да живеем под и извън нашето истинско положение като служители на живия и истински Господ Бог.

„И отиде Исаак при филистимския цар Авимелеха, в Герар“. Между Египет и Герар съществува ясно изразена разлика. Египет — това е израз на един свят със своите природни ресурси и със своята независимост от Бога. „Моята река си е моя“ (Езекиил 29:3) — казваше египтянинът, който не познаваше Всевечния и не възнамеряваше да поглежда към Него, за каквото и да му бе потребно това. Поради положенито си, Египет беше по-отдалечен от Ханаан отколкото от Герар, и в морален смисъл, изразяваше едно още по-отдалечено от Бога състояние на душата. В подобен смисъл вече бе отбелязан и Герар в глава 10 : „… и пределите на хананейци бяха от Сидон към Герар до Газа, оттам към Содом, Гомора, Адма и Цевоим до Лаша“ (10:19). Научаваме също че : „от Герар до Йерусалим има тридневен път“. Следователно, в сравнение с Египет, Герар бе по-близък ; но той оставаше в границите на твърде опасни въздействия. Там Авраам срещна трудности и работа, същото бе и за Исаака. Авраам там се отрече от жена си (Гл. 20), Исаак стори същото (Гл. 26). Има нещо тържествено в това да виждаш и бащата и сина да изпадат в едно и също прегрешение, и да извършват това на едно и също място ; този факт доказва, че въздействието на това място не беше добро. Ако Исаак не бе тръгнал към Авимелеха, царя на Герар, той не щеше се намери в подобно състояние, та да се отрича от жена си ; но нали и най-малкото отклонение от правия път е придружено от духовна слабост. Така стана и с Петър, който се грееше край огъня в двореца на върховния жертвоприносител, се отрече от своя Учител. А що се отнася до Исаака, очевидно е че той не беше истински щастлив в Герар. Наистина, Всевишният му каза :„Живей в тази страна !“, но често, колко ли пъти не се е случвало това, Всевишният да дава на своите Си наредби, морално пригодени към състоянието на душите им в което Той ги вижда, които са годни да ги доведат до точното чувство за това им състояние ? Всевечният заповяда на Мойсея (Числа 13) да изпрати хора, които да припознаят Ханаанската страна, но ако моралното състояние на народа не бе паднало толкова низко, то предприемането на подобна постъпка не би било необходимо. Ние знаем, че вярата няма нужда да припознава туй, което обещанието на Бога `и осигурява. Също така, Всевечният заповяда на Моисея (Числа 11:16) да отбере и събере седемдесетина души измежду стареите народни на Израиля, които да носят ведно с него грижите за народа ; но ако Моисей би напълно разбрал своето високо положение и щастието, което е свързано с него, то тази заповед не би била необходима. Същото се отнася и до заповедта, която Всевечният дава на Самуил, та да постави цар над Израилския народ (1 Царства 8). И Господ-Бог даде това нареждане поради моралното състояние на народа, но грешката беше на народа защето беше изпаднал в едно такова морално състояние. Впрочем, необходимо е, за да бъде добре отсъден според даденото нареждане, било то един индивид, било — един народ, да се взема под внимание и състоянието на този индивид или на този народ.

Но, навярно ще кажем, че ако ли Исаак беше в едно грешно положение в Герар, защо пък тогава четем, „И зася Исаак в оная земя, и събра ечемик през онова лято стократно ; тъй го благослови Бог“ ? (26:12) Ние ще отговорим на това, че външните успехи и просперитет съвсем не доказват, че се намираме в положението, желано от Бога. И затова, както вече имахме случая да го споменем, съществува голяма разлика между Благослова на Господа и Неговото присъствие. Голям брой лица се радват на първото, но без да се ползуват от второто ; при все това, сърцето е готово да подменя едното с другото, да смесва благослова с присъствието на Бога и въпреки всичко, да се самоубеждава, че едното трябва обезателно да се съпровожда от другото. Това е огромна грешка. Колко ли пъти ние виждаме лица, които въпреки че са обградени с Божия Благослов, не се радват на Неговото присъствие, и дори не Го възжелават ! От голямо значение е да различаваме това ! Човек може да се възмогне и да се възмогва все повече и повече, дотогава, докато стане наистина велик големец ; и да придобие стада от дребен добитък, и стада от едър добитък, а и много служители (26:13-15) без да може при всичко, което има, да се радва напълно и свободно на присъствието на Господа Бога. Едрият и дребният добитък не са Господ ; тези богатства можеха да възбудят зависта на Филистимците, а това не би било сторено в присъствието на Господ. Исаак щеше да се радва и възползува от най-щастливото общение с Бога, без Филистимците да биха могли да бъдат нащрек, поради най-простата причина, че те бяха неспособни да го разберат и да оценят неговото значение.

