Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса

Веднъж бях поканен в комисията при защитата на магистърска степен по психология. Прочетох частта от дипломната работа, посветена на количествените изследвания, и открих един абзац на страница деветдесет и пета, посветен на "разискването". През време на защитата попитах студентката, защо разисква проучванията си така лаконично. Останалите членове от комисията ме погледнаха стреснато и по-късно ми казаха, че разискването не трябва да е по-дълго, за да не бъдат окуражавани "спекулациите". Думата спекулация прозвуча като цинизъм. Всичко, което не беше солидно обосновано на количествени показатели, се смяташе за спекулация и имаше сравнително ниска стойност. Но за мен "спекулация" беше добра дума, душевна дума, която произлиза отзреси1ит, огледало, образ на отражението и съзерцанието. Тази студентка беше осъществила духа на своята тема, извършвайки внимателно количествено проучване, но беше направила малко за душата й. Тя можеше да изрецитира сложни подробности от дипломната си работа, но не можеше да се вгледа в по-дълбоките теми, включени в проучването й, въпреки че беше прекарала стотици часове в изследвания и събиране на данни. Тя беше възнаградена затова, а аз бях сметнат за незапознат със съвременната методология. Тя успя, но аз се провалих.

Интелектът често изисква доказателства, поставени на солидна основа. Различни са начините, по които мисълта за душата открива своята основа. Тя обича убеждаването, детайлния анализ, вътрешната логика и елегантността. Наслаждава се на една дискусия, която никога не се изчерпва, и завършва с  желанието за още разговори и проучвания. Тя е доволна от несигурността и съмнението. Особено за етичните проблеми, тя изследва, задава въпроси и продължава да разсъждава дори след вземането на решения.

Алхимиците казват, че влажната, мътна утайка на дъното на колбата трябва да се нагрее, за да се предизвика парообразуване, сублимация и кондензация. Гъстата утайка на живота понякога трябва да бъде дестилирана, преди да може да бъде изследвана с въображение. Този тип сублимация не е дефанзивното бягство от инстинкта и от тялото към рационалността. Това е едва доловимото израстване на опита в мисли, образи, спомени и теории. В крайна сметка, след дългия инкубационен период те се кондензират в една житейска философия, която е уникална за всеки човек. Това е така, защото житейската философия е не абстрактен сбор от самоцелни мисли, а узряването на чутото и прочетеното в мисли, венчани за ежедневните решения и анализи. Тези идеи се превръщат в част от нашата идентичност и ни дават увереност в работата и в житейските решения. Те ни осигуряват солидна основа за по-нататъшни съмнения и изследвания, която обхваща религията и духовната практика и стига до неизказаните загадки, пронизващи човешкия живот.

Душата познава относителността на своите истини. Тя винаги е пред огледалото, винаги е в съзерцателно настроение. Наблюдава себе си, докато открива непрестанно развиващата се истина, със съзнанието, че субективизмът и въображението никога не почиват.

"Истина" всъщност не е душевна дума; душата търси по-скоро прозрение, отколкото истина. Истината ни кара да се спрем и да потърсим ангажираност и защита. Прозрението е елемент от познанието, който изисква по-нататъшни изследвания. Интелектът има склонността да съхранява своята истина, докато душата се надява на непрестанни прозрения, за да постигне известна степен на мъдрост. Мъдростта е брак между копнежа на интелекта за истина и примирението на душата със сложната природа на човешкия живот.

Няма да имаме душевна духовност, докато не започнем да мислим по начините на душата. Ако използваме само интелектуалните форми на размисъл при търсенето на път в живота или в духовната си практика, ще бъдем лишени от душа от самото начало. Пристрастието към духа в съвременната култура е толкова силно, че>ще е необходима революция в начина на мислене, за да внесем в духовния си живот дълбочината и изяществото, които са дарове на душата. Затова душевно ориентираната духовност започва с преоценка на качествата на душата: изящество, сложност, зрелост, практичност, незавършеност, двойнственост, съмнение.

