Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Към новото издание на това съчинение

I. С В Е Т Ъ Т Н А Д У Ш И Т Е

Дали чо­век мо­же да се уве­ри в дейс­т­ви­тел­нос­т­та на един пред­мет или на ед­но същество, за­ви­си от то­ва да­ли той при­те­жа­ва под­хо­дя­щия ор­ган за тях­но­то възприемане, под­хо­дя­що сетиво.

Естествено, лес­но мо­же да се стиг­не до ед­но недоразумение, ако нап­ра­во на­зо­вем по­-вис­ши­те ор­га­ни на въз­п­ри­ятие с име­то ду­хов­ни сетива. Понеже ко­га­то се го­во­ри за "сетиво", ми­съл­та не­вол­но свър­з­ва та­зи ду­ма с "фи­зи­чес­ко­то сетиво". Тъкмо фи­зи­чес­кия свят се оз­на­ча­ва ка­то "сетивен", в про­ти­во­по­лож­ност на "духовния" свят. За да из­бег­нем то­ва недоразумение, тук тряб­ва да споменем, че за "по­-вис­ши сетива" се го­во­ри са­мо в пре­но­сен смисъл, са­мо ка­то сравнение. Както фи­зи­чес­ки­те се­ти­ва въз­п­ри­емат фи­зи­чес­кия свят, та­ка ду­шев­ни­те и ду­хов­ни­те се­ти­ва въз­п­ри­емат ду­шев­ния и ду­хо­вен свят. Думата "сетиво" се из­пол­зу­ва са­мо в зна­че­ни­ето на "ор­га­на за възприятие". Човекът не би имал ни­как­во поз­нание за свет­ли­на­та и за цветовете, ако не би при­те­жа­вал ед­но око, ко­ето да ги усети; той не би зна­ел ни­що за звуците, ако не би при­те­жа­вал ед­но ухо, ко­ето да ги възприема. В то­зи смисъл, нем­с­ки­ят фи­ло­соф Лотце каз­ва с пъл­но право: "без око, ко­ето да усе­ща свет­ли­на­та и без ухо, ко­ето да въз­п­ри­ема звука, це­ли­ят свят би бил тъ­мен и ням. В не­го би­ха се на­ме­ри­ли тол­ко­ва мал­ко свет­ли­на и звук, кол­ко­то мал­ко е въз­мо­жен и зъбобол, без на­ли­чи­ето на един усе­щаш бол­ка­та нерв".

За да се ви­ди ка­за­но­то тук в ед­на вяр­на светлина, нуж­но е са­мо вед­нъж да пог­лед­нем кол­ко раз­ли­чен из­г­леж­да све­та на по­-низ­ши­те жи­ви същества; те­зи по­-нис­ши съ­щес­т­ва са пос­тиг­на­ли са­мо един вид се­ти­ва за до­пир или осе­за­ние по ця­ло­то тяло. Светлината, цве­тът и то­нът не мо­гат да съ­щес­т­ву­ват за те­зи съ­щес­т­ва в съ­щия смисъл, как­то за онези, ко­ито са на­да­ре­ни с очи и уши. Трептенията на въздуха, кой­то при­чи­ня­ва един пу­ше­чен изстрел, мо­гат да им повлияят, ко­га­то ги засягат. Но за да се от­к­рие на ду­ша­та то­ва треп­те­не ка­то пукот, не­об­хо­ди­мо е ухото. И за да се до­ло­вят из­вес­т­ни про­це­си във фи­на­та материя, ко­ято се на­ри­ча етер, във вид на свет­ли­на и цветове, за та­зи цел съ­що е не­об­хо­ди­мо ед­но око. Ние сти­га­ме до поз­на­ни­ето за ед­но съ­щес­т­во или за един предмет, ос­вен дотолкова, до­кол­ко­то те оказ­ват въз­дейс­т­вие вър­ху един от на­ши­-

Тази ми­съл на Гьоте би се из­тъл­ку­ва­ла погрешно, ако си помислим, че той се съм­ня­ва във въз­мож­нос­т­та да поз­на­ем ес­тес­т­во­то на един пред- мет. Гьоте да­леч ня­ма предвид, че се въз­п­ри­ема са­мо дейс­т­ви­ето на един предмет, а същ­нос­т­та му ос­та­ва скри­та за то­ва действие. Той по­-с­ко­ро има предвид, че не тряб­ва да се го­во­ри изоб­що за ед­на та­ка­ва "скри­та същност". Същността не се на­ми­ра зад сво­ето откровение; тя се по­явя­ва чрез него. Само че та­зи същ­ност е тол­ко­ва богата, че мо­же да се от­к­рие на дру­ги сетива, под дру­ги форми. Това, ко­ето се проявява, при­над­ле­жи на същността, но по­ра­ди ог­ра­ни­че­нос­т­та на сетивата, то не е ця­ла­та същност. Това мне­ние на Гьоте на­пъл­но съв­па­да с ис­ти­ни­те на Науката за Духа.