Все пак, към края, Исаак се отдалечава от Филистимците и се отправя към Беершева (Вирсавия). „И в оная нощ му се яви Господ и му рече : Аз съм Бог и на баща ти, Авраама ; не бой се, защото аз съм с тебе ; и ще те благословя“ (26:24). И туй не бе само благослова на Господа, но Самият Господ Бог, който бе до него. Защо ? Защото Исаак си бе тръгнал, оставяйки зад себе си Филистимците със всичката им завист, с техните спорове и разпри, с техните оспорвания, за да отиде в Беершева. Тук вече Всевечният можеше да се яви на своя служител, докато Той не можеше да го съпровожда с присъствието Си в Герар, макар че с добронастроена ръка бе разпрострял върху него благослова Си тогава, когато той се намираше по тези места. За да се радваме на Божието присъствие, трябва да бъдем там, където е и Той, и съвсм не посред свадите и оспорванията на нечестивия свят бихме Го намерили ; също, колкото по-скоро божието чедо се забързва, та да напусне тези неща, толкова по-добре Самият Той ще го намери. Такъв бе и опита, който стори Исаак. Дотолкова продължително, доколкото пребиваваше при Филистимците, той не можа да им окаже никакво благотворно влияние и не можа да има покой в душата си.

Истинският начин да бъдеш полезен на хората от този свят, това е да се държиш отдалечен от тях, като при силата на общението си с Бога, да можеш им показа модела на един „по-достоен път“.

Духовният прогрес, който Исаак постигна, тука се изявява чрез моралния ефект, сторен при неговия ход. От там той тръгна към Беершева. И Всевечният му се яви, и там той Му съгради жертвеник ; там той призова Всевечния, там той вдигна и палатките си, а служителите му издълбаха кладнеци. Тук имаше вече и един щастлив прогрес. Щом като Исаак направи и първата стъпка по правия път, той тръгна от разцвет към разцвет, той постигна радостта от присъствието на Бога и вкуси сладостта на истинското богослужение към Него ; той показа, че бе чужденец и пътник, и намери мир и покой ; и ни един безспорен кладенец, койте Филистимците не можаха да запушат, тъй като самите те не бяха вече там. Тези резултати, щастливи за самия Исаак, произвеждаха също така и своя благотворен ефект върху всички останали : „И дойде при него от Герар Авимелех с приятеля си Ахузат и военачалника си Фихол. Исаак им рече : защо дойдохте при мене, след като ме намразихте и ме изпъдихте от вас ? Те отговориха : ние явно видяхме, че Господ е с тебе, и затова решихме : да положим между нас и тебе клетва и да сключим с тебе съюз“ … и т. н..

За да може да се въздействува върху сърцето и съвестта на хората от света, трябва да се живее в пълно отделяне от тях, постъпвайки изцяло със съвършенна Божия благодат. Колкото и дълго да живя Исаак в Герар, между него и тях нямаше нищо друго, освен разправии и оспорвания ; Исаак насъбра мъка в себе си, а и не направи никаква добрина на тези, които го заобикаляха. Но щом като той ги напусна, сърцата им бяха докоснати ; те го последваха и възжелаха да сключат съюз с него.

Историята на Божиите деца ни предлага множество примери от този род. За нас, това, което преди всичко трябва да има значение, е да знаем, че ние сме в състоянието, в което Бог иска да бъдем и че сме готови да изпълняваме всички Негови искания, не само при положението, в което сме, но и при моралните условия на душата ни. Ако ли отношенията ни с Бог са наред, ние можем да се надяваме, че ще въздействуваме и върху другите по благотворен начин.

Щом като Исаак се възкачи в Беершева и щом като той зае положението на обожател, душата му бе възстановена и Бог си послужи с него, за да въздействува върху тези, които го заобикаляха. Духовното обедняване ни лишава от множество благословии и ни кара да не устояваме на нашето засвидетелствуване и на нашето служение. Още повече не би трябвало тогава, когато се намираме в едно грешно положение, да се спираме, както това често се случва, за да се питаме : Къде ли бихме могли да открием нешо още по-хубаво ? Божията заповед е : „Престанете да правите зло !“, и по-сетне, когато вече сме се подчинили на тази свята заповед, Господ-Бог ни кара да чуеме и още една : „Научете се да правите добро“ (Исайя 1:16-17). Ще бъде напълно погрешно от наша страна, ако разчитаме „да се научим да правиме добро“ преди да сме „престанали да вършим зло“. „стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос“ (Ефесяни 5:14).

Читателю, ако вие правите това, за което знаете че е лошо, или пък ако по какъвто и да било начин участвувате в нещо, за което знаете че е противно на Писанието, вслушайте се (с внимание) в словата на Господа : „Престанете да правите зло“ ; и бъдете сигурни, че ако вие се подчините на тези слова, вие не ще останете за дълго в неведение що се отнася до пътя, който трябва да следвате. Само недоверчивостта ни кара да мислиме, че не ще можем да престанем да вършиме злини, преди да сме намерили нещо по-добро за правене.

