ГЛАВА ДВАДСЕТ И ЧЕТВЪРТА — 24

ГЛАВА ДВАДСЕТ И ЧЕТВЪРТА — 24

Великите факти, които ние срещаме в Новия Завет, на първо място са : отхвърлянето и смъртта на Христос ; после — отхвърлянето на Израел според плътта ; и най-сетне — призоваването на Църквата към славното `и положение на Съпруга на Агнеца. И тъй, всичко това точно съответствува на съдържанието на тази глава и на двете предшествуващи я глави. Трябваше смъртта на Христос да бъде един изпълнен, завършен факт, преди да можеше Църквата, ясно казано, да бъде призвана. Трябваше „общата стена на ограда“ (Ефесяни 2:14) да бъде разрушена, преди да стане възможно изграждането на „самия нов човек“ (Ефесяни 2:15). Важно е, ние да сме разбрали добре това, за да знаем какво точно е мястото, което Църквата заема в пътищата Божии. Дотолкова продължително във времето, доколкото еврейското устройство продължаваше да съществува, Бог бе установил и желаеше да поддържа най-стриктното разделение между Евреи и Неверници ; ето защо, идеята за единението на Евреи и Неверници в един единствен човек, не можеше да се възприеме от духа на един Евреин. Той бе свикнал и наложил да счита себе си за заемащ по-върховно положение във всяко едно отношение от това на Неверника, да разглежда този последния изцяло като нечестивец и като човек, с когото всички отношения биваха забранени (Деяния 10:28).

Ако ли Израел би вървял ведно с Бога към непокътнатостта на взаимоотношенията, в които Бог го бе поставил чрез Своята благодат, той щеше да бъде поддържан и в специалното си положение на разделение от другите и на превъзходство, което му беше вече дадено ; но Израел последва друг един път ; ето защо, тогава, когато той бе преизпълнил мярата на своята беззаконност, разпъвайки върху кръста Повелителя на живота (Деяния 3:15), Господ на Славата, и отхвърли засвидетелствуваното от Светия Дух, тогава Павел бе призван да стане уредник на новия порядък за нещата, който бе извечно скрит в Бога, докато пък траеше свидетелствуването на Израел : „Ето защо, аз, Павел, съм окованник Исус Христов, за вас, езичниците. Вие чухте за разпоредбата на благодатта Божия, мене дадена за вас, именно, че чрез откровение Бог ми възвести тайната ….., която не беше възвестена на синовете човешки от предишните поколения, както сега се откри на светите Му апостоли и пророци чрез Духа Светаго“  така да се каже Пророци на Новия Завет (τοιςαγιοις αποστολοις αυτουκαι προφηταις) „и Това стана, за да бъдат езичниците сънаследници, съставящи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христа Иисуса, чрез Благовестието“ (Ефесяни 3:1-6). Ето какво тук е убедително ! Тайнството на Църквата, съставлявана от Евреи и от Неверници, кръщавани в едно само тяло посредством същия този Дух, единени към Славния Господ в небесата, което съвсем не беше разкривано до дните на Павел. На което тайнство, продължава Апостолът „аз станах служител според дара на Благодатта Божия, дадена ми под действието на Неговата сила“ (Ефесяни 3:7). Апостолите и Пророците на Новия Завет щяха да бъдат, така да се каже, първия крайъгълен камък на Тази Славна сграда (вижте : Ефесяни 2:20). Бидейки така, ясно е че постройката не би могла да бъде започната преди това (сравнете също с Матей 16:18 ; „ще изградя“). Ако ли сградата би могла да да се датира още от времето на Авела, то Апостолът би казал : „издигната върху основанията на светците от Стария Завет“, но той го казва другояче ; поради което ние заключаваме, че каквато и да би била позицията определяна за светците от Стария Завет, не би било възможно те да са принадлежали на едно само тяло, което до самата Му смърт и до възкресението Христово, както и до пришествието на Светия Дух, произтичащо от това възкресение, не бе съществувало нигде, освен в намеренията и целите на Господа Бога. Тези светци биваха спасени, нека Бог бъде благословен ! спасени посредством кръвта Христова, и предназначени да се наслаждават на Славата небесна ведно с Църквата ; но те съвсем не можеха да съставляват част от едно тяло, което много векове след тях, все още не съществуваше.

