Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

учителке, потиснат и в неволя, как ще се дигне за нас. . .:

- То е друго нещо - отвърна Руменова. - Тъкмо. руският народ ще тръгне да

се бори за нас. Войската:

нали е от народа. . . Царят ще даде команда и народът ще тръгне, а такъв

народ е той, няма да се жали.

- Ами ние с него, с народа ще вървим! - дигна глава Вардарски и шумно се

плесна по коляното. - Ние народа ще гледаме и учените люде.

Настана мълчание. После Ния Глаушева попита:

- Кое ли време е веке?

Вардарски завъртя бързо глава на една, на друга страна, като да се уплаши,

погледна Пазара и после Андрея Бенков:

- Е, домакине, дотегнахме ли ти вече?

- Как. . . - раздвижи се Андрея и скочи: - Аз още, не съм ви почерпил от

най-хубавото вино. . . И той бързо излезе от стаята.

- Нема да ви пуснем така скоро - продължи след него Бенковица. - Дълга е

сега нощта. . .

Вардарски се обърна цял, с окото си към Глаушев и като че ли бързаше да

приключи досегашния разговор, тръсна юмрук във въздуха:

- Ето затова ме гневи мене тая сегашна лакомия за пари! Секи иска да стане

чорбаджия. Парата, богатството увълчва човека. Ще станеш вълк и звер кръвожаден

и за собствения си народ.

- Тука ние с тебе. . . - поклати Лазар глава пренебрежително - нема да се

разберем ние с тебе, даскале. Ти от въздух живейш и со сладки приказки храниш

душата си. Не съм мислил аз никога за чорбаджийство - сви вежди той - и мисля за

народа: работа да има народът по-сладък залък да има, да му светне повеке пред

очите.

- Майко, дай други чаши.

Подпря се на ръце старата Бенковица и стана. Малко след това голямата

бъклица започна да хълца весело, игриво в ръцете на Андрея, който обикаляше

около гостите си, и в новите, чисти чаши се изливаше гъста струя тъмночервено

вино. Вардарски едвам дочака да се напълнят всички чаши и взе своята с цяла

шепа. Лазар се усмихна срещу нещо и сам дигна чашата си:

- Това нещо, учителю, влиза като огън в сърцето. . .

- Негушко е - рече Андрея. - Изпратиха ми го от Битоля.

- Пийнете, учителке - подкани Глаушев, като видя, че Руменова не посягаше

към чашата си. - Да видите що ражда Македония.

- А не каниш невестата си - усмихна се пред себе си Ния и дигна своята

чаша.

- Наздраве! - избуботи нетърпеливо Вардарски и като че ли отеднаж се сети:

-За руския - обади се и Глаушев - и за българския народ и за неговите

учители!

Вардарски понечи да изпие цялата чаша отеднаж, но изпи само две глътки и

свали чашата от устата си:

Какво е това чудо! Тая сладост и топлина. . . ми ухание на стафиди. . . -

Той пак дигна чашата си и дълго пи глътка по глътка.

- Наистина. . . - продума тихо и Руменова. - го вино.. .

- Ето такава е нашата земя, учителке - каза пак Глаушев. - Каквото ражда,

сичко е хубаво. Чак от Цариград идват, и чужди люде идват чак от Европа за това

вино в Негуш. Царско вино, не ни го оставят ние да си го пиеме. . .

Трак! - тропна с чашката си Вардарски върху трапезата и бавно дигна глава,

притвори окото си, запя из тихо:

- На гости ти дойдоф, Кито моме, тебе не те найдох, Кито моме, китка

накитела, Кито моме, китка е от градина!

Гласът му изпълни плътно стаята и такъв глас беше - немного висок и силен,

но дълбок и мек, беше пълен с тъга или пък песента беше много тъжна и по думи и

по глас.

накитена, Кито моме, китка во градина!

Во разбойот влегоф, Кито моме, нишките се кинат, Кито моме, китка накиюна,

Кито моме, китка во градина!

Седнаф да вечерям, Кито моме,

без тебе не одит,

Кито моме, китка накитена,

Кито моме, с рака не фатена. . .

