Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса

В традиционните текстове Сатурн е характеризиран като студен и далечен, но той притежава и други качества. В медицинските книги го наричат бог на мъдростта и на философския размисъл. В едно свое писмо до Джовани Кавалканти, виден държавник и поет, Фичино говори за Сатурн като за "уникален и божествен дар". В края на петнадесети век Фичино пише една. книга, в която предупреждава учените и особено кай-прилежните от тях да не канят Сатурн в душата си твърде често; поради седящата си работа те лесно биха могли силно да се депресират и да им се наложи да търсят начини, по които да се противопоставят на мрачните си настроения. Но може да се напише и друга книга - книга за опасностите от живот без учение и съзерцание, без размисъл върху живота. Настроенията на Сатурн могат да бъдат опасни поради своята мрачност, но неговият принос за икономиката на душата е незаменим. Ако позволите на неговата депресия да ви посети, ще почувствате промяна в тялото, в мускулите, в лицето си - някакво облекчение от бремето на младежкия ентусиазъм и от "непоносимата безметежност на битието".

Може би ще оценим по-добре ролята на депресията в икономиката на душата, ако успеем да елиминираме негативното значение на думата. Ами ако "депресия" е просто начин на съществуване, нито добър, нито лош, нещо, което душата върши, когато и защото тя е решила? Ами ако тя е една от планетите, които кръжат около Слънцето? Едно от предимствата на използването на традиционната представа за Сатурн вместо клиничния термин депресия е, че тогава бихме могли да разглеждаме меланхолията по-скоро като логичен начин на съществуване, отколкото като проблем, който трябва да бъде изкоренен.

Остаряването изважда наяве уханието на личността. Индивидът израства във времето така, както плодът расте и узрява. Според ренесансовите възгледи депресията, остаряването и индивидуалността вървят заедно: тъгата от остаряването е част от изграждането на личността. Меланхоличните мисли оформят едно вътрешно пространство, където може да се засели мъдростта.

Сатурн обикновено се идентифицира с метала олово, който придава на душата тежест и плътност, позволяващи ма въздушните елементи да се съединят. В този смисъл депресията е процес, който приютява ценни мисли и емоции. Докато остаряваме, някогашните ни леки, блуждаещи и несвързани идеи се синтезират в ценности и философия. Ако симптомите ни карат да чувстваме, че животът е свършил и че няма смисъл да продължаваме, позитивният подход към това чувство може да бъде едно съзнателно и изящно отдаване на емоциите и мислите за края, пробудени от депресията. Никола от Куза, един от най-задълбочените теолози на Ренесанса, ни разказва как бил на пътешествие с кораб, когато го осенило фантастичното прозрение, че трябва да признаваме своето невежество по отношение на най-дълбоките неща. Според него да открием, че не знаем кой е Бог и какъв е смисълът на живота, означава да се учим на незнание по отношение на ценностите и смисъла на живота ни. Това е отправната точка към едно по-приземено и толерантно знание, което никога не се ограничава с утвърдените мнения. Използвайки любимите си метафори от геометрията, той казва, че ако абсолютното познание за същността на съществуването ни може да се сравни с окръжност, най-доброто, което ние можем да постигнем, е многоъгълник - нещо твърде различно от абсолютното познание.

Загубата и разпадането на смисъла, които често присъстват в депресията, показват колко привързани можем да бъдем към начина, по който разбираме и обясняваме живота. Личната ни философия и ценности често изглеждат много старателно подредени, оставяйки малко място за загадката. Тогава идва депресията и отваря празнина. Древните астролози са си представяли Сатурн като най-отдалечената планета, захвърлена в студеното празно пространство. Депресията разяжда нашите теории и презумпции, но дори този болезнен процес може да бъде почитан като необходим и ценен източник на лечение.

