ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА — 32

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА — 32

„Па им заповяда и рече : тъй кажете на господаря ми Исава : ето що казва твоят слуга Иаков : аз живях при Лавана и престоях досега“ (32:4). Всичкото това го говори само една душа, отдалечила себе си от Бога. „Моят Господар“ и „Твоят слуга“ — това не са обръщения на брат към брата ; не са дори и слова на някого, който притежава чувството за достойнство, давано му от Божието присъствие. Ето, такава е речта на Иаков, и то на онзи Иаков, чиято съвест е нечиста.

„И се върнаха вестителите при Иакова и рекоха : ходихме при брат ти Исава ; и той иде да те посрещне и с него четристотин души. Иаков много се уплаши и се смути“ (32:6, 7). Какво ще направи той ? Дали ще се довери на Бога ? Не ! Той започва да комбинира начините за уреждане и спогодба. „И раздели на два страни човеците, които бяха с него, и дребния и едрия добитък, и камилите… (32:7) … и рече Иаков : Ако Исав нападне едната страна и я избие, другата може да се спаси !“. Да състави план за действие — това е първата грижа на Иаков, и в това отношение — той се явява съвсем правдиво олицетворение на жалкото и нищожно човешко сърце. Истина е, че след като вече е съставил плана си, той се обръща към Всевишния и страстно го моли да бъде избавен. Но едва успял да завърши молитвата си, той наново се връща към уреждането на плановете си за спогодба.

И така, да се моли, а и в същото време да се правят планове — са две несъвместими неща. Когато правя различни комбинации, аз повече или по-малко се осланям на тях ; но когато се моля, аз трябва изключително и изцяло да се уповавам на Бога. Когато пък погледът ми е погълнат от собствените ми действия, то аз съм неподготвен и неспособен да виждам Господа-Бога, намесващ се благосклонно в моя изгода и тогава молитвата ми, разбира се, не ще да е израз на нуждата, в която се намирам, а само сляпо изпълнениие на нещо-си, което считам, че е нужно да бъде сторено. Или пък възможно е, молбата ми към Бога да е в това, Той да освети моите собствени начинания. Но Господ Бог не желае да го моля за освещение и благослов на моите планове и на средствата им за изпълнение, а иска от мене да отдам всичко свое в Неговите ръце, та да се застъпи Той в моя изгода.²⁴

Въпреки че Иаков бе молил Бог да го избави от брата му Исав, види се, че той няма доверие във вмешателството Му, тъй като се опитва да „умилостиви Исава с дарове“ (32:20). Доверието му се осланя на „неговия дар“ а не на самият Господ Бог. „Лукаво е човешкото сърце повече от всичко, то е напълно неизцеримо“ (Иеремия 17:9). Често пъти, трудно е да бъде определяно истинското основание на доверието ни. Ние си въобразяваме или пък се стараем да убедим себе си, че се опираме на Бога, тогава, когато всъщност разчитаме само на няколко изнамерени от нас самите съображения. Онзи, който би чул Иаков да се обръща към Бога с тази молитва : „Избави ме от ръцете на брат ми, от ръцете на Исава, защото аз се боя от него, да не би като дойде, да убие мене — и майка с деца“, би ли могъл да си представи той, че Иаков тутакси е могъл да изрече : „Ще го умилостивя с дарове“. Нима вече е забравил Иаков своята молитва ? Или, може би, той приписва на даровете си божественост ? Дали той възлага по-голямо доверие върху добитъка си, отколкото на Бога, в чиито ръце той току-що е поставил съдбата си ?

Тези въпроси съвсем естествено произтичат от всичко онова, което тук ни се разказва за Иаков и ние можем да прочетем техните отговори в огледалото на собственото си сърце. Това сърце ни учи също така добре, както и историята на Иаков, доколко ние сме склонни да се опираме повече върху нашите собствени мъдрувания и комбинации, отколкото на самия Бог ; и разбира се, от това не произтича нищо добро.

