Х. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ

Х. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ

Висша сте­пен на раз­ви­тие на на­ив­ния ре­али­зъм в об­лас­т­та на нрав­с­т­ве­нос­т­та е тази, при ко­ято нрав­с­т­ве­на­та за­по­вед (нрав­с­т­ве­на­та идея) се от­де­ля от как­во­то и да би­ло чуж­до съ­щес­т­во и хи­по­те­тич­но се пред­с­та­вя ка­то аб­со­лют­на си­ла в соб­с­т­ве­на­та вътрешност. Онова, ко­ето чо­ве­кът от­пър­во е чул ка­то вън­шен Божи глас, се­га го до­чу­ва ка­то са­мос­то­ятел­на си­ла вът­ре в се­бе си и го­во­ри за то­зи вът­ре­шен глас, ка­то го отъж­дес­т­вя­ва със съвестта.

По то­зи на­чин оба­че ние ве­че сме изос­та­ви­ли сте­пен­та на на­ив­но­то съз­на­ние и нав­ли­за­ме в сфера, къ­де­то нрав­с­т­ве­ни­те за­ко­ни се обо­со­бя­ват ка­то норми. Те ве­че ня­мат но­си­тел и се прев­ръ­щат в ме­та­фи­зи­чес­ки същности, ко­ито съ­щес­т­ву­ват чрез са­ми­те се­бе си. Те са ана­ло­гич­ни на не­ви­ди­мо­-ви­ди­ми­те си­ли на ме­та­фи­зи­чес­кия реализъм, кой­то не тър­си дейс­т­ви­тел­нос­т­та пос­ред­с­т­вом дела, с ко­ито чо­веш­ко­то съ­щес­т­во чрез мис­ле­не­то учас­т­ва в та­зи действителност, а по хи­по­те­ти­чен на­чин мис­лов­но я до­ба­вя към изживяното. Извънчовешките нрав­с­т­ве­ни нор­ми съ­що та­ка ви­на­ги имат ха­рак­тер на съ­пътс­т­ва­що яв­ле­ние на то­зи ме­та­фи­зи­чес­ки реализъм. Произхода на нрав­с­т­ве­нос­т­та той (ме­та­фи­зи­чес­ки­ят
реализъм) съ­що тряб­ва да тър­си в сфе­ра­та на ре­ал­но­то из­вън човека. Налице са раз­лич­ни възможности. Ако пред­пос­та­вя­на­та същ­ност се при­еме ка­то безмисловна, дейс­т­ва­ща по чис­то ме­ха­нич­ни закони, как­ва­то я пос­ту­ли­ра материализмът, то­га­ва тя по чис­то ме­ха­нич­на не­об­хо­ди­мост ще про­из­ве­де от се­бе си и чо­веш­кия ин­ди­вид вед­но с всич­ко на­лич­но у него. В та­къв слу­чай съз­на­ни­ето за сво­бо­да­та мо­же да бъ­де са­мо илюзия. Защото, до­ка­то аз се смя­там за тво­рец на мо­ето действие, у мен дейс­т­ват със­та­вя­ща­та ме ма­те­рия и ней­ни­те дви­же­щи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всич­ки мои дейс­т­вия фак­ти­чес­ки са плод на ма­те­ри­ал­ни­те процеси, ле­жа­щи в ос­но­ва­та на те­лес­ния и ду­хов­ния ми организъм. Според то­зи въз­г­лед ние има­ме чув­с­т­во­то за сво­бо­да са­мо за­що­то не поз­на­ва­ме при­ну­ж­да­ва­щи­те ни мотиви. „Тук от­но­во тряб­ва да подчертаем, че то­ва чув­с­т­во за сво­бо­да се ос­но­ва­ва на от­със­т­ви­ето на външ­ни при­нуж­да­ва­щи мотиви... Нашите действия, как­то и на­ше­то мислене, са по­ро­де­ни от необходимост" (Цийен, Ръководство по фи­зи­оло­ги­чес­ка психология, стр. 207 и сл.)* /* Относно начина, по кой­то тук се го­во­ри за „материализъм", и ос­но­ва­ни­ето за то­ва срав­ни вто­ра­та до­бав­ка в края на та­зи глава. - Б. а./

