Е С Т Е С Т В О Т О Н А Ч О В Е К А

Е С Т Е С Т В О Т О Н А Ч О В Е К А

От та­зи ми­съл на Гьоте, вни­ма­ни­ето ни се на­соч­ва към три неща. Първо, то­ва са са­ми­те предмети, чи­ето съ­щес­т­ву­ва­ние ни се от­к­ри­ва пос­то­ян­но чрез на­ши­те сетива, ко­ито усещаме, миришем, вкусваме, чу­ва­ме и виж- даме. Второ, то­ва са впечатленията, ко­ито те пре­диз­вик­ват у нас и ко­ито ги ха­рак­те­ри­зи­рат ка­то нещо, ко­ето се отвращаваме; ка­то нещо, ко­ето на­ми­ра­ме за при­ят­но или неприятно, за по­лез­но или вредно. И трето, то­ва са познанията, ко­ито при­до­би­ва­ме като, та­ка да се ка­же "божествени" същества, за ес­тес­т­во­то на те­зи предмети; то­ва са тай­ни­те на би­ти­ето и на дейс­т­ви­ето на те­зи предмети, ко­ито ни се откриват.

Тези три сфе­ри се раз­ли­ча­ват яс­но в чо­веш­кия живот. Така, чо­век си да­ва сметка, че е втъ­кан в све­та по три раз­лич­ни начина. Първия на­чин се свеж­да до това, ко­ето му е вродено, ко­ето той при­ема не­пос­ред­с­т­ве­но ка­то да­ден се­ти­вен факт. Чрез вто­рия на­чин той пра­ви све­та свое соб­с­т­ве­но достояние, нещо, ко­ето има зна­че­ние за него. Третият на­чин пред­с­тав­ля­ва целта, към ко­ято той тряб­ва неп­рес­тан­но да се стреми. Защо све­тът се по­каз­ва на чо­ве­ка по та­къв тро­ичен начин? Едно прос­то наб­лю­де­ние мо­же да ни изяс­ни това: ми­на­вам ед­на ливада, пъл­на с цветя. Цветята ми по­каз­ват цве­то­ве­те си, ко­ито виж­дам с очи. Това е факт, кой­то при­емам ка­то даден. Изпитвам удо­вол­с­т­вие от пищ­нос­т­та на цве- товете.

С то­ва пра­вя то­зи факт род­с­т­вен със се­бе си. Чрез мо­ите чув­с­т­ва аз свър­з­вам цве­тя­та със соб­с­т­ве­но­то си съществувание. След ед­на го­ди­на ми­на­вам от­но­во през съ­ща­та ливада. Тук има но­ви цветя, из­пит­вам чрез тях ед­на но­ва наслада.

Удоволствието ми от пре­диш­на­та го­ди­на из­п­лу­ва ка­то спомен. Той е в мен; предметът, от кой­то то е възбудено, е в миналото. Но цветята, ко­ито виж­дам се­га са същите, как­то те­зи от ми­на­ла­та година; те са из­рас­на­ли по съ­щи­те закони, как­то и онези. Ако аз съм изу­чил те­зи за­ко­ни и съм схва­нал тях­но­то естество, ще ги от­к­рия от­но­во в таз­го­диш­ни­те цве- тя, как­то съм ги от­к­рил и в те­зи от ми­на­ла­та година. Цветята от ми­на­ла­та го­ди­на са изчезнали, ще си по­мис­ля аз, насладата, ко­ято те са­ми при- чинили, ос­та­ва са­мо в спо­ме­на ми. Той е свър­зан са­мо с мо­ето същест- вуване.

Това обаче, ко­ето съм поз­нал ми­на­ла­та го­ди­на за цве­тя­та и ко­ето от­но­во поз­на­вам та­зи година, ще ос­та­не в мен, до­ка­то рас­тат та­ки­ва цветя. То- ва ес­тес­т­во и те­зи закони, ко­ито ми се откриват, не за­ви­сят от мо­ето съществуване, как­то за­ви­си от не­го мо­ето удоволствие. Моето чув­с­т­во на удо­вол­с­т­вие ос­та­ва в мен; законите, съ­щи­на­та на цве­тя­та ос­та­ват из­вън мен, в света.

Под Тяло раз­би­рам това, чрез ко­ето не­ща­та от за­оби­ка­ля­щия ни свят се от­к­ри­ват за нас, как­то при гор­ния при­мер с цве­тя­та от ливадата.

Под Душа раз­би­рам това, чрез ко­ето чо­ве­кът свър­з­ва не­ща­та със сво­ето съществуване, това, чрез ко­ето той из­пит­ва удо­вол­с­т­вие или страдание, прив­ли­ча­не или от­б­лъс­к­ва­не по от­но­ше­ние на нещата.

Под Дух раз­би­рам това, ко­ето му се открива, когато, спо­ред из­ра­за на Гьоте, раз­г­леж­да не­ща­та "ся­каш ка­то бо­жес­т­ве­но същество". В то­зи сми­съл чо­ве­кът е със­та­вен от тяло, ду­ша и дух.

Чрез Тялото чо­век е спо­со­бен вед­на­га да вле­зе във връз­ка с нещата. Бла- годарение на Душата, той за­паз­ва в се­бе си впечатленията, ко­ито те са му направили; и със своя Дух той от­к­ри­ва това, ко­ето не­ща­та па­зят за се­бе си. Само ако раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка по от­но­ше­ние на те­зи три страни, мо­жем да се надяваме, че ще ос­вет­лим ес­тес­т­во­то му, за­що­то те­зи три стра­ни по­каз­ват по три раз­лич­ни на­чи­на по­ло­же­ни­ето му в света.

Неговото тя­ло го пос­та­вя във връз­ка с нещата, ко­ито са му да­де­ни от­вън на не­го­ви­те сетива. Веществата на външ­ния свят със­тав­ля­ват не­го­во­то тяло; си­ли­те на външ­ния свят дейс­т­ву­ват в него. Той мо­же да наб­лю­да­ва соб­с­т­ве­но­то си те­лес­но съ­щес­т­ву­ва­ние по съ­щия начин, по кой­то наб­лю­да­ва пред­ме­ти­те на външ­ния свят със се­ти­ва­та си. Обаче не­въз­мож­но е да раз­г­леж­да по съ­щия на­чин съ­щес­т­ву­ва­не­то на сво­ята душа. Всичко, ко­ето пред­с­тав­ля­ва в мен те­лес­ни процеси, аз мо­га да схва­на с фи­зи­чес­ки­те сетива. Но мо­ето удо­вол­с­т­вие или страдание, мо­ята ра­дост или скръб, не мо­гат да бъ­дат въз­п­ри­ема­ни с по­мощ­та на фи­зи­чес­ки­те сетива, ни­то от мен, ни­то от ня­кой друг. Физическото съ­щес­т­ву­ва­не на чо­ве­ка е дос­тъп­но за всич­ки и за вся­ко възприятие; ду­шев­но­то е сфера, не­дос­тъп­на за фи­зи­чес­ки­те възприятия; жи­во­тът на ду­ша­та е един соб­с­т­вен свят за човека, кой­то той но­си са­мо в се­бе си. Най-после, чрез Духа, външ­ни­ят свят му се от­к­ри­ва по един по­-висш начин. В не­го на­ис­ти­на се от­к­ри­ват тай­ни­те на света; но в ду­ха той из­ли­за из­вън се­бе си и ос­та­вя не­ща­та да го­во­рят на своя соб­с­т­вен език, от­нос­но това, ко­ето има зна­че­ние за тях, а не за него.

Човекът от­п­ра­вя пог­лед към звез­д­но­то небе: възхищението, ко­ето из­пъл­ва не­го­ва­та душа, му принадлежи; веч­ни­те за­ко­ни на звездите, ко­ито той схва­ща в духа, в мисълта, не му принадлежат; те при­над­ле­жат на са­ми­те звезди.
Следователно чо­ве­кът е граж­да­нин на три свята. Чрез Тялото си той при­над­ле­жи на света, кой­то не­го­во­то тя­ло възприема; чрез Душата си той из­г­раж­да своя соб­с­т­вен свят; чрез своя Дух той от­к­рива един свят, кой­то е по­-висш от дру­ги­те два.

Ясно е, че въп­ре­ки съ­щес­т­ве­ни­те раз­ли­чия меж­ду те­зи три свята, чрез три раз­лич­ни на­чи­на на наблюдение, ще съ­умее да пос­тиг­нем яс­но­та за учас­ти­ето на чо­ве­ка във все­ки един от тях.