Ние сме доволни често пъти от самите себе си, когато съставяните от нас планове са били съпроводени от молитва, или пък, когато сме използували всичките позволени средства и сме искали от Бога да ги благослови. Но в подобни случаи, между впрочем, нашите молитви са също така безполезни, както и нашите планове, когато се знае че се осланяме само върху тях, а не на Бога. Необходимо е всъщност, да сме приключили с всичко онова, което е продукт на собственото ни „аз“, преди да стане възможно Бог да се изяви ; ала за да сме приключили с нашите планове и комбинации, трябва да приключим със самите себе си. Необходимо ни е да възприемем и научим това познание, че „Всяка плът е трева, и всичката `и красота е като полско цвете“ (Исаия 40:6).

В главата, с която се занимаваме сега, Иаков е доведен именно до такова състояние. След като вече е взел всичките предпазливи, предвидени от него възможности, Божественото Слово ни казва : „И остана Иаков сам. И с него се бори Някой до зори“ (32:24). Тук започва нова фаза от историята на този забележителен човек. Ние трябва да останеме насаме с Бога, за да можем да достигнем и придобием истинното познание за себе си и за нашите пътища. З а да опознаем действителната стойност на плътта, на нейните постъпки и действия, трябва да ги претеглим върху теглилката от светилището (Левит 27:25). Не е важно онова, което мислим за самите себе си, или пък това, което другите хора могат да мислят, важното е да се знае туй що мисли Бог. И за да го узнаем и разберем, трябва да останем сами, далече от света, далече от собственото „аз“, далече от всичките свои мисли, от всички разсъждения и чувства на природата, да останем „сами с Бога“.

„Остана Иаков сам и с него с бори Някой“. Трябва да отбележим, че Писанието не ни казва, че Иаков се бори с някого (с някой си човек), но че Някой се бори с него. Често пъти и съвършенно невярно, този факт е представян като пример за усърдието, с което Иаков се бе молил Богу. Да се каже, че аз се боря с някакъв човек, или, че този някой си човек се бори с мен, са две съвършенно различни идеи. Ако аз съм този, който се бори, то ще рече, че желая да получа нещо си от някого ; ако ли, напротив, някой си се бори с мене, то вече той е, който желае да получи нещо от мене. Бог се бори с Иаков, за да го накара да усети, че той не е нищо друго, освен жалко и немощно същество ; сетне, виждайки че Иаков поддържа борбата срещу Него с ожесточение и упоритост, „допря Се до ставата на бедрото му, и се повреди ставата на бедрото у Иакова“. Необходимо е присъдата на смъртта да бъде вписана върху плътта, необходимо е да сме проникнали в значението на Христовия кръст, преди да можем да вървим уверено и шастливо ведно с Бога.

До тук, ние проследихме историята на Иаков през всички обрати и всичките действия на неговия необикновен характер. Видяхме го ние, да гради своите планове и да търси средства за изпълнението им през всичките двадесет години от пребиваването си при Лаван. Но едва само, когато той е „оставен сам“, едва тогава той придобива ясното разбиране за немощта и пълното безсилие на съществото, каквото самият той представлява. И ето че, когато бива поразено местонахождението на неговата сила, той може да възкликне : „няма да те пусна …“.

От тук започва нова ера в живота на Иаков. Досега той бе постоянствувал в собствените си пътища ; но сега вече той е принуден да изрече : „Няма да те пусна, докле ме не благословиш …“. Забележете, драги читателю, че Иаков не говори така преди да настъпи момента, в който ставата, свързваща таза и бедрената му кост, бива увредена. Този обикновен факт ни дава ключа към цялата сцена. Бог се бори с Иаков именно с целта, да го доведе до това състояние. Що се касае до всеотдайността на молитвата му, то ние вече видяхме, че след като е отправил към Бога няколкото слова на коленопреклонна молба, Иаков разголва секрета на своето „доверие“, казвайки „Ще умилостивя гнева на Исава с дар“. Той би ли могъл да постъпва и говори така, ако действително бе разбрал що е туй да се молиш и що е туй да си в истинска зависимост от Бога ? Не, разбира се ! Необходимо е Господ Бог и съществото, всякой за себе си, да съхраняват различните си положения и места, и така това ще е редно за всяка душа, познала свещенната действителност на живота във и чрез вярата.