Всички слушаха умълчани, с разсеяни погледи, всеки се бе унесъл по ьякоя

своя мисъл, предизвикана от песента, всеки се бе заслушал в тревожния туптеж на

сърцето си. Такава беше песента - тревожеше сърцето и разливаше по кръвта

горчива сладост, будеше смелй и неутолими копнежи, безмерна, дълбока и не винаги

ясна скръб. Караше човека и да размисля за нещо, което

е било или което трябва да бъде, нещо голямо и важно, за човека, което

унася, увлича душата и мисълта и далеко от думите на песента. Най-сетне песента

се свърши и Вардарски млъкна, но и той, и другите в стаята, дори и старата

Бенковица, останаха още някое време мълчаливи, заслушани сякаш още в тъжната

песен, в ударите на сърцето си. Иванка Руменова въздъхна шумно, със стиснато

гърло, огледа всички около трапезата с поглед, който търсеше съчувствие, и

промълви:

- Хубаво. . . - Но после като че ли отеднаж й дойдоха думите, които тъкмо

искаше да каже, и тя продължи със закрепнал глас: - Щастлива съм, че съм между

вас, че дойдох между вас.

Вардарски дигна чашата си:

- Налей, Андрея, още по една от негушкото, па. . . да удавим в нея, в

последната, скърби и ядове. . . край нямат те, пусти да останат!

- А ти ще ни изпейш още една. . . да разсейме скърбя и ядове - и Андрея

Бенков усърдно напълни чашата му, посегна и за другите чаши.

Вардарски поднесе чашата си към устните и се ослуша: Ния Глаушева седеше

тихо до него, не каза тя нищо за нова песен.

- Не, не. . . - изръмжа той мрачно и стръвно изгълта виното си, тракна с

празната чаша на трапезата;

недопити капки от гъстото вино бавно се стекоха на дъното й.

Станаха всички от трапезата. Лазар Глаушев пристъпи към Руменова, приближи

се към тях и Ния Глаушева, да се сбогува и тя с учителката. Глаушев рече:

- Още утре ще се събере общината за женското училище. Имате ли да ми кажете

нещо? Или може да искате сама да дойдете там. . .

- Нужно ли е?

- Не. Ще гледаме да реши общината каквото е най-добро, ето и Андрея е там.

- Ще видя какво ще реши. Дано да реши, както е най-добре, но аз няма да

прося от никого нищо. Ако стане нужда, мога и да се върна, откъдето съм дошла.

- Нема да ви пуснем, учителке.

- И аз не искам да се връщам. Искам да кажа само, че държа твърде много на

своето достойнство именно като учителка. Не бих желала да стават някакви

унизителни пазарлъци около моята плата. Няма да допусна имайте предвид.

-Нема да допуснем и ние.

- Извинете, но аз вече съм преживяла някои огорчения именно защото съм

жена. . .

Ния слушаше учителката внимателно, едва-едва учудена, но и възхитена от

енергичния й тон: каква жена. После тя със същия учуден, възхитен поглед се

загледа в косите и, които бяха дигнати и свити на кок, а не спуснати на гърба й

на две плитки, като нейните. Руменова забеляза погледа й, бързо, смутено опипа

косите си, види се, помисли, че не са в ред. Сега Ния се усмихна и каза:

- По-хубаво е така, с навита коса. Не знам дали мога аз сама. . .

- Елате утре тук. Ще ви покажа. Вече като си тръгваха, Глаушев каза:

- По-трудно ще бъде со сградата за женско училище, Още не сме намерили

сграда.

Тъкмо с тая мисъл тръгна Глаушев към дома си, Като прекосяваха с Ния

- Да бехме поканили и ние учителката на един обяд или вечеря. . . Ама с тая

наша теснотия. . . нема къде да се завъртим толкова люде. . .

- Ти пак с теснотията вкъщи. . .

- Ами да, Лазе. . .
XII

Сутрин Глаушевата къща се събуждаше рано. Най- напред ставаше пак старата

Глаушица, а тя и сега ош дигаше от леглото Стояна Глаушев и все със същите думи,

както всяка сутрин от близу четиридесет години

- Да те остави човек, до обед ще спиш. . .

След нея ставаше и Кочовица, да изпрати и тя мъжа си на работа. Преди още

да излязат Стоян и по-стария син, измъкваха се от постелките и децата - сънливи

оЩ или пък вече огладнели, и викаха едно през друго с пискливи гласове по майка

си и баба си. Дигаше се врява и в двете стаи една срещу друга, и в общата стая

между тях отваряха се и затваряха шумно врати, звънтяха бакърени съдове. Не

можеха да спят до по-късно сутрин и Ния и Лазар, в своята стаичка, но те не

бързаха да влязат - Лазар отиваше по-късно в чаршията.

Разбудиха се те двамата и тая сутрин още по тъмно от врявата из къщи. Ния

веднага усети, че тоя път ръката на мъжа й не беше мушната както винаги под

врата й до възглавницата, тя не усещаше тоя път топлината на твърдите мъжки

мускули край рамената си, секнало бе и в сърцето й едно познато чувство на

удобство и сигурност. Защо се бе отдръпнал Лазар от нея, бързо мислеше тя. През

ума й мина досадна върволица от нелепи мисли - тя също бе дочула злобните

приказки, които се разнасяха из града за нея, намерили се бяха тетки и стринки

да й ги кажат направо - дали не бе дочул нещо и Лазар? Затова ли се сърди той?

Кой може да спре людските уста? Тя едвам бе надала ухо с пренебрежение към

людската злина и завист, забравила бе вече и няма тъкмо с мъжа си сега да отваря

дума за това, да го пита, пък и сама да отговаря. Не, не ще да е това - Лазар

няма да спотайва злоба спрямо нея поради людски празни думи и клевети. Те дълго

лежаха тъй, а и двамата знаеха, че са будни. Ния чакаше - нека той да й се обади

пръв, нека каже защо бе издърпал ръката си изпод главата й, в сърцето й бе

пропълзяла някаква хладина, някаква боязън, но то беше само от преголяма ревност

към неговата обич. Тя чакаше да й върне той и сега своята обич пълна, цяла и още

по-голяма, още по-голяма, да й върне най-напред ръката си. . .

А Лазар се готвеше да й нанесе тежък удар, да застане срещу нея както

никога досега. Той се готвеше да й каже да дадат бащината й къща за женско

училище. С тая мисъл бе заспал снощи той, с тая мисъл и се събуди. Тоя, Лазар

Глаушев, никога няма да отиде да живее в къщата на чорбаджи Аврам Немтур и защо

да пустее и да се разрушава празна голямата чорбаджийска къща? Ще направят едно

добро за народа, като я дадат за женско училище, и няма да искат ни наеми, ни

каквито и да е облаги за себе си, а ще поискат от общината само Да се пази добре

къщата, да се поправя навреме каквото е нужно. Нали и Ния иска да се отвори

женско училище в преспа. Къде ще търси общината сега друга сграда, докато се

направи ново училище, а ето учителката беше дошла и времето бе напреднало. Той

ще каже всичко на Ния, решил бе да го каже, но все още се бореше със своята

преголяма милост към нея, със своята обич към нея. За бащината й къща беше, ще

я заболи. . . Не беше й сгодно в тая къща, в неговата, виж каква врява се чуваше

вън тая сутрин, но той. . . той не искаше нищо повече за себе си, още навремето

бе й казал, че ще живеят тук. . . Е харно: като спечели пари, ще направи нова,

голяма къща. . . И той продума прегракнало:

- Ния. . . Тя веднага обърна лице към него, а той лежеше на гръб и

неподвижен - виждаше се в утринния здрач как трепваха клепачите му, виждаше се и

твърдо изрязаният профил на лицето му - широкото, изпъкнало чело, гърбицата на

носа, сгъстилите се мустаки, плътно сложените устни под тях, тъмнееше се брадата

му, небръсната от няколко дни, широка и твърда. Възмъжал бе вече Лазар - какво

строго беше лицето му и винаги тежеше по него, в погледа му, в стиснатите устни

някаква мисъл. Само като се усмихне, като се засмее с цялото си лице, виждаше се

колко ведър човек беше той - през очите му ще стигнеш до самата му душа. Но

сега, като го гледаше в здрача, лицето му изглеждаше още по-строго и тя усети

как оживя в сърцето й все същата стара

вече болка: не можеше тя, още не можеше да му роди:

дете. . .

- Ния - повтори той пак, без да я погледне, без да се помръдне: - Трудно ще

намерим сега набързо сграда за новото училище. Ето и учителката дойде, а времето

е напреднало. Да дадем вашата. . . твоята къща за женско училище. Така мисля

аз.

Ния усети как изстина най-напред сърцето й, после бързо-бързо и цялото й

си. Няма да му откаже, не може да му откаже, не иска да се кара с него - и тя

побърза да спре първите думи, които дойдоха на устните й, да заглуши, да потисне

бликналия гняв в сърцето й. Тя ще му отговори, тя ще се защити, но не със зло,

с гневно сърце. И не можеше да мълчи повече, сълзи напираха в очите й, пък не

искаше да заплаче като ударено дете. Само гласа си не можеше да спре да не

потреперва - тъй, като от студ:

- Жално ми е, Лазе. . . бащина къща. Ще влезат вътре стотина, може и повеке

деца, и секакви други люде ще влизат, ще тропат, ще чупят и къртят. . . ами

ам съм се родила, там умря майка ми и. . . сега толкова люде ще ходят по

стаите. Ще изпотъпкат и градината и секакви пакости ще стават.

- Ще кажа да се пази. Общината ще бъде насреща. Наем нема да искаме, да се

знай, че я даваме за народно добро, но да се пази.

- А ние тука. . . Се така ли ще живейме, Лазе, в тая стаичка. . .

Той се обърна към нея и тя виждаше сега ясно цялото му лице срещу

светналите прозорци нататък, и очите му я гледаха със същата сладка власт, която

караше винаги сърцето й да премалява. Той рече:

- Ти нели искаш много да имаме и женско училище в Преспа.

- Много искам. . .

- Тогава. . . не жали толкова за бащината си къща:

ще я отвориш за добро. Нека тропат децата по чардака й. М как иначе. . .

нема да намерим друга такава, сгодна сграда и ето празна стои.

- Ами да си идем ние там, Лазе. това ти. . .

- Нели знайш - прекъсна я той. - Аз там нема да отида.

Замълчаха и двамата. Ния едвам задържаше сълзите си. Да я отвори за добро,

за женско училище, колко деца ще се съберат там да учат - е, харно. . . Ала не

можеше тя все пак да надвие мъката си. И отеднаж дойдоха в ума й снощните думи

на учителката: ". . . Няма да прося от никого нищо. . . " А тя, Ния, ето просеше

от мъжа си да я съжали, да не й отнема бащината къща. Видя се унизена.

Приподигна се бързо на лакът, но пак задържа гнева си и рече спокойно:

- Лазе. . . ти мразиш тая къща. Това е повеке от сичко друго. Откога още

кроите в общината за женско училище, писахте и за учителката, а не сте и

помислили за сграда.

- В общината, Ния, не става сичко, както би искал човек да става. Там се

събират секакви люде и секи со своя си ум. И пари немаме много. А сега, за

новото училище, какво ли нема да требва. И отделна сграда, и какво ли не. Нещо

ще вземем от мъжкото училище, а и нещо ще по требва да се направи. Колко чинове

требват само, децата не седат на земята като некога.

Пак млъкнаха и двамата. Лазар чу как тя на два пъти, преглътна сълзите си.

Сетне Ния се изправи в леглото посегна да отхвърли покривката, за да стане, но

се спря за минутка и рече с глас, прочистен и от сълзи, и от гняв, и от всякаква

болка:

Лазар нищо не отговори, а следеше с очи движенията й. Тя поприбра косите си

и стана от леглото. Ръцете му потрепнаха - негли да я задържи, да я стисне в

прегръдките си, но тя се отдалечи към вратата и взе да се облича, във

всекидневните си дрехи с бързи, привични движения.

- Ния - подвикна той и скочи на свой ред от леглото: - Да знайш, ще направя

аз, ще направя нова къща. . . голема, широка!!

Тя го погледа-погледа и едва сега рукнаха сълзите й,

но тъмните й очи се смееха през гъстите, мокри мигли.

Събраха се всички общинари заедно с училищни настоятели и епитропите

църковни. Не дойде само Андрея Бенков - не можеха те тоя ден да напуснат дюкяна

си и двамата с Лазара Глаушев. А Лазар Глаушев влезе в общинската стая с леко

сърце - радваше се, че носеше добри вести за женското училище. Ала още щом влезе

в стаята, усети, че бе станало нещо недобро, полъхна го студенина и враждебност.

Стаята беше пълна с люде, бяха насядали по всички миндери, край стените, там

беше и Ордан Чингелов - секретарят, - на мястото си край ниската масичка. Сега и

Таки Брашнаров бе дошъл по-рано, а не както почти винаги досега - ще влезе

последен, ще мине през цялата стая, за да седне на постоянното си място близу до

председателя. През последните няколко години не бяха ставали никакви промени в

общината, същият беше и председателят поп Костадин. През последната година се

заговори из града да влезе в общината Ицо Баболев и като дойде време за избор,

някои граждани отидоха да го канят, но той отказа: нямал време за губене по

църковни и училищни работи, по людски разправии.

Тоя път Лазар Глаушев срещна в общинската стая

затворени лица; само някои от по-добрите му приятели го погледнаха плахо и

бързо, а Таки Брашнаров

и старият Яким Ортомар дори не отговориха на поздрава му. Лазар не се

уплаши - през много огради и прегради бе минавал в тази стая, много пречки и

спънки бе прегазвал. И се досети - нали познаваше преспанци, - заради учителката

ще е тая работа, че бе минала предния ден през чаршията, а и той с нея. . .

Той отиде и седна между дядо Димо Пърлев и Миле Рибар - от тях да научи

най-напред какво бе станало, тях да прибере най-напред около себе си, те никога

няма да го изоставят, да го оставят сам. Приведе се към дядо Димо и му прошепна:

- Що, дедо Димо. . . дали не съм сгрешил нещо?. . .

- Сгрешил си много - отговори му веднага старецът, но също тихо, да не чуят

другите. - Сега ще ти

кажат.

Глаушев се загледа за минутка в очите му, скрити под присвитите рунтави

неизменна вярност и обич. И не каза нищо повече, а се обърна на другата си

страна, към Милета Рибар, и също му

прошепна:

- Що, Миле. . . чорбаджиите пак скърцат нещо зъби срещу мене. . .

Миле се раздвижи на мястото си смутен, въртеше очи и не се реши да го

погледне. Но Глаушев продължаваше да го гледа, чакаше отговор, искаше да види и

неговите очи. Най-сетне Рибар промърмори и не дотам тихо:

- Жените са от дявола. . . Дето влезе жена. . .

- Де, де. . . - побутна го Глаушев с лакът. - Да не би аз да съм тръгнал с

дявола!

Тоя път Таки Брашнаров поведе заседанието. Той и с това искаше да покаже

председателят поп Костадин все Лазара питаше дали да почнат заседанието и с

какво да почнат. Таки изкриви хубавото си лице като че ли от голямо огорчение и

завъртя очи из цялата стая, но нарочно избягна погледа на Глаушев и рече

горделиво:

- Ние ли се намерихме тука, в Преспа, да събираме от целото турско царство

най-недостойните люде за Учители на нашите деца? Така по-рано с тоя Вардарски,

всички го виждат как ходи из града като занесен, а сега

некои са довели кой знай откъде некаква си учителка . сички видеха вчера що

направи тя пред целия град. Кажете ми вие, почтени преспанци, коя честна и

праксанд жена ще тръгне посред бел ден из чаршията и да я задирят пияните турци!

