Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса

МИТ

Във фарсовата пиеса Жабите от Аристофан бог Дионисий посещава Хадес, за да върне един от мъртвите поети. Градът линее под влиянието на слабата поезия и най-доброто решение, изглежда, е да се възкреси един от преуспелите някогашни поети. В подземния свят Дионисий става съдия на състезание между Езекиил и Еврипид и накрая кани Езекиил да спаси града от недостига на поетични дълбини. Еврипид е дисквалифицирай, защото демонстрира предполагаемата си задълбоченост със строфата: "Когато смятаме неверния за верен, а верния - за неверен" -безсмислици, които могат да бъдат чути там, където душата е изгубена.

Митът е сакрален разказ, протичащ във време и място извън историята и описващ във фикционална форма фундаменталните истини за природата и за човешкия живот. Митологията дава плът и кръв на невидимите и вечни фактори, които винаги са част от живота, но не се проявяват в буквалните, фактологически истории. Обикновено, когато разказваме преживяна история, използваме чисто човешки термини. Кога за последен път говорихте за чудовища, ангели или демони, докато описвахте някое силно емоционално преживяване? Митът се простира отвъд личното, за да изрази една образност, отразяваща архетипните теми, които оформят всеки човешки живот.

Когато се опитваме да разберем проблемите и страданията си, ние търсим някоя история, която да ги синтезира. Повърхностните ни обяснения обикновено проявяват своите слабости; те не ни удовлетворяват. Затова се обръщаме към семейните теми. Въпреки че приемаме историите за детството и за семейството буквално, смятам, че обръщането ни към миналото е начин за доближаване до мита, до историята, която е достатъчно проницателна, за да изрази дълбоките чувства, които изпитваме днес. Когато разглеждахме темата за семейството, се опитах да покажа, че спомените за майката, бащата и другите членове на семейството са акт на въображение, а не просто спомени. Когато говорим за това, което бащи те ни са направили или не са направили, ние възстановяваме собственото си действително минало и същевременно описваме нуждата си от вечен баща, някой, който може да играе ролята на защитник и съветник, на авторитет и ръководител. Спомените ни за семейството са важна част от митологията, с която живеем.

През последните няколко години се появи много литература на тема митология. Силният обществен отзвук според мен е свързан с нуждата от дълбочина и съдържателност на начина, по който си представяме своя живот. Митологията от цял свят оживено изследва основните характеристики и теми на човешкия живот такива, каквито са по целия свят. Образите могат да бъдат специфични за отделната култура, в която се е породила митологията, но темите са универсални. Това е едно от качествата на митологията -начинът, по който тя си пробива път през личностните различия, за да достигне до големите теми на човешкото битие.

Митологията често съдържа една космология, описание на начина на създаване и управление на света. Важно е да бъдем ориентирани, да имаме представа за физическата вселена, в която живеем. Затова много митолози са отбелязали, че дори модерната наука, с цялата си фактологическа валидност, често ни дава една космология, митология в истинския смисъл на думата.

В мита има намек за фалшивост - например когато преценяваме, че едно предположение за действителността е "само" мит. Митът може би прилича на полет на въображението, защото неговата образност често е фантастична, изпълнена с богове и дяволи или с невъзможни действия и нереални декори. Но фантастичните елементи в митологията са присъщи на този жанр; те ни отвеждат от реалистичните житейски подробности към невидимите фактори, които са не по-малко реални.

Митът може да бъде незаменим водач в себепознанието ни, защото той стига далеч в описанието на универсалните начини, по които се разкрива човешкия живот. Когато чувстваме липсата на адекватно поетично прозрение, ние сме принудени, подобно на Дионисий в Жабите, да тръгнем на пътешествие из подземния свят. Това не винаги е приятно. Неврозата и психозата могат да бъдат описани като мрачната форма на това слизане към дълбините, но съществува и по-светла версия. Можем да последваме примера на Дионисий и без да предприемаме опасното пътуване към долната земя: бихме могли да възкресим някогашните създатели на мита, възстановявайки уважението си към митологиите по света.

Думите митология и мит не са синоними. Митологията е съвкупност от истории, опитващи се да обрисуват митовете, които изживяваме в обикновения живот. Както историите за детството и семейството пробуждат митовете, които изживяваме като възрастни, така традиционните митологии съживяват митични белези, които можем да проследим и в съвременния живот. Митологията на една чужда култура също може да ни помогне да забележим факторите, с които се срещаме ежедневно на най-дълбоки нива. Митологията ни учи как да си представяме нещата по-задълбочено, отколкото ни позволяват социологическите или психологическите категории. Това между другото е една от причините, поради които съм предпазлив, когато става дума за психологически интерпретации на митологията: не искаме да сведем мистериите, съдържащи се в мита, до съвременния език и до концепциите, които вече не са достатъчни за проучванията върху нашето битие.

Когато четем митология, ние се учим как да разсъждаваме по-задълбочено и имажинистично. Съвременната митология, която приемаме не като мит, а буквално, е мироглед, изграден от факти, информация и научни обяснения. В този контекст историите и ученията на религията изглеждат напълно различни, свързани с един друг свят, и затова се сблъскваме с многото конфликти между религия и наука. Може би ако разглеждахме научните възгледи като митология, бихме могли заедно с тях да приемем и другите митологии.

Митът винаги е начин на фантазиране; той не е свързан с фактите, като изключим това, че те могат да бъдат основа за една митологична история. Спомням си добре как един екскурзовод в Ирландия посочи към кръглата кухина в насрещен планински рид и обясни, че това е следа от гигантската захапка на Дявола. Митологията често тръгва от физическите дадености, но ги използва като трамплин за отскачане към фикциите, чиято истина засяга по-скоро човешкия живот и ценности, отколкото физическия свят, който обгръща историята. Когато се опитваме да проследим митологията до нейния физически източник, ние се връщаме назад, мислейки си, че по този начин обясняваме мита.

Същият принцип важи в случаите, когато се опитваме да разглеждаме настоящите си чувства и Поведение като причинени от събития в миналото. Митологичното мислене търси не толкова буквалните причини, колкото едно по-прозорливо фантазиране. То засяга миналото, но миналото като мит се различава от миналото като факт. Подобно на мита, историите за живота ни, които разказваме, съдържат теми и образи, действащи в настоящето. Ако се върнем толкова назад във времето, че да успеем да излезем извън историята, да стигнем до Олимп или до Райската градина, ние ще се докоснем до изначалните теми, които са в основата на човешкото съществуване.

Дълбочината на мита е една от характеристиките му, които го правят полезно средство за внасяне на душа в живота. Както вече видяхме, душата се чувства добре с такова възприятие за времето, което се простира отвъд пределите на обикновения човешки живот. Душата се интересува от вечните теми дори когато е затворена в детайлите на всекидневния живот. Тази интерпретация на времето и вечността е една от най-големите загадки. Тя е изследвана от много религии и сама по себе си е предмет на много митологии.

Съвременните автори, които се стремят към психологически прочит на мита, извършват богослужение, което идва от древността. Западната история е изпълнена с литература, изследваща съвременния смисъл на традиционните митове. Важно е обаче при тези свои усилия да не стесняваме митологията до собствените си концепции. Тя по-скоро би трябвало да разшири психологическото ни мислене, за да включи в него загадките на човешкия живот, които никога няма да бъдат обяснени напълно. Митологията може да внесе душа в психологическото ни мислене само ако позволим на митовете да стимулират въображението ни, без да ги превеждаме на езика на модерната психология.

Митологията може да ни научи да долавяме митовете, които изживяваме всекидневно, и да почитаме онези, които са особено присъщи за нас като личности. Не е необходимо да означаваме нашите дълбоки, митични истории с гръцки или римски имена. Митологията ни помага да видим своите митове, но всеки от нас има свои специални демони и божества, свои извънземни пейзажи и битки. Юнг ни съветва да се обърнем към традиционната митология, за да се развием, да видим и чуем по-ясно темите, които са специфични за нас. Важното е да разберем, че независимо от това, дали животът ни се струва само поредица от причини и следствия, ние често пъти, без да го съзнаваме, изживяваме дълбоки истории.

Обречени сме да изживяваме това, което не можем да си представим. Може да бъдем впримчени в мита, без да осъзнаваме, че действаме като герои в пиеса. Работата с душата включва усилие за увеличаване на осъзнаването на тези митове, изграждащи основите на живота ни, защото ако се запознаем с героите и темите, които заемат централно място в нашите митове, ще можем да се освободим от натрапчивостта им и от слепотата, която ни връхлита, когато сме впримчени в тях. Тук отново можем да осъзнаем значението на имагинерните дейности, като например водене на дневник, тълкуване на сънища, поезия, рисуване и терапия, насочена към изследване на образите в съня и в живота. Тези методи ни ангажират активно с митологията, която е материал за собствения ни живот.

