Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

вещите. . . "

- Отдалеко ли идеш, щерко? - попита тя.

- Отдалеко, бабо Бенковице. Ама то, знаеш ли: като те гледам, сякаш виждам

моята си майчица. Аз съм и единствена дъщеря. Трепери за мене, а ме пусна още на

шестнайсет години чак в Русия. Да се уча. Ех, казваше тя. а сълзи текат от очите

й, щом е за твое добро, върви, Дъще. .. Такива сте вие, майките.

- Такива сме ние сички майки. . . - И Бенковица въздъхна и добави: - И мене

Андрея ми е едничък. Имах и Щерка, но я загубих. - По неясен вътрешен подтик

старата жена се опита да завърже някаква връзка между Учителката и своя син. Тя

продължи: - Чак в Русия си

била.

- Моят мъж, бог да го прости, се за Русия приказваше. Тука, вели, ще дойде

Русия и тя ще ни освободи от турците.

Руменова дигна към нея сивите си очи, загледа се в бледото й лице, в цялата

й дребничка, леко приведена фигура и като срещна погледа й, кимна с глава:

- Да, майко. Тук ще дойде Русия и ще ни освободи от турците.

Бенковица дигна мършавата си, разголена ръка и бавно се прекръсти:

- Дай, боже!. . . - Боеше се тя и от турци за своя Андрей; колко мъки бе

претеглил християнският народ, колко невинни души бяха загинали от зли турци. .

. И повтори: - Дай, боже. . ., Тя остави сама гостенката си. Откъм гостната

стая се чуваше гръмливият глас на Райко Вардарски и час по час тихият смях на

Андрея Бенков. Когато малко по-късно в същата стая влезе и учителката, Вардарски

стоеше с гръб към вратата и не я усети, а продължаваше да говори с широки,

припрени ръкомахания, разкрачен сред стаята и приведен напред, като да водеше

борба с невидим враг.

- Да не беше учителката - викаше той, - да можеше некак да я отстрани

некой, веднага щех да измъкна пищова от пояса му и да му разбия главата. . . Ето

какъв живот живеем ние: и последният турски келеш ще обиди!

Той изви нервно ръце отзад и понечи да тръгне из стаята, но забеляза

учителката и се спря; скочил бе да я посрещне и Бенков. Хитро светнаха очите на

Руменова, присви тя тъмните си вежди, но не можеше да се познае дали се шегува,

или говори сериозно; тя поклати бързо глава и рече също тъй бързо:

- Аз нямаше да ви попреча, господин Вардарски. Той отпусна ръце и се

придръпна стъпка назад:

- Що. . . вие мислите, че аз съм некой. . . Но веднага млъкна, пристъпи

бързо към миндера край стената и седна. Приближи се там и Руменова, и преди да

седне, рече:

- Не, не. . . Не мисля нищо лошо. Но аз не бих желала да ознаменувам

пристигането си в Преспа с някакъв

скандал и още по-малко със сбиване или даже с убийство.

Те мълчаха и тримата някое време, после Вардарски, скочи и тръгна из

стаята, той беше много възбуден. Руменова го попоглеждаше учудена, макар да бе

доловила, че е неспокоен човек. Вардарски мина един-два пъти из стаята и

заговори, без да се спира, думите му бяха отправени към учителката, макар и да

не я поглеждаше:

- Забелезахте ли как беха се опулили во вас преспанци? Чудо големо: жена

минава през чаршията! - Той се спря пред Бенков и впери в него окото си: -

Такива сте сички: староверци. Живеете, както сте живели от памти века, по

некакви старовремски закони. Това може, онова не може! Нищо да не се променя,

сакън - да не се изкриви нещо, че смърт имало!

- Не сме пък съвсем сички.. . - започна изтихо Бенков, но Вардарски го

прекъсна:

- Сички! Даже и Глаушев, и ти също, макар че днес. . . Може би вие

схващате, че не може да се живее в черупка, но и вие се боите да. . .

В тоя момент вън се чуха гласове и той веднага долови гласа на Ния

Глаушева. Млъкна, седна бързо на миндера и се спотаи. Дочул бе и той -

напоследък прошумоля из града някаква нелепа мълва около името на Ния. Не се

казваше нищо определено и людското злорадство не беше толкова в това, което се

говореше за Ния, колкото в това, което се скриваше зад обикновените думи, в

гласа, с който се казваха, в погледа, в израза на лицето. Казваше се, че Ния

била бездетна, че тръгнала по врачки и магесници и още (но това вече се

предаваше от ухо на ухо и съвсем тихо) - че се заглежда в млади мъже. Бездетна -

това е, най-сетне, от бога, но бездетната жена е винаги близу до греха, винаги

може да стори грях, за да роди. Хазайката на Вардарски бе му казала, че Ния

Глаушева влизала в къщата на старата вещица Ташка Утката, че в къщата на

сводницата влизал и Таки Брашнаров. Но що от това? Ния влязла у сводницата

заедно със свекърва си, а Брашнаров дошъл късно вечерта. Най-сетне влизаше ли в

работата на Вардарски всичко това? Нека Ния Глаушева отива, където си иска, нека

Брашнаров влиза, където си иска! Но дълбоко в сърцето на Вардарски се надигаше

като мътна вълна силен гняв спрямо Ния Глаушева и той не можеше да го потисне,

да се освободи от него. Много пъти тоя гняв се превръщаше в мъчителна тъга, а

Вардарски се боеше да попита

сам себе си откъде идеше тая тъга. Сега, като чу гласа на Ния, същият гняв,

същата тъга пак облада сърцето му и той утихна, угасна изеднаж, а преди това

беше толкова зъзбуден, толкова тревожен и пак заради нея, докато очакваше да

дойде, докато очакваше да чуе гласа й, да я

види.

Като влязоха в стаята Ния и Лазар, той дигна поглед сякаш против волята си

учителката. Той машинално опипа тънката черна превръзка на сляпото си око, а

през здравото му око сякаш нахлу широк слънчев лъч и проникна дълбоко в него,

обля със светлина душата му. Ния стоеше срещу младата

учителка със спокойна усмивка, но колкото и да беше хубава учителката с

нейните светли очи, с чистата, нежна кожа на лицето си, с набъбналите детски

устни, тя като че ли отеднаж бе потъмняла, като че ли беше някаква сянка редом с

Глаушева. Така виждаше двете млади жени Вардарски и от сърцето му изчезна всяка

мъга и гняв, леко и свободно туптеше сега блаженото му сърце. В следващия миг

Ния се спря пред него. Той отдавна не беше я виждал и се изправи срещу нея с

премалели нозе, а в окото му сияеше цялата блажена радост на душата му.

- Д ти, учителю. . . нас съвсем ни забрави - каза у тя приветливо, но после

пак се обърна към Руменова, весело усмихната: - Що ми разправя Лазар: минали сте

през чаршията. Сега цела Преспа ще се разбуни като подплашена - такива сме си

ние преспанци, като видим нещо, което не сме виждали. Ама вие не бойте се, не

сме лоши люде, само езиците ни работят повеке, от колкото требва. Ще ви се

радват сички, като сте дошли; да ни отворите училище и за девойчетата. . .

Вардарски си мислеше: "Тя знае, че преспанци говорят и за нея, но не се

бои. . . Праведна душа е тя, от какво ще се бои?. . . " а

В стаята започна бързо да тъмнее, но Бенковица покани гостите си в

съседната стая, дето бе наредила вече трапезата и светеха там две ламби.

Насядаха всички за вечеря, остана да прислужва само Бенковица, но също и

Ния отказа да седне, макар да й посочиха място между Руменова и Вардарски.

- Ще ти помогна - рече тя на старата жена, - та да можеш и ти да седнеш с

нас.

Малко по-късно тя се пресегна през рамото на Вардарски да сложи пред него

- Това за вас. Така рече баба Бенковица. Вие с учителката сте й най-драги

гости.

Тя каза това близу до ухото му и се засмя, та усети той върху лицето си

като се улови тъй, сподирил я с погледа си - гласно се засмя, та се обърнаха да

го погледнат и Лазар, и Бенков: той се смееше рядко. Глаушев попита:

- Що има, даскале?

Вардарски нищо не отговори, но усмивката стоеше още на лицето му. Той си бе

помислил: "Гледай, гледай Ния. . . Нема я сега старата Глаушица, та да не смееш

да погледнеш снаха й. . . " Вардарски отеднаж погледна

Лазара Глаушев срещу себе си и усмивката му в миг изчезна.

Седнаха на трапезата Ния Глаушева и Бенковица, която се прекръсти три пъти

и наново поздрави гостите, макар те да почваха вече второто ядене:

- Хайде добре сте ми дошли, деца. . . Господ от лошо да ни пази. - Сетне,

преди да сложи и тя залък в устата си, обърна се към Руменова: - Пък гледай Да

ми харесаш яденето, щерко. Аз може и да не умея както во вашето место. . .

- Тъкмо това си мислех. . . - обхвана всички с погледа си Руменова и

продължи, като държеше в ръката си мъничко парченце хляб: - Вие готвите също

като у нас. Гледам и тия калайдисани сахани, и цялата наредба на трапезата. . .

А и шуменци са такива бърборковци като преспанци, както казахте вие - обърна се

тя към Ния. - Такива са, изглежда, хората по всички наши градове: не дават да се

променя старият ред в живота им, пазят строго във всяко нещо приличие, което

понякога е прекалено и лицемерно.

Вардарски чувствуваше близостта на Ния - тя седеше от лявата му страна; той

никога не бе седял толкова близо до нея и толкова дълго. Това предизвикваше У

него нарастваща възбуда и тревога, кръвта шумеше в ушите му, той искаше да

направи нещо, та да смае всички, да каже нещо неказано досега, в което би

блеснал умът му с всичката си сила. В същото време това желание му се виждаше

детинско и той през цялото време се бореше със себе си да скрие вълнението си,

да се държи спокойно на трапезата, да се храни чисто и тихо. Но Вардарски беше

винаги склонен да подхване спор, да се втурне в спор за "истина и правда", та и

сега се улови за думите на Руменова.

- Така е, изглежда, с целия наш народ - започна той спокойно, както

подобава на всеки разумен човек, но бързо се увлече и гласът му започна да гърми

под почернелия таван на стаята. - Доскоро целият български народ живееше, както

бе живял от векове под чуждо иго, живееше вкостенел живот, прост, еднообразен

живот и некак по чужда воля. Но от неколко десетилетия насам, откакто влезе

народът в борба, животът му бързо се променя, кипи и това плаши спокойните,

тревожи ги, надават те викове и писъци, а животът тече, ври, клокочи, тежко му,

който задреме, потокът ще го отнесе като тресчица. . .

Той млъкна и спря за миг погледа си върху Лазара - от него очакваше отговор

или някакво противоречие. Глаушев беше също склонен към словесни двубои. за

"чиста истина". Не закъсня да се обади и той:

- Да, да. . . Промени се много нашият живот, ето пред очите ни. Аз не ще

река, че е поток или порой, който сичко отнася, но право е, както четохме некога

на гръчки: "Панта рей." Ама човек требва да бъде господар на живота, да не се

оставя да го отнесе като порой. Затова е разумът му и просвещението му.

- Като се опитваш да го спреш - оживи се Вардарски, - да го заприщиш, ще те

отнесе и още как. А се

променя животът, променя се и секо нещо. Ето и ти си жив пример: некога ти

тук, в Преспа, си бил като нубийския лъв, а сега си чудесен търговец. Казват, че

на панаира

тая година вие с Андрея Беиков сте спечелили цела капа алтъни.

Едвам доловимо смущение премина между сътрапезниците, но Лазар весело се

засмя:

Време е нашият народ да се пребори и со сиромашията.

- Народната ни борба още не е свършена и не бива да спира.Опасно е народа

да се отклонява по други, странични пътища.

- В нашите църкви се пее на славянски. В училищата ни се учи на майчин и на

бащин език.

Аз не казвам да се отклоняваме: Ето ние в Преспа отваряме и женско

училище.

- Що искаш ти, учителю? - попита все още спокойно Глаушев, но гледаше

строго, с присвити вежди. Вардарски забеляза, че Ния Глаушева погледна мъжа си

загрижена, готова беше някак да му се притече на помощ, и това го бодна в

сърцето.

- Искам животът да не спира - подскочи той на мястото си, - борбата да не

спира! Искам ние, учителите народни, ние, водачите народни, аз, ти, Лазар

Глаушев, да бъдем винаги на местото си. Казах: борбата не е свършена.

Глаушев дигна чашата си:

- Е. хайде. . . Стига. Друг път ще поспорим повеке. .Дотегнахме на жените.

Дай да си чукнем чашите и кажи нещо по-весел о.

Но сега отеднаж се обади Иванка Руменова:

- Господин Глаушев. . . вие може би мислите, че разговорът ви не е важен.

Съжалявам, ако е така. Мене много ме интересува вашият разговор. Ние жените

трябва във всичко да ви догоним. И ние имаме ум, имаме сърце, обичаме народа,

обичаме свободата, можем и ние да се

борим. . .

- Да, съгласен съм - отвърна Глаушев. - Ама секи на местото си: мъжът на

своето, жената на своето си место. И моята жена ми е най-добър другар, ама се

пак моят товар не е за нейните плещи.

Мислите ли, че женският товар е по-лек?

- Не е по-лек, как да е по-лек!

- Това е най-важното да се знае. . .

- Но секи си носи своя си товар. . .

- А има хора, които мислят, че жената е неспособна за работа, тя е само да

ражда деца, да готви яхнии и да бъде играчка в ръцете на мъжа. Мина това време!

Скоро ще дойде денят, в който и българката ще стане свободен човек,

свободен от всякакви вериги и предразсъдъци.

- Ами да: нели ние днеска минахме заедно през чаршията! Това не е малко

нещо за Преспа.:

- Но ти, Глаушев, доста се поколеба, преди да тръгнеш - подхвърли Вардарски

заядливо.

- Поколебах се, верно е. Знам аз по-добре от вас двамата с учителката що

значи да тръгнеш тъй през целата чаршия. И ще видите: това нема да спре дотука.

Но, вервайте ми, не се разкайвам, че го направихме, радвам се, че го направихме.

Сега - продължи Глаушев - най-важната обществена работа в Преспа е отварянето на

женско училище. Вие, учителко, бъдете знаменосецът, а ние ще сме храбра войска

след вас. Е хайде - дигна той пак чашата си, - за ваше здраве!

Всички отпиха от чашите си, а Вардарски изпи своята до дъно и не беше това

ни първата, ни втората му чаша;

- Да беше жив сега Климе, да ви послуша. . . -, въздъхна Бенковица. .;

- Да, стара майко - обхвана я през присвитите й тесни рамена Лазар, който

седеше до нея. - Да беше жив сега Климент Бенков. . . Помня го. Тогава народът

беше още като упоен, уплашен беше още, а Климент Бенков носеше голем огън в

сърцето си, голема сила. Такива като него поведоха целия народ.

Старата жена поклащаше тъжно глава, а очите на Андрея Бенков се напълниха

със сълзи от синовна гордост, но той бе навел глава да скрие сълзите си,

голямото си смущение. И в неговото сърце гореше бащиният му огън, но такъв човек

се бе родил Бенковият син - непреодолимо стеснение и свенливост сковаваше езика

му,

често пъти забъркани думи, не смее да замахне с ръка, да повиши глас и по-често

сълзите му показваха неговите душевни вълнения. Във всяко нещо Андрея Бенков

вървеше подир Лазар Глаушев и беше като негово вярно отражение. Така беше от

най-ранната иМ възраст, когато Климент Бенков отведе и своето, и чуждото дете да

се учат в Охрид.

Като мислеше старата Бенковица за умрелия си мъж и го виждаше сега сякаш

жив пред очите си, поприведе се към Лазар Глаушев и тихо продума:

- Учителката била в Русия. . . Нели моят Климе се за Русия говореше. . .

Глаушев изеднаж се обърна към учителката и всички насочиха към нея погледи,

пълни с учудване и любопитство, като че ли тя внезапно се преобрази, като че ли

около нея изгря някакво сияние и всичко в нея сега изглеждаше по-светло,

по-хубаво и толкова чудно. Глаушев повтори замечтано:

- В Русия. . . Но - додаде той живо, - но разкажете ни нещо за Русия!

Руменова се усмихваше с наведени очи, личеше по лицето й сдържана, хубава

гордост. Сетне тя обърна глава встрани, загледа се далеко някъде и като въздъхна

издълбоко, започна:

- Прекарах аз там пет години. В Одеса, после в Киев. Случи ми се да отида и

по други някои места, а преди да си тръгна за насам, бях в Москва и в Петербург.

. . Какво да ви кажа. . . за кое по-скоро? За хората ли, за земята ли? Разбира

се, аз не зная всичко за Русия. Първите три години живяхме в пансион и като

затворнички. Бяхме шест момичета от разни места в България - от Шумен, Стара

Загора, Охрид. . . Рядко ни извеждаха от пансиона за разходка, а още по-рядко ни

пускаха сами да отидем някъде. Но пансионът беше пълен с момичета от цяла Русия

и най-много от Южна Русия. Между преподавателите ни имаше интересни хора.

Затворени бяхме, но все пак бяхме в Русия. Учехме се, четяхме книги. . . После и

сами влязохме в живота, но и в това отношение Русия е необятна - никой не може

да я изучи напълно, да я познава изцяло. Това е най-важният белег за Русия:

всичко в нея е голямо, широко. Но, разбира се, най-интересни са хората.

Тя пак въздъхна и млъкна, все тъй загледана далеко някъде, като да виждаше

и сега необятните руски равнини и лесове. А слушателите й сякаш и не дишаха,

вперили в нея ненаситни очи - да не пропуснат и половин дума, да видят негли с

очи тия чудеса, за които им говореше. Тя продължи:

- Аз не зная дали има и другаде такива добри хора, както в Русия. Не зная,

може да има, светът е широк но. . . Имах аз другарки руски момичета, хубави и

Добри като ангели. Как иначе да ги нарека? А каква бе нашата учителка по руски

език през последните

две години!. . . Казваше се Аглая Осиповна, Всички бяхме влюбени в нея - и

ние, и руските ни другарки. Не можехме да й се нагледаме, не можехме да й се

наслушаме. Колкото беше умна, толкова беше и хубава. Ще ви разкажа и за една

бедна продавачка в едно малко дюкянче в Киев, която си остави дюкянчето, за да

ме спаси от замръзване. Бях се загубила по улиците, а беше страшно студено.

Отдалеч още ме забелязала, тя се спусна да ми помогне и още повече се загрижи,

като видя, че съм чужденка. Прибра ме в една стаичка, раз търка ме, стопли ме,

даде ми да пия чай. Тя се зае с ме не като истинска майка и който знае какво

значи руски студ, ще разбере какво добро ми направи, а дюкянчето й стоя така

цели два часа. Продаваше тя закуски и нищо не бяха й откраднали, но тоя ден нищо

не можа да спечели бедната жена. Какво да ви кажа за дядо Прокоп -портиера на

нашия пансион, - за господин Алексей Миронович - баща на една от моите другарки,

- и само за двамата ли? На нас ни се случваше там и да се разболеем и да останем

без пари, и какво ли няма да ти се случи особено на чуждо място. Колко много

тъгувахме ние там за родния си край, за близките си. . . Но не ни оставяха добри

хора да страдаме, да търпим нужди, все се намира ще някой да ни помогне, да ни

утеши. Добри, добри руски хора. И прости и учени, и мъже и жени. . .

Руменова погледна един след друг слушателите си и пак млъкна замислена, но

веднага продължи: - Да, но. . . Там стават и някои неща, които. . Моята учителка

по руски език Аглая Осиповна умря в затвора. Взеха я от училището полицаи,

заедно с две наши съученички рускини. Беше към края на последната ни учебна

година. Няма да забравя никога Аглая Осиповна и особено как мина през двора на

училището, колко хубава беше тогава и горда. . . Затвориха я, разболяла се в

затвора, говореше се, че са я мъчили. После чухме че умряла. Плака целият наш

клас, бяхме вече възрасти моми. . . същото беше и по другите класове. Тогава

една от моите съученички рускини ми каза: "Вие - турски робини. . . А у нас?

Ето, погубиха нашата Аглая Осиповна."

Руменова пак млъкна, но тогава Ния Глаушева попита:

- Ама защо са затворили вашата учителка.

Руменова я погледна, но сякаш не я виждаше:

Защо ли? Аглая Осиповна била членка на някакво тайно дружество, което се

борило за свобода и правди ни, за просвещение, за напредък, за народа, за

простия народ в Русия. - Руменова веднага забеляза голямата изненада сред

слушателите си и погледът й заблестя остър и строг: - Има и друга Русия. Има две

Русии и едната се бори против другата. Бедният народ там, простият народ страда,

живее в тъмнина и немотия. Допреди седем-осем години руските селяни били

същински роби на собствениците на земята. Както работят и робуват нашите селяни

на разни бейове, аги. В тъмнина и бедност живее простият руски народ и по

градовете. И с него, с простия руски народ по села и градове, са всички

просветени, умни и благородни хора. Ето и нашата учителка Аглая Осиповна. Те

искат свобода за народа, правда и просвета. Те и народът в Русия са на едната

страна. На другата страна са богатите собственици на земята, също богатите

търговци, големците. ..

- Ами царят? - попита отеднаж Вардарски.

- Царят. . . - повтори Руменова и продължи колебливо: - Аз. . . не зная. .

. той е много високо. . . Предишният цар бил много строг.

- Ами аскерът. . . аскерът? - неочаквано се обади Андрея Бенков и цял

почервеня, но не сваляше очи от учителката и чакаше отговор.

Руският аскер е много силен - отговори веднага Руменова. - Като мине по

улиците някой полк, земята

трепери. Лицата на слушателите и изведнъж се проясниха, бяха потъмнели от

смущение и почуда: Как тъй в Русия робство и неправди, взаимни борби! Сетне

Лазар Глаушев се опита сам да си разясни смущаващите думи на учителката,

недоумението си, съмненията си и заговори гласно, като чувствуваше че всички

тук, дори и старата Бенковица, бяха еднакво изненадани и смутени. Той попипваше

брадата си загледан пред себе си, и думите му не идваха сега свободно, плавно,

както друг път:

- Чудни работи учителке. . .Ами то като у нас: аги и бейове. Народът в

тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава, държавата не е наша и народът е под

чуждо насилие. Агата е турчин, пашата е турчин, султанът е турчин, не е наш. И в

църквата ни до вчера се пейше на чужд език, и в училището също. Това знайме ние

за робство и тегло. Сега, виж ти. . . Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го.

Ние пък друго знайме за Русия. Сила голема и светлина. Вие ме плашите, учителке.

Добро ли да чакаме или още по-големо зло? Ще бъде по-големо, като е свое, от

свои. . .

Вардарски бързо обърна към него глава, да го види по-добре:

- Що се чудиш? Нашите чорбаджии по-харна стока ли са?

Глаушев погледна за миг жена си, която наведе очи засрамена от думите на

учителя, по страните й пропълзя едвам доловима руменина и може би само мъжът й

забеляза смущението на щерката на някогашния чорбаджия Аврам Немтур. Не пощади

жена си и Лазар Глаушев. Той поглади с цяла шепа широкото си чело и рече:

- Нашите чорбаджии - да, макар нихната сила да не е толкова голема. Чудя

се, ама и не се чудя много, че има такива люде и в Русия. Управниците свои -от

царя до последния кятипин, и все християни, ами да турят ред и правда за народа!

Ех, нихна работа. Друго ме яде сега мене. Като е народът там, както рекохте вие,