II. ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА

II. ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА

От дру­га страна, ду­ша­та учас­т­ву­ва и в про­яв­ле­ни­ята на Духа: ед­на ми­съл я из­пъл­ва с радост, дру­га - с отвращение; ед­но пра­вил­но съж­де­ние по­лу­ча­ва одоб­ре­ни­ето на душата, а ед­но пог­реш­но съж­де­ние - ней­но­то неодобрение.

Наистина, ево­лю­ци­он­на­та сте­пен на един чо­век за­ви­си от това, да­ли не­го­ви­те ду­шев­ни ка­чес­т­ва са на­со­че­ни по­ве­че в ед­на или дру­га посока. Един чо­век е тол­ко­ва по-съвършен, кол­ко­то по­ве­че ду­ша­та му из­пит­ва сим­па­тии към про­яв­ле­ни­ята на Духа; той е тол­ко­ва несъвършен, кол­ко­то по­ве­че не­го­ви­те нак­лон­нос­ти се удов­лет­во­ря­ват чрез тялото.

Духът е ос­нов­но­то яд­ро на човека, тя­ло­то е посредника, чрез Духът наб­лю­да­ва и поз­на­ва фи­зи­чес­кия свят, за да осъ­щес­т­вя­ва там сво­ите действия. но ду­ша­та е пос­ред­ни­ца меж­ду тя­ло­то и духа. Тя от­х­вър­ля фи­зи­чес­ко­то въздействие, ко­ето треп­те­не­то на въз­ду­ха уп­раж­ня­ва вър­ху ухото, из­в­ли­чай­ки удо­вол­с­т­вие от съ­от­вет­ния тон. Всичко то­ва тя пре­да­ва на Духа, кой­то по то­зи на­чин сти­га до раз­би­ра­не­то на фи­зи­чес­кия свят. Чрез душата, ед­на мисъл, ко­ято се по­раж­да в Духа, мо­же да се пре­вър­не в же­ла­ние за сво­ето соб­с­т­ве­но осъществяване, и ед­ва по то­зи на­чин - с по­мощ­та на тя­ло­то - да пре­рас­не в действие. Но чо­век мо­же да из­пъл­ни сво­ето призвание, са­мо ако поз­во­ли на ду­ха да ръ­ко­во­ди всич­ки­те му действия. Душата мо­же - чрез са­ма­та се­бе си - да на­со­чи сво­ите склон­нос­ти как­то към тялото, та­ка и към духа. Тя спус­ка сво­ите пи­па­ла на­до­лу към фи­зи­чес­кия свят, как­то ги про­тя­га и на­го­ре към ду­хов­ния

Така не­го­ви­ят ду­хо­вен жи­вот е из­ця­ло прив­ле­чен към та­зи сфера. Неговите мис­ли слу­жат са­мо за за­до­во­ля­ва­не­то на не­го­ви­те потребно- сти. Докато Духът-Себе, нап­ред­вай­ки от ед­но пре­раж­да­не в друго, все по­ве­че и по­ве­че ще из­в­ли­ча сво­ите им­пул­си от ду­хов­ния свят. Неговото поз­на­ние ще бъ­де оп­ре­де­ля­но от Духа на веч­на­та истина, не­го­ви­те дейс­т­вия - от веч­но­то добро.

Разгледана ка­то факт от фи­зи­чес­кия свят, смър­т­та пред­с­тав­ля­ва ед­но из­ме­не­ние в про­це­си­те на тялото. След смър­т­та то прес­та­ва да бъ­де пос­ред­ник меж­ду ду­ша­та и Духа. По-нататък тя­ло­то се оказ­ва на­пъл­но под­чи­не­но на фи­зи­чес­кия свят и не­го­ви­те закони; то по­тъ­ва в материята, за да се раз­ло­жи в нея. Достъпна за фи­зи­чес­ки­те се­ти­ва са са­мо фи­зи­чес­ки­те явления, ко­ито нас­тъп­ват след смър­т­та на тя­лото. Тези се­ти­ва не мо­гат да прос­ле­дят как­во нас­тъп­ва то­га­ва с ду­ша­та и Духът, по­не­же ду­ша­та и Духът мо­гат да бъ­дат наб­лю­да­ва­ни в се­ти­вен сми­съл са­мо дотол- кова, до­кол­ко­то те при­до­би­ват вън­шен из­раз във фи­зи­чес­ки­те процеси. След смър­т­та та­къв из­раз е ве­че невъзможен. Ето за­що наб­лю­де­ни­ето на фи­зи­чес­ки­те се­ти­ва и на ос­но­ва­ва­ща­та се вър­ху тях на­ука не са ва­лид­ни и ня­мат ни­как­ва стойност за съд­ба­та на ду­ша­та и Духа след смъртта. Тогава имен­но вли­за в дейс­т­вие ед­но вис­ше познание, ко­ето се ос­но­ва­ва вър­ху наб­лю­де­ни­ето на про­це­си­те в ду­шев­ния и ду­хов­ния свят.