В практиката си понякога чувам хората да казват, че са завладени от чувства и събития, които са твърде сложни, за да се справят с тях. Мисля, че ако такъв човек можеше да преосмисли ценностите си и да стигне до някаква теория за живота като цяло и за своя живот в частност, това чувство на поражение може да бъде преодоляно.

Трябва ли да стана вегетарианец? Има ли справедлива война? Ще се освободя ли някога от расовите си предразсъдъци? Колко далеч трябва да стигна в отговорността си за опазването на околната среда?

Докъде трябва да се простира политическата ми активност? Подобни морални мисли пораждат житейска философия, която може би никога няма да бъде абсолютно ясна и опростена. Но тези душевни мисли могат да генерират дълбоко вкоренена морална чувствителност, различна от праволинейното придържане към установен комплекс от принципи, но също толкова солидна и взискателна.

ЗАДЪЛБОЧАВАНЕ НА РИЕГ-ДУХОВНОСТТА                                

Когато в изложението се спряхме върху нарцисизма, имахме възможността да разгледаме нагласата и гледната точка, наричани от Юнг и от архетипната психология риег. Риег е онова лице на душата, което е момчешко, одухотворено по начин, съвършено въплътен в образа на детето от мъжки пол или на младия мъж. Но риег-нагласата не се ограничава до истинските момчета, до лицата от мъжки пол, до някоя възрастова група или дори до хората. Един предмет също може да притежава риег-качество - например къщата, построена повече заради нарцистичната самооценка, отколкото за удобство или практичност. Поради факта, че риег-нагласата е така отделена от светското, не сме изненадани, когато я откриваме в религията и в духовния живот. Да разгледаме например историята за Икар. Той бил млад мъж, който си сложил восъчни криле, направени от баща му, Дедал, за да избяга от лабиринта. После полетял (въпреки предупреждението на баща си) твърде близо до слънцето и трагично паднал на земята.

Един от начините да разберем тази история е да видим в нея риег, която си слага крилете на духа и става подобна на птица, за да избяга от живота в лабиринта. Бягство на Икар е една крайна постъпка, излизаща извън сферата на човешкия живот, и затова слънцето го праща стремително надолу към смъртта му. Историята е една представа за духовността, осъществена под формата на риег. Всеки може да се обърне към религията или към духовната практика като към начин за отдалечаване от завоите и обратите на обикновения живот. Чувстваме затвора на ежедневната скуката и се надяваме да открием път, по който да се издигнем над всичко това.

Тъй като самият аз съм бил монах, знам колко стимулиращо може да бъде чувството на извисяване над обикновения живот, познавам неговата чистота и освободеност. Има моменти, в които все още копнея за това. Спомням си също, че когато напусках този живот, за да навляза в света за първи път от много години, един приятел, който имаше щастлив брак и две деца, се опита да ме убеди да не го правя. Беше очевидно, че искаше да запази за себе си част от това открито небе, малко покой от ограниченията на семейния живот. Не можеше да разбере как мога да се откажа. "Ти си напълно свободен," каза той. "Никой не зависи от теб."

Вертикалното движение на духовния живот е не само освобождаващо, но и вдъхновяващо и, разбира се, възгордяващо. Заради чувството за превъзходство, което то ни носи, сякаш си струва да изтърпим повечето от светските лишения, които се изискват от нас. Но риег-духът, така силно зареден с желанието да избяга от сложността на лабиринта, може да се стопи в горещината на собствената си извисеност. Може да се развие така наречената "духовна невроза." Виждал съм всеотдайни млади мъже да стигат твърде далеч в себелишението и да претърпяват срива на Икар, изразен в депресии и мании, очевидно свързани с духовните им стремежи. Някои духовници ефективно оставят светското зад себе си, но за други тази разредена духовна атмосфера крие опасности. Не е лесно за летящата към висините риег да остане привързана към душата.

Белерофонт е друго митично момче. Той възсяда крилатия кон Пегас, за да подслушва разговорите на боговете и богините, но също пада на земята. Това е още един риег-аспект на религията - желанието да узнаем онова, което не ни е дадено да знаем. Днес твърде често се срешат "завладени от Светия Дух" хора, които казват: "Бог ми нареди какво да правя." Те нямат предвид някакъв вътрешен духовен разговор или активно въображение в смисъла, който Юнг влага в тази дума. Те искат да кажат, че са били избрани -конкретно и буквално - от Бог, за да бъдат посветени в определени тайни. Когато чуем подобно твърдение, усещаме нарцисизма, който лъсва иззад тайните религиозни послания, и се плашим от бягството от земния живот, което придружава подобен тон. Естествено има какво да научим от медитацията, но в един момент копнежът става прекомерен и следва срив, който може безвъзвратно да ни отдели от земния живот.

Фаетон се опитва да премине със слънчевата колесница през небето, но рухва на земята в огнен пламък. Актеон, ловецът, скитайки се из горите, изненадал Артемида, докато тя се къпела, и бил превърнат в елен. След това бил преследван и убит. Искам да избегна всякакъв оттенък на морализъм в историите за тези млади митични мъже. Не е необходимо наказанието в мита да бъде разбирано буквално. Идеята е по-скоро, че някои действия предизвикват специфичен изход. Има някаква карма в риег-духовността. Страданието, присъщо на всяка риег, е другата страна на тази специфика. Ако позволите на вниманието си да се скита, подобно на Актеон, може би ще зърнете чудни гледки, скрити за очите на обикновения човек, но и ще бъдете променени от добрия си късмет. Наказанията в тези истории говорят, че душата е повлияна от риег-движението към божественото.

Няма смисъл да бягаме от това влияние, но може би трябва първо да разберем, че духовното прозрение има своя цена. Мистичните писатели, като например Тереза от Алива, са непреклонни в своята привързаност към доброто. Те винаги ни насочват към него в духовния ни живот. Тереза звучи като Юнг, когато предупреждава посестримите си да се вслушват внимателно в съветите на своите изповедници. Ако не искате да бъдете превърнати в животното на богинята, която почитате, подобно на Актеон, трябва да позволите на виденията си да действат отвътре и да влияят върху сърцето ви.

Иисус притежава много от качествата на риег. "Моето царство не е на този свят", казва той отново и отново. Той е идеалист, проповядващ една доктрина на братската любов. Иисус заявява, че върши делото на баща си, като по този начин поддържа образа си на син. Той има тежко детство и, подобно на един друг религиозен идеалист, Гаутама Буда, е изкушен от дяволските съблазни на властта и богатството, но лесно отхвърля тези светски права. Той прави чудеса, които противоречат на природните закони - копнежа на всяка риег. И, подобно на хамлетовата риег, носи бремето на духовния заряд на своя баща. Характерът му има и меланхолична страна, въплътена в неговата агония в градината. Накрая, разбира се, Иисус се издига нагоре, подобно на митичните образи на риег, на кръста, където е изобразяван с кървящи от побоите рани, типично страдание, понасяно от риег.

Риег у Иисус, а съответно и в религията му, се разкрива в неговата отдалеченост от семейството му. Когато му съобщават, че майка му го търси, той посочва към тълпата и казва: "Ето ги моите майка и баща." Отношенията му с жените не са ясни, а и той обикновено е изобразяван в компанията на мъже -тема, характерна за риег. Също така той е скаран с върхушката, особено с по-високопоставените от него, с религиозните лидери и учители.

Духът на риег ни осигурява свеж мироглед и необходимия идеализъм. Без него би ни останало само тежкото бреме на социалните структури и едно мислене, което не съответства на бързо развиващия се свят. Същевременно духът на риег може да нарани душата. Например в своята извисеност над обикновения живот, на криле, коне или колесници, той се чувства непобедим. Възможно е да стане безразличен към провалите и слабостите на обикновения смъртен живот. Хората трудно се сближават с този дух на риег. Той може да бъде очарователен и привлекателен, но зад гърба си крие тежка тояга. В риег има някаква скрита садистична нишка, която трудно можем да доловим преди да ни е ударила.