Жабешкият хор в пиесата на Аристофан ни предлага една добра илюстрация на начина на живот, приспособен към мита. Жабите са амфибии, които могат да живеят както на повърхността, така и в дълбините. В пиесата те развеждат Дионисий и неговата свита из подземния свят. За да се насладим на душевността на митичния живот, ние се нуждаем от способността на амфибиите, която ни позволява да посетим и да опознаем собствените си дълбини, където наистина се формират смисълът и ценностите.

Когато Дионисий се оплаква от крякането на жабите, те му казват, че са обичани от Пан, Аполон и Музите - божествата, които ценят музиката и лириката и стоят в основата на поетичната чувствителност в човешкия живот. Без поетична чувствителност, митът се превръща в суров фундаментализъм, в дефанзивно отношение към личните ни истории. Но с помощта на Музите митът може да внесе дълбочина, прозорливост и мъдрост във всекидневния живот.

РИТУАЛ

Ако можехме да възприемем идеята, че някои действия може би не оказват влияние на действителния живот, а са насочени към душата, ако можехме да се откажем от доминиращата роля на функционалността в много от нещата, които правим, тогава в по-голяма степен бихме могли ежедневно да подхранваме душата. Една дреха може би е полезна, но е възможно да носи и специален смисъл, свързан с някоя душевна тема. Струва си да положим малко усилия, за да превърнем вечерята в ритуал, като се погрижим за символната сугестивност на храната и за начина, по който я поднасяме и ядем. Без това допълнително измерение, което изисква мисъл, може да ни се струва, че животът върви гладко, но душата бавно отслабва и се изявява единствено в симптомите.

Струва си да отбележим, че неврозата и психозата често приемат формата на натрапчив ритуал. Не можем да спрем, отново и отново да ядем определени храни, често некачествени. Не можем да се откъснем от телевизора, особено когато се излъчва програма, която сме свикнали да гледаме. Нима това не е натрапчив ритуал? Хората с остри психични разстройства припяват думи с ритуално звучене в неподходящи моменти, носят екстравагантни дрехи или непрекъснато размахват ръце, жестикулират, за да подчертаят онова, което искат да кажат. Познавах един мъж, който кръстосваше пръстите си, винаги когато почувстваше присъствието на злото, тоест всеки час по няколко пъти и една жена, която докосваше коляното си в края на всяко изречение, произнесено от нея.

Възможно ли е тези невротични ритуали да се появяват, когато въображението е изгубено и вече не се грижим за душата? С други думи, невротичните ритуали може би говорят за загуба на ритуала във всекидневния живот. Ако присъстваше, той би запазил душата във въображението и би я отдалечил от буквалното възприемане на нещата. Неврозата може да бъде дефинирана като загуба на въображението. Казваме, че "преиграваме", като имаме предвид, че смисълът, който трябва да остане във сферата на въображението, се изявява в живота така, сякаш това не е поезия. Лечението на невротичната ритуалност би могло да е култивиране на по-истинско чувство за ритуала във всекидневния живот.

Ритуалът запазва светостта на света. Когато знаем, че всичко, което правим, независимо колко просто е то, има ореол на въображение и може да обслужи душата, животът става по-богат, а нещата около нас - по-ценни и по-достойни за нашата защита и грижа. Както в съня един малък предмет може да означава много, така и в живота, оживен от ритуала, няма маловажни неща. Когато в съответствие с традициите се извайват лица и тела върху столове и инструменти, душата се признава в обикновените неща, както и фактът, че обикновената работа също е ритуал. Когато поставяме върху продуктите за масово потребление знаците на функционалността, но не и на въображението, ние отричаме ролята на ритуала в обикновените дейности. Прогонваме душата, която би могла да вдъхнови живота ни.

Отиваме в църквата или в храма, както за да участваме в този силен традиционен ритуал, така и за да се научим как да извършваме ритуалите. Традицията е важна част от ритуала, защото обсегът на душата е много по-широк от този на индивидуалното съзнание. Ритуалите, които сме "измислили", не винаги са правилни. Подобно на нашите тълкувания на сънищата ни, те могат да подкрепят дребнавите ни теории, но не и вечните истини. Спомням си, че преди много години няколко монахини решиха да пеят Великденски химни по време на Разпети петък, защото смятаха, че мислите за смъртта на Христос са твърде болезнени и депресиращи. Традицията може би знае по-добре колко е важно дълбокото "настроение на Разпети петък, независимо че е мрачно. Ако желаем да отредим на ритуала по-важно място в живота си, полезно е да се вслушаме в съветите на официалната религия и традиция.

