Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса

Бих могъл да го кажа по следния начин: съществуват богове на къщата и ежедневната домакинска работа е начин за признаване на тези домашни духове, които са така важни за подхранването на живота ни. За тях метлата е свят предмет и когато я използваме грижовно, ние даваме нещо на душата. В този смисъл почистването на банята е форма на терапия, защото има съответствие между действително съществуващото помещение и определена обител в сърцето. Банята, която се появява в нашите сънища, е както стая в къщата ни, така и поетичен обект, който описва едно душевно пространство.

Не бих искал изкуствено да придавам на простите неща от живота преувеличен смисъл и официалност, но бихме могли да си спомним за доброто, което правим на душата, когато изпълняваме ежедневните си домашни задължения с грижа и обръщаме внимание на подробностите. Всички знаем, че на определено ниво ежедневната работа влияе върху характера ни и върху цялостното качество на живота, но често пренебрегваме начина, по който душевността може да се свърже с обикновената домакинска работа и с даровете, които тя може да даде на душата. Ако допускаме други хора да вършат тази работа вместо нас или самите ние я вършим без грижа, може би губим нещо незаменимо, и в крайна сметка, изживяваме този липсващ елемент като болезнено чувство на самота и бездомност.

Можем да "прочетем" къщата на външната ни работа по същия начин, по който прочетох дома на онази жена: да разгледаме нейната среда, да се вгледаме внимателно в инструментите, да осмислим начина, по който се прекарва времето в нея, и да забележим настроенията, които обикновено обгръщат самата работа.

Важно е как прекарвате работното си време върху какво седите и с какво работите - не само от гледна точка на ефективността ви, но и заради влиянието, което тези неща оказват върху самоусещането ви и върху посоките, които поема въображението ви. Някои предприятия прикриват бездушната си концепция за работата с лустро от фалшиви стени, пластмасови растения и псевдоизкуство. Ако това даваме на работното си място в името на красотата, то ще е и мярката за душевност, която ще имаме в професията си. Душата не може да бъде фалшифицирана без сериозни последствия. В своето стихотворение Градината поетът Андрю Марвел говори за "зелена мисъл в зелена сянка". Ако сме заобиколени от пластмасова папрат, ние ще бъдем изпълнени с пластмасови мисли.

РАБОТАТА КАТО ОРШ

В много религиозни традиции работата не се поставя извън територията на свещеното. Тя не е "профан" - пред храма - тя е в храма. В християнските манастири и в тези на Дзен например работата е част от внимателно подредения живот на монаха и е равностойна на молитвата, медитацията и литургията. Научих това, когато бях послушник в един религиозен орден. Послушникът е млад монах, който навлиза в тайните на духовния живот, изпълнен с молитва, медитация, обучение и ... работа. Много добре си спомням денят, когато ми бе възложено да подрязвам ябълковите дръвчета. Беше студен ден в Уискънсин, а аз седях навън на един клон и режех вейките, които стърчаха от клоните, скупчили се около мен като минарета. Спрях да си почина за минута с надеждата, че клонът няма да се счупи, и се запитах: "Защо правя това? Предполага се, че трябва да уча молитви, медитация, латински и грегориански химни. А какво става - седя на върха на едно дърво с премръзнали ръце, с ужасното чувство на несигурност, с пръсти, разкървавени от нестабилното острие на триона, и правя нещо от което си нямам представа." Сега вече знам отговора - работата е важна съставна част от духовния живот. В някои манастири монасите тръгват на работа в дълга процесия, облечени в дълги раса с качулки, при пълна тишина. Манастирските автори описват работата като път към светостта.

Официалната религия винаги ни загатва за дълбоките измерения на всяко нещо в ежедневния живот

- в случая идеята, че работата не е светското занимание, за което я смята съвременния свят. Независимо от това, дали я вършим с разбиране и майсторство, или в пълно неведение, работата дълбоко засяга душата. Тя е изпълнена с въображение и говори на душата на много различни нива. Тя например може да обедини определени спомени и фантазии, които имат особено значение и могат да се свържат със семейните Митове, традиции и идеали. Работата може да повдигне въпроси, които не са свързани със самата нея. Тя Навярно е нашият отговор на съдбата. Може да установим, че вършим работа, която присъства в семейството ни от поколения, а може да сме я открили след много съвпадения и случайности. В този смисъл всяка работа е призвание, повик от едно място, което е извор на смисъл и идентичност, чиито корени са отвъд човешките намерения и тълкувания.

Етимологията, изследването на дълбоката образност и митовете, които се крият в обикновения език, също ни предлага да вникнем в работата.

