Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Към новото издание на това съчинение

В Ъ В Е Д Е Н И Е

В по­ло­же­ни­ето на то­зи чо­век се на­ми­ра всеки, кой­то ис­ка да го­во­ри за те­зи не­ща за ко­ито за­гат­ва и Фихте: по­ло­же­ни­ето на виж­дащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се от­на­сят до ис­тин­с­ка­та същ­ност и вис­ша­та цел на човека. И би тряб­ва­ло да се от­ча­ем за ес­тес­т­во­то на човека, ако вяр­вах­ме в това, че "тряб­ва да прек­ра­тим нап­раз­ни­те приказки". Напротив, ни­то за миг не тряб­ва да се съмняваме, че на все­ки чо­век с доб­ра во­ля мо­гат да бъ­дат "от­во­ре­ни очите" за те­зи неща, за ко­ито го­во­ри Фихте. От та­зи вя­ра са из­хо­ди­ли всички, ко­ито са почувствували, че и в тях би мог­ло да се раз­вие "вът­реш­но сетиво", с ко­ето да поз­на­ят скри­та­та за външ­ни­те се­ти­ва ис­тин­с­ка същ­ност на човека, ко­га­то са го­во­ри­ли и пи­са­ли за нея. Ето за­що от ста­ри вре­ме­на се е говорило, ви­на­ги от­но­во и отново, за ед­на "скри­та мъдрост". Тези, ко­ито са до­ла­вя­ли не­що от нея, са чув­с­т­ву­ва­ли та­ка си­гур­но в сво­ето притежание, как­то онези, ко­ито имат доб­ре раз­ви­ти очи и са сигурни, че при­те­жа­ват зри­тел­ни възприятия. За тях та­зи "скри­та мъдрост" не се нуж­дае от ни­как­во "доказателство". Те знаят, че хората, ко­ито имат по­доб­но на тях раз­ви­то "вис­ше сетиво" не изис­к­ват ве­че та­ки­ва доказателства. Те мо­гат да го­во­рят за то­ва на дру­ги­те хора, как­то един пъ­те­шес­т­ве­ник раз­каз­ва за Аме- рика на тези, ко­ито изоб­що не са виж­да­ли то­зи континент, но би­ха мог­ли да си го представят, за­що­то би­ха ви­де­ли всичко, ко­ето той е видял, сти­га да им се пред­с­та­вя удо­бен случай.

Но съ­зер­ца­те­лят на свръх­се­тив­ния свят не тряб­ва да го­во­ри за тях са­мо на ду­хов­ни­те изследователи. Неговите ду­ми се от­на­сят до всич­ки хора. Защото той каз­ва та­ки­ва неща, ко­ито се от­на­сят до всеки; не­що повече: ни­кой не мо­же да бъ­де "човек" в ис­тин­с­кия сми­съл на думата, без поз­на­ни­ето за те­зи неща. Той го­во­ри на всич­ки хора, за­що­то му е известно, че има раз­лич­ни сте­пе­ни в раз­би­ра­не­то на това, ко­ето той учи. Той знае също, че тези, ко­ито не са тол­ко­ва да­леч от ми­га на ис­тин­с­ко­то ду­хов­но изследване, мо­гат да го разберат. Понеже на все­ки чо­век са да­де­ни усе­тът и раз­би­ра­не­то на истината. И той пре­ди всич­ко се об­ръ­ща към та­зи спо­соб­ност за разбиране, свойс­т­ве­на на вся­ка здра­ва душа. Той знае, че в то­ва раз­би­ра­не има ед­на сила, ко­ято пос­те­пен­но тряб­ва да от­ве­де към вис­ши­те сте­пе­ни на познанието. Чувството за ис­ти­на­та с дейс­т­ви­тел­но вълшебникът, кой­то раз­т­ва­ря "око­то на духа" до­ри на тези, ко­ито не ви- ж­дат ни­що от това, за ко­ето им се говори. Това чув­с­т­во се за­раж­да в тъмнината.
Душата не виж­да нищо, но чрез то­ва чув­с­т­во тя схва­ща си­ла­та на ис­ти­на­та и пос­те­пен­но в нея се съ­буж­да "вис­ше­то сетиво". В за­ви­си­мост от индивидуалността, пос­ти­га­не­то на та­зи цел мо­же да трае по­-дъл­го или по­-къ­со време; но кой­то е на­да­рен с тър­пе­ние и пос­то­ян­с­т­во си­гур­но ще я постигне. Защото, ако не мо­же да се опе­ри­ра всеки, кой­то е фи­зи­чес­ки сляп, то вся­ко ду­хов­но око мо­же да се от­во­ри и са­мо въп­рос на вре­ме е ко­га­то ще се отвори.

Учеността и на­уч­на­та об­ра­зо­ва­ност не са пред­ва­ри­тел­ни ус­ло­вия за раз­ви­ти­ето на то­ва вис­ше сетиво. То мо­же да се развие, как­то у обикнове- ния, прос­то­ват човек, та­ка и у ви­со­ко еру­ди­ра­ния учен. Това, ко­ето днес се на­ри­ча "дейс­т­ви­тел­на наука", мо­же до­ри да поп­ре­чи на та­зи цел, за­що­то тя, съ­об­раз­но с при­ро­да­та си, при­пис­ва "реалност" са­мо на неща- та, дос­тъп­ни за обик­но­ве­ни­те сетива.

Колкото и го­ле­ми да са заслугите, ко­ито има за поз­на­ни­ето на та­зи реалност, тя съз­да­ва и мно­го предразсъдъци, ко­ито зат­ва­рят дос­тъ­па до вис­ша­та реалност, ко­га­то ис­ка да при­ло­жи към вся­ко чо­веш­ко знание, как­во­то и да е ес­тес­т­во­то му, това, ко­ето е ме­ро­дав­но и бла­гот­вор­но са­мо в ней­на­та соб­с­т­ве­на област.

Срещу всич­ко това, ко­ето се каз­ва тук, чес­то се възразява: за чо­веш­ко­то поз­на­ние съ­щес­т­ву­ват вед­нъж и за­ви­на­ги "неп­ре­одо­ли­ми граници". Тези гра­ни­ци не мо­гат да се пре­ми­нат и следователно, всич­ки познания, ко­ито не ги зачитат, тряб­ва да бъ­дат отхвърлени. А този, кой­то твърди, че поз­на­ва нещата, ко­ито ле­жат не­съм­не­но от­въд гра­ни­ци­те на чо­веш­ка­та поз­на­ва­тел­на способност, се смя­та за умопобъркани. Едно та­ко­ва въз­ра­же­ние мо­же да ос­та­не на­пъл­но без внимание, за­що­то се забравя, че вис­ше­то поз­на­ние се пред­шес­т­ву­ва от раз­ви­тие на чо­веш­ки­те поз­на­ва­тел­ни способности. Така че неща, ко­ито пре­ди ед­но та­ко­ва раз­ви­тие се на­ми­ра­ха от­въд гра­ни­ци­те на познанието, вли­зат на­пъл­но вът­ре в те­зи граници, след ка­то про­бу­дят способностите, ко­ито дре­мят във все­ки човек.

Един съ­щес­т­вен въп­рос е: за­що е не­об­хо­ди­мо да се го­во­ри за те­зи не­ща на хо­ра­та чий­то поз­на­ва­тел­ни си­ли още не са про­бу­де­ни и които, сле- дователно, ос­та­ват не­дос­тъп­ни за тях? Но не по то­зи на­чин тряб­ва да се гле­да на въпроса. За раз­к­ри­ва­не­то на те­зи вис­ши ис­ти­ни са не­об­ходи­ми из­вес­т­ни способности; след ка­то са открити, те мо­гат да се спо­де­лят и то­га­ва все­ки човек, кой­то при­те­жа­ват здра­во чув­с­т­во за ис­ти­на и си слу­жи с без­п­рис­т­рас­т­на логика, мо­же да ги разбере. Тази кни­га не раз­г­леж­да нищо, ко­ето да не да­ва на онзи, кой­то я при­ема без ин­те­лек­ту­ален пред­раз­съ­дък и със сво­бод­но чув­с­т­во за истина, впе­чат­ле­ни­ето за исти- ните, чрез ко­ито мо­жем да се приб­ли­жим по един за­до­во­ли­те­лен на­чин до за­гад­ка­та на чо­веш­кия жи­вот и на Вселената. Въпросът, кой­то се
пос­та­вя е следният: ако това, ко­ето твър­ди та­зи кни­га е истинно, то­га­ва на­ми­ра ли в нея жи­во­тът ед­но за­до­во­ли­тел­но обяснение? Вие ще види- те, че жи­во­тът на все­ки един от вас ще пот­вър­ди та­зи истина.

За да бъ­деш "учител" в ед­ни та­ки­ва вис­ши сфе­ри на битието, не е дос­та­тъч­но да си от­во­рил вис­ше­то се­ти­во у един човек. Към то­ва приз­ва­ние при­над­ле­жи и "науката" за те­зи сфери, как­то и пре­по­да­ва­не­то на на­ука­та за обик­но­ве­на­та дейс­т­ви­тел­ност при­над­ле­жи към про­фе­си­ята на обик­но­ве­ния учител. Тъй как­то един чо­век не е учен по­ра­ди това, че при­те­жа­ва доб­ре раз­ви­ти сетива, та­ка съ­що той не е "мъдрец" по­ра­ди това, че е до­бил вис­ше­то зрение. И по­не­же вся­ка истина, би­ла тя "нис- ша" или "висша" не е ни­що друго, ос­вен ед­на от стра­ни­те на чо­веш­ка­та същност, човекът, не­веж по от­но­ше­ние на низ­ши­те поз­на­ния ще ос­та­не не­веж и по от­но­ше­ние на по­-вис­ши­те познания.

У човека, кой­то се чув­с­т­ву­ва приз­ван чрез ед­но ду­хов­но пред­наз­на­че­ние да от­к­рие вис­ши­те сфе­ри на битието, то­зи факт съ­буж­да без­г­ра­нич­но чув­с­т­во за отговорност. Той му на­ла­га скром­ност и въздържаност. Но и не тряб­ва да поп­ре­чи на ни­ко­го да се за­ни­ма­ва с вис­ши­те истини, до­ри и на онези, на ко­го­то жи­во­тът не поз­во­ля­ва да се пос­ве­ща­ва в обик­но­ве­ни­те науки. Защото чо­век мо­же на­пъл­но да след­ва дъл­га си на човек, без да знае не­що за ботаниката, зоологията, ма­те­ма­ти­ка­та или как­ва­то и да е дру­га наука. Но ни­кой не мо­же да бъ­де в пъл­ния сми­съл на ду­ма­та "човек", ако не е про­ник­нал по ня­ка­къв на­чин в съ­щи­на­та и приз­ва­ни­ето на чо­ве­ка ко­ито ни от­к­ри­ва Духовната Наука.

Най-висшият идеал, към кой­то мо­гат да из­диг­нат пог­лед чо­веш­ки­те очи, е на­зо­ван "божествено". И чо­ве­кът чувствува, че не­го­ва­та вър­хов­на съд­ба и вис­ше приз­ва­ние са свър­за­ни не­за­ви­си­мо от начина, с то­ва Боже- ствено. Поради то­ва мъдростта, ко­ято над­х­вър­ля све­та на се­ти­ва­та и ко­ято от­к­ри­ва на чо­ве­ка същ­нос­т­та и съд­ба­та му, мо­же да се на­ре­че "Бо- жествена мъдрост" или "Теософия".

Изследването на ду­хов­ни­те процеси, ко­ито ста­ват в чо­веш­кия жи­вот и във Вселената, мо­же да се оз­на­чи ка­то Духовна наука. В та­зи кни­га съм съб­рал данните, ко­ито се от­на­сят осо­бе­но към ду­хов­на­та сър­це­вина на чо­веш­ко­то същество: ето за­що име­то те­осо­фия и подхожда, по­не­же е би­ло упот­ре­бя­ва­но в съ­щия сми­съл от ве­ко­ве насам.

В та­къв дух и от та­ки­ва убеж­де­ния в та­зи кни­га се да­ва ед­на ски­ца за схва­ща­не­то на Вселената спо­ред Теософията.

Авторът, кой­то из­ла­га те­ософ­с­кия светоглед, не ис­ка да пред­с­та­ви ни- що, ко­ето за не­го е в обик­но­ве­ния сми­съл факт, как­то ед­но пре­жи­вя­ва­не във външ­ния свят е факт за очите, уши­те или обик­но­ве­ния разум. Тук има­ме ра­бо­та с преживявания, дос­тъп­ни за все­ки човек, ре­шил да след-­

ва пътя, на­ре­чен в ед­на от­дел­на гла­ва от то­зи труд "Пътят на позна- нието". Становището, от­го­ва­ря­що на не­ща­та от ду­хов­ния свят е това, ко­ето приз­на­ва на нор­мал­но раз­ви­тия ум и сетива, спо­соб­нос­т­та да схва­щат вся­ко учение, ко­ето про­из­ти­ча от вис­ши­те светове. То допуска, че ако се нап­ра­ви ед­на важ­на стъп­ка в раз­ви­ти­ето на ис­тин­с­ко­то зрение, въпреки, че е не­об­хо­ди­мо и друго, за да се пос­тиг­не то. Да се изос­та­ви то­зи път и да се тър­си чрез дру­ги сред­с­т­ва дос­тъ­па до вис­ши­те светове, оз­на­ча­ва да се зат­во­рят вра­ти­те пред вис­ше­то познание. Да има­ме за ос­но­вен прин­цип приз­на­ва­не­то на вис­ши­те све­то­ве са­мо след ка­то ги видим, оз­на­ча­ва да се поп­ре­чи на то­ва зрение. Волята да раз­бе­рем чрез здра­во­то мис­ле­не това, ко­ето пос­ле ще наблюдаваме, оз­на­ча­ва да се под­по­мог­не свръх­се­тив­но­то зрение. А то­ва оз­на­ча­ва да про­бу­дим ка­то по въл­ше­бен на­чин по­ява­та на оне­зи ре­ши­тел­ни си­ли в душата, ко­ито пос­ле ще я от­ве­дат до "пог­ле­да на ясновидеца".