Друга въз­мож­ност е тази, ня­кой да виж­да в ед­на ду­хов­на същност, аб­со­лют­но­то из­вън човека, кри­ещо се зад явленията. Тогава той ще тър­си и под­ти­ка към дейс­т­ви­ята в ед­на та­ка­ва ду­хов­на сила. Откриваемите в не­го­вия ра­зум нрав­с­т­ве­ни прин­ци­пи той ще раз­г­леж­да ка­то ема­на­ция на та­зи същ­ност са­ма по се­бе си, ко­ято има свои спе­ци­ал­ни на­ме­ре­ния спря­мо човека. На ду­алис­та от то­ва нап­рав­ле­ние нрав­с­т­ве­ни­те за­ко­ни му из­г­леж­дат ка­то про­дик­ту­ва­ни от абсолютното, а чрез своя ра­зум чо­ве­кът прос­то тряб­ва да из­с­лед­ва и из­пъл­ня­ва те­зи ре­ше­ния на аб­со­лют­на­та същност. На ду­алис­та нрав­с­т­ве­ния ред в све­та му из­г­леж­да ка­то въз­п­ри­ема­ем от­б­ля­сък на един по­-висш ред, сто­ящ зад него. Земната нрав­с­т­ве­ност е про­ява на все­мир­ния ред из­вън човека. В то­зи нрав­с­т­вен ред от зна­че­ние е не човекът, а Съществото са­мо за се­бе си, из­вън­чо­веш­ко­то Същество. Човекът тряб­ва да вър­ши же­ла­но­то от то­ва Съще- ство. Едуард фон Хартман, кой­то пред­с­та­вя Съществото са­мо за се­бе си ка­то Божество, чи­ето соб­с­т­ве­но съ­щес­т­ву­ва­не е страдание, вярва, че то­ва бо­жес­т­ве­но Същество би­ло съз­да­ло света, за да мо­же чрез не­го да бъ­де из­ба­ве­но от не­имо­вер­но­то си страдание. Оттук то­зи фи­ло­соф раз­г­леж­да нрав­с­т­ве­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то ка­то процес, чи­ято цел е да из­ба­ви Божеството. „Всемирният про­цес мо­же да бъ­де до­ве­ден до сво­ята цел са­мо чрез из­г­раж­да­не­то на един нрав­с­т­вен ред в све­та от стра­на на разумни, са­мо­уве­ре­ни индивиди... Реалното би­тие е ин­кар­на­ция на Божеството; все­мир­ни­ят про­цес е ис­то­рия на стра­да­ни­ята на въп­лъ­те­ния Бог и съ­щев­ре­мен­но път към из­бав­ле­ни­ето на раз­пъ­на­тия в

Както на­ив­ни­ят реализъм, та­ка и то­зи ме­та­фи­зи­чес­ки ре­али­зъм не­ми­ну­емо тряб­ва по ед­на и съ­ща при­чи­на да от­ри­чат свободата, по­не­же в чо­ве­ка те виж­дат са­мо из­пъл­ни­те­ля или осъ­щес­т­ви­те­ля на на­ло­же­ни му по не­об­хо­ди­мост принципи. Наивният ре­али­зъм умър­т­вя­ва сво­бо­да­та чрез под­чи­ня­ва­не под ав­то­ри­те­та на ня­как­ва възприемаема, или мис­ли­ма по ана­ло­гия на въз­п­ри­яти­ята същност, или пък от аб­с­т­рак­т­ния вът­ре­шен глас, кой­то той тъл­ку­ва ка­то „съвест"; метафизикът, раз­к­ри­ващ са­мо из- вънчовешкото, не мо­же да приз­нае свободата, тъй ка­то спо­ред не­го чо­ве­кът ме­ха­нич­но или мо­рал­но би­ва оп­ре­де­лян от ня­как­во „Същество са­мо за се­бе си".