Както в тялото, око­то и ухо­то се раз­ви­ват ка­то ор­га­ни на възприятието, ка­то се­ти­ва за те­лес­ни­те процеси, та­ка и чо­ве­кът е спо­со­бен да кул­ти­ви­ра в се­бе си ду­шев­ни и ду­хов­ни ор­га­ни на възприятието, чрез ко­ито му се от­к­ри­ват ду­шев­ния и ду­хо­вен свят. За онези, ко­ито не при­те­жа­ват та­ки­ва по­-вис­ши сетива, те­зи све­то­ве са "тъм­ни и неми", как­то за ед­но съ­щес­т­во без ухо и око, те­лес­ни­ят свят е "тъ­мен и ням". В действителност, от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към те­зи по­-вис­ши се­ти­ва е мал­ко по-различно, от­кол­ко­то към те­лес­ни­те сетива. Че пос­лед­ни­те са раз­ви­ти на­пъл­но в него, за то­ва по пра­ви­ло се гри­жи доб­ра­та май­ка Природа. Те се по­явя­ват без не­го­ва помощ. За раз­ви­ти­ето на сво­ите по­-вис­ши сетива, той тряб­ва да ра­бо­ти сам.

Той тряб­ва да раз­вие сво­ята душа, как­то при­ро­да­та е раз­ви­ла не­го­во­то тяло, за да мо­же той да въз­п­ри­ема сво­ето фи­зи­чес­ко об­к­ръ­же­ние и да се ори­ен­ти­ра в него. Едно та­ко­ва из­г­раж­да­не на по­-вис­ши органи, ко­ито при­ро­да­та още не е развила, не е противоестествено; по­не­же в един по­-висш сми­съл всичко, ко­ето чо­ве­кът върши, при­над­ле­жи на природата.

Душевният и ду­хов­ни­ят свят не съ­щес­т­ву­ват на­ред или из­вън фи­зи­чес­кия свят, те не са от­де­ле­ни прос­т­ран­с­т­ве­но от него. Както слепороде- ния, кой­то е опериран, за­тъм­не­ни­ят по­-ра­но свят проб­ляс­ва в свет­ли­на и цветове, та­ка и на ду­хов­но про­бу­де­ния се от­к­ри­ват оне­зи ду­шев­ни и ду­хов­ни ка­чес­т­ва на нещата, ко­ито той по­-ра­но е въз­п­ри­емал са­мо физи- чески. Наистина за не­го то­зи свят се из­пъл­ва с дру­ги про­це­си и Същест- ва, ко­ито за този, кой­то не е ду­хов­но про­бу­ден ос­та­ват на­пъл­но непо- знати. /По-късно в та­зи кни­га ще се го­во­ри по­-под­роб­но за из­г­раж­да­не­то на ду­шев­ни­те и ду­хов­ни сетива. Тук на­й-­нап­ред ще бъ­дат опи­са­ни по­-вис­ши­те све­то­ве са­ми по­-се­бе си. Който от­ри­ча те­зи светове, той не каз­ва ни­що дру­го ос­вен това, че не­го­ви­те по­-вис­ши ор­га­ни все още не са развити. Човешкото раз­ви­тие не се за­дър­жа на ед­на пос­то­ян­на сте- пен; то неп­ре­къс­на­то вър­ви напред. /

