Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса

Казано е, че богът, който носи болестта, е и този, който я лекува. Това е "нараняващият лечител" или "лекуващият наранител". Ако болестта е ревност, лечителят може да бъде Хера, която познава това чувство по-добре от всеки друг. Така се връщаме там, откъдето започнахме. Ако искаме да излекуваме своята ревност, може би трябва да подходим към нея хомеопатично. Същите качества, които са така ясно изразени в ревността - зависимост, идентификация чрез другия, копнеж да защитим съюза - вероятно трябва да бъдат прегърнати още по-здраво, за да почетем Хера. Ако ревността е натрапчива и всепо-глъщаща, може би Хера се оплаква от пренебрежението и от факта, че на връзката липсва онази душевност, с която само тя може да я Дари. Може би е странно, но ревността сама по себе си съдържа семената на осъществяването както в секса, така и в интимността.

ЗАВИСТ

Завистта може да е всепоглъщаща. Тя може да насити всяка мисъл и емоция със своята острота. Може да накара човек да обезумее, да се "побърка", болезнено да желае живота, социалното положение и притежанията на другите. Моите съседи имат щастие, пари, успех, деца - защо аз не притежавам това? Моят приятел има добра работа, приятен външен вид, късмет - а какво става с мен? Може би в завистта има и голяма доза самосъжаление, но именно копнежът е този, който е така горчив.

Макар да ни се струва, че завистта е изпълнена с его, в основата си тя не е проблем на егото. Завистта яде сърцето. Именно егото е обект на нейната разяждаща сила. Не, това не е его в излишък, това е дейност на душата, болезнен процес в нейната алхимия. Проблемът на егото е как да отвърне на завистта, как да реагира на нездравите желания, които тя поражда. Срещайки завистта, нашата задача - която вече не би трябвало да ни изненадва - е да открием какво желае тя.

Натрапчивите идеи винаги са изградени от две части и завистта не прави изключение. От една страна, тя е желание за нещо, а от друга - съпротива на действителните желания на сърцето. В завистта желанието и себеотричането действат заедно, за да създадат едно характерно чувство на безизходица и натрапчивост. Въпреки че завистта изглежда мазохистична - завистливецът смята, че е жертва на зла съдба - тя съдържа и силна воля под формата на устояване на съдбата, както и характер. В тъмата на завистта човек е сляп за собствената си природа.

Разбира се, там, където има очевиден мазохизъм, можем да открием и садизъм. Садистът в завистта ожесточено се бори срещу картите, които му е раздала съдбата. Той се чувства онеправдан и измамен. Поради загубата на контакт с потенциалната стойност ш собствената си съдба, той има преувеличени фантазии за добрия късмет, с който са благословени околните.

При грижата за завиждащата душа е важно не да се освободим от завистта, а да й позволим да ни върне към собствената ни съдба. Болката от завистта е като болката в тялото: кара ни да спрем и да забележим нещо което се е повредило и има нужда от внимание. Повредила се е способността ни да се вглеждаме отблизо. Завистта е далекогледство на душата, невъзможност да видим онова, което е най-близо до нас. Не успяваме да съзрем необходимостта и стойността на собствения ни живот.

Познавах една жена, която дълги години страдаше от остра, мъчителна, безпощадна завист. По цял ден работеше усилено в една фабрика, като се опитваше да подобри живота си, а през нощта се скриваше  в дома си. За нея беше нетърпимо да вижда пълноценния живот, който живееха останалите хора. Чувстваше се неутешимо самотна и изключително нещастна. Непрекъснато описваше щастието на приятелите си с най-големи подробности. Знаеше всичко хубаво, което им се е случило. Щом чуеше за нов успех или придобивка на някой свой приятел, тя изпадаше в шок, а бремето от завистливи мисли, което непрекъснато носеше на плещите си, натежаваше още повече. Приятелите й имаха пари, добри семейства, удовлетворязаща работа, общуване и страхотен секс. Когато я слушаше човек, оставаше с впечатлението, че целият свят е изпълнен с блажено щастие и единствено тя носи бремето на самотата и мизерията.

Скритата страна на мазохизма е упорита тираничтост. Злочестината на завистта на таззи жена прикриваше нейната непреклонност. Тя безмилостно съдеше същите онези приятели, на които завеждаше. В собственото си семейство се суетеше около двамата си сина, които бяха на около тридесет години, и се опитваше да контролира всяка тяхна стъпка. Изглеждаше самоотвержена в начина, по който се подлагаше на лишения и им посвещаваше целия си живот, но същевременно й доставяше удоволствие да контролира нечий живот. Завистта й отразяваше нейните занимания с чуждия живот и пренебрежението й към собствения.

Когато тя дойде при мен, за да й помогна да преодолее завистта си, реших, че бих могьл да поканя това чувство и да го изслушам. Тя, разбира се, твърдеше, че иска да намери начин да се освободи от него. Но завистта прилича на ревността по това, че личността всъщност се привързва към нея и иска да повлече в това чувство всички останали. Човек, който говори за завистта, прилича на религиозен мисионер, опитващ се да спечели последовател. Зад историите на завистта се крие едно послание: Не сте ли вбесени като мен? Но аз не желаех да бъда уловен от нейния гняв. Исках да разбера защо завистта е там и какво е намислила.

Наистина тази жена беше израснала в семейство, което нямало много пари и не осигурявало особено добър живот за децата си. Вярно е, че строгото й религиозно възпитание беше изградило у нея много задръжки по отношение на секса и на парите, беше й внушило, че трябва да се жертва за другите. Тя беше преживяла два трудни и болезнени брака и развода. Но тези факти не даваха достатъчно добро обяснение за обсебилата я завист. Напротив, повтаряйки този списък от неприятности при всяка възможност, тя доразвиваше своето състояние. Тези убедителни аргументи бяха част от нейния комплекс. Те смазваха и полираха завистта й.

Имаше някаква ирония в това, че гневните обяснения на тази жена за нещастието й я отвличаха от болезнените чувства, свързани с миналото. Симптомите често са очевидно болезнени, но същевременно те биха могли да са защита срещу една по-дълбока болка, свързана с осъзнаването на основните дадености на съдбата и сблъсъка с тях. Нейната завист попиваше цялата тази болка и по някакъв странен начин я предпазваше от миналото й.

Започнахме работа, като бавно преминахме през многобройните истории за нейната нищета. Наблюдавах начините, по които тя неусетно се дистанцираше от своята болка и от осъзнаването й. Например тя търсеше извинения за своето семейство. Те не познаваха по-добър живот. Правеха всичко възможно. Намеренията им бяха добри." Опитах се да премина отвъд тези доводи, за да можем и двамата да почувстваме тъгата и празнотата в нейното минало и да признаем ограниченията и провалите на нейните родители.

В присъствието на завистническото нещастие сме изкушени да се превърнем в агитатори. "Ти можеш да го направиш. Можеш да имаш каквото поискаш. Не си по-лош от останалите." Но този подход попада право в капана, заложен от завистта: "Опитвам се да вкарам живота си в правия път, но знам, че плановете ми са обречени от самото начало." Действителният проблем не е възможността на индивида да има добър живот, а неговата способност да го няма. Ако избегнем компенсаторната крачка към подкрепа и позитивно мислене, бихме могли да се научим да почитаме симптома и да го оставим да ни води в грижата за душата. Ако завиждайки, човек иска животът му да е по-добър, може би не е зле празнотата да бъде почувствана дълбоко. Желанията могат да бъдат пухкави средства за потискане, които насочват вниманието към нереалистични и повърхностни възможности като начин за защита от толкова болезнената празнота. Беше съвсем ясно, че на тази жена й липсва способността да осъзнае собственото си чувство на изоставеност и празнота. Когато тя започна да говори по-честно за семейния си живот и да оценява по-реалистично своите приятели, които имаха проблеми като всеки друг човек, хленчещият тон на завистта в гласа й беше заменен от нещо по-солидно и трезво. Тогава тя успя да поеме отговорността за състоянието си и с времето го подобри.

Както в ревността, така и в завистта фантазиите са силни и невероятно пленителни, но те се реят в една отдалечена от действителния живот атмосфера. Тези фантазии са илюзии, образи, държани настрана, които не могат да въздействат върху живота директно. Но пребиваването в един въображаем живот е начин за отбягване на душата. Тя винаги е свързана с живота по някакъв начин.

Като симптоми ревността и завистта държат живота на безопасно разстояние; като покани, отправени към душата, те сочат пътя към сърцето ни, където любовта и привързаността могат да бъдат възстановени. Фактът, че ревността и завистта устояват на разума и на човешките усилия за тяхното изкореняване, е една благословия. Те искат от нас да се гмурнем по-дълбоко в душата, да подминем идеите за здраве и щастие и да стигнем до загадката. Именно боговете първи са изпитали ревност и завист и единствено докосвайки дълбините на тази божествена дейност, индивидът би могъл да откликне по начин, който е трансформиращ и който го отвежда към едно непознато място, където се пробужда митичният импулс. В крайна сметка, тези смущаващи емоции ни предлагат пътя към един живот, изживян с по-голяма задълбоченост, зрелост и гъвкавост.

Нашата задача е да се грижим за душата, но и душата се грижи за нас. Затова фразата "грижа за душата" може да се тълкува по два начина. От една страна, ние правим всичко възможно да почитаме онова, което душата ни предоставя; от друга - именно душата е тази, която полага грижи. Дори в своята патология и може би особено тогава, душата се грижи за нас, като ни предлага изход от ограничения материализъм. Нейните страдания могат да се облекчат единствено чрез възстановяване на една особена митична чувствителност. Затова нейното страдание предизвиква крачка към една по-голяма духовност. Иронията е в това, че патологията може да е пътят към душевната религия.

Глава 6

ДУША ТА   И   СИЛАТА

В душата силата не действа по същия начин, както в егото и волята. Когато егото иска да постигне нещо, ние събираме сили, развиваме стратегия и полагаме всички усилия. Това е типът поведение, което Джеймс Хилман нарича героично, или херкулесовско. Той използва тези думи в лошия им смисъл: употреба на груба сила и тесни, рационалистични възгледи. Силата на душата е различна. Тя прилича повече на голям резервоар или ако използваме традиционната образност, на силата на течението в буйна река. Тя е естествена, неманипулирана и извира от незнаен източник. Нашата роля в работата с този вид сила е да сме внимателни наблюдатели и да забележим как душата копнее да се впусне в живота. Задачата ни се състои и в това, да открием изкусни методи за открояване и структуриране на тази сила, като поемем пълната отговорност за нея и същевременно повярваме, че душата, има намерения и потребности, които можем да разберем само отчасти.

Нито егоцентричната воля, от една страна, нито абсолютната пасивност, от друга - служат на душата. Тя изисква както размисъл, така и непосилен труд. Помислете за всички древни култури, които са хвърляли огромни средства, време и енергия в пирамиди, мегалити, храмове и катедрали в името на свещената игра или святото въображение. Важното е да открием духовната перспектива, която подхранва действието със страст и творчески размисъл.

Тук се сещам за постоянните опити на Юнг както в теорията, така и в живота, да открие "трансценденталната функция", както я е наричал той, гледна точка, която обхваща както загадъчните дълбини на душата, така и съзнателните възприятия и идеи, Това за Юнг било точното значение на Аза: той е опорната точка на действието и интелигентността, балансираща душата и интелекта. Това не е просто теоретична конструкция. Както доказва Юнг, чрез своята работа с душата, това може де бъде начин на живот. Силата, която се извлича от преместването на източника на действие, има дълбоки корени и не е деструктивно впримчена в нарцистични мотиви. В Дао Дъ Дзин (Гл. 30) се казва: "Добрият генерал постига целта си и това е всичко; той не използва случая, за да черпи сила от него." Освобождаването на силата на душата няма нищо общо с потребността от запълване на празнотите в егото или от неумело компенсиране на неговите слабости.

