Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Има моменти, когато Крейг се пита дали не прекалява с вниманието и предпазливостта си.

167

Той не разчита на случайността. Ако някой хлапак разбие бутилка на автомобилната алея пред дома му, той става да провери какво се е случило. Ако наоколо се върти непозната кола, звъни в полицията.

Това е безкрайно изпитание тъжно каза той. Няма свършване и това си е.

Горчивата истина е, че Вера е и си остава майка на неговите дъщери и едва ли образът й ще избледнее напълно в спомените им. Последното, което Крейг е научил за нея, е, че продава бира и цигари в една будка. На две седмици се обажда на децата си. Обикновено Стефани не иска да говори с нея, но той я води до телефона във всекидневната и пъха слушалката в ръката й.

Помня как се чувствах, когато бях напълно изолиран това е едно наистина ужасно чувство. Като гледам назад и си спомням, сълзите сами рукват от очите ми. Представям си как собственото ти дете взима телефона и ти казва: „Не искам да говоря с теб." Ето защо казвам на Стефани: „Само й кажи едно „здравей", кажи й, че гледаш някой интересен филм и тя ще разбере."

Въпреки че през последните две години. Вера неведнъж е заплашвала да убие Крейг, той продължава да таи съжаление към нея.

Но не искам това да влияе на моя живот или на живота на дъщерите ми. '

Стефани е забравила повечето немски думи с изключение на едно детско стихче: „Augen, nase und mund" („Очи, нос и уста"). Въпреки всичко страхът, че може да бъде отведена в Германия, е толкова силен, колкото и тъгата по майка й. Скоро, докато обядвали хамбургери в една закусвалня, Крейг попитал момичетата дали искат Вера да им дойде на гости и двете кимнали с глава.

Искате ли да се върне и пак да живее с нас? продължил той.

Стефани направила физиономия, която изразявала колебание.

И да, и не. Малко ме е страх.

168

Стефани тръсна отрицателно глава.

Защо?

Защото си тук отвърна шестгодишното ми момиченце. Тя никога няма да успее да ме отведе там.

Ще ги убиеш! изрецитира Стефани убедено, като добре научен урок.

С пеещо гласче Саманта се присъедини към сестра си:

И повече никога няма да видим ужасния Дейвид.

Точно така, скъпа отговорил Крейг и избърсал кетчупа от устата на малката.

Животът на самотния родител е труден и Крейг не прави изключение. За да прекарва повече време с момичетата, той се е отказал да търси целодневна работа. В Маскегон и без това е трудно да си намериш работа при 12% безработица в града. Крейг ремонтира автомобили на частно и така си плаща "сметките, а понякога работи за детективската агенцИя „Бейвю" на баща си (чиято, поява е пряко свързана с тежкото изпитание, на което е било подложено семейството), помагат му близки, получава и помощ от църквата. Когато нервите му се обтегнат, изчаква момичетата да заспят, внимателно заключва всички врати и отива да изиграе партия билярд с някой приятел. Час по-късно е отново спокоен и готов да посрещне всички прищевки на съдбата.

----Понякога ти е доста напрегнато, но винаги си струва ми каза той онзи ден. Не бих се сменил с никого на този свят!

Когато напрежението стане нетърпимо, Крейг си припомня онова магическо спокойствие, обзело го на запад-ногерманската граница през нощта, в която двамата с Франк Корбин седели в колата на паркинга и крояли най-рискования от всичките си планове и когато вероятността да се измъкнат била едно на милион.

Винаги съм вярвал силно в Господ каза Крейг, но сега повече от всякога си мисля, че имам ангел-храни-тел. Тогава, когато пресичахме границата, около мен витаеше нещо, не беше само адреналинът ми! Все едно Господ сложи ръка на рамото ми и каза: „Нищо ти няма. Правиш онова, което трябва. Аз съм до теб."

169

В Иран живях в общество, в което нямах право да застана пред съда. Беше съвсем просто: жената и нейните деца са собственост на съпруга. Дори ако бях убедила Муди да се разведем (нещо не съвсем вероятно), съдът щеше да му присъди родителските права над Махтоб.

Въпреки че според ислямския закон майката носи пълна отговорност за децата, докато навършат седем години, всички, които бях питала в Техеран, бяха единодушни: заведа ли дело, ще го загубя. Имах прекалено много черни точки фактът, че не съм мюсюлманка, и нещо още по-жигосващо американското ми поданство. Бях сигурна, че в никакъв случай не мога да спечеля срещу местен жител, при това лекар. (И до ден днешен единствената християнка, спечелила дело за родителски права в ислямски съд и правото да напусне една предимно мюсюлманска страна с децата си, която познавам, е Кристи Хан.)