Самото извисяване също може да съдържа жестокост. Веднъж един мъж ми разказа сън, в който летял на биплан над фермата, в която е израснал. Виждал семейството си на земята пред къщата. Те го викали да се приземи и да бъде с тях, но той непрекъснато кръжал наоколо. Духът на риег често запазва дистанцията си от лабиринта на семейството. От гледна точка на душата този сън е защита срещу духовността и Бог, вие никога няма да обеднеете истински." Сънуващата не е могла да пусне ангела, преобразен като собствения й зет. Тя беше проправила пътя си до върха на планината. Очевидно беше постигнала нещо истинско в своята духовност. Но в този момент не можеше да проумее мистерията на духовната бедност - освобождаването от страха, от желанието и от усилията. Панталоните на мъжа са изпълнени от духа. Благодарение на тях той се носи като балон в човешките измерения. Той не е ракета; прилича по-скоро на клоун, безразсъден ангел на духовността.

Духът бива наблъскан в симптоматичните форми на култове и шарлатанство, когато не му позволяваме да се разгърне. За да разрешим проблема на симптоматичната риег, не е необходимо да се обръщаме към обратното, зепех или "стареца". Това, което можем да направим, е да приемем риег сериозно, да й позволим да се доближи до земята чрез собствената си валидност и значимост. Сънуващата изпитва оправдан глад за духовност. Опитът й да привърже духа към земята е очевидно дефанзивен и изпълнен със страх. Склонни сме да смятаме, че трябва да се постараем да поддържаме духа в рамките на разумното. Но както разкрива сънят, духът може да намери собствената си надморска височина; той притежава собствени, присъщи за него ограничителни принципи.

ВЯРА

Представете си вяра в себе си, в друг човек или в самия живот, която не трябва да бъде доказвана или демонстрирана и която може да съдържа несигурност. Хората понякога се доверяват на някой духовен лидер и се чувстват предадени, ако този човек не отговори на техните идеали. Но ние вярваме истински тогава, когато решим да вярваме на някого, съзнавайки, че предателството е неизбежно, защото животът и личността никога не са лишени от сянка. Тогава уязвимостта, която изисква вярата, може да се съчетае с вяра в себе си, с чувството, че човек може да преодолее болката от предателството.

В душевната вяра винаги присъстват поне две фигури - "вярващият" и "неверникът". Мислите на съмнение, които временно ни отдалечават от нашата ангажираност, непрекъснато се променят в разбирането ни за вярата. Подобни мисли за интелекта могат да изглеждат като слабост, но за душата е необходима и съзидателна сянка, която подсилва вярата, като я изпълва със съдържание, и прогонва перфекционизма й. Както ангелът на доверието, така и дяволът на съмнението играят конструктивна роля в пълнокръвната вяра. Третата част от това триединство е реалният живот, изживян с вяра.

Ако не допуснем несигурност във вярата, която изповядваме, ще станем жертви на невротични крайности. Възможно е да изпитаме чувство на превъзходство, да решим, че сме в правото си да заклеймим тези, които са ни предали, или да станем цинични по отношение на вероятността да се доверим някому. Когато отричаме безверието, ние се разграничаваме от него и го откриваме в околните. "На хората не може да се вярва." "Повярвах на един презрян човек, който не заслужава никакво доверие." Когато изживяваме само позитивната страна на вярата, другата страна поражда заядливо параноично подозрение към околните и към промените, които ни носи животът.

Когато не признаваме сянката във вярата, ние сме склонни да я оцветяваме в романтична светлина и тя става част от фантазията, отделена от живота. Юнг разказва за един негов пациент, теолог, който в съня си приближава до едно езеро, което дълго е отбягвал. Докато се приближава, подухва вятър, който набраздява повърхността на водата. Той се събудил ужасен. Докато обсъждали съня, Юнг му напомнил за езерото Витесда[15] в Евангелието, което, когато бъдело развълнувано от ангел, водата му ставала лечебна. Но пациентът не желаел да откликне. Това вълнение не му харесвало и той не виждал връзка между теологията и живота. В коментара си Юнг казва, че независимо от образованието си, пациентът не можел да види връзката между символичния живот в сънищата и копнежите на душата. По думите на Юнг, този човек имал нагласата: "Добре е да се говори за Светия Дух при специални поводи, но това не е явление, което можем да изживеем." Цял живот можем да изразяваме гласно своята вяра, но тя ще е незавършена без нашия отклик. (Думата отклик е свързана с една гръцка дума, която означава "да наливаме възлияния на боговете".) Да откликваме с доверие на предизвикателствата на живота и да вълнуваме водите на душата, означава да правим вярата завършена.

Можем да пазим вярата си в някакъв мехур на убеждението, без да виждаме пряка връзка с всекидневния живот. Работил съм с хора, всеотдайни в отношението си към религията, които се гордеят със своята вяра. Но те не вярват в себе си и на живота. Всъщност тези хора използват вярата си, за да държат живота на разстояние. Вярата им в религията е абсолютна, за тях това е единственото нещо в живота; но когато им се наложи да повярват в някой човек или в промяната в живота си, те се отдръпват. Убежденията могат да бъдат твърди и непроменяеми, но вярата почти винаги е отклик на присъствието на някой ангел, подобен на онзи, който вълнува водите. Може би това е ангелът Гавраил, който се явява на Дева Мария и изисква от нея абсурдната вяра в посланието, че носи в утробата си божествено дете. "Ххх", казва тя на ангела. "Нека това ми се случи, въпреки че не го разбирам." Този ангел се явява по-често, отколкото можете да си представите, за да ни каже, че носим в себе си нова форма на живот, която трябва да приемем с доверие.

Една моя братовчедка, монахиня, веднъж ми довери историята за своята голяма борба за вярата. Отишла в манастира млада и с години живяла ентусиазирано този живот. Изучавала религиозното битие с безкраен идеализъм и постоянна любознателност и винаги търсела начини да го направи по-интензивно и актуално. Но притежавала и практичност, която компенсирала сантименталната й нагласа. Когато говорела за теология, за медитация или за образование, тя се смеела от сърце, като духовен учител, който винаги долавя иронията и абсурда на живота.

Тази странна смесица от извисена духовност и практичност се разкривала и в две нейни страсти. Тя отделила много време, за да получи научни степени, а после изнасяла лекции в различни гимназии, които се управлявали от нейния орден. Но също така изучавала и дзен-будизъм и източна медитация по време, когато на широките религиозни разбирания не се гледало с добро око. Каквото и да правела, за каквото и да говорела, тя излъчвала необикновена чистосърдечност и неограничена всеотдайност.

Един ден разбрала, че е болна от рядка, болезнена и смъртоносна болест. Постепенно трябвало да се откаже от преподавателската си дейност, за да се грижи за тялото си. Няколко години страдала от силни болки и физически дискомфорт. Ходела от доктор на доктор, за да събере повече информация за необикновеното си състояние. По думите й, на определен етап знаела за болестта си повече от всеки лекар в страната. Тя организирала живота си по най-добрия възможен начин и след като опознала болестта си, разработила собствен лечебен режим.

Тогава, в разгара на болестта й, болката и объркването в живота й взели своя данък. Тя загубила вярата си. Става дума за човек, прекарал целия си живот в култивиране на духовността и пълно отдаване на религията. Каза ми, че през време на една от хоспитализациите изпаднала в дълбока депресия. Всичко, в което вярвала, се сринало в една дълбока черна дупка и тя почувствала, че някогашните й усилия да живее честен, принципен живот са били напразни. Повикала свещеник, но за нейна изненада, щом му казала, че е загубила вярата си, той изхвърчал от стаята. Каза ми, че дълго си спомняла гърба му, докато той бързо отварял вратата, за да избяга от съмнението и депресията й.