Никой от нас не пуска в чаршията ни жена си, ни майка си, ни сестра си, та сички

мъже там, да си чешат. . . хм. . . с нея. А тая жена, кой знай откъде дошла,

вчера мина през целата чаршия безсрамно и наши некои граждани вървеха с нея. Не

се намери никой от никъде да й каже, че това могат да правят само развалени

жени, Ама не е само това. Вчера същата тая жена пушила тютюн в хана (така се бе

разчуло из града) заедно с тоя наш;

даскал Райко Вардарски. Намерили са се те двамата лика и прилика. И

ханджията Ристо Белоперче, който е виждал секакви люде в хана си, чудил се и

маел, като гледал тая жена с цигара. А снощи събрали са се там некои со същата

жена, яли и пили до полунощ и песни пеяли. Що да ви кажа друго: не я знайме ни

откъде иде, ни що е и как е и по това ще съдиме за нея, което виждаме с очите

си. В ръцете на такава безсрамна жена преспанци нема да предадат своята женска

челяд, та да учи децата ни да пушат тютюн и да се задеват со секи срещнат

турчин. Не и не! - дигна той като заклинател дългия си показалец и повтори: -

Не! Да си върви тя, откъдето е дошла. Стига ни нам Райко Вардарски.

Той седна с чувство на безспорен победител. В стаята беше тихо. Само Яким

Ортомар въртеше глава и мърмореше нещо одобрително. Огледа стаята Лазар Глаушев

и навсякъде срещна навъсени лица и сърдити погледи - явно беше: всички тия люде

споделяха сега дръзките клевети на Брашнаров за учителката, за Вардарски, пък и

за него. Никой, дори и Брашнаров, не се реши да дигне обвинение направо срещу

него, но то личеше по всички тия лица и погледи. В сърцето на Глаушев кипеше

гняв и като се изправи да заговори, той нито помисли да подхване по-изкусно

приказката си, както други път, когато е ставало нужда да разбива пречки и

прегради, а започна с първите думи, които дойдоха на езика му:

- Ти ли, Таки Брашнаров, ще обвиняваш в безсрамие и безчестие една невинна

жена! И вие сички тука слушате и мълчите, а не знайте ли и по-харно от мене кой

е и какъв е Таки Брашнаров, като е дума за жени и безсрамие? Грехота е и срамота

да се поругава такъв

човек с една беззащитна жена тука пред вас, в нашата община, а всички ние

имаме жени, сестри и щерки. Ама виждам, за срам и позор, сички вие сте се

повлекли по ума на тоя човек. Вървете, ваша воля, но помислете. Вие немате право

да клеветите, да наскърбявате една невинна жена, дошла между нас отдалеко и с

най-добри мисли. Пушила тютюн. . . Това си е нейна работа, а вие не питате какви

науки знай, ще учи ли добре нашите деца. Колко ли са градовете на Македония и по

цела Болгария, които имат днеска женски училища, а при нас е дошла най-добра

учителка: цели пет години се е учила тя чак в Русия. Да не мислите, че такава

учителка ще остане без работа, секой град ще се надпреварва за нея, пък ние

искаме да я напъдиме. И що друго още? Минала през чаршията. И аз минах с нея. И

стига веке! Да се освободиме веке от тоя черен и тъмен дух. Тя, учителката,

смело ни дава пример. Затова тръгнах и аз с нея. Защо да не може да минава жена

през чаршията? Не сме ли ние там и с какви очи требва да гледаме, когато пред

нашия дюкян мине по работата си некоя наша жена, сестра или майка? Не сме ние

турци, да криеме жените си. Или пък сички сме развулени люде. Който таи в себе

си неблагочестиви мисли, той ще каже, че и сички други люде са развалени. Сички

знайте как си криви Таки Брашнаров врата подир сека срещната млада жена, по

какви тъмни сокаци ходи и нема той да ме учи тука кой е почтен и кой не е

почтен. . .

- Не позволявам. . . - приподигна се Таки Брашнаров и като че ли това беше

знак за сички - зачуха се гласове от разни страни.

- Не искаме училище с такава учителка! - викна пръв, Яким Ортомар.

- И що. . . можем ние и без женско училище!

- Може да си е харна за себе си учителката, ама за нас не чини такава.