Но, уви ! Именно точно така ние грешим, ако в подобна ситуация ние си позволяваме да говорим за другите. Ние прикриваме положителното неверие на лукавите си сърца под възможни формули и в една привидна набожност, утешаваме се, че е редно да използувме тези средства, и вярваме, че можем да разчитаме на Бог да благослови тези средства. При това, в действителност ние сме се опряли не на Самия Бог, а върху средствата. Бихме ли могли да разберем колко лош и отвратителен е подобен път, и да се научим, с голяма простота, да разчитаме и да се привързваме единствено към Бога, за да може занапред животът ни да се характеризира и отличава с това свято извисяване, което ни поставя над обстоятелствата, през които преминаваме ! Не е леко нещо да достигнеш до това, че да признаеш нищожеството на съществото, до там, че да е възможно да кажеш : „Няма да Те пусна, докле не ме благословиш“ (32:26).

Да изречеш това от все сърце, запазвайки в себе си могъшеството съдържащо се в това слова — в това се състои тайната на истинската сила ! Едва когато ставата на бедрото му биде засегната, и съвсем не преди това, Иаков можа да заговори така. Той дълго се бори преди да отстъпи, защото много силно бе доверието му в плътта. Но Бог може да срине и повали в прахта и най-упорития характер. Той е способен да достигне до същината, до главния двигател на природната сила и да напише върху него смъртна присъда ; и докле това не се е случило, не бива да се проявява сила нито пред Бога, нито пред хората. Трябва да си „немощен“ преди да можеш да бъдеш „силен“. „Христовата мощ“ не може да се обосновава „върху самия мен“, а единствено пропорционално на познанието, което имам за своята немощ и недъзите ми… (2 Коринтяни 12:9).

Христос не може да постави печата на одобрението Си върху енергията и силата на природата, върху нейната мъдрост или слава. Ще трябва всички тези неща да се смалят, за да израстне Той (Йоан 3:30). Нивга природата не ще послужи за пиедестал на мощта на Христовата благодат. Ако ли тя би могла да го стори, то плътта би имала с какво да се възславя пред Бога, а ние знаем, че това е невъзможно. От това следва, че тъй като проявата на Божията слава и на Името Му, или пък на Божия характер са свързани с унищожението на природната плът, то очевидно е, че душата не би могла да се радва на Неговата проява, преди действително природата да бъде изоставена настрани. Ето защо, въпреки че Иаков бива принуден да възвести своето име „Иаков“, което ще рече „този, който измества“, то той не получава никакво разкритие за името на Онзи, който се бори с него и който го поваля в прахта. З а самия себе си той получава името „Израел“ или „Княз“, и това вече е голям прогрес. Но когато Иаков казва : „Обади ми твоето име !“ (32:29), то в отговор той получава само въпроса : „З ащо ме питаш за Името Ми ?“. Господ Бог отказва да му каже Своето Име, въпреки че Той е довел Иаков до състоянието да му каже истината, отнасяща се до самия него, и като последствие от това, Бог го благославя.

Колко ли подобни случаи се съдържат в летописите на Божието семейство ? „Аз-ът“ се оголва и разкрива в цялата своя нравствена уродливост, но на практика, не се достига до разбирането и осмислянето на туй, що е Бог, въпреки че Господ Бог е дошъл толкова близо до нас и че Той ни е благословил, съобразно с познанието и откритието, което сме направили по отношение на самите себе си.

Иаков получи своето ново име „Израел“ тогава, когато ставата на бедрото му бе засегната и повредена. Той стана „могъщ княз“ когато позна и призна за себе си, че не е нищо друго, освен немощен човек. И въпреки това Всевечният Бог бе длъжен да му каже : „З ащо Ме питаш за Името Ми ?“ и Той не му разкри името на Онзи, Който бе открил неговото истинно име и истинското му духовно състояние.

