IV. Т Я Л О Т О, Д У Ш А Т А И Д У Х Ъ Т

IV. Т Я Л О Т О, Д У Ш А Т А И Д У Х Ъ Т

Много пред­раз­съ­дъ­ци се про­ти­во­пос­та­вят на възгледа, кой­то съм въз­п­ри­ел тук от­нос­но мисленето. Някои хо­ра са склон­ни да при­ни­зя­ват мис­ле­не­то и да пос­та­вят по­-ви­со­ко "вът­реш­ния чув­с­т­вен живот, усещане- то". Често чуваме: не чрез "сту­де­но­то мислене", а чрез топ­ли­на­та на чувството, чрез не­пос­ред­с­т­ве­на­та си­ла на усещанията, чо­век ще се из­диг­не до вис­ши­те познания. Хората, ко­ито го­во­рят така, се стра­ху­ват да не при­тъ­пят чув­с­т­ва­та си чрез ед­на яс­на мисъл. Те имат право, са­мо по от­но­ше­ние на обик­но­ве­на­та мисъл, тази, ко­ято е ва­лид­на един­с­т­ве­но от глед­на точ­ка на прагматизма. Но при мисленето, ко­ето от­веж­да до вис­ши­те об­лас­ти на съществуванието, не е така. Няма та­ко­ва чув­с­т­во и та­къв ентусиазма, ко­ито мо­гат да се срав­нят с топлината, кра­со­та­та и въз- вишеността, ко­ито съ­буж­дат в нас чистите, крис­тал­но яс­ни мисли, от­на­ся­щи се до вис­ши­те светове. Най-висшите чув­с­т­ва не са тези, ко­ито въз­ник­ват от "са­мо се­бе си", а онези, ко­ито при­до­би­ва­ме от енер­гий­на­та мис­лов­на работа.

Човешкото тя­ло е ус­т­ро­ено с ог­лед на мисленето. Тези ве­щес­т­ва и сили, ко­ито се на­ми­рат в ми­не­рал­но­то царство, мо­гат да се на­ме­рят в чо­веш­ко­то тя­ло свър­за­ни по та­къв начин, кой­то поз­во­ля­ва по­ява­та на мисле- нето. Това ми­не­рал­но тяло, ус­т­ро­ено с ог­лед на та­зи своя задача, ще на­ре­чем фи­зи­чес­ко тя­ло на човека.

Подчиненото на мо­зъ­ка ка­то на соб­с­т­вен цен­тър ми­не­рал­но тя­ло въз­ник­ва чрез размножаването. И по­лу­ча­ва сво­ята раз­ви­та фор­ма чрез рас- тежа. Размножаването и рас­те­жът са об­щи за човека, рас­те­ни­ята и жи- вотните. Чрез раз­м­но­жа­ва­не­то и рас­те­жа жи­вот­но­то се от­ли­ча­ва от не­жи­вия минерал. Живото съ­щес­т­во въз­ник­ва от жи­во съ­щес­т­во чрез за- родиша. Една жи­ва връз­ка свър­з­ва по­то­мъ­ка с предшественика; си­ли­те чрез ко­ито въз­ник­ва минералът, са на­со­че­ни към веществата, ко­ито го съставят.

Един пла­нин­с­ки крис­тал се об­ра­зу­ва от външ­ни­те си­ли на си­ли­ция и кис­ло­ро­да ко­ито се съ­еди­ня­ват в него. Но силите, ко­ито об­ра­зу­ват един дъб, тряб­ва да по­тър­сим по един оби­ко­лен път, чрез за­ро­ди­ша на ба­щи­ния и май­чи­ния организъм. Формата на дъ­ба се по­лу­ча­ва при раз­м­но­жа­ва­не­то от пред­ци­те към потомците. Тук се на­ми­ра­ме пред вродени, при­съ­щи на жи­во­то съ­щес­т­во условия.

Имаше един груб възглед, кой­то вярваше, че низ­ши­те организми, до­ри рибите, мо­гат да про­из­ля­зат от тинята. Формата на жи­во­то съ­щес­т­во се

Веществата, от ко­ито то се състои, се про­ме­нят непрекъснато; но през ця­ло­то вре­ме на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето си, то за­паз­ва ха­рак­тер­ни­те осо­бе­нос­ти на своя вид и ги пре­да­ва на сво­ето потомство. Видът е това, ко­ето оп­ре­де­ля съ­че­та­ни­ето на веществата. Тази сила, ко­ято из­г­раж­да и фор­ми­ра от­дел­ния вид, ще на­ре­ка жиз­не­на сила. Както ми­не­рал­ни­те си­ли се из­ра­зя­ват в кристалите, та­ка и гра­див­ни­те жиз­не­ни си­ли се из­ра­зя­ват във ви­до­ве­те или фор­ми­те на рас­ти­тел­ния и жи­во­тин­с­ки свят.

Ние въз­п­ри­ема­ме ми­не­рал­ни­те си­ли с по­мощ­та на сетивата. Ние мо­жем да въз­п­ри­ема­ме са­мо това, за ко­ето раз­по­ла­га­ме с ед­но или дру­го сети- во. Без око­то ние не мо­жем да въз­п­ри­ема­ме светлината, а без ухо­то – звука. От сетивата, ко­ито чо­ве­кът притежава, низ­ши­те ор­га­низ­ми имат са­мо осезанието. За тях са на­ли­це - по един чо­веш­ки на­чин на въз­п­ри­ема­не - са­мо оне­зи ми­не­рал­ни сили, ко­ито са дос­тъп­ни за осезанието. В степента, в ко­ято са раз­ви­ти дру­ги­те се­ти­ва при вис­ши­те животни, све­тът за тях, как­то и за човека, е мно­го по­-бо­гат и разнороден. Следова- телно, от се­тив­ни­те ор­га­ни на ед­но съ­щес­т­во за­ви­си да­ли външ­ния свят се пред­с­та­вя пред не­го ка­то усещане, ка­то възприятие. Това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва във въз­ду­ха ка­то оп­ре­де­ле­но движение, у чо­ве­ка се прев­ръ­ща в усе­ща­не на звука.

Човекът изоб­що не въз­п­ри­ема про­яв­ле­ни­ята на жиз­не­на­та си­ла с обик­но­ве­ни­те сетива. Той виж­да цве­то­ве­те на растенията, усе­ща тях­но­то ухание, но жиз­не­на­та си­ла ос­та­ва скри­та за то­зи род наблюдение. Но кол­ко­то мал­ко ос­но­ва­ние има сле­пия да от­ри­ча цветове, ко­ито не вижда, тол­ко­ва мал­ко ос­но­ва­ние има­ме и ние от­ре­чем жиз­не­на­та сила, въп­ре­ки че не я виж­да­ме с обик­но­ве­ни­те сетива. Цветовете съ­щес­т­ву­ват за сле- пия, ко­га­то той ве­че е опериран; съ­що та­ка и за хо­ра­та за въз­п­ри­ема­еми те­зи сът­во­ре­ни от жиз­не­на­та си­ла ви­до­ве на жи­вот­ни и растения, а не са­мо индивиди, сти­га съ­от­вет­ни­те въз­п­ри­ема­тел­ни ор­га­ни да са налице.

Сега, за чо­ве­ка се от­к­ри­ва един съв­сем нов свят. Той въз­п­ри­ема не са­мо цветовете, уха­ни­ята и т. н. на жи­ви­те същества, а жи­во­тът на те­зи жи­ви съ­щес­т­ва сам по се­бе си. Във вся­ко растение, във вся­ко животно, освен фи­зи­чес­ка­та форма, той чув­с­т­ву­ва още и из­пъл­не­на­та с жи­вот ду­хов­на форма. Нека да из­ра­зим та­зи ду­хов­на фор­ма ка­то я на­зо­вем етер­но тя­ло или жиз­не­но тяло*. (* Дълго вре­ме ав­то­рът на та­зи кни­га пре­ра­бот­ва­ше това, ко­ето на­ре­че тук етер­но или жиз­не­но тя­ло и на ко­ето да­де наз­ва­ни­ето "тя­ло на стро­ител­ни­те сили". Той бе при­ну­ден да сто­ри това, по­ра­ди чувството, че е из­к­лю­чи­тел­но важ­но да се из­бег­не смес­ва­не­то на това, ко­ето ние на­ри­ча­ме "етер­но тяло", с "жиз­не­на­та сила" на ста­ра­та
ес­тес­т­ве­на наука. В из­вес­тен смисъл, ав­то­рът е съг­ла­сен с мо­дер­ни­те учени, ко­ито от­х­вър­лят ста­ро­то схващане, пре­тен­ди­ра­що да обяс­ни осо­бе­ния начин, по кой­то не­ор­га­нич­ни­те си­ли дейс­т­ву­ват в организма. Но това, ко­ето дейс­т­ву­ва в ор­га­низ­ма ка­то "неорганично", не дейс­т­ву­ва ни­къ­де другаде, ос­вен в не­ор­га­нич­ния свят. Законите на не­ор­га­нич­на­та при­ро­да в ор­га­низ­ма са същите, как­то и в кристала. Но в ор­га­низ­ма съ­щес­т­ву­ват нещо, ко­ето не е неорганично: то­ва е твор­чес­ки­ят живот. Не- говата ос­но­ва е етер­но­то тя­ло или "тя­ло на стро­ител­ни­те сили". Допус- кането на не­го­во­то съ­щес­т­ву­ва­не не би нав­ре­ди­ло на задачите, ко­ито си пос­та­вя естествознанието: това, ко­ето се наб­лю­да­ва ка­то дейност на си­ли­те в не­ор­га­нич­на­та природа, да се прос­ле­ди съ­що и в све­та на орга- низмите. Духовният из­с­ле­до­ва­тел го­во­ри за етер­но тяло, до­кол­ко­то в ор­га­низ­ма се от­к­ри­ва не­що друго, ос­вен това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва в не­ор­га­нич­ния свят. Въпреки всичко, ав­то­рът не на­ми­ра ос­но­ва­ние да за­мес­ти тук из­ра­за "етер­но тяло" с "тя­ло на стро­ител­ни­те сили", за­що­то в ця­лос­т­ния контекст, за всеки, кой­то ис­ка да вник­не в него, е из­к­лю­че­но да бъ­де пог­реш­но разбран. )

За из­с­ле­до­ва­те­ля на ду­хов­ния живот, то­зи въп­рос се пред­с­та­вя по след­ния на­чин - за не­го етер­но­то тя­ло не е прос­тия сбор от ве­щес­т­ва­та и си­ли­те на фи­зи­чес­ко­то тяло, а ед­на са­мос­то­ятел­на ре­ал­на същност, ко­ято ожи­вя­ва та­ка на­ре­че­ни­те фи­зи­чес­ки ве­щес­т­ва и сили. От глед­на точ­ка на Духовната Наука, ние твърдим: обик­но­ве­но­то фи­зи­чес­ко тяло, напр. Един кристал, дъл­жи сво­ята фор­ма на не­ор­га­нич­ни­те гра­див­ни сили, свойс­т­ве­ни на инер­т­ни­те вещества; ед­но жи­во тя­ло не дъл­жи сво­ите фор­ми на те­зи сили, за­що­то в мига, ко­га­то жи­во­тът го на­пус­не и в не­го ос­та­ват са­мо фи­зи­чес­ки­те сили, то се разлага. Жизненото тя­ло е ед­на та­ка­ва същност, ко­ято във все­ки момент, до­ка­то трае животът, пред­паз­ва фи­зи­чес­ко­то тя­ло от разлагане.

За да се ви­ди то­ва жиз­не­но тяло, за да се въз­п­ри­еме то в ед­но дру­го същество, не­об­хо­ди­мо е ед­но про­бу­де­но ду­хов­но око. Без него, съ­щес­т­ву­ва­не­то на жиз­не­но­то тя­ло мо­же да се при­еме с ло­ги­чес­ки основания; но то мо­же да се съ­зер­ца­ва са­мо с ду­хов­но око, как­то и цве­то­ве­те се виж­дат с фи­зи­чес­ко­то око.

Не тряб­ва да се сму­ща­ва­ме от из­ра­за "етер­но тяло" не тряб­ва да се да­ва друг с мисъл, ос­вен този, кой­то му приписваме. И как­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло в сво­ето ус­т­ройс­т­во но­си изоб­ра­же­ни­ето на сво­ята задача, та­ка и етер­но­то тя­ло но­си в се­бе си от­пе­ча­тъ­ка на сво­ето предназначение. Това мо­же да бъ­де раз­б­ра­но са­мо с ог­лед на мис­ле­щия Дух. Поради не­го­ва­та за­ви­си­мост от мис­ле­щия Дух, то се раз­ли­ча­ва от етер­но­то тя­ло на рас­те­ни­ята и животните.

Както чрез фи­зи­чес­ко­то тя­ло чо­век при­над­ле­жи на ми­не­рал­ния свят, та­ка чрез етер­но­то си тя­ло той при­над­ле­жи на жиз­не­ния свят. След смъ- р­т­та фи­зи­чес­ко­то тя­ло се раз­т­ва­ря в ми­не­рал­ния свят, а етер­но­то тя­ло - в жиз­не­ния свят. С "тяло" тук тряб­ва да се оз­на­чи това, ко­ето да­ва на ед­но съ­щес­т­во "форма", "образ", "фигура".

Тук из­ра­зът "тяло" не тряб­ва да се смес­ва със се­тив­на­та те­лес­на форма. В смисъла, кой­то аз вла­гам тук, то мо­же да се упот­ре­би и за всичко, ко­ето е от ду­шев­но и ду­хов­но естество.

Жизненото тя­ло е все още не­що външ­но за човека. С пър­во­то усещане, са­мо вът­реш­но съ­щес­т­во от­го­ва­ря на външ­но­то дразнение. Колкото и да­леч да прос­ле­дя­ва­ме това, ко­ето се на­ри­ча вън­шен свят, ни­къ­де не мо­жем да на­ме­рим усещането.

Лъчите на свет­ли­на­та про­ник­ват вът­ре в окото, те се раз­п­рос­т­ра­ня­ват на­вът­ре в не­го до ретината. Тук те пре­диз­вик­ват хи­ми­чес­ки про­це­си /в т. нар. еритропсин/; дейс­т­ви­ето на то­ва драз­не­ние се раз­п­рос­т­ра­ня­ва по се­тивния нерв до глав­ния мозък; там въз­ник­ват но­ви фи­зи­чес­ки проце- си. Ако мо­жех­ме да ги наблюдаваме, бих­ме ги ви­де­ли ка­то всич­ки дру­ги фи­зи­чес­ки яв­ле­ния в ня­коя точ­ка на външ­ния свят. Ако мо­жех да наб­лю­да­вам жиз­не­но­то тяло, щях да въз­п­ри­ема как фи­зи­чес­кия про­цес в мо­зъ­ка е ед­нов­ре­мен­но и жиз­нен процес. Но и там не се на­ми­ра усе­ща­не­то за цвета, кой­то се при­ема от свет­ли­ни­те лъ­чи чрез окото. То въз­ник­ва ед­ва в ду­ша­та на този, кой­то въз­п­ри­ема цве­та и ако не­го­ва­та същ­ност се из­чер­п­ва­ше са­мо с фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, той не би при­те­жа­вал изоб­що усещане. Дейността, чрез ко­ято се съз­да­ва усещането, из­ця­ло се раз­ли­ча­ва от дейс­т­ви­ето на жиз­не­на­та гра­див­на сила. Чрез то­ва дейс­т­вие про­из­ли­за ед­но вът­реш­но изживяване, без ко­ето всич­ко би ос­та­на­ло в рам­ки­те на обик­но­ве­ни­те жиз­не­ни процеси, как­ви­то се наб­лю­да­ват при растенията. Да взе­мем един човек, кой­то по­лу­ча­ва впе­чат­ле­ния от всич­ки страни. Същевременно ние тряб­ва да си го пред­с­та­вим ка­то из­вор на ед­на дейност, ко­ято се на­соч­ва във всич­ки посоки, от­къ­де­то той по­лу­ча­ва впечатленията. Към вся­ка по­со­ка и страна, усе­ща­ни­ята от­го­ва­рят на съ­от­вет­ни­те впечатления. Центъра на та­зи дейност аз на­ри­чам се­тив­на душа. Тази се­тив­на ду­ша е съ­що тол­ко­ва действителна, кол­ко­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. Когато пред мен стои един чо­век и аз се аб­с­т­ра­хи­рам от не­го­ва­та Сетивна Душа, то­га­ва аз го виж­дам прос­то ка­то фи­зи­чес­ко тя­ло - то­ва е същото, ко­га­то от ед­на кар­ти­на аз виж­дам са­мо платното.

Относно въз­п­ри­ема­не­то на Сетивната Душа тряб­ва да се ка­же същото, ко­ето бе ка­за­но по­-го­ре по от­но­ше­ние на етер­но­то тяло. Физическите ор­га­ни са "слепи" за нея, как­то и за он­зи орган, чрез кой­то жи­во­тът мо­же да се въз­п­ри­ема ка­то такъв. Но та­ка как­то чрез то­зи ор­ган се въз­п­ри-­
ема етер­но­то тяло, чрез един още по­-висш ор­ган мо­же да се въз­п­ри­еме по свръх­се­ти­вен на­чин и вът­реш­ния свят на усещанията. Човекът усе­ща по то­зи на­чин не са­мо впе­чат­ле­ни­ята от фи­зи­чес­кия и жиз­нен свят, той съ­зер­ца­ва усещанията. За наб­лю­да­тел с та­къв въз­п­ри­ема­те­лен орган, се­тив­ни­ят свят на дру­ги­те хо­ра ста­ва обек­тив­на действителност. Не тряб­ва да смес­ва­ме жи­во­тът на на­ши­те усе­ща­ния с то­зи на дру­ги­те хора.

Всеки един от нас мо­же да про­ник­не в своя соб­с­т­вен свят на усещания- та; но све­тът на усе­ща­ни­ята на ед­но дру­го съ­щес­т­во мо­же да се съ­зер­ца­ва са­мо яс­но­ви­де­цът кой­то при­те­жа­ва от­во­ре­но "ду­хов­но око". Когато чо­век не е яс­но­ви­дец той поз­на­ва све­та на усе­ща­ни­ята са­мо ка­то соб­с­т­ве­ни и "скрити" ду­шев­ни изживявания; ко­га­то ду­хов­но­то око е отворе- но, това, ко­ето ина­че жи­вее са­мо във "вътрешния" свят на ед­но дру­го същество, ста­ва от­к­ри­то за обек­тив­ния ду­хо­вен поглед.

За да се из­бег­не вся­ко недоразумение, тук подчертаваме, че са­ми­ят яс­но­ви­дец не из­жи­вя­ва в се­бе си това, ко­ето ед­но дру­го съ­щес­т­во при­те­жа­ва ка­то съ­дър­жа­ние на своя вът­ре­шен свят. Нормално чо­век из­жи­вя­ва те­зи усе­ща­ния от гле­ди­ще на своя вът­ре­шен свят, до­ка­то яс­но­ви­де­цът ги въз­п­ри­ема ка­то тях­но откровение.

Сетивната Душа за­ви­си от етер­но­то тяло, що се от­на­ся до ней­но­то действие. Защото тя из­в­ли­ча от не­го еле­мен­ти­те на това, ко­ето тряб­ва да се про­яви ка­то усещане. И по­не­же етер­но­то тя­ло е жи­во­тът на фи­зи­чес­ко­то тяло, то Сетивната Душа за­ви­си и от не­го по един кос­т­вен начин. Само при ед­но доб­ре ус­т­ро­ено и пра­вил­но фун­к­ци­они­ра­що око са въз­мож­ни адек­ват­ни­те въз­п­ри­ятия на цветовете. Така тя­ло­то вли­яе на Сетивната Душа ка­то оп­ре­де­ля и ог­ра­ни­ча­ва ней­на­та дейност. Тази дей- ност жи­вее вът­ре в ду­ша­та пос­ред­с­т­вом границите, пос­та­ве­ни от тялото. Тялото, следователно, е из­г­ра­де­но от ми­не­рал­ни вещества, ожи­ве­но е от етер­но­то тяло, ка­то са­мо­то то ог­ра­ни­ча­ва Сетивната Душа. Който при­те­жа­ва го­рес­по­ме­на­тия ор­ган за "съзерцаване" на Сетивната Душа, той ще я ви­ди ка­то ог­ра­ни­че­на от тялото.

Но гра­ни­ци­те на Сетивната Душа не съв­па­дат с те­зи на фи­зи­чес­ко­то тяло. Тя се из­ди­га мно­го над фи­зи­чес­ко­то тяло. Оттук мо­же да се за- ключи, че тя е мно­го по-силна, от­кол­ко­то е то. Обаче силата, ко­ято я ограничава, про­из­ли­за от фи­зи­чес­ко­то тяло. Ето как меж­ду фи­зи­чес­ко­то тя­ло и етер­но­то тя­ло от ед­на страна, и Сетивната Душа от друга, се раз­по­ла­га още един осо­бен еле­мент на чо­веш­ко­то същество. Това е ду­шев­но­то тя­ло или "тя­ло­то на усещанията". Може да се каже, че ед­на част от етер­но­то тя­ло е по­-фи­на от ос­тана­ла­та и та­зи по­-фи­на част от етер­но­то тя­ло из­г­раж­да ед­но един­с­т­во със се­тив­на­та душа, до­ка­то по­-г­ру­ба­та част из­г­раж­да ед­но един­с­т­во с фи­зи­чес­ко­то тяло. Но, как­то спо­ме­нах Сетивната Душа се из­ди­га над Душевното Тяло.
Това, ко­ето тук на­ри­ча­ме усещане, не е ни­що дру­го ос­вен еле­мент от ду­шев­на­та същност. (Избрах из­ра­зът "се­тив­на душа" за оп­рос­тя­ва­не на нещата.). Към усе­ща­ни­ята се при­ба­вят чув­с­т­ва­та на удо­вол­с­т­вие и страдание, инстинктите, страстите. Всичките имат съ­щия ли­чен харак- тер, как­то и усещанията, и зависят, как­то тях, от тялото.

Ако Сетивната Душа, от ед­на страна, вли­за във вза­имо­дейс­т­вие с тяло- то, съ­що та­ка тя вза­имо­дейс­т­ву­ва и с мисленето, с Духа. Преди всичко, мис­ле­не­то и служи. Ние гра­дим сво­ите мис­ли въз ос­но­ва на усе­ща­ни­ята и та­ка сти­га­ме до обяс­не­ние на външ­ния свят. Детето, ко­ето се е изгори- ло, раз­миш­ля­ва и сти­га до мисълта: "огъ­нят пари". Също та­ка ние не след­ва­ме сле­пеш­ком сво­ите влечения, ин­с­тин­к­ти и страсти; а чрез раз­миш­ле­ни­ето сти­га­ме до под­хо­дя­щия момент, за да ги удовлетворим.

Това, ко­ето на­ри­ча­ме ма­те­ри­ал­на култура, се е раз­ви­ло на­пъл­но в та­зи посока. Тя се със­тои в приноса, кой­то мис­ле­не­то има спря­мо Сетивната Душа. За та­зи цел се из­раз­ход­ва ко­ло­сал­на мис­лов­на сила. Тъкмо тя е пос­т­ро­ила корабите, же­ле­зо­път­ни­те линии, те­ле­фо­на и телеграфа; всич­ко то­ва слу­жи в по­-го­ля­ма част за удов­лет­во­ря­ва­не на же­ла­ни­ята на се­тив­на­та душа. Както жиз­не­на­та стро­ител­на си­ла про­ник­ва фи­зи­чес­ко­то тяло, та­ка и си­ла­та на ми­съл­та про­ник­ва Сетивната Душа. Жизнената стро­ител­на си­ла свър­з­ва фи­зи­чес­ко­то тя­ло за пред­шес­т­ве­ни­ка с то­ва на по­то­мъ­ка и та­ка го под­чи­ня­ва на ед­на закономерност, ко­ято не се под­чи­ня­ва на чис­то ми­не­рал­ния принцип. Мисловната си­ла под­чи­ня­ва ду­ша­та на ед­на закономерност, ко­ято не е ха­рак­тер­на за Сетивната Душа.

Посредством Сетивната Душа, чо­ве­кът се сро­дя­ва с животното. Още при жи­вот­но­то ние за­бе­ляз­ва­ме усещания, влечения, ин­с­тин­к­ти и стра- сти. То им се под­чи­ня­ва сляпо. Тук те не са свър­за­ни със са­мос­то­ятел­ни мисли, а с импулси, ко­ито про­из­ли­зат от не­пос­ред­с­т­ве­ни­те изживява- ния. Същото до из­вес­т­на сте­пен и с не­до­раз­ви­тия човек. Следователно, Сетивната Душа се раз­ли­ча­ва от по­-раз­ви­тия висш еле­мент на душата, кой­то ка­ра мисленето, ще на­ре­чем раз­съ­дъч­на душа. Тя мо­же да се на­зо­ве още "сър­деч­на душа" или "сърце". Разсъдъчната Душа про­низ­ва Сетивната Душа. Ясновидецът, кой­то при­те­жа­ва ор­га­на за "съзерцание" на душата, виж­да Разсъдъчната Душа ка­то ед­но осо­бе­но съ­щес­т­во в срав­не­ние с обик­но­ве­на­та Сетивна Душа.

Чрез мисленето, чо­ве­кът пре­ми­на­ва гра­ни­ци­те на соб­с­т­ве­ния си ли­чен живот. Той до­би­ва способност, ко­ято се прос­ти­ра из­вън не­го­ва­та душа. За не­го се раз­би­ра от са­мо се­бе си, че за­ко­ни­те на мис­ле­не­то са в хар- мония, той се чув­с­т­ву­ва в све­та ка­то у до­ма си. Тази хар­мо­ния е един от на­й-­важ­ни­те факти, чрез ко­ито чо­ве­кът опоз­на­ва соб­с­т­ве­на­та си приро- да. В ду­ша­та си чо­ве­кът тър­си истината; не са­мо душата, но и не­ща­та в све­та се из­ра­зя­ват и раз­к­ри­ват в нея. Това, ко­ето се поз­на­ва чрез мис­ле-­
не­то ка­то истина, има ед­на соб­с­т­ве­на и не­за­ви­си­ма стойност, ко­ято за­ви­си не са­мо то душата, а се от­на­ся и към не­ща­та от света.

С въз­хи­ще­ни­ето си от звез­д­но­то небе, аз жи­вея в се­бе си. Мислите, ко­ито раз­ви­вам вър­ху тра­ек­то­ри­ята на не­бес­ни­те тела, имат за мис­ле­не­то на все­ки друг чо­век съ­що­то значение, как­во­то и за мен. Би би­ло без­с­мис­ле­но да се го­во­ри за мо­ята възхита, ако аз са­мия не съществувах; но не е та­ка без­с­мис­ле­но да се го­во­ри за мо­ите мисли, без изоб­що да ста­ва ду­ма за мен. Защото истината, ко­ято мис­ля днес, вче­ра е би­ла вярна, ще бъ­де вяр­на и утре, до­ри ако се за­ни­ма­вам са­мо днес. Ако ед­но поз­на­ние ми дос­та­вя радост, та­зи ра­дост има стойност до тогава, до­ка­то тя жи­вее в мен; ис­ти­на­та на поз­на­ни­ето има сво­ята стойност из­ця­ло и не­за­ви­си­мо от та­зи радост. Душата, ко­ято схва­ща истината, се свър­з­ва с нещо, ко­ето но­си оп­ре­де­ле­на стойност в се­бе си. Последната не из­чез­ва с усе­ща­не­то на душата, как­то и не се е ро­ди­ла от него. Чистата ис­ти­на не въз­ник­ва и не изчезва: тя при­те­жа­ва ед­на стойност, ко­ято не мо­же да бъ­де унищо- жена.

Това не про­ти­во­ре­чи на факта, че ня­кои от­дел­ни чо­веш­ки "истини" имат са­мо пре­ход­на стойност и в оп­ре­де­лен мо­мент се по­явя­ват ка­то час­тич­ни или пъл­ни заблуждения. Тогава тряб­ва да се каже, че ис­ти­на­та съ­щес­т­ву­ва са­ма по се­бе си, при все че чо­веш­ки­те мис­ли са са­мо ней­ни­те пре­ход­ни разновидности. Дори и Лесинг, кой­то смяташе, че ця­ла­та чис­та ис­ти­на съ­щес­т­ву­ва са­мо за Бога, се удов­лет­во­ря­ва от веч­ния стре­меж към ис­ти­на­та и не от­ри­ча веч­на­та и стойност, а я утвърждава. Защото са­мо това, ко­ето има веч­на стойност, мо­же да пре­диз­ви­ка ве­чен стре­меж към търсене. Ако ис­ти­на­та не би би­ла не­за­ви­си­ма в се­бе си, тя би по­лу­чи­ла стойнос­т­та си от чо­веш­ко­то ду­шев­но усе­ща­не и то­га­ва тя не би мог­ла да бъ­де ед­на единствен. А цел за всич­ки хора. Доколкото се стре­мим към нея ние приз­на­ва­ме ней­на­та не­за­ви­си­ма стойност.

Същото е и с ис­тин­с­ки доброто. Нравственото доб­ро е не­за­ви­си­мо от вле­че­ни­ята и страстите, до­кол­ко­то то не се ръ­ко­во­ди от тях, е им пове- лява. Удоволствието или неудоволствието, прив­ли­ча­не­то и от­в­ра­ще­ни­ето са лич­ни чув­с­т­ва за човека; дъл­гът стои над удо­вол­с­т­ви­ето и не­удо­вол­с­т­ви­ето - той ца­ру­ва над тях.

За човека, дъл­гът мо­же да е пос­та­вен тол­ко­ва високо, че той да жер­т­ву­ва жи­во­та си за него. И чо­ве­кът об­ла­го­ро­дил сво­ите наклонности, удо- волствия, та­ка че те без при­ну­да да след­ват приз­на­тия от не­го дълг. Както истината, та­ка и нрав­с­т­ве­но доб­ро­то при­те­жа­ват ед­на веч­на стой- ност, ко­ято не ид­ва от Сетивната Душа. Когато чо­век ожи­вя­ва в ду­ша­та си не­за­ви­си­ма­та ис­ти­на и не­за­ви­си­мо­то добро, той се из­ди­га над Сетив- ната Душа. Вечният Дух оза­ря­ва последната. Една не­угас­ва­ща свет­ли­на се за­пал­ва в нея. Доколкото ду­ша­та жи­вее в та­зи светлина, тя учас­т­ву­ва
във веч­но­то начало. Тя свър­з­ва с не­го сво­ето соб­с­т­ве­но съществувание. Това, ко­ето ду­ша­та но­си в се­бе си ка­то ис­ти­на и добро, е безсмъртно. Това, ко­ето се съ­буж­да ка­то веч­но на­ча­ло в душата, ще на­ре­ка съз­на­ва­ща ду­ша

За съз­на­ние мо­же да се го­во­ри още при низ­ши­те ду­шев­ни прояви. Дори и на­й-­обик­но­ве­но­то усе­ща­не се прид­ру­жа­ва от съзнание. В то­зи сми­съл съз­на­ни­ето съ­щес­т­ву­ва и у животните. Под Съзнаваща Душа тук раз­би­рам яд­ро­то на чо­веш­ко­то съзнание, с дру­ги думи, ду­ша­та в душата. Съзнаващата Душа се раз­ли­ча­ва ка­то един осо­бен еле­мент на ду­ша­та от Разсъдъчната Душа. Последната все още е впле­те­на в усещания, въз­бу­ди и афекти. Всеки чо­век знае, че ис­тин­но е на­й-­нап­ред това, ко­ето се пре­жи­вя­ва в усещанията. Но трай­на­та ис­ти­на е ед­ва тази, ко­ято е ос­во­бо­де­на от вся­как­ва сим­па­тия и антипатия, пре­диз­ви­ка­ни от усещането. Истината е вяр­на и действителна, до­ри ако се про­ти­во­пос­та­вя на всич­ки лич­ни чувства. Онази об­ласт от душата, в ко­ято жи­вее та­зи истина, аз на­ри­чам съз­на­ва­ща душа. Както в тялото, та­ка и в ду­ша­та се раз­ли­ча­ват три със­тав­ни части: се­тив­на душа, раз­съ­дъч­на ду­ша и съз­на­ва­ща душа. И ка­то тя­ло­то дейс­т­ву­ва от­до­лу на­го­ре ог­ра­ни­ча­вай­ки душата, та­ка и ду­хът въз­дейс­т­ву­ва от­го­ре на­до­лу ка­то я разширява. И кол­ко­то по­ве­че ду­ша­та се из­пъл­ва от ис­ти­на­та и доброто, тол­ко­ва по­ве­че рас­те и ста­ва по­-в­се­об­х­ват­но веч­но­то на­ча­ло в нея.

За тези, ко­ито мо­гат да "съзерцават" душата, си­яни­ето на ед­на душа, в ко­ято жи­вее веч­но­то начало, е тол­ко­ва действително, кол­ко­то и свет­ли­на­та на един пла­мък за фи­зи­чес­ко­то око. За "ясновидеца", фи­зи­чес­ки­ят чо­век е са­мо част от це­лия човек. Тялото съ­щес­т­ву­ва ка­то на­й-г­ру­бо образование, ко­ето се про­ник­ва от дру­ги­те час­ти на душата. Като ед­на жиз­не­на форма, етер­но­то тя­ло из­пъл­ва фи­зи­чес­ко­то тяло; от всич­ки страни над етер­но­то тя­ло се раз­по­ла­га ду­шев­но­то тя­ло /ас­т­рал­на­та фор- ма/. От дру­га страна, ви­со­ко над не­го се раз­по­ла­гат Сетивната Душа, а над нея и Разсъдъчната Душа, ко­ято се раз­ши­ря­ва тол­ко­ва по-мощно, кол­ко­то по­ве­че се из­пъл­ва с ис­ти­на­та и доброто. Защото тък­мо ис­ти­на­та и доб­ро­то по­раж­дат то­зи рас­теж на Разсъдъчната Душа.

Човек, кой­то би жи­вял из­к­лю­чи­тел­но са­мо със сво­ите склонности, удо­вол­с­т­вия или неудоволствия, би имал ед­на Разсъдъчна Душа, чи­ито гра­ни­ци би­ха съв­па­да­ли с гра­ни­ци­те на Сетивната Душа. Това образова- ние, всред ко­ето фи­зи­чес­ко­то тя­ло се по­явя­ва ка­то об­ви­то в един облак, мо­же да се на­зо­ве чо­веш­ка аура. С нея се обо­га­тя­ва "ес­тес­т­во­то на чо- века", ако тя се раз­г­ле­да по начина, по кой­то то­ва съ­чи­не­ние се опит­ва да я изложи.

В хо­да на дет­с­ко­то раз­ви­тие нас­тъп­ва та­къв мо­мент от жи­во­та на човека, ко­га­то той за пръв път се усе­ща ка­то ед­но не­за­ви­си­мо съ­щес­т­во
спря­мо це­лия ос­та­нал свят. За хо­ра­та с фи­на чувствителност, то­ва е ед­но пре­жи­вя­ва­не с важ­ни последици.

Поетът Жан Пол раз­каз­ва след­но­то в сво­ите спомени: "ни­ко­га ня­ма да заб­ра­вя вът­реш­но­то събитие, още не­раз­ка­за­но на никого, ко­га­то се ро­ди мо­ето самосъзнание. Бих мо­гъл да от бе­ле­жа мяс­то­то и времето, ко­га­то то­ва стана. Една сутрин, то­га­ва бях съв­сем мал­ко дете, сто­ях прав пред пра­га на вра­та­та и гле­дах на­ля­во към камината, ко­га­то изведнъж, ка­то светкавица, се по­яви прозрението: "Аз съм един Аз" и от­то­га­ва на­сам то ос­та­на в мен: за­що­то то­га­ва за пър­ви път и за­ви­на­ги мо­ят аз се пробуди. Тук не е въз­мож­но да се мис­ли за ня­как­ва илю­зия на спомена. Тук не мо­же да ста­ва ду­ма за ня­ка­къв разказ, в кой­то би­ха се сме­си­ли из­мис­ле­ни подробности, тъй ка­то то­ва съ­би­тие се слу­чи в на­й-­сък­ро­ве­на­та све­тия све­тих на мо­ето същество. Единствено не­го­вия неп­ред­ви­ден и нов ха­рак­тер ме на­ка­ра да си при­пом­ня ба­нал­ни­те обстоятелства, всред ко­ито то се случи".

Известно е, че мал­ки­те де­ца каз­ват за се­бе си: "Карл е послушен" или "Мария ис­ка това". Ние на­ми­ра­ме за на­пъл­но ес­тес­т­ве­но те да го­во­рят за се­бе си ка­то за ня­кой друг, по­не­же още не са осъз­на­ли своя соб­с­т­вен Аз ка­то са­мос­то­ятел­но съ­щес­т­во и съз­на­ни­ето за ин­ди­ви­ду­ал­ност още не се е ро­ди­ло в тях. Чрез са­мо­съз­на­ни­ето чо­ве­кът се оп­ре­де­ля ка­то ед­но са­мос­то­ятел­но същество, от­де­ле­но от це­лия ос­та­нал свят, ка­то "Аз".