Нямала друг избор, освен да се потопи в мрачните си емоции. През време на обучението си никога не била допускала, че може да изживее подобна криза, свързана с вярата. Очаквала непрестанно издигане в разбиранията и техниката си и евентуално няколко леснопреодолими проблема. Но съдбата я отвела в друга посока, към място, лишено от дух и завладяно от пълна безнадеждност.

Тогава стигнала до своите дълбини, до самия край на човека, за когото се смятала. Била изпразнена от всякакви духовни амбиции и от задоволство от постиженията си. Нямала водачи, нито представа как да продължи. Пред нея нямало живот или някой, с когото да поговори. Била запозната с източната концепция за празнотата, но не допускала, че човек може да се чувства така съсипан.

Накрая обаче открила една нова вяра, израснала именно от депресивните мисли и емоции. Била шокирана, когато почувствала вълнението в онази дълбока, празна дупка. Не знаела какво да мисли за него, защото то било много по-различно от вярата, която изучавала и подхранвала цял живот. То било неразривно свързано с болестта и обездвижеността й. В този нов тип духовност обаче тя открила дълбок покой. Вече не търсела утеха от болничния свещеник или от някой друг. Каза, че й е трудно да опише тази нова вяра, толкова дълбока и различна от култивираната в някогашната й религиозна дейност. В тази вяра имало повече индивидуалност; тя била тясно свързана с нейната идентичност и с болестта й. Открила от какво има нужда, I по единствения възможен начин - сама. Скоро, след I като ми разказа за загубата и възраждането на вярата си, тя почина в мир.

Съществува някаква икономика на душата, според която навлизането в нови области на мисълта, на емоциите и на взаимоотношенията изисква висока цена. Сънищата ни дават този урок чрез образа на парите. Някой казва на сънуващия да бръкне в джоба си и да плати на железопътния кондуктор, на крадеца или на магазинера. Митологията съветва пътуващия към портите на подземния свят да вземе дребни пари, за да плати цената на пропуска. Моята братовчедка трябваше да плати висока цена на лодкаря, когато наближи неговата река на забравата. Тя трябваше да се откаже от дълго подхранваните си разбирания и от радостта на духовния живот. Трябваше да се освободи от предишната си вяра, за да може да я възобнови и да я направи завършена.

Нещо в човешкото страдание и в загубата, тълкувани с разум, напомня за мистериите на Йов. Те могат да бъдат изживени само с вяра. Страданието насочва нашето внимание към място, което при други обстоятелства бихме пренебрегнали. Вниманието на монахинята дълго време е било съсредоточено върху духовната й практика, но, в крайна сметка, тя беше принудена да се вгледа в собственото си сърце без духовна подкрепа и без лупа. Трябваше да научи, че вярата не идва само от духовния живот и от висшите откровения, но и като еманация от дълбините, една стряскащо нелична реалност от най-личното място. Смятам, че тя научи един урок, преподаван от много мистици: че това необходимо измерение на вярата е оплодено от незнанието. Никола от Куза казва, че трябва да се образоваме в собственото си невежество или никога няма да стигнем до божественото. Трябва да стигнем до онзи труден момент, когато не знаем какво става или какво можем да направим. Именно там е входът към истинската вяра.

БОЖЕСТВЕНИЯТ СЪЮЗ

В разгара на ежедневните битки ние копнеем за просветление и някакъв вид освобождение. В молитвите и медитацията си се стремим към удовлетворяващ обикновен живот. Юнг винаги е твърдял, че тези две неща, атта и аттш, са способни на мистична венчавка, на божествен съюз. Но подобен брак не се постига лесно. Духът е склонен да се впуска сам в амбиция, фанатизъм, фундаментализъм и пер-фекционизъм. Душата се затваря в своите сълзливи настроения, невъзможни връзки и обсебващи занимания. За да се осъществи този брак, те трябва да се научат на взаимно, уважение и влияние - възвишените цели на духа да бъдат укротени от смирените задръжки на душата, а душевната несъзнателност да се'развълнува от идеите и въображението.