Това тук ни научава, че да сме благословени от Бога е съвсем друго нещо от онова — да получим чрез Духът откровение за Божия характер. „И го благослови там“ (32:29), но не му разкри своето име. Винаги съществува един благослов, когато до известна степен сме достигнали до познането относно самите себе си. Посредством това, ние сме поведени по пътя, по който ставаме способни по-ясно да различаваме туй що е за нас Бог, във всички подробности на нашия живот. Така стана и с Иаков. Още щом ставата на бедрото му бе докосната и повредена, той се намери в положение, в което само Господ Бог би могъл да му помогне. Куцащият бедняк не може да стори много нещо ; за него, впрочем, бе преимущество възможността да се сближи с Онзи, който е Всемогъщ.

За да приключим с тази глава, ние искаме да отбележим, че Книгата на Иов в известне смисъл е своеобразен коментар именно на тази сцена от историята на Иаков, която токущо разгледахме. От единия до другия край на тези тридесет и една глави от Книгата, Иов се бори срещу приятелите си и поддържа своята теза срещу техните аргументи. Но в глава тридесет и втора, служейки си с Елиуя, Бог започва борба срещу него, а в глава тридесет и осма, Той директно го атакува и се опълчва срещу Иов, в цялото могъщо проявление на Своята слава, смазва го с величието на Своята Сила и изтръгва от Иова словата, които добре познаваме : „Слушал бях за Тебе със слуха на ухото, сега пък окото ми Те вижда ; ето защо изпитвам ужас от себе си ; затова аз се разкайвам в прах и пепел“ (Иов 42:5-6). И тук Бог бе докоснал и повредил бедрената става на Иова ! Отбележете своеобразието на израза : „Окото ми Те видя !“. Иов не казва само „Виждам се самия себе си“, не, но изрича „аз Те видях, Тебе“. Само този, който вижда Бога, може да стори едно истинско покаяние, както и да изпита потрисането и ужаса от самия себе си. Така ще се случи и с народът на Израел, чиято история до голяма степен е аналогична с тази на Иов. Когато Израилтяните „ще погледнат към Този, когото са пронизали, ще заридаят за Него“ (Захар. 12:10), тогава и Господ Бог ще ги благослови и напълно изцяло ще възстанови Своя народ. Тогава те ще разберат всичко онова що означават словата : „Гибелно е за Тебе, Израилю, дето се противник на Мене, твоята помощ !“ (Осия 13:9).

ГЛАВИ ОТ ТРИДСЕТ И ТРЕТА

ДО ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА — 33 - 34

Въпреки борбата, и въпреки това, че Бог бе докоснал и строшил ставата на бедрото му и го бе сторил куц, Иаков продължаваше да гради своите планове. „Погледна Иаков и видя, и ето, Исав (брат му) иде, и с него четиристотин души. И раздели (Иаков) децата на Лия, Рахил и двете слугини. И тури (двете) слугини с децата им напред, Лия с децата `и подир тях, а Рахил с Иосифа най-подир“. Не бяха отминали безпокойствата и страховете на Иаков. Той още очаква че Исав ще му отмъсти и поставя срещу първите му удари тези, на които най-малко държи. Поразителни са длъбините на човешкото сърце ! Колко бавен е той в доверяването си Бога ! Ако би Иаков действително се уповавал на Бога, то нивга не би се опасявал за своя живот, че ще бъде унищожен той и семейството му. Но, уви ! З наем колко трудно е за сърцето едиствено да се осланя и да бъде в мирно упование към вездесъщия, всемогъщ и безпределно милостив Бог.