Много чес­то чо­век не­вол­но си пред­с­та­вя "по­-вис­ши­те органи" ка­то по­доб­ни на фи­зи­чес­ки­те органи. Тук би тряб­ва­ло да изясним, че ста­ва ду­ма за ду­хов­ни и ду­шев­ни образования, по­ра­ди ко­ето чо­век не би­ва да очаква, че от по­-вис­ши­те све­то­ве ще въз­п­ри­еме ня­как­во "разредено" ве- щество. Докато чо­век има та­ки­ва очаквания, той ня­ма да стиг­не до ни­как­ва яс­на пред­с­та­ва за това, ко­ето тук се има пред­вид под "вис­ши све- тове". За мно­зи­на не би би­ло та­ка трудно, как­то е в дейс­т­ви­тел­ност да уз­на­ят не­що за те­зи "висш светове" - на­ис­ти­на на­й-­нап­ред са­мо еле­мен­тар­ни подробности, ако не си представяха, че там ще на­ме­рят ед­на по­-фи­на фи­зи­чес­ка субстанцията. Понеже пред­пос­та­вят та­ка­ва фи­зи­чес­ка субстанция, по пра­ви­ло те не ис­кат да приз­на­ят за как­во всъщ­ност ста­ва дума. Това, ко­ето те уз­на­ват за "вис­ши­те светове", се оказ­ва недействи- телно, ра­зо­ча­ро­ва­що и т. н. Без съмнение, по­-вис­ши­те сте­пе­ни на ду­хов­но раз­ви­тие са труд­но достъпни; но то­ва развитие, ко­ето е достатъчно,
за да се вник­не в същ­нос­т­та на ду­хов­ния свят - а то­ва не е ни­как мал­ко - не би се пос­тиг­на­ло тол­ко­ва трудно, ако чо­век на­й-­нап­ред би се ос­во­бо­дил от предразсъдъците, спо­ред ко­ито ду­шев­на­та и ду­хов­на­та дейс­т­ви­тел­ност се пред­с­та­вят ка­то ед­на по­-фи­на фи­зи­чес­ка действителност.

Така как­то ние не поз­на­ва­ме из­ця­ло един човек, ако има­ме пред­с­та­ва са­мо за фи­зи­чес­ка­та му външност, та­ка не поз­на­ва­ме света, кой­то ни обкръжава, ако зна­ем са­мо това, ко­ето ни от­к­ри­ват за не­го фи­зи­чес­ки­те сетива. Както ед­на фо­тог­ра­фия ни ста­ва по­-б­лиз­ка и по-жива, ако поз­на­ва­ме от­б­ли­зо фо­тог­ра­фи­ра­но­то лице, та­ка ние мо­жем да раз­бе­рем на­ис­ти­на фи­зи­чес­кия свят са­мо тогава, ако опоз­на­ем не­го­ви­те ду­шев­ни и ду­хов­ни основи. Ето защо, стру­ва ми се за предпочитане, пър­во да се го­во­ри за вис­ши­те светове, за ду­шев­ния и ду­хов­ния свят, и ед­ва то­га­ва да се пре­це­ни фи­зи­чес­кия свят от ду­хов­но­на­уч­на глед­на точка.

По начало, в на­ша­та епо­ха е дос­та труд­но да се го­во­ри за вис­ши­те светове, по­не­же ней­но­то ве­ли­чие се със­тои пре­ди всич­ко в опоз­на­ва­не­то и зав­ла­дя­ва­не­то на ма­те­ри­ал­ния свят. Дори на­ши­те ду­ми са по­лу­чи­ли сво­ята фор­ма и зна­че­ние на­й-­ве­че във връз­ка с то­зи свят. Но чо­век тряб­ва да си слу­жи тък­мо с те­зи упот­ре­бя­еми думи, за да дос­тиг­не до не­що познато. Тези, ко­ито се до­ве­ря­ват са­мо на външ­ни­те се­ти­ва бър­зо сти­гат до пъл­но не­раз­би­ра­не на нещата.

Много не­ща мо­гат да се из­ра­зят и из­тъл­ку­ват не са­мо в образи. Но то­ва тряб­ва да бъ­де така, по­не­же та­ки­ва инос­ка­за­ния са средство, чрез ко­ето чо­век се на­соч­ва към вис­ши­те све­то­ве и чрез ко­ето се улес­ня­ва дос­тъ­па му до тях. /В ед­на от след­ва­щи­те гла­ви ще раз­г­ле­да­ме как мо­гат да бъ­дат раз­ви­ти ду­шев­ни­те и ду­хов­ни въз­п­ри­ема­тел­ни органи. Първоначал- но чо­век трябва да по­лу­чи поз­на­ние за вис­ши­те све­то­ве имен­но в образи. Едва пос­ле той мо­же да мис­ли как ще пос­тиг­не спо­соб­нос­т­та да виж­да нап­ра­во в тях. /

