Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса

Подобно на Оскар Уайлд, в депресията си Бил беше намерил една по-широка гледна точка, една нова оценка на загадката. Хората си мислят, че именно свещеникът е човекът, който е наясно със загадката, но депресията на Бил можеше да бъде разглеждана като продължение на теологичното му образование.

Накрая депресията на Бил премина и той се премести в друг град, където работеше като съветник и свещеник. Обучението му в тайните на Сатурн даде резултат. Той успя да помогне на много хора да се вгледат искрено в своя живот и в емоциите си, там, където преди би се опитал да ги освободи от мрачните чувства чрез чисто позитивно окуражаване. Той знаеше какво е да си лишен от уважение и от сигурност и затова можеше да разбере по-добре отчаянието и обезкуражаването на тези, които идваха при него с трагични истории.

Грижата за душата не означава да се отдадем изцяло на симптома, а да се опитаме да научим от депресията кои са качествата, от които се нуждае душата. Нещо повече, тя се опитва да вплете тези качества в тъканта на живота, за да може естетиката на Сатурн - студенината, изолацията, мрака, празнотата - да даде своя принос за структурата на всекидневния живот. Когато се учи от депресията, човек може да се облече в сатурново черно, за да наподоби настроението си. Би могъл да тръгне сам на пътешествие в отговор на сатурновото чувство. Може да направи пещера в двора си като място за сатурново усамотение или просто да остави депресивните си мисли и чувства да бъдат такива, каквито са. Всички тези действия представляват положителна реакция на посещението на сатурновите депресивни емоции. Те са конкретни начини на грижа за душата в нейната мрачна красота. Така бихме могли да открием мистерията на празнотата в сърцето. Също така бихме могли да разберем, че депресията има свой собствен ангел, един пътеводен дух, чиято задача е да води душата към далечните земи, където тя намира едно уникално вътрешно прозрение и се наслаждава на специално проникновение.

Глава 8

Човешкото тяло е един огромен извор на въображение, поле в което въображението се носи игриво. Тялото е душата, разкрита в нейната най-богата и изразителна форма. В тялото виждаме душата, изразена в жестове, облекло, движения, физиономия, температура, кожни обриви, тикове, болести - в безбройни експресивни форми.

Художниците се опитват да разкрият експресивните възможности на тялото по много различни начини, от одалиските до официалните портрети, от меките тонове на Рубенс до геометрията на кубистите. От друга страна, съвременната медицина се е насочила настървено към лечението и не се интересува от вроденото изкуство на тялото. Тя иска да изкорени всички аномалии, преди да е успяла да потърси значението им. Тя свежда тялото до химия и анатомия и така неговата експресивност се скрива зад графики, таблици, числа и структурни диаграми. Представете си медицински подход, който е в съзвучие с изкуството и се интересува от символното и поетично внушение на болестта или на лошо функциониращия орган.

Веднъж разговарях с една диетоложка за холестерола и повдигнах някои от тези въпроси. Лично аз не съм съгласен да превръщам холестерола в решаващ фактор за отношението към сърцето и храната ми. Споделих това с нея.

- Но холестеролът е сериозен проблем - каза тя. - Хора, които са имали неприятности със сърцето, трябва съвсем ясно да разбират колко важно е да контролират холестерола в диетата си.

-  Не се съмнявам в реалното съществуване на холестерола - отговорих аз, - но се чудя дали не го приемаме твърде буквално.

- Най-странното е - продължи тя, - че аспиринът може да контролира вредните му ефекти - само по една таблетка на ден.

-  Нима препоръчваш всички да пием по един аспирин дневно заради холестерола?

-  Ако имате високо ниво на холестерола или сърдечни проблеми, да - каза тя убедено.

- Защо? - попитах аз.

- Така ще живеете по-дълго - отговори тя.

- Значи, борейки се с холестерола, ние се противопоставяме на смъртта?

-Да.

