Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Наближили къщата, наета от Халид. Махалата тънела в мрак с изключение на няколко къщи, осветени благодарение на собствените си генератори.

По дяволите измърморил Халид, няма ток. Наближили метална порта и трй спрял колата. Мериън

прекосила малък вътрешен двор, покрит с глинени плочки, и влязла в бетонната къща, в която живеели Халид, майка му и децата. Посрещнали я сърдечно десет-дванаде-сет души. Мериън седнала на един матрак и се опитала да се огледа наоколо на мъждивата светлина на газената лампа. Десет минути по-късно Халид се надигнал и рекъл: „Връщам се след десет минути." Нямало го час и половина. оставил жена си да отговаря на десетки въпроси, задавани на арабски, които Адам трудно й превеждал. „Пак ме изоставя", помислила си Мериън.

Било й горещо, чувствала се изтощена и помолила Адам да й покаже тоалетната.

Мамо казал Адам, докато си осветявали пътя с лампата, тукашните тоалетни не приличат на нашите.

Какво искаш да кажеш? попитала Мериън.

Ами не са като нашите повторил Адам.

190

Когато Халид най-после се върнал, Мериън не могла да сдържа повече гнева си. Тя помолила съпруга си да я въведе вътре и избухнала:

¦¦Направо не мога да повярвам, че можете да живеете по този начин! Как можа да напуснеш дома ни в Мичиган, където се оплакваше, че не бърша достатъчно редовно праха, и да дойдеш тук?

Халид се разплакал. Не така си представял първата им нощ заедно. Знаел, че къщата не е кой знае какво: търсил нещо по-добро, но парите не стигали. Ембаргото, наложено от Съединените щати, съсипало плановете му да захване търговия. Тойотата била взета назаем не можел да си позволи кола. Когато времената били по-добри, братята и сестрите му помагали, но те също се разорили от десетгодишните войни първо с Иран, после войната в за-лива.Притиснат от нуждата да си изкарва хляба, Халид прекарвал цялото си време в опити да съживи магазин за видеоапарати, който бил купил почти без пари.

На следващата сутрин Мериън отворила очи и видяла над себе си безоблачното небе и маранята наоколо. Едва тогава успяла да разгледа Мосул за пръв път. За разлика от Багдад градът бил избягнал разрушителните бомбардировки на американските военновъздушни сили. Една бомба разрушила къщата непосредствено до дома на Халидо-; вия брат. Шрапнел ранил една от малките племенници на Халид, докато тя и други деца наблюдавали заревото на, нощната бомбардировка. >

Дори след спирането на военните действия войната про-, дължила да руши живота в Мосул. Електроснабдяването на града било на режим. Токът спирал по два-три пъти на, ден, като понякога прекъсването продължавало повече отх шест часа. Водоснабдяването също било затруднено и во-7 дата спирала от три до пет часа на ден, а това било особено мъчително заради невероятната лятна жега. Веднъж,^ след като нямало ток в продължение на дълги часове, спрели водата и я пуснали едва късно през нощта, в резултат на което климатичните инсталации не работили цял ден и цяла нощ.

191

Поливахме вътрешния двор със студена вода, а после слагахме матраците и приспивахме там децата припомни си Мериън. В квартала трябва да имаше над сто и петдесет деца. Беше тъмно като в рог и всички малчугани и бебета бяха уплашени и плачеха в един глас това е най-жалният звук, който можете да си представите.

Освен това Мериън се чувствала ужасно изолирана. Всичките й колеги от групата „Жертви на войната" били в Багдад. Пощата почти не функционирала, а телекомуникационната мрежа на Ирак била тежко засегната и повредена Мериън не можела да се свърже с близките си в Щатите по никакъв начин. Разбира се, новинарските емисии били само на арабски.

Липсата на информация поради оттеглянето на Си Ен Ен ми се отрази зле казваше Мериън.

Освен че често излъчвали в най-различни аранжименти песента на Франк Синатра „По моему" любимата мелодия на Саддам Хюсейн радиостанциите н* предавали нищо интересно. Западни вестници нямало и Мериън по никакъв начин не можела да разбере до каква степен са верни непрестанните слухове, че войната може да пламне отново.

Работното време на съпруга й било такова, че тя почти не го виждала.Халид се отдавал на работата си така пламенно, както на образованието си. Отварял магазина за ви-деоапаратура в осем сутринта, връщал се по обяд за два часа, в които спирали тока, после отново отивал на работа и се прибирал в десет и половина вечерта, уморен и изнервен. Не можела да размени две думи с него. Такабило по цяла седмица работел и в събота, и в неделя. Халид си останал все същият, както и в-Щатите не бил религиозен и не спазвал мюсюлманските празници.

Мериън тъжно си мислела, че в известен смисъл семейният им живот в Мосул прилича твърде много на онова тяхно всекидневие-в Щатите, което не можела да понася.

На третия ден от пристигането й в Мосул Халид й казал, че ще донесе храна, когато си дойде за обед.Следобе-

192

Всички лежахме в леглото разказваше Мериън. Никой от нас не бе хапвал цял ден. Децата плачеха, аз плачех. Накрая всички заспахме от изтощение.

След като Халид се прибрал късно през нощта и Мериън му вдигнала скандал, той се извинил и обещал да направи нещо по въпроса. Нямал навика да зарежда къщата с храна, ала роднините му по десет-петнадесет наведнъж започнали да ги посещават всекидневно от ранна сутрин до късна вечер. Приготвяли храна съвсем безразборно, в различни часове на деня и нощта. Липсвало правилно разпределение на продуктите и в края на месеца оризът и брашното свършвали заради въведената купонна система, но поне на Адам и Адора повече не се случило да плачат от глад.

За Мериън вниманието, оказвано й от семейството, започвало да става прекалено. При наличие на двеста роднини, живеещи в радиус от десет километра, на двамата с Халид не им оставали две минути да се видят насаме.

Имаме нужда от спокойствие и време само за нас и децата, за да свикнем отново един с друг казала тя на Халид.

Аз не ги каня да идват отвърнал Халид, ала не може да им кажем да не идват, защото ще ги засегнем.

Само Сагета правела изключение. Тя била много внимателна и тактична и гостуванията й никога не продължавали повече от час. Освен това била единствената роднина на Халид, която говорела английски. Сагета разглеждала семейните фотографии от Мичиган и се опитвала да повдигне духа на Мериън, като й казвала: „Сигурно твоето семейство ти липсва, но сега аз ще ти бъда сестра."

Но дори това й приятелство й донесло горчивина. Пре-

13. От любов към дъщеря ми

.193

Когато пристигнах, Сагета ми каза: „Тя си има една мама в Ирак и друга в Америка" спомняше си Мериън. Тогава аз й отвърнах: „Не, според мен нейната майка е една. Тук тя няма мама." Но Адора много обича Саг-ета, защото се е грижила за нея като за своя собствена дъщеря, и това е било истинско щастие за Адора. Мен обаче ме заболя много.

Към края на първата седмица от престоя на Мериън Халид гордо й съобщил, че е запазил апартамент в един „туристически град" край наскоро прекръстения язовир „Саддам", на трийсет километра северно от Мосул, за едноседмична почивка. Мериън била възхитена от модерния апартамент. Тоалетната била по западен образец, но най-хубавото от всичко били течащата топла вода и душът. Изобщо всичко било прекрасно, докато слухът й не доловил бръмченето на американските бомбардировачи, които правели разузнавателни полети от турска територия. Самолетите прелетели толкова ниско, че почиващите можели да видят номерата, изписани на корпусите им. Всички вдигнали глави, за да ги видят дори и малките деца в басейна. Тези случки действували особено зле на Адора, която се страхувала толкова много от самолети, че стискала очи даже като ги видела по телевизията. Адам разказал на майка си, че преди нейното идване над ранчото, където прекарали войната, всеки ден прелитали американски бомбардировачи.

Ти какво правеше тогава? попитала Мериън своя син.

Броях ги отвръщал той.

По онова време се ширел страхът, че Съединените щати ще възобновят бомбардировките. След появата на два бойни хеликоптера, на двеста метра от прозорците на апартамента им, семейство Сайед прекъснало почивката си и се върнало в Мосул четири дни предварително.

След това животът им продължил все така еднообразно. Скуката била най-големият й враг дотам, че прочела два пъти единствената книга, която си носела: роман от петстотин страници. За да изкарат по-бързо деня, тя и децата спели до много късно, чак до единадесет сутринта (тъй

194

Другото занимание били снимките, донесени от Мериън подбрала ги така, че да не разгневят Халид. Адам особено се зарадвал на снимката на шестгодишната му братовчедка Андреа, с която си играели чудесно като малки.

Толкова е хубава, мамо казвал той. Така ми се иска да я видя.

Не можел да повярва на очите си колко много е пораснала малката сестричка на Андреа Кристина.

Привързаността и обичта на Адам към братовчедките му били взаимни. Година след отвличането майката на Андреа я сварила да плаче в леглото си: „Мъчно ми е за Адам и Адора."

Мериън много я боляло за това, че децата й имат твърде малко развлечения.

Как прекара рождения си ден? попитала тя Адам.

Аз дори не знам кога е минал, мамо отвърнал той. Нито той, нито сестра му празнували последните си рождени дни дори не им казали за тях. Когато Мериън се възмутила от това безразличие към празниците им пред Халид, той отговорил:

Нямаше за какво да празнуваме.

Към три-четири часа следобед, когато токът спирал, спирала и климатичната инсталация и те напускали къщата, за да избягат от задуха и жегата в стаите, и стояли на сянка във вътрешния двор. Започвал всекидневният ритуал, събитието на деня прането на ръка. Мериън изваждала маркуча за вода от кухнята през отворения прозорец и с него пълнела една голяма кофа. Адора пълнела по-малка-' та кофа, а Адам плакнел прането. Тъй като децата имали малко дрехи, всеки ден перели по час и половина, докато не се свършел месечният порцион сапун, който трябвало да им стигне и за пране, и за миене, и за къпане.

Другите две събития, които децата чакали с нетърпение, били завръщането на баща им на обяд и късно вечерта, макар че Халид рядко им обръщал каквото и да е внимание. Адора била добро дете, но Халид се отнасял много строго с Адам и го държал отговорен за всички бели на малката.

Ти си длъжен да я следиш и наблюдаваш викал той.

195

Веднъж Адам казал на Мериън:

Ако се случело нетърпеливият.Халид да натисне втори път звънеца на заключената входна врата, преди да му отворят, започвал да крещи на Адам, че не му е отворил след първото позвъняване. Мериън разказваше:

Щом чуех звънеца, веднага виках на Адам да тича към вратата, защото не исках да му крещят и да му се карат. Казвах му: „Тичай, тичай!" Той скачаше, обуваше си чехлите на краката и изхвърчаше навън да отвори вратата.

Като оставим настрана педагогическите изблици на Халид, възпитанието и грижите за децата паднали върху Мериън, а това не било лесно. Адора направо подивяла, вероятно се превъзбудила от присъствието на майка си катерела се по лавиците на библиотеката, висяла по дръжките на вратите, често падала и се наранявала. В същото време Адам изпаднал в лесновъзбудимо състояние крещял и не я слушал за нищо. Мериън се озовала в безизходица. Щом се опитвала да наложи ред и дисциплина, Халид я упреквал, че крещи на децата. Когато се държала с тях добре и ги прегръщала и целувала, той пак недоволствал:

Дошла си само заради тях. От мен изобщо не се интересуваш.

Въпреки че за Мериън Мосул хи останал странен и чужд град, тя изживяла и много положителни емоции, докато живяла там. Все повече се възхищавала на хората, към които някога изпитвала недоверие и страх.

Иракчаните са най-дружелюбните хора на света казваше тя. Ще направят всичко за теб. Ако отидеш у някого и той има малко храна, ще ти я даде или ще изтича до магазина, за да купи онова, от което се нуждаеш, докато ти стоиш и го чакаш. В сравнение с американците те са сто пъти по-сърдечни и щедри. Право да си кажа, беше ми много трудно да свикна с липсата на тази сърдечност и щедрост, когато се върнах в Щатите.

Обаче и гостоприемството си има граница, особено когато гостът ти не може да се храни. Именно в това се състоял проблемът на Мериън през времето на престоя й в Мосул. Дали от стреса, или от различната храна („всички зеленчуци ми горчаха"), тя загубила апетита си

196

и не можела да хапне нищо, приготвено от Сагета. Когато се насилела да хапне нещо, стомахът й изобщо не задържал храната, освен може би на някое парче диня, което Халид понякога се сещал да донесе вкъщи на връщане от работа. Но дори и тогава изпитвала разочарование, защото динята често се оказвала зелена: заради драстичното положение с вносните хранителни продукти иракските селяни задоволявали нуждите на страната от продукти, като прибирали преждевременно реколтата от плодове и зеленчуци.

Отидох на лекар и тя ми каза, че заболяването е на нервна почва.

За жалост резултатите били твърде красноречиви и реални: за по-малко от месец в Средния изток Мериън отслабнала с двадесет килограма.

Към края на юли нямала сили дори да стане от леглото.

Тъй като не можех да се храня, съзнанието ми бе съвсем замъглено. Не знаех изобщо какво става...

Както обикновено, Халид проявил малко съчувствие:

Знаеш ли колко покани отказах заради теб? Само защото не ти се прави нищо!

Една сутрин Мериън се събудила и в мътното й полу-съзнание се появила ужасната мисъл, че ако не напусне Ирак, най-вероятно ще намери смъртта си тук. Била прекалено слаба, за да готви или да си играе с децата. „Аз съм в тежест на всички, само им преча", помислила си тя. Да, трябвало да си върви. Имало един-единствен въпрос: дали би могла да вземе Адам със себе си?

Преди да замине за Ирак, Мериън просто си забранила да мисли за това дали Халид ще й позволи да вземе едното от децата със себе си в Щатите. Тогава смятала, че ако се окаже притисната до стената, ще се наложи да избере малката Адора. Когато обаче се сблъскала с познатото упорство на Халид, променила мнението си. Адора се приспособила относително добре в Ирак, докато Адам страдал ужасно. Пристигането му в тази страна било „най-неприятната изненада в живота ми", както сам й казал. Докато бил далеч от майка си, започнал да забравя физиономията й.

197

Адам страдал за всичко в Щатите: баба му и дядо му, приятелчето му от квартала, играчките, които останали там.

Защо не ми донесе колелото? питал я той. Защо не ми донесе оловните войничета?

Адам рекла му Мериън. Не смятам, че оловните войничета щяха да са си на мястото тук.

Освен това Мериън казала на сина си, че ще направи всичко възможно, за да го вземе със себе си в Щатите. Струвало й се, че надеждите й не са съвсем безпочвени. В края на краищата Халид бил привързан единствено към Адора. Съпругът й неведнъж заявявал, че иска синът му да се върне в Щатите, за да продължи там образованието си. Казал на Мериън „да се готви" и „да стяга багажа", защото двамата с Адам ще я придружат до Аман, откъдето Адам ще получи паспорт чрез американското консулство. Халид намекнал, че той и Адора ще ги последват в Америка, след като продаде магазина за видеоапаратура, при все че явно говорел за някакво мъгляво бъдеще.

Цяла седмица Адам тръпнел от нетърпение. Мериън дори съставила менюто на тържеството, което щяла да даде в чест на неговото завръщане:

Хамбургери, колбаси, хот дог, сандвичи и варена царевица. Когато не можеш да се храниш, мислиш единствено за храна.

Напрежението й растяло, защото Съединените щати били поставили краен срок за допускане на наблюдатели в иракските военни обекти, който съвпадал с деня на заминаването им. (По-късно Мериън научила, че през въпросната седмица над 300 000 изплашени до смърт иракчани са напуснали Ирак и избягали в Йордания).

Какви са изгледите? питала тя Халид, имайки предвид заплахата от подновяване на военните действия.

Днес не са много добри отговарял той, а друг път казвал:

По-добри са от вчера.

С това разговорът приключвал Халид не обичал да се впуска в обяснения и Мериън оставала сама с въображението си, в което се раждали ужасяващи картини всеки път, когато над главата й прелитал американски бомбардировач.

198

I

Няколко дни преди заплануваното пътуване Халид променил решението си: Адам щял да остане в Ирак.Мериън панически телефонирала на Шакир в Багдад, който поискал да разговаря със съпруга й. Оказало се, че Халид и Шакир са стари познати от студентските демонстрации във Вашингтон. Шакир казал, че ще им уреди писмо, което да им осигури безпроблемно пътуване от името на Червения полумесец, за да са сигурни, че няма да имат неприятности на границата, и Халид се съгласил с плана.

Знаех, че се бави и отлага нарочно и че това не е на добро. каза Мериън. Онази събота той се прибра вкъщи и аз му казах: „Какво става, кога тръгваме?" Той ми отговори: „Трябва да говорим по този въпрос", и аз веднага разбрах какво ще ми каже. Влязохме в друга стая, седнахме и той рече: „Взех решение. Няма да разделям семейството си. Ако искаш да останеш и да бъдеш истинска съпруга и майка, нямам нищо против. Ако искаш да си отидеш, моля, заминавай си. Изборът е твой.

Халид твърдял, че никога не е обещавал на Адам да го пусне да замине с майка си. Освен това, добавил той, Мериън вече не била в състояние да го издържа финансово, което било подъл удар под кръста.