Както ве­щес­т­ва­та и силите, ко­ито със­та­вят и вла­де­ят на­шия стомах, сърце, бе­ли дро­бо­ве и мозък, про­из­ли­зат от фи­зи­чес­кия свят, та­ка и на­ши­те ду­шев­ни качества, на­ши­те желания, влечения, чувства, страсти, усещания, под­ти­ци про­из­ли­зат от ду­шев­ния свят. Душата на чо­ве­ка е част от то­зи ду­ше­вен свят, как­то и не­го­во­то тя­ло е част от фи­зи­чес­кия те­ле­сен свят. Ако тряб­ва да се по­со­чи ня­как­ва раз­ли­ка меж­ду фи­зи­чес­кия и ду­ше­вен свят, мо­же да се каже, че пос­лед­ни­ят е по-фин, по-подви- жен, по­-п­лас­ти­чен по от­но­ше­ние на всич­ки не­ща и съ­щес­т­ва в него, от­кол­ко­то първия. Но чо­век тряб­ва да си да­де яс­на сметка, че той встъп­ва в един на­пъл­но нов свят, про­ти­во­по­ло­жен на физическия, ко­га­то про­ник­ва в ду­шев­ния свят.

Следователно, ко­га­то казваме, че той е "по-тънък" от­кол­ко­то сетивния, фи­зи­чес­кия свят, ние упот­ре­бя­ва­ме са­мо един приб­ли­зи­те­лен образ,

Ето за­що ду­шев­ни­ят свят мо­же да се оз­на­чи съ­що ка­то свят на жела- нието, свят на вле­че­ни­ята или свят на "копнежа". Тези из­ра­зи са вза­им­с­т­ва­ни от чо­веш­кия ду­ше­вен живот. Ето за­що тряб­ва да се отбележи, че не­ща­та в те­зи час­ти от ду­шев­ния свят, ко­ито се на­ми­рат из­вън чо­веш­ка­та душа, са съ­що тол­ко­ва раз­лич­ни от ду­шев­ни­те си­ли в нея, как­то и ма­те­ри­ал­ни­те ве­щес­т­ва и си­ли от фи­зи­чес­кия свят са раз­лич­ни от тези, ко­ито из­г­раж­дат чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тяло. ("влечение", "желание", "стремеж" са обоз­на­че­ния за ве­щес­т­ве­ния еле­мент в ду­шев­ния свят. Този ве­щес­т­вен еле­мент оз­на­ча­ва­ме ка­то "астрален". Ако се взе­мат под вни­ма­ние си­ли­те на ду­шев­ния свят, мо­же да се го­во­ри за "същ­ност на желанието". Обаче не би­ва да забравяме, че раз­ли­чи­ето меж­ду "веще- ство" и "сила" тук мо­же да не е тол­ко­ва явно, как­то във фи­зи­чес­кия свят. Едно вле­че­ние мо­же ед­нак­во доб­ре да се на­ре­че как­то "сила", та­ка и "вещество".)

Когато чо­век за пър­ви път прог­леж­да в ду­шев­ния свят, той се обър­к­ва по­ра­ди го­ле­ми­те раз­ли­чия от фи­зи­чес­кия свят. Но то­ва се по­лу­ча­ва и при от­ва­ря­не­то на ед­но фи­зи­чес­ко сетиво, ко­ето до то­зи мо­мент не е функционирало. Сляпороденият, кой­то е ве­че опериран, тряб­ва да се на­учи пър­во да се ори­ен­ти­ра в света, кой­то до­се­га е поз­на­вал са­мо с опи- пване. Отначало, например, той виж­да пред­ме­ти­те в сво­ето око; пос­ле ги виж­да из­вън се­бе си, но те му се по­явя­ват не­пос­ред­с­т­ве­но така, как­то ако би­ха би­ли на­ри­су­ва­ни на ня­как­ва повърхност. Само пос­те­пен­но той схва­ща тях­на­та дълбочина, пер­с­пек­ти­ва и пр.

В ду­шев­ния свят ви­на­ги са ва­лид­ни по­-раз­лич­ни за­ко­ни от те­зи във фи­зи­чес­кия свят. Наистина, от дру­га страна, мно­го ду­шев­ни об­ра­зо­ва­ния са свър­за­ни с фор­ми от дру­ги светове. Например чо­веш­ка­та ду­ша е свър­за­на с фи­зи­чес­ко­то чо­веш­ко тя­ло и с чо­веш­кия Дух. Процесите, ко­ито мо­гат да се наб­лю­да­ват в нея, са пов­ли­яни ед­нов­ре­мен­но от фи­зи­чес­кия и ду­хов­ния свят. Това тряб­ва да се взе­ме под вни­ма­ние при наб­лю­де­ни­ето на ду­шев­ния свят; и не би­ва да се взе­ма за ду­ше­вен за­кон това, ко­ето про­из­хож­да под въз­дейс­т­ви­ето на дру­ги светове.