В ду­ма­та "Аз" чо­ве­кът съ­че­та­ва всичко, ко­ето из­пит­ва ка­то те­лес­но и ду­шев­но същество. Тялото и ду­ша­та са но­си­те­ли­те на "Азът", кой­то дейс­т­ву­ва в тях. Както фи­зи­чес­ко­то тя­ло има своя цен­тър в мозъка, та­ка и ду­ша­та има цен­тъ­ра си в "Азът"

Човекът по­лу­ча­ва сво­ите усе­ща­ния отвън, чув­с­т­ва­та ни се раж­дат под въз­дейс­т­ви­ето на външ­ния свят; во­ля­та се от­на­ся към външ­ния свят, по­не­же тя се осъ­щес­т­вя­ва в делата. "Азът" ка­то ис­тин­с­ка стойност на човека, ос­та­ва из­ця­ло невидим. Жан Пол каз­ва с го­ля­ма точност: "то­ва съ­би­тие се слу­чи в на­й-­сък­ро­ве­на­та све­тия све­тих на мо­ето същество", по­не­же в своя "АЗ" чо­век е на­пъл­но сам. "Азът" е са­мия човек. Това му да­ва пра­во да раз­г­леж­да "Азът" ка­то своя дейс­т­ви­тел­на същност. Ето за­що той мо­же да на­ре­че тя­ло­то и ду­ша­та "обвивки", в ко­ито живее; той мо­же да ги оз­на­чи ка­то те­лес­ни­те условия, не­об­хо­ди­ми за не­го­ва­та дейност. В хо­да на сво­ето раз­ви­тие той все по­ве­че и по­ве­че се на­уча­ва да из­пол­зу­ва те­зи ин­с­т­ру­мен­ти в служ­ба на своя "Аз". Думата "Аз", как­то напр. се упот­ре­бя­ва в нем­с­кия език, се раз­ли­ча­ва от всич­ки дру­ги ду­ми в езика.

Който раз­миш­ля­ва по по­до­ба­ващ на­чин вър­ху при­ро­да­та на та­зи дума, от­к­ри­ва в съ­що­то вре­ме и дос­тъп до ед­но мно­го по­-дъл­бо­ко поз­на­ние на чо­веш­ко­то същество. Всяка дру­га ду­ма мо­же да се упот­ре­би от все­ки по

Азът ста­ва все по­ве­че и по­ве­че гос­по­дар на тя­ло­то и душата. Това раз­ви­тие се про­явя­ва в чо­веш­ка­та аура. Колкото по­ве­че Азът е гос­по­дар на тя­ло­то и душата, тол­ко­ва по­ве­че тя се обогатява, раз­ч­ле­ня­ва и оцветява. Въздействието на Азът вър­ху аура­та мо­же да се съ­зер­ца­ва от яснови- деца. "Азът" съ­що е не­ви­дим за него: той е дейс­т­ви­тел­но скрит в "на­й-сък­ро­ве­на­та све­тая светих" на човека. Както пре­жи­вя­ва­ни­ята на тя­ло­то и на ду­ша­та се свър­з­ват в "Аза", та­ка и мис­ли­те за ис­ти­на­та и доб­ро­то се вли­ват в него. От ед­на стра­на на "Азът" се от­к­ри­ват се­тив­ни­те явле- ния, а от дру­га стра­на му се от­к­ри­ва Духа. Тялото и ду­ша­та се от­да­ват на "Азът", за да му служат; "Азът", обаче, се от­да­ва на ду­ха за да бъ­де из­пъл­нен от него.

"Азът" жи­вее в тя­ло­то и душата, но Духът жи­вее в "Азът". Онази част на Духа, ко­ято жи­вее в Азът, е вечна. Защото Азът по­лу­ча­ва същ­ност и сми­съл от това, с ко­ето е свързан. Доколкото жи­вее във фи­зи­чес­ко­то тяло, той се под­чи­ня­ва на ми­не­рал­ни­те закони, чрез етер­но­то тя­ло - на за­ко­ни­те на раз­м­но­же­ни­ето и растежа, пос­ред­с­т­вом Сетивната и Разсъ- дъчна Душа - на за­ко­ни­те на ду­шев­ния свят; до­кол­ко­то при­ема в се­бе си духа, той е под­чи­нен на за­ко­ни­те на духа. Всичко, ко­ето е про­ява на ми­не­рал­ни­те и жиз­не­ни­те закони, въз­ник­ва и умира; духът, обаче, ня­ма ни­що об­що с раж­да­не­то и смъртта.

Азът жи­вее в душата. Макар, че на­й-­вис­ше­то про­яв­ле­ние на "Азът" е Съзнаващата Душа, той из­пъл­ва и оза­ря­ва ця­ла­та ду­ша и с то­ва въз­дейс­т­ву­ва вър­ху тялото. Духът ожи­вя­ва Азът. Духът све­ти в Азът и жи­вее в не­го ка­то в своя "обвивка", как­то и Азът жи­вее в тя­ло­то и ду­ша­та ка­то в свои "обвивки". Духът офор­мя Азът от­вът­ре навън, ми­не­рал­ния свят - от­вън навътре. Духът, кой­то из­г­раж­да и ожи­вя­ва един "Аз" ще на­ре­ка Духовно се­бе или Духът-Себе, за­що­то той про­явя­ва чо­ве­ка ка­то "Аз" или "себе". Разликата меж­ду "Духът-Себе" и Съзнаващата Душа мо­же да се изяс­ни по след­ния начин: Съзнаващата ду­ша се до­кос­ва до не­за­ви­си­ма­та от вся­ка сим­па­тия и ан­ти­па­тия чис­та истина, съ­щес­т­ву­ва­ща чрез са­ма­та се­бе си; Духът-Себе но­си в се­бе си та­зи истина, но въз­п­ри­ета и об­х­ва­на­та от Аза; с то­ва тя се ин­ди­ви­ду­али­зи­ра и пре­ми­на­ва в са­мос­то-­

"Духът-Себе" в ед­но от­к­ро­ве­ние на ду­хов­ния свят вът­ре в "Азът", как­то от дру­га страна, се­тив­но­то усе­ща не е от­к­ро­ве­ние на фи­зи­чес­кия свят съ­що в "Аза". В това, ко­ето е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, се поз­на­ват от­к­ро­ве­ни­ята на фи­зи­чес­кия свят. Духовният свят ни се раз­к­ри­ва в това, ко­ето е ис­ти­на и добро. В съ­щия смисъл, в кой­то от­к­ро­ве­ни­ята на фи­зи­чес­кия свят на­ри­ча­ме усещания, от­к­ро­ве­ни­ето на Духа ще на­ре­чем интуиция. Най-обикновената ми­съл съ­дър­жа ве­че интуицията, за­що­то тя не мо­же да се пип­не с ръка, ни­то да се ви­ди с око: ней­но­то от­к­ро­ве­ние тряб­ва да се до­ло­ви от ду­ха чрез Азът.