Какъв е източникът на тази душевна сила и как бихме могли да я отключим? Вярвам, че тя често идва от неочаквани места. На първо място тя се появява тогава, когато следваме сърцето си, вместо да сме в противоречие с него. Затова, макар да е парадоксално, душевната сила може да излезе от поражението, депресията и загубата. Общото правило е, че душата се появява в празнотите и кухините на битието. Обикновено сме изкушени да намерим някакъв деликатен начин за отричане на тези празноти или за дистанциране от тях. Но всички сме преживявали моменти, когато, загубвайки работата си или боледувайки, сме откривали, в крайна сметка, една неочаквана вътрешна сила.

Други източници на дълбоко заложената сила са конкретните особености на личността и на тялото или обстоятелствата. Един човек има дълбок, звучен глас, който определя мястото му в света. Друг е умен, интелигентен, с творческо въображение. Някои хора притежават сексуална привлекателност, която може да внесе сила в живота и без да бъде експлоатирана.

Понякога един млад човек търси силата, от която се нуждае, на обикновени места и пренебрегва присъщите й качества. Той съзнателно се опитва да говори гладко и да изглежда спокоен, когато всъщност е нервен и изпълнен с неувереност. Някои смятат, че ако могат да изглеждат "хладнокръвни", силата със сигурност ще се появи. Подобно грубо призоваване на силата увереността неизбежно се проваля и личността потъва още по-дълбоко в морето на несигурността.

На писателите се препоръчва да "пишат за това, което познават". Същото важи и при търсенето на силата на душата: бъдете добри в това, в което наистина сте добри. Много от нас изразходват време и енергия, за да се преструват, че са нещо, което не са. Но това е крачка срещу душата, защото индивидуалността извира от душата така, както водата извира от дълбините на земята. Ние сме това, което сме, поради специалните съставки, от които е изградена душата ни. Въпреки това архетипно, универсално съдържаше, в душата на всеки индивид смесването е изключително индивидуално. Силата започва с опознаването на тази специална душа, която може да бъде напълно различна от фантазиите ни за онова, което сме или искаме да бъдем.

Веднъж мой приятел ме представи на аудиторията, пред която щях да изнасям лекция, по следния начин: "Ще ви кажа какво не е Том. Той не е художник, не е учен, не е философ, не е ..." Почувствах ужас, докато слушах какво не съм. По онова време преподавах в един университет и се предполагаше, че поне трябва да създавам впечатлението, че съм учен. И въпреки това знаех, че не съм такъв. Необичайното ми представяне от моя приятел беше мъдро и напълно достоверно. Може би от време навреме бихме могли да използваме изпразването от идентичност. Отчитайки кои не сме, можем да стигнем до изненадващото откровение кои сме. И отново Дао Дъ Дзин (Гл. 22), това абсолютно верую на духовната празнота, изрича думи, които напомнят думите на Иисус: "Когато си изкривен, ще бъдеш изправен; когато си изпразнен, ще бъдеш изпълнен."

Духовната празнота не е изпълнена с безпокойство. Всъщност когато поддържаме чувството за празнота и устояваме на изкушението за преждевременно изпълване, ние се изпълваме със сила. Трябва да задържим празнотата. Твърде често губим тази благодатна празнота в стремежа си да намерим заместители на силата. Може да се каже, че толерантността към слабостта е предпоставка за откриване на силата, защото упражняването на сила, мотивирано от отбягване на слабостта, не е истинска сила. Това е едно практическо правило. Ако непрекъснато запълваме всички празноти с мними дейности, не оставяме на душата пространство за изява.