Ако, например, един чо­век про­явя­ва ня­как­во желание, то ще бъ­де но­се­но от ед­на мисъл, от ед­на пред­с­та­ва на Духа и ще след­ва не­го­ви­те
закони. Но как­то мо­гат да се ус­та­но­вят за­ко­ни­те на фи­зи­чес­кия свят, с ог­лед въздействията, ко­ито чо­ве­кът уп­раж­ня­ва вър­ху не­го­ви­те процеси, та­ка мо­гат да се ус­та­но­вят и за­ко­ни­те на ду­шев­ния свят.

Една важ­на раз­ли­ка меж­ду ду­шев­ни­те и фи­зи­чес­ки­те про­це­си е тази, че вза­имо­дейс­т­ви­ето при пър­ви­те е мно­го по-интимно. Например, във фи­зи­чес­ко­то прос­т­ран­с­т­во е ва­ли­ден за­ко­на на "удара". Когато ед­на дви­же­ща се би­ляр­д­на топ­ка се сблъс­ка с ед­на на­ми­ра­ща се в покой, то­га­ва тя я зад­виж­ва в посока, ко­ято мо­же да се пре­це­ни от дви­же­ни­ето и елас­тич­нос­т­та на първата. В ду­шев­но­то пространство, вза­имо­дейс­т­ви­ето на две форми, ко­ито се сре­щат ед­на с друга, ще за­ви­си от тех­ни­те вът­реш­ни качества. Те вза­им­но се проникват, ся­каш са вът­реш­но сродни. На- против, те се отблъскват, ако тех­ни­те ка­чес­т­ва си противоречат. Във фи­зи­чес­ко­то прос­т­ран­с­т­во има оп­ре­де­ле­ни оп­ти­чес­ки закони. Отдалече- ните пред­ме­ти из­г­леж­дат по-малки, по при­чи­на на перспективата. Ако се гле­да по про­те­же­ни­ето на ед­на алея, то - по за­ко­ни­те на пер­с­пек­ти­ва­та - от­да­ле­че­ни­те дър­ве­та­та ще из­г­леж­дат на по­-мал­ко раз­с­то­яние ед­но от друго, от­кол­ко­то по-близките.

Напротив, в ду­шев­но­то прос­т­ран­с­т­во всичко, би­ло то по­-б­лиз­ко или по-далечно, се по­явя­ва за яс­но­ви­де­ца в та­ки­ва разстояния, как­ви­то са ха­рак­тер­ни за не­ща­та спо­ред вът­реш­на­та им природа. Тук се крие един из­вор на мно­гоб­рой­ни заб­луж­де­ния за онзи, кой­то нав­ли­зай­ки в ду­шев­но­то пространство, ис­ка да при­ло­жи в не­го съ­щи­те правила, ко­ито поз­на­ва от фи­зи­чес­кия свят.

Първото, ко­ето чо­век тряб­ва да научи, за да се ори­ен­ти­ра в ду­шев­ния свят, е да раз­ли­ча­ва от­дел­ни­те му формации, как­то във фи­зи­чес­кия свят се раз­ли­ча­ват твърди, теч­ни и га­зо­об­раз­ни тела. За цел­та е не­об­хо­ди­мо да се поз­на­ват две­те ос­нов­ни сили, ко­ито са на­й-­важ­ни тук. Те мо­гат да се на­ре­кат сим­па­тия и антипатия. Начинът, по кой­то те­зи две ос­нов­ни си­ли дейс­т­ву­ват в ед­на ду­шев­на формация, оп­ре­де­ля ней­ни­ят вид. Аз на­ри­чам сим­па­тия силата, чрез ко­ято ед­на ду­ше­на фор­ма­ция прив­ли­ча друга, стре­ми се да се слее с нея, про­явя­ва род­с­т­во­то си с нея. Обратно, ан­ти­па­ти­ята е силата, с ко­ято ду­шев­ни­те фор­ма­ции се отблъскват, из­к­люч­ват и отс­то­яват сво­ята индивидуалност. В как­ва мяр­ка те­зи две си­ли съ­щес­т­ву­ват в ед­на ду­шев­на формация, за­ви­си от това, как­ва ро­ля иг­рае тя в ду­шев­ния свят. Тук мо­гат да се раз­ли­чат три ви­да ду­шев­ни форма- ции, спо­ред дейс­т­ви­ето на сим­па­ти­ята и ан­ти­па­ти­ята в тях. И те­зи ви­до­ве се раз­ли­ча­ват един от друг по това, че сим­па­ти­ята и ан­ти­па­ти­ята в тях се на­ми­рат в точ­но оп­ре­де­ле­ни вза­им­ни отношения. Във всич­ки три ду­шев­ни фор­ма­ции съ­щес­т­ву­ват те­зи две ос­нов­ни сили. Нека на­й-нап­ред да раз­г­ле­да­ме ед­но образование, ед­на ду­шев­на фор­ма­ция от пър­ви вид. Тя прив­ли­ча дру­ги­те фор­ма­ции от сво­ето об­к­ръ­же­ние по­ра­ди пре­-

