Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

- Е, стига, Лазаре. . .

Обади се дори и дядо Димо Пърлев, макар изтихо и колебливо:

- Не им требва на жените наука и книга. . . Ти седни си, седни си, Лазе -

подръпна той Лазара приятелски за дрехата.

Сега Таки Брашнаров се изправи с целия си ръст и размаха накъм Лазара

дългата си ръка:

- Не позволявам да говориш така за мене ти, Лазар Глаушев. Къде ходя ли?

То си е моя работа. А където ходя, срещам и други люде - подхвърли той.

- Кого срещаш?

- Кого ли. . . Жена ти.

Като че ли изтрещя гръм и разцепи тавана над главите на събраните тук люде.

Лицето на Лазар Глаушев побеля, студена влага изби по челото му, но той нито се

помръдна. Не се решаваше никой да го погледне. Дочули бяха всички тук разни думи

за неговата невеста и се срамуваха за него сега, жалеха го някои. И всички го

погледнаха изненадани, като чуха гласа му спокоен, само едва-едва притихнал:

- Къде си срещал жена ми?

- У Ташка Утката.

Наведоха пак всички глави - кой ли не познаваше в Преспа старата вещица и

сводница Ташка Утката! Само Таки Бращнаров гледаше отвисоко Лазара и дори изви

ръце отзад предизвикателно. А още в същия миг Лазар се дръпна от мястото си,

всички чуха бързите му стъпки по пода, той се спря пред Брашнаров и го удари по

лицето с опакото на ръката си:

- Лъжеш!

две успокоителни, съчувствени думи на Лазара Глаушев. Знаеха всички, че Таки

беше женкар, но как ще се реши той да лъже пред толкова люде за жената на Лазара

Глаушев? Жалко за Лазара. Няма да посмее той вече да дигне очи от срам и

унижение. Поруга го щерката на Аврам Немтур. . . Ала през глухата врява, която

пълнеше стаята, пак се чу гласът на Глаушев и сега по-силен, макар да трепереха

побелелите му устни:

- Слушай ти, нечестивецо. . чуйте и вие, добри люде: утре пак ще се съберем

сички тука, во същия този час и ако ти, клеветнико, повториш думите си за моята

жена, ще ти дам и аз своя отговор.

Той се обърна и излезе. Никой не го спря.

Беше доста късно, наближаваше време да затворят чаршията, но Лазар Глаушев

се върна в дюкяна си. Колената му трепереха. Сърцето му се късаше от неутолен

гняв и от някакъв непреодолим страх за Ния.

- Защо се връщаш? - попита го Андрея Бенков, уплашен от лицето му, от

погледа му.

- Утре ще научиш.

Сега Андрея се учуди на спокойния му глас, но не се реши да го попита нищо

повече. Затвориха дюкяна като всеки ден и Лазар се прибра направо вкъщи. Като го

видяха домашните с такава тъмна сянка по лицето му - никой не се изненада: малко

ли грижи и ядове носеше той в сърцето си около народните работи! Само майка му

не се сдържа през време на вечерята:

- Ти що. . . Не се храниш. . .

- Не съм много гладен.

После те останаха сами с Ния в малката стая. Ния се връткаше из стаята, не

бързаше да подреди леглото. Предчувствуваше нещо и чакаше. То се виждаше - Лазар

беше в голяма тревога и смущение. И като че ли се боеше от нея, избягваше

погледа й, не й говореше. Най-сетне той й прегради пътя и чу тя дъха му. Едва

сега се уплаши тя - той се задъхваше:

- Била ли си ти при Ташка Утката?

- Това ли било! Очите й се усмихваха виновно, лека руменина заигра по

лицето й. Тя отвърна с ясен глас:

- Да.

Ноздрите му потрепераха и се разшириха да поемат по-широка струя въздух -

страшно - така просто и ясно отговори тя и очите й са чисти както винаги. Но. .

. И той попита бързо, нетърпеливо:

- Що си търсила при тая стара вещица? Сега Ния наведе очи и червенината по

лицето й бързо се сгъсти. Лазар я улови за ръката, като че ли искаше да я

окуражи или се боеше да не би да избяга.

- С майка бехме - отговори Ния.

- С майка ли? - И той улови и другата й ръка. - Но що сте търсили там,

кажи!

- Лек.

- Не ме питай. То е. .. женска работа.

- Срещнахте ли некого там? Ния подигна учудени очи:

- Дали срещнахме некого. ., Никого.

- Никого?

- Никого. Там беше и една млада невеста. Не я познавам.

Лазар пусна ръцете й и тръгна из тясната стая с леки стъпки. Сега пък Ния

започна да пита:

- Ти. . . що? Чул ли си нещо?

- Чух.

жени като мене. . .

- Каква жена си ти?

- Ами. . . - потрепера гласът на Ния. - Немам деца. Накаже господ некого, а

людете немат жал. Да беше дошъл да ме попиташ, преди да. . . преди да се ядосаш

толкова много.

Лазар се спря и рече, без да я погледне:

- Днеска Таки Брашнаров ми каза пред целата община, че те срещал при Ташка

Утката. Искаше да каже. ..

- Той лъже. Не съм го виждала аз него кой знае от кое време. Видех го еднаж

в църковния двор, като излизахме от църквата, празник беше некакъв.

Те не споменаха вече нищо за Таки Брашнаров. Легнаха си и дълго лежаха в

тъмното мълчаливи, един до друг в общото легло. Ния чуваше дишането на мъжа си,

усети, че ръцете и нозете му бяха студени - още не беше се успокоил той. Попипа

тя в тъмнината челото му - студено беше и то, а Ния обичаше много това широко,

изпъкнало чело. Усетил милувката, той каза:

- Ти не отивай веке при тая вещица и не се мъчи повеке, каквото е рекъл

бог, това ще бъде. Аз досега в нищо не съм те укорил.

Ния прекара леко и нежно ръката си по цялото му лице и я мушна, задържа я

негли на топло под гушата му. После рече:

- Не си ме укорил, Лазе. . . Ама е много тежко да се чувствуваш наказан,

без да знайш вината си. Ти не искаш ли да имаме деца?

- Искам. Ама щом не ни е благословил бог. . .

- Искаш, то се знай. . . Ами аз?. . . Нели съм жена и защо е жената на тоя

свет? Горя отвътре, чини ми се, че утробата ми съхне. Сърцето ми е рана, боли. И

не знайш защо е така, никому зло не си сторил.

- Млада си още, Нийо. . . - рече той колебливо. -

То и майка ти. Може още да не ти е дошло времето. - Може. В това ми е

надеждата. - После тя отеднаж се сепна: - Аз не исках да ти говоря, това са

женски работи, Други са твоите грижи, по-големи. . .

Като оздравя от раната си преди години, Лазар Глаушев купи един пищов и

някое време все го носеше в пазвата си под горната дреха - боеше се да не би пак

да посегнат върху живота му. Но фанариотите бяха изгонени от Преспа, умириха се

и неколцината им приятели в града и нямаше кой да спотайва зла мисъл спрямо

Лазара. Той скри пищова в стаята си и вече не помисли за него.

Тая сутрин Глаушев издебна една минута, докато беше сам в стаята, извади

пищова от скривалището му, прегледа го и го мушна в пазвата си, на старото му

място. Носи го през целия ден. Той забеляза, че мнозина в чаршията го

попоглеждаха, дори някои може и нарочно, минаваха пред дюкяна му, за да го

видят, но никой не се реши да му продума нещо за вчерашната случка с Таки

Брашнаров. А се виждаше - целият град знаеше за тая случка. Ех, нека. . . И той

срещаше със сдържана досада чуждите погледи, толкова любопитни, злоради и

нахални.

Щом дойде време, тръгнаха те заедно с Андрея Бенков за общината. Не му каза

нищо Андрея, нищо не го попита за случката, но беше нетърпелив, възбуден, та

Лазар лесно позна, че и той бе научил за Брашнаров. Те завариха в общинската

стая почти всички общинари, там беше и Брашнаров, а последните неколцина влязоха

веднага след тях. Побързали бяха да дойдат всички навреме, да не би да пропуснат

нещо, и сега се преструваха, че са много заети с цигарите си, с броениците си, с

носната си кърпа или със съседа си, а всички чакаха да почне най-сетне Лазар

Глаушев, да видят те какъв отговор ще даде, - както бе обещал вчера. Не чакаха

дълго.

Костадин, а там беше и Таки Брашнаров. Утихна цялата стая - всеки се спря и се

спотаи, както се намери.

- Ти, Таки Брашнаров - рече Лазар и сочеше врага си с ръка, която тръсваше

ядно при всяка дума, - ти каза

вчера пред сичките тия люде, че си се срещал с жена ми в къщата на Ташка

Утката.

- Чакай, човече. . . - опита се да се усмихне Брашнаров примирително и

- Ти ще чакаш сега и ще слушаш! Питам те аз: верно ли е това, което каза

вчера за жена ми, повтори го и кажи кога си се срещал и с каква цел. Ако пък си

излъгал, поискай прошка от тия люде тука-не от мене; аз никога нема да ти

простя.

Брашнаров се попридръпна на миндера и се подпря назад с двете си ръце.

че ходя там и там, а пък аз ти казах, че там ходи и жена ти. . .

- Не, не! Не извъртай. Повтори, което каза вчера, или признай, че излъга! -

стисна зъби Глаушев и пристъпи още две крачки.

- Излъгах. . . - предаде се изеднаж Брашнаров.

- Да! - тръсна глава Глаушев. - Излъга ти вчера, долни човече, наклевети

моята жена пред толкова люде, пред целия град, днес целият град е говорил за

това, безсрамнико! Не си се срещал ти с жена ми у Ташка Утката и аз ще кажа тук

как е било: моята жена наистина е ходила един път при Ташка, ходила е посред бял

ден да търси там некакви билки и е била там заедно с майка ми.

- Да. . . мене Ташка ми каза, че ходила там жена ти с майка ти.. .

- А ти - що. . . Излъга!

- Излъгах!

Сега Лазар Глаушев се обърна към насядалите по миндерите люде - на едната

страна, сетне на другата:

- Ето вижте какъв човек е седнал между вас. Решете вие сега: с него ли ще

седите и занапред или с мене.

Рипна неочаквано от мястото си не друг, а Андрея Бенков. Свенлив човек беше

той, сдържан и рядко се случваше да избухне, но гневът му беше страшен. Втурна

се той към Брашнаров, дръпна го за дрехата:

- Излизай!

Изправи се срещу него Брашнаров - цял аршин по-висок - и го блъсна с лакът:

- Не ме пипай ти...

В същото време между тях мълчаливо застана Миле

рибар, сграбчи с ръчищата си Таки и го тласна към вратата.

- Ти. . . пък. . . - опита се да се съпротивява Брашнаров, но се чуха

гласове от всички страни:

- Излизай! Излизай!

- Излизай! - викна дядо Димо Пърлев.

- Излизай! - викна и Алекса Кочов. Миле Рибар беше силен човек и колкото да

беше едър Брашнаров, той не го остави и да се задържи на нозете си: като го

тласна още еднаж, Брашнаров се блъсна във вратата. После Рибар отвори и вратата,

изблъска го бързо навън и шумно я затвори след него. Никой не подигна глас да

защити Брашнарова - ни председателят поп Костадин, нито пък Яким Ортомар, който

винаги държеше страната на Брашнаров.

И като че ли нищо не е било, пак се обади от мястото си Лазар Глаушев. Той

бе се успокоил по-бързо, отколкото всички други в стаята, а Миле Рибар още

пухтеше като ковашки мях с широките си гърди.

- Да видиме сега за женското училище - рече Лазар. Пръв пое думата му Яким

Ортомар, та мнозина погледнаха учудени стария чорбаджия. Той каза:

- Да отвориме и женско училище, защо не. Щом и учителка дошла, макар

учителката. . .

- Гледай ти чудо, дедо Якиме - не се сдържа Миле Рибар. - Вчера едно,

днеска - друго. Като види човек зор. . . Чорбаджийска работа!

- Аз вчера нищо не рекох! - дигна вежди като къдели Яким Ортомар.

- Не рече, а?. . . Ти. . . каквото каже Таки. Пък аз - ето: каквото рекох

вчера, ще река и днеска: не искам женско училище. Две девойчета имам вкъщи - не

им требва на них книга, друга наука им требва, домашна.

- Трай ти, Миле. . . - сбута го съседът му Алекса Кочов.

Никой друг не се обади, не се реши да се изкаже и повече от страх да не

засегне Лазара Глаушев с отказа си, а се виждаше, че заради учителката сега

общинарите не искаха да се отваря в Преспа женско училище. Заговори пак Лазар

Глаушев и се долавяше в гласа му, в думите му скръбна нотка:

- Не ме дарувал мене господ с деца, ама и аз съм порасъл во фамилия

християнска. Растехме заедно мъжки и женски деца и мисля, се сме били еднакво

мили на татко си и майка си. И женската челяд е мила челяд, а понекогаш от нея

има повеке полза, нежели от мъжка .а. Питайте майката, от нейното сърце се

откъсва детето, кое й е по-мило. Еднакво й са мили сички рожби, мъжки или

женски. Така требва да бъде. Ти, Миле Рибар, не се ли грижиш да нахраниш, да

облечеш и двете си девойчета, както и другите си деца? Така прави секи добър

родител. Ние се грижиме за просветата на мъжките деца в Преспа и не е право да

държиме в тъмнина и невежество женските деца. Какви са тия тъмни мисли в нас за

мъжко, за женско, и се казаха тука недомислени думи. Какъв е тоя робски,

нечестив дух в нас да мислиме, че само мъжът е човек, а жената не е човек и не й

требва на нея книга и наука. Не е ли човек майката, що ни е родила? Щастлив е

секи народ, който има просветени мъже и жени, просветени бащи и майки,

просветени синове и щерки. Ние накъде така. . .

Лазар Глаушев млъкна. Не последва никакъв отговор. Преспанските общинари

мълчаха до един. Хубави, справедливи думи каза той и тоя път, но не стигнаха те

до сърцата на общинарите. Смутени бяха те поради учителката, разколебани и

уплашени, но и никой не се решаваше да дигне глас срещу Лазара. Обади се

най-сетне дядо Димо Пърлев, но и той като без сърце:

- Да видиме. . . да помислиме. . . Да поразпитаме за учителката. . .

Раздвижи се на мястото си поп Костадин, напрегна глухия си глас, но и той

повече срама ради:

- Немаме пари, Лазаре. Ново училище, то. . .

- Не е до парите, дедо попе - поклати глава Лазар Глаушев. - Не е до

парите, ами виждам аз, размъти ви ума Таки Брашнаров. . . - Той се изправи и

сложи ръка върху рамото на Андрея Бенков, който седеше до него. Сетне каза:

- Слушайте вие, преспански първограждани! В Преспа ще има женско училище.

Мене ме е срам да призная пред некой чужд човек, че немаме женско училище, а още

повеке ме е срам, като чувам, че сме немали и нужда от женско училище. Слушайте

сега: ето ние с Андрея Бенков ще отворим женско училище в Преспа, нашият дюкян

ще го издържа. Така ли е, брате Андрея?

Андрея Бенков кимна мълчаливо. Лазар продължи:

- Учителката е тука. А моята жена каза, че ще

даде без наем бащината си къща за женско училище. Ще го отворим ние с

Андрея и така ще бъде, докато можем И докато се засрами Преспа. . .

Спогледаха се някои от общинарите, други дори повдигнаха рамена и пак никой

не каза ясна дума за новото училище. Вън вече тъмнееше, станаха те всички един

след друг и побързаха да се разотидат. В широката празна стая останаха само

Глаушев, Андрея Бенков и общинският секретар Ордан Чингелов. Седеше той тъжен и

мрачен пред разтворените чисти страници на протоколната книга, а съхнеше

захвърлено настрана перото му. Той каза с голяма скръб, без да се помръдне от

мястото си пред ниската масичка:

- Нема да запиша аз такъв срам за Преспа! Още в тъмнина живей нашият град и

бухали бухат по него. . .

Лазар Глаушев го погледа-погледа замислен, после отвърна:

- Да, Чингелов. . . бухали.

Излязоха те двамата с Андрея Бенков. Щом остана сам в стаята, Одран

Чингелов отеднаж скочи и дигна ръце към потъмнелия таван като някой стар

османлия, който се моли на аллаха си, и викна, та и Глаушев, и Бенков ЧУ ха вън

гласа му:

- Но ще светне. . . ще светне слънце над Преспа и ще разнесе темнини и

бухали ще прогони!. . .

Той се ослуша в собствения си глас, който сякаш още ехтеше между четирите

стени на широката, празна стая. Ордан Чингелов често изпадаше в такива словесни

изстъпления.

Двамата мъже отидоха направо при Иванка Руменова и още по пътя уговориха

какво да й кажат. Бенковица им посочи стаята на учителката - там била тя,

учителката, в стаята си. А в стаята на Руменова те завариха и Ния. Младите жени

ги посрещнаха весело смутени и току се споглеждаха с хитри очи. Най-сетне

учителката плесна с ръце:

- Ама вие, Глаушев, нищо ли не забелязвате!

- Е, да. . . - започна Лазар с учудени очи, но не можа да каже нещо повече.

- Чуваш ли, Глаушева - обърна се учителката сега

към Ния: - Слепи са мъжете, слепи са, нищо не виждат! - Сетне пак към

Лазара: - Ама погледнете. . . Имате, просто, нова булка.

Едва сега видя Глаушев промяната у Ния: тя бе захвърлила коприненото шкепе

и с помощта на Руменова бе дигнала косите си, сресала ги бе поновому - на кок и

с буфанто. Той я гледаше усмихнат, но усмивката изчезна бързо от лицето му. Сега

се виждаше цялата хубост на главата на Ния, на тънката й стройна шия, изпод

косите й се подаваха крайчетата на ушите й. Да, това беше някаква нова Ния и

може би по-хубава, но му изглеждаше като чужда, по-далечна, той дори изпитваше,

някакъв смътен страх от нея сега - не би се решил да я докосне, да не би да

развали сложната прическа. А плитките? Той обичаше да ги навива на ръката си -

дебели, пръхкави. . . Но - и той пак се усмихна:

- Харно, харно, Ния. . . щом ти харесва така. Хубава си, ти си секак

хубава.

- Ама аз пак мога на плитки - промълви тя разочарована. - Наистина ли не ти

- Той още не е свикнал - изпревари Руменова и се обърна към двамата мъже. -

Но седнете, седнете моля. . . Какво стана, какво решихте в общината?

Насядаха всички. Глаушев каза на учителката:

- Сега сичко ще зависи само от вас.

- От мене ли?

- Да. Вие требва да ни помогнете. Тука не е въпросът само за вас, дали ще

ви назначим и как ще ви назначим. Въпросът е за целото училище и за нещо

по-важно.

- Но кажете, кажете. . .

- Некои от преспанските общинари - продължи Глаушев - се дърпат сега, не

искали женско училище.

- Как тъй! Нали ми писахте от името на общината. . .

- Да, така беше. Но се намери един там, между

нас, и обърна ума на общинарите. А те са повекето прости люде, еснафи. Ето

затова ви моля да ни помогнете и вие,:

да се борим заедно против невежеството и простотията! наша. Те ще отстъпят

най-сетне, но да им дадем един добър урок, един добър пример и да им отворим

очите. Прост

ни е народът още, колебай се, лута се още.

- Разбирам. Какво се иска от мене сега?

- Да отворите училището и колкото може по-скоро.

- Ама нали. . .

- Сега ще ви кажа: ето Ния, жена ми, дава бащината си къща за училище.

Празна е тя сега, никой не живеи там, ще я постегнем, ще набавим чинове. А за

вашата

- Плата аз не ща, докато. . . Само колкото да мога да живея най-скромно.

- Вие тука - обади се Андрея Бенков, - тука, бъдете като в своя къща, ще се

храним заедно. . .

- Не, не. Така не ща. Ще ми давате по няколко гроша, колкото да не

гладувам. Ще ми намерите и една стаичка не ща да тежа никому. Искам да си бъда

сама.

- Харно, учителко - каза Глаушев. - Още утре ще ви дадем петстотин гроша на

- Кой ще ми ги даде?

- Ние. . . Събрахме се неколцина граждани. Най-важното е да се държим

здраво и вие, и ние, докато надвием.

- Ще се държим - рече Руменова, позамисли се и току попита: - Кажете ми

откровено: не съм ли аз причината за тая промяна изеднаж?

- Да - започна Глаушев колебливо, - защо да крием. . . има и такова нещо,

ама не е само това. Нашите преспанци са малко староверци, както казва Вардарски.

Нели минахме през чаршията и. . .

- Така си помислих и аз. Сега вие можете напълно да разчитате на мене. За

свободата си ще се боря с всички сили.

Отвори се широко тежката порта на Аврам-Немтуровата къща - кой знай от кое

време не бяха отваряни така и двете й поли. На стената там бе здраво закован

надпис върху дебела хартия в рамка и със стъкло, с едри, краснописни букви:

"Българско Народно Девическо Училище". Цяла неделя преди това изоставената къща

се чисти и стяга, заковаха се разковани дъски, поправиха се спукани стъкла по

прозорците, варосаха се стаи, почисти се широкият двор и градината, улови се и

пак се докара водата на чешмата, която отдавна беше секнала. Къщата бе шест

стаи с готварница, килери и зимник, но се подготвиха за училище само две

по-големи стаи на горния кат, между тях имаше врата и стигаха те на първо

време. Сложиха в тях по четири големи чинове - стигаха! и те на първо

време.

редеше и гиздеше собствената си къща. Спираха се мнозина пред портата,

надзъртаха и вътре да видят що става в Немтуровата къща, та още тогава тръгна из

града дума, но редом с другите приказки за учителката и не можеше да се каже

дали иде от добро сърце, или се повтаряше като на подбив:

- Мераклия тая, даскалицата. Дъски търка, джамове мие по цел ден, като да

чака сватове да й дойдат. . .!

Идваше да помага с голямо усърдие и Ния Глаушева. За чистенето и

варосването Глаушев и Бенков бяха довели една селянка, наскоро избягала от

родното си село поради турски насилия. Тя нямаше свой дом в града и остана като

постоянна прислужница в училището; настани се да живее в една от стаите на

долния кат заедно с децата си и с мъжа си, който беше все болнав. Настани се да

живее тук, в най-малката стая на горния кат, и Руменова. Не искаха да я пуснат

Бенкови, майка и син, - поне за още някое време, но тя не приемаше да седи

повече на чужда трапеза. Отново започнаха да светят прозорците нощем в

Немтуровата къща - преспанци бяха свикнали да я гледат пуста и тъмна. За втория

понеделник беше всичко готово. Разшета се още рано сутринта Траяна Костадиница,

прислужницата, а самият Костадин, наметнат със селския си кожух и покашлювайки,

отиде и отвори пак двете поли на портата, подпря ги с камъни. Предния ден,

неделя, дяконите и в двете църкви по поръка на Лазара Глаушев обявиха, че в

къщата на Аврам Немтур се отваря женско училище. Още при изгрев слънце тая

сутрин Иванка Руменова излезе на чардака, на горния кат, пременена, като за

празник, разхождаше се там с ръце скръстени на гърдите и чакаше да дойдат

ученички. Беше в началото на ноември: след първите есенни дъждове времето се

задържа тихо, ведро. Щом се разбули слънцето от утринната мъглица, издигна се

право срещу чардака. Време беше да се покажат в двора първите ученички, с

майките или с бащите си, както беше редно в първия ден, но още никой не

прекрачваше високия праг на портата. Отдолу се обадй Траяна Костадиница:

- Сварих ти млекото, учителко. . . Да ти го донеса ли?

- Не, не. .. Не съм гладна.

Траяна се показа изпод чардака в селската си носия, погледна младата

учителка и като да усети тревогата и опита се да се пошегува: