Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Рудолф Щайнер и не­го­ва­та Философия на сво­бо­да­та

ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ

Възражения, от­п­ра­ве­ни ми от стра­на на фи­ло­со­фи­те вед­на­га след по­ява­та на та­зи книга, ми да­ват по­вод в то­ва но­во из­да­ние да до­ба­вя след­но­то крат­ко разяснение. Не е труд­но да си представя, че има читатели, ко­ито про­явя­ват ин­те­рес към ос­та­на­ло­то съ­дър­жа­ние на та­зи книга, но на ко­ито из­ло­же­но­то по­-до­лу ще се сто­ри из­лиш­на и не­дос­ти­жи­ма пле­те­ни­ца от аб­с­т­рак­т­ни понятия. В та­къв слу­чай мо­же и да не го четат. При фи­ло­соф­с­ко­то раз­г­леж­да­не на све­та оба­че се по­явя­ват проблеми, ко­ито во­дят на­ча­ло­то си по­-с­ко­ро от ня­кои пред­раз­съ­дъ­ци у мислителите, от­кол­ко­то от ес­тес­т­ве­ния ход на вся­ко чо­веш­ко мис­ле­не ка­то такова. Що се от­на­ся до ра­зис­к­ва­но­то в та­зи книга, на мен то ми се стру­ва задача, ко­ято за­ся­га все­ки човек, стре­мящ се към яс­но­та от­нос­но същ­нос­т­та на чо­ве­ка и не­го­ва­та връз­ка със света. А до­лу­из­ло­же­но­то пред­с­тав­ля­ва глав­но проб- лем, за чи­ето тре­ти­ра­не ня­кои фи­ло­со­фи настояват, ко­га­то ста­ва ду­ма за опи­са­ни­те в та­зи кни­га неща, тъй ка­то чрез сво­ите пред­с­та­ви те­зи фи­ло­со­фи са си съз­да­ли из­вес­т­ни трудности, ко­ито по прин­цип не съществу- ват. Когато та­ки­ва проб­ле­ми би­ват из­ця­ло подминавани, ня­кои ли­ца не­за­бав­но имат го­тов­ност да уп­рек­ват в ди­ле­тан­тс­т­во и прочее. Така се съз­да­ва мнението, ка­то че ли ав­то­рът на ед­но из­ло­же­ние от ро­да на то­ва в нас­то­яща­та кни­га не е за­поз­нат с възгледи, ос­та­на­ли не­об­съ­де­ни в са­ма­та книга.

Проблемът, за кой­то на­мек­вам тук, е следният. Има мислители, ко­ито смятат, че въз­ник­ва­ла осо­бе­на трудност, ко­га­то ня­кой по­ис­ка да раз­бе­ре
как един друг чо­веш­ки ду­ше­вен жи­вот мо­же да въз­дейс­т­ва вър­ху соб­с­т­ве­ния (на наблюдаващия). Те казват: осъз­на­ти­ят от мен свят е зат­во­рен в мен, как­то не­чий друг осъз­нат свят е зат­во­рен в другиго. Аз не мо­га да пог­лед­на в не­чий друг осъз­нат свят. Как узнавам, че два­ма­та се на­ми­ра­ме в един общ свят? Светогледът, кой­то смя­та за въз­мож­но от осъз­на­тия свят да се зак­лю­ча­ва за един неосъзнат, кой­то ни­ко­га не мо­же да бъ­де осъзнат, се опит­ва да раз­ре­ши та­зи труд­ност по след­ния начин. Той ка- зва: светът, кой­то имам в мо­ето съзнание, е зас­тъ­пе­ни­ят у мен свят на един съз­на­тел­но не­дос­ти­жим за мен свят на действителността. В не­го се на­ми­рат не­поз­на­ти­те за мен при­чи­ни­те­ли на све­та на мо­ето съзнание. В не­го се на­ми­ра и мо­ето ис­тин­с­ко същество, за ко­ето в съз­на­ни­ето си съ­що та­ка имам са­мо един застъпник. Но в не­го се на­ми­ра и съ­щес­т­во­то на дру­гия човек, зас­та­ващ пред мен. А из­жи­вя­ва­но­то в съз­на­ни­ето на то­зи друг чо­век има съ­от­вет­на­та си не­за­ви­си­ма от то­ва съз­на­ние дейс­т­ви­тел­ност в не­го­во­то същество. В областта, ко­ято не мо­же да бъ­де осъз- ната, то­ва съ­щес­т­во въз­дейс­т­ва на мо­ето пър­во­на­чал­но не­съз­на­тел­но същество, та­ка че в мо­ето съз­на­ние се съз­да­ва зас­тъп­ни­чес­т­во на онова, ко­ето при­със­т­ва в ед­но на­пъл­но не­за­ви­си­мо от мо­ето осъз­на­то из­жи­вя­ва­не съзнание. Вижда се, че тук към дос­ти­жи­мия за мо­ето съз­на­ние свят хи­по­те­тич­но се из­мис­ля друг, до кой­то мо­ето съз­на­ние не мо­же да дос­тиг­не чрез изживяване, за­що­то в про­ти­вен слу­чай съ­щес­т­ву­ва опас­ност от из­па­да­не в твърдението, че це­ли­ят вън­шен свят, кой­то спо­ред мен имам пред се­бе си, пред­с­тав­ля­ва са­мо мой осъз­нат свят, а от то­ва би след­вал - со­лип­сис­тич­ни­ят - абсурд, че и дру­ги­те лич­нос­ти жи­ве­ят са­мо в рам­ки­те на мо­ето съзнание.

Яснота по то­зи въпрос, пос­та­вян от ня­кои по­-но­ви те­че­ния в те­ори­ята на познанието, мо­же да се получи, ако се пос­та­ра­ем да об­гър­нем не­ща­та с пог­лед от глед­на точ­ка на ду­хов­но­-съ­об­раз­но­то наблюдение, въз­п­ри­ето в из­ло­же­ни­ето на та­зи книга. Какво имам на­й-­нап­ред пред се­бе си, ко­га­то зас­та­на пред дру­га личност? Вглеждам се в най-непосредственото. Това е да­де­ни­ят ми ка­то въз­п­ри­ятие се­ти­вен об­раз за тя­ло­то на дру­га­та личност, ос­вен туй слу­хо­во­то въз­п­ри­ятие на каз­ва­но­то от нея и та­ка нататък. Но аз не са­мо се вглеж­дам във всич­ко то­ва - то зад­виж­ва и мис­лов­на­та ми дейност. Стоейки в раз­ми­съл пред дру­га­та личност, въз­п­ри­яти­ето в из­вес­т­на сте­пен ми се стру­ва ду­шев­но прозрачно. При мис­лов­но­то об­х­ва­ща­не на въз­п­ри­яти­ето аз съм при­ну­ден да си кажа, че тя съв­сем не е това, ко­ето се явя­ва за външ­ни­те сетива. Сетивният об­раз раз­к­ри­ва в не­пос­ред­с­т­ве­ния и вид не­що друго, ко­ето тя пред­с­тав­ля­ва кос- вено. Нейното зас­та­ва­не пред мен е съ­щев­ре­мен­но ней­но за­ли­ча­ва­не ка­то чис­то се­ти­вен образ. Но по­ка­за­но­то от нея при то­ва за­ли­ча­ва­не ме ка­ра ка­то мис­ле­що съ­щес­т­во да из­к­лю­ча мо­ето мис­ле­не по вре­ме на ней-­

В ста­ти­ята си „Последни въп­ро­си на те­ори­ята на поз­на­ни­ето и на мета- физиката" (в спис. „Цайтшрифт фюр фи­ло­зо­фи унд фи­ло­зо­фи­ше кри- тик", т. 108, стр. 55 сл.) Едуард фон Хартман от­на­ся мо­ята „фи­ло­со­фия на свободата" към фи­ло­соф­с­ко­то направление, ко­ето тър­се­ло опо­ра в ня­ка­къв „гно­се­оло­ги­чен монизъм". Едно та­ко­ва ста­но­ви­ще би­ва от­х­вър­ле­но от Едуард фон Хартман ка­то невъзможно. Основанията за то­ва са следните. Съгласно виждането, из­ра­зя­ва­но в по­со­че­на­та статия, съ­щес­т­ву­ва­ли са­мо три въз­мож­ни гно­се­оло­ги­чес­ки становища. Първо, да се ос­та­не на на­ив­но­то становище, ко­ето смя­та въз­п­ри­ема­ни­те яв­ле­ния за ре­ал­ни не­ща из­вън чо­веш­ко­то съзнание. Това щя­ло да оз­на­ча­ва лип­са на кри­тич­но разбиране. Не се проумявало, че със съ­дър­жа­ни­ето на сво­ето съз­на­ние чо­век се на­ми­рал са­мо в соб­с­т­ве­но­то си съзнание. Не се про- зирало, че чо­век ня­мал ра­бо­та с ня­как­ва „маса, са­ма за се­бе си", а един­с­т­ве­но с обек­та на соб­с­т­ве­но­то си съзнание. Онзи, кой­то ос­та­вал на то­ва

2. Ако три ли­ца се­дят на ед­на маса, кол­ко ек­зем­п­ля­ра от ма­са­та са нали-

Отговорите на „Фи­ло­со­фия на свободата" би тряб­ва­ло да гла­сят така: 1. Ако от не­ща­та ня­кой об­х­ва­ща са­мо тех­ни­те въз­п­ри­ятий­ни съ­дър­жа­ния и ги при­ема за реалност, той е на­ивен реалист, ко­му­то не е ясно, че той всъщ­ност би тряб­ва­ло да смя­та те­зи въз­п­ри­ятий­ни съ­дър­жа­ния за съ­щес­т­ву­ва­щи са­мо дотогава, до­ка­то гле­да не­ща­та и че по­ра­ди то­ва би след­ва­ло да раз­г­леж­да ка­то пре­къс­на­то онова, ко­ето има пред се­бе си. Щом оба­че му ста­не ясно, че дейс­т­ви­тел­ност съ­щес­т­ву­ва един­с­т­ве­но в мис­лов­но про­ник­на­то­то възприемаемо, той сти­га до убеждението, че въз­п­ри­ятий­но­то съдържание, явя­ва­що се ка­то прекъснато, се оказ­ва не- прекъснато, ко­га­то бъ­де про­ник­на­то от онова, до ко­ето се е доб­ра­ло мисленето. Следователно за неп­ре­къс­на­то тряб­ва да се счи­та об­х­ва­на­то­то от из­жи­вя­ва­но­то мис­ле­не въз­п­ри­ятий­но съдържание, от ко­ето са­мо въз­п­ри­ема­но­то би мог­ло да се мис­ли за прекъснато, ако то би би­ло не­що действително, ко­ето не е истината; 2. Ако три ли­ца се­дят на ед­на маса, кол­ко ек­зем­п­ля­ра от ма­са­та са налице? Налице е са­мо ед­на маса; но до­кол­ко­то три­те ли­ца би­ха ис­ка­ли да ос­та­нат при сво­ите об­ра­зи на въз- приятието, те би тряб­ва­ло да кажат: те­зи об­ра­зи на въз­п­ри­яти­ето изоб­що не са реалност. Щом пре­ми­нат към об­х­ва­на­та­та от тях­но­то мис­ле­не маса, пред тях се раз­к­ри­ва един­с­т­ве­на­та ре­ал­ност на масата; с три­те съ­дър­жа­ния на сво­ите съз­на­ния те са обе­ди­не­ни в та­зи реалност; 3. Ако две ли­ца се на­ми­рат са­ми в ед­на стая, кол­ко ек­зем­п­ля­ра от те­зи ли­ца са налице? Абсолютно си­гур­но на­ли­це са не шест (до­ри в сми­съ­ла на тран­с­цен­ден­тал­ния реалист), а са­мо два екземпляра. Само че вся­ко от ли­ца­та пър­во­на­чал­но при­те­жа­ва как­то за се­бе си, та­ка и за дру­го­то лице, са­мо