Тук Бог ни показва колко напусто е цялото това безпокойство на сърцето. „И се затече Исав насрещя му, прегърна го, хвърли се на шията му и го целува, и плакаха (двамата)“. Дарът на Иаков се оказа ненужен, и неговият план — безполезен. Бог бе „умилостивил“, „усмирил“ Исава, както вече бе усмирил и Лавана. По такъв начин Бог изпитва удоволствие, като ни кара да усещаме низостта, подлостта и недоверчивостта на нашите бедни сърца, разпръсквайки тревогите ни. Вместо да срещне меча на Исав, Иаков среща отворените обятия на брата ! наместо да се сражават един срещу друг, те смесват сълзите си. Такива са пътищата Божии. Кой ли не би се доверил Нему ! Отгде ли иде туй, че въпреки всичките доказателства за верноста Му спрямо онези, които Му се доверяват, то ние сме толкова предразположени да се съмняваме и колебаем, при всеки сгоден случай ? Уви ! — всичко идва от това, че ние недостатъчно познаваме Бога ! „Помири се с Него, и спокоен ще бъдеш“ (Иов 22:21). Тази истина се отнася както до непокръстените във вярата човек, така и до чедото Божие. Действително да се познава Бога, истински да сме привързани към Него — в това са и животът и спокойствието. „А това е вечен живот — да познаят Теб, единственият истинен Бог, и Иисус Христос, когото Ти си изпратил“ (Иоан 17:3). Колкото по-отблизо, по-интимно опознаваме Бога, толкова повече нашият вътрешен мир ще бъде заякчен и толкова повече ние ще се възвисяваме и освобождаваме от всяка зависимост от човека. „Бог е скала“ (Второзаконие 32:4) и не ни остава друго освен да се уповаваме на Него, за да узнаем колко Той е готов да ни подпомага, и колко е могъщ, та да стори това за нас.

След тази проява на Божията благодат и милосърдие, Иаков се заселва в Сокхот, и въпреки обичаите и духът на живота му като странник, ние го виждаме да строи там дом, като че ли бе на своя земя. Обаче, очевидно е че Сокхот не е мястото предопрделено му от Бога. Всевечният не бе му казал : „Аз съм Бог на Сокхот“, а „Аз съм Бог на Ветил !“. Това ще рече, че не Сокхот, а Ветил, Иаков трябваше да има предвид и като своя главна цел. Но, Уви ! — сърцата ни винаги са склонни да с задоволяват с положение, както и с една много по-малка част от дяла, които Бог в Своето милосърдие бе пожелал да ни даде.

По сетне Иаков достига до Сихем и там купува парцел земя, но при това, винаги оставайки извън границите, определени му от Бога, посочвайки го чрез наименованието дадено на своя жертвен олтар, отговарящо на моралното състояни на душата му. Той го назовава „Бог, Богът на Израел !“. И така, несъмненно, ние имаме привилегията да Го познаваме като наш Бог, но още повече, трябва да Го познаем и като Бог на Собствения Му Дом, членове на който и ние можем да се считаме. Вярващият христианин има привилегията да знае Христос като свой „Глава“, но той се ползува и от още по-голямото право — да признава Христос като „Глава“ на собственото си тяло, на Църквата, а и да знае, че всички ние сме членове на тялото Му.

В Глава тридсет и пета (35), ние ще видим Иаков достигнал до много по-голямо и по-славно познание за Бога, но очевидно, в Сихем той все още се намира в едно недотам възвисено морално състояние. З атова той и страда, както това винаги става, когато не знаем и не съумяваме да достигнем положението, което Бог ни е предоставил. Две и половина племена, които бяха останали отсам Иордан, първи попаднаха в ръцете на неприятеля ; същото стана и с Иаков. Глава тридесет и четвърта ни запознава с това, какви бяха горчивите плодове от неговото пребиваване в Сихем, какво опетняване и безчестие произлиза от това за семейството му, въпреки усилията на Симеона и Левия, пожелали с жестокост и с първична сила да го изличат, като по този начин извършват действие, кото прибавя нова печал върху скръбта на Иаков. Всъщност, Иаков е повече засегнат от тяхното насилие и от престъпното им действие, отколкото от обидата и безчестието, несени на дъщеря му. „Тогава Иаков рече на Симона и на Левия : Смутихте ме, като ме направихте омразен (за всички) жители на тая земя, за Хананейци и за Ферезийци. Аз имам малко човеци, ще се съберат против мене, ще ме разбият и ще бъда съсипан аз и домът ми“ (34:30). Иаков най-силно се измъчва от мисълта за последствията, които може да произтекат от делото им и които ще повлекат след себе си неприятности за него самия и за домът му. Изглежда, че той ще да е изживявал постоянен страх от някаква си опасност за самия него и за семейството си, затова и навсякъде проявява духа на своя характер — неспокоен, плашлив, пресметлив, съвсем несъвместим с живота при действителната вяра и упованието в Бога.

