Книга моисеева битие г. Х. Макинтош глава първа 1
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА — 22
Изтегляне 3.41 Mb.
|
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА — 22Сега Авраам ни се представя в такова морално състояние, което позволява сърцето му да бъде подложено на едно от най-болезнените изпитания. В глава двадесета той бе изповядал и осъдил дълго подхранваните в сърцето си резерви ; в глава двадесет и първа той бе изпъдил от дома си слугинята и нейния син ; и сега ни се представя в най-благоприятното положение, в което една душа би могла да бъде поставена : ние го виждаме в изпитание изпратено от ръката на самия Бог. Има разлчни видове изпитания : изпитание, чийто автор е дяволът ; изпитание, което е наложено от външни обстоятелства ; но по своя характер, най-голямо от всичките е изпитанието, наложено направо от Бога, когато Той поставя многообичаното си дете в пещта, за да изпита реалността на неговата вяра. Бог прави това, защото Той желае реалното, истинното. Не е достатъчно да се каже : „Господи ! Господи !“ (Матей 7:21), или : „Ще отида там, Боже !“ (Матей 21:30) ; трябва сърцето да бъде изпитвано издълбоко, за да не може никакъв елемент на лицемерие или на лъжлива изповед да се подслоняват там. Бог казва : „Синко, дай си Мене сърцето“ (Притчи 23:26) и не казва : дай Мене главата си, или твоята мъдрост, или твоите таланти, или твоя език, или твоите пари“ ; но казва : „дай ми твоето сърце“ ; и за да изпита искреността на нашият отговор на заповедите на своята благодат, той посяга връз туй, що директно засяга сърцето ни. Той казва на Авраам : „Вземи едничкия си син Исаака, когото ти обичаш, и иди в земя Мория, и там го принеси в жертва всесъжение върху една от планините, която ще ти покажа (22:2). Това означаваше да бъде посетено съвсем отблизо сърцето Авраамово, да се подложи то под изпитание до дъно. Бог обича „истината в сърцето и вътре в мене“ (Псалм 51:6). Може би да има много истина върху устните и в разума ; но Бог я търси в сърцето. Обикновените доказателства на обич не могат да Го задоволяват ; Самият Той не би се задоволил та да ни даде едно обикновено доказателтво за обичта си : Той бе дал Своя Син ! И ние, не би ли трябвало и ние така силно да желаем да дадем доказателства, бележещи любовта ни към Този, който така ни обикна, дори тогава, когато бяхме все още мъртви в нашите прегрешения и в греховете ни ? Добре е, все пак, че можем да си разбираме, че изпитвайки ни така, Бог високо ни почита. Ние не четем, че „Бог изпита Лота“ ; не — но Содом подложи на изпитание Лот. Той никога не достигна дотам високо, та да може да е подложен на изпитание от ръката на Всевишния : състоянието на неговата душа бе твърде очевидно, та да става необходима пещта, за да го разкрива. Содом не можеше са представлява никакво изкушение за Авраама ; срещата му с царя на Содом, в глава 14, е едно изявено доказателство. Бог добре знаеше, че Авраам Го обичаше безкрайно повече от Содом, но Той пожела да направи очевидно това, да покаже на яве, че неговият служител Го обичаше над всичко, посягайки върху онова, което за него бе най-скъпоценно. „Вземи сина си, твоят единствен син, Исаак !“. Да, Исаак, детето на така дълго отлаганото и желано обещание, обекта на бащината обич, и този, в когото всички семейства по земята би трябвало да са благославяни. Трябва именно този Исаак да бъде принесен в жертвоприношение ! Несъмненно, тука бе поставена на изпитание вярата, за да може това изпитание, много по-скъпоценно от това злато, което погива и което, при все това е изпитвано чрез огъня, да се излезе за хвала, и почест и възслава (1 Петър 1:7). Ако Авраам не се бе просто и от все сърце опирал на Всевишния, той не би могъл да се подчинява, без да се усъмни, спрямо една подобна заповед, която така издълбоко го поставя пред изпитание. Но Самият Бог бе живата и постоянна подкрепа за сърцето му ; поради това Авраамhбеше готов да изостави всичко заради Него. Душата, която е намерила в Бога „всичките си извори“ (Псалм 87:7), може, без да се колебае, да изостави всички човешки водоеми (Еремия 2:13). Ние можем да се отречеме от създанието, пропорционално на познанието, което придобиваме от Създателя, но не можем отиде отвъд : и това, да пожелаем да изоставим видимите неща по друг начин, освен чрез енергията на вярата, която схваща невидимите неща, е най-неплодотворната работа, която можем си въобрази. Душата ще задържа своя Исаак дотогава, докато би намерила всичко свое в Бога ; но когато можем да кажем чрез вярата : „Бог е нам убежище и сила, бърз помощник в бедите“, ние също можем добави : „затова няма да се уплашим, макар и земята да се разклати и планините да се преместят в сърцето морско“ (Псалм 46:1, 2). „И Авраам стана рано сутринта, . . . и т.н.“. Авраам не изчаква ; той тутакси се подчинява ; „Бързах и не се бавих да спазвам Твоите заповеди“ (Псалм 119:60). Вярата никога не се спира, за да отчита внимателно обстоятелствата или пък, за да размишлява върху резултата ; тя не гледа към нищо друго, освен към Бога, и казва : „А когато Бог, който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, аз веднага се не съветвах с плът и кръв …“ (Галатяни 1:15, 16). Веднага щом вземем съвет от плътта и кръвта, ние нанасяме ущърб на нашето засвидетелствуване и на нашата служба, защото плътта и кръвта не могат да се подчиняват. За да бъде възрадван и за да е Бог възхваляван, трябва сутрин да ставаме и, в благодат да изпълняваме заповедите на Бога. Ако Словото Божие е изворът за нашата деятелност, то ще ни дава сила и непоколебимост да действуваме, а пък ако действуваме само по подтик, то щом като подбуждението отпадне, ведно с него ще отпадне и самото действие. Две неща са необходими за един активен, последователен и устойчив живот — познание за Светия Дух като могъща сила, и на Писанието като водител. И тъй, Авраам притежаваше тези две неща ; той бе получил от Бога силата да действува, и също от Бога заповедта за действие. Неговото подчинение имаше съвсем ясен характер и това е от голямо значение. Често се среща нещо, което прилича на преданост, но в действителност то не е нищо друго, освен непостоянната дейност на едно желание, което не е подчинено на могъщото въздействие на Божието Слово. Всяка преданост от подобен вид е само привидна и няма никаква стойност, а и духът, който я създава, тутакси се разпръсква. По принцип може да се установи, че всеки път, когато преданоста надминава границите, белязани от Бога, то тя е подозрителна ; ако пък не достига тези измерения, тя е несъвършенна, ако пък ли ги надхвърля - тя заблуждава. Без съмнение, има действия и необикновени пътища за Божия Дух, чрез които Той изявява и прокламира собственото си пълновластие и се издига над обичайните граници ; но при подобни случаи, очевидността на Божието деяние е достатъчно могъща, за да бъде убеден всеки духовен човек. Тези изключителни случаи съвсем не си противоречат и по никакъв начин, на тази истиина, че верността и истинската преданост са винаги основани върху Божествен принцип както и че са ръководени от Божествен принцип. Може да се счита, че принасянето в жертва на един син е проява на необикновена преданост : но трябва да се помни, че това което придава на този акт цялостната му стойност пред очите на Бога, е простият факт, че той бе основан върху Божия заповед. Има и още едно нещо, което се свързва с истинската преданост : това е обожаващият дух. „И така, аз и син ми, ще отидем до там и ще се поклоним“ (22:5). Един истински предан служител държи под око не толкова своята служба, колкото и значителна да би била тя, а своя Господар ; и точно това е, което върши духът на обожанието. Ако обичам своя господар според плътта, малко би ме засегнало това ако съм извикан да изчистя обувките му, или пък да шофирам колата му, но ако мисля за себе си повече, отколкото за него, бих предпочел да бъда шофьор, отколкото ваксаджия. По същият начин става това и при служенето на нашия Божествен Господар ; ако за не си мисля за нищо друго, освен за Него, за мене не би имало никакви отлики между това дали да основавам църковни събрания или да правя палатки (Деяния 18:3). Ние можем да направим същото наблюдение и що се отнася до службата на ангелите. Малко нещо означава за един ангел това, да бъде изпроводен, за да разруши армия или пък да е охрана на някого от наследниците на спасението (Евреи 1:14) ; Господарят е този, който занимава мислите му. Ако, както много добре го е казал някой си, от небесата биха били изпратени двама ангели, единият - за да управлява империя, другият - за да мете улиците, те не ще се спречкат по повод съответните си дейности. И ако това е истина за ангелите, не би ли трябвало да бъде същото и за нас ? Характерът на служителя, и този на обожателя ще трябва винаги да бъдат свързани, също както и създаваното от нашите ръце, ще трябва винаги да лъха с приятния мирис на ревностните въздишки на духовете ни. По друг начин казано, трябва да започваме да действуваме в духа на тези думи : „Аз и сина ми ще отидем там и ще се поклоним“ (22:5). По този начин, ние ще сме опазени от чисто машиналното служене, в което сме склонни да попадаме, работейки заради самата любов към работата и бидейки заети повече с нашата дейност, отколкото с нашия Господар. Всичко трябва да произтича от обикновенната вяра в Бога и от подчинението на Неговото слово. „С вяра Авраам, когато беше изпитван, принесе в жертва Исаака ; И тоя, който бе получил обещанията, принесе единородния си син“ (Евреи 11:17). Само дотолкова, доколкото вървим ведно с вярата, ние можем да започваме, да следваме и да завършваме делата си според Бога. Авраам не само тръгна на път, за да принесе в жертва сина си, но и следва този път до мястото посочено му от Бога : „И Авраам взе дърва за изгарянието и натовари сина си Исаака ; взе в ръце огън и нож, и тръгнаха двамата заедно“ ; и по-нататък ние четем : „И направи там Авраам жертвеник, и наслага дървата, и като свърза сина си Исаака, тури го на жертвеника върху дървата. Тогава Авраам протегна ръка и взе ножа, за да заколи сина си“ (22:6-10). Тука имаше едно реално дело, едно „деяние на вярата“ и „една работа на обичта“ (1 Солунци 1:3) в най-висшият им смисъл и съвсем не като израз на една фалшива привързаност. Авраам не се приближаваше към Бога с изреченото от устата си, тогава, когато сърцето му беше много отдалечено от Него (Матей 15:8) ; той не казваше : „Тръгвам, Господи“ (Матей 21:30) без да отиваше никъде. Всичко бе дълбока реалност, една от тези реалности, които на вярата винаги се харесва да направи, а и Богу се харесва да приеме. Лесно е да се парадира с предаността когато не си призован да я покажеш ; лесно е да се каже : „Дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня ; . . . ако трябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека нивга от Тебе“ (Матей 26:33-35) ; но въпросът, за който става дума, се състои в това - да оставаме уверени и да преодоляваме изкушението. Когато Петър бе подложен на изпитание, той биде сломен. Вярата никога не говори за това, което желае да стори, но тя прави това, което може, чрез силата на Всевишния. Нищо не е по-презряно от надменната гордост и претенциозността ; те са също така гнусни, както и основанията, върху които почиват ; но вярата действува, когато е подложена на изпитание, и тогава тя е щастлива да пребивава в тишината и в сумрака. Впрочем, Бог е възхваляван от тази свята дейност на вярата, тъй като Той е нейния обект, също както Той е и изворът, от който тя протича. От всичките деяния в живота на Авраама не съществува друго, чрез което Бог да е повече възхвален, от сцената на планината Мория. Там Авраам можа да засвидетелствува, че „всичките негови извори бяха в Бога“ (Псалм 87:7), — че той ги бе намирал не само преди, но и след раждането на Исаака. Да се осланяш на благословиите на Бога е различно нещо от това, да се осланяш на самия Бог ; да се доверяваш на Бог, когато пред очите ти са каналите, през които благослова трябва да протече, е съвсем друго нещо от това да Му се доверяваш тогава, когато тези канали са спрени. Авраам изяви величеството на своята вяра, видимо показвайки, че той знаеше да разчита на Бога и на обещанието за неизброимото наследство не само тогава, когато Исаак бе пред него в цялата си сила и здраве, но още повече, тогава, когато той виждаше Исаака като жертва върху жертвеника. Блаженно доверие ! — доверие без примес, не само отчасти опряно върху Създателя и отчасти върху създанието, но основано върху най-солидната основа, върху самия Бог. Той счете, че Бог можеше (Евреи 11:19), и никога не си помисли, че Исаак би могъл. Нищо не бе Исаак без Бога. Бог, без Исаака, беше всичко. Тук съществува принцип от най-висше значение, както и един пробен камък, за да може сърцето да бъде изпитано до дълбините му. Дали доверието ми намалява, когато привидно виждам каналът на моите благословии да пресъхва ? Или пък ще заживея съвсем близо до извора, - там, от гдето той извира, за да имам възможността да виждам, чрез духа на боготворението, всички човешки поточета да пресъхват ? Дали е в това, че вярвам достатъчно простичко, че Бог стига за всичко, за да мога по някакъв начин, „да протегна ръка и взема ножа, за да заколи сина си ?“ Авраам бе способен да извърши това, защото гледаше към Бога на възкресението : „защото мислеше, че Бог е всесилен и от мъртви да възкреси Исаака“ (Евреи 11:17-19). С една дума, той си имаше взимане-даване с Бог, и това бе достатъчно. Бог не позволи да бъде нанесен смъртоносният удар. Той бе достигнал до последните граници : милостивият Бог не можеше го остави да иде отвъд това ; Той спести на бащиното сърце страданието, което съвсем не можа да спести за Себе си, болката от това, да удариш своя син (Матей 27:46). Той достигна до самия край, нека Името му бъде благословено ! „Оня, който и Собствения си Син не пощади, а го отдаде за всички ни“ (Римляни 8:32) ; „Но Господу биде угодно да Го съкруши и Той Го предаде на мъчение“ (Исайя 53:10). Никакъв глас не се разнесе от небесата тогава, когато върху Голгота, Бащата принесе в жертва Своя единствен Син. Не, жертвоприношението бе извършено в съвършенство, и чрез неговото осъществяване бе запечатан нашият вечен мир. При все това, предаността на Авраама бе изявена всецяло, и напълно приета. „Защото сега познах, че се боиш от Бога и, не пожали едничкия си син за Мене“ (22:12). Обърнете внимание на тези думи : „Сега познах !“. До тогава, доказателство за това не бе давано ; вярата съществуваше и Бог го знаеше ; но тук, най-значителният точка е в това, че Бог основава знанието, което има за тази вяра, върху осезаемото доказателство, което самият Авраам Му бе дал пред жертвеника върху планината Мория. Вярата винаги се показва чрез делата си, и боязънта от Бога, чрез плодовете, които произтичат от тях. „Нали с дела се оправда Авраам, нашият отец, като положи върху жертвеника сина си Исаака ?“ (Яков 2:21). Кой ли би си помислил да постави под въпрос вярата му ? Отнемете на Авраама от неговата вяра и така, той вече няма да се появи на планината Мория, освен като един убиец и един безумец. Имайте предвид неговата вяра, и той се пооказва като верен и предан обожател, като човек, боящ се от Бога и оправдаван в своето деяние, когато пожертвува сина си. „Каква полза, братя мои, ако някой казва че има вяра, а дела няма ?“ ; „Може ли го спаси вярата ?“ (Яков 2:14). Една подобна изповед без сила и без плодове, не задоволява ни Бога, нито хората. Бог търси действително реалното и го почита навсякъде, където го открива ; що се отнася до хората, те могат да разберат само живия и понятен израз на една вяра, която се проявява чрез делата. Ние живеем в атмосферата на едно така наречено благочестие и набожност. Езикът на вярата е върху устата на всички ни, но самата вяра е перла, колкото рядка, толкова и възможна ; това е тази вяра, която те прави способен да напускаш бреговете на настоящите обстоятелства и да начеваш да се бориш срещу вълните и ветровете, и не само да ги пресрещаш, но и да им се противопоставяш, дори тогава, когато Господ изглежда спящ. Тук не ще бъде излишно да кажем нещо и за възхитителната хармония, която съществува между поученията на Яков и тези на Павел по отношение на оправданието. Интелигентният и духовен читател, който се прекланя пред цялостността на вдъхновението в Светото Писание, много добре знае, че не от Яков или от Павел, а от самия Свети Дух иде това, че имаме работа със този значителен въпрос. Светият Дух милосърдно си е послужил с всеки един от тези почитани от Бога хора, като с перо, за да напише своите мисли, също така както и ние може да си послужим с едно гъше или метално перо, за да пишеме мислите си, без поради това, ако не желаеме да бъдем абсурдни, да говорим за противоречия между тези два вида пера, защото пишещият ще бъде един. Също така, невъзможно е, двамата божествено вдъхновени души да си противоречат, както невъзможно е две небесни тела, които се движат всяко по своята орбита, която Бог им е очертал, да се срещат и сблъскват. В действителност съществува, и това можеше да се очаква, най-цялостна и най-съвършенна хармония между двамата апостоли ; по туй що се отнася до въпроса за оправданието, единият е допълващият глас, преводачът на другия. Апостол Павел ни дава вътрешния принцип, Яков - външното разгръщане на същия този принцип. Първият ни занимава със скрития живот ; последният – с проявения живот ; първият има предвид човека в отоношенията с Бога ; последният разглежда същия този човек в отоношенията със себеподобните му. Ние еднакво имаме голямата необходимост както от единия, така и от другия, защото вътрешният прицип не може да съществува без външния живот, също така както и последният няма нито стойност, нито сила без вътрешния принцип. „Авраам бива оправдан“ тогава „когато повярва в Бога“ (15:6) и „Авраам бива оправдан“ „когато принася в жертва сина си Исаака“ (Яков 2:21). Първият от тия два случая ни казва секрета в позицията на Авраам, вторият пък ни показва Авраам като публично признат от небесата и от земята. Добре ще е да разберм различията. Съвсем никакъв глас от небето нямаше, когато „Авраам повярва Богу“, въпреки че тогава, там Бог го бе видял и така го бе счел за праведен ; но, „когато той бе пожертвувал своя син Исаака върху жертвеника“ (Яков 2:21), Бог можа да каже : „Сега Аз го познах“ (22:12), и целият свят да има могъщото и неопровержимо доказателство за факта, че Авраам бе един оправдан човек. И така ще бъде завинаги. Там където съществува вътрешният принцип, там също винаги ще има и външна проява на действие, и цялата стойност на това действие произтича от неговото отношение спрямо вътрешния принцип. За момент разделете делото на Авраам, такова каквото Яков ни го представя, от вярата Авраамова, такава, каквато я представя Павел, и се попитайте, какво оправдателно свойство тя би притежвала ? Никакво, било каквото и да е ! Цялата нейна стойност, цялата `и ефикасност, произтичат от факта, че тя е външната проява на тази вяра, по силата на която Авраам вече бе считан за праведен пред Бога. Такава е тя, съвършенната хармония, която съществува между Яков и Павел ; или по-точно, такова е единозвучието в гласа на Светия Дух, независимо дали бихме го чували посредством Павел или пък Яков. Сега наново да се завърнем към сюжета, който ни занимава в тази глава. Твърде интересно е, да се види как чрез изпитанието на вярата си, Авраам достига до по-задълбочено познание за Божия характер. Когато ни е отсъдено да понасяме изпитание, което ни е определяно от самия Бог, ние сме сигурни в това че правим нови опити относително Божия характер, и така се научаваме да ценим стойността на изпитанието. Ако Авраам не би протегнал ръка, за да умъртви сина си, никога не би познал величествената стойност на превъзходните богатства от името, с което тук той назовава Бога : „Йехова – Йире“ или „Всевишният ще предвиди за всичко“ (22:14). Едва когато наистина сме поставени пред изпитание, тогава откриваме що е Бог ! Без изпитанията ние никога не ще бъдем нещо друго, освен теоретици ; но Бог не възжелава ние да сме само такива, Той желае да проникваме в длъбините на живота, който е в Самиия Него, в реалността на едно лично общение с Него. С какви ли убеждения и с какви ли не различни чувства Авраам не би ли трябвало да се възвръща по стъпките си от Мория към Беер-Шева ? Колко ли размислите му по отношение на Бога, по отношение на Исаака, по отношение на всичките неща, би трябвало да бъдат различни ! Наистина можем да кажем : „Блажен е оня човек, който търпи изкушение“ (Яков 1:12). Изпитанието е почит, дарена ни от Самия Всевишен и ще ни бъде трудно да преценим цялото щастие, произтичащо от опита, който то поражда. Така е, едва когато хората достигнат да говорят с езика на Псалм 107 (вижте Стих 27) : „И всичката ни мъдрост изчезва“ тогава те ще направят откритието за туй що е Бог. Нека Бог ни даде да понесем изпитанието, за да се изяви делото му и Името му да бъде