Ние повтаряме това, че може да се постави под съмнение това, ако би трябвало да се гледа на тази интересна част от Писанито като на един вид призив за Църквата. Според нас, по-добре би било да я считаме за един образ на това славно дело. Ние не можем да допуснем, че Светият Дух е възжелал да ни занимава, в една глава с малко по-необичайна дължина, само с детайлите на един семеен договор, ако ли този договор не бе типичен и като образ за една възголяма истина : „А всичко що бе писано по-преди, за наша поука бе писано“ (Послание до Римляни 15:4). Този пасаж има твърде разширен обхват. Така, въпреки че Старият Завет не съдържа никакво директно разкритие за голямото тайнство на Църквата, от значение ще е да наблюдаваме, че въпреки това той съдържа сцени и обстоятелства, в които по забележителен начин те го предусещат, свидетелство за което ни се представя и от главата, с която ще се занимаваме. Синът, както вече го бяхме казали, имайки предвид образа, биде положен върху жертвеника и възвърнат към живота, и дънерът, порождението, от което синът бе произлязъл, биде изоставено настрана ; тогава чак бащата бе изпратил служителя да търси съпруга за сина.

За да бъде даден ясен и пълен смисъл върху съдържанието на тази глава, ще трябва внимателно да разгледаме следните пунктове : клетвата, засвидетелствуването и резултатът от мисията на Елиезер.

Добре е да разберем това, че призоваването и издигането на Ревека бяха основани върху клетва, която скрепяваше съглашението между служителя и Авраама. Ревека не знаеше нищо за тези неща, макар че според намеренията на Бога, именно тя бе обекта на това съглашение. Същото е и за Божията Църква, като едно цяло, или считана като съставена от множество отделни части : „…не са били скрити от Тебе костите ми, твоите очи видяха зародиша ми … в Твоите книги са записани всичките ми крайници … назначени, когато нито един от тях още не съществуваше“ (Псалм 138/139:15-16). „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа Нашего Иисуса Христа, Който ни благослови в Христа с всяко духовно благословение от небесата … както и ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов“ (Ефесяни 1:3-4). „Защото, които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя,  а които е предопредели, тях и призвал — тях е и призвал, тях и оправдал  а които е оправдал, тях и прославил“ (Римляни 8:29-30).

Една приятна хармоничност съществува между тези пасажи и сюжета, с който сега се занимаваме. Призивът, оправданието и славата на Църквата, всичко това бе основано върху извечната Божия цел, върху Неговото Слово и Неговата Клетва, потвърдени чрез смъртта, възкресението и славното възнесение на Сина Му. То е в дълбините на всевечната Божия промисъл, извън най-отдалечените ограничения на времето, гдето и се съдържа това чудесно намерение, имащо Църквата за своя цел, намерение, което е неразривно свързано с Божията помисъл по отношение Славата на Сина. Клетвата на Авраамовия служител имаше за цел придобивката на сърпуга за сина му. Такова бе и самото пожелание на Авраама за сина му, на което и Ревека дължеше високата си позиция, която тя заема в последствие.

Блажен е този, който разбира тези неща ; честит е, който вижда, че сигурността и блаженството на Църквата са неразривно свързани с Христа и с Неговата Слава ! „Защото, не мъжът е от жената, а жената е от мъжа ; и не мъжът е създаден за жената, а жената за мъжа“ (1 Коринтяни 11:8-9). И още : „Царството небесно бе сторено да прилича на човек-Цар, който направи сватба на сина си“ (Матей 22:2). Синът е главният обект на всичките помисли и на всички намерения на Бога ; и ако някой е достигнал до щастие или до слава, или пък до някакво си високо положение, това не би могло да стане, освен чрез съотнасяне към Сина. Посредством греха, човекът е загубил изцяло правото си върху тези неща, дори и върху самия живот ; но Христос пое върху себе си наказанието, дължимо поради греха ; така, заради своите, той стана отговорен за всичко ; Той биде прикован върху кръста като техен представител ; Той понесе техните грехове в собственото Си тяло върху кръстното дърво и слезе в гроба натоварен с това тежко бреме.