Когато един при­ми­ти­вен и един раз­вит чо­век раз­г­леж­дат ед­но растение, в Азът на пър­вия ожи­вя­ва не­що съв­сем различно, от това, ко­ето ожи­вя­ва в Азът на втория. Усещанията на два­ма­та са пре­диз­ви­ка­ни от един и съ­щи предмет. Разликата се със­тои в това, че еди­ни­ят мо­же да из­г­ра­ди мно­го по­-съ­вър­ше­ни мис­ли за то­зи предмет, от­кол­ко­то другия. Ако про­яв­ле­ни­ето на фи­зи­чес­кия свят се из­чер­п­ва­ше са­мо с усещания, не би има­ло ду­хов­но развитие. Туземецът съ­що усе­ща природата; но при­род­ни­те за­ко­ни се раз­к­ри­ват ед­ва от оп­ло­де­ни­те чрез ин­ту­ици­ята мис­ли на по­-ви­со­ко раз­ви­тия човек. Детето усе­ща драз­не­ни­ята на външ­ния свят ка­то под­ти­ци за волята, но по­ве­ля­та на мо­рал­но доброто, му се раз­к­ри­ва ед­ва в хо­да на не­го­во­то развитие, ко­га­то за­жи­вя­ва в Духа и се на­уча­ва да раз­би­ра не­го­ви­те откровения.

Както без око не мо­гат да се усе­тят цветовете, та­ка и без вис­ше­то мис­ле­не на "Духът-Себе" не мо­же да има интуиция. Колкото мал­ко усе­ща­ни­ята съз­да­ват растенията, тол­ко­ва мал­ко ин­ту­ици­ята съз­да­ва Духа; тя по­-с­ко­ро из­вес­тя­ва за него.

Чрез ин­ту­ици­ите Азът на човека, кой­то се про­буж­да в душата, сти­га до пос­ла­ни­ята отгоре, от све­та на Духа, как­то сти­га чрез усе­ща­ни­ята до пос­ла­ни­ята от фи­зи­чес­кия свят. Така ду­хов­ния свят съз­да­ва соб­с­т­ве­ния си жи­вот на сво­ята душа, точ­но по съ­щия начин, как­то ду­ша­та об­г­ръ­ща фи­зи­чес­кия свят пос­ред­с­т­вом сетивата. Душата или по­-с­ко­ро про­буж­да­щи­ят се в нея "Аз" от­ва­ря вра­ти­те си от две страни: от стра­на­та на тя­ло­то и от стра­на­та на духа.

Както фи­зи­чес­кия свят мо­же да из­вес­ти се­бе си на един Аз, ка­то из­г­раж­да ед­но тя­ло от соб­с­т­ве­ни­те си ве­щес­т­ва и сили, в ко­ето мо­же да жи­вее Съзнаващата Душа, и в ко­ето съ­щес­т­ву­ват оне­зи органи, ко­ито въз­п­ри­емат фи­зи­чес­ка­та стра­на на външ­ния свят, по съ­щия на­чин ду­хов­ния свят из­г­раж­да от сво­ите ду­хов­ни ве­щес­т­ва и ду­хов­ни си­ли ед­но ду­хов­но

Също как­то във фи­зи­чес­кия свят от­дел­но­то чо­веш­ко тя­ло е съз­да­де­но ка­то са­мос­то­ятел­на същност, та­ка и в ду­хов­ния свят "ду­хов­но­то тяло" е са­мос­то­ятел­на същност. И как­то във физическия, та­ка и в ду­хов­ния свят, за чо­ве­ка има един вът­реш­ни един вън­шен живот. Както чо­ве­кът при­ема ве­щес­т­ва­та от фи­зи­чес­кия об­к­ръ­жа­ващ го свят и ги пре­ра­бот­ва в сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, та­ка той при­ема от ду­хов­ния Духа и го пра­ви свое соб­с­т­ве­но достояние. Духът е веч­на­та хра­на за човека. И как­то чо­ве­кът е ро­ден от фи­зи­чес­кия ма­те­ри­ален свят и му дъл­жи своя живот, та­ка той е ро­ден съ­що и от Духа чрез веч­ни­те за­ко­ни на ис­ти­на­та и доброто. Той е от­де­лен от на­ми­ра­щия се из­вън не­го ду­хо­вен свят, как­то е от­де­лен и от ця­лос­т­ния фи­зи­чес­ки свят ка­то ед­но са­мос­то­ятел­но съ­щес­т­во ще на­ре­ка "Човекът-Дух".

Когато из­с­лед­ва­ме фи­зи­чес­ко­то тя­ло на човека, от­к­ри­ва­ме в не­го съ­щи­те си­ли и вещества, ко­ито съ­щес­т­ву­ват из­вън не­го в ос­та­на­лия фи­зи­чес­ки свят. Така е и с Човекът-Дух. В не­го пул­си­рат еле­мен­ти­те и дейс­т­ву­ват си­ли­те на външ­ния ду­хо­вен свят. Във фи­зи­чес­кия свят, жи­во­то и усе­ща­що съ­щес­т­во е об­ви­то от кожа, ко­ято го изо­ли­ра отвън. Също та­ка един вид "ду­хов­на кожа" изо­ли­ра Човекът-Дух от за­оби­ка­ля­щия го ду­хо­вен свят. Тази ду­хов­на ко­жа ко­ято от­де­ля Човекът-Дух от ця­лос­т­ния ду­хо­вен свят и го пра­ви ед­но са­мос­то­ятел­но същество, ко­ето жи­вее в се­бе си и въз­п­ри­ема ин­ту­итив­но ду­хов­но­то съ­дър­жа­ние на света, кой­то го заобикаля, ще на­ре­ка ду­хов­на об­вив­ка (или аурич­на обвивка). Трябва да се отбележи, че та­зи "ду­хов­на кожа" се раз­ши­ря­ва неп­рес­тан­но за­ед­но с нап­ред­ва­що­то раз­ви­тие на човека, та­ка че ду­хов­на­та му ин­ди­ви­ду­ал­ност /не­го­ва­та аурич­на обвивка/ е спо­соб­на на ед­но без­к­рай­но уголемяване. В та­зи ду­хов­на об­вив­ка жи­вее Човекът-Дух. Той е из­г­ра­ден от ду­хов­на­та жиз­не­на сила, как­то и фи­зи­чес­ко­то тя­ло е из­г­ра­де­но от фи­зи­чес­ка­та жиз­не­на сила. Както го­во­рим за ед­но етер­но тяло, по по­до­бен на­чин тряб­ва да го­во­рим и за един "етер­ния дух". Този ете­рен дух ще на­ре­ка ду­хът на жи­во­та или Духът-Живот. Следователно, ду­хов­но­то ес­тес­т­во на чо­ве­ка е раз­ч­ле­не­но на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе.

За ясновидеца, кой­то съ­зер­ца­ва ду­хов­ни­те светове, то­ва ду­хов­но ес­тес­т­во на чо­ве­ка е ед­на ви­ди­ма реалност, ко­ято е по-висшата, ду­хов­на част на аурата. Той "съзерцава" във вът­реш­нос­т­та на ду­хов­на­та об­вив­ка Човекът-Дух ка­то Дух на Живота; той "съзерцава" как то­зи дух на жи­во­та неп­рес­тан­но се уголемява, ко­га­то при­ема ду­хов­на хра­на от външ­ния

Азът раз­де­ля две­те по след­ния начин: фи­зи­чес­ки­ят еле­мент на аура­та слу­жи за из­г­раж­да­не­то на ед­но тяло, ко­ето при­ема в се­бе си жи­во­та на душата; Азът на свой ред, се от­да­ва на ду­ха и му поз­во­ля­ва да жи­вее в него, а ду­хът от своя стра­на про­ник­ва ду­ша­та и я на­соч­ва в ду­хов­ния свят. Чрез тялото, ду­ша­та е зат­во­ре­на във фи­зи­чес­кия свят, чрез чо­ве­къ­т-­дух и из­рас­т­ват криле, ко­ито и поз­во­ля­ват да се дви­жи в ду­хов­ния свят.