След ка­то Духът се от­де­ли от тялото, той все още ви­на­ги ос­та­ва свър­зан с душата. И как­то по вре­ме на фи­зи­чес­кия жи­вот той е бил свър­зан с тя­ло­то във фи­зи­чес­кия свят, та­ка се­га ду­ша­та го свър­з­ва с ду­шев­ния свят. Но не­го­ва­та ис­тин­с­ка същ­ност не се на­ми­ра в то­зи ду­ше­вен свят. Душевният свят са­мо вре­мен­но тряб­ва да го свър­же с не­го­во­то по­ле на действие, с фи­зи­чес­кия свят. Обаче, за да се по­яви в ед­но но­во пре­раж­да­не с ед­на по­-съ­вър­ше­на форма, той тряб­ва да чер­пи си­ли от ду­хов­ния свят. Но ето, че той е зап­ле­тен чрез ду­ша­та имен­но във фи­зи­чес­кия свят; той е свър­зан с ед­но ду­шев­но същество, про­ник­на­то от при­ро­да­та на фи­зи­чес­кия свят. След смъртта, ду­ша­та не е свър­за­на по­ве­че с тялото, а са­мо с Духа. Тя жи­вее са­мо в ед­но ду­шев­но обкръжение. Ето за­що са­мо си­ли­те на ду­шев­ния свят мо­гат да дейс­т­ву­ват вър­ху нея. Духът е свър­зан с то­зи жи­вот на ду­ша­та в ду­шев­ния свят, как­то бе­ше свър­зан с тя­ло­то по вре­ме на фи­зи­чес­ко­то въплъщение.

Когато тя­ло­то умира, то­ва е пре­доп­ре­де­ле­но от не­го­ви­те закони. Изоб- що тряб­ва да се каже: не ду­ша­та и ду­хът на­пус­кат тялото, а то се ос­во­бож­да­ва от тях, ко­га­то не­го­ви­те си­ли не мо­гат по­ве­че да дейс­т­ву­ват в сми­съ­ла на чо­веш­ка­та организация.

Нещо по­доб­но съ­щес­т­ву­ва и в от­но­ше­ни­ето меж­ду ду­ша­та и Духа. Душата ос­во­бож­да­ва Духа в по­-висшия, ду­хо­вен свят, ко­га­то ней­ни­те си­ли не мо­гат да дейс­т­ву­ват по­ве­че в сми­съ­ла на ду­шев­на­та чо­веш­ка организация. Духът ще бъ­де сво­бо­ден в то­зи миг, ко­га­то ду­ша­та му е пре­да­ла всичко, ко­ето е мог­ла да пре­жи­вее са­мо в тялото, а се за­паз­ва са­мо това, ко­ето мо­же да про­дъл­жи да жи­вее с Духа. Този "остатък" мо­же да бъ­де съх­ра­нен ка­то плод са­мо в Духа и той свър­з­ва ду­ша­та с Духа в един чис­то ду­хо­вен свят.

За да изу­чим съд­ба­та на ду­ша­та след смъртта, тряб­ва да раз­г­ле­да­ме ней­ни­ят про­цес на разпадане. По вре­ме на въплъщението, тя има­ше за­да­ча­та да на­со­чи Духа към фи­зи­чес­кия свят. В мига, ко­га­то та­зи за­да­ча е изпълнена, ду­ша­та се об­ръ­ща към ду­хов­ния свят. Като се има пред­вид ес­тес­т­во­то на та­зи задача, щом тя­ло­то я ос­во­бож­да­ва при смър­т­та и, следователно, щом не мо­же да иг­рае ве­че сво­ята ро­ля на посредница, тя би тряб­ва­ло да има всъщ­ност са­мо ду­хов­на дейност. Това би би­ло та­ка ако по вре­ме на своя жи­вот в тялото, тя не би се пов­ли­яла от него, ако не би би­ла прив­ле­че­на от него. Без то­зи нюанс, дъл­жащ се на ней­но­то пре­би­ва­ва­не във фи­зи­чес­ко­то тяло, вед­на­га след смъртта, тя би се под­чи­ни­ла са­мо на за­ко­ни­те на ду­шев­ния и на ду­хов­ния свят и би из­гу­би­ла вся­как­ва връз­ка със се­тив­ния свят. Ето защо, за­ед­но със смъртта, чо­век би тряб­ва­ло да из­гу­би вся­ка­къв ин­те­рес към зем­ния жи­вот и всич­ки страсти, всич­ки желания, про­из­ли­за­щи от съществуването, ко­ето той напуска, да са ве­че задоволени. Доколкото то­ва не е станало, не­за­до­во­ле­ни­те страс­ти и же­ла­ния ос­та­ват свър­за­ни с душата.

За да из­бег­нем вся­ко недоразумение, тряб­ва гриж­ли­во да раз­ли­ча­ва­ме причините, свър­з­ва­щи чо­ве­ка със зем­ния живот, ко­ито ще мо­гат да бъ­дат за­ли­че­ни в ед­но бъ­де­що въплъщение, от тези, ко­ито го свър­з­ват за ед­но оп­ре­де­ле­но въплъщение, а имен­но последното. Първите при­чи­ни ще бъ­дат уни­що­же­ни чрез за­ко­на на съдбата, на Кармата; вто­ри­те мо­гат да бъ­дат уни­що­же­ни са­мо след смъртта.

След смъртта, чо­веш­ки­ят дух ми­на­ва през един период, ко­га­то ду­ша­та от­х­вър­ля наклонностите, ко­ито я прив­ли­чат към фи­зи­чес­ко­то съществу- вание, за да се под­чи­ни ве­че са­мо на за­ко­ни­те на ду­шев­но­-ду­хов­ния свят и да ос­во­бо­ди Духа. Естествено е то­зи пе­ри­од да бъ­де тол­ко­ва по-дълъг, кол­ко­то по­ве­че ду­ша­та е свър­за­на с фи­зи­чес­кия свят. Той ще бъ­де кра­тък за един човек, кой­то мал­ко е дър­жал на фи­зи­чес­кия живот, а дъ­лъг за онзи, чи­ито ин­те­ре­си са би­ли свър­за­ни са­мо с фи­зи­чес­кия жи-
вот; та­ка че при не­го­ва­та смърт мно­го страс­ти и же­ла­ния все още из­пъл­ват ду­ша­та му.

За да улес­ним раз­би­ра­не­то на със­то­яни­ето на ду­ша­та по вре­ме на пър­ви­те моменти, ко­ито след­ват смъртта, не­ка да си пред­с­та­вим след­ния случай: не­ка взе­мем един дос­та чес­то сре­щан слу­чай - удо­вол­с­т­ви­ята на ед­ни чревоугодник. Той поз­на­ва са­мо удо­вол­с­т­ви­ята на яденето. Разби- ра се, са­мо по се­бе си, удо­вол­с­т­ви­ето не е физическо, а душевно. Насла- ждението жи­вее в душата, как­то и же­ла­ни­ето за наслаждение. Но, за да го задоволим, не­об­хо­ди­ми са фи­зи­чес­ки­те органи, неб­це­то и т. н. А след смър­т­та ду­шата не из­губ­ва вед­на­га сво­ите желания: тя ве­че не при­те­жа­ва те­лес­ни­те органи, не­об­хо­ди­ми за тях­но­то задоволяване. Тогава по­ло­же­ни­ето - ма­кар и по раз­лич­ни причини, чий­то ефект е подобен, са­мо че не­из­ме­ри­мо по­-си­лен - е същото, как­то с един човек, кой­то се на­ми­ра в пустиня, ли­шен от вода, и кой­то стра­да от из­га­ря­ща жажда. Така стра­да душата, из­га­ряй­ки от желание, за­що­то е ли­ше­на от органите, ко­ито би­ха мог­ли да го задоволят. Същото е по­ло­же­ни­ето и с всич­ки оне­зи же­ла­ния на душата, ко­ито мо­гат да бъ­дат за­до­во­ле­ни са­мо от тялото. И периодът, през кой­то ду­ша­та се на­ми­ра в то­ва състояние, мо­же да бъ­де на­ре­чен "място" на желанието, въп­ре­ки че, как­то се разбира, не се ка­сае за ед­но "място", а за ед­но състояние. Душата, ко­ято про­ник­ва в ду­шев­ния свят след смъртта, е под­чи­не­на на не­го­ви­те закони. Действията на те­зи за­ко­ни оп­ре­де­лят начина, спо­ред кой­то ще бъ­дат пре­мах­на­ти наклонности- те, ко­ито я прив­ли­чат към фи­зи­чес­кия свят. Този на­чин е различен, спо­ред ду­шев­ни­те суб­с­тан­ции и сили, с ко­ито ду­ша­та вли­за в допир. Всеки вид суб­с­тан­ция и си­ла ще уп­раж­ня­ва вър­ху нея сво­ето пре­чис­т­ва­що действие.

Процесът е следния: всич­ки еле­мен­ти на антипатия, ко­ито ду­ша­та притежава, би­ват мал­ко по мал­ко по­бе­де­ни от си­ли­те на симпатията, а та­зи пос­лед­на­та са­ма на­рас­т­ва до на­й-­ви­со­ка степен. Защото та­зи край­на сим­па­тия към це­лия ду­ше­вен свят е силата, ко­ято ще предизвика, та­ка да се каже, сли­ва­не­то на ду­ша­та с то­зи свят и пъл­но­то угас­ва­не на егоизма. Душата прес­та­ва да бъ­де ка­то същество, ко­ето е прив­ле­че­но към фи­зи­чес­кия свят; тя ос­во­бож­да­ва духа. Следователно, тя се пречи- ства, ми­на­вай­ки през раз­лич­ни­те об­лас­ти ко­ито описахме, до­ка­то стиг­не до об­лас­т­та на съ­вър­ше­на­та симпатия, в ко­ято се съ­еди­ня­ва с це­лия ду­ше­вен свят.

Духът ос­та­ва свър­зан с ду­ша­та до пос­лед­ни­ят мо­мент - мо­мен­та на ос­во­бож­де­ни­ето - за­що­то по вре­ме на зем­ния живот, той се е сро­дил на­пъл­но с нея. Неговата връз­ка с ду­ша­та е не­имо­вер­но по­-сил­на от та­зи с тялото, за­що­то с тя­ло­то той се свър­з­ва непосредствено. Тя из­г­раж­да не­го­вия ли­чен живот. Ето за­що Духът не е свър­зан с раз­ла­га­що­то се тяло,

Като оби­та­ли­ще на чо­ве­ка вед­на­га след смъртта, ду­шев­ни­ят свят се на­ри­ча "мяс­то на желанията". Раз лич­ни­те ре­ли­ги­оз­ни системи, в уче­ни­ята на ко­ито е за­па­зе­но съз­на­ни­ето за те­зи състояния, са да­ли на то­ва "мяс­то на желанията" раз­лич­ни наименования: "чистилище", "пре­чис­т­ващ огън" и т. н.

Най-низшата об­ласт от ду­шев­ния свят е та­зи на "го­ре­що­то желание". След смър­т­та там би­ват уни­що­же­ни на­й-г­ру­би­те и низ­ши его­ис­тич­ни страсти, ко­ито са свър­за­ни със жи­во­та на тялото. Защото чрез тях ду­ша­та мо­же да из­пи­та дейс­т­ви­ето на си­ли­те на та­зи ду­шев­на област. Неза- доволените желания, ко­ито и ос­та­ват от фи­зи­чес­кия живот, об­ра­зу­ват до­пир­на­та точка. Симпатията на те­зи ду­ши се прос­ти­ра са­мо до елемен- тите, ко­ито под­х­ран­ват тях­но­то его­ис­тич­но съществувание, а антипа- тията, ко­ято те раз­ли­ват вър­ху всич­ко останало, е без­к­рай­но по-силна. Цялото им же­ла­ние на­со­че­но към фи­зи­чес­ки­те нас­ла­ди, ко­ито не мо­гат да бъ­дат за­до­во­ле­ни в ду­шев­ния свят. И та­зи не­въз­мож­ност да бъ­дат задоволени, въз­буж­да до на­й-­ви­со­ка сте­пен тях­но­то желание. Въпреки това, имен­но та­зи не­въз­мож­ност за за­до­во­ля­ва­не на же­ла­ни­ето ста­ва при­чи­на то да угас­не постепенно. Отначало горещо, то пос­те­пен­но угас­ва и ду­ша­та ско­ро разбира, че един­с­т­ве­но­то сред­с­т­во да се ос­во­бо­ди от страданието, ко­ето сил­но­то же­ла­ние по не­об­хо­ди­мост поражда, е да уга­си то­ва сил­но желание. По вре­ме на фи­зи­чес­кия жи­вот ви­на­ги се на­ми­рат но­ви по­во­ди то да бъ­де задоволено. И страданията, при­чи­не­ни от го­ре­що­то желание, се кри­ят по то­зи на­чин зад ед­но бу­ло от илюзии. След смъртта, в "пре­чис­т­ва­щия огън", то­ва стра­да­ние се явя­ва без ни­как­во було.

Душата е под­ло­же­на на страш­ни­те изпитания, про­из­ти­ча­щи от лише- нието. По са­мо се­бе си се разбира, че те за­ся­гат са­мо оне­зи нива, ко­ито през вре­ме на фи­зи­чес­кия жи­вот са би­ли под вли­яни­ето на гру­би и низ ши страсти. Душите, ко­ито не са поз­на­ва­ли го­ре­щи­те желания, пре­ми­на­ват през то­ва със­то­яние без да за­бе­ле­жат нещо, по­не­же те ня­мат ни­как­во род­с­т­во с него. Трябва да се отбележи, че кол­ко­то по­ве­че ед­на ду­ша е поз­на­ва­ла го­ре­що­то же­ла­ние през вре­ме на зем­ния си живот, тол­ко­ва по­-дъл­го вре­ме ще ос­та­не под тех­ни те влияния. Не тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме то­ва пре­чис­т­ва­не по съ­щия начин, по кой­то усе­ща­ме бол­ки­те във фи­зи­чес­кия свят. Защото след смъртта, ду­ша­та же­лае сво­ето пречистване, ко­ето един­с­т­ве­но мо­же да из­ле­ку­ва несъвършенствата, ко­ито тя приз­на­ва в се­бе си.

Вторият род явления, ко­ито ду­ша­та сре­ща в ду­шев­ния свят, се ха­рак­те­ри­зи­рат с равновесието, ко­ето си­ли те на сим­па­ти­ята и ан­ти­па­ти­ята дос­ти­гат там. Душата ще бъ­де пов­ли­яна от те­зи яв­ле­ния из­вес­т­но вре­ме след смъртта, спо­ред това, до как­ва сте­пен се на­ми­ра тя в ед­но по­доб­но състояние. Това със­то­яние се от­ли­ча­ва с оно­ва ле­ко­мис­лие и радост, ко­ито ня­кой из­пит­ва от пре­ход­ни­те впе­чат­ле­ние на сетивата. То е ха­рак­тер­но за оне­зи лица, ко­ито се ос­та­вят под вли­яни­ето на всич­ки нез­на­чи­тел­ни съ­би­тия на деня; но по­не­же тях­на­та сим­па­тия не се стре­ми към оп­ре­де­лен обект, влиянията, ко­ито изпитват, са преходни. Всичко, ко­ето над­ви­ша­ва сфе­ра­та на ни­щож­ни­те "неща", е ан­ти­па­тич­но за те­зи лица. След смъртта, тех­ни­те души, би­дей­ки ли­ше­ни от се­тив­но­-фи­зи­чес­ки­те процеси, ко­ито по не­об­хо­ди­мост са свър­за­ни с удов­лет­во­ре­ни­ето на то­зи вид желание, из­па­дат в ед­но състояние, ко­ето ра­но или къс­но сти­га до своя за­ко­но­ме­рен край.

Естествено, със­то­яни­ето на лишение, ко­ето ца­ри в ду­ша­та пре­ди пъл­но­то от­ми­ра­не на то­зи вид желания, е не­що болезнено. Но тък­мо то­ва бо­лез­не­но и мъ­чи­тел­но със­то­яние е ис­тин­с­ка шко­ла за раз­ру­ша­ва­не на илюзиите, от ко­ито чо­век е об­гър­нат по вре­ме на фи­зи­чес­кия живот.

На тре­то място, в све­та на душите, наб­лю­да­ва­ме ед­на съв­куп­ност от явления, къ­де­то гос­под­с­т­ву­ва симпатията, къ­де­то пре­об­ла­да­ва "жела- нието". Душите из­пит­ват тях­но­то вли­яние чрез всичко, ко­ето след смъртта съз­да­ва в тях ед­на ат­мос­фе­ра на "желание". Но и те­зи же­ла­ния пос­те­пен­но от­ми­рат по­ра­ди не­въз­мож­нос­т­та да бъ­дат задоволени.

Областта на удо­вол­с­т­ви­ето и неудоволствието, ко­ято е чет­вър­та­та в ду­шев­ния свят, пред­ла­га на ду­ша­та ед­но осо­бе­но изпитание. По вре­ме на своя фи­зи­чес­ки живот, ду­ша­та взе­ма учас­тие във всичко, ко­ето за­ся­га тялото. Тъкмо то да­ва усе­ща­ния на при­ят­ност и неприятност, да удо­вол­с­т­вие и неудоволствие. По вре­ме на сво­ето фи­зи­чес­ко съществувание, чо­век усе­ща сво­ето тя­ло ка­то свой Аз, ка­то че то е са­ми­ят той. Това, ко­ето на­ри­ча­ме самолюбие, по­чи­ва на то­ва усещане. И кол­ко­то по­-се­ти­вен е ед­ни човек, тол­ко­ва по­-го­ля­мо е не­го­во­то самолюбие.

След смъртта, тялото, ко­ето до­се­га му слу­же­ше за основа, прес­та­ва да съществува, но са­мо­лю­би­ето остава. Душата се чув­с­т­ву­ва ка­то опразне- на, ка­то че е из­гу­би­ла са­ма­та се­бе си. И то­ва чув­с­т­во трае до­ка­то тя при- знае, че ис­тин­с­ки­ят чо­век не се на­ми­ра във фи­зи­чес­кия свят.

Следователно, дейс­т­ви­ето на чет­вър­та­та об­ласт се със­тои в това, да уни­що­жи илю­зи­ята за те­лес­ния човек. Душата се на­уча­ва да не при­пис­ва на тя­ло­то ня­как­ва съ­щес­т­ве­на стойност. Тя е из­ле­ку­ва­на и пре­чис­те­на от вле­че­ни­ето си към него. Тя тър­жес­т­ву­ва над всичко, ко­ето е свър­з­ва­ше с фи­зи­чес­кия свят и ос­та вя си­ли­те на сим­па­ти­ята да се раз­гър­нат на­пъл­-

но свободни. Тя се е освободила, та­ка да се ка­же от се­бе си и е го­то­ва да се раз­лее в ду­шев­ния свят, и да взе­ме учас­тие в не­го­вия живот.

Не тряб­ва да скриваме, че са­мо­убий­ци­те са осо­бе­но под­ло­же­ни на изпитанията, ко­ито ги очак­ват в та­зи област. Те са на­пус­на­ли сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло по из­кус­т­вен и на­сил­с­т­вен начин, но всич­ки чувства, ко­ито са свър­за­ни с него, ос­та­ват непроменени. Естествената смърт но­си след се­бе си час­тич­но угас­ва­не на те­зи чувства. Към мъченията, ко­ито чув­с­т­во­то на вне­зап­на­та праз­но­та по­раж­да у самоубиеца, се при­ба­вят и те­зи на не­удов­лет­во­ре­ни­те же­ла­ния и страсти, ко­ито са го под­тик­на­ли към самоубийство.

Петата сте­пен от ду­шев­ния свят е та­зи на ду­шев­на­та светлина. Симпа- тията към дру­ги­те съ­щес­т­ва до­би­ва тук на­й-­ви­со­ка стойност. Душите вли­зат в от­но­ше­ние с та­зи об­ласт дотолкова, до­кол­ко­то през своя фи­зи­чес­ки жи­вот не са се за­до­во­ли­ли да из­пъл­ня­ват са­мо сво­ите низ­ши же- лания, а са из­пит­ва­ли ис­тин­с­ка ра­дост към за­оби­ка­ля­щия ги свят. Увле- чението към природата, например, ко­ето е про­пи­то с един се­ти­вен ха­рак­тер е под­ло­же­но тук на пречистване. Не би­ва да смес­ва­ме то­ва ув­ле­че­ние с въз­ви­ше­ния жи­вот в природата, кой­то е от ду­хов­но ес­тес­т­во и нав­ся­къ­де в пред­ме­ти­те и яв­ле­ни­ята виж­да от­к­ро­ве­ни­ята на Духа.

Този спе­ци­ален усет към при­ро­да­та е ед­но от сред­с­т­ва­та за раз­ви­тие на са­мия Дух, съз­да­ващ у се­бе си един тра­ен елемент. Но той ня­ма ни­що об­що с чув­с­т­ве­но­то удоволствие, ко­ето ня­кой хра­ни към природата. Тук ду­ша­та тряб­ва да се пре­чис­ти от то­ва чувство, как­то и от вся­ка дру­га наклонност, ко­ято про­из­хож­да от фи­зи­чес­ко­то съществувание.

Мнозина са онези, ко­ито виж­дат своя иде­ал в институциите, слу­жа­щи на чув­с­т­ве­но­то удоволствие, в ед­на сис­те­ма на възпитанието, ко­ято прес­лед­ва пре­ди всич­ко удо­вол­с­т­ви­ята на фи­зи­чес­ко­то съществувание. Не мо­же да се каже, че те­зи ли­ца слу­жат са­мо на сво­ите его­ис­тич­ни наклонности, но въп­ре­ки това, ду­ша­та им е обър­на­та към све­та на усе­ща­ни­ята и си­ла­та на симпатията, ко­ято ца­ру­ва в пе­та­та об­ласт на ду­шев­ния свят, тряб­ва да я излекува. Тук тя пос­те­пен­но разбира, че тряб­ва да тър­си но­ви пъ­ти­ща за сво­ята симпатия. Тя ще ги намери, са­мо ако на­со­чи сво­ята сим­па­тия към за­оби­ка­ля­щия свят, ако тя са­ма­та се раз­лее в окол­но­то ду­шев­но пространство. Душите, ко­ито се от­да­ват на ре­ли­ги­оз­ни об­ре­ди с цел да по­доб­рят сво­ето се­тив­но благосъстояние, съ­що ще бъ­дат пречистени, не­за­ви­си­мо да­ли тех­ни­те коп­не­жи са на­со­че­ни към един земен, или не­бе­сен рай. Те ще на­ме­рят то­зи рай в "цар­с­т­во­то на душите", но са­мо за да раз­бе­рат не­го­вата суета. Разбира се, то­ва са са­мо ня­кол­ко при­ме­ри за пречистване, ко­ито ста­ват в пе­та­та област. Техният брой лес­но мо­же да бъ­де умножен.