Прочее, нищо не може да бъде по-пълноценно, освен избавлението, на което са обект светите хора (= вярващите), що се отнася до всичко това, което е било насочено против тях. Църквата излиза съживена от гроба на Христа, в който всичките грехове на тези, които я съставляват, са били положени ; Животът, който тя вече притежава, е триумф върху смъртта, както и върху всичко останало, което би могло да му стори препятствие ; това става по такъв начин, че животът `и се свързва с божественната справедливост и се обосновава именно върху тази справедливост ; правата за живот на самия Христос биваха основани върху това, че самият Той бе напълно унищожил власта, могъществото на смъртта ; и Той е животът на Църквата. По такъв начин Църквата се ползува от божествен живот ; тя е удостоена с божествената справедливост, и надеждата, която `и вдъхва този живот, това е надеждата на справедливоста (вижте измежду другите, и следващите пасажи : Йоан 3:16, 36 ; 5:39-40 ; 6:27, 40, 47, 68 ; 11:25 ; 17:2 ; Римляни 5:21 ; 6:23 ; 1Тимотей 1:16 ; 1 Йоан Богослов 2:25 ; 5:20 ; Иуда 21 ; Ефесяни 2:1-6, 14, 15 ; Колосяни 1:12-22 ; 2:10-15 ; Римляни 1:17 ; 3:21-26 ; 4:5, 23-25 ; Галатяни 5:5).

Тези пасажи чудесно пресъздават трите следващи точки : живота, справедливостта и надеждата на Църквата (= Събранието), и всичките те произтичат от самия факт, че то, като църковно събрание представлява едно цяло с Този, който бе възкресен измежду мъртвите. И тъй, нищо не е по подходящо, за да се заздрави сърцето, както убеждението, че същствуванието на Църквата (= Събранието) е същственно за Христовата Слава. „… Жената е слава за мъжа“ (1 Коринтяни 11:7).

Църковното събрание е наричано „. . . пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всички“ (Ефесяни 1:23). Забележителен е последеният израз ! Думата, превеждана с „пълнота“, също означава и допълване към нещо, това, което се добавя към нещо друго и което съставлява вече едно цяло с него. Така, по такъв начин Христос е главата, а Църквата — тялото и те съставляват „един нов човек“ (Ефесяни 2:15). Ако ние преценяваме разглеждания сюжет от подобна гледна точка, не ще бъдем изненадани от това, че Църковното събрание, Църквата е бивала винаги обект на вечните намерения на Бога : благодарение на Бога, съществуваха и чудесните причини, поради които тялото, съпругата, другарката на Неговия единствен Син, можеше да владее мислите на Бога още преди основаването на света.

Ревека беше необходима за Исаака, ето защо тя стана обект на тайно намерения, докато пък самата тя бе още в най-дълбоко неведение за своето висше, бъдещо предопределение. Всичките помисли на Авраама се отнасяха до Исаака : „Ще те накарам да се закълни в Господа, Бога на небето и на земята, че няма да вземеш за сина ми (Исаака) жена от дъщерите на хананейци, между които живея“. „Жена за моя син“ — това тук, както го виждаме, е значителен пункт. „Не е добре човек да е сам“ (2:18). Така ние научаваме туй, що е Църквата (= Събране) : според помисъл на Бога тя е необходима за Христа ; и в изпълненото от Христа дело, той бе божествено одарен с всичко, та да може тя да бъде призвана към съществувание. След като един път истината е взета предвид от тази гледна точка, то вече не е само могъществото на Бога, което тук е поставено под въпрос, за да бъдат спасени нещастните грешници : но Бог възжелава „да стори сватба за своя Син“ и Църквата е съпругата, която Той Му е предопределил ; тя става обект на намеренията и целите на Отца, обект е на обичта на Сина и на засвидетелствуването на Светия Дух. Тя е предопределена да споделя достойнството и цялата слава на Сина, също така, както тя има и своя част от огромната любов, на която Той е бил вечен обект.