Понякога говорим за работата като за "занимание"- интересна дума, която означава "нещо, което ни завладява и ангажира." В миналото тази дума е имала силен сексуален привкус. Приятно ни е да си мислим, че ние сме избрали своята работа, но може би ще е по-точно, ако кажем, че тя ни е открила. Повечето хора могат да споделят съдбоносни истории за начина, по който са се срещнали със сегашното си "занимание". Тези истории разказват за това, как работата ги е завладяла, как трайно ги е ангажирала. Работата е призвание: ние сме привлечени към нея. Но ние сме и обичани от своята работа. Тя може да ни вълнува, да ни успокоява и да ни кара да се чувстваме изпълнени, също като любовник. Душата и еротиката винаги са заедно. Ако нашата работа не притежава еротичен тон, вероятно й липсва и душа.

Терминът за категорията ритуали, които се извършват в църквата, като кръщението и причастието, е литургия. Той произлиза от гръцки думи, които взети заедно могат да бъдат преведени като "обикновена човешка работа" или "труд на миряните". Църковните ритуали са вид работа, работа на душата: нещо в душата се създава от работата на ритуала, И все пак не е необходимо да разграничаваме гази работа от онази, която се извършва "в света". От гледна точка на дълбините всяка работа е литургия. Обикновените действия също дават нещо на душата. Това, което става в църквата или в храма, е прототип на онова, което се случва в света. Църквата ни разкрива дълбоката, често пъти скрита природа на светската дейност. В този смисъл бихме могли да кажем, че всяка работа е света, независимо дали строим шосе, подстригваме нечия коса, или изхвърляме боклука.

Можем да прокараме мост между светата църква и светското изкуство, като от време навреме ритуализираме всекидневните неща, които правим. Не е необходимо да забулваме в религиозност ежедневната работа, за да я направим света; официалният ритуал е само начин да си спомним за ритуалните качества, които така или иначе действат. Затова, подобно на пазителя на светите одежди и утвари, който благоговее пред всичко, за което се грижи, бихме могли да пожелаем да си купим качествени инструменти - добре направени, приятни на вид и удобни - и почистващи препарати, които не замърсяват околната среда. Специалната покривка за маса може да ни помогне да превърнем вечерята в ритуал; бюрото със специален дизайн или изработено от специално дърво би могло да превърне работното място в арена, която притежава дълбочина на въображението. Работните пространства често са лишени от въображение, а работниците са оставени с чисто светски чувства, които не подхранват душите им.

Работниците също приемат, че техните задачи са чисто светски и функционални, но дори обикновени професии, като дърводелството, секретарските услуги и градинарството, са толкова свързани с душата, колкото и с функционалността. В средновековния свят всяка от тези форми на работа е имала свой бог -съответно Сатурн, Меркурий и Венера - което показва, че в ежедневната работа винаги можем да срещнем теми с голямо значение за душата. Бихме могли да научим от предците си, че познатите задачи, включващи се в обикновената работа, имат свой бог и представляват литургия по отношение на този бог.

Митологията ни предлага и някои идеи за дълбок размисъл върху работата. Дедал например бил известен като талантлив майстор на кукли и играчки, които оживявали, щом някое дете се заиграело с Тях. Хефест, един от великите богове, освен всичко друго изработвал украшения и бижута за останалите бобове.

Нашите деца играят с играчките така, сякаш те са живи, и по този начин съживяват мита. От митологична гледна точка би било разумно майсторите на играчки да се вгледат по-задълбочено в своята работа и да видят, че Дедал е свързан с нея. Ако имат силен усет за истински магическата природа на своя продукт, те биха могли да се погрижат за душите на децата със свето въображение. Същият принцип важи за всички професии и за всички форми на труд.

Когато си мислим за работа, ние я разглеждаме само от гледна точка на нейната функция и така душевните елементи са оставени на случайността. Ако в живота няма изкуство, душата отслабва. Струва ми се, че проблемът на съвременното производство е не липсата на ефективност, а загубата на душата.

Без да разбират душата, производителите се вглеждат в работата на други култури и се опитват да имитират техните методи. Те обаче не разбират, че нещата не се изчерпват с метода. Другата култура може би успява в производството и в бизнеса си, защото все още осъзнава нуждите на сърцето. Вероятно не е достатъчно да копираме повърхностно стратегиите, пренебрегвайки по-дълбоката оценка на усета и чувствителността, които свързват работата не само с мозъка, но и със сърцето.

