Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса

Понякога ни се струва, че съществува обратна връзка между информация и мъдрост. Засипвани сме с информация за здравословен живот, но до голяма степен сме загубили чувството си за телесна мъдрост. Може да се настроим на честотата на новинарските емисии и да се осведомяваме какво се случва във всяко кътче на света, но същевременно не проявяваме много мъдрост при решаването на световните проблеми. Имаме много взискателни академични програми по професионална психология, но въпреки това несъмнено съществува остър недостиг от мъдрост по отношение на загадките на душата.

Модернистичният синдром има склонността да превръща всичко, до което се докосне в тривиалност. Древните философи и теолози например учат, че светът е едно космическо животно, унифициран организъм със свое живо тяло и душа. Днес ние тривиализираме тази философия в идеята за световното село. Душата на света днес се създава не от демиург[10] или създател-полубог, както в древните времена, а от оптични фибри. В земеделския район, в който живея, в задните дворове на малките къщи, можете да видите огромни сателитни антени; благодарение на които хората винаги са информирани за всяко развлекателно и спортно събитие по света. Ние носим духовния копнеж за общност, взаимоотношения и космически мироглед, че ги търсим с прозаичния хардуер, вместо със сърдечната чувствителност. Искаме да знаем всичко за хората от далечни места, но не желаем да се чувстваме емоционално свързани с тях. Страстта ни за антропологични знания е парадоксално ксенофобична[11]. Затова многобройните ни проучвания върху културите по света са бездушни. Те заменят връзката между хората и: споделената им мъдрост с байтове информация, която не може да проникне дълбоко в нас, да подхрани и да трансформира самоусещането ни. Душата, раздира се, ни се отнема от самото начало, защото ние смятаме, че образованието трябва да се отнася до уменията и информацията, а не до дълбините на чувствата.

ОТТЕГЛЯНЕ ОТ МОДЕРНИЯ СВЯТ

В миналото хората, интересуващи се от душата, често са се справяли с проблемите на съвременния свят (които не са от вчера), търсейки място за усамотение. Юнг дава забележителен пример да човек, който е в хармония с душата си и който приспособява живота си не към обществената действителност, а към копнежите и безпокойството си. В своята автобиография той разказва как построил каменна кула, в която да живее. В началото конструкцията била примитивна, но с годините се усложнила. Той казва, че в началото не е имал предвид някакъв цялостен план, но открил, че на всеки четири години добавя нещо към сградата. Важен е фактът, че за Юнг числото четири символизирало завършеност. Накрая тази кула се превърнала в свято пространство, място за душевната му работа, където той можел да рисува по стените, да записва сънищата си, да размишлява, да се наслаждава на спомените си и да документира виденията си. Заглавието на неговата автобиография Спомени, сънища, размисли разкрива вида работа, който той постига в своята усамотена кула.

"Отказах се от електричеството", пише той, "и сам се грижех за камината и печката. Вечер запалвах старинните лампи. Нямах течаща вода и я черпех с помпа от кладенеца. Цепех дърва и сам си готвех. Тези обикновени действия правят човека обикновен; а колко е трудно да си обикновен."

Историята за кулата на Юнг ни дава няколко съвета за грижата за душата, особено когато тя е застрашена от модерния живот. Докато психотерапията обикновено се съсредоточава върху изолирани проблеми на личността и търси специфични решения за тях, грижата за душата се концентрира върху всекидневните условия на живот. Ако възникне емоционален проблем, той може би не се крие в отделна травма или трудно взаимоотношение. Може би става дума за живот, подреден по такъв начин, че душата бива пренебрегвана ежедневно. Проблемите са част от всеки човешки живот и не винаги унищожават душата. Тя страда повече от ежедневните условия на живот, когато те не я подхранват с жадуваните от нея солидни преживявания.