Ако ис­ка­ме да раз­бе­рем ця­ла­та при­ро­да на човека, тряб­ва да взе­мем под вни­ма­ние всич­ки части, от ко­ито е със­та­вен той. Тялото се из­г­раж­да от ве­щес­т­ва­та на фи­зи­чес­кия свят и е под­чи­не­но на мис­ле­щия Аз. То е про­ник­на­то от жиз­не­на­та си­ла и та­ка ста­ва етер­но тя­ло или жиз­не­но тяло. Тогава то се от­ва­ря към външ­ния свят пос­ред­с­т­вом се­тив­ни­те ор­га­ни и ста­ва "ду­шев­но тяло". То про­ник­ва Сетивната Душа и об­ра­зу­ва с нея ед­но цяло. Сетивната Душа не са­мо по­лу­ча­ва усе­ща­ния от външ­ния свят; тя има свой соб­с­т­вен живот, кой­то се оп­ло­дя­ва по съ­щия начин, как­то от усещането, та­ка и от мисленето. Тогава тя ста­ва Разсъдъчна Душа. Чрез Интуициите тя мо­же да се от­ва­ря нагоре, към ду­хов­ния свят, как­то чрез усе­ща­ни­ята се от­ва­ря надолу, към фи­зи­чес­кия свят. Тя е ве­че Съзнаваща Душа. Това тя дъл­жи на ду­хов­ния свят, кой­то из­г­раж­да в нея ор­га­на на Интуицията, как­то фи­зи­чес­кия свят и да­ва се­тив­ни­те органи. Както се­ти­ва­та пре­да­ват усе­ща­ни­ята чрез "ду­шев­но­то тяло", та­ка и Духа и пре­да­ва Интуициите чрез ор­га­на на интуицията. Така Чове- кът-Дух е свър­зан със Съзнаващата Душа в ед­но единство, как­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло е свър­за­но със Сетивната Душа в "ду­шев­но тяло". Съзна- ващата Душа и Духът-Себе из­г­раж­дат ед­но единство. В то­ва единство, Човекът-Дух жи­вее ка­то Дух на Живота, съ­що как­то етер­но­то тя­ло из­г­раж­да жиз­не­на­та те­лес­на ос­но­ва за "ду­шев­но­то тяло". И как­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло се ог­ра­ни­чава във фи­зи­чес­ка­та кожа, та­ка и Човекът-Дух се ог­ра­ни­ча­ва от ду­хов­на­та обвивка.
Цялостният чо­век е съставен, следователно, от след­ни­те части:

А. ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО

Б. ЕТЕРНО ТЯЛО или ЖИЗНЕНО ТЯЛО

В. ДУШЕВНО ТЯЛО

Г. СЕТИВНА ДУША

Д. РАЗСЪДЪЧНА ДУША

Е. СЪЗНАВАЩА ДУША

Ж. ДУХЪТ-СЕБЕ

З. ДУХЪТ-ЖИВОТ

И. ЧОВЕКЪТ-ДУХ

2. ЕТЕРНО ТЯЛО или ЖИЗНЕНО ТЯЛО

3. СЕТИВНО-ДУШЕВНО ТЯЛО

4. РАЗСЪДЪЧНА

5. СЪЗНАВАЩА ДУША, из­пъл­не­на от ДУХА

6. ДУХЪТ-ЖИВОТ

7. ЧОВЕКЪТ-ДУХ
"Азът" се про­буж­да в душата, по­лу­ча­ва под­ти­ка на Духа и ста­ва но­си­тел на Човекът-Дух. По то­зи на­чин чо­ве­кът учас­т­ву­ва в "три­те свята" (физически, ду­ше­вен и духовен). Чрез фи­зи­чес­ко­то тяло, етер­но­то тя­ло и ду­шев­но­то тяло, той има сво­ите ко­ре­ни във фи­зи­чес­кия свят. Чрез Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух той цъф­ти в ду­хов­ния свят. Но не­го­ви­ят ствол е душата.

Може да се да­де ед­на оп­рос­те­на фор­ма на то­ва разделение, и то с ед­но пъл­но съз­ву­чие меж­ду частите. Макар че чо­веш­ки­ят "Аз" се про­буж­да в Съзнаващата Душа, той про­ник­ва ця­ло­то му ду­шев­но същество. Еле- ментите на то­ва ду­шев­но съ­щес­т­во не са та­ка яс­но разграничени, как­то час­ти­те на тялото; те вза­им­но се про­ник­ват в един по­-висш смисъл. Ако то­га­ва Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа се схва­нат ка­то две при­над­ле­жа­щи си об­вив­ки на Аза, а той ка­то тях­на сърцевина, то­га­ва чо­ве­кът мо­же да се раз­де­ли на: фи­зи­чес­ко тяло, жиз­не­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и Аз. Чрез ас­т­рал­но­то тя­ло от­бе­ляз­ва­ме единството, об­ра­зу­ва­но от ду­шев­но­то тя­ло и Сетивната Душа. Изразът "ас­т­рал­но тяло" мо­же да се на­ме­ри в по­-с­та­ра­та литература. Тук аз ще го употребя, за да оз­на­ча с не­го оно­ва от чо­веш­ко­то естество, ко­ето съ­щес­т­ву­ва из­вън се­тив­но - възприемаемото. Въпреки, че в из­вес­тен сми­съл Сетивната Душа е ожи­вот­во­ре­на от Азът, тя е тол­ко­ва тяс­но свър­за­на с ду­шев­но­то тяло, че с

Нещо по­доб­но ста­ва в човека, ко­га­то той при­ема Духът-Живот в своя Аз. Тогава се пре­об­ра­зя­ва жиз­не­но­то тяло. То се про­ник­ва от Духът-Живот. Можем да на­зо­вем Духът-Живот пре­об­ра­зе­но­то жиз­не­но тяло. А ко­га­то Азът при­еме Човекът-Дух в се­бе си, той при­до­би­ва с то­ва не­об­хо­ди­ма­та сила, за да про­ник­не фи­зи­чес­ко­то тяло. Това пре­об­ра­зя­ва­не на фи­зи­чес­ко­то тяло, естествено, не мо­же да се въз­п­ри­еме от фи­зи­чес­ки­те сетива. Одухотворена е тък­мо она­зи част от фи­зи­чес­ко­то тяло, в ко­ято се про­явя­ва Човекът-Дух. Сега тя се въз­п­ри­ема от сетивата; и до­кол­ко­то те са се­тив­но одухотворени, тя тряб­ва да се въз­п­ри­ема и от ду­хов­на­та поз­на­ва­тел­на способност. За външ­ни­те се­ти­ва се проявява, следователно, про­ник­на­то от Духа фи­зи­чес­ко тяло.

Основавайки се на всич­ко ка­за­но досега, мо­жем да го­во­рим още за след­но­то раз­де­ле­ние на чо­веш­ко­то същество:
1. ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО

2. ЖИЗНЕНО ТЯЛО

3. АСТРАЛНО ТЯЛО

4. АЗЪТ или СЪРЦЕВИНАТА НА ДУШАТА

5. ДУХЪТ-СЕБЕ ка­то пре­об­ра­зе­но АСТРАЛНО ТЯЛО

6. ДУХЪТ-ЖИВОТ ка­то пре­об­ра­зе­но ЖИЗНЕНО ТЯЛО

7. ЧОВЕКЪТ-ДУХ ка­то пре­об­ра­зе­но ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО