Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса

Подобно на секса, парите са толкова обожествявани, така изпълнени с фантазия и с емоции и неподатливи на рационално направляване, че въпреки многото, което имат да предложат, те лесно могат да погълнат душата и да отведат съзнанието към мания и натрапчиви идеи. Трябва да правим разлика между сенчестите качества на парите, които са част от тяхната душевност, и симптомите на обезумяването за пари. Алчността, сребролюбието, измамата и злоупотребата са знаци за това, че душата на парите е била изгубена. Ние изразяваме необходимостта си от душевно богатство чрез неговия фетиш, като събираме определени суми пари без оглед на морала, вместо да встъпим в общностната размяна на парите.

В природата на парите е да се разменят. Всъщност ги приемаме като средство за размяна. Робърт Сардело, който изучавал значението на парите в културата на душата, сравнява икономиката с телесните процеси. Печалбата и потреблението са като вдишване и издишване, казва той, а парите са средството за осъществяване на тази жизненоважна дейност в тялото на обществото. Когато парите престанат да обслужват размяната в общността, те се превръщат в препятствие за обществения поток. Злоупотребите и алчните манипулации пречат на естествения механизъм на размяната. Някоя групировка например оповестява план за набиране на средства по обществен проект, а големият дял, който се пада на организаторите, бива напълно скрит или се отпечатва с изключително дребен шрифт. Всеизвестно е, че парите са забулени в сянка, но когато някой индивид или групировка привлекат тази сянка към себе си, душата се губи.

Теоретично, парите корумпират всички ни, не буквално, а в алхимичния смисъл на думата. Те помрачават невинността и непрестанно ни посвещават в жестоката действителност на финансовия оборот. Водят ни до ръкопашен бой в свещената война на живота. Извеждат ни от невинния идеализъм и ни насочват към по-дълбоки и по-духовни места, където силата, престижът и самооценката се изграждат чрез реално участие в създаването на културата. Затова парите могат да дадат основа и твърдост на една душа, която в противен случай би избледняла в меките пастелни тонове на невинността.

Сънищата, свързани с пари, често загатват за многобройните смислови нива на това понятие. Наскоро сънувах, че вървя по тъмна градска улица в ранните часове на деня. Един мъж се приближи и допря нож в гърба ми. "Давай парите", каза той. Знаех, че имам двеста долара в десния джоб на панталона и около петнадесет - в левия. Затова хитро бръкнах в левия си джоб и му дадох всичко, което намерих там. Чудех се дали ще поиска още, но той грабна малката сума и избяга. Когато се събудих, си спомних съня и си помислих: "Склонен съм да се раздавам. Понякога провалям плановете си или пренебрегвам собствените си потребности, за да угодя на околните. Тогава чувствам гняв и обида."

По-късно през същия ден отново имах няколко минути, в които да размишлявам върху съня. Първоначалните впечатления за собствените ни сънища често са едностранчиви и повърхностни. Първата ми мисъл отразяваше обичайното ми себеусещане, че твърде много се раздавам. Затова се опитах да се вгледам в действителния сън. Може би егото в него беше твърде хитро. Изиграх и измамих мъжа, който ме ограбваше. Тъмната улица, един силен образ в съня, искаше от мен промяна . Бях забелязал в съня

точната употреба на тази дума. Нима бях приканен да променя начина си на живот? Да общувам с тъмнината на града? Да дам нещо истински стойностно на моята бедна сянка? Нима моята склонност да се раздавам имаше и друга страна? Нима същевременно скривах богатството си чрез фалшива хитрост, с твърде много разум. В съня, без да се колебая, открих начин да изиграя тъмната улица чрез двойнствеността си -моите два джоба.

Мисля, че този сън ми даде необходимите напътствия за икономиката на душата. Парите са нейният номинален израз и те могат да приемат формата на страст, енергия, талант или отдаване. Подобно на много хора аз мога да скривам своите таланти, духовните си пари, поради страх от сенчестите улици на пълноценния живот. Може би разделям ресурсите си, като задържам по-големия дял, и същевременно съм готов да изгубя по-малкия. Както често се случва, сънят ме приканваше да обърна внимание на някои страни от своя характер, които предпочитах да държа скрити и неизследвани.