Чуйте собствените думи на Сина : „И славата, която Ми бе дал Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно ; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат те в пълно единство, и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби“ (Йоан 17:22-23). Тези слова ни запознават със мислите на Христово сърце по отношение на Църквата. Тя не само е предназначена да бъде такава, какъвто е и самият Той, но още отсега, тя е такава, какъвто е Той, така, както е писано : „Любовта у нас се затуй съвършенствува, за да имаме дръзновение в съдния ден ; защото както е Той, и ние сме тъй в тоя свят“ (1 Йоан Богослов 4:17). Тази скъпоценна истина дава пълна увереност за душата : „Знаем също, че Син Божий дойде и ни даде светлина и разум да познаем истиннаго Бога ; и ние пребъдваме в истиннаго Бога — Неговия Син Исуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен“ (1 Йоан Богослов 5:20). Всяка несигурност е премахната, тъй като всичко е осигурено за Съпругата чрез Съпруга. Всичко, което принадлежеше на Исаака, стана и собственост на Ревека, защото Исаак биде неин ; по същият начин, всичко, което принадлежеше на Христа е принадлежаща част и на Църквата : „И тъй, никой да се не хвали с човеци, защото всичко е ваше ; било Павел, или Аполос, или Кифа, било свят или живот, или смърт, било сегашно или бъдно — всичко е ваше, и вие на Христа, и Христос на Бога“ (1 Коринтяни 3:21-22). Христос е „постави да бъде глава над всичко за Църквата“ (Ефесяни 1:22).

Радост ще бъде за Христа извечно да показва проявата на Църквата в нейната слава и красота, с които Той щеше да я удостои, защото славата и красотата на Църквата не ще са нищо друго, освен отблясък на самата Негова слава и Неговата красота. Ангелите и княжествата ще съзерцават в Църквата разгръщането на мъдростта, на могъществото и на благодатта Божия в Христа (Ефесяни 3:10).

Нека сега разгледаме и втората точка, за която говорихме по-горе, що се отнася до засвидетелствуването. Слугата на Авраам бе носител на точно и ясно свидетелство. „И той каза : аз съм Авраамов слуга ; Господ благослови твърде много моя господар, и той стана велик ; И Той му даде овци и волове, сребро и злато, слуги и слугини, камили и осли ; господаревата ми жена Сарра на старини роди на господаря ми (един) син, комуто той даде всичкия си имот (24:34-36). Той едновременно разкрива и бащата, и сина ; такова е неговото зсвидетелствуване. Той говори за огромните богатства на бащата и разказва, как този баща е дал всичките си благини на своя син, поради това, че той е „единственият му син“ и е обект на бащината обич. Със средствата на подобно засвидетелствуване, слугата търси начин, та да се сдобие със съпруга за сина.

Почти безполезно е да се говори, че Писанието тук ни представя, образно и по очебиен начин, свидетелството на Светия Дух, изпратен от небесата върху земята в деня на Петдесетница. „А кога дойде Утешителят, когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца, Той ще ви свидетелствува за Мене“ (Йоан 15:26). И още : „А кога дойде Оня, Духът на истината ще ви упъти на всяка истина, защото от Себе Си няма да говори, а ще говори каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести. Всичко, що има Отец е Мое, затова казах, че от моето ще вземе и ще ви възвести“ (Йоан 16:13 — 15). Съвпадението между тези слова и засвидетелствуването на слугата Авраамов е дотолкова поучително, колкото и интересно : Говорейки така за Исаака, слугата търси начин та да спечели сърцето на Ревека ; а говорейки така за Исуса, Светият Дух търси начина да отклони мизерните грешници от света на греха и на лудостта, та да може да ги вкара в блаженното и свято единство на Христовото тяло. „Той от Моето ще вземе и ще ви въвести“. Светият Дух нивга не кара душата да се вглежда в самия него или пък към неговото дело, а винаги и единственно в Христа. Също така, колкото повече една душа е действително духовна, толкова повече и изключително тя ще бъде овладявана от Исуса Христа.

Да наблюдаваме непрестанно собственото си сърце и да се задълбочим върху туй, що откриваме там, въпреки че това е дело на Духа, за някои лица е едно преголямо доказателство за духовност. Това тук е преголяма грешка : не само че не може да се открие доказателство за духовност при непрестанното занимание със себе си, но то ни показва и тъкмо обратното, защото Исус, говорейки за Духа, недвусмислено декларира : „Защото от Себе си, Духът няма да говори“, но „Той от Моето ще вземе и ще ви възвести“ ! Ето защо, всеки път когато някое лице се вглежда навътре в себе си и съгражда върху очевидностите на делото на Духа, които там открива, то това лице може да разчита, че в подобно свое деяние не водено от Духът на Господа. Духът привлича душите към Бога, представяйки им Христа. Да се познава Христос е вечен живот и разкриванетто на туй, що Бог-Отец прави за Сина чрез Светият Дух, съставлява основанието на Църквата. Когато Петър изповядва, че Христос е Синът на Живия Бог, Христос му отговаря : „Блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата ; и аз ти казвам : ти си Петър [ = камък], и на тоя скала ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да `и надделеят“ (Матей 16:17 — 18). Каква скала ? — Петър ? Не дай Боже ! „Тази скала“ (ταυτη τη πετρα) е само едно откровение за Христа от Отца, като „Син на живия Бог“, и това откровение е единственото средство, чрез което една душа би могла да се включи в Христовата Църква. Тук ние научаваме какъв е истинският характер на Евангелието. Евангелието, преди всичко и превъзходно, е едно откровение не само за една доктрина, но и за една личност, личността на Сина ; и това откровение придобивано чрез вярата, привлича сърцето към Христа, става извор на живота и на силата, основание на нашият съюз с Христа като членове на неговото тяло, също така, както то е и могъщата сила на общението. „Когато Богу се понрави … да разкрие Своя Син чрез мене“ (Галатяни 1:15-16) — казва Павел.  Истинският принцип, съставляващ „скалата“, това прочее е „Господ — Бог разкриващ своя Син“. По този именно начин се е издигнала сградата ; върху тази солидна основа е положена тя, според извечната Божия промисъл.

Прочее, за нас най-вече ще е интересно и това, че ние намираме в Глава 24 от „Битие“ един също така красив образ за мисията и за специалното засвидетелствуване на Светия Дух. Търсейки начин, чрез който да придобие съпруга за Исаак, слугата на Авраам изяснява цялата слава и всичките богатства поверени на Исаака от неговия баща ; и обичта, чийто обект е той ; и всичко онова което е способно да докосне сърцето на Ревека и да го откъсне от нещата, всред чиято среда тя бе живяла досега. Той показва на Ревека един отдалечен обект и `и разкрива щастието, което би било нейно, ако стане „едно“ с този многообичан и така високо облагодетелствуван обект. Всичко което принадлежи на Исаака ще принадлежи също и на Ревека, щом като тя бъде „едно“ с него : това е свидетелствуването на слугата. Но също такова е свидетелствуването на Светия Дух. Той говори за Христа, за Славата Христова, за красотата, за пълнотата, за благодатта, за „неизмеримите богатства на Христа“ (Ефесяни 3:8) за достойнствата и достолепието на Неговата личност и за съвършенството на Неговото Дело. И още повече, той разкрива неизразимото щастие, което се състои в това да бъдеш едно с Този Христос, да си „член на тялото Му, на Неговата плът и кости“.

Такова е винаги свидетелството на Духа : то ни предоставя блестящ пробен камък, за да подлагаме на изпитание всички видове учения и проповеди. И най-духовното учение винаги ще се характеризира с цялостно и постоянно представяне на Христа. Духът не се спира върху нищо друго, освен върху Господа Исуса : да говори за Христа му доставя наслада, удоволствие за него е да оповестява Неговите съвършенства, Неговите добродетели, красотата Му. Прочее, ако някой служи на Евангелието чрез могъществото и силата на Божия Дух, то той винаги ще има повече от Христа, отколкото от всички други неща в дейността си. Умуванията на човешката логика не ще намерят там място : те са подходящи само там, където човек пожелава да постави себе си над всичко останало ; но всички онези, които служат на Евангелието, трябва да си спомнят, че единствената цел на Духа винаги ще е да ни представя Христа.

На последно място, ще трябва да се занимаем и с резултата от свидетелствуването. Истината, и практическото приложение на тази истина са две ясно различими неща. Едно нещо е да се говори за частните възславяния и ореола на Църквата и съвсем друго нещо да си ръководен по практически начин от тези славни сияния. По отношение на туй, що касае Ревека, като резултат от засвидетелствуването, сторено от слугата, то е най-ясно подчертано и най-положително. Тя слуша със собствените си уши, чрез сърцето си вярва на това свидетелство, така тя се откъсва от всичко заобикалящо я. Готова е всичко да напусне и да последва целта, за да приеме туй, за което е била привикана (Сравнете : Филипяни 3:12, 13). Невъзможно е тя да се е считала за обект на едно толкова славно предназначение, и въпреки това, да е продължавала да живее сред обстоятелствата, в които природата я бе поставила. Ако ли свидетелството, засягащо нейното бъдеще бе верно, то да остава привързана към сегашното за нея би било най-страшната лудост. Ако ли надеждата да бъде съпруга на Исаака и ведно с него сънаследничка на всичката му слава бе реалност за нея, то да продължава да пази овците на Лабан (Глава 29-31) би било от страна на Ревека незачитане на практика на всичко онова, което Господ в благодатта си бе поставил пред нея.

Но не, надеждата, която тя има предвид е твърде славна, за да може Ревека така излеко да го изостави. Истина е, че тя още не бе видяла Исаака, нито пък неговото наследство, но тя бе повярвала в свидетелството, сторено за нея от Исаак, и в известен смисъл бе вече получила капарото за наследството, и това бе достатъчно за сърцето `и. Ето защо, без никакво усъмняване, тя става и заявява, че е готова да тръгне : „Отивам !“ — казва тя (24:58). Готова е да поеме непознатият път, съпроводена от този, който и беше открил далечния обект и принадлежащата му слава, към която тя също ще трябва да се издигне. „Отивам !“, и забравяйки всички неща, оставени назад, устремена с усилие към тези, които са пред нея — тя тича, гледайки към целта, към цената на свото високо предназначение (вижте и Филипяни 3:14). Красив и трогателен образ на Църквата, която, ръководена от Светия Дух, се устремява към срещата със своя небесен Съпруг. Ето такава, слабо казано, Цъърквата и би трябвало да бъде ; Но, Уви ! Тя още е много далеч от това. В нея се вижда много по-малко от тази свята радост, която отхвърля цялото бреме и всички препятствия при силата на общението със своя небесен водач, съпровождащ я по пътя `и, чиято служба и удоволствие е да получи това, което принадлежи на Исуса и да ни го съобщи, също така, както и слугата Авраамов вземаше нещата, които бяха на Исаака и ги показваше на Ревека, радвайки се, без никакво съмнение, да `и съобщава нови неща по повод на сина, съобразно това как те напредваха към потреблението на радостта и на славата, очакващи съпругата.

Нашият небесен водач също изпитва удоволствие, говорейки за Исуса : „Моето той ще вземе и ще ви възвести !“ (Йоан 16:14) и още : „Ще говори каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето !“ (Йоан 16:13). Ние имаме реалната необходимост от делото на Духа, който ни открива Христа за душите ни, карайки ни горещо да възжелаваме да го видим такъв, какъвто е, и да бъдем завинаги подобни Нему (1 Йоан 3:2 ; Филипяни 3:21) ; Само Той притежава силата която може да откъсне сърцата ни от земното и от всичко онова, което принадлежи на природата. Какво, ако ли не съществуваше надеждата да бъде единена с Исаака, би принудило Ревека да каже завинаги : „Отивам !“ тогава, когато брат `и и нейната майка казваха : „Нека момата поостане при нас поне десет дена ?“. Що се отнася до нас, по същия начин остава ни само надеждата да видим Исуса такъв, какъвто е, и да Му бъдеме подобни, надеждата, която би могла да да ни направи способни да се пречистиме, както и да ни принуди да го сторим, за да бъдеме и ние чисти, както е Той чист (1 Йоан Благослов 3:3).