З А Б Е Л Е Ж К И И Д О П Ъ Л Н Е Н И Я

З А Б Е Л Е Ж К И И Д О П Ъ Л Н Е Н И Я

Обаче в та­зи об­ласт ни­кой не мо­же да се из­диг­не над аб­с­т­рак­т­ни­те и схе­ма­тич­ни понятия, ако не приеме, че силата, ко­ято из­г­раж­да жи­во­та и чи­ито из­точ­ни­ци имат по­-висш про­из­ход от то­зи на не­ор­га­нич­ни­те си- ли, мо­же да бъ­де въз­п­ри­ета един­с­т­ве­но в рам­ки­те на свръх­се­тив­но­то

КЪМ СТР. 13-20 За ня­ко­го би мог­ло да изглежда, ся­каш опи­са­но­то в та­зи кни­га раз­де­ля­не на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во про­из­ти­ча от ед­но чис­то про­из­вол­но обо­со­бя­ва­не на раз­лич­ни със­тав­ни час­ти в ця­лос­т­ния ду­ше­вен живот. Налага се да изтъкнем, че то­ва раз­де­ля­не на ця­лос­т­ния ду­ше­вен жи­вот има значение, по­доб­но на онова, ко­ето ус­та­но­вя­ва­ме при по­ява­та на се­дем­те цвята, след ка­то свет­ли­на­та е пре­ми­на­ла през ед­на призма. Това, ко­ето фи­зи­кът пра­ви за да обяс­ни свет­лин­ни­те яв­ле­ния след ка­то приз­ма­та е раз­ло­жи­ла свет­ли­на­та на се­дем цвя­та съ­що­то из­вър­ш­ва и ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел по от­но­ше­ние на ду­шев­ния свят и не­го­ва­та природа. Седемте със­тав­ни час­ти на ду­ша­та да­леч не са ня­как­ва аб­с­т­рак­т­на измислица, ко­ято ва­жи в пъл­на си­ла и за се­дем­те цвята, на ко­ито приз­ма­та раз­ла­га светлината. И в два­та слу­чая де­ле­не­то се ос­но­ва­ва на са­ми­те фак­ти и тях­на­та вът­реш­на природа. Разликата е тази, че се­дем­те със­тав­ни цвя­та на свет­ли­на­та ста­ват ви­ди­ми чрез един вън­шен процес, до­ка­то се­дем­те със­тав­ни час­ти на ду­ша­та ста­ват ви­ди­ми чрез ду­хов­но­то наб­лю­де­ние вър­ху ней­на­та ис­тин­с­ка природа. А ис­тин­с­ка­та при­ро­да на ду­ша­та изоб­що не мо­же да бъ­де раз­б­ра­на без спо­ме­на­то­то обо­со­бя­ва­не на ней­ни­те се­дем части. Чрез три­те си части: фи­зи­чес­ко тяло, жиз­не­но тя­ло и ду­шев­но тяло, ду­ша­та при­над­ле­жи към пре­ход­ния свят; с дру­ги­те си че­ти­ри час­ти тя пус­ка сво­ите ко­ре­ни във вечността. В "един­на­та душа" пре­ход­но­то и веч­но­то са не­раз­дел­но свързани. Ако не вник­нем в опи­са­но­то де­ле­не на душата, не мо­жем да об­х­ва­нем и ней­ни­те връз­ки с Космоса. Нека да при­бег­нем до след­но­то сравнение. Хими- кът раз­ла­га во­да­та на во­до­род и кислород. В "един­на­та вода" те­зи два еле­мен­та не мо­гат да бъ­дат наблюдавани, ма­кар и все­ки от тях да за­паз­ва сво­ята соб­с­т­ве­на същност. Както водородът, та­ка и кис­ло­ро­дът об­ра­зу­ват хи­ми­чес­ки съ­еди­не­ния с дру­ги­те елементи. Така и при смър­т­та три­те "низ­ши час­ти на душата" се съ­еди­ня­ват с пре­ход­ния свят, а че­ти­ри­те по­-вис­ши час­ти вли­зат във връз­ка с вечността. Който от­каз­ва да при­еме опи­са­но­то де­ле­не на душата, при­ли­ча на един химик, кой­то не ис­ка да знае ни­що за факта, че во­да­та се със­тои от кис­ло­род и водород.

КЪМ СТР. 13 Духовнонаучните из­ло­же­ния след­ва да бъ­дат при­ема­ни в тех­ния то­чен смисъл. Защото ця­ла­та им стойност се със­тои в точ­но­то фор­му­ли­ра­не на идеите. Ако нап­ри­мер във фразата: "при жи­вот­но­то усе­ща­ни­ята не са свър­за­ни със са­мос­то­ятел­ни мисли, а с импулси, ко­ито про­из­ли­зат от не­пос­ред­с­т­ве­ни­те изживявания" пре­неб­рег­нем ду­ма­та "самостоятелни", лес­но бих­ме стиг­на­ли до пог­реш­но­то становище, че в жи­во­тин­с­ки­те усе­ща­ния или ин­с­тин­к­ти не се на­мес­ват ни­как­ви мисли. Обаче ис­тин­с­ка­та Наука за ду­ха по­чи­ва вър­ху познанието, спо­ред ко­ето всич­ки вът­реш­ни из­жи­вя­ва­ния на жи­вот­но­то (как­то и на вся­ко съ­щес­т­ву­ва­ние изобщо) са из­ця­ло про­ник­на­ти от мисли. Само че в мис­ли­те на жи­вот­но­то са не из­раз на един сво­бо­ден "Аз", а на он­зи жи­во­тин­с­ки "гру­пов Аз", кой­то оп­ре­де­ля жи­во­тин­с­ко­то по­ве­де­ние ка­то ед­на външ­на сила. Този гру­пов Аз не се на­ми­ра във фи­зи­чес­кия свят, как­то Азът на човека, а уп­раж­ня­ва сво­ите дейс­т­вия от ду­шев­ния свят. (По-точни опи­са­ния ще на­ме­ри те в мо­ята "Тайна наука") Същественото при чо­ве­ка е, че вът­ре в не­го мис­ли­те во­дят един са­мос­то­яте­лен жи­вот и би­ват из­жи­вя­ва­ни ка­то мис­ли непосредствено, а не по кос­вен път на усещанията.

КЪМ СТР. 14 Когато мал­ки­те де­ца каз­ват за се­бе си, че "Карл е умен" или "Мария ис­ка това", тряб­ва яс­но да посочим: тук важ­на е не ран­на­та или къс­на упот­ре­ба на ду­ма­та "Аз", а ва­жен е он­зи момент, ко­га­то те съз­на­тел­но свър­з­ват ду­ма­та "Аз" с ха­рак­тер­на­та за нея представа. Ако де­ца­та са­мо чу­ват та­зи ду­ма от ус­та­та на възрастните, те съ­що мо­гат да я произнасят, но без да има как­ва­то и да е идея за "Азът". Все пак, в по­ве­че­то случаи, до­ри къс­на­та упот­ре­ба на та­зи дума, го­во­ри за един ва­жен мо­мент от развитието, а именно, пос­те­пен­но­то пре­ми­на­ва­не на смът­но­то Азово усе­ща­не в пра­вил­на идея за Аза.

КЪМ СТР. 17-19 Истинската същ­ност на "интуицията" е опи­са­на в мо­ите кни­ги "Как се пос­ти­гат поз­на­ния за вис­ши­те светове?" и "Въведение в Тайната наука". При не­доб­ро внимание, лес­но би мог­ло да се на­ме­ри из­вес­т­но про­ти­во­ре­чие в упот­ре­ба­та на то­зи из­раз на оп­ре­де­ле­ни мес­та в по­со­че­ни­те две книги, за раз­ли­ка от смисъла, кой­то вла­гам тук. Това про­ти­во­ре­чие на­пъл­но изчезва, ако си припомним, че за свръх­се­тив­но­то познание, ре­ал­нос­т­та на ду­хов­ния свят, пос­ти­га­на чрез интуицията, се про­явя­ва пред Духът-Себе в сво­ята на­й-­низ­ша степен, как­то и външ­но­то би­тие се про­явя­ва в све­та на усещанията.

КЪМ СТР. 20 Относно "пре­въп­лъ­ще­ни­ето на ду­ха и съдбата". Нека да се има предвид, че в та­зи гла­ва аз се опи­тах да из­г­ра­дя представи, поз­во­ля­ва­щи да раз­г­леж­да­ме до как­ва сте­пен чо­веш­кия жи­вот и чо­веш­ка­та съд­ба сви­де­тел­с­т­ву­ват за прераждането, ка­то при то­ва при­бяг­нах не до оп­ре­де­ле­ни ду­хов­но­на­уч­ни факти, а до ед­но чис­то мис­лов­но об­х­ва­ща­не на са­мия чо­веш­ки живот. Естествено, те­зи пред­с­та­ви ще из­г­леж­дат

В ед­но от пис­ма­та си той пише: "Ако вни­ма­тел­но наб­лю­да­ва­ме живота, ще ус­та­но­вим че в съд­ба­та на по­ве­че­то хо­ра съ­щес­т­ву­ва оп­ре­де­лен план, кой­то им е на­ло­жен или от тях­на­та соб­с­т­ве­на природа, или от външ­ни обстоятелства. Колкото раз­но­об­раз­ни и про­мен­ли­ви да са тех­ни­те жиз­не­ни условия, в край­на смет­ка про­ли­ча­ва ед­но цяло, ед­на съгласуваност. . . Ръката на съдбата, кол­ко­то и да са скри­ти ней­ни­те действия, се про­явя­ва съв­сем ясно: тя мо­же да бъ­де зад­ви­же­на как­то от външни, та­ка и от вът­реш­ни импулси, а мно­го чес­то - до­ри от ко­рен­но про­ти­во­по­лож­ни мо­ти­ви кол­ко­то и обър­кан да е един живот, в не­го ви­на­ги мо­же да се от­к­рие оп­ре­де­ле­на посока, оп­ре­де­ле­на тенденция". Подобно твър­де­ние лес­но мо­же да бъ­де оспорени, осо­бе­но от хора, ко­ито прос­то не же­ла­ят да на­со­чат сво­ето вни­ма­ние към съ­щин­с­кия про­из­ход на ду­шев­ни­те изживявания.

Авторът на нас­то­яща­та кни­га смята, че в из­ло­же­ни­ето си за пов­та­ря­щи­те се зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния и съд­бата, е очер­тал точ­ни­те граници, всред ко­ито чо­век мо­же да стиг­не до яс­ни пред­с­та­ви за причините, ко­ито сто­ят в ос­но­ва­та на не­го­вия живот.

Авторът по­ка­за още, че възгледите, фор­ми­ра­ни в на­й-­общ вид от то­зи род представи, са са­мо мис­лов­на под­го­тов­ка за всич­ко онова, ко­ето Науката за Духа мо­же да ни открие. И тък­мо та­зи мис­лов­на под­го­тов­ка изис­к­ва на свой ред оп­ре­де­ле­на ду­шев­на нагласа, ко­ято - ако бъ­де пра­вил­но за­мис­ле­на и се стре­ми не да "доказва" ед­но или друго, а прос­то да "упражнява" ду­ша­та - ще ни ос­во­бо­ди от вся­как­ви пре­ду­беж­де­ния и ще ни нап­ра­ви въз­п­ри­ем­чи­ви за познания, ко­ито до­то­га­ва сме смя­та­ли за ненужни.

КЪМ СТР. 30 В пос­лед­на­та гла­ва на та­зи кни­га - "Пътят към поз- нанието" - аз за­сег­нах са­мо нак­рат­ко въп­ро­са за "Духовните въз­п­ри­ема­тел­ни органи"; по­ве­че под­роб­нос­ти за тях са да­де­ни в съ­чи­не­ни­ята ми "Как се пос­ти­гат поз­на­ния за вис­ши­те светове?" и "Въведение в Тайната наука".

КЪМ СТР. 39 Поради обстоятелството, че в ду­хов­ния свят не съ­щес­т­ву­ва оно­ва спокойствие, ко­ето е ха­рак­тер­но за фи­зи­чес­кия свят, не би тряб­ва­ло да ва­дим заключение, че там ца­ри неп­ре­къс­на­то безпокойство. И наистина, там къ­де­то са в си­ла "първообразите", не съ­щес­т­ву­ва ни­ка­къв "застой", а един вид ду­хов но спокойствие, съ­че­та­но с твор­чес­ка деятелност. Можем да го срав­ним с ти­хо­то удов­лет­во­ре­ние на ощас­т­ли­ве­ния Дух, про­явя­ва­що се не в бездействието, а нап­ро­тив - в нес­пир­на­та съ­зи­да­тел­на дейност.

КЪМ СТР. 40 Принуден съм да упот­ре­бя ду­ма­та "цели", за да обоз­на­ча силите, нап­рав­ля­ва­щи све­тов­но­то развитие, ма­кар че по то­зи на­чин да­вам по­вод те да бъ­дат отъж­дес­т­ве­ни с чис­то чо­веш­ки намерения. Тази греш­ка мо­же да бъ­де избегната, са­мо ако на ду­ми­те - за­ети по не­об­хо­ди­мост от об­лас­т­та на чо­веш­ки­те вза­имо­от­но­ше­ния - се при­да­де един мно­го по­-висш смисъл, кой­то пре­мах­ва от тях ог­ра­ни­че­но­то чо­веш­ко тълкуване, за да ги обо­га­ти с не­що съ­вър­ше­но ново, до ко­ето се приб­ли­жа­ва­ме в оне­зи мо­мен­ти от живота, когато, та­ка да се каже, се из­ди­га­ме над са­ми­те се­бе си.

КЪМ СТР. 45 По-големи под­роб­нос­ти за "ду­хов­но­то слово" ще на­ме­ри­те в мо­ята кни­га "Въведение в Тайната наука".

КЪМ СТР. 49 Когато тук заявявам, че "човекът, дос­тиг­нал та­зи степен, сам оп­ре­де­ля целите, към ко­ито ще се стре­ми през след­ва­що­то въплъ- щение", аз ис­кам да за­гат­на за осо­бе­но със­тояние на душата, в ко­ето се на­ми­ра тя през пе­ри­ода меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. Ако "уда­рът на съдбата" за­ся­га чо­ве­ка по вре­ме на фи­зи­чес­кия живот, ду­шев­на­та нагласа, ха­рак­тер­на за то­зи живот, ще го въз­п­ри­ема­ме ка­то нещо, ко­ето е в про­ти­во­ре­чие с чо­веш­ка­та воля: оба­че през пе­ри­ода меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, в ду­ша­та пул­си­ра ед­на си­ла - по­доб­на на во­ля­та - ко­ято не­умо­ли­мо во­ди чо­ве­ка към вре­ме­то и мястото, къ­де­то той ще по-­
не­се уда­ри­те на съдбата. Сега ду­ша­та виж­да сво­ето несъвършенство, дъл­жа­що се на пре­диш­ни­те зем­ни жи­во­ти и на­й-­ве­че на до­пус­на­ти те зло­де­яния или неп­ра­вил­ни мисли. През пе­ри­ода меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, у нея се про­буж­да един подтик, по­до­бен на волята, кой­то я ка­ра да отс­т­ра­ни то­ва несъвършенство. Следователно, тя съз­да­ва в се­бе си оп­ре­де­ле­на тенденция, спо­ред ко­ято в след­ва­щия жи­вот ще се ус­т­ре­ми към ед­но или дру­го нещастие, за да отс­т­ра­ни не­съ­вър­шен­с­т­ва­та чрез по­не­се­но­то страдание.

Въплъщавайки се във фи­зи­чес­ко­то тяло, ду­ша­та до­ри не подозира, че тя са­ма се стре­ми към "уда­ри­те на съдбата" още по вре­ме­то на сво­ето чис­то ду­хов­но съществувание. С дру­ги думи, то­ва ко­ето от глед­на точ­ка на зем­ния жи­вот из­г­леж­да край­но не­же­ла­тел­но и отблъскващо, е би­ло по­же­ла­но от ду­ша­та още пре­ди фи­зи­чес­ко­то раж­да­не на човека. "В ло­но­то на вечността, чо­век сам оп­ре­де­ля сво­ето бъдеще".

