Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

църковна община реши да го изпрати в Самоков да се учи на по-голяма наука.

Вардарски тогава беше само на четиринайсет години, но майка му го изпрати, без

да пролее ни една сълза, и му рече:

- Върви, синко, на далечно место отиваш, ама ти никога от нищо да не се

плашиш. Учи там наука, ама гледай още повеке да спечелиш добро име и чест между

людете.

само гроба й.

В Самоков той бе стоял две години, сетне бе заминал да се учи в Прилеп, а

оттам в Габрово. Ходи след това по разни места вече и сам да учи другите, а

после бе захвърлен в Анадола. Тия четири години в далечното анадолско село бяха

като тъмна пропаст, която разделяше живота му на две половини. Срещал бе той

всякакви люде, но там, в далечното загубено анадолско село, бе срещнал друга

една човешка душа, за която си спомняше, както за родната си майка. Той

пристигна там изтощен от недояждане и от всички мъки при това дълго и мъчително

пътуване, а удареното му око беше отворена рана. Посочиха му една изоставена

колиба на края на селото и той легна там, за да умре под пробитата й стряха. Но

влезе при него Ибрахим и не го напусна осемнайсет дни, докато се върна той

наново към живота. Ибрахим беше млад селянин, хранеше го всеки ден с козе мляко,

доведе му и лечител за окото. Един турчин бе му извадил окото а друг турчин го

спаси от смърт и от големи страдания. Ибрахим му каза еднаж и го гледаше с

големите си кафяви очи:

- Аллах те изпраща при нас в неволята ти и ние не бива да те изоставим.

Като си спомни Вардарски сега за своята майка спомни си и за Ибрахим.

Сърцето му преливаше от обич и тъга - за измъчената му майка, за най-добрия

човек, когото бе срещнал в далечния Анадол. Разтъжи се той и за себе си - Ния

Глаушева беше чужда жена. . .

Вардарски скочи и дръпна тамбурата си от стенатад Тихо, едвам чуто звъннаха

опънатите струни. Той седна пак край огъня и сложи тамбурата в скута си. Но не

дръпна ни еднаж по струните с гъвкавата черешова коричка. Седя дълго той и току

изхриптя гласът му в малката тиха стая като чужд и пълен със сълзи:

- Не ще засвириш ти, не ще запееш с такава злост в сърцето си.

Влезе Султана Глаушева в малката стая. Отдавна не бе влизала тук. След като

се настаниха в тази стая Лазар и Ния, тя рядко влизаше в нея или само ще

надникне от прага. Беше слънчева пролетна сутрин и Ния бе раздигала всичко, за

да почисти. Сега отново подреждаше стаята.

- Се току раздигаш - рече Султана.

- Да поизчистя, майко. Обичам да ми мирише на чисто.

- Е, докато не ти врекне некое в ръцете. Сега си слободна, а като се улови

некое за полите ти, не ще можеш да чистиш толкова.

Ния не отговори. Свекървата не пропущаше случай да не й заговори за деца и

всяка нейна дума или намек пробождаше като нож сърцето на младата жена. Не я

жалеше много свекървата - толкова голямо беше вече нетърпението й да има внуци и

от втория си син.

Ния направи място и каза:

- Седни, майко.

Султана веднага седна, та Ния се учуди. Покани я тя само от учтивост, че

нямаше и де да се седне. Колко беше стаята, а край стената бяха наредени три

големи сандъка, върху тях сега бяха наслагани постилки, завивки, възглавници.

Ния бързаше, но изеднаж се спря, обърна се към свекърва си. . .

- Майко, нели виждаш в каква теснотия живейме с Лазе, а цела къща стои там

празна. Ами защо така, защо. . .

- Не знам аз, щерко. Той, Лазе, така иска.

- Ами кажи му и ти, майко. Бащина къща ми е. Ще живейме там като люде и на

вас тука ще ви стане по-широко. Кажи му и ти.

-Нема що да му казвам аз. Майката. . . като квачка: иска пилетата й да са

се около нея, до нея.

- Това са само думи. Не е разумно човек да държи само за думите, а да не

вижда кое е по-добро.

- Думи. . . Ти искаш да ми отведеш сина, да го отведеш в бащината си къща.

Това не са само думи. ц- р Нема да отидем през море - ето: на същата улица. Ела

и ти с нас, елате сички с нас, там е по-широко. А! Що говориш, Нийо. . . Да

оставя аз своята

къща и да отида в къщата на Аврам Немтур. Ще ми се смей и мало, и големо,

ще ме поругай.

- Но помисли, майко. Защо да ти се смей. . . Там е по-хубаво, по-широко и е

моя къща.

- Не.

тоягата. Ами вижда се ясно: оная къща е по-голема и защо да не идем поне ние с

Лазе там. Много по-харно ще ни бъде там. Ти казваш. . . като квачка, но ние не

сме кокошки, а сме разумни люде

- Ти остави сега това - махна нетърпеливо с малката си суха ръка Султана. И

продължи: - Ето веке пета година. Време е веке да се потърсиш.

По лицето на младата жена отеднаж изби гъста руменина. В смущението си тя

бързо се обърна и продължи разсеяно да подрежда стаята. Ето затова бе дошла тук

свекървата. . . Старата изеднаж се втурна в живота и в най-интимния й живот, и

не както много пъти преди както преди малко - издалеко, с пожелания и намеци с

недомлъвки, - а направо, с твърд, строг глас: време е веке! Ния трябваше да

признае своето безплодие, да тръгне да се лекува, да позволи на други, чужди

люде да се докосват до нея, до тялото й, да я питат и разпитват. Най-напред

свекърва й - ето, започваше и Ния трябваше да й отговори. Това не бяха току-тъй

подхвърлени думи и старата нямаше вече да я остави. Сега започваше истинското й

страдание, не можеше повече га крие, да смекчава тая постоянна болка на сърцето

с надежди и всякакви самозалъгвания: "Ето веке пета година!" И старата жена

продължи без милост:

- Каквото и да е, никоя жена не ще остане тъй ето в пета година. Ти, Нийо,

може да си като майка си. . .

Червенината по лицето на Ния бързо изчезна и показа около носа и устните й

жълтеникава бледност която също тъй бързо се разля по цялото й лице и по

възмургавата кожа изглеждаше като студена, влажна сянка. Старата Глаушица я

удари право в сърцето, пробуди всичките й страхове, цялата тревога и мъка от

безплодието й. Ния най-много се страхуваше от това, че може би приличаше на

майка си, която бе родила само нея на седемнайсетата година от женитбата си. А

сама Ния може и никак да не роди. . . Ния не отговори веднага на свекърва си.

Нямаше сили; би я издал гласът й, всяка

изтървана дума. Тя искаше да скрие своето преголямо отвращение от майката

на Лазара и гнева си срещу нея, който сам избухна в сърцето и като огън.

Престори се, че е много заета с работата си, наведе се там, зад един от

сандъците, за да избърше скришом двете сълзи, потекли сами от очите й; поизкашля

се тихо и като усети най-сетне сърцето си достатъчно укротено, рече, но пак без

да погледне свекървата:

- И аз мисля за това, майко. Ама не знам що да правя. Султана веднага се

улови за думите й:

- Ти не знайш, откъде ще знайш ти, ама аз знам. - Старата бе забелязала

резките промени по лицето на снаха си, но помисли, че това е поради младежката й

свенливост. Тя продължи бързо, сякаш да навакса загубеното време: - Нели сега аз

съм ти майка, за сичко аз требва да помисля най-напред. Има тука, в Преспа, една

жена, тя разбира от тия работи. Ташка Утката й викат. При нея ще идем. Много

невести са имали полза от нея. Богевата снаха с нея роди след цели осем години,

на Рамневата снаха пак тя помогнала и колко други още, които аз и не знам.

Хайде, Днес или утре да идем да те види.

Отново се показаха сълзи в очите на Ния, но сега не ги скри. И пак изби

червенина по цялото й лице. Тя изгаряше от срам и се потърси от погнуса, като

помисли, че може би ще бъде принудена да покаже тялото си пред чужди очи, че

може би чужда ръка ще я пипа и опипва. Ко нека, нека, щом трябва. Макар да не

беше загубила ствсем надежда, голяма беше мъката й, че още не можеше Да роди, не

можеше да изпълни това, за което преди всичко друго бе благословена жената.

Лазар никога не беше и казал ни една дума и дори бе отклонявал нейни далечни,

предпазливи опити да поддържа надежда в него, пък и да се оправдава, но тя

знаеше и знае се само по себе, че всеки жив човек милее за рожба, че в рожбите

ни продължава нашият живот. Тя не бе загубила надежда, че ще РОДИ, но, наистина,

беше вече в петата година, от кактобе омъжена. И сега, щом старата майка. . . ех

- да става по-скоро което трябва да стане!

-Старата Глаушица като че ли позна мислите й, та рече:

- Оная вещица, Утката де, иначе не е цвете за мирисане, ама като си в

нужда, не е срамно да потърсиш лек и колай от когото и да е.

Опита се Ния да отклони горчивата чаша, а вече знаеше, че няма да я избегне

и ще я изпие до капка:

- Ами, майко. . . като влезем там, целият град ни види, целият град ще знай

защо. . .

- Да я повикаме, ако искаш, тука. Като й пуснев в ръката един грош повеке,

тя и дома ще ти дойде, където искаш.

- То е се едно, майко.

Пак без да иска Ния, очите й плувнаха в сълзи. Ето сега виждаше тя какво

проклятие тежеше върху нея Отсега нататък тя не можеше никого да залъже, не

можеше да отминава без внимание чуждите зли думи, злия присмех, не можеше да

крие мъката си от чужди очи, не можеше и сама себе си да залъгва. Днес или утре

ще поеме върху плещите си и пред очите на цяла Преспа тежкия кръст на жена,

прокълната с безплодие. И може би за цял живот. . . Тя се изправи срещу свекърва

си, старата жена се учуди, като видя отеднаж лицето й толкова ведро, погледа й

ясен и твърд. Ния само попритисна една в друга ръцете си и рече:

- Утре, майко. Утре ще идем.

Още като почна Султана Глаушева да се облича другия ден за излизане, в

мислите й пак оживя Катето - най-малката й щерка, която тя сама уби с отрова

като се опитваше да я запази от позор. Никога не бе престанала да мисли за

злочестото си дете, да си спомня за умрялата си щерка и тя беше в сънищата й

едва ли не всяка нощ, но като дойде и сега в мислите й, Султана почувствува в

сърцето си студенина и страх. Тя се помъчи да прогони тия си мисли и дори милия

образ на клетата си дъщеря, а иначе тъгуваше и се вайкаше, когато случеше да не

я види насън няколко нощи. Но защо тъй сега дойде Катето в мислите й?. . .

Помилуй ни, господи, пази ни от всяко зло! Докато връзваше Султана голямата

бечка кърпа на главата си, ръцете й леко трепереха.

Ния облече широка тъмночервена вълнена рокля с два волана от тъмночервена

коприна, облече и салтамарка от черен атлаз с широки ръкави, макар да беше топъл

априлски ден. И лицето й, колкото беше бледо, в тия тъмни дрехи изглеждаше още

по-бледо и строго. Като я видя Султана с такова лице, още повече се разтъжи

сърцето й за умрялата й щерка, но едва ли не се скара на снаха

си:

- Ду, Нийо! Що си се облекла в тия дрехи, в това

се доизказа Султана и дори сепоизчерви от яд за лошата дума, която дойде сама на

езика - Тъй де - сопна се тя сама на себе си: - Тръгнали сме за добро.

- Ако, майко - отвърна тихо Ния. - Пък и не сме тръгнали на сватба.

- Ама ти не бой се, щерко! - повиши глас Султана, но повече себе си да

успокои. - Ще видим що е там, пък може и така да си дойдем. Наша воля.

- Не се боя, майко.

Султана поведе снаха си по крайни, по-глухи улици, но пак ги срещнаха много

люде и кой ли не ги познаваше и двете в Преспа! Поздравяваха ги с почит и

мъжете, колкото ги срещнаха, и всеки от тях познаваше майката и невестата на

Лазара Глаушев. Двете жени минаха и покрай къщата на Аце Кутрев, потънала сега в

зеленина, но те не знаеха, че тук живееше и Райко Вардарски. А къщата на Ташка

Утката беше на другата страна на същата улица. Много очи ги видяха, като влязоха

там, видя ги и Митра Кутрева през оградата на градината си.

От вратника на Утката започваше малко дворче, тясно и стръмно надолу, та

къщурката й беше като в земята заровена. Никой не излезе да ги посрещне, тихо

беше в тясното дворче, нямаше ни куче да залае, ни кокошка да пребяга с крясък.

Като приближиха двете жени и се поколебаха пред самата врата на къщурката, чу се

отвътре силен женски глас:

- Влизайте, влизайте. . .

Вратата се отвори и пак никой не се показа ОТВЪТРЕ Султана прекрачи сърдито

високия праг, влезе след нея и Ния. Султана се поспря там - отворила им бе

вратата, дребничка невеста с големи черни очи и черен мъх на горната й устна -

не беше това Ташка Утката. от Дъното на стаята се чу същият глас:

- Добре дошла, Глаушице!

Стаята беше мрачна, с нисък, дъсчен таван и там,

в дъното й, бе застанала една друга жена; Султана веднага позна Утката.

- Не си сама. . . - рече Султана и стоеше все тъи до вратата, негли беше

готова да се върне.

- Не съм сама. . . Влезте, влезте. Ето тука. . . И Ташка отвори друга една

врата към съседна стая. Повелете вие в тая стая. . . тя, Илка, тука ще си остане

ама и тя си е мой човек.

Двете Глаушеви влязоха мълчаливо в съседната стаЯ влезе след тях и Ташка,

затвори вратата. Насреща светлееха две малки прозорчета и се притискаше в тях

къс зеленина, та не се виждаше нищо повече нататък, а бяха окачени и на двете

прозорчета шарени завески, сега дигнати догоре. Стените бяха наскоро варосани,

край едната от тях имаше миндер с твърди възглавници и шарена, добре опъната

басмена покривка; край отсрещната стена се ширеше нисък одър, постлан с мека

ямболия, наре дени бяха и там възглавници, но бели, пухени. На пода между

миндера и одъра бе постлан килим, весело светлееха по него ярки шарки. Чисто

беше тук, спретнато и уютно.

- Повелете, седнете - покани Ташка отново гостенките си, а през цялото

време не сваляше от Ния своите засмени, живи очи; много млади бяха очите й за

нейната възраст - тя беше може би към шестдесет години, спретнато и чисто

облечена, макар дрехите й да бяха доста износени. Ния също я поглеждаше с

любопитство - дали не беше някоя грозна и страшна вещица, както си е мислила тя,

но все пак от нея като че ли се излъчваше някаква тревожна сила. Двете гостенки

седнаха на миндера, а Ташка рече: - Знаех аз, че ще дойдете.,

- Откъде ще знайш. . . - попита остро Султана Глаушева. - Ние не сме и

мислили допреди два дена.

- Не сте мислили, но като дойде, отеднаж се решава човек. Как нема да

дойдете: секоя жена иска да роди Пък аз знам коя тукашна невеста ражда и коя не

ражда.

Тя се отдръпна към одъра и седна срещу Ния. Усмивката изчезна от очите й,

бяха много едри, но както бе седнала неподвижно на одъра,

стояха като чужди в скута й, може би поради силата, която напираше в тях.

- То си е така от бога - подзе приказката й старата Глаушица. - Сека жена

требва да ражда. Моята снаха ето веке в петата година. . . рекохме да те

попитаме има ли лек за такава работа.

Ташка сякаш не я и чу, а заговори като на себе си:

- Отдавна не бех я виждала отблизу: пораснала, станала жена. Голема хубост.

. . Кой знай дали има друга такава жена в Преспа, не съм виждала друга такава

жена. Тъга те хваща, като я гледаш. Ама ето и тя лежи с мъж, деца ще ражда.

Тебе, синко, за това те създал господ: само за хубост. Да ходиш между людете и

се кой да се чуди. . .

- Ти сега да не искаш да я отделиш от мъжа й! - солна се Султана.

- Не бой се, свекърво. Никой нема да я отдели от мъжа й - такова е сърцето

й, привързва се еднаж за секога, нели виждам. Такива са очите й, като бистри

кладенци, до сърцето й виждам. И кръвта й е блага, нели виждам как се червеней

по лицето й, а да беше кръвта й по-люта, можеше и до царски сараи да стигне.

- Ние си я знайме Ния - спореше Султана. - Тя, ако искаш да знайш, като

царица си живей, моят син на ръце я носи, ама ти сега кажи ни това, за което сме

дошли при тебе.

- Не се люти - отвърна кротко Ташка и все тъй замислена. - Ти друго и не

искаш да знайш, а само това: дали ще ти роди внучета. И син ти затова се оженил

за нея - за да спи с нея. А и тя самата като сички . . Не мислиме ние много за

хубост, не умейме да й се радваме. А нема по-голема хубост от женската. Ни

Цветето, ни звездата горе. . .

Ния се заслуша в думите й, не се изчервяваше така често и дори понечи да й

възрази на няколко пъти. Тя знаеше, че е хубава, но доколкото мислеше за своята

хубост или какво да облече, каква кърпа да сложи на главата си - то беше

най-напред заради Лазара. Така и се радваше тя на своята хубост - с неговото

постоянно възхищение от нея самата, с неговата обич към нея, с неговите ласки.

Не й трябваха царски сараи!

Ташка отстъпи от одъра, за да успокои най-сетне старата Глаушица, но не

млъкна и все тъй, като на себе си:

- Ама пък и такава е женската хубост: гори и прегаря. И мъжът затова посега

към нея: да я има, в леглото си да я занесе. . .

- Пейш като по книга - прекъсна я Султана.

- Мене, сестро, това ми е работа. . . Виждала съм много жени и много мъже,

та знам каква сила играй между них. Е, хайде - поразбърза се тя, - да видим сега

що е, какво е с вас. . . то и трендафилът цъфти и се разцъфтява, докато кацне на

него мъжка пчела. После се скапва. . . Стани сега, щерко, да те видя още еднаж,

да те видя по-харно. . . - Ния стана и като не се сещаше да се покаже от всички

страни, Ташка започна да я оглежда, да се върти около нея. И продължи: - Ето. .

.:

и под дрехата ти личи. Тесна си. Не си като корито, та секоя година да лежи

те поопипам - посегна тя с двете си едри ръце и бързо добави: - Ама:

знам: нема да ми дадеш да те пипам. . .:

- Не, не. . . - простена Ния и се отдръпна.

- Знам си аз. Такава си ти. Некои невести ми легат! като крави и като взема

да ги барам по корема, примижават. . . Не бой се, нема да те пипам сега. . . ама

ако стане нужда, то се знай, и ти ще легнеш.

- Их. . . - намръщи се гнусливо Султана. - Какво женище си!

- Ами тука сме се жени, пък ние жените сме си безсрамни. Седни сега, щерко,

и слушай - каза тя на Ния! и сама седна пак на одъра с ръце върху колената си

като мъж и ръцете й изглеждаха още по-големи, с разперени пръсти. Тя продължи с

равен, професионален тон:

- Жена, която не ражда, може да е вързана с един, може с два, може с три

пояса. Първият е най-лесен за развързване. Оттатък Саридере, в една впадина има

кладенче,

викат му Самодивското кладенче. Ти го знайш, бабо, Глаушице. На деветдесет

крачки от него, по височината! над него, има един голем камен, отдалеко се

вижда. Викат му Пърчило. Знайш го и него, бабо Глаушице, сичкй

го знаят в Преспа. Която жена не ражда и иска да роди, ще стане преди

изгрев, ще отиде и ще се измие на Самодивското кладенче. Сетне ще се покатери

към Пърчило и ще се завърти около него три пъти и пак ще се върне и още един път

ще се измие на кладенчето. Като се измие втори път, ще откъсне парченце от

кошулята си или от

друга своя дреха и ще го върже на шипката край кладенчето. Това да стане,

преди да изгрей слънцето. Ще чака да минат от тоя ден четирийсет дни, да мине и

отмине месецът й, пък ще види и познай дали се развързал поясът й. Ако това не

помогне, има тя втори пояс за развързване. За втория пояс ще дойде при мене. Ще

й дам билки да пие, каквито аз знам. И ще идва при мене секи ден или девет дни,

или деветнайсет, или двайсет и девет. Аз ще позная и ще й кажа колко дни да

идва. И секи ден ще разтривам корема й со зейтин, както аз знам. Ще ми донесе и

една ока зейтин. Ако и това не помогне, тя има трети пояс. За третия пояс -

проточи глас Утката и цяла се обърна към младата жена, втренчи в нея поглед; Ния

едва сега забеляза, че очите й бяха възчервеникави и като да тлееше жар дълбоко

в тях. Утката изеднаж отсече: - За третия пояс требва да ти кажа насаме. Да не е

е майка ти тука, пред нея най-после може, ама пред свекърва ти не може. Е,

чакай, чакай. . . Ето аз ще ти пошепна, а ти слушай харно - и тя се дигна от

мястото си с ръце на колената, пристъпи и се облегна върху рамото на Ния, която

усети старческата й гръд, мека и увиснала, усети и лъха й, топъл, влажен и

вонящ: - Шу-шу-шу. . . ако имаш трети пояс, може да ти го развърже само друг

некой мъж, чужд, не твоят. Твоят. . .

Ния се дръпна - от меката, отпуснала се плът на Утката, от влажния, вонящ

дъх, от думите й. Утката се изправи до нея и продължи гласно:

- Твоят, ще рече, не може. Грешката може да е у него. Некога са убивали

безплодните жени с камъни, ама сега се знай, че колкото може да бъде виновна

жената, толкова може да бъде виновен и мъжът. . . Аз знам. . . Омъжи се некоя и

с години нема деца; умре мъжът, омъжи се тя повторно и още първата година ражда.

що се дърпаш така. . . Не може ли мъжът, жената да си потърси колай, защо да

стои безплодна, щом господ я благословил да ражда?

- Как така мори? Що говориш ти? - настръхна старата Глаушица. - Чужди ли

деца ще раждаш при чиъяка си, в къщата му!

- Той може и да не знай - отвърна Утката. - Що, като не го бива? Ще ги

направи друг, чудо големо, пък ще ги отгледа и пак ще бъдат негови. Да се плоди

светът и множи. . .

- Не може да се живей с такава лъжа - продума Ния тихо.

- Лъжа - приподигна рамене Утката, присви устни. - Тука нема лъжа, щом ще

дойдат деца. Момъкът, като я взел такъв, неспособен, и я държи. . . Нема лъжа

тука, най-важното са децата.

- Що говориш ти, Утка - разшири лакти Султана Глаушева, като да беше готова

да посегне и с ръце към безсрамната лечителка. - Во секо нещо требва да има ред

и закон. Со чест требва да се живей. Ако искаш да знайш, сичките проклетии са

най-напред у жената.

Ташка Утката отговори тъкмо на нейните думи, но гледаше пак в Ния:

- Така се връзваме ние, жените, сами. Децата се раждат от нашата утроба, от

нашата кръв. Мъжът мине-замине. Ако не тоя, може и друг да бъде. Те са като

кучетата. Елимите1 некога живеяли по-слободно. Били по-умни люде. С мъж можеш да

се срещнеш секогаш, когато сърцето ти поиска. Не е никакъв грех. А ние сами се

връзваме и тогава скришом стават още по-лоши работи. Това било от бога, онова

било от дявола, а грех ли е да се наситиш, когато си гладен, да пиеш вода,

когато си жаден? И то е като глада и жаждата. . .

Султана скочи:

- Ама що сме седнали да я слушаме тая! Ти не знайш- обърна се тя към

Утката, - ти не знайш що е от бога и що е от дявола, а? От бога е да живейш с

ред в живота си и с чест между людете, а тебе дяволът ги е в сърцето и, живейш

като кучка! Мъжете били кучета, ами затова са создадени мъжът н жената, да бъдат

другари и в добро, и в зло. Кучета били, ами що е жената без мъж - ето.