П Р Е Р А Ж Д А Н Е Т О НА Д У Х А И С Ъ Д Б А Т А

П Р Е Р А Ж Д А Н Е Т О НА Д У Х А И С Ъ Д Б А Т А

Обаче онова, ко­ето съм поз­нал в Духа ка­то ис­ти­на за розата, не из­чез­ва за­ед­но с нея. Тази ис­ти­на изоб­що не за­ви­си от мен. Тя би би­ла ви­на­ги същата, до­ри ако аз ни­ко­га не бих ви­дял та­зи роза. Онова, ко­ето аз поз­на­вам чрез Духа ка­то ис­ти­на се ос­но­ва­ва на един еле­мент в ду­шев­ния живот, чрез кой­то ду­ша­та е свър­за­на с ед­но съ­дър­жа­ние на света, ко­ето и се от­к­ри­ва не­за­ви­си­мо от ней­ни­те пре­ход­ни те­лес­ни основи. Тук не ста­ва ду­ма за това, да­ли от­к­ри­ва­щия се пред­мет е изоб­що не­що неп­ре­ход­но и вечно; съ­щес­т­ве­но­то тук е ду­ша­та да схва­не в от­к­ро­ве­ни­ето на предмета, не­го­ва­та непреходност, не­за­ви­си­мо от те­лес­ни­те си ма­те­ри­ал­ни основи. Трайният еле­мент в ду­ша­та въз­ник­ва в то­зи миг от наб- людението, ко­га­то осъзнаем, че съ­щес­т­ву­ват преживявания, ко­ито не са ог­ра­ни­че­ни от ней­на­та пре­ход­на същност.

Тук ста­ва ду­ма не за то­ва да­ли те­зи пре­жи­вя­ва­ния са осъз­на­ти не­пос­ред­с­т­ве­но чрез пре­ход­ни­те ре­ак­ции на те­лес­на­та организация, а за това, че те съ­дър­жат не­що ко­ето жи­вее дейс­т­ви­тел­но в душата, но е не­за­ви­си­мо в сво­ята ис­ти­на от пре­ход­ни­те про­це­си на възприятието. Душата се на­ми­ра пос­та­ве­на меж­ду пре­ход­но­то нас­то­яще и вечността; тя под­дър­жа връз­ка­та меж­ду тя­ло­то и духа. Но тя ед­нов­ре­мен­но и пос­ред­ни­чи меж­ду нас­то­яще­то и вечността. Тя за­паз­ва нас­то­яще­то под фор­ма­та на споме- ни. По то­зи на­чин тя го из­т­ръг­ва от пре­ход­нос­т­та и го при­ема във веч­нос­т­та на сво­ята ду­хов­на същност. Тя вна­ся един еле­мент на трайност във временно-преходното, ка­то в жи­во­та си не се от­да­ва са­мо на ми­мо­лет­ни­те дразнения, а са­ма оп­ре­де­ля не­ща­та из­вън нея, ка­то въп­лъ­тя­ва в тях сво­ята съ­щи­на чрез делата, ко­ито извършва. Чрез спомена, ду­ша­та за­паз­ва вчерашното; чрез де­ла­та се под­гот­вя за утрешното.

За да за­па­зи съз­на­ни­ето на чер­ве­ния цвят на розата, мо­ята ду­ша неп­ре­къс­на­то би тряб­ва­ло да въ­зоб­но­вя­ва се­тив­но­то възприятие, ако спо­ме­нът не бил в със­то­яние да го съхрани. Това, ко­ето ос­та­ва в ду­ша­та след из­чез­ва­не­то на впечатлението, мо­же да ста­не от­но­во ед­на представа, не­за­ви­си­мо от съ­от­вет­но­то външ­но впечатление. Чрез та­зи своя дар­ба ду­ша­та та­ка прис­по­со­бя­ва външ­ния свят към своя вът­ре­шен свят, че го за­паз­ва чрез па­мет­та - за спо­ме­на - и мо­же да во­ди с не­го по­-на­та­тък един соб­с­т­вен живот, не­за­ви­си­мо от при­до­би­ти­те впечатления. Душевният жи­вот ста­ва ед­но пос­то­ян­но след­с­т­вие на пре­ход­ни­те въз­дейс­т­вие от външ­ния свят.

Обаче и дейс­т­ви­ята съ­дър­жат еле­мент на трайност, ако вед­нъж са от­пе­ча­та­ни във външ­ния свят. Ако от­ре­жа клон­ка от ед­но дърво, чрез ду­ша­та ми нас­тъп­ва нещо, ко­ето на­пъл­но из­ме­ня хо­да на съ­би­ти­ята във вън- ш­ния свят. С та­зи клон­ка би се слу­чи­ло не­що съв­сем различно, ако аз не се бях на­ме­сил със сво­ето действие. Аз пре­диз­ви­ках ед­на по­ре­ди­ца от събития, ко­ито ня­ма­ше да се случат, ако не съ­щес­т­ву­вах

Това, ко­ето съм нап­ра­вил днес, ще бъ­де на­ли­це и утре. Чрез дейс­т­ви­ето то при­до­би­ва трайност, как­то мо­ите впе­чат­ле­ния от вче­ра са ста­на­ли трай­ни чрез паметта. Обикновеното съз­на­ние не си пред­с­та­вя по съ­щия на­чин трайността, пре­да­де­на на действието, как­то она­зи трайност, ко­ято "паметта" при­да­ва на впечатлението, ко­ето се по­лу­ча­ва въз ос­но­ва на възприятието. Обаче не е ли свър­зан "Азът" на чо­ве­ка с по­лу­че­ни­те в све­та из­ме­не­ния на не­го­во­то дейс­т­вие по съ­щия начин, как­то е свър­зан и с по­лу­че­ния спо­мен от ед­но впечатление?

"Азът" съ­ди за но­ви­те впе­чат­ле­ния в за­ви­си­мост от това, да­ли има спо­мен за по­лу­че­ни­те по­-ра­но впе­чат­ле­ния или не. Но ка­то "Аз" той вли­за в дру­го от­но­ше­ние със света, спо­ред то­ва да­ли е из­вър­шил ед­но дейс­т­вие или не. От впечатлението, ко­ето ед­но мое дейс­т­вие е нап­ра­ви­ло на един друг чо­век ще зависи, да­ли не­що в от­но­ше­ни­ето на све­та към моя "Аз" ще съ­щес­т­ву­ва или не. Отношението на све­та към мен се променя, след ка­то съм уп­раж­нил ед­но въз­дейс­т­вие вър­ху мо­ята об­к­ръ­жа­ва­ща среда. Че това, ко­ето се има пред­вид тук не се за­бе­ляз­ва така, как­то про­ме­ни­те в "Азът" при по­лу­ча­ва­не­то на един спомен, се дъл­жи на прос­та­та при- чина, че споменът, вед­на­га след сво­ето образуване, се свър­з­ва с ду­шев­ния живот, кой­то се въз­п­ри­ема ка­то собствен, до­ка­то външ­но­то след­с­т­вие от дейс­т­ви­ята се от­де­ля от то­зи ду­ше­вен жи­вот в по­ре­ди­ца от събития, ко­ито са не­що раз­лич­но от онова, ко­ето спо­ме­нът е за­па­зил за тях. Въпреки то­ва тряб­ва да се признае, че след ед­но из­вър­ше­но дей- ствие, в све­та нас­тъп­ва из­вес­т­на промяна, чий­то ха­рак­тер но­си от­пе­ча­тъ­ка на "Азът". Ако на­ис­ти­на раз­мис­лим вър­ху това, ко­ето раз­г­леж­да­ме тук, ще стиг­нем до въпроса: не би ли мог­ло да ста­не така, че пос­лед­с­т­ви­ята от ед­но из­вър­ше­но деяние, на ко­ето е да­де­на същ­ност чрез "Азът", да по­лу­чат тен­ден­ци­ята да се приб­ли­жат от­но­во до "Азът", как­то ед­но за­па­зе­но в па­мет­та впе­чат­ле­ние ожи­вя­ва от­но­во ако за та­зи цел е на­ли­це ед­на външ­на подбуда? Съхраненото в па­мет­та очак­ва ед­на та­ка­ва подбуда.

Не би ли мог­ло съ­що та­ка и съх­ра­не­но­то във външ­ния свят - но­се­що ве­че "азов" ха­рак­тер - да очак­ва прибли­жа­ва­не­то си към чо­веш­ка­та душа, са­мо че отвън, как­то и спо­ме­ни­те се връ­щат към нея, са­мо че отвътре? Тук пос­та­вя­ме са­мо един въп­рос защото, несъмнено, би мог­ло да се по­лу­чи така, че подтикът, приб­ли­жа­ващ "азовите" пос­ле­ди­ци от ед­но

Да раз­г­ле­да­ме пър­во паметта. Как се по­явя­ва тя? Явно по съв­сем раз­ли­чен начин, от­кол­ко­то усе­ща­не­то и възприятието. Без мо­ето око, аз не мо­га да имам усе­ща­не­то за "синьо". Но с око­то си, аз по ни­ка­къв на­чин не мо­га да по­лу­ча спо­ме­на за "синьото". Ако на око­то ми тряб­ва да се да­де ед­но та­ко­ва усещане, то тряб­ва да зас­та­не пред един син предмет. Физическият ор­га­ни­зъм би ос­та­вил да се за­ли­чат всич­ки представи, ако в момента, ко­га­то ак­тът на въз­п­ри­ема­не­то съз­да­ва нас­то­ящи /актуални/ представи, не се ус­та­но­вя­ва­ше съ­щев­ре­мен­но оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние меж­ду външ­ния свят и душата. Това съз­да­де­но от­но­ше­ние има та­ко­ва пос­лед­с­т­вие за човека, че по­-къс­но той - чрез про­це­си­те в са­мия се­бе си - мо­же ви­на­ги да има ед­на пред­с­та­ва за това, ко­ето по­-ра­но е би­ло по­раж­да­но отвън.

Онези, ко­ито са се уп­раж­ня­ва­ли в наб­лю­да­ва­не­то на ду­шев­ния живот, би­ха мог­ли да се из­ма­мят от­нос­но сми­съ­ла на гореказаното, ако бих­ме казали, че днес чо­век има ед­на пред­с­та­ва и ут­ре та­зи пред­с­та­ва от­но­во ще се по­яви чрез паметта, след като, междувременно, е би­ла "някъде" в човека. Не, представата, ко­ято имам сега, е ед­на проява, ко­ято от­ми­на­ва с то­ва "сега". Ако аз имам ня­ка­къв спомен, в мен се из­вър­ш­ва един про- цес, ка­то пос­лед­с­т­вие от нещо, ко­ето е ста­на­ло из­вън нас­то­яща­та пред­с­та­ва в от­но­ше­ни­ето меж­ду мен и външ­ния свят. Представите, ко­ито се по­явя­ват чрез спо­ме­на са нови, а не за­па­зе­ни­те ста­ри представи. Спо- менът се със­тои в ед­на въз­мож­ност да си пред­с­та­вим от­но­во един предмет, а не в съ­жи­вя­ва­не­то на ста­ра­та представа. Това, ко­ето се по­явя­ва от­но­во в паметта, не е ста­ра­та представа. Правя тук та­зи забележ- ка, за­що­то в об­лас­т­та на Духовната Наука е не­об­хо­ди­мо да има­ме вър­ху ня­кои не­ща по­-точ­ни идеи от­кол­ко­то в обик­но­ве­ния жи­вот и да­же от­кол­ко­то в об­лас­т­та на обик­но­ве­на­та наука.

Ако си спом­ням нещо, т. е. из­жи­вя­вам нещо, ко­ето не е по­ве­че тук. Аз свър­з­вам ед­но ми­на­ло из­жи­вя­ва­не с моя нас­то­ящ живот. Така е при все­ки спомен. Да приемем, че ако срещ­на един човек, ще го поз­ная от­но­во за­що­то съм го сре­щал и вчера. Той би бил за мен на­пъл­но непознат, ако аз не бих свър­зал образа, кой­то съм съз­дал вчера, с мо­ето днеш­но впе­чат­ле­ние за него. Днешният об­раз ми се да­ва от възприятието, т. е. от мо­ята се­тив­на организация. Но как­во е това, ко­ето ма­ги­чес­ки вмък­ва

Като такава, ду­ша­та неп­ре­къс­на­то тру­па бо­гатс­т­ва за Духа. Аз мо­га да раз­ли­ча вяр­но­то от невярното, за­що­то - ка­то чо­век - съм ед­но мис­ле­що съ­щес­т­во и мо­га да схва­на ис­ти­на­та в Духа. Истината е вечна; тя ви­на­ги би мог­ла да ми се от­к­рие в нещата, ма­кар и пос­то­ян­но да бих из­губ­вал ми­на­ло­то от своя поглед, та­ка че вся­ко впе­чат­ле­ние да зас­та­ва­ше пред мен ка­то не­що на­пъл­но ново. Но Духът в мен не се за­до­во­ля­ва са­мо с впе­чат­ле­ни­ята от настоящето; ду­ша­та раз­ши­ря­ва не­го­вия кръ­го­зор и вър­ху миналото. И кол­ко­то по­ве­че тя мо­же да при­ба­вя към не­го под­роб­нос­ти от миналото, тол­ко­ва по­ве­че тя го обогатява. Така ду­ша­та пре­да­ва по­-на­та­тък на Духа оне­зи опитности, ко­ито е по­лу­чи­ла от тялото.

Следователно, във все­ки един мо­мент от своя живот, Духът но­си в се­бе си два елемента: пър­ви­ят - веч­ни­те за­ко­ни на доб­ро­то и истината, вто­ри­ят - спо­ме­на за ми­на­ли­те изживявания. Тези два фак­то­ра оп­ре­де­лят не­го­ви­те дела. Ако ис­ка­ме да раз­бе­рем един чо­веш­ки Дух, ние тряб­ва да зна­ем за не­го две неща: до как­ва сте­пен в не­го са се от­к­ри­ли веч­ни­те за­ко­ни и как­ви бо­гатс­т­ва от ми­на­ло­то е съб­рал той.

Тези бо­гатс­т­ва в ни­ка­къв слу­чай не ос­та­ват неп­ро­ме­не­ни в Духа. Впечатленията, ко­ито чо­ве­кът по­лу­ча­ва от изживяванията, пос­те­пен­но из­чез­ват от паметта. Но не и тех­ни­те плодове. Човек не си спом­ня всич­ки из­жи­вя­ва­ния от детството, ко­га­то нап­ри­мер сме се учи­ли да пи­шем и четем. Но ние не бих­ме се на­учи­ли да че­тем и да пишем, ако ня­мах­ме те­зи из­жи­вя­ва­ния и не бих­ме съх­ра­ни­ли тех­ни­те пло­до­ве под фор­ма­та на способности. Именно то­ва е преобразяването, ко­ето Духът из­вър­ш­ва с бо­гатс­т­ва­та на паметта. Той изос­та­вя на про­из­во­ла на съд­ба­та всичко, ко­ето мо­гат да ни до­не­сат от­дел­ни­те из­жи­вя­ва­ния и из­в­ли­ча от тях са­мо си­ла­та за из­ви­ся­ва­не на сво­ите способности. По то­зи на­чин ни­то ед­но из­жи­вя­ва­не не ос­та­ва неизползвано: ду­ша­та го за­паз­ва ка­то спомен, а ду­хът из­в­ли­ча от не­го онова, ко­ето мо­же да обо­га­ти не­го­ви­те спо­соб­нос­ти и жиз­не­но съдържание. Човешкият Дух из­рас­т­ва чрез пре­ра­бо­те­ни­те изживявания.

Следователно, ако ми­на­ли­те из­жи­вя­ва­ния не мо­гат да се за­па­зят в Духа ка­то в един вид склад, тех­ни­те пос­лед­с­т­вия се от­к­ри­ват в способно- стите, ко­ито чо­ве­кът е придобил.

Досега раз­г­леж­дах­ме Духът и ду­ша­та са­мо вът­ре в гра­ни­ци­те меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Но ние ня­ма да спрем до тук. Който би по­ис­кал да сто­ри това, би при­ли­чал на он­зи изследовател, кой­то раз­г­леж­да чо­веш­ко то тя­ло един­с­т­ве­но в гра­ни­ци­те на фи­зи­чес­кия чо­веш­ки организъм. Положително мно­го не­ща мо­гат да се от­к­ри­ят в те­зи граници; но те ни­ко­га не би­ха би­ли достатъчни, за да ни обяс­нят чо­веш­ка­та форма, за­що­то съ­щес­т­ву­ват са­мо в пе­ри­ода меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Човешката фор­ма не мо­же да се из­г­ра­ди не­пос­ред­с­т­ве­но от фи­зи­чес­ки­те ве­щес­т­ва и сили. Тя мо­же да про­из­ле­зе са­мо от по­доб­на на нея форма, чрез про­це­си­те на размножението. Физическите ве­щес­т­ва и си­ли из­г­раж­дат тя­ло­то по вре­ме на живота: си­ли­те на раз­м­но­же­ни­ето поз­во­ля­ват по­ява­та на ед­но дру­го същество, раз­по­ла­га­що с форма, ко­ято е но­си­тел на съ­що­то то­ва жиз­не­но тяло.

Всяко жиз­не­но или етер­но тя­ло е ед­но пов­то­ре­ние на сво­ите предци. Само по­ра­ди то­ва то не при­до­би­ва слу­чай­на форма, а са­мо онази, ко­ято наследява. Силите, ко­ито са нап­ра­ви­ли въз­мож­на мо­ята чо­веш­ка форма, са съ­щес­т­ву­ва­ли в мо­ите прародители. Но и Духът на чо­ве­ка съ­що се по­явя­ва в ед­на оп­ре­де­ле­на фор­ма /раз­би­ра се, ду­ма­та "форма" тук се упот­ре­бя­ва в ду­хо­вен смисъл/. Формите на Духа са на­й-­раз­лич­ни при от­дел­ни­те хора. Два ду­ши не при­те­жа­ват ед­на и съ­ща форма. В та­зи об­ласт не­ща­та тряб­ва да се раз­г­леж­дат та­ка спо­кой­но и обективно, как­то и в сфе­ра­та на фи­зи­чес­кия свят. Не мо­же да се каже, че в ду­хов­но от­но­ше- ние раз­ли­чи­ята меж­ду хо­ра­та се ос­но­ва­ват са­мо на раз­ли­чи­ята в тях­на­та об­к­ръ­жа­ва­ща­та среда, въз­пи­та­ние и т. н. Не, слу­ча­ят изоб­що не е такъв: за­що­то два­ма ду­ши се раз­ви­ват по съв­сем раз­ли­чен на­чин въп­ре­ки ед­нак­во­то вли­яние на об­к­ръ­жа­ва­ща­та среда, въз­пи­та­ние и т. н. Следова- телно, тряб­ва да приемем, че те са за­поч­на­ли жиз­не­ния си път със съв­сем раз­лич­ни заложби.

Тук зас­та­ва­ме пред един ва­жен факт, кой­то раз­ши­ря­ва поз­на­ни­ето ни за същ­нос­т­та на човека. Който ис­ка да на­со­чи пог­ле­да си са­мо към ма­те­ри­ал­на­та стра­на на въпроса, той на­ис­ти­на мо­же да твърди, че ин­ди­ви­ду­ал­ни­те раз­ли­чия в чо­веш­ка­та личност, ид­ват ка­то ре­зул­тат от раз­ли­чи­ята в със­та­ва на ма­те­ри­ал­ни­те зародиши. Ако се взе­мат под вни­ма­ние за­ко­ни­те на наследствеността, от­к­ри­ти от Грегор Мендел, мо­же да се пре­да­де на та­зи хи­по­те­за до­ри вид на на­уч­но из­дър­жа­но съждение. Един та­къв съдник, обаче, по­каз­ва само, че той не при­те­жа­ва ис­тин­с­ко раз­би­ра­не за от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към соб­с­т­ве­ни­те му изживявания.

Защото съ­от­вет­но­то наб­лю­де­ние показва, че външ­ни­те об­с­то­ятел­с­т­ва се от­ра­зя­ват по раз­ли­чен на­чин вър­ху раз­лич­ни­те хо­ра чрез нещо, ко­ето изоб­що ня­ма ни­как­во не­пос­ред­с­т­ве­но от­но­ше­ние към ма­те­ри­ал­но раз- витие. За ис­тин­с­кия из­с­ле­до­ва­тел ста­ва ясно, че всичко, ко­ето про­из­ли­за от ма­те­ри­ал­ни­те заложби, се раз­ли­ча­ва от това, ко­ето въз­ник­ва при вза­имо­дейс­т­ви­ето на чо­ве­ка със соб­с­т­ве­ни­те му изживявания, ка­то от ед­на стра­на то фор­ми­ра се­бе си са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че ду­ша­та вли­за в по­со­че­но­то взаимодействие. Така ду­ша­та яв­но вли­за в от­но­ше­ние към "нещо" от ви­ди­мия свят - ко­ето по сво­ята същ­ност - ня­ма ни­що об­що с ма­те­ри­ал­ния зародиш.

С фи­зи­чес­ка­та си форма, чо­ве­кът се раз­ли­ча­ва от сво­ите жи­во­тин­с­ки съб­ра­тя на Земята. Но те си при­ли­чат са­мо до из­вес­т­на степен. Същест- вува са­мо един чо­веш­ки вид. Колкото и го­ле­ми да са раз­ли­чи­ята меж­ду расите, народите, ин­ди­ви­ди­те фи­зи­чес­ка­та при­ли­ка меж­ду чо­век и чо­век е по-голяма, от­кол­ко­то меж­ду чо­век и кой­то и да е жи­во­тин­с­ки вид. Всяка ха­рак­тер­на черта, ко­ято се по­явя­ва в чо­веш­ки вид, се обус­ла­вя от наследствеността. Човешката фор­ма съ­що е свър­за­на с нея. Както лъ­вът мо­же да нас­ле­ди сво­ята фи­зи­чес­ка фор­ма са­мо от свои пра­ро­ди­те­ли - лъвове, та­ка и чо­ве­кът мо­же да я нас­ле­ди са­мо от чо­веш­ки­те си праро- дители. Но как­то фи­зи­чес­ка­та при­ли­ка меж­ду хо­ра­та е вън от съмнение, та­ка и сво­бод­ния от пред­раз­съ­дъ­ци ду­хо­вен пог­лед вед­на­га съ­зи­ра раз­ли­чи­ята в тех­ни­те ду­хов­ни форми.

Има един оче­ви­ден факт, кой­то го­во­ри в пол­за на това: би­ог­ра­фи­ята на все­ки човек. Ако чо­ве­кът би бил прос­то пред­с­та­ви­тел на един вид, той не би имал соб­с­т­ве­на биография. Един лъв, един гъ­лъб пред­с­тав­ля­ват интерес, до­кол­ко­то те при­над­ле­жат на ви­да "лъв" или то­зи на "гълъба". Ние сти­га­ме до поз­на­ни­ето на ед­но от­дел­но животно, прос­то ако опи­шем не­го­вия вид. Няма зна­че­ние да­ли има­ме ра­бо­та с бащата, сина или чичото. Това, ко­ето е ин­те­рес­но при тях, е об­що за всички. Това, ко­ето е соб­с­т­ве­но човекът, во­ди на­ча­ло­то си ед­ва от там, къ­де­то той е не­ро­до­во или ви­до­во същество, а индивидуалност. Аз изоб­що ня­ма да раз­би­ра същ­нос­т­та на г-н Шулце от мал­ко­то градче, ако опи­ша ба­ща му или си­на му. За та­зи цел тряб­ва да поз­на­вам соб­с­т­ве­на­та му биография. Който раз­миш­ля­ва за същ­нос­т­та на би­ог­ра­фи­ята ще открие, че в ду­хов­но от­но­ше­ние все­ки чо­век е за се­бе си един вид.

Който схва­ща би­ог­ра­фи­ята ка­то външ­но опи­са­ние на жи­тейс­ки­те съби- тия, мо­же да твърди, че би мо­гъл да на­пи­ше по ед­на­къв на­чин би­ог­ра­фи­ята как­то на ед­но куче, та­ка и на един човек. Който, обаче, изоб­ра­зи в ед­на би­ог­ра­фия ис­тин­с­ка­та са­мо­бит­ност на един човек, той разбира, че в нея има нещо, ко­ето съ­от­ветс­т­ву­ва на един цял жи­во­тин­с­ки вид. Тук естествено, не ста­ва ду­ма за това, че е не въз­мож­но да се на­пи­ше ед­на
жи­во­тин­с­ка би­ог­ра­фия - осо­бе­но за ед­но ум­но жи­вот­но - а за това, че чо­веш­ка­та би­ог­ра­фия съ­от­ветс­т­ву­ва­не на жи­во­тин­с­ка­та биография, а на опи­са­ни­ето на жи­во­тин­с­кия вид. Винаги ще се на­ме­рят хора, ко­ито ще се про­ти­во­пос­та­вят на ка­за­но­то тук, понеже, каз­ват те, соб­с­т­ве­ни­кът на ед­на ме­на­же­рия например, ви­на­ги мо­же да раз­ли­чи от­дел­ни­те жи­вот­ни в рам­ки­те на един и съ­щи вид. Но тези, ко­ито раз­миш­ля­ват по та­къв на­чин показват, че не са спо­соб­ни да раз­ли­чат ин­ди­ви­ду­ал­на­та осо­бе­ност от то­ва различие, ко­ето се при­ба­вя са­мо чрез ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та

Ако, сле­до­ва­тел­но - във фи­зи­чес­ки сми­съл - ви­дът и ро­дът мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни са­мо с ог­лед на наследствеността, ду­хов­на­та същ­ност мо­же да бъ­де раз­б­ра­на един­с­т­ве­но чрез един вид ду­хов­на наследственост. Моята фи­зи­чес­ка чо­веш­ка фор­ма аз дъл­жа на чо­веш­ки­те си прароди- тели. Откъде имам това, ко­ето се из­ра­зя­ва в мо­ята биография? Като фи­зи­чес­ки човек, аз пов­та­рям фор­ма­та на мо­ите прародители. Но как­во въз­п­ро­из­веж­дам ка­то ду­хо­вен човек? Ако ня­кой претендира, че прин- ципът, кой­то се про­явя­ва в би­ог­ра­фи­ята ня­ма нуж­да от обяс­не­ние и че тряб­ва да се при­еме без разискване, той би мо­гъл съ­що да твърди, че е ви­дял как ед­на бу­ца пръст е по­лу­чи­ла от са­мо се­бе си чо­веш­ка форма.

Като фи­зи­чес­ки човек, аз про­из­хож­дам от друг фи­зи­чес­ки човек, по­не­же имам съ­ща­та форма, как­то и це­лия чо­веш­ки род. Следователно, ка­чес­т­ва­та на ро­да мо­гат да се при­до­би­ят чрез ме­ха­низ­ми­те на наследява- нето. Като ду­хо­вен човек, аз имам мой соб­с­т­вен облик, моя соб­с­т­ве­на форма, как­то имам и соб­с­т­ве­на биография.

Следователно, аз не мо­га да имам та­зи фор­ма от ни­кой друг, ос­вен от са­мия се­бе си. И по­не­же аз не нав­ли­зам в све­та с неопределени, а с оп­ре­де­ле­ни ду­шев­ни заложби, чрез които, как­то и чрез биографията, е оп­ре­де­лен жиз­не­ния ми път то работата, ко­ято съм из­вър­шил над се­бе си, не мо­же да е за­поч­на­ла са­мо с мо­ето раждане. Като ду­хо­вен човек, аз съм съ­щес­т­ву­вал още пре­ди мо­ето раждане. Сигурно е, че аз не съм съ­щес­т­ву­вал в мо­ите прародители, по­не­же те - ка­то ду­хов­ни чо­ве­ци - се раз­ли­ча­ват от мен. Моята би­ог­ра­фия не мо­же да се обяс­ни с тяхната. Като ду­хов­но същество, в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен аз съм пов­то­ре­ние на ед­но друго, от чи­ято би­ог­ра­фия тряб­ва да се обяс­ни и моята. Другият въз­мо­жен слу­чай на обяс­не­ние би бил този, че аз имам об­ли­ка на това, ко­ето съ­дър­жа мо­ята би­ог­ра­фия са­мо бла­го­да­ре­ние на един ду­хо­вен жи­вот раж­да­не­то /или, по-точно, пре­ди зачатието/. За та­зи пред­с­та­ва бих­ме има­ли основание, са­мо ако приемем, че това, ко­ето въз­дейс­т­ву­ва на чо­веш­ка­та ду­ша от външ­ния фи­зи­чес­ки свят, би би­ло по­доб­но на това, ко­ето ду­ша­та по­лу­ча­ва от един чис­то ду­хо­вен свят. Едно та­ко­ва до­пус­ка­не про­ти­во­ре­чи на ис­тин­с­ко­то и точ­но наблюдение. Защото това, ко­ето е оп­ре­де­ля­що за чо­веш­ка­та ду­ша от то­зи фи­зи­чес­ки свят е такова,

За да наб­лю­да­ва­ме пра­вил­но те­зи отношения, не­ка ви­дим как в чо­веш­кия жи­вот се по­лу­ча­ват оне­зи ак­тив­ни впечатления, ко­ито дейс­т­ву­ват на ду­шев­ни­те за­лож­би така, как­то ко­га­то сме пос­та­ве­ни пред ед­но действие, ко­ето тряб­ва да из­вър­шим и са­ми­ят то­зи факт на свой ред дейс­т­ву­ва вър­ху способностите, ко­ито ве­че сме уп­раж­ни­ли през нас­то­ящия живот, а вър­ху ду­шев­ни заложби, на ко­ито мо­же да се въз­дейс­т­ву­ва ка­то на ве­че при­до­би­ти способности. Когато схва­нем те­зи неща, ид­ва­ме до заключението, че нас­то­ящи­ят жи­вот е бил пред­хож­дан от пре­ди­шен зе­мен живот. Мисълта оба­че не мо­же да ос­та­не при ня­как­ви чис­то ду­хов­ни изживявания, свър­за­ни с пе­ри­ода пре­ди то­зи зе­мен живот.

Физическата форма, ко­ято Шилер има, е тази, ко­ято е нас­ле­дил от сво­ите прародители. Но ка­то та­зи фор­ма не мо­же да из­рас­не прос­то от земята, та­ка сто­ят не­ща­та и с ду­хов­на­та същ­ност на Шилер. Тя тряб­ва да е пов­то­ре­ние на ед­но дру­го ду­хов­но същество, от чи­ято би­ог­ра­фия мо­же да се обяс­ни не­го­ва­та соб­с­т­ве­на биография, как­то и фи­зи­чес­ка­та чо­веш­ка фор­ма на Шилер мо­же да се обяс­ни с фи­зи­чес­ка­та нас­лед­с­т­ве­ност и размножението.

Следователно, как­то чо­веш­ка­та фи­зи­чес­ка фор­ма е ви­на­ги от­но­во и от­но­во ед­но повторение, ед­но пре­въп­лъ­ще­ние на един и същ ду­хо­вен човек. Защото ка­то ду­хо­вен чо­век все­ки един от нас пред­с­тав­ля­ва своя соб­с­т­вен вид.

Някой би мо­гъл да възрази, че тук има­ме са­мо раз­съж­де­ния и би по­ис­кал външ­ни доказателства, как­то е при­ето в ес­тес­т­ве­на­та наука. На то­ва мо­же да се отговори, че пре­въп­лъ­ще­ни­ето (прераждането) на ду­хов­ния чо­век е един процес, кой­то не при­над­ле­жи към об­лас­т­та на външ­ни­те фи­зи­чес­ки факти, а към нещо, ко­ето се ра­зиг­ра­ва из­ця­ло в ду­хов­на­та област. В та­зи об­ласт ня­мат дос­тъп ни­как­ви дру­ги ду­хов­ни способно- сти, ос­вен мисленето. За този, кой­то ня­ма до­ве­рие в си­ла­та на мислене- то, вис­ши­те ду­хов­ни фак­ти ос­та­ват непонятни.

Върху чо­ве­ка с от­во­ре­но ду­хов­но око, мис­лов­ни­те про­це­си дейс­т­ву­ват със съ­ща­та сила, ко­ято е ха­рак­тер­на за един процес, ра­зиг­ра­ващ се пред фи­зи­чес­ко­то око. Който при­пис­ва по­-го­ля­ма убе­ди­тел­ност на т.нар. "доказателство", ко­ето е съз­да­де­но спо­ред ме­то­да на обик­но­ве­но­то ес­тес­т­во­на­уч­но познание, от­кол­ко­то това, ко­ето бе­ше ка­за­но за зна­че­ни­ето на биографията, мо­же да бъ­де - в обик­но­ве­ния сми­съл на ду­ма­та - един го­лям учен; но е твър­де да­леч от ис­тин­с­ко­то ду­хов­но изследване.

Да обяс­ня­ва­ме ду­хов­ни­те ка­чес­т­ва на един чо­век чрез наследяването, означава, че сме в плен на един от на­й-­ло­ши­те предразсъдъци. Какви
раз­съж­де­ния би­ха мог­ли да убе­дят един човек, кой­то би пре­тен­ди­рал например, че всичко, ко­ето при­над­ле­жи към ге­ния на Гьоте, е нас­ле­де­но от май­ка му и ба­ща му? Този чо­век показва, че хра­ни дъл­бо­ка ан­ти­па­тия към без­п­рис­т­рас­т­но­то наблюдение. Едно ма­те­ри­алис­ти­чес­ко вну­ше­ние би му поп­ре­чи­ло да раз­г­леж­да въп­рос­но­то яв­ле­ние в не­го­ва­та ис­тин­с­ка свет­ли­на и във всич­ки­те му отношения.

Горните раз­съж­де­ния съ­дър­жат пред­пос­тав­ки­те за из­с­лед­ва­не на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во от­въд гра­ни­ци­те на раж­да­не­то и смъртта. Вътре в те­зи граници, чо­ве­кът при­над­ле­жи на три­те свята: на телесния, ду­шев­ния и духовния. Душата е пос­ред­ни­ца меж­ду тя­ло­то и ду­ха ка­то из­пъл­ва тре­тия еле­мент на тя­ло­то - "ду­шев­но­то тяло", със спо­соб­ност за усещане, а ка­то Съзнаваща Душа, тя про­ник­ва пър­вия еле­мент на Духа, Духът-Себе. Чрез това, по вре­ме на фи­зи­чес­кия живот, тя ста­ва част как­то на тялото, та­ка и на Духа. Това ней­но учас­тие се про­явя­ва през ця­ло­то и съществувание. Тя ще за­ви­си от ор­га­ни­за­ци­ята на Душевното Тяло, как­то и от раз­ви­ти­ето на спо­соб­нос­ти­те на Сетивната Душа. И от жи­во­та на Съзнаващата Душа, от дру­га страна, ще за­ви­си сте­пен­та на развитие, ко­ето Духът-Себе мо­же да пос­тиг­не в нея. Сетивната Душа мо­же да раз­гър­не тол­ко­ва по­-доб­ро об­щу­ва­не с външ­ния свят, кол­ко­то по­-раз­ви­то е Душевното Тяло. А Духът-Себе ста­ва тол­ко­ва по­-бо­гат и по-силен, кол­ко­то по­ве­че се из­х­ран­ва от Съзнаващата Душа. Вече посочихме, че та­зи хра­на се със­тои от изживяванията, по­лу­че­ни по вре­ме на жи­во­та и от плодовете, ко­ито мо­гат да се из­в­ле­кат от тях. Разбира се, вза­имо­дейс­т­ви­ето меж­ду ду­ша­та и Духа мо­же да се осъ­щес­т­ви са­мо там, къ­де­то Съзнаващата Душа и Духът-Себе са на­ис­ти­на свързани.

Нека пър­во да раз­г­ле­да­ме вза­имо­дейс­т­ви­ето меж­ду Душевното Тяло и Сетивната Душа. Както се изясни, Душевното Тяло е на­й-­фи­на­та фор­ма на тялото; то му при­над­ле­жи и е за­ви­си­мо от него. В из­вес­т­но отноше- ние, фи­зи­чес­ко­то тяло, етер­но­то тя­ло и Душевното Тяло об­ра­зу­ват ед­но цяло. Ето за­що Душевното Тяло се включ­ва в за­ко­ни­те на фи­зи­чес­ка­та наследственост, чрез ко­ето тя­ло­то по­лу­ча­ва сво­ята форма. И по­ра­ди това, че то е, та­ка да се каже, най-подвижната, на­й-п­ро­мен­ли­ва­та фор­ма на тялото, чрез не­го се про­явя­ват на­й-­под­виж­ни­те и на­й-п­ро­мен­ли­ви­те ка­чес­т­ва на наследствеността. Докато фи­зи­чес­ко­то тя­ло ко­ето се оп­ре­де­ля от расата, народността, се­мейс­т­во­то и т.н. е на­й-с­ла­бо диференци- рано, а етер­но­то тя­ло - въпреки, че при от­дел­ни­те ин­ди­ви­ди по­каз­ва съ­щес­т­ве­ни раз­ли­чия - се ха­рак­те­ри­зи­ра с ед­на пре­об­ла­да­ва­ща прилика, Душевното Тяло но­си в се­бе си още по­-го­ле­ми различия. В не­го се из­ра­зя­ва личната, външ­на при­ро­да на човека. Ето за­щото е онова, ко­ето пре­да­ва на по­том­ци­те всичко, ко­ето мо­же да се нас­ле­ди от то­зи ли­чен ха­рак­тер на човека. Наистина, как­то ве­че посочихме, са­ма­та ду­ша во­ди
един на­пъл­но ли­чен живот; тя е със­ре­до­то­че­на в сво­ите нак­лон­нос­ти и чувства, сим­па­тии и антипатии. Обаче в сво­ята цялост, тя про­явя­ва ед­но действие, ко­ето се из­ра­зя­ва съ­що и в Сетивната Душа. И по­не­же Сетив- ната Душа про­ник­ва и из­пъл­ва Душевното Тяло, то се фор­ми­ра спо­ред за­ко­ни­те на душата, и ка­то но­си­тел на нас­лед­с­т­ве­нос­т­та пре­да­ва на- клонностите, страс­ти­те и т. н. от пра­ро­ди­те­ли­те към потомството.

На то­зи факт се ос­но­ва­ват и след­ни­те ду­ми на Гьоте:

И се­ри­оз­но­то по­ве­де­ние в живота;

От май­ка си ве­се­ла­та при­ро­да

И вку­са към поезията".

Веществата и силите, ко­ито из­г­раж­дат фи­зи­чес­ко­то тяло, са по­доб­ни на онези, ко­ито из­пъл­ват ця­ла­та окол­на природа. То ги чер­пи неп­рес­тан­но от нея и от­но­во и ги връща. В един пе­ри­од от ня­кол­ко години, вещест- вата, ко­ито със­та­вят на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, се об­но­вя­ват напълно. Етерното тя­ло е това, ко­ето пре­да­ва на те­зи ве­щес­т­ва и си­ли фор­ма­та на чо­веш­ко­то тяло. Тази фор­ма не се оп­ре­де­ля един­с­т­во­то от про­це­си­те меж­ду раж­да­не­то (или зачатието) и смъртта, а от за­ко­ни­те на наслед- ствеността, ко­ито се прос­ти­рат от­въд раж­да­не­то и смъртта.

Обстоятелството, че по пъ­тя на нас­ле­дя­ва­не­то мо­гат да се пре­да­ват и ду­шев­ни качества, сле­до­ва­тел­но хо­дът на фи­зи­чес­ко­то нас­ле­дя­ва­не да по­лу­чи ед­на ду­шев­на окраска, има ос­но­ва­ни­ето си в това, че Душевното Тяло мо­же да се пов­ли­яе от Сетивната Душа.

Нека прос­ле­дим сега, как се офор­мя вза­имо­дейс­т­ви­ето меж­ду ду­ша­та и Духа? По вре­ме на живота, Духът е свър­зан с ду­ша­та по по­со­че­ния по­-го­ре начин. Душата по­лу­ча­ва от Духа спо­соб­нос­т­та да жи­вее в ис­ти­на­та и доброто, да про­явя­ва Духа в сво­ите нак­лон­нос­ти и в соб­с­т­ве­ния си живот. Духът-Себе до­на­ся на "Азът" от све­та на Духа веч­ни­те за­ко­ни на ис­ти­на­та и доброто. Тези за­ко­ни се свър­з­ват пос­ред­с­т­вом Съзнаващата Душа с лич­ни­те ду­шев­ни опитности, които, ма­кар и пре­ход­ни в сво­ето естество, но­сят трай­ни плодове. Фактът, че Духът-Себе е бил свър­зан с тях, вна­ся в не­го един еле­мент на трайност. Ако чо­веш­кия Дух се приб­ли­жи до ед­но изживяване, по­доб­но на друго, с ко­ето той ве­че е бил свързан, той виж­да в не­го не­що поз­на­то и умее да се от­на­ся към не­го по-добре, отколкото, ако го срещ­не за пър­ви път. На то­зи факт се ос­но-­

Така Духът съ­би­ра пло­до­ве­те на своя пре­хо­ден живот. Възприемаме ли ние оба­че те­зи пло­до­ве в са­ми­те нас? Върху как­во се ос­но­ва­ват заложбите, ко­ито - ка­то осо­бе­ност на ду­хов­ния чо­век - бя­ха из­ло­же­ни по-горе? Човек за­поч­ва зем­ния си жиз­нен път са­мо с оне­зи способности, ко­ито сам до­на­ся със се­бе си. Тези спо­соб­нос­ти ви­на­ги на­по­до­бя­ват нещо, ко­ето мо­жем да на­учим по вре­ме на живота. Нека взе­мем за при­мер ге­ни­ал­нос­т­та на един човек. За Моцарт е известно, че ка­то мом­че е мо­жел са­мо по па­мет да за­пи­ше дъл­ги му­зи­кал­ни произведения. Той е бил спо­со­бен на това, за­що­то е мо­жел да об­гър­не тях­на­та ця­лост до­ри с един поглед. В оп­ре­де­ле­ни граници, чо­век раз­ви­ва по вре­ме на жи­во­та сво­ята спо­соб­ност да об­г­ръ­ща цялото, да про­ник­ва в от­но­ше­ни­ята меж­ду не­ща­та по та­къв начин, че да пос­ти­га но­ви способности.

Самият Лесинг не каз­ва ли за се­бе си, че чрез дар­ба­та на кри­тич­но­то наб­лю­де­ние е при­до­бил нещо, ко­ето го доб­ли­жи­ло до гениалността? Ако та­ки­ва способности, ко­ито се ос­но­ва­ват на заложбите, не се раз­г­леж­дат ка­то чудеса, те тряб­ва да се при­емат ка­то пло­до­ве на възприя- тията, до ко­ито Духът-Себе е стиг­нал пос­редством ед­на душа; те са би­ли от­пе­ча­та­ни в него. Той не ги е по­лу­чил в то­зи живот, а в пре­ди­шен живот. Човешкият Дух е един вид сам по се­бе си. И как­то човекът, ка­то пред­с­та­ви­тел на един фи­зи­чес­ки вид, нас­ле­дя­ва сво­ите ка­чес­т­ва вът­ре в то­зи вид, та­ка и Духът ги нас­ле­дя­ва в рам­ки­те на своя вид, т. е. вът­ре в се­бе си.

Човешкият Дух се явя­ва в жи­во­та ка­то ед­но въз­п­ро­из­веж­да­не на са­мия се­бе си обо­га­тен с пло­до­ве­те на ми­на­ли опитности, из­жи­ве­ни в пре­диш­ни съществувания. Следователно то­зи жи­вот е пов­то­ре­ние на един друг жи­вот и но­си със се­бе си това, ко­ето Духът-Себе е пос­тиг­нал в пре­диш­ния живот. Ако той при­еме не­що в се­бе си, ко­ето мо­же да да­де плод, той се про­ник­ва с Духът-Живот. Както жиз­не­но­то тя­ло пре­да­ва фор­ма­та на вида, та­ка и Духът-Живот пре­да­ва на ду­ша­та от ед­но лич­но съ­щес­т­ву­ва­ние към дру­го лич­но съществувание.

В пред­ход­ни­те наб­лю­де­ния бе­ше по­ка­за­на ва­лид­нос­т­та за оп­ре­де­ле­ни­те жиз­не­ни про­це­си в пов­та­ря­щия се зе­мен жи­вот на човека. Своята ис­тин­с­ка стойност та­зи пред­с­та­ва мо­же да по­лу­чи са­мо чрез ед­но наблюде- ние, ко­ето въз­ник­ва от ду­хов­ни­те познания, при­до­би­ва­ни пос­ред­с­т­вом встъп­ва­не­то в Пътят на поз­на­ни­ето как­то е опи­сан в края на та­зи книга. Тук са­мо ще отбележим, че до­ри обик­но­ве­но­то наблюдение, пра­вил­но ори­ен­ти­ра­но от мисленето, ве­че от­веж­да към та­зи представа. Първона- чалното ще ни доб­ли­жи до нея ка­то до ня­ка­къв не­ясен силует.

Обаче та­зи пред­с­та­ва ос­та­ва до­ня­къ­де без­за­щит­на пред въз­ра­же­ни­ята на ед­но неп­ра­вил­но ръ­ко­во­де­но от мис­ле­не­то наблюдение. Но от дру­га стра­на е вярно, че всеки, кой­то сти­га до та­ка­ва пред­с­та­ва чрез обик­но­ве­но­то мис­лов­но наблюдение, ве­че се под­гот­вя за свръх­се­тив­но­то наблю- дение. Той, та­ка да се каже, из­г­раж­да нещо, с ко­ето тряб­ва да раз­по­ла­га пре­ди свръх­се­тив­но­то наблюдение, как­то е не­об­хо­ди­мо и фи­зи­чес­ко­то око за це­ли­те на се­тив­но­то наблюдение. Да се твърди, че свръх­се­тив­но­то зрение, ко­ето би се ос­но­ва­ва­ло на та­къв възглед, не е ни­що дру­го ос­вен внушение, би оз­на­ча­ва­ло да се про­яви нес­по­соб­ност за об­х­ва­ща­не на дейс­т­ви­тел­нос­т­та от стра­на на сво­бод­но­то мислене; с дру­ги думи, то­ва би означавало, по то­зи на­чин чо­век сам да си вну­ши оп­ре­де­ле­ни възражения.

Видяхме, че из­жи­вя­ва­ни­ята на ду­ша­та не се съх­ра­ня­ват са­мо в гра­ни­ци­те на жи­во­та и смъртта, а и из­вън тях. Но не са­мо в Духа, кой­то прос­вет­ва в душата, от­пе­чат­ва тя сво­ите изживявания, а и как­то бе показано, съ­що и във външ­ния свят, а имен­но чрез действието. Това, ко­ето чо­век е из­вър­шил вчера, има сво­ите пос­лед­с­т­вия днес. Аналогията меж­ду съ­ня и смър­т­та да­ва пред­с­та­ва за връз­ка­та меж­ду при­чи­на­та и след­с­т­ви­ето в то­ва отношение.

Често пъ­ти съ­нят е на­ри­чан на­й-­мал­ки­ят брат на смъртта. Събуждам се сутрин. Моята пос­то­ян­на ак­тив­ност е би­ла пре­къс­на­та през нощта. Не е възможно, при оби­чай­ни обстоятелства, аз да за­поч­на от сут­рин­та как­ва­то и да е но­ва дейност. За да има по­ря­дък и свър­за­ност в моя живот, аз тряб­ва да съ­че­тая днеш­ни­те си дейс­т­вия с те­зи от вчера, ка­то ги про- дължа. Действията ми от вче­ра пре­доп­ре­де­лят действията, ко­ито тряб­ва да из­вър­ша днес. С това, ко­ето съм из­вър­шил вчера, аз под­гот­вям съд­ба­та си днес. За из­вес­т­но вре­ме аз съм се от­тег­лил от мо­ята дейност, но тя ми при­над­ле­жи и от­но­во ме прев­ли­ча към се­бе си.

Моето ми­на­ло ос­та­ва свър­за­но с мен; то жи­вее в нас­то­яще­то и ще ме след­ва в бъдещето. Аз не би тряб­ва­ло прос­то да се събудя, а ся­каш да бъ­да от­но­во съз­да­ден от нищото, ако пос­лед­с­т­ви­ята от вче­раш­ни­те ми де­ла не бя­ха пре­доп­ре­де­ли­ли мо­ята днеш­на съдба. Не би ли би­ло абсурдно, при положение, че са на­ли­це всич­ки нор­мал­ни условия, да си пос­т­роя къща, а да не се на­на­сям в нея?

Както чо­век би­ва "създаван" от­но­во вся­ка сутрин, та­ка и Духът не би­ва "създаван" все­ки път, ко­га­то чо­век за­поч­ва зем­ния си път. Ще се опи­та­ме да изяс­ним как­во се случ­ва при встъп­ва­не­то в жиз­не­ния път. Първо се по­явя­ва ед­но фи­зи­чес­ко тяло, ко­ето по­лу­ча­ва фор­ма­та си чрез за­ко­ни­те на наследствеността.

То ста­ва но­си­тел на един Дух, кой­то пов­та­ря пре­диш­ния жи­вот в ед­на но­ва форма.
Между тях се на­ми­ра душата, ко­ято во­ди са­мос­то­яте­лен и от­де­лен жи- вот. Нейните желания, страс­ти и наклонности, и служат; тя пос­та­вя в служ­ба на се­бе си и мисълта. Като Сетивна Душа, тя при­ема впе­чат­ле­ни­ята от външ­ния свят, пре­да­ва ги на Духа, за да из­в­ле­че той пло­до­ве­те им за вечността. Нейното пред­наз­на­че­ние е да бъ­де пос­ред­ни­ца и та­зи ро­ля е достатъчна. Тялото съз­да­ва ней­ни­те впечатления, тя ги фор­ми­ра ка­то усещания, съх­ра­ня­ва ги в па­мет­та ка­то пред­с­та­ви и ги пре­да­ва на Духа, за да мо­же той да ги от­не­се във вечността. Всъщност ду­ша­та е нещо, чрез ко­ето чо­век при­над­ле­жи на своя зе­мен живот. Чрез тя­ло­то си той при­над­ле­жи на чо­веш­кия вид; той е част от то­зи вид. Със своя Дух той жи­вее в един по­-висш свят. Душата свър­з­ва вре­мен­но те­зи два свята.

Но фи­зи­чес­кия свят, в кой­то про­ник­ва чо­веш­ки­ят Дух, не му е непознат. В не­го са от­пе­ча­та­ни сле­ди­те от ми­на­ли­те действия. Нещо от то­зи свят му при­над­ле­жи и но­си от­пе­ча­тъ­ка на не­го­во­то същество. Между тях има оп­ре­де­ле­но родство. Както ня­ко­га ду­ша­та е пре­да­ла на Духа впе­чат­ле­ни­ята от външ­ния свят, за да по­лу­чат те еле­мен­та "трайност", та­ка се­га тя - ка­то ор­ган на Духа - прев­ръ­ща пре­дос­та­ве­ни­те и от не­го спо­соб­нос­ти в действия, ко­ито в сво­ите пос­ле­ди­ци съ­що при­до­би­ват еле­мен­та трайност. Така ду­ша­та фак­ти­чес­ки е вля­та в те­зи действия. В пос­ле­ди­ци­те от сво­ите действия, ду­ша­та на чо­ве­ка жи­вее един втори, са­мос­то­яте­лен живот. Това ни ка­ра да вник­ва­ме в начина, по кой­то съд­ба­та се про­явя­ва в живота. Например, не­що "сполетява" човека. Най-на- пред той е скло­нен да раз­г­леж­да то­ва събитие, ко­ето го "сполита", ка­то ня­как­ва "случайност".

Обаче размишлявайки, ние си да­ва­ме сметка, че са­ми­те ние сме плод на та­ки­ва "случайности". Който раз­миш­ля­ва вър­ху се­бе си след 40 пре­жи­вя­ни го­ди­ни и не ос­та­ва при ед­на праз­на и аб­с­т­рак­т­на пред­с­та­ва за Азът - за­да­вай­ки си въп­ро­са за същ­нос­т­та на ду­ша­та - мо­же да ка­же за се­бе си: аз не съм ни­що дру­го ос­вен това, ко­ето съм ста­нал в ре­зул­тат на "сполетелите" ме събития. Не бих ли бил друг, ако нап­ри­мер на 20 го­ди­ни ми се бя­ха слу­чи­ли дру­ги не­ща вмес­то тези, ко­ито ме сполетяха? То- гава той ще тър­си своя "Аз" не са­мо в подтиците, ко­ито ид­ват отвътре, а и в обстоятелствата, ко­ито се на­мес­ват "отвън" в не­го­вия живот. В това, ко­ето му се случва, той ще поз­нае своя Аз. За неп­ро­бу­де­но­то поз­на­ние е не­об­хо­ди­ма са­мо ед­на крач­ка по­-на­та­тък в ин­тим­но­то раз­г­леж­да­не на живота, за да ви­ди онова, ко­ето се вли­ва в не­го от оп­ре­де­ле­ни съ­би­тия на съдбата: Азът об­х­ва­ща те­зи "външни" съ­би­тия по та­къв начин, как­то ги об­х­ва­щат и спо­ме­ни­те - са­мо че "отвътре" - за да ос­вет­лят ед­на или дру­га случ­ка от миналото. Ето как в събитията, ко­ито ни но­си съдбата, ние ста­ва­ме спо­соб­ни да раз­ли­чим пътя, кой­то ед­но ми­на­ло дейс­т­вие на
ду­ша­та следва, за да стиг­не до "Азът", та­ка как­то в спо­ме­на мо­жем да раз­ли­чим пътя, по кой­то ед­но ми­на­ло съ­би­тие от­но­во ста­ва на­ша представа, след ка­то е на­ли­це вън­шен по­вод за това.

По-горе ста­ва ду­ма за последствията, ко­ито би­ха мог­ли да имат за чо­веш­ка­та ду­ша из­вър­ше­ни­те от нея дела, ка­то за ед­но от "възможните" обяс­не­ния за нещата. Част от те­зи пос­лед­с­т­вия не мо­гат да ни за­сег­нат в се­гаш­ния зе­мен живот, за­що­то той е бил пред­наз­на­чен за осъ­щес­т­вя­ва­не­то на съ­от­вет­ни­те действия. Последствията от те­зи дейс­т­вия не мо­гат да се про­явят още в нас­то­ящия живот, съ­що как­то не мо­жем да си спом­ним за ед­но съ­би­тие през времето, до­ка­то то се извършва. Тук мо­же да ста­ва ду­ма са­мо за ед­но из­жи­вя­ва­не на пос­лед­с­т­ви­ята от действието, ко­ито сре­щат "Азът" тогава, ко­га­то не­го­ви­те спо­соб­нос­ти не са същите, как­ви­то са би­ли по вре­ме на живота, в кой­то дейс­т­ви­ето е би­ло извър- шено. Последствията от то­ва дейс­т­вие мо­гат да се ви­дят са­мо в един друг зе­мен живот.

Следователно, ко­га­то ня­кое външ­но съ­би­тие ни из­не­над­ва и ние чувст- вуваме, че то е свър­за­но с на­шия Аз по съ­щия начин, как­то спо­ме­нът се по­явя­ва у нас "отвътре", ние тряб­ва да разберем, че има­ме ра­бо­та с пос­лед­с­т­ви­ята от на­ши­те действия, ко­ито сме из­вър­ши­ли в ед­но ми­на­ло съществувание.

Ето как ин­тим­но­то наб­лю­де­ние на живота, т. е. наблюдението, ръ­ко­во­де­но от ед­на пра­вил­на ми­съл и раз­би­ра­не на живота, ни до­веж­да до ед­но схващане, из­г­леж­да­що па­ра­док­сал­но за обик­но­ве­но­то съзнание, схващане, спо­ред ко­ето съд­ба­та на ед­но зем­но съ­щес­т­ву­ва­ние за­ви­си от де­ла­та из­вър­ше­ни в ед­но ми­на­ло съществувание. Тази пред­с­та­ва ще по­лу­чи сво­ята за­вър­ше­на ця­лост са­мо чрез свръх­се­тив­но­то познание: без не­го тя е ед­на сянка. Същата представа, пос­тиг­на­та до­ри и са­мо от обик­но­ве­но­то съзнание, съ­що под­гот­вя душата, за да мо­же да съ­зер­ца­ва сво­ите ис­ти­ни в хо­да на свръх­се­тив­но­то наблюдение.

Само ед­на част от мо­ята дейност се на­ми­ра във външ­ния свят; дру­га­та е в са­мия мен. Това от­но­ше­ние меж­ду Азът и дейс­т­ви­ето мо­же да се изяс­ни чрез ед­но прос­то сравнение, взе­то от ес­тес­т­ве­на­та наука. Животните, ко­ито ня­ко­га са се за­се­ли­ли в пе­ще­ри­те на Кентъки, са има­ли зрение. Впоследствие, по­ра­ди жи­во­та си в тях, те са го загубили. Животът в тъм­ни­на е зат­во­рил очи­те им. Физическата и хи­ми­чес­ка­та дейност, свойс­т­ве­на на очи­те по времето, ко­га­то са осъ­щес­т­вя­ва­ли зрението, са престанали. Потокът от храна, кой­то по­-ра­но се е из­пол­з­вал за та­зи дейност, се­га е от­п­ра­вен по­-на­та­тък към дру­ги органи. Сега те­зи жи­вот­ни не мо­гат да жи­ве­ят ни­къ­де другаде, ос­вен в те­зи пещери. Чрез сво­ите действия, чрез миграцията, те са съз­да­ва­ли ус­ло­ви­ята за по­-къс­ния си живот. Миграцията е ста­на­ла част от съд­ба­та им.
Така е и с чо­веш­кия Дух. Душата му пре­да­ва оп­ре­де­ле­ни способности, са­мо ко­га­то действува. Те съ­от­ветс­т­ву­ват на из­вър­ше­ни­те дела. Чрез ед­но действие, ко­ето ду­ша­та извършва, в нея се съз­да­ват по­тен­ци­ал­ни за­лож­би за дру­го действие, ко­ето ще бъ­де плод на първото. Душата но­си та­зи пред­раз­по­лож­ба в се­бе си ка­то ед­на необходимост, до­ка­то вто­ро­то дейс­т­вие се осъ­щес­т­ви докрай. Може да се ка­же също, че ед­но из­вър­ше­но дейс­т­вие вла­га в ду­ша­та необходимостта, тя да пред­п­ри­еме и дру­го действие, ко­ето е пос­ле­ди­ца от първото.

Човешкият Дух на­ис­ти­на под­гот­вя съд­ба­та си чрез сво­ите действия. С това, ко­ето те вър­шил в пре­диш­ния си живот, той се сблъс­к­ва в но­вия живот.

Някой би попитал: как мо­же да се слу­чи това, след ка­то чо­веш­ки­ят дух при сво­ето пре­въп­лъ­тя­ва­не ид­ва в един на­пъл­но друг свят, раз­ли­чен от този, кой­то той ня­ко­га е напуснал? Този въп­рос е пре­диз­ви­кан от ед­на повърхностна, но дъл­бо­ко вко­ре­не­на в жи­во­та пред­с­та­ва за връз­ки­те на съдбата. Ако от­пъ­ту­вам от Европа за Америка, ще на­ме­ря там ед­но на­пъл­но но­во обкръжение. И въп­ре­ки това, жи­во­тът ми в Америка ще за­ви­си на­пъл­но от пре­диш­ния ми жи­вот в Европа.

Това об­к­ръ­же­ние ще бъ­де раз­лич­но в за­ви­си­мост от обстоятелството, дали, нап­ри­мер в Европа съм бил ме­ха­ник или бан­ков служител. Ве- роятно в пър­вия слу­чай аз от­но­во ще бъ­да об­г­ра­ден от машини, а във вто­рия - от фи­нан­со­ви институции. Във все­ки случай, мо­ят пре­ди­шен жи­вот ще оп­ре­де­ли се­гаш­но­то ми обкръжение; от це­лия об­к­ръ­жа­ващ свят той прив­ли­ча са­мо оне­зи неща, ко­ито са му близки. Така е и с Духът-Себе. Той по не­об­хо­ди­мост се об­г­раж­да в но­вия си жи­вот с всич­ко онова, ко­ето му е би­ло близ­ко в пре­диш­ния живот.

Ето за­що съ­нят е един об­що­упот­ре­бя­ван сим­вол на смъртта, по­не­же по вре­ме на съ­ня си, чо­век из­бяг­ва от мястото, къ­де­то го очак­ва не­го­ва­та съдба. Докато чо­век спи, съ­би­ти­ята продължават, без той да мо­же да вли­яе вър­ху тех­ния ход. И въп­ре­ки това, жи­во­тът ни през но­вия ден за­ви­си от пос­ле­ди­ци­те на на­ши­те дейс­т­вия от вче­раш­ния ден. Наистина, вся­ка сут­рин на­ша­та лич­ност се въп­лъ­ща­ва от­но­во в све­та на на­ши­те действия. Откъснат от нас през нощта, то­зи свят се простира, та­ка да се каже, око­ло нас през це­лия ден.

Същото е и с дейс­т­ви­ята от пре­диш­ни­те съ­щес­т­ву­ва­ния на човека. Те са свър­за­ни с не­го ка­то не­го­ва съдба, как­то и жи­во­тът в пе­ще­ри­те ос­та­ват свър­за­ни с животните, ко­ито чрез миг­ра­ци­ята си в тях са за­гу­би­ли сво­ето зрение. Както те­зи жи­вот­ни не мо­гат да жи­ве­ят ни­къ­де другаде, ос­вен в об­к­ръ­жа­ва­ща­та ги среда, ко­ято са­ми са избрали, та­ка и чо­веш­ки­ят Дух мо­же да жи­вее един­с­т­ве­но в об­к­ръ­жа­ва­щия свят, кой­то сам е съз­дал чрез сво­ите действия. Да на­ми­рам вся­ка сут­рин ситуацията, ко­ято

Напротив, чо­веш­ки­ят Дух тряб­ва неп­рес­тан­но да се пре­въп­лъ­тя­ва и законът, кой­то ца­ру­ва над него, го при­нуж­да­ва да до­на­ся в сво­ите след­ва­щи съ­щес­т­ву­ва­ния пло­до­ве­те от пре­диш­ни­те животи. Душата жи­вее в настоящето. Но то­зи жи­вот в нас­то­яще­то не е не­за­ви­сим от пре­диш­ния живот. Превъплъщаващият Дух из­в­ли­ча сво­ята съд­ба от пре­диш­ния живот. И та­зи съд­ба оп­ре­де­ля не­го­вия нов живот. Какви впе­чат­ле­ния би мог­ла да има душата, кои ней­ни же­ла­ния ще се удовлетворяват, как­ви ра­дос­ти и скър­би ще я сполетят, с как­ви хо­ра тя ще се срещне, за­ви­си от това, как­ви са бил и де­ла­та и в пре­диш­ни­те пре­въп­лъ­ще­ния на Духа.

Душата ще тряб­ва от­но­во да на­ме­ри хората, с ко­ито е би­ла свър­за­на в един ми­нал живот, за­що­то отношенията, ко­ито са съ­щес­т­ву­ва­ли меж­ду тях, не­из­беж­но но­сят оп­ре­де­ле­ни последствия. Душите на те­зи хо­ра съ­що се стре­мят да се пре­ро­дят в съ­що­то време, в ко­ето се пре­раж­да и тя. Следователно, жи­во­тът на ду­ша­та е ед­но след­с­т­вие от съдбата, ко­ято чо­веш­кия Дух из­ко­ва­ва сам. Животът на чо­ве­ка меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та за­ви­си от три фактора. Те ле­жат от­въд гра­ни­ци­те на жи­во­та и смъртта. Тялото се под­чи­ня­ва на за­ко­ни­те на наследствеността; ду­ша­та се под­чи­ня­ва на съдбата, ко­ято чо­век из­г­раж­да сам. Тази съдба, из­г­ра­де­на от са­мия човек, мо­же да се на­зо­ве със ста­ро­то име, не­го­ва карма. А Духът се под­чи­ня­ва на за­ко­на на прераждането, на пов­та­ря­щи­те се зем­ни животи.

Следователно, от­но­ше­ни­ето меж­ду тялото, ду­ша­та и Духа мо­же да се из­ра­зи така: ду­хът е вечен; раж­да­не­то и смър­т­та дейс­т­ву­ват в тя­ло­то спо­ред за­ко­ни­те на фи­зи­чес­кия свят; жи­во­тът на душата, кой­то е под­чи­нен на съдбата, свър­з­ва те­зи еле­мен­ти в хо­да на ед­но зем­но въплъще- ние. Всяко по­-на­та­тъш­но поз­на­ние на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во пред­по­ла­га поз­на­ни­ето на "три­те свята", на ко­ито той принадлежи. Те са пред­мет на след­ва­щи­те описания.

С по­мощ­та на чис­та­та логика, вся­ко мислене, ко­ето раз­г­леж­да яв­ле­ни­ята на жи­во­та и не се стра­ху­ва от сво­ите край­ни изводи, мо­же да стиг­не до иде­ята за пре­раж­да­не­то и Кармата. Ако е вярно, че ми­на­ли­те съ­щес­т­ву­ва­ния се прос­ти­рат пред от­во­ре­но­то "ду­хов­но око" на яс­но­ви­де­ца под фор­ма­та на изживявания, не по­-мал­ко вяр­но е, че ис­тин­нос­т­та на та­зи идея е дос­тъп­на и за разума.

Т Р И Т Е С В Я Т А