Нека Господ-Бог ни даде простота на възгледа и покорност на духа !

ГЛАВИ ОТ ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

ДО ТРИДЕСЕТ И ПЕТА — 27 - 35

При Глава 25 аз нарочно изоставих пасажа, отнасящ се до Иаков, пасаж — който тук стои по-добре и е на мястото си, когато ще се занимаваме с него : „И молеше се Исаак на Господа за жена си, Ревека, защото тя беше неплодна ; и Господ го чу, и жена му Ревека зачена ; Синовете в утробата `и взеха да се удрят, и тя рече : ако ще бъде тъй, защо ми е това ? И отиде да попита Господа. Господ `и рече : две племена са в утробата ти, и два различни народа ще произлязат от твоята утроба ; единият народ ще стане по-силен от другия, и по-големият ще служи на по-малкия“ (25:21-23). Пророк Малахия също прави алюзия за този пасаж : „Възлюбих ви, казва Господ. А вие казвате : в какво Ти си проявил любов към нас ? — Исав не е ли брат на Иакова ? — казва Господ, и все пак аз възлюбих Иакова, а Исава намразих …“ (Малахя 1:2-3) ; и думите на този пророк са цитирани от Апостола Павла (Римляни 9:11-13): „но тъй беше и с Ревека, която зачена наведнаж двама сина от Исаака, нашия баща, защото, докле не бяха се още родили и не бяха направили нищо добро или лошо  за да се знае, че Божието решение в избора зависи не от дела, а от Призоваващия  беше `и кяазано : „по-големият ще робува на по-малкия“, както е писано : „Иакова възлюбих, а Исава намразих“.

Вечният Божия промисъл на Господа, за избора според благодатта по този начин вече ни е ясно представен. Изразът „избор според благодатта“ има огромен смисъл. Той унищожава всички човешки претенции и прокламира правото на Господа да действува, както Му се нрави. Това е от най-голямо значение. Човек не може да се радва на никакво реално щастие дотогава, докато не е принуден да склони глава пред върховната милост. Подобава му да прави така, тъй като той е грешник, и като такъв той няма абсолютно никакво право да действува или пък да препоръчва Богу нещо си. Огромното предимство, което произтича за нас от положение ни е, че тъй като се намираме на това място, не може да става повече дума за туй, което заслужаваме, но само за онова, което Богу се нрави да ни даде. Блудният син, като че ли поради скромност, може да пожелае да стане служител ; но от момента, в който става въпрос за заслуги, то той наистина не е достоен да заема мястото на служител и не му остава нищо друго, освен да приеме това, което баща му счита за добре да му бъде дадено, а именно, едно най-издигнато положение, такова на общение със самя него. И не може да бъде другояче, защото благодатта ще увенчава всяко дело (всяко Божие дело, а именно Божието дело спрямо човека) во веки веков. Щастливи сме, че това е така ! Съразмерно с това как напредваме, правейки ден след ден нови открития по повод на това, какво сме ние, имаме и необходимостта да бъдем подкрепяни от непоклатимото основание на благодатта. Сриването на човека е безнадеждно ; и като последствие, благодатта трябва да бъде безкрайна ; И така, тя е безкрайна ! ; Самият Господ-Бог е нейният извор, Христос е каналът, по-който тя протича и Светият Дух е силата, която я прилага към душата и чрез която `и придава нейното наслаждението. Светата Троица се проявява в благодатта и чрез благодатта, която спасява бедния грешник. „Благодатта се възцарява чрез правда за живот вечен, чрез Иисуса Христа, нашия Господ“ (Римляни 5:21). Благодатта не може да царува, освен чрез изкуплението. В създанието ние можем да съзерцаваме мъдрост и сила ; в провидението — благост и търпеливост, но само в изкуплението можем да виждаме царството на благодатта, и това царство е основано върху царуването на правдата.

И така, в Иакова виждаме силата на божествената благодат, защото в него намираме и забележителен пример за силата на човешката природа. Природата се изявява в Иаков във всички наклони на нейните пътища и поради това благодатта се показва в цялата си сила и морална красота. Изглежда, че според фактите с които разполагаме, още преди раждането му, в момента на раждането, а и след него, се е проявила необикновенната енергия на неговата природа. Преди раждането на Иаков, четем че „синовете в утробата `и взеха да се удрят“ ; при раждането — „после излезе брат му, като се държеше с ръка за петата на Исава“ ; а и след неговото рождение, ние не можем да видим от единият до другия край на житейското му поприще, без да се изключи дори и фазата от Глава 32, нищо друго, освен прояви на най-малко любезна и неучитива природа ; но всичко това, подобно на един черен фон, служи само за да изпъкне благодатта на Този, който снизходително се назовава с името „Бог на Иакова“, с името, което е затрогващият израз на Неговата благодат.