Истината на Сатурн е пробудена от Оскар Уайлд, който, въпреки цялата си загриженост за пълнотата на стила като важна задача в живота, е осъзнавал значението на празнотата. От затворническата килия, където изтърпявал наказание за любовта си към един мъж, той написал необикновеното си писмо Де Профундис, в което е отбелязал: "Най-голямата загадка за човека е самия той. След като определи тежестта на слънцето, измери обиколката на Луната и картографира всичките седем небеса звезда по звезда, остава той самият. Кой може да изчисли орбитата на собствената си душа?" Може би, подобно на Никола от Куза, трябва да осъзнаем, че не можем да изчислим (обърнете внимание на математическата образност) орбитата на собствената си дута. Не е необходимо този особен тип образование - да изучим собствените си възможности - да се изразява единствено в съзнателно усилие. То може да ни завладява във вид на депресия, която поне за миг заличава нашето щастие и ни кара да направим основна преоценка на своите знания, и предположения и на самите цели на съществуването ни. В древните текстове Сатурн понякога бил определян като "отровен".

Препоръчвайки някои от позитивните ефекти на сатурновите настроения, не бих искал да пренебрегвам ужасяващата болка, която те могат да донесат. Не твърдя, че само леките форми на меланхолия предлагат уникални дарове на душата; продължителните и дълбоки пристъпи на остра депресия също могат да заличат и преструктурират досегашните житейски принципи. "Децата на Сатурн" традиционно включват Дърводелци, изобразени в картините в момента, в който издигат основите и скелето на новите къщи. От нашата меланхолия произтича едно вътрешно строителство, разчистване на старото и издигане на новото.

Всъщност сънищата често описват изграждането на сгради, което отново внушава, че душата се създава: тя е продукт на труда и на творческите усилия. Фройд посочва, че през време на пристъпите на меланхолия външният живот може да изглежда празен, но е възможно същевременно вътрешната дейност да се развихря с пълна сила.

ПОМИРЯВАНЕ С ДЕПРЕСИЯТА

Според терминологията на Юнг Сатурн може да бъде приеман за аттш-образ. Аттш е дълбините на душата, в които се коренят нейните идеи и абстракции, Много хора са силни в атта - те са изпълнени с въображение, жизнени, енергични и тясно свързани с околните. Но същите тези хора може да имат трудности, когато решат да се отдалечат на достатъчно разстояние от емоционалната обвързаност, за да видят какво става и да свържат житейския си опит със своите идеи и ценности. Тяхното битие е "влажно", ако използваме друга древна метафора за душата, защото те са толкова емоционално обвързани в живота, че едно пътуване до далечните земи на студения и сух Сатурн може би ще им бъде полезно.

Тази суша може да отдели съзнанието от влажните емоции, характерни за тясната обвързаност с живота. Виждаме това развитие у старите хора, докато те размишляват върху миналото незаангажирано, с някаква дистанция. Всъщност гледната точка на Сатурн понякога може да бъде доста коравосърдечна и жестока. В меланхоличната пиеса на Самюъл Бекет Последният запис на Крап откриваме едно хумористично, язвително описание на сатурновия размисъл. Крап прослушва магнетофонните записи, които е направил през живота си, и гласът му от миналото го изпълва с тъга. След един от записите той сяда да направи нов: "Слушайки това тъпо копеле, се връщам с тридесет години назад и ми е трудно да повярвам, че съм бил толкова зле. Благодаря на Бога, че всичко това вече е минало."

Тези няколко реда разкриват дистанцията между миналото и настоящето, както и една по-хладнокръвна гледна точка и разпад на ценностите. В повечето пиеси на Бекет героите изразяват своята депресия и безнадеждност, своята неспособност да открият някакви останки от предишния смисъл; но те предлагат и образа на благородната глупост, която е част от забуления от празнота живот. В абсолютната тъга на тези герои можем да доловим загадката на човешкото състояние. Това не е загуба на паметта в буквалния смисъл на думата, въпреки че можем да се почувстваме по подобен начин, когато смисълът и ценностите изчезнат и се почувстваме завладени от необходимостта от оттегляне и от неясните емоции на безнадеждността. Подобни чувства намират място в душата и я омагьосват.