Вторият вид ду­шев­ни фор­ма­ции са тези, при ко­ито две­те ос­нов­ни си­ли се под­дър­жат в ед­но равновесие, при които, следователно, сим­па­ти­ята и ан­ти­па­ти­ята дейс­т­ву­ват с ед­нак­ва сила. Тези фор­ма­ции при­те­жа­ват оп­ре­де­ле­на не­ут­рал­ност спря­мо другите; те им въз­дейс­т­ву­ват ка­то срод­ни с тях, без да ги прив­ли­чат или от­б­лъс­к­ват по осо­бен начин. Те ся­каш не очер­та­ват ни­как­ви оп­ре­де­ле­ни гра­ни­ци меж­ду се­бе си и окол­ния свят. Те поз­во­ля­ват на дру­ги­те фор­ма­ции в тях­но­то об­к­ръ­же­ние пос­то­ян­но да им въздействуват; ето за­що те мо­гат да бъ­дат срав­не­ни с теч­ни­те ве­щес­т­ва от фи­зи­чес­кия свят. И в начина, по кой­то те прив­ли­чат към се­бе си дру­ги­те формации, не се на­ми­ра ни­що от алчността. Действие- то, ко­ето тук се има предвид, съществува, например, ко­га­то чо­век усе­ща ня­ка­къв цвят. Когато имам усе­ща­не за чер­ве­ния цвят, пър­во­на­чал­но аз по­лу­ча­вам ед­на не­ут­рал­на въз­бу­да от мо­ето об­к­ръ­же­ние

Едва ко­га­то към та­зи въз­бу­да се при­ба­ви удо­вол­с­т­ви­ето от чер­ве­ния цвят, се по­явя­ва и ед­на дру­га ду­шев­на дейност. Това, ко­ето по­раж­да не­ут­рал­на­та възбуда, са ду­шев­ни­те формации, на­ми­ра­щи се в та­ко­ва вза- имоотношение, че под­дър­жат в рав­но­ве­сие сим­па­ти­ята и антипатията. Душевният елемент, кой­то раз­г­леж­да­ме тук, се оп­ре­де­ля от не­го­ва­та гъв­ка­вост и подвижност. Той не се под­ви­за­ва его­ис­тич­но в ду­шев­но­то пространство, как­то пър­вия вид, а така, че не­го­во­то съ­щес­т­ву­ва­не е съп­ро­во­де­но с без­б­рой впечатление, както и с оп­ре­де­ле­на бли­зост и род­с­т­во спря­мо мно­го от нещата, ко­ито го заобикалят. Подходящия из­раз на то­зи вид ду­шев­ни фор­ма­ции е: лес­но­под­виж­на възбудимост.

Третата сте­пен на ду­шев­ни­те фор­ма­ции е тази, при ко­ято сим­па­ти­ята има над­мо­щие над антипатията. Антипатията по­раж­да его­ис­тич­но­то себеизтъкване; но то­зи его­изъм из­чез­ва пред прив­ли­ча­ща­та си­ла на не­ща­та от об­к­ръ­жа­ва­щия свят. Нека да си пред­с­та­вим ед­на та­ка­ва фор­ма­ция вът­ре в ду­шев­но­то пространство. Тя се явя­ва ка­то сре­дищ­на точ­ка в ед­на прив­ли­ча­ща сфера, ко­ято се раз­п­рос­ти­ра вър­ху не­ща­та от об­к­ръ­жа­ва­щия свят. Налице са осо­бе­ни ос­но­ва­ния да обоз­на­чи то­зи вид ду­шев­ни фор­ма­ции ка­то еле­мент на желанието. Това на­име­но­ва­ние из­г­леж­да правилно, за­що­то съ­щес­т­ву­ва­ща­та антипатия, ко­ято е по­-с­ла­ба един­с­т­ве­но спря­мо симпатията, вли­яе на прив­ли­ча­не­то по та­къв начин, че прив­ле­че­ните обек­ти по­па­дат в соб­с­т­ве­на­та сфе­ра на та­зи формация. Така сим­па­ти­ята по­лу­ча­ва един его­ис­ти­чен отпечатък. Този еле­мент на же­ла­ни­ето мо­же да бъ­де срав­нен с га­зо­об­раз­ни­те ве­щес­т­ва във фи­зи­чес­кия свят. Както един газ се стре­ми да се раз­п­рос­т­ре във всич­ки страни, та­ка и еле­мен­тът на же­ла­ни­ето се раз­ши­ря­ва във всич­ки въз­мож­ни посоки.

По-висшите сте­пе­ни на ду­шев­на­та суб­с­тан­ция се ха­рак­те­ри­зи­рат с това, че ед­на­та ос­нов­на сила, имен­но антипатията, из­чез­ва на­пъл­но и ак­тив­на ос­та­ва са­мо симпатията. А тя мо­же да се про­яви на пър­во мяс­то в раз­лич­ни­те час­ти на ду­шев­ни­те формации. Тези час­ти се прив­ли­чат взаимно. Силата на сим­па­ти­ята в сър­це ви­на­та на ед­на ду­шев­на фор­ма­ция се про­явя­ва чрез това, ко­ето се на­ри­ча удоволствие. И вся­ко на­ма­ля­ва­не на та­зи симпатия, е неудоволствие. Страданието е са­мо ед­но на­ма­ле­но удоволствие, как­то сту­дът е са­мо ед­на на­ма­ле­на топлина.

Удоволствието и стра­да­ни­ето са това, ко­ето жи­вее в чо­ве­ка ка­то свят на чув­с­т­ва­та в тес­ния сми­съл на думата. Чувството е дви­же­ни­ето на ду­ша­та в са­ма­та се­бе си. От начина, по кой­то се раз­д­виж­ват чув­с­т­ва­та на удо­вол­с­т­вие и не­удо­вол­с­т­вие в душата, за­ви­си и това, ко­ето на­ри­ча­ме при­ят­ни усещания.

Една още по­-ви­со­ка сте­пен на те­зи ду­шев­ни фор­ма­ции се получава, ко­га­то тях­на­та сим­па­тия не е зат­во­ре­на в сфе­ра­та на лич­ния живот. По-низшите степени, как­то и чет­вър­та­та степен, се раз­ли­ча­ват от по­-вис­ши­те по това, че при тях си­ла­та на сим­па­ти­ята още не е пре­одо­ля­ла про­ти­во­дейс­т­ву­ва­ща­та си­ла на антипатията. Едва чрез те­зи по­-вис­ши ви­до­ве на ду­шев­на­та субстанция, мно­го­об­ра­зи­ето на ду­шев­ни­те фор­ма­ции об­ра­зу­ва об­щия ду­ше­вен свят. Доколкото в дейс­т­вие вли­за антипатията, вся­ка ду­шев­на фор­ма­ция се стре­ми към дру­га за­ра­ди своя ли­чен живот, за да уси­ли и обо­га­ти се­бе си чрез не­го друго. Когато ан­ти­па­ти­ята за- млъква, то­га­ва дру­ги­те не­ща се при­емат ка­то откровения, ка­то посла- ния. В ду­шев­но­то пространство, та­зи по­-вис­ша ду­шев­на фор­ма­ция иг­рае ролята, ко­ято свет­ли­на­та има във фи­зи­чес­ко­то пространство. Сега
ве­че е на­пъл­но възможно, ед­на ду­шев­на формация, та­ка да се ка­же да по­гъл­не жи­во­та на дру­ги фор­ма­ции за­ра­ди са­ми­те тях, а не по­ра­ди его­ис­тич­ни цели; или, бих­ме мог­ли да допълним, се­га тя се ос­та­вя да бъ­де оза­ре­на от тях. Душевните съ­щес­т­ва се про­буж­дат за ис­тин­с­кия ду­ше­вен живот, са­мо до­кол­кото чер­пят от те­зи по­-вис­ши области. Техният смъ­тен жи­вот в тъм­ни­на­та се от­ва­ря на­вън и ос­вет­ля­ва ду­шев­но­то пространство; инертно, теж­ко дви­же­ние в душата, ко­ето до­се­га се стре­ме­ше към изо­ла­ция по­ра­ди ан­ти­па­тия - след ка­то на­ли­це бя­ха са­мо суб­с­тан­ци­ите на низ­ши­те об­лас­ти - се прев­ръ­ща в си­ла и енергичност, ко­ито блик­ват от ду­ша­та и се раз­ли­ват във външ­ния свят. Лесноподвиж- ната въз­бу­ди­мост на вто­ра­та об­ласт дейс­т­ву­ват са­мо тогава, ко­га­то фор­ма­ци­ите се срещат. Тогава дейс­т­ви­тел­но ед­на­та се вли­ва в другата. Тук до­кос­ва­не­то е все още необходимо. В по­-вис­ши­те об­лас­ти съ­щес­т­ва­та сво­бод­но си­я­ят и раз­ли­ват на­вън сво­ята същност, сво­ите си­ли (С пъл­но пра­во мо­жем да упот­ре­бим из­ра­за "сияние", по­не­же симпатията, ко­ято се раз­ви­ва тук, е близ­ка до въз­дейс­т­ви­ята на светлината). Както ед­но рас­те­ние за­ли­ня­ва в тъм­на­та изба, та­ка и ду­шев­ни­те фор­ма­ции угас­ват без ожи­вот­во­ря­ва­щи­те ду­шев­ни суб­с­тан­ции на вис­ши­те области. Ду­шев­на­та светлина, ду­шев­ната си­ла и съ­щин­с­кия ду­ше­вен жи­вот при­над­ле­жат на те­зи об­лас­ти и от тях те се пре­да­ват на ду­шев­ни­те същества. Следователно, в све­та на ду­ши­те се раз­ли­ча­ват три низ­ши и три вис­ши об­лас­ти ко­ито са свър­за­ни чрез ед­на чет­вър­та област, та­ка че се по­лу­ча­ва след­но­то под­раз­де­ле­ние на ду­шев­ния свят:
1. ОБЛАСТТА НА ГОРЕЩОТО ЖЕЛАНИЕ

2. ОБЛАСТТА НА ЛЕСНОПОДВИЖНАТА ВЪЗБУДИМОСТ

3. ОБЛАСТТА НА ЖЕЛАНИЯТА

4. ОБЛАСТТА НА УДОВОЛСТВИЕТО И НЕУДОВОЛСТВИТО

5. ОБЛАСТТА НА ДУШЕВНАТА СВЕТЛИНА

6. ОБЛАСТТА НА ДЕЙСТВЕНАТА ДУШЕВНА СИЛА

7. ОБЛАСТТА НА ДУШЕВНИЯ ЖИВОТ

В пър­ви­те три области, Душевните фор­ма­ции дъл­жат свойс­т­ва­та си на от­но­ше­ни­ята меж­ду ан­ти­па­ти­ята и симпатията; в чет­вър­та­та об­ласт сим­па­ти­ята блик­ва от са­ма­та ду­шев­на формация; в три­те по­-вис­ши об­лас­ти си­ла­та на сим­па­ти­ята ста­ва все по­-с­во­бод­на и по-свободна; суб­с­тан­ци­ите на та­зи об­ласт ста­ват лъ­че­за­ря­щи и оживотворяващи; те се но­сят из ду­шев­но­то пространство, про­буж­дай­ки съществата, ко­ито ина­че би­ха се из­гу­би­ли в своя его­ис­ти­чен живот.

От са­мо се­бе си се разбира, че те­зи се­дем под­раз­де­ле­ния на ду­шев­ния жи­вот не пред­с­тав­ля­ват области, изо­ли­ра­ни ед­на от друга. Както твърди
те, теч­ни­те и га­зо­об­раз­ни­те ве­щес­т­ва във фи­зи­чес­кия свят се про­ник­ват взаимно, та­ка се про­ник­ват вза­им­но в ду­шев­ния свят го­ре­що­то желание, лес­но­под­виж­на­та въз­бу­ди­мост и си­ли­те на све­та на желанията. И как­то във фи­зи­чес­кия свят топ­ли­на­та про­ник­ва телата, а свет­ли­на­та ги осветява, та­ка и в ду­шев­ния свят удо­вол­с­т­ви­ето и страданието, как­то и свет­ли­на­та на ду­ша­та за­ли­ват ду­шев­ни­те същества. Нещо по­доб­но се из­вър­ш­ва с ду­шев­на­та си­ла и с ду­шев­ния живот.