Монизмът ще тряб­ва да приз­нае час­тич­на­та пра­во­та на на­ив­ния реали- зъм, за­що­то той приз­на­ва пра­во­та­та на све­та на възприятията. Който не е спо­со­бен да про­из­ве­ж­да нрав­с­т­ве­ни­те идеи чрез интуиция, той тряб­ва да ги при­ема от дру­ги хора. Доколкото чо­ве­кът при­ема нрав­с­т­ве­ни­те си прин­ци­пи отвън, той дейс­т­ви­тел­но е несвободен. Но мо­низ­мът при­да­ва на иде­ята и на въз­п­ри­яти­ето ед­нак­во значение. А иде­ята мо­же да се по­яви в чо­веш­кия индивид. Доколкото чо­ве­кът след­ва под­ти­ци­те си от та­зи страна, той се чув­с­т­ва свободен. Монизмът оба­че от­ри­ча вся­ка пра­во­та на прос­то умо­зак­лю­ча­ва­ща­та метафизика, си­реч и на под­ти­ци­те за действие, про­из­ти­ча­щи от та­ка на­ре­че­но­то „Същество са­мо за се­бе си". Според мо­нис­тич­но­то схва­ща­не чо­ве­кът мо­же да дейс­т­ва несвободно, ако след­ва ед­на въз­п­ри­ема­ема външ­на принуда; той мо­же да дейс­т­ва свободно, ако се вслу­ша един­с­т­ве­но в са­мия се­бе си. Монизмът не мо­же да приз­нае ед­на не­осъз­на­та принуда, кри­еща се зад въз­п­ри­ятие и поня- тие. Когато ня­кой твър­ди за да­де­но дейс­т­вие на своя ближен, че би­ло из вър­ше­но несвободно, той тряб­ва да по­со­чи в рам­ки­те на въз­п­ри­ема­емия свят не­що­то или човека, или пък институцията, под­бу­ди­ли ня­ко­го към съ­от­вет­но­то действие; ако ав­то­рът на твър­де­ни­ето се по­зо­ва­ва на при-­
чи­ни за дейс­т­ви­ето из­вън се­тив­но и ду­хов­но ре­ал­ния свят, то­га­ва мо­низ­мът не мо­же да при­еме ед­но та­ко­ва твърдение.

Според мо­нис­тич­но­то схва­ща­не чо­ве­кът дейс­т­ва от­час­ти несвободно, от­час­ти свободно. Той се оказ­ва нес­во­бо­ден в све­та на възприятията, а в се­бе си осъ­щес­т­вя­ва сво­бод­ния Дух.

За при­вър­же­ни­ка на мо­низ­ма нрав­с­т­ве­ни­те заповеди, ко­ито прос­то умо­зак­лю­ча­ва­ши­ят ме­та­фи­зик тряб­ва да раз­г­леж­да ка­то ема­на­ции на ед­на по­-вис­ша сила, пред­с­тав­ля­ват мис­ли на хората, за не­го нрав­с­т­ве­ния ред в све­та не е ко­пие ни­то на ня­ка­къв ме­ха­ни­чен ред в природата, ни­то на ня­ка­къв все­ми­рен ред из­вън човека, а из­ця­ло сво­бод­но чо­веш­ко дело. Човекът ня­ма за за­да­ча да на­ла­га в све­та во­ля­та на ня­как­во на­ми­ра­що се из­вън не­го същество, а тряб­ва да про­кар­ва сво­ята соб­с­т­ве­на воля; той не осъ­щес­т­вя­ва ре­ше­ни­ята и на­ме­ре­ни­ята на дру­го същество, а сво­ите соб- ствени. Зад дейс­т­ва­щи­те хо­ра мо­низ­мът не виж­да це­ли­те на ня­как­во чуж­до за не­го все­мир­но насочване, оп­ре­де­ля­що хо­ра­та по своя воля, а напротив: до­кол­ко­то хо­ра­та осъ­щес­т­вя­ват ин­ту­итив­ни идеи, те прес­лед­ват са­мо сво­ите собствени, чо­веш­ки цели. Действително все­ки ин­ди­вид прес­лед­ва сво­ите спе­ци­фич­ни цели. Защото све­тът на иде­ите се изя­вя­ва не в ед­на об­щ­ност от хора, а са­мо в чо­веш­ки индивиди. Онова, ко­ето се ус­та­но­вя­ва ка­то об­ща цел на ед­на чо­веш­ка съвкупност, е са­мо пос­ле­ди­ца от от­дел­ни­те во­ле­ви дейс­т­вия на индивидите, и то на­й-­ве­че на не­кол­ци­на отбрани, ко­ито ос­та­на­ли­те след­ват за­ра­ди ав­то­ри­те­та им. Всеки от нас е приз­ван да ста­не сво­бо­ден Дух, как­то вся­ко ро­зо­во се­ме е приз­ва­но да ста­не роза.

Следователно в об­лас­т­та на ис­тин­с­ки нрав­с­т­ве­ни­те дейс­т­вия мо­низ­мът е фи­ло­со­фия на свободата. Като фи­ло­со­фия на дейс­т­ви­тел­нос­т­та той в ед­нак­ва сте­пен от­х­вър­ля метафизическите, не­ре­ал­ни ог­ра­ни­че­ния на сво­бод­ния дух, как­то приз­на­ва фи­зи­чес­ки­те и ис­то­ри­чес­ки (наивно-реа- лни) ог­ра­ни­че­ния на на­ив­ния човек. Тъй ка­то той не раз­г­леж­да чо­ве­ка ка­то за­вър­шен продукт, кой­то все­ки миг от жи­во­та си раз­г­ръ­ща ця­лос­т­на­та си същност, за не­го из­г­леж­да без­п­ред­ме­тен спо­рът да­ли чо­ве­кът ка­то та­къв е сво­бо­ден или не. В чо­ве­ка той виж­да ед­но раз­ви­ва­що се съ­щес­т­во и пос­та­вя въпроса, да­ли по то­зи път на раз­ви­тие мо­же да се пос­тиг­не и рав­ни­ще­то на сво­бод­ния дух.

Монизмът знае, че от ръ­це­те на при­ро­да­та чо­ве­кът не из­ли­за ка­то на­пъл­но го­тов сво­бо­ден дух, но тя го до­веж­да до ед­на оп­ре­де­ле­на степен, от ко­ято той про­дъл­жа­ва да се раз­ви­ва все още ка­то нес­во­бод­но съще- ство, до­ка­то стиг­не точката, къ­де­то сам на­ми­ра се­бе си.

Монизмът е наясно, че ед­но същество, ко­ето дейс­т­ва под фи­зи­чес­ка или мо­рал­на принуда, не мо­же да бъ­де ис­тин­с­ки нравствено. Прехода през ав­то­ма­тич­ни­те дейс­т­вия (по си­ла­та на ес­тес­т­ве­ни на­го­ни и инстинкти) и

Първа до­бав­ка към но­во­то из­да­ние (1918 г.). Известно зат­руд­не­ние при пре­цен­ка­та на из­ло­же­но­то в два­та пред­ход­ни раз­де­ла мо­же да въз­ник­не по­ра­ди това, че чо­век ка­то че ли се виж­да из­п­ра­вен пред ня­как­во проти- воречие. От ед­на страна, ста­ва ду­ма за из­жи­вя­ва­не на мисленето, чи­ето зна­че­ние се схва­ща ка­то все­об­що и ед­нак­во ва­лид­но за вся­ко чо­веш­ко съзнание; от дру­га страна, тук се посочва, че идеите, ко­ито се осъ­щес­т­вя­ват в нрав­с­т­ве­ния жи­вот и са ед­нак­ви по вид с мис­лов­но до­би­ва­ни­те идеи, се изя­вя­ват по ин­ди­ви­ду­ален на­чин във вся­ко чо­веш­ко съзнание. Ако при то­ва съ­пос­та­вя­не ня­кой не­из­беж­но се чув­с­т­ва из­п­ра­вен пред ня­как­во „противоречие" и ако не проумява, че тък­мо жи­во­то съ­зер­ца­ние на та­зи дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­ву­ва­ща про­ти­во­по­лож­ност раз­к­ри­ва час­ти­ца от същ­нос­т­та на човека, той ня­ма да мо­же да схва­не в пра­вил­на свет­ли­на ни­то иде­ята за познанието, ни­то иде­ята за свободата. За възгледа, кой­то пред­с­та­вя сво­ите по­ня­тия един­с­т­ве­но ка­то из­в­ле­че­ни (абстрахи- рани) от се­тив­ния свят, и не поз­во­ля­ва на ин­ту­ици­ята да вле­зе в пра­ва­та си, при­ета­та тук за ре­ал­ност ми­съл си ос­та­ва „чис­то противоречие". За един възглед, кой­то про­зи­ра как иде­ите ин­ту­итив­но би­ват из­жи­вя­ва­ни ка­то ед­на ос­но­ва­ва­ща се на се­бе си реалност, ста­ва ясно, че в рам­ки­те на све­та на иде­ите чо­ве­кът при поз­на­ни­ето се вжи­вя­ва в не­що един­но за всич­ки хора, а ко­га­то за­ема от то­зи свят на иде­ите ин­ту­ици­ите за сво­ите во­ле­ви актове, той ин­ди­ви­ду­али­зи­ра ед­на брън­ка от то­зи иде­ен свят чрез съ­ща­та дейност, ко­ято в ду­хов­но­-­идейния про­цес при поз­на­ни­ето той раз­г­ръ­ща ка­то общочовешка. Изглеждащото ка­то ло­ги­чес­ко проти-

Втора до­бав­ка към но­во­то из­да­ние (1918 г.). На стр. 156 се го­во­ри за материализъм. На мен ми е доб­ре известно, че има мис­ли­те­ли ка­то нап­ри­мер ци­ти­ра­ния там Т. Цийен, ко­ито ни на­й-­мал­ко не смя­тат се­бе си за материалисти, но от глед­на­та точка, зас­тъп­ва­на в та­зи книга, тряб­ва да бъ­дат ха­рак­те­ри­зи­ра­ни с то­ва понятие. Въпросът не опи­ра до това, да­ли ня­кой казва, че за не­го све­тът не се ог­ра­ни­ча­ва са­мо в ма­те­ри­ал­но­то битие, по­ра­ди ко­ето той не бил материалист, а да­ли из­г­раж­да понятия, ко­ито са при­ло­жи­ми са­мо към ед­но ма­те­ри­ал­но битие. Който твърди, че „на­ши­те действия, как­то и на­ше­то мислене, са по­ро­де­ни от необходи- мост", той е фор­му­ли­рал ед­но понятие, при­ло­жи­мо са­мо към ма­те­ри­ал­ни процеси, но не и към действията, ни­то към битието; и ако в ми­съл­та си до­ве­де сво­ето по­ня­тие докрай, той би тряб­ва­ло да мис­ли имен­но ма- териалистически. Това, че не го прави, е в ре­зул­тат са­мо на она­зи непо- следователност, ко­ято тол­ко­ва чес­то е пос­ле­ди­ца от не­до­ве­де­но­то док­рай мислене. Сега чес­то се чува, че ма­те­ри­ализ­мът на XIX век бил на­уч­но оборен. В дейс­т­ви­тел­ност той съв­сем не е оборен. В днеш­ни дни оба­че чес­то не се забелязва, че лип­с­ват дру­ги идеи ос­вен тия, с ко­ито мо­же да се на­ме­ри дос­тъп са­мо до материалното. По та­къв на­чин се­га ма­те­ри­ализ­мът се прикрива, до­ка­то през вто­ра­та по­ло­ви­на на XIX век от­к­ри­то се е из­ла­гал на показ. Спрямо един въз­г­лед за ду­хов­но вник­ва­не в све­та прик­ри­ти­ят ма­те­ри­али­зъм на съв­ре­мен­нос­т­та про­явя­ва не по­-мал­ка не- търпимост, от­кол­ко­то афи­ши­ра­ни­ят от ми­на­ло­то столетие. Той са­мо за- б­луж­да­ва мнозина, ко­ито вярват, че от­х­вър­лят един на­со­чен към ду­хов­но­то въз­г­лед за свят, след ка­то при­ро­до­на­уч­ни­ят „от­дав­на е изос­та­вил материализма".