Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

разпасана кучка като тебе! Хайде, Нио, да си вървим. . .

И старата Глаушица се отправи към вратата с непривично бързи стъпки, но Ния

тихо подвикна след нея:

- Майко, чакай. . . - Тя пристъпи бързо към свекърва си и тихо й пошушна: -

Требва да й платим. . .;

Султана Глаушева мълчаливо се наведе, посегна И дигна нагоре черния си

фъстан, наведе се пак и дигна втора подобна дреха, наведе се още еднаж и ръката

и потъна в дълбок джеб на трета подобна дреха. Извади от там бяла кърпичка,

единият край на която беше вързан

---

Елини древните гърци на голям възел. Започна да развързва възела и попита с

- Колко ти чини? обади се бързо Ния:

- Искам да взема от билките. . . нели каза, имала си некакви билки.

- Имам - отговори Утката. - Ще ти дам. Тя влезе в съседната стая, тропна

там сандък или

упап. Старата Глаушица я посрещна още като се показа

пак на вратата:

- Слушай. . . да не са отровни билките ти. . .

- Не са. Сладки билки са. Отварят утробата. Дай си. невесто, кърпата.

Утката развърза една платнена торбичка - полъхна на сухи горски треви. Ния

й поднесе кърпичката си. Утката бръкна девет пъти едно след друго в торбичката,

изваждаше оттам, доколкото можеше да хване с четирите си пръста, от тревите, и

продължи:

- Ето, за девет дни. Нели виждаш по колко вземам. Ще свариш сутрин половин

ока вода, ще сложиш от тревите, докато ври, и веднага ще я свалиш от огъня. Като

изстине, ще я изпиеш натри пъти през деня. Третия път - преди да си легнеш. Ще

ти мирише устата на хубаво и мъжът ти. . . хм. . . ще се радва. Ами. нема ли да

искаш да ти разтривам корема? То така върви.

Ния неволно погледна големите й ръце и промълви;

- После. .. Да опитам с тревите. . .

- Може и после. Ще донесеш и една ока зейтин.

- Кажи сега колко ти чини - повтори старата Глаушица с ядно присвити устни.

- Една меджидия.

- Бре. . . Много мори. . . - не се сдържа Султана,

и бързо подаде на Утката голяма сребърна пара.

- Според людете: на едни повеке, на други по-малко - отвърна спокойно

Утката и додаде: - Па като ти доди внуче, ще ме каниш на нитулици. Хайде со

здраве.

сега я изгледа враждебно и попита с престорено любопитство:

- Това твоя щерка ли е?

- Не ми е щерка - отвърна иззад нея Утката. Ти нели знайш, аз немам ни син,

ни щерка.

- Аха. . . и на нея ще разпасваш пояси. Затова я държиш тука.

- Хайде, майко - побутна леко Ния свекърва си, уплашена да не би тя да каже

и някоя още по-остра дума.

Като излязоха двете Глаушеви от вратника на Ташка Утката, слънцето вече

залязваше. Видяха ги и сега люде, а от околните дворове и градини и още там

зашумя, запъпли, злорада мълва:

- Султана Глаушица завела младата си снаха у Ташка Утката! Ще я лекува. .

.;

- Лекува тя, Утката. . . Събира в къщата си се ялови невести и всякакви

жива душа, пред вратника на Ташка Утката се спря Таки Брашнаров, озърна се

предпазливо и безшумно влезе в двора. В дъното на стръмното дворче светеха две

прозорчета със спуснати завеси. Брашнаров се отправи нататък с бързи, тихи

стъпки.

Той не забеляза, че иззад оградата насреща го видя и позна в тъмнината пак

Той почука на вратата на ниската къщурка, но не дочака да му отворят, а сам

влезе в предната стая.Изправи се сред стаята с високия си ръст и веднага видя

младата невеста при светлината на малката газена ламба, срещна погледа й,

втренчен и любопитен; сетне младата жена бързо наведе големите си черни очи,

лицето й пламна, черният мъх по горната й устна се очерта още по-ясно.