Колкото до сянката на парите, важно е да не сме нито моралисти, нито педанти. Например удоволствието от съхраняването може да се разглежда като архетипно свойство на самите пари, което отрича душата, само когато то е единственият начин, по който боравим с парите, или когато го вършим по чисто лични причини. Едно от нещата, които човек прави с парите, е да ги събира и задържа: това е "вдишването" в представата на Сардело. Ако не признаем сянката обаче, съхраняването може да се извършва с чувство за вина, знак, че се опитваме да правим две неща едновременно - да се насладим на сянката на скриването на парите и същевременно да запазим невинността.

Една корпорация с големи печалби може да почувства тежест в джобовете си и да реши да дари част от нея. Тя има две възможности. Дарението й може да я свърже по-дълбоко с обществото, при което силата и отговорността й ще бъдат разпределени правилно. Компанията би могла и да се опита да надхитри своята вина с някой хитроумен план, чрез който да си даде вид, че дарява печалбите си, но всъщност да спечели повече поради данъчните облекчения. В първия случай парите съвсем естествено купуват път към обществото. Във втория случай корпорацията или индивидът могат да си мислят, че печелят нещо, манипулирайки обществената икономика, но всъщност те губят душата си и парите им стават фетиш, пораждащ патологични симптоми. Когато едно общество бъде корумпирано от сянката на парите, то се разпада; същевременно обществото, което отдава дължимото на своята финансова сянка, може да бъде подхранено.

В средновековния свят се смятало, че работата, свързана с броене и съхраняване на парите, е в сферата на Сатурн, бога на депресията, напрежението, анализа и дълбокото прозрение, Сатурн се крие в скромния акт на броене на пари на гишето на касиера или пъхването на пачката в чантата или в портфейла. Тези важни за душата жестове са начините, чрез които спазваме паричните ритуали във всекидневния живот. Начините, по които оформяме банкнотите, чековете и банковите сметки, също разкриват божествената искра на Сатурн в обикновените парични сделки. Сладкиш с форма на банкнота като подарък за рожден ден или сложеният в рамка първи Долар, спечелен от едно бизнес-начинание, демонстрират, че парите сами по себе си са достойни за почит и увековечаваме. Съхраняването им също има своите ритуали - независимо дали натъпкваме парите под дюшека, или ги държим в банкова сметка в Швейцария.

Отношенията между пари и работа носят толкова много фантазия, че те са едновременно и бреме, и необикновена възможност. Много от проблемите, свързвани с работата, са съсредоточени около парите: Не печелим достатъчно. Чувстваме, че заслужаваме повече. Не изискваме сумата, която заслужаваме. Парите са единствената ни грижа. Бащите ни ще се гордеят с нас само ако изкарваме колкото тях, или повече. Ще се почувстваме като част от зрялото общество само когато се сдобием с всички белези на богатството и финансовата, сигурност. В резултат от подобни чувства ние откликваме на парите или апотропично -като се отдръпваме от тяхната сила - или маниакално. Алтернативата е да навлезем в специфичните фантазии, които парите ни носят, и да видим какво послание биха могли да ни предложат. Ако си мислим, че имаме нужда да печелим много пари, за да оправдаем съществуването си например, може би в това се крие някаква истина. Може би имаме нужда да се потопим по-дълбоко в общностния, конкретен живот, за да почувстваме душевността, която се съдържа в тази фантазия. Бихме направили грешка само ако приемем идеята буквално. Може да спечелим милиони долари и да продължаваме да се чудим, кога ще пораснем.

ПРОВАЛ В РАБОТАТА

Един, вероятно изненадващ, източник на душа в работата ни е провалът. Тъмният облак на поражението, който хвърля сянка върху искрените ни усилия, до известна степен е антипод на нашите прекалено високи очаквания. Нашата амбиция за успех и съвършенство в работата ни подтиква напред, докато страхът от провал ни свързва с душата в работата. Когато идеите за съвършенство се потопят в по-нисшите нива на душата, от този жест на прераждане се раждат човешките постижения. Може да се чувстваме опустошени от провала, но може би възвишените ни цели се нуждаят от някакво приземяване, ако ще играят съзидателна роля в живота ни. Съвършенството принадлежи на света на въображението. Според традиционните разбирания не извисеният дух, а свързаната с живота душа характеризира човечеството.

Християнството ни предлага един дълбок образ на слизането от висините. Художниците са сътворили стотици изображения на Благовещението, момента, в който Светият Дух, в образа на птица, слиза на Земята в поток от златна светлина, и скромната Мария зачева от него божествено дете. Спомняме си за тази мистерия всеки път, когато се ражда нова идея. В началото сме вдъхновени, а после търсим начини да вдъхнем живот на идеята си.

Обикновените провали^ в работата са неизбежна част от слизането на духа от висините в човешките ограничения. Провалът е загадка, а не проблем. Разбира се, това не означава, че трябва да се стараем да се провалим или да изпитваме мазохистично удоволствие от грешките, а по-скоро, че бихме могли да видим загадката на прераждането в действие, когато работата не отговаря на очакванията ни. Ако можехме да приемем чувството за малоценност и унижението, причинени от провала, като изпълнени със смисъл в собствената си правота, тогава бихме могли да вградим провала в работата си, за да не ни опустоши той в буквалния смисъл на думата.

Според алхимиците ххх, което означава "причиняване на смърт", е важна част от ориз. Юнг обяснява, че огорченията в живота са важни за изявата на вечните фактори. Човек изразява тази мистерия, когато казва: "В крайна сметка, добре стана, че не получих работата, която исках." Въпреки цялата си простота, подобно изявление прониква отвъд човешките намерения и желания и улавя същността на загадката на провала. В моменти на огорчение (ххх) можете да откриете, че човешките желания и амбиции не винаги са най-добрите водачи в живота и в работата.

Ако не уловим тази алхимия на провала, има вероятност никога да не успеем. Когато разберем загадката на провала и признаем необходимостта от него - поради алхимичното му въздействие върху душата - ние сме в състояние да прозрем отвъд своите неуспехи и да не се идентифицираме напълно с тях. Опустошението, причинено от провала, е сходно с "негативния нарцисизъм", който вече разгледахме. То е негативен подход за отричане на ролята на божественото, или загадъчното, в човешките усилия. Нарци-систът казва: "Аз съм неудачник. Не мога да направя нищо както трябва." Но като се потапяме в провала, като му се отдаваме, вместо да му позволим да засегне сърцето, ние изкусно се защитаваме от присъщото му разяждащо действие, което приютява душата. Оценявайки провала с въображение, ние възстановяваме връзката му с душата. Без тази връзка работата изпада в огромните нарцистични фантазии на успеха и в мрачните чувства на провала. Но като загадка провалът не е наш, той е елемент от работата ни.

ДУШЕВНА СЪЗИДАТЕЛНОСТ

Съзидателността, друг потенциален източник на душа в трудовия ни живот, твърде често се обгръща с романтика. Обикновено си представяме съзидателността от гледна точка на риег, насищайки я с идеализъм и възвишени фантазии за изключителни постижения. В този смисъл в по-голямата си част работата не е съзидателна. Тя е обикновена, повторяема и демократична.

Ако приземим обаче самата идея за съзидателност, тя няма да бъде резервирана за изключителните личности, нито ще се идентифицира с гениалността. В обикновения живот съзидателността означава създаване на нещо за душата от всяко преживяване. Понякога можем игриво и изобретателно да изпълним преживяванията си със смисъл. Друг път можем да съхраним и разкрием част от въображението на преживяването, просто като запазим преживяването в паметта си и го подложим на размисъл.

Съзидателността може да приеме най-различни форми. Понякога тя може да бъде сатурнова и така пристъпът на депресия например може да бъде разглеждан като особено съзидателен период. Тъгата генерира свой собствен вид осъзнаване и свой модел прозорливост, а депресивните настроения могат да пробудят важни елементи от културата и индивидуалността. Юнг казва[9], че през дългия период на отделянето си , "състояние на дезориентация", както го нарича той, в него се породили някои от основните му психологически прозрения. Друг път съзидателността може да е афродитина, да се породи от сексуалния интерес и желание. Мерилин Монро беше съзидателна по свой начин.

Съзидателността открива душата си, когато прегърне своята сянка. Блокирането в работата на хората на изкуството например е добре известна част от творческия процес: вдъхновението изчезва и писателят се сблъсква с упоритата празна страница. Всеки, не само хората на изкуството, признава това изпаряване на идеите. Една майка може дълги години да възпитава децата си с удоволствие, като всеки ден има нови идеи. След това изведнъж вдъхновението я напуска и я завладява празнота. Ако можехме да разбираме как белите петна у нас допълват съзидателността ни, може би нямаше така бързо да изключим този аспект на работата от скромния ни живот.

Игор Стравински, може би най-великият композитор на нашия век, се трудел усилено и виждал музиката си не толкова като изява на личността, колкото като обект за откривателство и работа. "Майсторството по времето на Бах е било много по-високо, отколкото сега", казва той в едно интервю. "Човек първо трябва да е занаятчия. А днес притежаваме само талант. Липсва ни потапянето в детайла, не се погребваме в занаята, за да възкръснем като велики музиканти." Той се отнасял подозрително към идеята, че човекът на изкуството е поток от вдъхновение. "Ако се случи невъзможното", казва той в една лекция в Харвардския университет, "и моята работа внезапно ми се яви в завършена форма, аз ще бъда смутен и изумен от това, като от лоша шега."

Творческата работа може да бъде вълнуваща, вдъхновяваща и божествена, но тя може да бъде и банална, скучна и пълна с нерви, напрежение, безизходица, грешки и провали. Може да бъде извършвана от човек, който не притежава и частица от възвишените желания на Икар да изостави тъмните сенки на лабиринта в името на яркото слънце. Тя може да бъде свободна от нарцисизъм и да се съсредоточи върху проблемите, които материалният свят поставя пред всеки, желаещ да получи нещо от живота. Съзидател-ността" на първо място означава да присъстваме в света душевно, защото единственото нещо, което наистина създаваме, в изкуството, в културата или вкъщи, е душа.

Никола от Куза и след него Колеридж, са описвали човешката съзидателност като участие в акта, с който Бог създава Космоса. Бог създава космос, ние създаваме микрокосмос, "човешкия свят" по думите, на Никола. Докато извършваме ежедневната си работа, изграждаме дома и брака си, отглеждаме децата си и развиваме културата, ние сме съзидателни. Когато навлизаме в съдбата си с щедро внимание и грижа, ние се наслаждаваме на душевен вид съзидателност, която може да притежава или да не притежава гениалността в работата на великите хора на изкуството.

Работата, в крайна сметка, е връзка с душата, откликване на потребностите на съдбата и грижа за детайлите на живота, такъв, какъвто ни се представя той. Можем да стигнем до точката, в която външно обективираната ни работа и душевният ориз .стават идентични и неразделни. Тогава удовлетворението от работата ни ще бъде дълбоко и трайно, ненарушавано от провалите и блясъка на успеха.

ДУХОВНА ПРАКТИКА И ПСИХОЛОГИЧЕСКА ДЪЛБОЧИНА

Евангелие на Тома

Глава 10

НЕОБХОДИМОСТТА ОТ  МИТ,   РИТУАЛ  И ДУХОВЕН  ЖИВОТ

Подчертавал съм многократно потребността на душата от живот, свързан с някаква местност и култура. Тя има предпочитания по отношение на детайли и особености, интимност и ангажираност, привързаност и корени. Подобно на животните, душата се храни с това, което расте в непосредствената й среда. За душата обикновеното е свещено, а ежедневното е основният източник на религия. Но този въпрос има и друга страна. Душата се нуждае също и от духовност и според Фичино това е един особен вид духовност: тя е в съгласие с всекидневното и скромното.

В съвременния свят сме склонни да отделяме психологията от религията. Харесва ни да мислим, че емоционалните проблеми са свързани със семейството, с детството и с травмите - с личния живот, но не и с духовността. На нервната криза не поставяме диагнозата "загуба на религиозна чувствителност" или"липса на духовно осъзнаване". И въпреки това е очевидно, че душата, като център на най-дълбоки емоции, може да извлича огромна полза от даровете на интензивния духовен живот и да страда, когато е лишена от тях. Душата например се нуждае от ясен мироглед, от грижливо изработена ценностна система и от чувство за свързаност със света. Тя се нуждае от мита за безсмъртие и от отношение към смъртта. Тя избуява от духовност, която не е толкова извисена, колкото е семейния дух, породен от традиции и ценности, които са били част от семейството през поколенията.

Духовността не достига до пълно оформяне, без да се полагат усилия от наша страна. Религиите по света демонстрират, че духовният живот изисква постоянно внимание и фина, често красива технология, чрез която духовните принципи и разбирания остават живи. Не напразно посещаваме църквата, храма или джамията редовно и в определено време: за съзнанието е лесно да се настани в материалния свят и да забрави духовния. Свещените технологии се стремят да ни помогнат да продължим да осъзнаваме духовните идеи и ценности.

Вече ви представих една моя пациентка, която имаше проблеми с храненето и която ми разказа съня си за срещата със старите жени, приготвящи богата трапеза на открито. Въпреки че този сън беше свързан с физическите проблеми на жената с храненето, аз сметнах, че той говори и за глада на душата й за първична женственост. Вкусвайки от храната, приготвена от жените, тя би погълнала техния дух; сънят беше женска версия на мъжката Тайна вечеря.

В друг сън, свързан с храната, хранопроводът й е бил направен от пластмаса и не е бил достатъчно дълъг, за да достигне стомаха й. Този необикновен образ е съвършено описание на един от основните проблеми в съвременния свят: способностите ни да се свързваме с нашите дълбини не се простират достатъчно далеч. Хранопроводът е великолепен образ на една от главните функции на душата: да предава материал от външния към вътрешния свят. Но в този сън той е направен от изкуствен материал, пластмаса, която символизира повърхностността на нашето време. А ако тази функция на душата е пластмасова, ние няма да се храним добре. Ще чувстваме нужда от по-истински средства за внасяне на външните преживявания дълбоко в нас.

Както разумът смила идеите и произвежда интелигентност, така душата се храни с живота и го смила, създавайки мъдрост и характер от храната на преживяното. Ренесансовите неоплатонисти казват, че външният свят е средство за дълбока духовност. Според тях трансформирането на обикновените преживявания в душевен материал е изключително важно. Ако връзката между житейския опит и дълбокото въображение не е достатъчно силна, животът и душата остават разделени, а подобно разделение винаги се изявява в симптоми.

Жената, страдаща от анорексия, пробужда в хранителните си ритуали закърнели форми на религиозна практика. Нейното пренебрежение към тялото и аскетизмът й, изразени в отричането на храната, представляват псевдорелигиозна и симптоматична духовност. Определена степен на аскетизъм е необходима част от духовността, но симптоматичният, натрапчив подход към аскетичния живот показва само колко сме далеч от истинското религиозно чувство. Като обществен симптом, анорексията може би се опитва да ни покаже, че имаме нужда от по-истински духовен живот, в който ограниченията също имат своето място, но не и под формата на невроза. Ако духовността ни е като пластмасов хранопровод, ние гладуваме, а не постим в свещения смисъл на думата.

В много религии храната е силна метафора. Причастието, съюзът с божественото, се постига чрез храната. Поемането на храната от тялото е ритуален начин за приемане на бога у нас. В този контекст сънят на жената е особено уместен, тъй като нейният пластмасов хранопровод пречи на ритуала на причастието. Всяко хранене е причастие, което подхранва както тялото, така и душата. Навикът ни да се храним с "бързи закуски" отразява съвременното убеждение, че е необходимо да приемаме както в пряк, така и в преносен смисъл, обикновена храна, а не такава с истинска стойност и не изпълнената с въображение вечеря. В друг, не толкова буквален смисъл, ние приемаме информацията на "големи хапки" (друг образ на храната) вместо да поемаме живота, да го смиламе и да го превръщаме в част от нас. Повечето от естествените и социалните науки изхождат от идеята, че няма вътрешен живот, или в най-добрия случай приемат, че той няма или има, но незначителна връзка с външния свят. Ако все пак признават вътрешния живот, те го смятат за второстепенен, нещо, за което можем да се погрижим, след като вече сме уредили реалните си проблеми в бизнеса или във всекидневния живот. В културно отношение имаме пластмасови хранопроводи, които може би са подходящи за бързата храна и забързания живот, но не са благоприятни за душата, която процъфтява само когато поема живота в дългия и бавен процес на храносмилане и абсорбция.

ПСИХОЛОГИЧЕСКИ МОДЕРНИЗЪМ

В професионалната психология е създаден каталог на смущенията, известен като О8М-П1, който се използва от лекарите и застрахователните компании за прецизно диагностициране и стандартизиране на проблемите в емоционалния живот и в поведението.

Например има една категория, наречена "адаптационни смущения". Проблемът е, че приспособяването към живота, макар на пръв поглед да изглежда разумно, понякога може да бъде пагубно за душата. Един ден бих искал да съставя свой ВМ8-1П със списък на смущенията, които съм срещал в практиката си. Бих желал например да включа диагнозата "психологически модернизъм", безкритично приемане на ценностите на съвременния свят. Той включва сляпа вяра в техниката, необикновена привързаност към материалните приспособления и удобства, безкритично приемане на настъплението на научния прогрес, пълно отдаване на електронните медии и живот под диктата на рекламата. Такова отношение към живота води към механично и рационализирано разбиране на сърдечните проблеми.

В този модернистичен синдром техниката се превръща в изходна метафора за боравенето с психологическите проблеми. Съвременната личност идва при терапевта и казва:" Не искам дългосрочен анализ. Ако нещо е счупено, нека го поправим. Кажете ми какво трябва да направя и ще го направя." Подобен човек отхвърля възможността източникът на проблема в едно взаимоотношение например да е слабото чувство за ценностите или това, че не се изправя лице в лице с факта, че всички сме смъртни. Няма модели за подобен тип мислене в съвременния живот, в който не отделяме почти никакво време за размисъл и в който властва презумпцията, че душата има особена част, наръчник за ползване, и добре обучени механици, наречени терапевти. Философията лежи в основата на всеки житейски проблем, но е необходима душа, за да разсъждаваме върху живота си с истинска философска сериозност.

Модернистичният синдром подтиква хората да купуват най-новото електронно обзавеждане, за да слушат новините, развлекателните програми и прогнозите за времето. Жизненоважно е да не изпусне нищо. Виждал съм драстични случаи, като например един човек, който прекарва по-голямата част от деня пред няколко телевизионни монитора, документиращи събитията от цял свят. Той не се нуждае от тази информация в професионално отношение, но чувства, че животът му би бил празен, ако позволи да се появят бели петна в неговата информираност. Директорката на една компютърна фирма познава най-новите химични ъ механични видове лечения и може да ви посочи страничните ефекти на всяко хапче, което пиете. Когато остане сама обаче, завладява я чувството, че не е успяла да вкара живота си в релси. Болестта й не се повлиява от лекарствата, които тя познава така добре, защото скуката й е болест на душата.