- Това отричане на смъртта ли е? - попитах аз, вече по-конкретно. - Спомням си изявлението на Иван Илич, че той не искал да умре от някаква си болест. Искал да умре от смърт.

- Възможно ли е - попитах аз - да разбираме, че имаме проблеми с холестерола, и въпреки това да си го представяме по различен начин, тъй като няма друг път за борба с нашата смъртност?

-  Нямам представа - каза тя. - Съществуват някои общоприети факти, които не подлагаме на съмнение.

Това е проблемът на тялото. Ние не разсъждаваме върху общоприетото. Ако разсъждавахме, можехме да видим холестерола по различен начин.

- Възможно ли е това да има нещо общо с претоварените магистрали? - предположи съпругът й, психоаналитик, - Може би не искаме претовареност в каквато и да е форма. Копнеем за свободно преминаване по пътищата и в артериите ни.

Оцених коментара му, защото той ни извеждаше от буквалната сфера на химията и разглеждаше симптома като символ, призма, през която да видим проблема в напълно различен контекст. Не искам да кажа, че претоварените магистрали са причината за артериалните запушвания. Каузалното мислене препятства имажинистичното съзерцание. Но когато видим метафоричното сравнение, ние започваме да признаваме поетиката на тялото.

Преди няколко години в Далас Джеймс Хилман изнесе лекция за сърцето Основното му твърдение беше, че съвременната тенденция да разглеждаме сърцето като механична помпа или мускул, стеснява разбирането и може би намира израз в широко разпространените сърдечни проблеми. Когато говорим по този начин, ние губим от поглед душевните образи на сърцето като убежище на смелостта и любовта. Разглеждайки сърцето като предмет, ние го водим на разходка или спринт за тренировка, но то губи цялата си метафорична сила и се свежда само до неговата функция. Докато Хилман казваше това, един мъж от предните редици на аудиторията се изправи. Той носеше анцуг и гръмогласно възнегодува, че сърцето е мускул, който трябва да се поддържа във форма, за да не получим сърдечен пристъп.

Хилман искаше да каже, че ние атакуваме сърцето, когато разглеждаме като физически орган онова, което векове наред е било възпявано от поезията и песните като убежище на нежността. За нас, които сме така силно завладени от съвременните категории на мисълта, не е лесно да си спомним за собствените си предубеждения в тази насока. Разбира се, че сърцето е помпа. Това е факт. Нашият проблем е, че не можем да проникнем отвъд мисловните структури, които ценят фактите и същевременно разглеждат поетичното съзерцание като несъществено. В известен смисъл тази гледна точка, сама по себе си, е сърдечна недостатъчност. Ние вече не мислим със сърцата, а с главите си.

Колегата на Хилман, Робърт Сардело, също посочва, че ние отдаваме интелигентността и силата на мозъка, а после свеждаме сърцето до обикновен мускул. Но, казва той, сърцето притежава своя интелигентност. То знае какво да прави и без заповедите на мозъка. Мотивите на сърцето не винаги срещат одобрението на мозъка. Сардело отбелязва, че то има свой стил, бие със специална сила в състояния на страст, каквито са гневът и сексът. Мозъкът разсъждава хладнокръвно за студената действителност, докато сърцето мисли в нажежени ритми.

Сърцето е само един от многобройните органи, чиито функции и форми с времето са придобили метафорично богатство. В историята на човечеството душата може да бъде открита в далака, в черния дроб, в стомаха, жлъчния мехур, червата, хипофизата и в белите дробове. Помислете за думата шизофрения, която означава "прерязване" или "разделяне" на френите - белите дробове. Нима това е просто поетичен етикет или е силата на тялото, която в многообразните си части създава полицентрично поле за душата? Хилман и Сардело твърдят, че тялото има задачата да ни предостави емоции и образи, които съответстват на силно разграничените му органи.

СИМПТОМИ И БОЛЕСТ

Думата симптом е близка на думата символ. От етимологична гледна точка символ означава две неща "хвърлени заедно", докато под симптом се разбира неща, които "падат заедно", сякаш случайно. Смятам, че симптомът се появява от нищото и рядко се опитваме да "отхвърлим заедно" двете неща: болестта и образът. Науката предпочита еднозначните интерпретации. Нужен е само един прочит. Поезията, от друга страна, никога не спира да интерпретира. Тя не търси край на смисъла. Поетичната реакция на болестта може да изглежда неадекватна в контекста на медицината, но науката и изкуството са радикално различни от гледна точка на интерпретацията. Затова поетичният прочит на тялото, такова, каквото то се изразява в болестта, изисква нова оценка на законите на въображението и по-конкретно готовност да позволим на въображението да продължи да се развива към все по-нови и по-дълбоки прозрения.

Напоследък се чуха гласове, насочени срещу метафоричния поглед към болестта, защото така се "обвинявали” пациентите за физическите им проблеми. Възражението е, че ако ракът е свързан с начина на живот на един човек, ние бихме държали индивида отговорен за болест, над която той няма контрол.

Вярно е, че обвиняването на човека за болестта му води единствено до чувство за вина и не благоприятства въображението. И все пак, както казва Сардело: "Обект на терапевтичното въздействие е завръщането на въображението към неща, които са станали чисто физически." Винаги, когато обвиняваме, търсим изкупителна жертва за действителното разстройство, което е трудно откриваемо и в което сме въвлечени и ние самите, като индивиди и като общество. Обвинението е дефанзивен заместител на открития поглед към живота, чрез който се учим от грешките си. В основата си това е начин за отклоняване на съзнанието от грешката. Сардело препоръчва, ако имаме сърдечни проблеми или ракът ни потапя в мисли за смъртта, да се вслушаме в тези симптоми и да пригодим живота си към тях. Вместо да обвиняваме, бихме могли да откликнем. Вслушването в посланията на тялото се различава от обвиняването на пациента.

Скоро имах преживяване, което, до известна степен, разкрива взаимоотношението между тяло и въображение. Изпитвах болка в долната лява част на тялото. Докторът не беше сигурен за какво става дума, но тъй като състоянието ми не се влоши през следващите няколко седмици, той предложи да го наблюдаваме внимателно, без да прилагаме някакво героично лечение, Напълно се съгласих с него. Вместо традиционното лечение посетих една двойка, която се занимаваше с масажи. Те бяха запознати с широкия житейски контекст, в който се изявява болката. Това беше първото ми посещение и затова ми зададоха някои общи въпроси. С какво се храните? Как се чувства напоследък тялото ви като цяло? Има ли в живота ви нещо, което според вас е свързано с болката? Ако болката можеше да говори, какво би могла да ви каже?

Оцених факта, че срещата ни започна с търсене на контекста на болката. Открих, че този обикновен диалог оказва силно влияние върху мен. Той ме насочи към съзерцание на света, обкръжаващ болката, и към вслушване в нейната поетика. Тогава, както си лежах на масата за масаж, двамата, застанали от двете ми страни, започнаха леко да ме масажират. Бързо изпаднах в дълбока релаксация. Отплувах към полета на мисълта, безкрайно отдалечени от тази малка стая в моето малко градче. Сетивата ми възприемаха звуците наоколо, но вниманието ми беше потънало в някакво защитено от живота пространство. Усещах как ръцете им се движат по тялото ми, бавно и без натиск. След това усетих пръсти на болното място. Очаквах, че ще се надигна от мястото си, за да се защитя от докосванията им. Вместо това останах в онази област на далечна съзнателност.

Внезапно няколко големи, внушителни тигри с ярка окраска изскочиха от някаква клетка. Те бяха така близо, че виждах целите им тела. Цветът им беше по-ярък от всичко, което би могло да съществува в естествения свят. Те изглеждаха едновременно игриви и свирепи. Един от масажистите каза:

- Какво изпитваш, когато те докосвам тук?

- Появиха се тигри - казах аз.

-  Говори с тях - отвърна той. - Открий какво е тяхното послание.

Бих искал да го открия, но беше очевидно, че тигрите нямаха никакво намерение да ми проговорят на английски.

- Не мисля, че могат да говорят - казах аз.

Въпреки че разговарях с жената, която ме масажираше, тигрите продължиха да си играят в кътчето от джунгла, което се беше разтворило в слабоосветената стая. Не се сприятелих с тях; те очевидно не се канеха да стават домашни любимци. Но дълго време ги наблюдавах, изпълнен със страхопочитание пред силата и красотата на огромните им тела. Когато масажът приключи и тигрите се прибраха, ми казаха, че животните често се появяват в тази стая за масажи.

Тръгнах си с мисълта, че ще ми трябват няколко седмици за размисъл върху посещението ми. Главното, което усетих в тези тигри, беше смелост, сила и самообладание, качества на сърцето, от които се нуждаех по това време. Не техният смисъл, а тяхното присъствие сякаш ми даде увереност и сила. Дълго след този случай, щом усетех, че болката се подновява, аз извиквах тигрите и черпех смелост от тях. Вероятно те можеха да ме научат да разкривам истинските си цветове с известен блясък и показност.

Когато внасяме въображение в тялото, не можем да очакваме обяснения като от тълковен речник и ясни решения на проблемите. Символът често бива дефиниран и разглеждан така, сякаш той представлява повърхностно съотнасяне на две неща, подобно на съновниците, в които ви казват, че змията винаги означава секс. Погледнато по-задълбочено, символът е акт на съвместяване на две несъвместими неща и живот в напрежението, което съществува между тях, наблюдавайки образите, породени от това напрежение. В този подход към символа няма финал, няма край на съзерцанието, няма единичен смисъл и ясна инструкция за това, какво да правим после.

Не може да има енциклопедия на телесната образност. Моето лечение беше насочено не толкова към отстраняване на болката, колкото към стимулиране на въображението ми, за да мога да размишлявам по-пълноценно върху живота и тялото си. Това е симптомът: сякаш случайното свързване на живота и тялото. Можем да откликнем като съхраним това съвпадение. Това може би е и начин за тълкуване на многобройните образи на хермафродити, които срещаме в изкуството и в митологията: мъж и жена в едно тяло, разкриващи опита за съхраняване на двойнствеността и за изживяване на нейното понякога гротескно напрежение.

Поезията както в литературата, така и в тялото, винаги изисква да свързваме онова, което изглежда несъвместимо. Това поетично свързване, което изисква да изведем поетичната нагласа от библиотеките и да я внесем в клиниките, ни помага да проникнем в тялото и неговата болка по-дълбоко, отколкото го правят измерванията и еднозначните, чисто физически интерпретации. Но това не винаги ще ни предложи яснота. Яснотата не е един от даровете на поезията. От друга страна, поезията ни осигурява дълбочина, прозрение, мъдрост, мироглед, език и музика. Просто ние не мислим особено много за тези качества, когато се сблъскаме с болестта.

Чувствителното поетично лечение чрез образи подхранва интуицията, която е по-пряко свързана с емоциите и поведенческите реакции, отколкото с рационалната интерпретация. Като допълнителна придобивка, образите остават непокътнати. Много след "лечението", което проведох, за мен моите тигри все още са източник на чудеса и прозрения. Те не бяха победени от някакво конкретно послание или смисъл, който съм извлякъл от тях. Подобна интелектуална хирургия обикновено е фатална за животните от онази специална джунгла, която посетих.

Патриша Бери отбелязва нещо важно за тялото и образите. Самите образи имат тяло, казва тя, но нашето толкова ориентирано към фактите съзнание не може да оцени това неуловимо тяло на въображението. Ние винаги искаме да открием някаква естествена последица в действителния живот, за да придадем на образа плът и кръв - сънят трябва да се отнася до нещо, което се е случило през деня. Картината е свързана с живота на художника. Болката отляво сигурно е от нещо, което съм ял. Необходимо е живо въображение, за да разберем, че образите имат свои собствени тела. Онези тигри пламтяха в оранжевите си ивици и телата им бяха масивни и тежки. Когато позволяваме на тези образи да имат свое физическо съществуване, ние сме по-малко склонни да ги тълкуваме като абстракции.

Вероятно сме твърде много "в телата си" не само когато тренираме, танцуваме или сме масажирани, но и когато съзираме телата на въображението. Не знам какво означаваха цветовете на тигрите, но със сигурност знам какво внушаваше силата на техните мускули. Струваше ми се важно да им позволя да притежават свои тела и в този процес (защото те по някакъв начин са създадени във или извън моето въображение) аз се приближавах до моето тяло, каквото и да означава това.

ТЕЛЕСНОТО УДОВОЛСТВИЕ

Ако дебелото черво ме боли, защото съм нервен, тогава този орган не е просто парче биологично функционираща плът. То има връзка със съзнанието и свой специфичен начин на изразяване. Шандор Ферензи, виден унгарски колега на Фройд, твърди, че частите на тялото притежават своя "органна еротика". Доколкото разбирам, той иска да каже, че всеки орган има свой личен живот и индивидуалност, която се наслаждава на дейността си. Моето дебело черво е нещастно и ако обърна внимание на оплакванията му, може би ще разбера какво го кара да се чувства зле, да "боледува".

Образите на тялото приличат на тези от сънищата. При докосване по болното място ще изникне джунгла. Много пациенти имат собствени "когнитивни карти" на телата си, собствена представа за това, как изглежда тялото отвътре и какво произтича по време на болестта. Дори хипохондрията може да се приеме сериозно като откровен израз на душевно безпокойство.

Фразата на Ферензи "органна еротика" внушава, че частите на тялото не само функционират, но и изпитват удоволствие от това. Човек не би трябвало да си задава въпроса, дали даден орган работи, а дали това му е приятно. Ферензи ни кани да пренесем митичната основа на представите си за органите на тялото от дейността към удоволствието. Мога да си представя как интервюирам бъбреците си: Спокойни ли сте? Наслаждавате ли се на дейността си днес? Или аз правя нещо, което ви депресира?

Думата ххх означава "поза, в която лактите не са в отпуснато състояние ". Еаве произлиза от латинската дума ххх, "с дръжки" или "облакътен" - отпусната или поне ненапрегната поза. Хххх означава липса на покой за лактите. Ххх е форма на удоволствие, хххх е изгубването му. Един специалист по болестите трябва да започне изследванията за поставяне на диагноза с въпросите за удоволствието. Наслаждавате ли се на живота? Кога той не ви доставя удоволствие? Опитвате ли се да противостоите на удоволствието в някаква област или в някоя част на тялото ви, която търси удоволствие? Историята на философията разкрива забележителния факт, че когато душата е поставена в центъра на нашата загриженост, удоволствието става фактор от първостепенно значение.

Любопитен е фактът, че във философските трудове винаги когато удоволствието е свързвано с душата, то.не е освободено от ограничения. Епикур, както вече видяхме, е живял скромен живот и е преподавал философия на удоволствието. Фичино, който в ранните си години открито е изповядвал философията на Епикур (по-късно той живеел според нейните правила, но не говорел открито за това), поставял удоволствието на пиедестал, но въпреки това бил вегетарианец, хранел се оскъдно, не пътувал и ценял приятелите и книгите повече от всички други материални притежания. Мотото на неговата Флорентинска академия било извезано на нейното знаме и гласяло УДОВОЛСТВИЕ В НАСТОЯЩЕТО. В едно от писмата си той дава следния епикурейски съвет: "Не позволявайте на съзерцанието си да стига по-далеч от удоволствието, нито да изостава дори малко от него."