Кулата на Юнг била личен храм за душевния му живот. Всеки от нас би могъл да последва пример му или да посвети една стая, или дори някой ъгъл от къщата на работата с душата. Кулата на Юнг му помогнала да създаде определен вид пространство, където личният му живот можел да се разтвори в две посоки: към миналото - с размисъл и към бъдещето - с прозорливост. Неговата кула била конкретно творение на въображението, което го извеждало от модерната култура. Едно е да желаем да избягаме от ограниченията на модернизма, а друго - да открием ефективни начини за развиване на подобен тип осъзнаване; ефективната душевна технология може да има решаващо значение.

Юнг отбелязва, че в кулата си се е чувствал близо до предците си - друга традиционна част на духовността. "През зимата на 1955-1956 г.", пише той, "гравирах имената на предците си по бащина линия върху три каменни плочи и ги поставих в двора на кулата. Изписах таваните с мотиви от моя родов герб и този на съпругата ми. Докато работех върху каменните плочи, осъзнах съдбовната връзка между мен и прадедите ми. Силно почувствах, че съм под влиянието на неща или въпроси, които са останали недовършени или без отговор от моите родители, деди и по-далечни предци."

Този забележителен откъс показва плодотворния диалог между вътрешния и външния свят на Юнг. За него грижата за душата означавала изграждане, рисуване и гравиране. Неговата кула се издига като олицетворение на вътрешната потребност от простота и вечност. Кулата е като фрагмент от сън, "обективен корелат", ако използваме израза на Т. С. Елиът, извлечен от вътрешното въображение. Дори в професионалните си трудове Юнг изхожда от душата си, например когато се впуска в обширно и амбициозно проучване на алхимията, след като един сън го насочва в това направление.

Грижата за душата изисква от нас да зачитаме потребностите й постоянно, да им отдаваме цялото си внимание. Представете си, че съветвате някой, който проявява пренебрежение към душата, да направи пристройка към къщата си за работа с душата. Може да ви изглежда странно или дори налудничаво да вършим нещо така скъпо и така външно, за да се справим с психическите си оплаквания. И въпреки това е очевидно, че душата няма да бъде излекувана само чрез един час на самовглъбяване в разгара на модерния живот. Нашето оттегляне от света може би трябва да бъде по-сериозно и по-постоянно присъстващо в живота ни, отколкото седмичната консултация с психотерапевта или случайната екскурзия сред природата.

Оттеглянето от света винаги е било част от духовния живот. Монасите са се усамотявали в манастири, аскетите отивали в пустинята, посветеният индианец тръгвал да събира гледки. Архитектурното убежище на Юнг е друга версия на тази архетипна тема -оттеглянето от света. Не ви препоръчвам да отидете в манастир, за да се справите с модернистичния синдром, който така сериозно застрашава живота на душата. Самото оттегляне може да бъде душевно или да приеме формата на бягство от действителността. Един конкретен, физически израз на оттеглянето обаче може да бъде началото на духовния живот, който би подхранил душата.То може да приеме скромната форма на чекмедже за съхраняване на мисли и сънища. Може да се състои от пет минути сутрин, посветени на записване на съня или на размисли върху предстоящия ден. Оттеглянето може да се изрази в решение за разходка в гората, вместо из търговския център. Може да ни накара да държим телевизора в килера и да го гледаме само в специални случаи. Може да се прояви в покупката на някое свято произведение на изкуството, което да ни помогне да съсредоточим вниманието си върху духовността. Познавам един мъж от съседния квартал, който всяка сутрин води малка група по Тай Дзи в парка.

Това са обикновени форми на оттегляне, които обслужват духовните потребности на душата. Духовността не се нуждае от грандиозни церемонии. И наистина, ползата за душата може да е най-голяма, когато нейният духовен живот се осъществява в благоприятна среда - обикновения ежедневен местен живот. Но духовността изисква внимание, разум, постоянство и отдаване, както и някаква степен на оттегляне от света, пренебрегващ душата.

В социално отношение също бихме могли да приз: наем стойността на оттеглянето по публичен начин. Градът, чувствителен към потребността на душата от оттегляне, би трябвало да защити на всяка цена парковете и градините си. В обществените сгради трябва да има места, където работници и посетители ще могат да проявят част от грижата за душата, като се оттеглят за кратък миг. Говори се, че през време на войната във Виетнам бежанците са изоставяли домовете си, без да вземат със себе си нищо друго, освен малките си семейни реликви. Лесно бихме могли да обръщаме повече внимание на предметите, които интегрират и съхраняват духовността ни. Но нищо, посочено тук, няма да има смисъл, ако не ценим душевността заради самата нея.

ПРЕОТКРИВАНЕТО НА ДУХОВНОСТТА

Друг аспект на модерния живот е изчезването на външната духовна практика от живота на много хора, което не само застрашава духовността като такава, но и лишава душата от ценни символични и мисловни преживявания. Грижата за душата може да включва и преоткриване на външната форма на религията по начин, който е удовлетворяващ както интелектуално, така и емоционално. Един очевиден потенциален източник на духовно възраждане е религиозната традиция, в която сме отгледани.

Някои хора имат късмет, че традициите от детството все още са значими и живи за тях, докато други трябва да търсят. Много съвременни хора се чувстват отделени от своята семейна религиозна традиция, защото тя е свързана с болезнени спомени или им изглежда твърде наивна и опростенческа. Но за тях дори наследената религия би могла да бъде извор на възродена духовност: всеки би могъл да стане "реформатор", Лутър или Буда за своята семейна религия.

Когато се вглеждаме в историята на религиите по света, почти винаги виждаме една жива традиция. Фундаменталните прозрения на всяка традиция винаги са изложени на влиянието на свежото въображение в поредица от "реформации". Така това, което в противен случай би могло да бъде мъртва традиция, се превръща в основа за непрестанно подновяваща се духовна чувствителност. Този процес наподобява делото на Иисус, който създал нов закон от стария, заменяйки Моисеевия закон, който Бог възвестил на Синайската планина, със своята по-възвишена "нагорна" проповед[12] или многото реформации в самия Юдаизъм. Така Дзен възниква от даоизма и будизма. Животът на индивида отразява тази културна динамика в религията, преминаването през различни фази, изживяването на конфликтни вярвания и убеждения и оцеляването след радикалните реформи и новите интерпретации.

От собствен опит познавам този модел на религиозна реформация. Бях отгледан в семейство на силно вярващи ирландски католици. Още когато бях в първи клас, монахините решиха, че ставам за свещеник. Правех каквото ми кажеха и получавах добри оценки. Станах църковен помощник, поради което бях в близки взаимоотношения със свещениците. Като ученик често помагах при погребалните церемонии и закусвах със свещеника преди да се отправим към гробищата. Подготвяха ме неусетно и съвсем естествено напуснах дома си на тринадесет години и постъпих в подготвителното училище към семинарията.

Прекарах дълги години в пеене на Грегориански химни, медитация и изучаване на теология. Бях щастлив от религиозния си живот и не се притеснявах от обета за безбрачие или от това, че нямам банкова сметка. Най-трудно ми беше да се подчинявам на волята на вишестоящите. Но напредвах в теологията. Четях Пол Тилич и Тейлхард де Шарден с по-голям интерес, отколкото традиционните учебници в семинарията. Моите теологични възгледи се промениха толкова много през последните години на обучението ми, че малко преди да ме ръкоположат реших, че е време за голяма промяна. В края на шестдесетте години въздухът беше изпълнен с революционно настроение. Напуснах семинарията с мисълта, че никога вече няма да имам същото всеотдайно отношение към религията и сана.

Не след дълго преживях нещо странно. През лятото започнах временна работа в една химична лаборатория. Бях облечен в бяла престилка и смесвах вещества в съответствие с предоставените ми кодирани формули, но не разбирах нищо от това, което правех. Около мен работеха истински химици. Една вечер в края на работния ден един забележителен млад химик, когото не познавах добре, тръгна с мен към железопътната гара. Вървяхме по релсите и говорехме за всевъзможни неща. Разказах му за обучението си в семинарията и за светския живот, на който се наслаждавах сега. Той спря и ме погледна внимателно.

- Ти винаги ще работиш като свещеник - каза той със странно пророчески тон.

-  Но аз никога не съм бил свещеник - обясних аз.

- Няма значение - отговори той. - Ти винаги ще работиш като свещеник.

Не знаех какво иска да каже. Беше съвременен, здраво стъпил на земята учен, а говореше като медиум.

- Не разбирам - казах аз, изправен върху релсите. - Отказах се от идеята да ставам свещеник. Не чувствам никакво раздвоение. Радвам се, че започвам нов живот в нов свят.

- Не забравяй това, което ти казах днес - заяви той, а после смени темата.

Не забравих думите му.

С течение на годините все повече разбирах какво е искал да ми каже, въпреки че думите му все още са загадка за мен. След онова лято в лабораторията отидох да уча музика, но чувствах, че нещо ми липсва сред старите партитури, които трябваше да разчитам час след час. Блуждаех близо година и накрая се озовах във факултета по теология на най-близкия колеж. Един ден професорът дойде при мен с предложение за докторат в областта на религията.

-  Но аз вече не искам да изучавам официалната религия - обясних му търпеливо.

- Знам едно място - каза той, - Университета на Сиракуза, където можеш да я изучаваш така, както искаш, с вплетените в нея изкуства и психология.

Три години по-късно взех научна степен в областта на религията и тогава се запитах дали онзи химик на е имал предвид точно това. Не бях свещеник, но бях близо до това.

Сега съм практикуващ терапевт и пиша за трансформиращата, посредством възстановяването на религиозна традиция психотерапия, наречена грижа за душата - нещо, което първоначално е влизало в задълженията на свещеника. Въпреки че сегашната ми работа на пръв поглед няма нищо общо с официалната църква, тя е вкоренена дълбоко в тази традиция. Католицизмът, за добро или за лошо, придоби форма и живее у този, отклонил се от правия път - а аз бих казал радикално реформиран - католик. Учението, с което израснах и в което се обучавах интензивно, днес е пречистено, настроено и приспособено в една лична реформация, която в никакъв случай не съм планирал, но която очевидно се е осъществила. Онези учения са изначалния извор на моята духовност.

ЕЖЕДНЕВНА СВЕТОСТ

Има два начина на мислене за църквата и религията. Според единия ние отиваме на църква, за да бъдем в присъствието на светостта, да се учим и да бъдем повлияни от това присъствие. Според другия църквата пряко и символично ни учи да виждаме свещените измерения на всекидневния живот. В този втори смисъл религията е "изкуство на паметта", начин да поддържаме вниманието към присъщата на всички наши действия вяра. За някои хора религията е неделно задължение и те рискуват да раздвоят живота на света неделя и светска седмица. За други религията е ежеседмично честване, вдъхновявано и поддържано в неделя. Не е за пренебрегване фактът, че в нашия език веки ден от седмицата е посветен на някой бог или на някоя богиня: съботата  е посветена на Сатурн, четвъртък   - на Тор, понеделник   - на Луната. В други езици това посвещаване е също толкова ясно, като например в италианския, където петък е денят на Венера.

В необикновената си книга Обикновена светост Линда Сексън ни учи как да долавяме изявите на сакралното в най-обикновените предмети и обстоятелства. Тя разказва историята на един възрастен човек, който й показал витрина за порцелан, пълна с вещи, посветени на покойната му съпруга. Тя казва, че това било свето място в традицията на Заветния кивот и Християнската дарохранителница. В този смисъл една кутия със специални писма или други предмети, пазена на тавана, е дарохранителница, хранилище за свещени неща. Четиридесет и деветте вързани с панделки свитъци със стихотворения на Емили Дикинсън, грижливо записани и съхранени, са наистина свети писания, запазени по подходящ начин с ритуална спойка. Всички можем да създадем сакрални книги и кутии - един том с наши сънища, воден от сърце дневник, тетрадка с мисли, съдържателен албум със снимки - и по този начин можем да превърнем всекидневното в свето, по един скромен, но значим начин. Този тип духовност, така обикновена и близка до дома, е особено подхранваща за душата. Без това скромно вграждане на сак-ралното в живота, религията може да се отдалечи от човешкия живот до такава степен, че да изгуби връзката с него. Формално хората може да бъдат изключително религиозни и въпреки това да изповядват във всекидневния си живот ценности, които са абсолютно светски.

Оценяването на местната духовност е важно, защото без нея нашата идеализация на святото, правеща го скъпоценно и твърде отдалечено от живота, може да попречи на истинската чувствителност към сакралното. Посещенията в църквата могат да се превърнат само в естетическо преживяване или, от психологическа гледна точка, в защита срещу силата на свещеното. Официалната религия, така силна и влиятелна в установяването на ценности и принципи, винаги лежи на пресечната точка между божественото и демоничното. Религията никога не е неутрална. Тя оправдава и разпалва емоциите на свещената война и подхранва Дълбока вина за любовта и секса. Латинската дума ххх, корен на сакрален, означава както "свещен", така и "табу"- толкова е тясна връзката между светото и забраненото.

Веднъж работех с една жена, която носеше в себе си известна доза психологически модернизъм. Тя беше фотомодел к професията й я отдалечаваше от нейните дълбоки желания. На двадесет и девет години тя се чувстваше остаряла. В първите ни няколко разговора забелязах, че тя няколко пъти спомена за напредналата си възраст. Каза, че никой не иска да наеме модел, който има бръчка или бял косъм. Това беше и първият ни проблем. Кариерата й я отчуждаваше от нейното тяло и от остаряването й.

Остаряването е един от начините, чрез които душата се стимулира за внимание към духовната страна на живота. Промените на тялото ни дават уроци за съдбата, времето, природата, морала и характера. Остаряването ни принуждава да решим кое е важно в живота. Професията на тази жена я окуражаваше да отбягва или да се противопоставя на този естествен процес и възникналото вследствие на това раздвоение застрашаваше както работата й, така и самоусещането й.

Тя също така искаше да има дете, но не знаеше как би могла да вмести бременността в трескавия си график и пътуванията. Предположи, че може да се освободи за един месец, но не и повече. Освен това трябваше да пази мислите си за раждане в тайна. Страхуваше се, че ако агентът й разбере за това, ще се откаже от нея.

Тя беше отгледана в еврейско семейство, но посещенията в храма през детството й никога не бяха означавали нещо за нея. Сега не познаваше религията си и не изпитваше емоционална привързаност към нея. Беше се съсредоточила върху работата си и обичаше забързания живот, който тя й предоставяше. Накратко, тя беше вечно на път, а душата й се изявяваше само в неясни копнежи за по-удовлетворяващ живот, по-добър брак и дете.

Тя дойде при мен с една определена цел: "Искам по-добър живот. Искам да преодолея чувството на празнота,.което изпитвам всяка сутрин, щом се събудя. Помогнете ми."

"Сънувате ли понякога?", попитах я аз. Установил съм, че личността, отделена от вътрешните си мисли и чувства, унесена в забързания външен живот, не стига далеч, когато се опитва да разбере себе си по съзнателен път. Хората обикновено бъркат себеразбирането с рационалния анализ. Повечето от нас обичат да си правят словесни тестове, които ни казват кои сме, или залитат по последната психологическа мода, но тези методи пречат на себепознанието, стеснявайки нашата сложност до една опростенческа формула.

Сънищата са различни. Те са личната митология и образност на личността. Не са лесни за разбиране, но този факт сам по себе си ги превръща в добра отправна точка за размисъл. Когато изучаваме сънищата си за определен период от време, ние започваме да виждаме белези и да възстановяваме образи, които ни предлагат по-дълбоки прозрения от всеки стандартизиран тест или бърз самоанализ.

"Сънувам непрекъснато", ми каза моята пациентка. След това ми разказа съня, който беше сънувала същата сутрин. Седяла в един ресторант в Ню Йорк и се взирала в чинията с храна на масата пред нея. Взела вилицата си. повдигнала палачинките, които били в чинията, и под тях намерила две свежи и зелени грахови зърна. Това бил целият сън.

Понякога сънищата приличат на японското хайко или на кратки лирични стихотворения. Трябва да се отнесем към тях като с миниатюра или кратък стих. Един ресторант може да изглежда като съвсем обикновен декор, когато минаваме покрай него. Но, както вече видяхме, храната е изключително важна и символична за душата. Психологическите симптоми често се проявяват в загуба или увеличаване на теглото, в алергии към различни храни или в идиосинкратични хранителни навици.

Самата дума ресторант предизвиква някои внушения. Тя означава "реставрирам", възстановявам и произхожда от думата ххх, кол, забит в земята, за да поддържа нещо, закрепено за него. Да си в ресторант не е същото като да вечеряш вкъщи. Специално при тази жена ресторантът беше свързан с невъзможността й да създаде свой дом. Тя винаги пътуваше, винаги се хранеше в ресторанти.

Разгледахме и семплата поезия на съня. Тя трябваше да използва вилица, за да повдигне големите, плоски, не особено хранителни палачинки, за да открие по-питателна храна - граховите зърна. Макар и малки, те предлагат свежа питателност. Били като малки, зелени скъпоценни камъни на питателността, скрити зад бяло одеало. Зеленият цвят внушава представите за надежда и растеж. Говорихме за белите одеала в живота й, нещата, които тя смяташе за плоски и безинтересни и които може би скриваха някои изпълнени с надежда нови възможности. Първата й мисъл беше за скуката на домакинската работа. Едно бебе, разбира се, не би разрешило този проблем. Тя каза също, че чувства обща отпадналост, една бледа нишка на пустота в настроенията си и въпреки това има чувството, че под тази досада се крие живот.

Този сън за грах ми напомни за един друг, който бях чул преди години. В него един мъж седи в ресторант и си поръчва пържола, а вместо нея му сервират голям поднос с фасул. Този сън ми звучеше като някоя от историите на Дзен и ме накара дълго да размишлявам за стойността на обикновената храна, особено когато съзнателно поръчваме нещо по-специално. Животът умее да ни изненадва с крайната простота, когато храним екзотични гастрономични фантазии.

Няколко месеца след съня за граха манекенката дойде и ми каза, че е бременна. "Аха - помислих си аз~ нима тези грахови зърна, покрити с палачинково тесто, са подсказвали и за процесите, протичащи в тялото й?"

"Бременността ме променя - каза тя. - Работата вече не е единственото в моя живот. А тревогата, че остарявам, ме напуска. Не разбирам. А най-странен е фактът, че вече чета сериозни книги!"

Нейното духовно развитие беше започнало. Духовността не се изразява само в красноречивия език на великите световни религии. В бременността си тази жена разви житейска философия, която е голямо духовно постижение. Тя навлизаше в съдбата си и виждаше своя живот през призмата на процесите в тялото си по непознат дотогава начин. Това беше началото - две зелени зърна под една бяла палачинка.

Веднъж чух една история за Д. Т. Судзуки, един от ранните разпространители на Дзен на Запад. Той обядвал в компанията на много видни учени. Един мъж до него непрекъснато му задавал въпроси, Судзуки вечерял търпеливо и не казвал нищо. Тогава мъжът, който очевидно никога не бил чел Дзен-прит-чи, попитал: "Как би обобщил Дзен за един западняк като мен?" Судзуки го погледнал в очите и с необикновен плам в гласа му казал: "Яж!"

Духовността се засява, покълва, напъпва и разцъфва в светския живот. Тя може да бъде открита И; отгледана в най-дребните ежедневни дейности. Подобно на витрината за порцелан на Линда Сексън, духовността, която храни душата и, в крайна сметка, лекува психическите ни рани, може да бъде открита в тези свети предмети, които се обличат в одеждите на обикновеното.