Познавах един младеж, който искаше да стане писател. Нещо в него го подтикваше да пътува и да живее като бохем, но той се огледа и видя, че всички негови връстници учат. Затова реши да превъзмогне желанието си да пътува и да кандидатства в колеж. Не беше чудно, че се провали, и тогава замина на дълго пътешествие. Колко е лесно да пренебрегваме очевидните, настоятелни знаци на душата (в този случай фантазиите и мечтите за пътешествия) и вместо това, да се опитваме да произведем силата чрез тежки и скъпоструващи усилия.

ЛОГИКАТА И ЕЗИКЪТ НА ДУШАТА

Една от основните трудности, свързана с грижата за душата, се състои в долавянето на естеството на езика на душата. Интелектът борави с доводи, логика, анализ, изследване, уравнения, за и против. Но душата използва друг вид математика и логика. Тя съдържа образи, които мислещият ум не може да разпознае изведнъж. За да освободи силата на душата, човек трябва да е наблюдателен, да е запознат със стила й. Знаците на душата са многобройни, но те обикновено са изключително недоловими.

Две суфистки притчи показват колко странна може да изглежда логиката на душата за мислещия, героичен ум. В първата притча Настрадин отива при един учител по музика.

- Колко струват уроците? - пита той.

- Петнадесет долара за първия и по десет за всеки следващ - отговаря учителят.

-  Добре - казва Настрадин, - ще започна от втория урок.

Не знам дали тази история има каноничен прочит, но за мен тя описва меркуриевата хитроумност на душата, от която може да бъде извлечена много мъдрост, както и необикновена логика, която тръгва срещу естествените очаквания. Алхимиците са учили, че дейността на душата е ориз, действие срещу природата. Тази история е пример за "неестественото" възприемане на нещата от страна на душата. По някакъв начин тя прилича на притчата на Иисус, в която работниците, идващи на работа в края на деня, получават същото възнаграждение като тези, които започват работа от изгрев слънце.

Душата не винаги има полза от продължителния, тежък труд или от честността. Нейните цели се постигат повече с магия, отколкото с усилия. Това, че сте работили дълго и сте били честни, не означава, че душата ви ще получи желаните придобивки. Не е необходимо да подхождате към работата простодушие, съгласявайки се да се трудите усилено, а после да очаквате възнаграждение за труда си. Може би трябва да сте като Настрадин, упорито да се опитвате да получите най-доброто с най-малко разходи. В терапията се случва хората да казват: "На тази работа съм от година. Вече трябваше да се е случило нещо." Друг ще си помисли: "Избрах високо платен терапевт. Би трябвало да получавам най-доброто лечение." Тази потребителска логика, базирана на честността и разума, няма нищо общо с модела на действие на душата и може би е най-неефективният начин за откриване на нейната сила.

Другата суфистка притча е по-загадъчна.

Нури Бей бил разумен и уважаван албанец, който се оженил за жена, много по-млада от него.

Една вечер, когато се прибрал вкъщи по-рано от обикновено, верният му слуга дошъл при него и му казал:

- Вашата съпруга, нашата господарка, се държи подозрително. Тя взе в покоите си една голяма ракла, която принадлежеше на баба ви, и която е достатъчно широка да побере мъж. Раклата трябвало да съдържа само няколко древни бродерии. Убеден съм, че сега в нея има много повече. Жена ви не позволява и на мен, най-стария ви служител, да надзърна в нея.

Нури отишъл в стаята на жена си и я намерил да седи тъжно край един масивен дървен сандък.

-  Ще ми покажеш ли какво има в раклата? -попитал той.

- Заради подозренията на един слуга или защото ти не ми вярваш?

- Няма ли да е по-лесно просто да я отворим, без да се замисляме за подтекста? - попитал Нури.

- Не мисля, че е възможно.

- Заключена ли е?

-Да.

- Къде е ключът?

- Уволни слугата и ще ти го дам.

Слугата бил уволнен. Жената му подала ключа и се отдръпнала, очевидно разтревожена.

Нури Бей мислил дълго. Накрая повикал четирима градинари от имението си. През нощта те отнесли неотворената ракла надалеч и я заровили.

Случаят не бил споменат повече.

Това е една пленителна и загадъчна история. Отново не знам дали тя има канонично тълкувание. За мен тя разкрива душата по типичен начин, представена от жената, като съд, изпълнен с мистерия. Възрастният мъж, зепех, желае да отвори този съд и да разгадае мистерията. Както в легендата за урока по музика, и тук се съдържа някаква сянка - предположението, че в тази ракла може да има мъж. Дали всеки съд, притежаван от съпругата, може да съдържа човечност (или човек) сякаш е обвивката на човешката душа? Съпругата, която отново говори от името на душата, изследва фантазиите на своя съпруг по отношение на раклата. Но той, подобно на Херкулес, иска да пренебрегне "подтекста" и директно да се насочи към решението: просто да отвори сандъка.

Колко често пропускаме възможността за работа с душата, като се впускаме към крайните решения, без да се спрем, за да се насладим на нюансите? Нашето общество е здраво стъпило на земята. Ние сме готови да действаме и да сложим край на напрежението, като по този начин губим шанса да опознаем своите мотиви и тайни. От гледна точка на съпругата не е възможно раклата просто да бъде отворена, без да се обръща внимание на подтекста.

Но тя притежава ключа. Юнг казва, че апипа е лицето на душата. В тази притча жената е тази, която може да отвори и да затвори сандъка. Напрежението възниква от това, дали мъжът ще я принуди да го направи, или не. Необходимо ли е да излагаме на показ всичко скрито? Нуждаем ли се от разгадаване на всички загадки? Свикнали сме да чуваме за великите научни постижения - откриването на атомите, на елементарните частици и на ДНК - и затова естествено си, мислим, че загадките съществуват, за да бъдат разгадани. Алтернативата изглежда странна, но същевременно тя притежава своя собствена привлекателност: да използваме своите умения и интелигентност, за да запазваме загадките.

Това е една поучителна история, защото в края й научаваме как да се справяме с душевните проблеми. Нури Бей мисли дълго. Чрез своя размисъл той създава собствено вътрешно пространство и тогава е готов за типа действие, което е подходящо за душата. Той извиква градинарите - тук Юнг би разглеждал числото четири като символ на завършеност. През нощта те отнасят раклата далеч, заравят я и никога повече не става дума за нея. Ние си мислим, че силата идва от разбирането и разбулването. Но от историята за Едип би трябвало да знаем, че така не може да се стигне твърде далеч. Едип разрешава загадката на Сфинкса, но бива заслепен и едва по-късно бавно започва да оценява мистериите, които са извън обхвата на разума. От гледна точка на душата е също толкова важно, може би дори по-важно, да поставяме под съмнение необходимостта от задоволяване на любопитството и подозренията, да позволяваме на някои неща да остават далечни и погребани, да вярваме на нашия духовен партньор или на сродната душа за нещата, които не трябва да бъдат изнасяни на дневна светлина.

Веднъж един мъж ми разказа за жената, в която беше влюбен. Те се скарали и в гнева си той й изпратил прибързано, необмислено писмо. Още преди да пристигне писмото, той й телефонирал и я помолил да не го чете. По-късно тя му разказала, че писмото пристигнало и тя незабавно го скъсала на парчета. Почувствала огромно любопитство, докато гледала почерка му върху разкъсаната и смачкана хартия в кошчето за боклук. Признала, че се изкушавала, но не го прочела. Мъжът каза, че в този момент почувствал, че между тях съществува неразрушима връзка. Връзката им се заздравила от нейния жест. Когато той ми разказа историята, сетих се за Нури Бей и за специалния урок за силата на душата, който той получил в момент на размисъл, когато било решено раклата да остане затворена.

Тези притчи показват, че не винаги силата се изразява чрез действието. Нури Бей можел лесно да принуди жена си да му разкрие своите тайни, но уважавайки правото и на личен живот, той запазил своята сила. Най-общо казано, ние запазваме силата си, когато защитаваме силата на околните.