Крап[8], чието име напомня за обезценяването на човешкия живот, до което води депресията, ни показва, че хладното разкаяние и самоосъждане не трябва щ бъдат разглеждани като клинични синдроми, а като _ .необходима глупост в човешкия живот, която всъщност дава нещо на душата. Психологията може да се опита да представи самокритиката на Крап като форма на невротичен мазохизъм, но Бекет разкрива, че дори в нейната грозота и глупост има някакъв смисъл. Крап, който слуша записите си и сипе проклятия, е и образ на самите нас, докато отново и отново преобръщаме спомените в съзнанието си в някакъв процес на дестилация. С времето от това сатурново падение изниква нещо съществено - златото в калта. Сатурн понякога е наричан черното слънце. В неговата тъмнина трябва да бъде открит скъпоценният блясък, нашата изначална същност, дестилирана от депресията, която може би е най-големият дар на меланхолията.

Ако упорито разглеждаме депресията като болест, която може да се излекува единствено по механичен или химичен път, може да изгубим даровете на душата, които само депресията носи. По-конкретно традицията учи, че Сатурн поправя, потъмнява, претегля и втвърдява всичко, до което се докосне. Ако прогоним сатурновите настроения, може да открием, че опитите да поддържаме живота жизнерадостен и топъл на всяка цена, са изтощителни. Тогава дори е възможно да бъдем обзети от още по-силна меланхолия, предизвикана от потискането на Сатурн, и да изгубим остротата и същността на идентичността, която Сатурн дава на душата. С други думи, симптомите на загуба на Сатурн може да са неясно чувство за идентичност, невъзможност да погледнем сериозно собствения си живот и едно общо безпокойство или скука, бледо отражение на дълбоките мрачни настроения на Сатурн.

Сатурн разполага идентичността дълбоко в душата, вместо на повърхността на личността. Идентичността се изживява като процес, в който душата открива своето тегло и размери. Знаем кои сме, защото сме намерили материала, от който сме направени. Този материал е бил пречистен от депресивните мисли, "редуциран", в химичния смисъл на думата, до своята същност. Месеците или годините, посветени на смъртта, са оставили призрачна бяла утайка, която е "Азът", сух и истински.

Грижата за душата изисква култивиране на по-широкия свят, разкрит от депресията. Когато говорим за депресията клинично, мислим за емоционално или поведенческо състояние, но когато си я представим като посещение на Сатурн, виждаме многобройните качества на неговия свят: необходимостта от изолация, "коагулацията" на фантазията, "дестилацията" на спомените, приемането на смъртта и т.н.

За душата депресията е едно посвещаване, ритуал на прехода. Ако мислим, че депресията, така празна и скучна, е лишена от въображение, ние може би пренебрегваме нейните ритуални аспекти. Може би си представяме самото въображение от една чужда за Сатурн гледна точка; празнотата може да изобилства от чувства, образи на катарзиса, емоции на съжаление и загуба. Като светлосянка на настроението, сивото може да бъде така интересно и разнообразно, както в черно-бялата фотография.

Ако определим депресията като патология, отнасяйки се с нея като към нуждаещ се от лечение синдром, емоциите на Сатурн могат да се изявят само в анормално поведение. Алтернативата е да поканим Сатурн, когато почука на вратата, и да му предложим подходящо убежище. В някои ренесансови градини имало беседка, посветена на Сатурн - тъмно, сенчесто, отдалечено място, където човек можел да си почине и да се посвети на депресията, без да се притеснява, че ще бъде обезпокоен. Бихме могли да последваме този пример в нагласата си и в начините, по които се справяме с депресията. Понякога хората имат нужда да се оттеглят и да проявят студенина. Като приятели и съветници, ние бихме могли да осигурим емоционалното пространство за подобни чувства, без да се опитваме да ги променяме или тълкуваме. А като общество бихме могли да отдадем признание на Сатурн в нашите сгради. В къщата или в търговския център може да има стая или истинска градина, където човек би могъл да се оттегли, за да медитира, да размишлява или просто да поседи сам. Когато съвременната архитектура се опитва да признае съществуването на душата, тя предпочита някой кръг или правоъгълник, където човек може да се приобщи към останалите. Но депресията притежава центробежна сила; тя се оттегля от центъра. Ние често наричаме нашите сгради и институции "центрове", но Сатурн би предпочел някой самотен аванпост. Болниците и училищата често имат "общи стаи", но не би било зле да имат и "необщи стаи", места за оттегляне и усамотяване.

Когато оставяме телевизора включен, без да го гледаме, или радиото свири по цял ден, ние всъщност се защитаваме от тишината на Сатурн. Искаме да прогоним пустотата, която заобикаля тази отдалечена планета, но докато запълваме тази празнота, може би го принуждаваме да приеме ролята на симптом, да бъде приютен в нашите клиники и болници като напаст, вместо като лечител и учител - неговите традиционни роли.

Защо не успяваме да оценим този аспект на душата? Една от причините е, че повечето от нашите знания за Сатурн ни осеняват симптоматично. Празнотата идва твърде късно и е твърде буквална, за да притежава душа. Дървените постройки в нашите градове и фалиращите бизнес-начинания сигнализират за икономическата и социална "депресия". В тези "депресирани" райони на града упадъкът е откъснат от волята и от съзнателното участие и се разкрива само като външна изява на някакъв проблем или някаква болест.

Виждаме депресията, икономическа и социална, като буквален провал и заплаха, като изненада, която връхлита здравословните ни планове и очаквания. Какво ще стане, ако започнем да очакваме Сатурн и неговите тъмни, празни пространства да заемат своето място в живота? Какво ще стане, ако умилостивим Сатурн като включим неговите ценности в начина си на живот? (Да го умилостивим, означава едновременно да го признаем и да му предложим уважение като средство за защита.)

Бихме могли да почетем Сатурн, като проявим повече честност, когато се сблъскаме с някоя сериозна болест. Болничните служители ще ви кажат колко много може да спечели едно семейство, когато депресиращите факти за неизлечимата болест се обсъждат открито. Освен това бихме могли да приемем собствените си болести, посещенията си при лекаря и в болницата, като напомняния, че сме смъртни. Ние не се грижим за душата в ситуациите, в които се защитаваме от тяхното влияние. Не е необходимо да бъдем само сатурнови в тези ситуации, но няколко откровени думи за меланхолията, която изпитваме, биха могли да умилостивят Сатурн.

Поради факта, че депресията е едно от лицата на душата, когато я признаваме и я внасяме във взаимоотношенията си, ние приютяваме интимността. Ако отричаме или прикриваме нещо, което е в душата ни, ние не можем да се разкрием напълно пред околните. Скриването на тъмните кътчета води до загуба на душата; когато говорим за тях и от тяхно име, ние откриваме път към истинската приобщеност и интимност.

ИЗЦЕЛЯВАЩИТЕ СИЛИ НА ДЕПРЕСИЯТА

Преди няколко години Бил, свещеникът, за когото вече споменах, дойде при мен с една впечатляваща история. Когато бил на шестдесет и пет години и имал зад гърба си тридесет години под расото, той, като изпълнен със съчувствие пастор на една селска църква, подпомогнал финансово две жени от паството. Епископът обаче сметнал, че той е злоупотребил с църковните фондове, и неправилно оценил и други ситуации. Затова след цял един живот, изпълнен с уважение, дал на Бил два дни» в които да си събере багажа и да напусне епархията.

Когато започна да ми разказва за положението, Бил беше доста възбуден и развълнуван от преживяванията си. Беше преминал успешно през групова терапия, където беше открил начини за справяне с гнева. В един момент дори решил самият той да стане терапевт с идеята да помага на своите колеги - свещеници. Но когато говореше за бедата, в която е изпаднал, той ми даваше обяснения и извинения, които звучаха наивно. За едната от жените каза: "Аз само се опитах да й помогна. Тя имаше нужда от мен. Ако не беше така, нямаше да й помогна."

Знаех, че трябва да намеря начин да приема и да събера всичките необичайни преживявания на Бил и техните тълкувания, без да се опитвам да ги подлагам на преценка. Отделихме много време на неговите сънища и той бързо се специализира в тълкуването на тяхната образност. Предложих му да донесе картините и скиците, които беше направил през време на груповата терапия. Докато обсъждахме тези образи седмица след седмица, ние успяхме до известна степен да вникнем в неговата природа. Благодарение на своето творчество Бил имаше възможността да се вгледа в своя произход и в някои от важните събития, Допринесли за решението му да стане свещеник.

Тогава се случи нещо любопитно. Докато наивните обяснения за поведението му отстъпиха място на по-съществени мисли за по-големи теми в живота, настроението му започна да помръква. Докато изразяваше гнева си заради начина, по който се отнасяли към него, докато бил семинарист и свещеник, той загуби много от своята възбуда. Междувременно се беше нанесъл в едно общежитие за свещеници, където водеше много усамотен живот. Той прегърна своята самота, реши да не участва в мероприятията в общежитието и постепенно раните на скорошните му преживявания се задълбочиха в истинска депресия.

Бил вече критикуваше управата на църквата и говореше по-реалистично за баща си, който се опитал да стане свещеник и се провалил. До известна степен Бил смяташе, че не става за свещеник и че е заел мястото на баща си, опитвайки се да осъществи неговите, вместо собствените си мечти.

Бил повярва на своята депресия и й позволи да заеме централно място в живота му. Той започваше всеки разговор в един наистина депресиращ стил с думите: "Няма смисъл. Всичко е свършено. Твърде стар съм, за да постигна в живота си това, което желая. Направих много грешки, но вече не мога да ги поправя. Искам само да седя в стаята си и да чета." Но той продължи терапията и всяка седмица говореше за депресията си и от името на депресията.

Моята терапевтична стратегия, ако можем да я наречем така, се състоеше в това, да предизвикам отношение на приемане и интерес към депресията на Бил. Не използвах някакви особено хитроумни методи. Не го подтиквах да посещава семинари на тема депресия или да насочва фантазиите си към контакт с депресираната личност у него. Грижата за душата не е толкова героична. Аз просто се опитах да оценя начина, по който неговата душа се изразява в настоящия момент. Наблюдавах бавните, почти незабележими промени в тона и фокуса на вниманието, които Бил внесе в своите маниери, думи, сънища и образност на разговора.

Когато, в състояние на депресия, Бил заяви, че не е трябвало да става свещеник, аз не приех думите му буквално, защото знаех какво значение беше отдавал той на духовния си сан през всичките тези години. Но сега той откриваше сянката на своето призвание. Животът му на свещеник стана по-задълбочен и духовен благодарение на размисъла върху лишенията, които той изисква. Бил за първи път се сблъскваше с жертвите, които е направил, за да бъде свещеник. Това не беше абсолютно отричане на сана; това беше пълнота на възприятието. Забелязах, че дори докато постепенно разкриваше жертвите, които е направил, дори докато чувстваше силно съжаление за това, че е станал свещеник, той същевременно говореше за верността си към църквата, за трайния си интерес към теологията и за отношението си към смъртта и към задгробния живот. По някакъв начин той именно сега откриваше действителната същност на своя духовен сан. Хрисимият свещеник, който беше благ по задължение, умираше, за да бъде заместен от един по-силен, по-индивидуален и не така ясен за манипулиране мъж.

В депресията си Бил виждаше само смъртта, края на познатия живот и изпразването на старите ценности и разбирания. Но депресията очевидно лекуваше неговата наивност. За повечето хора основната им добродетел е и най-съществената им грешка. Детинската загриженост на Бил за всичко живо - животни, растения и хора - му даваше състрадателност и алтруистична чувствителност. Но неговата уязвимост го правеше прицел на шеги от страна на колегите му, които не разбираха колко дълбоко страда той от техните подигравки. Щедростта му беше безгранична и в известен смисъл го беше унищожила. Депресията обаче го направи по-силен, даде му нова увереност и стабилност.