Брашнаров едва-едва докосна засуканите си мустаки, по устните му заигра

крива, мазна усмивка. Той изви големите си, тъмни очи към Утката и кимна леко.

Утката хитро му намигна, сетне се обърна към младата жена с кротък глас:

- Ти върви оттатък, Илке. . .

Младата невеста веднага се врътна и Брашнаров проследи с поглед, докато

изчезна тя в съседната стая. И тъй, с поглед нататък, той попита на турски:

- Колко ще иска?

Утката го изгледа с презрително свити устни и отговори също на турски:

- Ти се за парите питаш. . . Тя пари не иска. Парите на мене ще дадеш.

Хайде върви. . . - побутна го тя и продължи на преспански: - Искам да спя,

уморена съм днеска. - Брашнаров се запъти към другата стая, но Утката подвикна

след него: - Знайш ли кой беше днеска тука, при мене?

Брашнаров се обърна и попита с мимика:

- Кой?

Той отвори широко очи, долната му челюст увисна, като да се откачи изеднаж.

Те се гледаха мълчаливо и Утката примигна с двете си очи. Сетне той преглътна и

рече с пресипнал глас:

- Да ме събереш с нея, петдесет алтъна ще ти дам. Сто ще ти дам!

Утката наведе очи:

- Ех, чорбаджи. . . Такава жена не можеш да купиш и за цела планина алтъни,

за никакво богатство. Ама - дигна тя към него лукав поглед - и тя си е жена.

Секоя жена, ефенди, ако не за пари и богатство, за хубава руба, ако не по мерак,

за детенце ще я покориш. Така сме си прокълнати ние, жените. Хайде, хайде върви.

. .

Брашнаров се обърна и влезе в съседната стая, затвори вратата след себе си.

Ставало бе много пъти дума между преспанските общинари за девическо

училище. Дори общината писа писма но някои места, да търси учителка. Но тогава

по Българско учителките бяха малко и не се намери учителка за Преспа. Пък и

някои от преспанските общинари не влагаха голяма ревност за женското училище.

- Ще минем засега и без женско школо. . . - рече направо Яким Ортомар. Той

винаги все така се противеше.

Като отвори дума Ния Глаушева за женско училище в Преспа, зае се да намери

учителка Райко Вардарски. Стана той най-напред пред училищните настоятели да

попита каква плата ще отдели общината за учителка.

- Ами, даскале - рекоха те, - учителката, каквато и Да е, тя е жена и

голема плата нема да й е нужна. . .

- Нема тук мъж, нема жена - възрази Вардарски. -

А учител по-лесно ще намерите, нежели учителка.

- Е харно, даскале, харно. Добра плата ще й отсечем. Ти пиши. . .

- Ами училище, сграда за девическо училище?

- Ще намерим, лесно ще намерим - обещаха щедро;

училищните настоятели. - Ти само учителка намери.

И Райко Вардарски намери учителка чак в Шумен. Имаше по много места той

люде, с които бе учил, и други, които самият той бе учил; писа им пламенни писма

да ги моли и увещава, да ги пита и разпитва и се вдъхновяваше за тия многобройни

писма колкото от ревност! за народна просвета, толкова и от голямо желание да

угоди на Ния Глаушева. Учителката пристигна в Преспа през есента, тъкмо бе

започнала учебната година, и потърси най-напред него - учителя Райко Вардарски;

в непознатия й град тя знаеше само неговото име.

Отседнала бе в един от преспанските ханища, като мъж, който пътува по своя

воля и без страх. Там я намери Вардарски, седнала на едно триножно столче, а

край нея - багажът й: един голям вързоп и един сандък, тежък като олово, пълен с

дрехи и книги. Ханджията и слугите му стоят далеко от нея, не смеят да й

продумат. Не са виждали и те дори - ханджии - да пътува сама жена и толкова

млада. Вардарски се приближи и попипа черната превръзка на сляпото си око, както

винаги, когато се смущаваше. Учителката каза името си: Иванка Руменова.