Бихме могли да си представим болестта не просто като физическо явление, а като състояние на личността и на света, като неуспех на тялото да открие удоволствието. Удоволствието не е свързано непременно с наслада за сетивата или с трескавото преследване на нови преживявания, притежания или забавления. Истинският епикуреец се отдава на удоволствието с внимание към душата и затова не насилва нещата. Ако обединим органната еротика на Ферензи с епикурейските ограничения, можем да заживеем в един свят, в който ушите ни няма да бъдат атакувани ежедневно от дразнещи звуци. Мислим за замърсяването като за химично отравяне, но душата може да бъде отровена чрез ухото. Също така бихме могли да осъзнаем стойността на уханията и ароматите. Фичино е препоръчвал облагородени сортове цветя и подправки като начин за одухотворяване на света.

Бихме могли да разглеждаме съвременната болест до голяма степен като себеутвърждаване на тялото в контекста на културно вцепенение. Стомахът не изпитва удоволствие от замразени и прахообразни храни. Тилът ни се оплаква от полиестерни материи. Стъпалата умират от скука поради липсата на разходки из интересни места. Мозъкът се депресира, когато го описват като компютър, а сърцето не обича да го третират като помпа. Днес нямаме много възможности да упражняваме далака си, а черният дроб вече не е убежище на страстта. Всички тези благородни, дълбоко поетични органи, изпълнени със смисъл и сила, са превърнати в нещо, което функционира.

Вероятно ние сме единствената култура, която проявява към тялото толкова оскъдно въображение. Живеем в единственото историческо време, когато загадката е прогонвана от тялото и от болестите, които са неговият начин на изразяване. През шестнадесети век Парацелз дава на докторите следния съвет: "Докторът трябва да говори за невидимото. Видимото трябва да е част от неговото познание и той да разпознава болестта по нейните симптоми, точно както би сторил това и някой, който не е медик. Но не това го прави доктор; той става такъв едва когато познае неназованото, невидимото, нематериалното, което оказва своето въздействие."

Трудно е да приложим тези думи на Парацелз към съвременната медицина, където невидимото, което оказва своето въздействие, се вижда през микроскопи и чрез рентгенови лъчи. Медицината прави невидимото тривиално. Тя се доверява на микроскопа, с който се разкриват корените на болестта, но той не може да проникне достатъчно дълбоко. Парацелзиевият доктор би отчел невидимите фактори, които влияят върху болестта - емоции, мисли, лична история, взаимоотношения, копнеж, страх, желание и т.н.

В пета песен на Омировата Илиада откриваме едно описание на нараняването, което ни отвежда дълбоко в невидимия свят. В разгара на развихрилата се битка дори боговете биват ранени. Афродита е ударена в ръката, гърдите на Хера са улучени от тризъба стрела, Хадес също е ранен от стрела. Тази част понякога е наричана "Песента на ранените богове".

Какво означава раненият бог? Често се цитира Юнг, според който днес боговете се завръщат при нас в болестите. Бих добавил, че самите богове страдат от нашите рани. Именно те носят бремето на натрапчивите ни идеи и болестта е израз на тяхната болка и рана. В медицинския свят целият ни високо-технологизиран език пее песента на ранените богове. В героичната борба да бъдеш "някой", да успееш в живота и да намериш щастието, нещата, които правим могат да наранят нещо много по-дълбоко от Аза. Самите основи на съществуването могат да бъдат засегнати и в този смисъл болестта изниква, подобно на божествено явяване, от някакво дълбоко и загадъчно място.

Болестта до голяма степен се корени във вековечни причини. Християнската доктрина за първородния грях и Четирите Благородни истини в будизма ни учат, че човешкият живот е наранен в самата си същност и страданието е в природата на нещата. Ние сме наранени от самото си участие в живота, от това че сме деца на Адам и Ева. Илюзия е да се мисли, че липсата на рани е естественото състояние на нещата. Всяка медицина, мотивирана от фантазията за отстраняване на болката, се изправя срещу човешката същност.