КЪМ СТР. 55 Главата "За мис­лов­ни­те фор­ми и чо­веш­ка­та аура" съ­дър­жа неща, ко­ито лес­но мо­гат да по­ро­дят ре­ди­ца недоразумения. Против- ниците на из­ло­же­ни­те идеи ще на­ме­рят тук твър­де удоб­ни по­во­ди за сво­ите възражения. И действително, близ­ко до ума е, че мно­зи­на ще по­ис­кат от яс­но­ви­де­ца да под­ло­жи сво­ите твър­де­ния на из­вес­т­на провер- ка, как­то то­ва е при­ето в об­лас­т­та на ес­тес­т­ве­ни­те науки. Да, все­ки би мо­гъл да по­ис­ка следното: лицата, пре­тен­ди­ра­щи че виж­дат аурата, да бъ­дат съб­ра­ни за­ед­но с други, за да по­лу­чат впе­чат­ле­ни­ето от тях­на­та аура и да раз­ка­жат как­ви мис­ли и чув­с­т­ва от­к­ри­ват те там. Ако тех­ни­те опи­са­ния съв­па­дат и ако се установи, че наб­лю­да­ва­ни­те ли­ца дейс­т­ви­тел­но имат по­со­че­ни­те мис­ли и чувства, то­га­ва мо­же да се при­еме на­ли­чи­ето на чо­веш­ка­та аура. Несъмнено, то­ва е ка­за­но на­пъл­но в ду­ха на ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то мислене.

Обаче не­ка да раз­мис­лим и вър­ху следното: работата, ко­ято ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел из­вър­ш­ва над сво­ята ду­ша и ко­ято ще раз­вие у не­го спо­соб­нос­т­та за ду­хов­но виждане, има за цел той да пос­тиг­не тък­мо та­зи способност. А да­ли в кон­к­рет­ния слу­чай той ще до­ло­ви не­що от ду­хов­ния свят и как­во ще бъ­де то, то­ва ве­че не за­ви­си от него. Свръхсетив- ните въз­п­ри­ятия ид­ват ка­то дар от ду­хов­ния свят. Той не мо­же да ги предизвика, а тряб­ва да из­ча­ка тях­но­то появяване. не­го­ви­те лич­ни на­ме­ре­ния за ус­ко­ря­ва­не на то­зи род възприятия, изоб­що не мо­гат да бъ­дат раз­г­леж­да­ни ка­то по­раж­дащ фактор. Обаче все­ки експеримент, за­мис­лен в ду­ха на ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то мислене, на­сър­ча­ва тък­мо те­зи наме- рения.

Само че ду­хов­ни­ят свят не се под­чи­ня­ва на заповеди. Ако все пак тряб­ва да се нап­ра­ви по­до­бен опит, той ще ста­не под ръ­ко­вод­с­т­во­то на ду­хов­ния свят. Тъкмо там ед­но или дру­го свръх­се­тив­но Същество взе­ма
решението, спо­ред ко­ето мис­ли­те на оп­ре­де­лен чо­век или хо­ра се от­к­ри­ват за един или ня­кол­ко ясновидци. И то­га­ва те­зи яс­но­вид­ци би­ха мог­ли да се съберат, но ве­че след­вай­ки един ду­хо­вен подтик.

В то­зи слу­чай тех­ни­те опи­са­ния ще съв­пад­нат напълно. Колкото и па­ра­док­сал­но да зву­чи то­ва за ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то мислене, то е един ре­ален факт. Духовните "експерименти" не мо­гат да се про­веж­дат по съ­щия на­чин как­то физическите. Ако нап­ри­мер един яс­но­ви­дец бъ­де по­се­тен от не­поз­на­то лице, той не мо­же чис­то и прос­то да се "залови" с из­с­лед­ва­не на не­го­ва­та аура. Обаче ако в ду­хов­ния свят е на­ли­це съ­от­вет­ния мотив, яс­но­ви­де­цът ще ви­ди аурата.

С те­зи ня­кол­ко ду­ми бих же­лал да на­со­ча чи­та­те­ля към недоразумение- то, на ко­ето се дъл­жи ве­че спо­ме­на то­то възражение. Науката за Духа има за свой дълг да по­со­чи пътя, по кой­то хо­ра­та ще стиг­нат до виж­да не­то на аурата. На този, кой­то се стре­ми към познанието, тя напомня: "под­чи­ни ду­ша­та си на ус­ло­ви­ята ко­ито яс­но­вид­с­т­во­то изисква, и ти ще виж­даш в свръх­се­тив­ния свят". Впрочем мно­го по­-­удоб­но би би­ло да се из­пъл­ня­ват по­со­че­ни­те по­-го­ре изис­к­ва­ния на ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то мислене; са­мо че кой­то се при­дър­жа към тях, по­каз­ва сво­ята не­за­поз­на­тост до­ри с ос­нов­ни­те по­ло­же­ния на Науката за духа.

Описанието на "чо­веш­ка­та аура", ко­ято да­вам в та­зи книга, ня­ма за цел да за­до­во­ли "свръхсетивната" жаж­да за сензации, ко­ято "от­въд­ни­ят свят" про­буж­да у мно­го хора. Тази жаж­да ще бъ­де за­до­во­ле­на са­мо там, къ­де­то чо­веш­ко­то раз­би­ра­не за Духа не се раз­ли­ча­ва по ни­що от раз­би­ра­не­то за фи­зи­чес­кия свят. За бе­леж­ки­те от­нос­но спе­ци­ал­ни­ят начин, по кой­то тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме цве­то­ве­те на аурата, би след­ва­ло да са дос­та­тъч­ни за да ни пред­па­зят от по­доб­ни грешки. Обаче този, кой­то се стре­ми към точ­на пред­с­та­ва за нещата, не­из­беж­но сти­га до извода, че чо­веш­ка­та ду­ша по не­об­хо­ди­мост се до­би­ра до ед­но ду­хов­но - а не се­тив­но - проз­ре­ние за аурата, ед­ва след ка­то е ми­на­ла през съ­от­вет­ни­те из­жи­вя­ва­ния в ду­хов­ния и в ду­шев­ния свят. Без то­ва прозрение, из­жи­вя­ва­ни­ята ос­та­ват неосъзнати.

Разбира се, не би­ва да смес­ва­ме прозрението, ко­ето обик­но­ве­но е от об­раз­но естество, със са­ми­те изживявания; оба­че след­ва да сме наясно, че те­зи из­жи­вя­ва­ния на­ми­рат своя съ­вър­шен из­раз тък­мо в прозрението, в образа. Душата не съз­да­ва про­из­вол­но то­зи образ; той из­г­раж­да сам се­бе си в про­це­са на свръх­се­тив­но­то възприятие.

Днес лес­но бих­ме из­ви­ни­ли един естествоизпитател, ко­га­то той се опит­ва да го­во­ри за един вид "чо­веш­ка аура", как­то пра­ви то­ва проф. д-р Мориц Бенедикт в сво­ята кни­га Ruten und Pendellehre. "има нез­на­чи­те­лен брой хора, ко­ито мо­гат да виж­дат "на тъмно". По-голямата част от тях виж­дат във тъм­ни­на­та дос­та предмети, ли­ше­ни от цветове, и са­мо

Тук аз ня­мам ни­как­во на­ме­ре­ние да ко­мен­ти­рам из­с­лед­ва­ни­ята на проф. Бенедикт - ко­ито впро­чем са ед­ни от на­й-­ин­те­рес­ни­те в об­лас­т­та на съв­ре­мен­ни­те ес­тес­т­ве­ни на­уки - ни­то пък ще се въз­пол­з­вам от удоб­ния случай, как­то би­ха на пра­ви­ли мнозина, да "оправдая" Науката за Духа с доводи, взе­ти от ес­тес­т­ве­на­та наука. Исках са­мо да покажа, как в оп­ре­де­ле­ни слу­чаи ес­тес­т­во­из­пи­та­те­лят мо­же да стиг­не до твърдения, ко­ито са дос­та близ­ки до те­зи на Науката за Духа. Все пак тряб­ва да изтъкна, че въз­п­ри­ема­на­та по ду­хо­вен на­чин аура, за ко­ято ста­ва дума, е не­що съв­сем раз­лич­но от аурата, наб­лю­да­ва­на и опи­са­на от проф. Бенедикт с по­мощ­та на чис­то фи­зи­чес­ки средства. Несъмнено, бих­ме из­пад­на­ли в го­ля­мо заблуждение, ако сметнем, че "ду­хов­на­та аура" мо­же да бъ­де про­уч­ва­на с ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни средства.