Друг начин да обогатим въображението в работата е да последваме Юнг в работата му с алхимията. Алхимията е процес, в който суровините се поставят в съд и се нагряват, наблюдават се отблизо, нагряват се допълнително, преминават през различни операции и отново се наблюдават. Крайният резултат е един тайнствен продукт, загадъчно възприеман като злато, философски камък или еликсир на потентността. Според Юнг алхимията е духовна практика, извършвана за благото на душата. Нейната игра с химикали, нагряване и дестилация е поетична схема, в която вещества, цветове и други материални свойства разкриват чрез външната си образност един скрит паралелен процес в душата.

Както астрологията основава цялата си система от символи на телата на планетите, така и алхимията открива поетичното си вдъхновение в свойствата на химичните елементи и техните взаимодействия.

Този процес на обработка на душевния материал, обективиран в природните вещества, се нарича от алхимиците ориз, тоест "работа". По същия начин бихме могли да разглеждаме алхимично всекидневната си работа. Баналните грижи в обикновената работа са суровините, за разработването на душевния материал. Тази обработка се осъществява чрез нещата от Живота. Това е една древна идея, възприета от нео-Платонистите: обикновеният живот е средството за встъпване в по-висшата духовна дейност. Бихме могли да кажем, че винаги когато работим усилено някое светско начинание, ние работим и на едно различно ниво. Вероятно, без да осъзнаваме, ние ангажирани в труда на душата.

Бихме могли да разберем ролята на ежедневна работа спрямо душата, вглеждайки се по-внимателно в идеята за орш, в своята книга Психология и алхмия Юнг описва орш като работа на въображение!? Той разглежда един старинен алхимичен текст, в който ни казва как се създава философският камък, въпросния пасаж се твърди, че човек трябва да бъде насочван от едно истинско, а не фантастично въображение. Коментирайки тази идея, Юнг заявява, че въображението е "автентично постижение на мисълта!   

Колкото по-силно нашата работа вълнува въображението и съответства на образите, които лежат в него върху здравата основа на идентичността и съдбата, толкова повече ще е душата в нея. Работата е опит да открием една адекватна алхимия, която пробужда и задоволява самите корени на битието. Повечето от нас отделят много време за работа не само защото така си изкарват хляба, но и защото тя има основно значение за душевната орш. Ние изграждаме себе си - индивидуализираме се, ако използваме терминологията на Юнг. Работата има собственото ни отражение в света, а работата ни е важно място за този вид отражение. На езика на неоплатонистите Нарцис намира любовта, когато открива, че природата му става завършена в онази част на душата, която е извън него, в душата на света. Разглеждана по този начин, легендата внушава, че никога няма да достигнем разцъфването на собствената си природа, докато не открием онази част от самите нас, онзи достоен за обич близнак, който живее в света и е светът. Затова откриването на подходящата работа е като откриването на собствената ни душа в света.

В своята книга Психология и религия: Запад и Изток Юнг изказва следната алхимична сентенция: "Душата е извън тялото." Каква необикновена идея! Съвременният човек е научен да вярва, че душата -независимо как я наричаме - се съдържа в мозъка или е синоним на съзнанието и е абсолютно и човешки субективна. Но ако разглеждаме душата като част от света, може би ще видим работата като истински важен аспект от живота ни не само заради буквалния си продукт, но и като начин на грижа за душата.

Както вече видяхме при анализа на мита, нарцисизмът се изявява като симптом в непосредствената си реакция на поражението на мита за Нарцис. Нашата работа придобива нарцистични качества, когато не изпълнява добре ролята си на отражение на Аза. Когато загубим това присъщо отражение, ние започваме да се интересуваме главно от отражението на работата ни върху нашата репутация. Опитваме се да компенсираме болезнения си нарцисизъм с блясъка на постигнатото и така се отдалечаваме от душата на работата заради самата работа. Изкушени сме да потърсим задоволство във второкачествени заместители, като парите, престижа и капаните на успеха.

Очевидно е, че изкачването по стълбата на успеха лесно може да доведе до загуба на душата. Алтернативата може би е да изберем професия или проекти, мислейки за душата. Ако един потенциален работодател ни описва придобивките от една длъжност, бихме могли да го запитаме, какво ще спечели душата. Какъв е духът на работното място?Там ще се отнасят ли към мен като към личност? Съществува ли чувство за приобщеност? Обичат ли хората своята работа? Заслужава ли това, което се произвежда, моето време и моята всеотдайност? Съществуват ли морални проблеми в тази професия - създаване на продукти, вредни за хората и Земята, получаване на прекомерни печалби или принос към расовото и сексисткото потисничество? Не е възможно да се грижим за душата, когато оскверняваме или пренебрегваме моралната си чувствителност.

Нарцис и работата са свързани и поради факта, че любовта, която отдаваме в работата си, се завръща под формата на любов към Аза. Знаците за присъствието на тази любов, а съответно и на душата, са чувство за привързаност, желание, любознателност, ангажираност, страст и лоялност в отношението ни към работата.

Веднъж дадох консултация на един мъж, който работеше в автомобилен завод и мразеше работата си. Той беше авариен монтьор към екип за струйно боядисване. Мъжът почистваше запушените маркучи и поддържаше правилните пропорции на химичните смески. Беше добър в това, което правеше, но изживяваше работата си като каторга. Дойде при мен, за да разбере кое събитие от детството му е направило живота му така нещастен.

Докато говореше, забелязах, че по-голямата част от раздразнението му е съсредоточена около неговата работа и затова я обсъдихме подробно. В някои от сънищата му действието се развиваше на неговото работно място. Поради това често се налагаше да изследваме историята на представата му за работата, включваща детските му фантазии, свързани с работата, различните му професии, образованието и специализациите му и настоящите му трудови навици. Забележете, че аз не се опитвах да му посочвам други варианти или да го карам да си намери по-добра работа. Исках да се съсредоточим върху работното място в неговата душа и да се вслушаме в оплакванията й по адрес на настоящата му професия. В крайна сметка, размислите му за работата го накараха да търси промяна. Един ден той събра достатъчно смелост да се захване с търговия, защото чувстваше, че това е по-подходящо за него. Скоро много от "психологическите" му проблеми започнаха да изчезват. "Обичам професията си" - ми каза той. - Нямам нищо против да бъда критикуван за грешките си и обичам да ходя на работа. Предишната длъжност просто не беше за мен." Професията на авариен монтьор при струйното боядисване навярно би задоволила друг човек, но не и него. Той трябваше да изживее страдания в работата си, за да избере нещо, което за него беше духовно.

Когато казваме, че една професия не е за нас, имаме предвид, че взаимоотношението между професията и душата е изчезнало или, ако използваме езика на алхимиците, професия и ориз не си съответстват. Когато това съответствие е налице, работата е по-лесна и по-удовлетворяваща, защото контрапунктът между професия и орш е хармоничен. Тогава работата не се извършва единствено от егото; тя се поражда от

едно по-дълбоко място и затова не е лишена от страст, спонтанност и изящество.

В произведението см Животът на художниците Васари разказва една история за ренесансовия скулптор и архитект Филипо Брунелечи. Донатело, Филипо и други хора на изкуството били във Флоренция, когато Донатело споменал за красивия мраморен саркофаг, който бил видял в далечния град Кортона. "Филипо изпитал огромно желание да види това творение", пише Васари. "Затова, без да се преобува или преоблича, той незабавно тръгнал за Кортона, разгледал саркофага, скицирал го и се върнал във Флоренция, преди да са усетили отсъствието му. Подобни истории се разказвали и за Бах, който извървявал километри, за да чуе хубава музика и стоял до късно през нощта да преписва произведенията на композиторите, на които се възхищавал.

Историите за всеотдайността, с която хората на изкуството преследват своите видения и занаят, са вид митология, разкриваща архетипните измерения на душевната работа. В нашия живот този архетип може да се прояви по скромен начин чрез голямото задоволство, след като сме прекарали сутринта в занимания с подходяща задача. Той може да се изрази, както стана с монтьора, в удовлетворяваща смяна на занятието. Можем да си представим как ще изглежда радикалното преструктуриране на професионалното ориентиране, насочващо към фокусиране върху душата. Тогава тестовете биха оценявали по-скоро природата на ориз, отколкото нашата пригодност, а интервютата биха засегнали теми, много по-дълбоки от повърхностните житейски интереси на егото.

ПАРИ

Парите и работата, разбира се, са тясно свързани. Когато разграничаваме желанието си за финансови придобивки от изначалните ценности на работата, парите могат да се превърнат във фокус на професионалния нарцисизъм. С други думи, удоволствието от парите може да заеме мястото на удовлетворението от работата. И все пак всички се нуждаем от пари и те могат да бъдат неразделна част от работата без загуба на душата. Всичко зависи от нашата нагласа. В повечето професии има тясна връзка между грижата за света, в който живеем (екология) и грижата за качеството на нашия начин на живот (икономика).

Но общността не е изцяло рационална конструкция. Всяка общност има сложна индивидуалност с разнообразно минало и смесени ценности. Тя има душа, а съответно и сянка. Парите не са само рационално средство за размяна. Те носят и душата на общностния живот. Съдържат всички усложнения на душата и, подобно на секса и болестта, са извън нашия контрол. Те могат да ни изпълнят с натрапчиво желание, с копнеж, завист и алчност. Животът на някои хора се формира от изкушението на парите, докато други усещат съблазънта и поемат аскетичен път, за да не бъдат опетнени. И в двата случая парите запазват силната си позиция в душата.

Невротизмът при боравенето с пари може да засегне и да задълбочи останалите ни проблеми. Можем например да раздвоим представата си за парите във фантазии за богатство и бедност. Ако отношението на един човек към парите представлява защита от мизерията, той може би никога няма да стане богат. Богатството, в крайна сметка, е нещо субективно. За някои то означава да имаш кредитни карти с покритие, а за други - да притежаваш един-два Ролс-Ройса. Богатството не може да бъде измервано чрез банкова сметка, защото то е главно онова, което си представяме. Без да разбираме душата и нейното богатство, ние можем да се главозамаем в преследването на парите, защото се^страхуваме от мизерията, която ни причаква зад ъгъла.

Отново можем да се обърнем към религията, за да потърсим някои дълбоки образи на богатство и бедност. В религиозните ордени монасите дават обет за бедност, но ако посетите манастирите, вероятно ще се изненадате от това, колко често виждате красиво построени и обзаведени сгради в процъфтяващи манастирски земи. Монасите може би живеят скромно, Но не винаги аскетично, и никога не им се налага да се тревожат за храна и подслон. Монашеската бедност понякога е определяна не като липса на пари и собственост, а като "съсобственост". Целта на обета е да съдейства за възникването на общността чрез общо притежание на всички вещи.

Ами ако всички ние като нация, като град или квартал, да не говорим за земното кълбо, дадем такъв обет за бедност? Тогава няма да обгръщаме лишенията в романтична окраска и ще се стремим към едно дълбоко усещане за приобщеност, основано на чувството за съсобственост. Днес ние разделяме собствеността на обществена и частна. Собствениците могат да правят каквото си поискат със своята частна собственост в рамките на допустимото от законите за териториално и селищно устройство, но дори те не винаги отчитат благото на общността. Като общество ние може би не чувстваме правата или задълженията, засягащи състоянието и качеството на обществените сгради и бизнес-начинанията.

Ако не изпитваме едно общо чувство за собственост към Земята, можем да си помислим, че някой друг носи отговорността за опазването на въздуха и океаните от отрови. Истински богат е този. който "притежава" всичко - земята, въздуха и морето. Същевременно, тъй като не разделя богатството от бедността, този богат човек не притежава нищо. От гледна точка на душата богатството и бедността се обединяват в отговорното потребление и насладата от света, която ни е дадена само на заем за периода на нашето пребиваване тук.

Парите могат да се сравнят със секса. Някои хора вярват, че колкото повече сексуални преживявания имат, с възможно повече различни хора, толкова по-удовлетворени ще бъдат. Но дори големите количества секс и пари могат да не задоволят копнежа. Проблемът не е в това, колко притежаваме, а в това, дали приемаме парите буквално, като фетиш, вместо като средство за постигане на нещо. Ако богатството е основано на отхвърлянето на бедността, то никога не може да бъде съвършено. Душата се подхранва както от изобилието, така и от нуждата.

Когато говоря за душата на бедността, не искам да кажа, че човек трябва да обгръща бедността в романтичен ореол, за да се извиси над телесния живот. Определени религиозни течения прогонват злите сили на парите в името на трансценденталността и на моралната чистота. Някои хора си мислят, че трябва да работят, без да им се заплаща. Други се обръщат към натуралната размяна с намерението да избегнат сянката на парите. Но бедността, както и богатството, могат да бъдат приемани твърде буквално, по начин, който кара бягащият от парите човек да остане самотен извън обществото, крепящо се на икономиката. Желанието за богатство, което е оправдан елемент от духовните копнежи, може да бъде изгубено, заедно с радостта, която то носи; възможно е да го потиснем, а после то да се промъкне обратно и да се изяви в неловко чувство по отношение на парите или задкулисни финансови фокуси и презапасяване. Духовенството от всички вероизповедания демонстрира забележителна и често пъти прикрита способност да трупа и да инвестира пари. Не е чудно, че от време навреме чуваме за високо почитана религиозна група или духовен водач, внезапно уличени във финансови злоупотреби, защото, когато отричаме душата на парите, тя става още по-сенчеста.