Невъзможно е да се каже, че Иаков не е бил вярващ, а и ние знаем вече за мястото, което той заема „заобиколен от такъв голям облак от свидетели“ (Евреи 11:21 и 12:1), но той не се ръководеше и не изпълняваше обичайното прилагане на принципа на Божията воля, вследствие на което правеше скръбни падения. Би ли могла вярата да застави Иаков да каже : „ще ме разбият и ще бъда съсипан аз и домът ми !“ (34:30), тогава, когато Бог му бе дал обещанието : „Аз съм с тебе, и ще те запазя навред … няма да те оставя, докле не изпълня онова, което съм ти казал … (28:14, 15). Божието обещание би трябвало да успокоява сърцето му, но, всъщност Иаков бива повече зает с опасностите, свързани с пребиваването му при Сихемитите, отколкото с безопасността и сигурността, тъй като се намираше в Божиите ръце и знаеше за Неговото обещание. Би трябвало той да знае, че ни един косъм от главата му няма да падне. И наместо да разчита на Симеона и Левия и да се плаши от последствията на техните прибързани действия, би трябвало да осъди самия себе си ; защо той се бе заселил в Сихем ? Ако не бе го сторил, то Дина не би била обезчестена, не биха били разкрити жестокостта и насилието на синовете му.

Колко много вярващи христиани ние виждаме да се потапят в мъка и страдания заради собственото си безверие, и впоследствие да винят обстоятелствата, наместо да осъдят самите себе си ! Голям брой вярващи родители стенат и се тревожат, виждайки размирството, неподчиненето и светските вкусове у своите деца, докато всъщност, те трябва да винят и упрекват само себе си, защото самите те не са били верни пред Бога по отношение на своите семейства.

Така беше и с Иаков. Той не би трябвало да се установява в Сихем, но на него му липсваше тази деликатна духовна чувствителност, която би го подпомогнала да разбере лъжовното си, фалшиво положение. Поради него, Бог в своята вярност си служи с обстоятелствата, за да го накаже. „Бог не е за подиграване. Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Галатяни 6:7). Това тук е духовен принцип, който произтича от моралната, ръководеща Божия промисъл, чието приложение никой не ще избегне ! З а Божието чедо е положителна великата Божия благодат, която го призовава да пожъне плодовете от своите грешки. Милосърдие и благодат е туй, да си принуден да усещаш по един или по друг начин, колко горчивина има в това, да се отдалечаваш или да се държиш на отстояние от Живия Бог. Трябва да разбираме, че тук, на земята, не е мястото ни за почивка, защото Господ Бог не възжелава да ни даде греховно омърсен покой. Нека името Му бъде благословено !

Желанието на Бог е ние да живеем в Него и заедно с Него. Такова е съвършенството на Божието милосърдие и благодат. И тогава когато ние се заблуждаваме или пък изоставаме назад по пътя, Той ни казва : „Ако искаш да се обърнеш и възвърнеш, О, Израел, казва Всевишният, към Мене се обърни“ (Иеремия 4:1). Лъжливото смирение, плод на неверието, кара този, който се заблуждава или изостава назад, да приема и се задоволява с положение, много по-низко от онова, което му е дарено от Бога, защото той не познава основанията и принципите, според които Бог възстановява падналите, нито пък до каква степен става това. Блудният син моли да бъде сторен слуга, не знаейки че, що се отнася до самия него, той няма вповече правата на наемен слуга отколкото тези на син, и че освен това, би било недостойно за характера на баща му да го постави в подобно положение. Трябва да идваме при Бога, приемайки един ясен принцип и то по такъв начин, който да бъде достоен за Него, ако ли не, то трябва да си оставаме далече от Него.