Благодарение на своята депресия Бил успя да види злодеите в своя живот. Някогашната му наивна гледна точка даваше на всеки сляпо одобрение. Нямаше нито истински герои, нито пълнокръвни врагове. Но в депресията си Бил почувства нещата по-дълбоко прояви остра враждебност към колегите си. "Да пукнат дано" - процеди веднъж той през зъби.

Бил заявяваше убедително: "Стар съм. Нека погледнем истината в очите. На седемдесет години съм. Какво ми остава? Мразя младежите. Щастлив съм, когато тези млади пуяци се разболеят. Не ми казвай, че ми остава много живот. Не е вярно."

Бил силно се идентифицираше със старостта. Как могъл да споря с него? Но аз бях убеден, че това остроумно изявление го предпазва от обмислянето на други възможности за идентификация и парадоксално го пази от по-ниски нива на депресията му. Предавайки се точно в този момент, на него не му се налагаше преживява мислите и чувствата, които го очакваха по-нататък.

Веднъж той ми разказа един сън, в който слизал по някакво стръмно стълбище, после по още едно; но последното било твърде тясно за него и той не искал да продължи. Зад него някаква фигура на жена го насърчавала, а той упорствал. Този сън илюстрираше състоянието на Бил в момента. Той пропадаше, но отказваше да се гмурне още по-дълбоко.

Оплакването на Бил "Аз съм стар. Нищо не ми остава" всъщност не идваше от Сатурн. Макар че твърдението му звучеше като утвърждаване на възрастта, то по-скоро беше атака срещу възрастта. Когато той произнасяше тези думи, аз си задавах въпроса, дали през дългите години, докато е бил семинарист и свещеник, не му е била отказана възможността за израстване. Той ми каза, че по някакъв начин през цялото време се е чувствал като дете и просто е следвал заповедите на вишестоящите, без да се тревожи за пари или за оцеляването си, без да взема житейски решения. Сега съдбата го бе захвърлила на място, изпълнено с безпокойство и размисъл. За първи път той поставяше под въпрос всичко и израстваше с невероятна скорост.

-  Твоят сън - му казах аз, - за слизането по тясното стълбище и жената, която стои отзад и те насърчава - мисля, че бихме могли да се обърнем към Фройд и да го разгледаме като опит за раждане.

- Никога не съм мислил за него по този начин -каза той заинтригуван.

- Изглежда в меланхолията си ти изпадаш в състояние на бардо. Знаеш ли какво е това?

- Не - каза той, - никога не съм чувал за това.

-  Тибетската книга на мъртвите описва времето между преражданията, периода преди следващото раждане за живот, като бардо.

- Напоследък нямам особен интерес към събитията от живота.

- Точно това имам предвид - казах аз. - Ти не искаш да участваш в живота. Ти си между два живота. Сънят може би те приканва да се спуснеш по течението.

- В съня си чувствах силно нежелание и жената ме притесняваше.

- Нима всички ние не изпитваме същото? - казах аз, мислейки си колко е трудно да се преродиш, особено когато първият път всичко е било така болезнено и очевидно неуспешно.

- Не съм готов - каза той убедено и с разбиране.

- Всичко е наред - отговорих аз. - Знаеш къде си и е важно да си точно там.

Бардо изисква време; не можем да го пришпорваме. Няма полза от преждевременното раждане.

Бил отново се отправи към своята "пещера", както наричаше стаята си в манастира.

- Не ми остава нищо друго, нали? - попита той.

- Да - казах аз. Искаше ми се да мога да му дам някакви по-конкретни надежди.

В часовете по теология Бил беше "измерил обиколката на Луната" и си мислеше, че знае кое е добро за душата. Но в депресията си той достигна до една по-значителна истина: "Никога вече няма да казвам на хората как да живеят - заяви той. - Мога да им говоря единствено за тяхната мистерия."