възславено в нас ! Преди да привършим тази глава, нека още за малко спрем вниманието си върху добронамереността, с която Всевишния засвидетелствува на Авраам туй, че той е извършил вече деянието, който толкова добре се бе подготвил да осъществи. „Заклевам се в Самия Себе си, казва Господ, понеже ти направи тези неща и не пожали (за Мене) едничкия си син, Аз ще те благословя и преблагословя, ще умножа и преумножа твоето потомство, както небесните звезди и като пясъка по морския бряг, твоето потомство ще завладее градовете на враговете си и ще бъдат благословени в твоето потомство всички земни народи, задето послуша гласа Ми“ (22:16-18). По възхитителен начин тук това съответствува на начина, чрез който Светият Дух излага деянието на Авраама в Глава 11 от Писмото до Евреите, и в Посланието на Якова в Глава 2. И в едната и в другата от тези части на Светото Писание Авраам е считан като че ли вече е положил върху жертевника за жертвоприношение своя син. Важният принцип, който произхожда от всички тези засвидетелствувания се състои в това, че Авраам показва че е готов да изостави всичко, с изключение на Бога ; и това е същият този принцип, който отведнаж го определя като човек праведен, но и същевременно доказва, че той е праведен. Вярата може от всичко да се лиши, с изключение на Бога ; тя има пълното съзнание, че Бог е достатъчен за всичко. Ето защо, Авраам можа да оцени значителната стойност на тези слова : „Заклевам се в Самия Себе си“. Да, това възхитително слово „Самия Себе си“ , бе всичко за вярващия човек. „Бог, когато даваше обещанието на Авраама, понеже нямаше никого по-горен, в когото да се закълне, закле се в Себе Си . . . Защото човеците, се кълнат в по-горен от себе си и клетвата за потвърждение туря край на всяко противоречие помежду им. Затова Бог, като особено искаше да покаже към наследниците на неизменимостта на своята воля като си послужи с клетва… (Евреи 6:13, 16-17). Словото и клетвата на Живия Бог трябваше да сложат край на всички противоречия и на всички въздействия на човешкото желание и то да стане непроменлива котва за душата сред вълнението и суматохата на този бурен свят. Ние непрестанно ттрябва да се самоосъждаме поради слабото въздействие което Божето обещание упражнява върху сърцата ни. Обещанието е тук, и ние казваме, че вярваме в това, но, уви ! за нас то не е тази непроменяема и могъща реалност, която би трябвало винаги да бъде ! ето защо, не извличаме това „непоклатимо утешение“ което то има за цел да ни съобщи. Колко мъничко сме готови за да можем да пожертвуваме, по силата на вярата, нашия Исаак ! Да поискаме от Бога да благоволи та да ни отсъди по-задъбочено познание за блажената реалност на един живот във вяра в Него, за да можем по-добре да разбираме смисъла в думите на Йоана : „Тази е победата която победи света : нашата вяра“ (1 Йоан 5:4). Само чрез вярата ние можем да превъзмогнем и надделеем на света. Недоверчивостта ни поставя под въздействуващата сила на сегашните неща, или казано с други думи, позволява на света победата му над нас ; докато душата, която чрез поученията на Светия Дух, е получила знанието за това, че Бог `и е съвършенно достатъчен, става изцяло независима от нещата, които са тук - долу. Ще можем ли така и ние, скъпи читателю, да имаме този опит, заради нашия мир, заради нашата радост в Бога и за да бъде Той възславян чрез нас ! Каталог: BULGARIA BULGARIA -> 1Уводни разпоредби 1Цел BULGARIA -> Книга, която шокира всички китайци по света Книга, която води комунистическата партия към разпад BULGARIA -> Азия, австралия и океания BULGARIA -> Наредба №109 от 12 септември 2006 Г. За официалния контрол върху фуражите BULGARIA -> Житие и страдания грешнаго Софрония BULGARIA -> Програма за прилагане на директива 99/13/ЕС BULGARIA -> Един различен фестивал През тази година Международната фондация за българско изкуство проф. П. Детев ни предложи един по-различен филмов фестивал с конференция на тема „Културното наследство и новите технологии” BULGARIA -> Уилиям макдоналд о м BULGARIA -> Уилиям Макдоналд Истинско следване на Христос BULGARIA -> Божествено откровение за Времето изтича! Мери К. Бакстър Изтегляне 3.41 Mb. Сподели с приятели:
|