- Вие нема да останете тука, в хана - каза Вардарски. - Те ще се погрижат.

. .

и двамата сме учители. Той придръпна друго едно столче, седна срещу нея,

- Пушите ли? - попита тя изеднаж. И добави: - Дайте ми една цигара!

Вардарски се учуди на желанието й, но не издаде учудването си. Той извади

тютюневата си кесия, премести я мълчаливо от едната си ръка в другата - не се

решаваше да я подаде тъй на учителката. Тя каза някаК предизвикателно:

- Направете ми една цигара.:

Вардарски веднага се залови, сви бързо и ловко цитарата, но не я залепи, а

я подаде с хубав жест на учителката - сама да си я залепи, както ставаше това,

на езика. Ханджията и слугите огтатък гледаха с облещени очи - в Преспа

пушеха само туркините. Сви си цигара и Вардарски, после извади огниво, запали го

и го поднесе, към учителката. Тя попримига смутено с очи и мълчаливо, окказа да

запали цигарата си. И току попита:

- Вие тукашен ли сте?

- Не.

- Има ли други учители в Преспа?

- Как сте си разпределили работата?

- Те водят четири отделения. Аз - два горни класа.

- Прощавайте, че ви разпитвам така. . . аз за себе си. . . Сега аз трябва

съвсем отначало с момичетата, нали? И сама, нали?

- Да.

вежди. Както бе седнала на ниското столче, учителката изглеждаше дребна на ръст,

но в движенията й се долавяше сила и ловкост. Тя погледна някак учудено

незапалената цигара, позавъртя я между пръстите си, после бързо я пусна на

пръстения под и я затисна с мъничката си обувка, сякаш искаше да я скрие.

Вардарски проследи всичките й движения с присвити устни: "Хм! Твоя воля. . . "

Учителката пак попита и като че ли искаше да го изпревари:

- Знаете ли защо дойдох тук чак от Шумен?

- Нищо чудно - отвърна Вардарски небрежно. - Даскалска участ. Човек може да

ни срещне по сички краища, накъдето ветърът ни отвее.

Тя обърна към него очи и Вардарски видя, че бяха сиви, та погледът й изпод

тъмните, доста дебели вежди изглеждаше светъл, ясен и дори остър, но тая острота

се смекчаваше от естествената червенина на бузите й, която и сега не беше

изчезнала съвсем, макар че лицето и бе побледняло от умора. Смекчаваше се

остротата на погледа й от общия израз на лицето й - с бузи, закръглено детски, с

нежно и правилно извита брадичка, а Устните й бяха алени и също по детски

издути.

- Не само това - каза тя. - Не е само поради нашата даскалска участ, а нещо

търси учителка. Македония. . . звучи ми някак особено това име. . . Може би

защото го чуваме още от детската

си люлка: Мизия, Тракия, Македония - три сестри рождени. . . Не знам как да

ви обясня. . . после в училището. . . Александър Македонски, свети Кирил и

Методий, свети Климент. . . А има и нещо друго: моят дядо по майка бил някъде

оттука, от Костурско, заселил се в Шумен преди години. Той, докато беше жив,

постоянно ми говореше за своя роден край и с голяма любов към тая земя.

- Нема да се разкайвате, че сте дошли тук - отвърна Вардарски. - Аз съм

роден тук, в Македония, и не знам. . . винаги, когато ми се е налагало да я

напусна, просто се разболевам от тъга по нея. Не знам как да си обясня и аз тая

сила. . . може би защото е много хубава тая земя и людете са некакви. . .

по-особени. . . Вие сама ще видите, като поживеете тука. Малко ли е хубав

Балканът към Габрово - ходил съм аз там, и какво ли не се ражда по равна Тракия,

виждал съм и Цариград, людете другаде са по-спокойни, по-тихи, ние, тукашните,

сме по-люти, по-упорити. . . но ето тук има дух и по-сложен живот. Ами като

говорят людете тук - пеят, песни нареждат, пък и самите им песни какви са - от

самото сърце извират. И вижте как са облечени селските жени, какво художество. .

. ами. . . това е - жив дух има в тая земя, не можеш да го изкажеш с две думи,

но ще го видиш насекъде, во сичко. . .

Иванка Руменова го слушаше мълчаливо, с любопитство, но и го разглеждаше,

виждаше й се любопитен и той самият, като се мъчеше сега да търси думи с оживено

лице и припрени, неспокойни движения, а окото му пламтеше. Той също млъкна и се

унесе подир мислите си над чудната загадка, каквато беше и за него родната му

Македония, нейните люде. После Вардарски гласно продължи и колкото говореше с

устата си, толкова и с ръцете си, с лицето си, със светлините в окото си:

- Може би защото ние сме по-близу до стария свет. . . Атина, Спарта, Рим и

по време, и по место. . . Може би защото сме в непрекъсната борба за живота си и

со земята, и с небето, и со чуждите народи около нас, между нас, борим се с тех

и се надпреварваме. . . Вие и сама ще видите - заключи той изеднаж и прибра

ръцете си в скута, но така изглеждаха тия ръце, като че ли всеки миг ще нарушат

своя покой.

Руменова слушаше мълчаливо и току се усмихна, та

просия лицето й, показаха се между алените й устни доста едри, бели зъби, в

очите й се отвориха светли, сияещи дълбини:

- Значи, аз добре съм сторила, като съм послушала сърцето си. Тук аз. . .

така тръгнах по сърце, нещо ^е теглеше насам. И добре се работи, нали?

- Добре се работи. Децата са много схватливи, а това е най-важното за

учителя: да вижда, че хвърля семе на в хубава почва. Да вижда как расте и зрее

плодът на труда му. Това за децата тук. А по-старите. . . хм! Те са по-други

понекога. Ето сега те сички от една обща болест боледуват: за пари, лакомия за

пари, пари да печелят. Сички. Пък сиромасите се не се свършват - стисна устни

Вардарски презрително.

Те и двамата млъкнаха. Вардарски посегна за тютюневата си кесия, но в същия

момент в хана влязоха Лазар Глаушев и Андрея Бенков. Вардарски се извърна цял

нататък, да погледне, и рече:

- Двама от общинарите. С тех най-добре ще се разберете. . .

- Прощавайте, учителко - приближи се Глаушев. - Аз ей сега научих. . .

Добре дошли! Сигурно сте много уморена...

Иванка Руменова му подаде ръка за поздрав и той я пое доста изненадан, а

Бенков дори се изчерви от стеснение, като се ръкува с младата учителка. Още не

беше прието в Преспа да се ръкуват мъже с толкова млада жена. Глаушев продължи:

- Тука не е за вас. Пътниците тука спят на рогозки. Сега, на първо време,

ще сте у Бенкови - посочи той Андрея Бенков. - Докато ви намерим постоянно

жилище- Е, хайде, там ще ви заведем, с ваше позволение. . .

Учителката се изправи бързо, леко и тръгна също тъй с бързи, леки стъпки

напред. Сега тя изглеждаше по-височка, беше стройна и във всяко нейно движение

личеше силата и гъвкавостта на младото й тяло. Глаушев, се разпореди за багажа

й, сетне те и четиримата излязоха пред хана. Отпред се простираше широкият пазар

- в пазарни дни тук се купуваше и продаваше добитък и по целия площад се виждаха

купчини тор и разпиляна слама; само през средата му се кръстосваха не много

широки пътеки, постлани с едър калдъръм, там, дето се кръстосваха те, се

издигаше зидана чешма

с два чучура и дълго каменно корито. Над чучурите бе вградена мраморна,

потъмняла вече плоча с турски надпис за великата милост на аллаха и за големите

добродетели на Кязим Мехмед, който бе построил чешмата със свои средства за общо

ползуване. Иванка Руменова огледа площада - целият бе обграден с ниски дървени

дюкяни, на няколко места едва се белееха отдавна неваросани стените на други

няколко хана с механи и широки порти за колите. Но тая неприветлива гледка не

смути ни най-малко младата жена: навред, където бе ходила по Българско, та и в

родния й град Шумен, бе виждала също такива дървени дюкяни, ханища, калдъръми,

дори и също такива чешми по площадите.

- Оттука, през чаршията, е по-близу, но - каза Глаушев, и се обърна към

учителката, - но за вас нема да е удобно.

- Защо? - погледна го тя учудена.

- Ами. . . жена в чаршията. . . Тука, у нас, жени не отиват в чаршията,

може само некоя престарела баба да мине тъй, набързо. Или некоя по-стара

селянка.

прилично с жените в чаршията?

- Ние тука имаме доста турци и после. . . - така е останало открай време.

- А вие лично какво мислите? - попита тя и премести поглед от Глаушева

върху Вардарски и после върху Бенков.

Глаушев се усмихна едва-едва и рече благоразумно:

- По-добре е човек да се съобразява с местните нрави и обичаи.

- Що. . . от вас зависи - рече на свой ред Вардарски и гледаше мрачно с

окото си. Той не вярваше, че тя ще се реши да мине през чаршията, както не се

реши и да запуши. А Руменова се улови тъкмо за неговите думи:

- От мене ли зависи? Добре. Да вървим през чаршията. - Тя тръгна,

подхванала леко с ръка дългата си рокля. Тримата мъже бързо се изравниха с нея.

Тя продължи: - Аз се боя от действително страшни неща, а защо ще се боя от

някакви си предразсъдъци? Нрави, обичаи - да, но какво е това, жена да не смее

да мине през чаршията?

Тримата мъже мълчаха, сякаш и тримата се бяха

заслушали в гласа й, в нейния мек, източнобългарски глас. Лазар Глаушев

вървеше до нея със свито сърце страхуваше се от тая наистина дръзка постъпка на

младата учителка. боеше се от неприятни последици, но вървеше редом със спокойно

лице. От другата и страна вървеше Вардарски с широката си походка, размахал,

както винаги ръце, дигнал високо глава, и окото му се въртеше предизвикателно ту

на една, ту на друга страна. До него вървеше Бенков едва-едва усмихнат, с

наведени очи - къде ли не би тръгнал той, срещу какво ли не би тръгнал след

Лазара Глаушев, щом Лазар Глаушев вървеше нататък. Късият есенен ден беше към

края си. Преспанци започваха да прибират стоките си, изложени пред дюкяните, да

се готвят за затваряне, някои бързаха да свършат закъсняла или пък забравена

работа и беше доста оживено сега по чаршийските улици, край дългите редици

дюкяни. Изеднаж откъм атпазар се зададе младата учителка и редом с нея тримата

мъже. Един калфа там, в началото на улицата, опули очи, сетне изкриви врат към

калфата от съседния дюкян, посочи с глава:

- Шшшт. . . скивай, манук. . . що гура насам1. . . Малката група навлезе в

чаршията и стъпка по стъпка около четиримата люде се възцаряваше тишина, като че

ли тишината вървеше пред тях по тесните улички. Които бяха пред дюкяните си,

прекъсваха всяка работа и гледаха младата непозната жена, други изтичваха тихо

отвътре, едни гледаха навъсени, други с ококорени очи, а някои от по-младите

преспанци не можаха да задържат усмивката си от голямо любопитство, от учудване

и от някаква радост, че се случваше в чаршията такова чудно нещо: минаваше там

посред бял ден млада, хубава жена, Дигнала гордо глава, и гледаше строго пред

себе си. Преспанци гледаха мълчаливо, никой не отвори уста да подхвърли дума -

редом с непознатата жена вървяха Лазар Глаушев и класният учител.

- Требва и тя да е учителка... - тихо пошушна някой. На един кръстопът пред

малката група се изпречи млад турчин със затъкнати в пояса му ножове и пищови.

Гой зяпна и отвори срещу учителката черни, кръгли очи, дигна бабаитски ръка към

засуканите си тънки мустаки и викна безсрамно:

---

1 скивай, манук... що гура насам.-Виж, човече. ..

- Ох, бабам!. . .

Лазар Глаушев навъси вежди и едва-едва докосна турчина с презрителен

поглед, но Вардарски се поспря, окото му се наля с кръв и той изръмжа през зъби

на своя анадолски турски език:

- Белята ли си търсиш, турчино! Не закачай мирните люде. . .

Глаушев бързо подръпна другаря си, да не се спира. Отминаха нататък и

четиримата, не се обади повече и турчинът. Никой от четиримата не спомена вече

нищо за тая неприятна случка, но и разговорът им не вървеше. Минаха през голяма

част от чаршията, навлязоха в махалите и се спряха пред портата на Бенкови;

насреща беше Глаушевата къща.

- Вие влезте - каза Глаушев. - Аз ще се отбия у нас за жена си. Андрея

Бенков решил да ни гощава тая вечер.

Бенковица посрещна гостите си със запретнати ръкави. Бяха й съобщили късно,

че ще има гости, но тя бе успяла да понареди едно и друго. Сина си и Вардарски

тя изпрати в гостната стая, а учителката въведе в друга по-малка стая. Тук беше

вече и багажът на Руменова - Да си починеш малко, щерке. . . да се поприбереш.

Старата жена гледаше учителката с умиление и дори посегна да я погали по ръкава.

Тя и сега си мислеше за оня час, за най-щастливия час в своя тъжен живот, когато

нейният Андрей ще си доведе невеста. Друго желание старата жена нямаше ни за

себе си, ни за сина си - да си доведе той невеста и да го предаде в ръцете й, от

своите ръце в нейните. Имаше тя и друго едно желание, но то беше една постоянна

молитва към бога, да запази той, всемогъщият, милостивият, Андрея, да пази

здравето му. Като умря нейният мъж, Климент Бенков още преди да навърши

четиридесет и пет години, Бенковица се облече цяла в черно а като умря после от

същата болест и единствената й щерка Божана - почерня сърцето й. С голямата й

скръб по рано загубения мъж - и какъв беше той умен, силен и чист човек! - с още

по- голямата й скръб по Божана в сърцето й влезе и един постоянен страх, че

същата опасност застрашава и единствения й

син. Скръбта си тя не можеше да скрие от людете, но пред никого не бе

разкрила своя постоянен страх. Никой не знаеше колко голяма беше мъката й,

грижата й, - да го нахрани добре, да го облече, да го стопли, да го запази от

всяка опасност за здравето му. Дори самият той не винаги схващаше докъде стигаше

тя в своята майчинска обич и грижа, в своята съобразителност - да предусети

всяка опасност, и колкото да обичаше и той майка си, понякога приемаше нейните

преголеми грижи с отегчение. Бенковица беше и преди най-добра жена и стопанка,

както разбираше това всеки в Преспа, но сега, с силната скръб по умрелите, с

нейната любов към живия и още повече с непрестанната борба, която водеше със

страха си за него, бе заприличала на светица - тиха, предпазлива при всяка своя

стъпка, справедлива и снизходителна към чуждите люде, към техните слабости, да

не предизвика върху своя тих дом омразата, нито един лош поглед, да не

предизвика у никого ни най-малка болка и скръб, сама толкова скръбна. И каквато

беше тя в сърцето си, такава беше и в своята външност:

стопила се бе цяла - ами какво ядеше, какво пиеше, живееше с по два-три

залъка и няколко глътки водица;

восъчнобледо беше лицето й, чисто, дори прозрачно от въздържание; благ и

успокояващ беше погледът й; всяка нейна дума тежеше с всичката си сила; неуморни

бяха ръцете й, около нея всичко беше в ред и чисто и когато нямаше какво повече

да върши в своя тих дом, отиваше да помогне с нещо у Глаушевци или у други някои

съседи. Тя погледа сега младата учителка и си мислеше: "Такава да си намери

Андрея, такава некоя: млада, хубава, силна. . . Виж как посегна да си подреди