Шестата област, та­зи на ду­шев­на­та сила, вле­че след се­бе си пре­чис­т­ва­не­то от жаж­да­та за действие, ко­ето ед­на ду­ша мо­же да притежава. Ли- шена от его­ис­ти­чен характер, я все пак тър­си се­тив­но­то удоволствие, ко­ето про­из­ти­ча от са­ми­те действия. Индивидите, ко­ито под­дър­жат то­ва же­ла­ние за действие, ос­та­вят впе­чат­ле­ния за идеалисти; те из­г­леж­дат въ­оду­ше­ве­ни от ду­ха на саможертвата. Но всъщ­ност това, ко­ето ги ин- тересува, е да уве­ли­чат чув­с­т­ве­на­та радост, ко­ято из­пит­ват в хо­да на действията. Много ар­тис­тич­ни на­ту­ри и хо­ра от­да­де­ни на науката, се на­ми­рат имен­но там. Това, ко­ето свър­за те­зи ду­ши с фи­зи­чес­кия свят, е вярата, че из­кус­т­во­то и на­ука­та имат сми­съл за тех­ния живот, са­мо за­що­то им дос­та­вя оп­ре­де­ле­но удоволствие.

Седмата област, та­зи на съ­щин­с­кия ду­ше­вен живот, ос­во­бож­да­ва чо­ве­ка от пос­лед­ни­те му вле­че­ния към се­тив­ния свят. Всяка ед­на от го­ре­из­б­ро­ени­те об­лас­ти от­не­ма на ду­ша­та он­зи елемент, кой­то е род­с­т­вен с нея. Духът не е ве­че об­ла­дан от убеждението, че му е не­об­хо­ди­мо да пос­ве­ти ця­ла­та си дейност на се­тив­ния свят. Тяхното ве­рую мо­же да бъ­де ока­чес­т­ве­но ка­то материалистическо. Това ве­рую тряб­ва да бъ­де раз­ру­ше­но и то­ва ста­ва имен­но в сед­ма­та област. Сега те­зи ду­ши си да­ват смет- ка, че ма­те­ри­алис­ти­чес­ки­ят све­тог­лед е несъстоятелен. Той се сто­пя­ва ка­то лед на слънцето. От се­га на­та­тък ду­ша­та е по­гъл­на­та от света, на кой­то тя принадлежи, и Духът, ос­во­бо­ден от всич­ки препятствия, се из­ди­га към областите, къ­де­то ще на­ме­ри сво­ята ес­тес­т­ве­на среда.

Душата е из­пъл­ни­ла сво­ите зем­ни задачи; след смър­т­та се раз­па­дат всич­ки преч­ки ко­ито те­зи за­да­чи пос­та­вя­ха пред духът. Тържествувайки над зем­ни­те останки, ду­ша­та се зав­ръ­ща об­рат­но в своя соб­с­т­вен свят.

От опи­са­но­то до тук следва, че опит­нос­ти­те в ду­шев­ния свят и, ус­по­ред­но с тях, ду­шев­ни със­то­яния след смъртта, до­би­ват един все по­-п­ри­ем­лив вид, кол­ко­то по­ве­че чо­век се отър­с­ва от зем­ни­те си връз­ки с фи­зи­чес­ко­то тяло.

Според условията, ко­ито е съз­да­ла по вре­ме на своя жи­вот на Земята, тя ще ос­та­не по­-к­рат­ко или по­-дъл­го вре­ме в ед­на или в дру­га от об­лас­ти­те на ду­шев­ния свят. В она­зи област, към ко­ято из­пит­ва родство, тя ще ос­та­не до­ка­то то­ва род­с­т­во се заличи. Тя ще премине, без да по­чув­с­т­ву­ва ни­как­во влияние, през оне­зи об­лас­ти към ко­ито не е раз­ви­ва­ла ни­как­во родство. Тук ис­ках да опи­ша са­мо ос­нов­ни­те ха­рак­тер­ни чер­ти на ду­шев­ния свят и в об­щи чер­ти жи­во­та на ду­ша­та в то­зи свят. По съ­щия на­чин ще пос­тъ­пя и с опи­са­ни­ето на ду­хов­ния свят. Да се раз­п­рос­т­ра по­ве­че вър­ху ес­тес­т­во­то на те­зи вис­ши светове, би оз­на­ча­ва­ло да над­х­вър­ля рам­ки­те на то­зи труд. Наистина, без да се раз­п­рос­т­рем по­-на­ши­ро­ко вър­ху то­зи въпрос, ед­ва ли бих­ме мог­ли да раз­бе­рем ус­ло­ви­ята във вис­ши­те светове, ко­ито по ни­що не при­ли­чат на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те и вре­ме­-