Когато бащата е изоставеният родител, той може да се сблъска с още една пречка както в родината си, така и в чужбина: предубеждението към мъжа в делата за присъждане на родителските права. В един от всеки пет случая на отвлечени в чужбина деца майката е онази, която отвлича децата, а това означава, че от всеки пет изоставени родители един е баща. Историите на Крейг ДеМар и Рамез Щейх илюстрират факта, че казусът, който разглеждаме, не е нито в защита на майката, нито в защита на бащата, а в защита на родителя. Той също така ни напомня, че само полът на родителя не е достатъчен, за да се определи кой от двамата е по-подходящ да получи родителските права, и че най-важно от всичко е правото на детето на сигурност и стабилност.

170

СЕДМА ГЛАВА

След многобройни консултации Крие Корест, Арни и аз си дадохме сметка, че нито един район, щат или социална група не са застраховани срещу отвличане на децата от единия родител в чужда страна. Проблемът се оказа много по-сериозен, отколкото очаквахме. За да го направим публично достояние, Крие предложи да организираме открити дискусии, на които да каним като специални гости съдии и адвокати.

Развълнувана от проблема като жена и майка, съпругата на сенатора Лори Хансен Рийгъл също стана наш поддръжник. Тя пристигна в Лансинг, където бе организирана първата ни открита дискусия. Беше снеговита ноемврийска вечер през 1990 година.

Дойдоха представители от Националния център за безследно изчезнали и експлоатирани деца и служители на Държавния департамент. Освен тях, професионалистите, пред публиката се изправиха и две изоставени майки Кристи Хан и Джеси Парс.

Разказах за преживяното, а Джеси Парс от Филаделфия ни разказа как убедила съпруга си да доведе двете им деца от Иран в Турция, за да ги види, и откъдето успяла да си ги върне обратно. После Кристи Хан разказа за своите двама сина, които по това време още бяха в Пакистан.

Докато траеше разказът й, много малко от присъст-вуващите удържаха сълзите си. Публиката явно се развълнува от факта, че проблемът е тъй разпространен в нашия район. Сдобихме се с нова група от ентусиазирани поддръжници.

Срещнахме се отново през август 1991 г., когато госпожа Рийгъл и „Един свят: за децата" (организацията, която двамата с Арни бяхме основали, за да откликнем на нуждата от международни закони, отнасящи се до отвличането на деца в чужда страна) станаха спомоществователи при събирането на средства за подпомагане на Кристи, която бе задлъжняла страшно много при опитите си да си върне обратно децата в началото на същата тази година. Тъй като се бях занимавала с нейния случай отблизо и го познавах в подробности, изпитах огромно удовлетворение, ко-

171

В краткото си обръщение към благодетелите на Кристи се принудих да споделя, че за жалост нейният случай не е типичен.

Кристи и аз сме щастливки. Нашите деца са при нас казах аз. Повечето от тези случаи обаче съвсем не завършват щастливо.

Всъщност в огромното си болшинство изоставените родители си остават самотни и изоставени. Някои дори не могат да открият местонахождението на децата си или им се отказва разрешение да влязат в страната на похитителя. Правото на други бива отхвърлено от съдебните системи заради национални или религиозни различия. Неколцина успяват да получат родителските права, но не им се разрешава да напуснат страната и те заплащат със свободата си правото да бъдат родители.

Докато произнасях краткото си слово, погледът ми попадна върху още една майка със съдба като моята. „Мериън Сайед, обърнах се към публиката, се върна само преди седмица от Ирак, където остави двете си деца, отведени там от баща им. След като й обещал, че може да вземе сина им със себе си и да го заведе у дома, и багажа на детето бил готов, съпругът й променил решението си и казал: Не".

Мериън показа голяма смелост, като дойде на тазвечер-шното ни събиране, тъй като трябваше да гледа как доб-рожелателите на Кристи се радват на завърналите се синове, докато нейните собствени деца бяха далеч от нея."