Изпаднах в истерия разказваше Мериън. Как може да е толкова жесток? Започнах да му крещя, грабнах една възглавница, за да го замеря с нея, но той стана и тръгна към мен: „Да не си посмяла!" Пуснах възглавницата и започнах да се удрям бях толкова ядосана, че трябваше да удрям нещо, а в стаята бяхме само аз и той.

Децата, които си играели навън, чули разправията и били ужасени от нервния изблик на майка си. Никога не я били виждали в това състояние. Когато Мериън се поуспокоила малко и заплакала по-тихо, Адора влязла в стаята || я попитала дали си заминава.

Аз й повтарях: „Обичам те, обичам те, върви да си играеш." После влезе Адам, целуна ме по бузата и ми ка-ia: „Не се тревожи, мамо, когато порасна, ще дойда при ie6." Каза го спокойно, след това излезе от стаята.

По-късно Мериън преосмислила на спокойствие ситуацията и заключила, че Халид е инсценирал нарочно цялата история като последен опит да я накара да остане и че

199

В този,момент Мериън почувствала, че няма сили да отлага повече заминаването си въпреки скръбта по Адам. Всичките й колеги от групата „Жертви на войната" отдавна били напуснали Ирак и нейната изходна виза щяла да изтече съвсем скоро. Ако останела след този срок, се страхувала, че Халид ще й попречи да замине по същия начин, по който Муди ме бе затворил като в капан седем години по-рано.

Нямало никакъв смисъл да се опитва да бяга заедно с децата. Северната граница на Ирак била преградена с бодлива тел и минирана солидно дори да успеели да се доберат до граничния пункт, децата нямали паспорти.

С една дума, Мериън била готова.

Наложи ми се да живея без децата си цяла година обясни тя и вероятно това е единственият начин да се обясни защо се върнах без тях бях се научила да живея без тях.

В неделя, в 4 часа сутринта, двамата с Халид се качили в таксито, което щяло да ги отведе в Багдад. Мериън не преставала да плаче. Когато пристигнали, той нарушил още едно свое обещание отказал да я придружи до Аман. Уверил* я, че на таксиметровия шофьор можело да се разчита. Мериън с тъга си помислила, че работата в магазина е много по-важна от нея самата. Тогава Халид за последен път забил нож в сърцето й с думите:

Защо не престанеш да се държиш толкова упорито и не останеш, както беше решила?

Когато Мериън отказала, той й заговорил още по-ряз-

ко:

Ти ме попита дали можеш да дойдеш тук. Аз не съм те молил да идваш казал й той.

По време на тринайсетчасовото пътуване до Аман Мериън размишлявала за много неща: Как ли ще се справят децата без нея? Дали ще се оправи сама на йорданската

200

I

граница? Как ще реагират нейните приятели от „Жертви на войната" на заминаването й? Оказало се, че Шакир бил малко разочарован. Според него Мериън трябвало да „поизглади" нещата и да остане още един месец, като получи нова вцза с помощта на съпруга си, и да склони Халид да се приберат заедно в Щатите преди началото на учебната година: „По-добре би било да се чувстваш зле още няколко седмици, отколкото цял живот."

Надйа бе много мила с мен каза Мериън. Излях пред нея душата и сърцето си и тя ме изслуша с най-голямо внимание, а после ми каза: „Знам, че страдаш, но не го заслужаваш." Кавкуб ми даде няколко съвета. Каза ми: „Мериън, знам, че не се е получило така, както си искала, но не искам да те гледам как седиш в Аман и не се чувстваш добре. Искам да погледнеш на престоя си като на цели тридесет дни, които си прекарала заедно с децата си.и че не си имала друг избор, освен да се върнеш." Думите й ме разведриха и успях да се отпусна и да не се чувствам толкова зле.

През петдневния престой в Аман трите жени били неразделни до такава степен, че живеели в една хотелска стая и Надйа и Кавкуб спели в едното легло, а Мериън в другото, за да пести и от бездруго намалелите си средства. Надйа също имала причини да тъгува. Баща й лежал в болница в Щатите, защото имал болно сърце, а родният й град Басра вторият по големина град в Ирак бил силно засегнат от войната в залива. Положението било ужасно хората живеели на открито из улиците, древните джамии били разрушени, таксиметровите шофьори й отказали да я закарат до дома, в който прекарала своето детство.