Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса

Преследването на интелектуалните и техническите знания може да бъде предприето с прекомерен плам или монотеистична едностранчивост, които понякога се срещат в духовния живот. Книгата на Трейси Кидър Душата на една нова машина всъщност не говори за душата, но описва компютърните изобретатели и рационализатори като всеотдайни, себеотричащи се техници, които посвещават своя живот на виденията си за една епоха на технологиите, често за сметка на своите семейства. Те са "монаси на машината". Уловени от духа на своята работа, подобно на някогашните монаси, те водят аскетичен живот в ентусиазираното преследване на една машина, която възпроизвежда природния свят до степента, до която е възможно чрез светлина и електроника. Самият компютър, свеждаш конкретните детайли от живота до дигитална математика и светлинна графика, за добро или за лошо, е вид одухотворяване яли обезплътяване на материята. Средновековните монаси също са имали собствен метод за сублимиране на/земния живот в интелектуални познания и четива - преписвали са книги и са се грижели за библиотеките със свещени текстове.

Абстракцията на битието крие сериозни спънки за душата. Интелектуалният стремеж да живеем в един "познат" свят лишава обикновения живот от неговите неосъзнавани елементи, нещата,.с които се срещаме ежедневно, но познаваме твърде малко. Юнг приравнява несъзнателното с душата, така че, когато се опитваме да живеем напълно съзнателно в един интелектуално предсказуем свят, защитен от всички загадки и сближен с конформизма, ние губим всекидневните възможности за душевен живот. Интелектът иска да знае; душата обича да бъде изненадвана. Интелектът, насочен навън, желае просвещение и удоволствието от пламенния ентусиазъм. Душата, винаги насочена навътре, търси съзерцанието и свързания със сянаката, загадъчен живот на подземния свят.

Джеймс Хилман отбелязва, че когато нашата духовност не е достатъчно задълбочена, тя се промъква през задната врата и приема причудливи форми на всевъзможни видове странен ентусиазъм. Може да преминем от пълноценната духовна чувствителност към култовия фанатизъм. Астрологията например векове наред е била вплетена в тъканта на литературата и религията. Юнг е написал цяла книга за астрологичните фактори в християнството, чието начало съвпада с астрологичната епоха на рибите. Историята на свещените изкуства е изтъкана от астрологични теми и образи, които винаги са свързани със загадките, изразени в догмата и ритуала. Днес обаче астрологията стои редом с кръстословицата във вестника. Онова, което някога е било жива митология, вплетена в религиозното изкуство и в теологията, днес е салонна игра. Това е пример за загубата на дълбочина и съдържа-телност в нашата духовност. С други думи, на езика на Фичино, в нея вече няма душа.

ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ И НЕГОВОТО "ЛЕЧЕНИЕ" - ПОЛИТЕИЗЪМ

Често, когато духовността изгуби своята душа тя приема сенчестата форма на фундаментализма. Нямам предвид никоя конкретна група или секта, а по-скоро това, че подобна гледна точка може да завладее всеки от нас във всяко отношение. Един от начините да опишем природата на фундаментализма е чрез аналогия с музиката. Ако седнете зад пианото и ударите силно клавиша за долно до, ще чуете, независимо дали го осъзнавате, или не, цяла серия от тонове. Вие ясно чувате "фундаменталния" тон, но той би ви звучала странно, ако не включваше и обертоновете - до, сол, ми и дори си-бемол. Мога да дефинирам фундаментализма като защита срещу обертоновете на живота, срещу богатството и политеизма на въображението. Моите студенти в колежа бяха фундаменталисти, когато възразяваха срещу дискутирането на едва доловимите препратки - обертоновете - в някой роман на Хемингуей. Човек е фундаменталист, когато заявява, че неговият сън за змията, вперила поглед в очите му, рецитирайки откъси от Песен на песните, е само отражение на преживяното предишния ден, когато е намерил дъждовен червей в задния си двор.

Тук стигаме до едно важно правило, приложимо към религиозната духовност и всички видове разкази сънища и картини. Интелектът иска обобщен смисъл - това е добро за целево ориентираната природа на съзнанието. Но душата копнее за дълбочина на съзерцанието, за множественост на смисловите пластове, за безкрайни нюанси, препратки, алюзии и догадки. Всички те обогатяват тъканта на образа или разказа и доставят удоволствие на душата, като й предоставят поле за размисъл.          

Размисълът е едно от основните удоволствия за душата. Ранните теолози на християнството подробно са разгледали въпроса, как един библейски текст може да се прочете на много нива едновременно. Той съдържа буквално, алегорично и анагогичееко (свързано със смъртта и с отвъдния живот) значение. Теолозите обикновено дават за пример историята на Екзод като алегория на освобождаването на душата от затвора на греха. Обаче това не е единственото значение на тази история. Практиката, за която става дума, предполага "архетипен" прочит на Библията, разглеждащ нейните притчи не като опростенчески морални уроци или декларации за вярата, а като едва доловим израз на загадките, които се намират в корените на човешкия живот. Една свръхестествена история може би е не просто доказателство за божествеността на Христос -  душата лесно приема божественото - а навярно изразява някаква необяснима истина за пътищата на душата. Има ли начин душата да се нахрани така, сякаш сме й дали стотици риби и хлябове, въпреки че в живота разполагаме само с по едно от тях? Има ли начин бракът - всички венчавки стават в Кана - да превърне водата във вино?

От гледна точка на душата многобройните църкви и неизброимите тълкувания на християнството са неговото богатство, докато всеки опит за обединяване на църквите в една може, в крайна сметка, да се окаже заплаха за самото съществуване на религията. Интересно е да си спомним, че една от искрите за пробуждането на италианския Ренесанс идва от един Църковен събор, свикан между Източната и Западната църква. В процеса на работата на Събора във Флоренция се срещнали много хора с въображение от близо и далеч и от кръстосаното оплождане на идеи се родила нова перспектива за християнския начин на живот, този път силно повлияна от мислителите на Древна Гърция и от магическото изкуство. Повлиян от разговорите през време на Събора, Пико де ла Мирандола, решил да напише книга, наречена Поетична теология. Козимо ди Медичи[13] започнал да проявява интерес към египетската магическа теология.

Безкрайното вътрешно пространство на разказа, независимо дали той идва от религията, или от всекидневния живот, е неговата душа. Ако лишим сакралните истории от тяхната загадка, ще ни остане само твърда черупка на фактите, тривиалността на еднопосочния смисъл. Но когато позволим на историята да има душа, ще можем да открием чрез нея собствените си дълбини.

Фундаментализмът е склонен да идеализира и обгръща с романтична окраска разказите, отстранявайки мрачните елементи на съмнението, безнадеждността и празнотата. Той ни предпазва от трудностите на личното участие при намирането на смисъл и при развиването на собствени морални ценности. Сакралната поучителна история, която има потенциала да задълбочи загадката на нашата идентичност, бива дефанзивно използвана във фундаментализма, за да ни спести напрежението от съществуването ни като личности със свой избор, отговорност и непрекъснато променящо се самоусещане. Трагедията на фундаментализма е способността му да замрази живота в една твърда буца смисъл.     

Съществуват много видове фундаментализъм -на Юнг и на Фройд, на демократи и републиканци, на рока и блуса. Той е свързан с личните истории, които разказваме. Например сега в ерата на психологията, много от нас убеждават себе си, че проблемите в живота ни се дължат на нещо, което се е случило в детството ни. Приемаме еволюционната психология буквално и обвиняваме родителите си за всичко, в което сме се превърнали. Положението би могло да се промени, ако можехме да прозрем отвъд тези детски истории, да се вслушаме в тях като в мит, да уловим поезията им и да чуем вечните загадки, които звучат в тях.

Наскоро попаднах на един пример за този тип фундаментализъм. Седях в кабинета си, когато телефонът иззвъня и един ясен, твърд глас каза: "Здравейте, аз съм жертва на кръвосмешение и бих искала да поговоря с вас."

Бях озадачен от резкия начин, по който се представи тази жена - без име, без разговор, само една кратка характеристика, обясняваща живота й. Естествено, разбрах, че жената беше преживяла нещо болезнено, и оцених смелостта в признанието й. Сякаш някой, който се бореше с алкохола, ми казваше: "Аз съм Джо и съм алкохолик." Но бях стреснат и от начина, по който тя изрецитира първите си думи: "Аз съм жертва на кръвосмешение." Встъплението й ми подсказа, че тя се идентифицира с кръвосмешението. То звучеше като фундаменталистко изповядване на вярата. В тези първи мигове се питах, как ще се преборим с кръвосмешението и с фундаментализма й, ако тази жена станеше моя пациентка. Дали щеше да успее да прозре отвъд историята си за кръвосмешение, без да отрича болката и страданието? Щеше ли, в крайна сметка, да се освободи, за да стане личност, вместо главен герой в една история от детството си? Беше ли приела като дефиниция на кръвосмешението, че то е неизбежна психологическа травма, превръщайки го по този начин в свой мит?

Вече съм казвал, че душата се интересува повече от подробностите, отколкото от обобщенията. Същото важи и за личната идентичност. Отъждествяването с група, синдром или диагноза означава отдаване на абстракцията. Душата осигурява силно чувство на индивидуалност - лична съдба, специфични влияния, произход и уникални истории. В лицето на огромната нужда както от спешни, така и от постоянни грижи, здравната система определя хората като шизофреници, алкохолици и жертви, за да внесе малко ред в хаоса на живота у дома и на улицата, но всеки човек може да разкаже някоя неповторима история, независимо колко общовалидни теми съдържа тя.

Затова при такава личност грижата за душата трябва да започне просто с разказване на нейната история. Всъщност бих искал да я чуя много пъти, за да доловя нюансите. Смятам, че за тази жена би било полезно да види себе си в разказите си и да изгуби част от своята колективна, фундаменталистка идентичност. Как би могла да види душата си, когато забулва своята загадка с представата за жертва на кръвосмешение? Не бих искал да омаловажавам това, което е преживяла, или дори убеждението й, че събитието е изключително важно за нейното развитие. Но историята й трябваше да се задълбочи, да бъде възприета в цялата й сложност и разгледана от много страни, а не само от тази, която твърди: "Ти си преживяла това, значи ще бъдеш травматизирана завинаги."        

Всички имаме своите фундаменталистки истории, разкази, които приемаме буквално и безрезервно. Обикновено ги познаваме толкова добре, че трудно бихме могли сами да прозрем отвъд тях.Те са така убедителни и достоверни, че ни водят до декларации и аксиоми, които много приличат на религиозни принципи, като изключим факта, че са се развили индивидуално. Подобно на ранните християнски теолози, ние можем да разгърнем тези истории, за да разкрием детайлите, многобройните смислови пластове, нюансите и противоречията, сюжетните структури, жанрове и поетични форми - не за да ги развенчаем или демитологизираме, а за да открием в тях много по-дълбок смисъл и стойност.

Независимо от това, дали става дума за религиозните, или за личните ни истории, често изникват едни и същи проблеми. Твърде често чуваме заключения, свеждане на богатите детайли на историята до някакъв обобщен смисъл или поука. На езика на Юнг бихме могли да кажем, че имаме нужда да открием атта в тези истории - тяхната жива, дишаща душа. Внасянето на душа в една история е свързано с деморализирането на представите ни. По този начин ние ги оставяме да говорят от свое име, вместо от името на една идеология, която ги ограничава и преиначава от самото начало.

Чувал съм да казват, че католиците не се нуждаят от психиатрия, защото ходят на изповед. Предполагам, че човек, който се обръща към Библията като към резюме на прозрението в природата на душата, няма нужда от психология. По принцип психологията е по-абстрактна, по-малко имажинистична, по-научна и по-малко поетична от Библията и затова не е така обещаваща по отношение на грижата за душата. Но едно е да търсим в Библията морална сигурност, чудодейни доказателства на вярата или освобождаване от съмнението и напрежението при изборите в живота, а съвсем друго - да търсим в нея прозрение. За фундаменталистите Библията е нещо, в което се вярва; за душата тя е огромен стимул за религиозно въображение, за откриване на най-дълбоките и вълнуващи възможности на сърцето.

Вярвам, че някой ден една "архетипна теология" ще може да ни покаже душата в религиозните текстове от цял свят. Днес ударението се поставя върху текстуалните, исторически и структурни проучвания - технодуховни теми. Има теолози като Дейвид Милър, Волфганг Гигерих и Линда Сексън, които внасят архетипно въображение в библейските проучвания, но основното тепърва предстои. Например книгата на Йов, така наситена с теми и идеи, познати на всеки, който се е изправял пред въпроса за невинността и страданието, е била разгръщана имажинистично в много драматични моменти на историята, както и при психологическите проучвания на Юнг. Но дали ние, като общество, основаващо се на Библията, чувстваме напълно реалността на прогонването ни от Райската градина? Осмелили ли сме се да разговаряме със змията от Рая, подобно на нашите прародители! Разпознаваме ли змията в нашите семейства и градове? Нима се замисляме сериозно върху факта, че сънищата ни може би са изначално свързани с Библията или с Тора[14]?

Сложните начини за себеизразяване на душата са : един от аспектите на нейната дълбочина и деликатност. Когато изживяваме нещо душевно, понякога е трудно да изразим ясно чувствата си. При тази загуба на думите се обръщаме към историите и образите. Никола от Куза стига до извода, че единствената алтернатива е да живеем с "енигматични образи". Тъй като душата е по-тясно свързана с асоциативността, отколкото с интелектуалното разбиране, познанието, което идва от интимната близост на душата с преживяванията, може да се разгадае по-трудно в сравнение с анализа, който правим от разстояние. Душата винаги участва в някакъв процес и според Хераклит има свой принцип на движение; затова е трудно да я притиснем с дефиниция или фиксирано значение. Когато духовността изгуби контакт с душата и с нейните ценности, тя може да стане закостеняла, опростенческа, моралистична и авторитарна - качества, които издават загубата на душата.

Прекрасният филм на Ингмар Бергман Фани и Александър представя нагледно това разграничение. Той показва контраста между виталността на семейния живот - колоритни роднини, изобилна храна, бурни празници, загадки и сянка - и живота под влиянието на един суров и авторитарен епископ. Настроението във филма преминава от смеха, интимността, нецензурността, музиката, характерите, чувството за принадлежност и домашен уют към сивотата и потиснатостта от правилата, усамотението, наказанието, страха, емоционалната дистанция, жестокостта и надеждата за бягство. Очевидно фигурата на епископа олицетворява не духовността, а фундаменталистки религиозен дух, отделен от душата. Дори и най-извисените и стриктно прилагани форми на духовността могат да съществуват заедно с душата. Томас Мъртън, който живеел в отшелничество, бил известен с чувството си за хумор и със смеха си. Свети Томас Мор носел отшелническа власеница като част от духовната си практика и въпреки това бил остроумен мъж, имал много приятели, изпитвал силни чувства към семейството си и бил дълбоко ангажиран в правото и политиката. Проблемът никога не е в самата духовност, която е абсолютно необходима за човешкия живот, а в ограничения фундаментализъм, който се поражда, когато духовността и душата са разделени.

Съществуват различни видове духовност. Ние сме най-добре запознати с духовността на трансценденталността, извисеното търсене на възвишени прозрения, на универсални морални принципи и освобождаване от многобройните ограничения на човешкия живот. Поиграйте на една детска игра - направете църква с пръсти. "Ето я църквата, а ето я и камбанарията." Това е един прост образ на трансценденталната духовност. "Отвори вратата и ето ги всички хора" - и вие виждате вътрешната множественост на душата. Това прилича на статуята, описана от Платон, която отвън била с човешки лик, но веднъж разтворена, съдържала всички богове.

Дървото, животното, потокът или дъбравата могат да бъдат обект на религиозно внимание. Духовността на определена местност може да бъде отбелязана с кладенец, с рисунка на земята или с купчина камъни. Когато поставяме паметни плочи по старите бойни полета, на домовете на нашите предци или на къщата, в която е пренощувал Джордж Вашингтон, ние извършваме истински духовен акт. Отдаваме почит на специалния дух, свързан с конкретното място.

Семейството също е източник и обект на духовността. В много култури домашният олтар или снимките са вид отдаване на почит към покойниците. Обредите на семейните сбирки, гостуването, разказването на случки, албумите със снимки, даваните за спомен вещи и дори записите със спомени на по-възрастните роднини могат да бъдат духовни актове, които подхранват душата.

Политеистичните религии, които виждат богове и богини навсякъде, ни дават полезни съвети за откриването на духовните ценности в света. Не е необходимо да сте политеисти, за да разширите духовността си по този начин. Най-великите .мислители на ренесансова Италия, които били благочестиви и монотеистични в християнската си всеотдайност, също се обръщали към древногръцкия политеизъм за разгръщане на своята духовност.

Бихме могли да се поучим от елините - например да практикуваме духовността на Артемида. Тя била богиня на гората, самотата, родилките, младите момичета и сдържаността. Когато четем легендите за нея и съзерцаваме многобройните картини и скулптури с образа й, можем да узнаем някои от загадките на природата както в света, така и в самите нас. Тя може да ни вдъхнови да изследваме загадките в света на животните и растенията или да се усамотяваме под нейната закрила. Когато знаем, че има богиня, която ни пази от намеса и жестокост, можем да подхраним този дух в живота си и да го почитаме, когато го забележим в околните.

Политеизмът ни помага да открием духовността там, където най-малко я очакваме, какъвто е случаят с афродитината духовност. Бихме могли да разберем, че сексът е източник на дълбоки душевни мистерии и наистина е нещо свято. Той може да изиграе важна роля в изграждането на душата. Красота, тяло, чувственост, козметика, украшения, дрехи и бижута - неща, към които сме склонни да имаме светско отношение - откриват религиозния си смисъл в обредите и историите на Афродита.

Ако можем да преодолеем разнообразните фундаменталистки нагласи по отношение на духовния живот, като например привързаността към твърде опростен морален кодекс, към фиксирани интерпретации на историите и към обществото, което не цени индивидуалистичното мислене, тогава ще съзрем много пътища към духовността. Може би ще установим, че има начини да бъдем духовни. Тези начини не противоречат на потребностите на душата от тяло, индивидуалност, въображение и откривателство. В крайна сметка вероятно ще открием, че всички емоции, всички човешки дейности и всички сфери на живота имат дълбоки корени в мистериите на душата и затова са свещени.

ДУШАТА НА ОФИЦИАЛНАТА РЕЛИГИЯ

Още един начин за съчетаване на духовността и душевността е да "чуем" думите на официалната религия като говорещи на душата и за нея. Юнг отново ни дава пример чрез своя живот. Той бил очарован от догмата за Успение Богородично, обявена от католическата църква през 1950г. Няма значение, че Юнг не е бил католик. За него това бил важен ден за душата, или както се изразява той - "най-важното религиозно събитие след Реформацията." Той смятал, че отвежда жената в сферата на божественото и сигнализира за по-нататъшно прераждане на божественото в човешкия живот. Отричал рационалните аргументи за и против догмата. Интересувал се повече от разказите за явяването на Дева Мария пред децата на Лурдес и папата. Според него догмата се поражда от колективната потребност от по-силен съюз между човешкото и божественото. За него тази догма е събитие от велик момент за всички хора по света.

В своите трудове Юнг насочва вниманието към много традиции, изследва посланията, отправени към душата от католическата литургия, китайския образ на Златното цвете, Тибетската книга на мъртвите, Книгата на Йов и т.н. Има опасност подобен подход да психологизира религията и да сведе ритуалите и догмите до психологически теми. Но съзирането на душата в религиозните истории и обреди не винаги стеснява техния обхват. Подобно на ренесансовите теолози, можем да дадем на догмите на своята традиция специален статус и почит и същевременно да се вслушаме в тях като в послания към душата.

Официалните учения, обреди и религиозни истории са неизчерпаем източник на размисъл за загадките на душата. Да разгледаме например историята за Иисус, който стои в река Йордан, за да бъде кръстен, преди да се заеме с делото на живота си. Тази сцена е портрет на един важен момент във всеки живот: човек се оказва изправен сред устремните, бурни потоци на времето и на съдбата. Според ученията на католицизма водата на кръщенето трябва да тече: едно от нещата, които тя олицетворява, е потокът от събития и личности, в който индивидът открива своето място в живота. Хераклит използва реката като образ на житейските течения, когато казва лаконично: "Всичко тече." От тези официални източници научаваме как да разбираме и да се справяме с душата при специални обстоятелства и как да възприемаме подобни образи, когато ги срещнем в сънищата.

Независимо от това, дали сме християни, или не, когато четем историята за Иисус в реката, ние сме вдъхновени да направим свое кръщене. Река Йордан е архетипът на нашето желание да живеем пълноценно, да имаме свое дело и мисия, а оттам - да бъдем благословени, както става в Евангелието, от един възвишен баща и пазещ ни дух. Ренесансовият художник Пиеро де ла Франческа е нарисувал тази сцена в река Йордан, изобразявайки Иисус, изправен с цялото си достойнство, а на този фон един мъж, на когото предстои да бъде кръстен - всеки от нас по реда си - почти е свалил дрехата си и я е вдигнал над главата в една изключително житейска поза. Това е вдъхновяващ образ» на желанието да се потопим смело в реката на битието, вместо да търсим начини да останем в безопасност - сухи и незасегнати.

Религиозната иконография и архитектура също показват обединяването на духовност и душа. Великите европейски катедрали изобразяват духовността с извисяващите се камбанарии и високите, заострени прозорци. Камбанариите чезнат във висините, подобно на ракети, които напускат Земята, за да се отправят към Космоса. Но тези катедрали са изпълнени с изобилие от цветове и гравюри, скулптури, гробници, крипти, беседки, параклиси, олтари, образи и светилища - все убежища на душата, места за вглъбяване, размисъл, въображение, истории и фантазия. Катедралата може да се разгледа като съюз между душата и духа, в който и двете страни са еднакво значими и изначално свързани.

Понастоящем в религията има тенденция да се придава на духовността практическо значение с помощта на социалните науки. По-дълбока връзка между обикновения живот и официалната религия може да бъде открита в разбирането на религията като напътствие за душата. Когато не отделяме индивида и обществения живот от духовните идеи, можем да открием една по-интимна връзка между това, което става в църквата, и произтичащото в най-дълбоките кътчета на сърцето. Тогава бихме разбрали, че се нуждаем повече от ритуали, извършвани с разбиране и грижа, от свети истории, разказвани с почит и обсъждани със задълбоченост, и от духовни напътствия, свързани с традиционните учения и образност, отколкото от психологическа и социологическа ангажираност.

ИДЕИ С ДУША

Когато започнах да преподавам психология, студентите с тревога откриха оригиналните трудове на Фройд и Юнг в списъка със задължителна литература. Дойдоха при мен и се оплакаха, че прочитът им е твърде труден. Тези зрели студенти, които вече имаха професионални изяви, се уплашиха от оригиналните трудове на класиците. С години бяха учили от учебници, които систематизират и обобщават теориите на основополагащите психолози. Но учебникът е свеждане на фината мисъл до просто очертание. В процеса на канализиране на комплицираната мисъл, душата се губи. Красотата в произведенията на Фройд, Юнг, Ериксън, Клайн и други е в тяхната сложност, във вътрешните противоречия, които възникват с всяка нова творба, и в личните чудатости и специфшси, които изпълват оригиналните произведения и липсват в учебниците. Няма по-чудати писатели от Фройд и Юнг и в личния им стил се крие душата на тяхната работа.