За Мериън Сайед базарът на антикварни предмети в Охайо се оказал огромно разочарование. Обикновено печелела добре с колекцията си от игри, играчки, кукли и книги, произведени или отпечатани преди 1970 година. Мотото й гласяло: „От мен можете да си купите своето детство" и много клиенти наистина купували. Не така било през този приятен съботен юнски ден през 1990 година. Към седем вечерта Мериън не можела да си намери място от притеснение. Обаждала се в апартамента си в предградията на Детройт, където предишния ден оставила съпруга си Халид, осемгодишния си син и четиригодишната дъщеря.

Никой не вдигал телефона. При друго семейство това би могло да означава съвсем невинни неща излизане за сладолед, на разходка или кино, обаче за Мериън продъл-

172

\

жителният сигнал „свободно" бил сигнал за бедствие. Халид никога не извеждал децата, особено вечерно време.

Мериън продължила да звъни и след всеки неуспешен опит тревогата й нараствала. Изобщо нямало да се учуди, ако Халид я напусне без каквото и да е предупреждение: това се било случвало пет-шест пъти през последните десет години. Освен това наскоро бил споделил носталгията и желанието си да се върне в родния Ирак. Мериън си мислела, че ще тръгне сам така, както бил пътувал и преди, така, както живеел живота си. До този момент и през ум не й минавало, че той може да вземе децата със себе си.

На следващия ден Мериън потеглила по дългия път към дома, като си налагала да не кара прекалено бързо, за да не катастрофира. Все си мислела за подозрителното поведение на съпруга си напоследък. Халид ненавиждал страстта й към антиките и най-вече служебните й пътувания. Когато останала да пренощува в Охайо за пръв път, отказал да разговаря с нея по телефона. Втория път се цупил цяла седмица, след като се върнала. Преди това трето пътуване той се държал твърде странно, като я насърчавал да замине: „Върви, върви. Ако се почувстваш много уморена, можеш да се върнеш в понеделник."

Когато онази нощ Мериън се прибрала в апартамента, заварила всичко така, както го била оставила с изключение на празен кашон от куфар, който лежал на пода във всекидневната. Ритнала нервно кашона.

В този миг вече бях абсолютно сигурна, че е заминал. #

На масата в столовата намерила бележка, надраскана върху парче компютърна хартия: „Заминаваме на почивка. Ще се видим, като се върнем."

От детските дрехи и играчки не липсвало абсолютно нищо. Халид бил подготвил всичко така, че „да ме държи настрана колкото се може по-дълго, за да се установи с децата, преди да успея да се свържа с него" заключила Мериън. Когато на следващия месец пристигнали сметките по кредитната й карта, се оказало, че Халид бил похарчил и изтеглил в брой 30 000 долара. Тогава станало ясно, че е купил нови дрехи на децата ден преди да заминат.

Опасенията на Мериън се потвърдили, когато се разро-

173

вила в купа хартийки и листчета, изхвърлени в кофата за боклук. От тях научила номерата на полетите и кодовете на резервациите, както и маршрута им: с кола до Торонто, а после със самолет до Лондон, Виена и Багдад.

Записаха името и адреса ми спомни си тя и ми казаха, че ще ми изпратят брошура, а после ме препратиха към Държавния департамент.

Обадила се в отдел „Консулски" и получила подробна брошура по въпроса за отвличане на деца от единия родител в чужда страна, „която на практика ви информира, че Държавният департамент изобщо не е в състояние да ви помогне".

Разбира се, най-лошото тепърва я очаквало. Два месеца след отвличането Ирак нападнал Кувейт. Пет месеца по-късно новата родина на децата й била бомбардирана безпощадно от собствената й страна. Щяло да мине много време преди Мериън да научи, че Адам и Адора са останали живи.

През 1980 г. Мериън и Халид се запознали като студенти в един колеж край Детройт и шест месеца по-късно сключили брак. Тя била двайсетгодишна, той на двайсет и три. Халид бил дошъл в Щатите преди две години, за да завърши инженерство, и нямал никакви видими недостатъци: не пушел, не пиел, не играел комар. Амбициозен и трудолюбив, той прекарвал по четиринадесет часа в библиотеката на колежа.

Мериън току-що била скъсала с един доста буен млад човек и непретенциозният Халид бил истинско облекчение за нея.

Нямам представа какво ме привлече в него ми каза Мериън.

Тя е висока жена със скулесто лице, зелени очи и дълга до раменете кестенява коса. Има мелодичен глас, който се оживява при разговор.

Спомням си първия път, когато го видях. Беше любов от пръв поглед.Веднага си помислих: „Това е той."