Може би искаме да открием църква, която е по-чувствителна към традициите на ритуала, отколкото към краткотрайни увлечения, не в името на принципен консерватизъм, а защото дълбоката и многостранна душа се запазва най-добре в традициите, които отразяват дълги периоди от време. Моето възпитание беше католическо и аз все още си спомням за костите на светеца и камъка в олтара, които се изискват, дори когато олтарът е от дърво. Бих могъл да отнеса тази информация за сакралната технология у дома и да призная, че е важно, в къщата си да пазя някои семейни реликви. Нямам предвид истински кости, но може би нещо, дадено ми за спомен, снимка или стари писма. Навярно бих могъл да поискам нещо, направено от камък, което да ми напомня за дългия живот на душата в сравнение с индивидуалния ми живот. От църквата научих също, че свещите трябва да бъдат направени от пчелен восък и че изборът на хляба и виното на трапезата е особено важен.

Спомням си свещената книга, която стоеше на олтара, когато бях момче - требникът. Тя беше подвързана с червена кожа, а страниците й бяха белязани с широки цветни ленти. Буквите бяха едри, а указанията за литургията бяха написани с червени букви, силно контрастиращи с облечените в черно богомолци. Дори сега бих могъл да извлека поука от тези детайли, като например да помня колко са важни правилата на литургията - изписаните с червени букви инструкции за това, как се изпълнява един обред. В съзнанието си бих могъл ежедневно да обръщам внимание на изписаните с червени букви правила, на специалния начин, по който трябва да бъдат извършвани нещата.

Разбира се, това, което предлагам, може да се приеме повърхностно. Понякога хората се оказват впримчени в бездушни ритуали. Те твърде леко си играят с правилата на литургията. Говоря за едно дълбоко усещане на начина, по който могат да бъдат постигнати нещата, със стил, за да пробудим едно измерение, което истински подхранва душата. Спомням си, че докато бях дете, не изпитвах особено сантиментални чувства към ритуалите на литургията. По-късно в часовете по теология учех, че ритуалите са ефективни "вследствие на направеното", а не на намеренията на човека, извършващ обреда. Може би това е съществената разлика между истинския ритуал и играта на ритуали - личните намерения и предпочитания на човека, извършващ ритуала, са на второ място след традициите и ритуала, породен от самата действителност. Правилата на литургията не могат да изникнат от някое повърхностно място. Те може да са тясно свързани с вкуса и произхода на личността, но освен това трябва да извират от солиден източник, който е дълбоко в душата на човека. Любовта на Юнг към неговите каменни гравюри не е нито сантиментална, нито експериментална. Те са носители на честността, както за него, така и за нас, които ги съзерцаваме днес, много по-късно. Но тази конкретна форма на ритуализиране не е подходяща за всеки.

Колко интересно би било, ако можехме да се превърнем в свещеници, пастори и равини, за да си помогнем при откриването на собствени литургични правила и ритуални суровини. Може би е по-добре задълбочено да се запознаем с тези духовни професии, отколкото със социология, бизнес и психология, каквито сякаш са съвременните предпочитания. Вероятно ще се погрижим за душата си по-добре, ако дадем дълбок живот на ритуала, вместо дълги години да посещаваме консултации на тема лично поведение и взаимоотношения. Може би по-красиво бихме изживели душевните състояния като любов и емоции, ако в живота ни има повече ритуали и/по-малко психологическа адаптация. Ние бъркам чисто преходните, лични и непосредствени проблеми с по-дълбоките и трайни безпокойства на душата.

Душата се нуждае от интензивен, пълнокръвен духовен живот толкова, колкото тялото се нуждае от храна. Такива са прозренията на духовните учители през вековете. Няма причина да поставяме под въпрос мъдростта на тази идея. Но същите учители демонстрират, че духовният живот изисква грижа и внимание, защото той може да бъде опасен. Лесно е да полудеем в духовния живот, когато воюваме срещу несъгласните с нас, когато проповядваме личните си предпочитания, вместо да изразяваме душевността си, или изпитваме нарцистично удоволствие от убежденията си, вместо да откриваме смисъл и удовлетворение в духовността, достъпна за всички. Историята на нашия век разкрива склонността на невротичната духовност към психоза и жестокост. Духовността е силна и затова има потенциал както за добро, така и за зло. Душата има нужда от дух, но и духовността се нуждае от душа - една дълбока интелигентност, чувствителност към символичния и метафоричен живот, истинска приоб-щеност и привързаност към света.

Ние все още нямаме представа за положителните придобивки, които, като индивиди и като общество, бихме могли да получим от една по-духовна религия и теология. Нашата култура се нуждае от теологическо съзерцание, което не защитава определена традиция, а се грижи за потребността на душата от духовна насоченост. За да постигнем тази цел, трябва постепенно да връщаме душата в религията, следвайки съветите на Юнг, който през 1910 г. в едно свое писмо до Фройд е написал: "Какъв безкраен екстаз и необузда-ност лежат задрямали в нашата религия. Ние трябва да превърнем в действителност нейния любовен химн."

Глава 11

ВЕНЧАЛНА   ДУХОВНОСТ  И ДУША

В своята духовност ние се стремим към осъзнаване, прозрение и най-висши ценности; в душевността си понасяме най-приятните и изтощителни човешки изживявания и емоции. Тези две насоки изграждат фундаменталния пулс на човешкия живот и до известна степен се привличат.

Всеки знае, че живеем във време на материализъм и нарастваща консумация, на изгубени ценности и промяна на етичните стандарти. Изкушаваме се да желаем връщане към старите ценности и живот. Струва ни се, че в миналото сме били по-религиозни като хора и традиционните ценности са имали по-голямо влияние в обществото. Но независимо от това, дали този възглед за миналото е замъглен и носталгичен, ние се стремим да помним предупреждението на Юнг относно опита да се справим с настоящите трудности чрез връщане на предишните условия. Той нарича тази маневра "регресивно възстановяване на личността". Възможно е обществото да бъде обсебено от тази дефанзивна стратегия, от стремежа за възстановяване на доброто минало. Бедата е в това, че спомените винаги съдържат частица въображение и тежките моменти от миналото по-късно биват несъзнателно позлатени в "доброто старо време".

Ако можем да устоим на изкушението да подобрим настоящето, възстановявайки миналото, може би ще се изправим очи в очи с днешните предизвикателства. Струва ми се, че обществото ни не се отдалечава от духовността; напротив, в известен смисъл ние сме по-духовни, отколкото е необходимо. Ключът за откриване на изгубената духовност и за преодоляване на сковаващия ни материализъм не се крие в по-интензивното търсене на духовността, а в това, да си я представим наново.

В края на петнадесети век Фичино пише в своята Книга на живота, че духът и тялото, религията и светът, духовността и материализмът могат да бъдат впримчени в едно поляризирано разцепление: колкото по-натрапчиво материалистични сме ние, толкова по-невротична ще бъде нашата духовност и обратното. С други думи, нашето полудяло консуматорско общество проявява знаците на изчезналата духовност в своята склонност към абстрактен и интелектуализиран подход към живота. Като лечение на подобно разцепление Фичино препоръчва да поставим душата в средата, между духа и тялото, за да предотвратим опасността те да се превърнат в изопачени карикатури на самите себе си. В този смисъл лечението на материализма е да открием конкретни начини за връщане на душата в духовната ни практика, в интелектуалния ни живот и в емоционалната и физическата ни връзка със света.

В най-широкия смисъл на думата духовността е аспект от всеки опит да се доближим до невидимите фактори в живота, да се погрижим за тях и да се издигнем над личните, конкретни, пределни детайли от света. Религията простира своя поглед отвъд този Живот до времето на сътворението, това, което Мирча Елиаде нарича ххх, онова друго време отвъд нашите преценки, "времето" на мита. То е свързано с отвъдния живот и с най-висшите ценности в този живот. Тази духовна гледна точка е необходима за душата и осигурява широтата на мирогледа, вдъхновението и чувството за смисъл, от които душата се нуждае.

Духовността не винаги е недвусмислено религиозна. Математиката е духовна в широкия смисъл на думата, защото е абстракция на конкретните детайли на живота. Една разходка през гората в дъждовен летен ден може да бъде духовна дейност, дори само защото това е начин да се отдалечим от дома и от рутината и да бъдем вдъхновени от високите, стари дървета и от природните процеси, които излизат извън човешките мащаби. Платонистите твърдят, че духът ни издига над ограниченията на човешките измерения и по този начин подхранва душата.