Първото сътресение в брака им настъпило шест месеца след женитбата. Халид се върнал от дълго посещение в родния си Ирак и Мериън му съобщила, че е бременна. Съпругът й побеснял. Обвинил я, че е нарушила „споразу-

174

мението им" да нямат деца поне пет години, докато той завърши образованието си.

Скоро след това Халид се изнесъл в самостоятелен апартамент и оставил Мериън без кола и без средства.

Имаше дни, в които нямаше какво да ям и изкарвах цял ден на шоколадово десертно блокче каза тя.

Три седмици преди раждането на Адам Халид се преместил в един тексаски колеж. Върнал се при Мериън след няколко месеца, но не проявявал никакъв интерес към бебето: нито го къпел, нито го подсушавал. Дал му храна един-единствен път и с това се приключило. Всички домашни задължения се стоварили върху Мериън, която била започнала да работи като пощенски раздавач.

-Водех Адам при детегледачка, прибирах го след работа, грижех се за всичко у дома и плащах сметките, а Халид ходеше на лекции разказваше Мериън.

Напрежението и стресът, на който била подложена, се усилвали от мисълта, че „не може да му се довери никога повече", особено след като Халид заминал за Ирак за втори път. Тогава Адам бил на годинка и половина.

Именно по това време майката на Мериън изразила загрижеността си, че някой ден Халид може да напусне страната и да вземе своя син със себе си. Мериън убедено отвърнала:

Изключено никога няма да го направи. Нещата са променили с раждането на дъщеря им Адо-

ра. Мериън била обзета от предчувствия:

Знаех, че ме очакват големи беди.

Втората бременност засилила раздразнението на Халид : той си дал сметка, че с две деца ще му е много трудно да продължи аспирантурата си и ще трябва да започне да работи, за да печели пари. Много го бивало да мълчи. Престанал да разговаря с Мериън. Мълчанието му продължило месеци наред. През май 1986 г., когато Адора била тримесечно бебе, той отново изчезнал. Този път се записал в един калифорнийски колеж.

Мериън била на ръба на силите си.Разкъсвала се между работата и непрестанно болните си деца и двете страдали от астма. Тя се обадила на Халид по телефона и му поставила ултиматум: „Ако не се върнеш бързо тук, скоро няма да имаш семейство, при което да се прибираш."

175

Халид се върнал и започнал работа във фирма за електроника. Мериън напуснала работата в пощата. През следващите три години си останала у дома и се грижила за къщата и децата.

Адора е много открито и дружелюбно дете каза Мериън. Още щом проговори, разговаряше и с познати, и с непознати. Беше само на година и половина, а отиваше при някой непознат в супера и му казваше: „Здрасти, как си?"

Веднъж отидохме на ресторант и тя заговори помощ-ник-келнера беше малък, на около осемнадесет години. Халид се ядоса страшно и й рече: „Обърни се към масата и пази тишина!" От тона му разбрах точно какво си мисли: не искаше тя да разговаря с непознати мъже. Изгледа я особено тя, разбира се, не схвана защо я гледа така, но аз го разбрах съвсем точно.

Привързаността на Халид към родината му се изразявала единствено в телефонните разговори веднъж месечно със семейството му. Не бил виждал близките си от 1980 година. Въпреки че бил мюсюлманин, не бил нито вярващ, нито практикуващ. С Мериън говорел рядко за културата и обичаите на страната, в която бил роден и израснал. Когато през 1988 година ирано-иракската война най-сетне завършила, той започнал да оказва върху Мериън натиск да се преместят за една година в Ирак. „Трябва да дадем на децата възможност да се опознаят със семейството ми и да видим дали животът там няма да бъде по-лесен", казвал й той.

Мериън знаела, че Халид се чувства като вълк-единак в Щатите, без семейство и без приятели. Тя яростно се противопоставила на желанието му. Двамата с Халид се били

споразумели, че ще отгледат и възпитат децата си в Щатите. Ами ако отидат в Ирак и след това той им забрани да се върнат? Просто му нямала достатъчно доверие.

Насърчавах го да върви или да покани някои свои роднини на гости. Брат му щеше да дойде, но посещението му пропадна в последната минута. Мисля, че това бе капката, която преля чашата на търпението му и го накара да действува. Обикновено не показваше открито чувствата си, но аз виждах, че се чувствува ужасно, задето брат му няма да дойде.

През март 1990 г. уволнили Халид от фирмата. Това го поставило в още по-голяма изолация и направила живота му по-несигурен.

Впоследствие Мериън се разровила из документите и телефонните сметки на мъжа си и разбрала, че той е подготвял това заминаване цели две години от момента, в който й предложил да заминат заедно и тя категорично отказала. Ходил в местната библиотека, за да чете материали за отвлечени от единия родител деца в друга страна. Получил от иракското посолство разрешително за работа още през 1988 година. Халид буквално изчакал деня на заминаването, за да впише двете деца в иракския си паспорт.

Последния път, когато си дойде и Адора беше малка, той ми повтори няколко пъти: „Повече никога няма да си оставя децата," Бе твърдо решен на това. Без значение какво ще стане или кого ще нарани той няма да си остави децата. Според него е постъпил съвсем правилно.

Това са все размисли върху миналото.

Сега, когато се връщам назад, виждам признаците каза тя, но всички, които го познаваха, изобщо не можеха да допуснат, че ще вземе децата.

Мериън изживяла много тежко загубата на децата: шокът и скръбта й продължили с месеци.

Хората казваха, че не могат да си представят колко ми е тежко, и аз им отговарях: „Не искате да си представите как се чувствам ако го направите, ще ви се скъса сърцето." Защото това е най-страшното, което може да ти се случи. То е като да преживееш секундите, преди колата ти да се разбие онова свиване в стомаха, преди да се случи непоправимото, а аз се чувствах така ден след ден.

Мериън започнала да повръща всичко. Не напускала апартамента, без да се разплаче. Излизала да се поразходи за малко с колата и някой спомен, свързан с Адора, ко-

12. От любов към дъщеря ми

177

ято винаги пътувала заедно с нея, я карал да избухва в неудържим плач. Трябвало да се връща обратно, защото не виждала пътя пред себе си.

Мислех си: ами ако са се върнали, а мен ме няма в къщи? Бързо се прибирах, hq тях, разбира се, ги нямаше.

Вече не се интересувала от антикварните вещи и спряла да пътува във връзка с търговията си. Знаела, че трябва да се залови с някаква работа Халид бил изтеглил всичките им спестявания, ала не можела да се стегне и да се яви на разговор. Животът й, чийто смисъл били децата, сега бил празен и безсмислен. Стигнала дотам, че Лий Ба-лас, нейната най-добра приятелка, й се обаждала всяка сутрин, за да се убеди, че е станала от леглото.

Лий ми казваше: „Какво ще правиш днес?", а аз й отговарях: „Нищо". Тя казваше: „Не позна, няма да е нищо, ето какво ще правиш. Първо ще се обадиш в Държавния департамент, после ще вземеш душ и ще се облечеш. После ще отидеш да вземеш кореспонденцията от пощенската си кутия, след това ще дойдеш тук и ще решим какво ще правим през останалата част от деня."

Поне веднъж дневно Мериън се опитвала да се свърже по телефона с децата. Звъняла в дома на девера си в Мо-сул: голям град в Северен Ирак. Ясно било, че Халид я избягва. Най-често никой не вдигал слушалката и само понякога отговаряло някое дете, а после разговорът прекъсвал. Мериън се обаждала често и в Държавния департамент на Дон МакГлин, която се занимавала с нейния случай, но и МакГлин не успяла да направи нищо повече.

Най-сетне на 31 юли 1990 година със съдействието на иракски официални лица Халид бил принуден да се срещне с представители на американското посолство в Багдад. Мериън получила новини за децата си шест седмици след тяхното отвличане. Били добре.

Въпреки че никаква сила или закон не били в състояние да накарат Халид да върне Адам и Адора, Мериън имала основания да се чувства окуражена. Джо Уилсън, временно изпълняващ функциите на посланик и втори по ранг след посланик Ейприл Гласпай, проявил личен интерес и посветил всичките си сили, за да помогне с каквото може.

Два дни по-късно, на 2 август 1990 г., Ирак нападна Ку-

178 ^

вейт и Уилсън и колегите му се озовали пред куп други ангажименти. Мериън се почувствала даже ио-изолирана отпреди, защото вече не можела да се обажда по телефона до Мосул.

Вцепенена, тя седяла в апартамента си и следяла Си Ен Ен. Това се превърнало в основното й занимание през следващите шест месеца.

След като се разчуло за сполетялото я нещастие, започнали да й се обаждат от местните детройтски медии, а после и от Си Ен Ен. Отначало Мериън отказвала да разговаря с тях, но Лий я поощрила да им сътрудничи: „Имаш нужда от помощ, Мериън. Може би някой ще научи историята ти и ще ти помогне."