Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Рудолф Щайнер и не­го­ва­та Философия на сво­бо­да­та

XII. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ*

/* Бележка на редактора: В ори­ги­нал­ния текст на заг­ла­ви­ето на XII гла­ва - Нравствено въ­об­ра­же­ние - от­го­ва­ря бук­вал­но пре­ве­де­но „Морална- та фантазия". Моралната фан­та­зия е тер­мин въ­ве­ден от Рудолф Щайнер, има спе­ци­фич­на ок­рас­ка и не се сре­ща чес­то в оби­чай­на­та фи­ло­соф­с­ка литература. Читателят след­ва да се съ­об­ра­зя­ва с горното, тъй ка­то тер­ми­нът „мо­рал­на фантазия" се сре­ща и в след­ва­щи­те страници, пре­ве­ден с „нрав­с­т­ве­но въображение"./

Щом под­ти­кът към да­де­но дейс­т­вие се по­яви в об­що­по­ня­тий­на­та фор­ма (например: пра­ви доб­ро на ближ­ния си; жи­вей така, че да не вре­диш на здра­ве­то си), то­га­ва във все­ки от­де­лен слу­чай те­пър­ва тряб­ва да се на­ме­ри кон­к­рет­на пред­с­та­ва за дейс­т­вие (от­на­ся­не на по­ня­ти­ето към да­де­-

Изхождайки от съв­куп­нос­т­та на сво­ите идеи, чо­ве­кът про­из­веж­да кон­к­рет­ни пред­с­та­ви на пър­во мяс­то чрез въображението. Следователно, за да осъ­щес­т­ви сво­ите идеи и за да се утвърди, сво­бод­ни­ят дух се нуж­дае от нрав­с­т­ве­но въображение. То е из­точ­ник за дейс­т­ви­ята на сво­бод­ния дух. Затова и са­мо хо­ра с нрав­с­т­ве­но въ­об­ра­же­ние са дейс­т­ви­тел­но мо­рал­но продуктивни. Елементарните про­по­вед­ни­ци на морал, си­реч хора- та, ко­ито на­дъл­го и на­ши­ро­ко из­ла­гат нрав­с­т­ве­ни правила, без да мо­гат да ги пре­въп­лъ­тят в кон­к­рет­ни представи, са мо­рал­но непродуктивни. Те при­ли­чат на критиците, ко­ито уме­ят смис­ле­но да ра­зяс­ня­ват как­ви ка­чес­т­ва тряб­ва да при­те­жа­ва ед­на ху­до­жес­т­ве­на творба, но не са в със­то­яние лич­но да съз­да­дат аб­со­лют­но нищо.

За да осъ­щес­т­ви сво­ите представи, нрав­с­т­ве­но­то въ­об­ра­же­ние тряб­ва да по­сег­не към оп­ре­де­ле­на об­ласт от възприятия. Действието на чо­ве­ка не съз­да­ва възприятия, а пре­офор­мя на­лич­ни­те въз­п­ри­ятия и им при­да­ва нов облик. За пре­об­ра­зу­ва­не­то на оп­ре­де­лен обект на въз­п­ри­ема­не­то или на съв­куп­ност от та­ки­ва обек­ти в съ­от­ветс­т­вие с да­де­на мо­рал­на пред­с­та­ва чо­век тряб­ва да е схва­нал за­ко­но­съ­об­раз­но­то съ­дър­жа­ние (до­то­га­ваш­ния прин­цип на действие, кой­то чо­век ис­ка да об­но­ви или да му да­де но­ва насока) на то­зи об­раз на възприятието. Освен туй тряб­ва да се на­ме­ри начинът, по кой­то та­зи за­ко­но­съ­об­раз­ност мо­же да се пре­вър­не в нова. Тази част на мо­рал­на­та ак­тив­ност по­чи­ва вър­ху зна­ния за све­та на явленията, за кой­то ста­ва въпрос. Следователно тя тряб­ва да се тър­си в ня­кой клон на на­уч­но­то поз­на­ние въобще. Така ре­дом с мо­рал­на­та идей­на способност* и с нрав­с­т­ве­но­то въ­об­ра­же­ние мо­рал­ни­те дейс­т­вия пред­по­ла­гат спо­соб­нос­т­та за пре­офор­мя­не на све­та на възприятията, без да се на­кър­ни под­чи­не­на­та му на при­род­ни­те за­ко­ни взаимовръзка. Тази спо­соб­ност се на­ри­ча мо­рал­на техника. Тя е ус­во­има в смисъла, в кой­то мо­же да се ус­вои вся­ка наука. Общо взето, на хо­ра­та по­-лес­но им се уда­ва да на­ме­рят по­ня­ти­ята за ве­че съ­щес­т­ву­ва­щия свят, от­кол­ко­то чрез въ­об­ра­же­ни­ето да оп­ре­де­лят про­дук­тив­но още не­съ­щес­т­ву­ва­щи­те бъ­де­щи действия. Ето за­що на­пъл­но въз­мож­но е хо­ра­та без нрав­с­т­ве­но въ­об­ра­же­ние да при­емат мо­рал­ни­те пред­с­та­ви от дру­га­де и уме­ло да ги вграж­дат в действителността. Възможен е съ­що та­ка об­рат­ни­ят случай, ко­га­то на хо­ра с нрав­с­т­ве­но въ­об­ра­же­ние им лип­с­ва тех­ни­чес­ко­то уме- ние, та­ка че, за да осъ­щес­т­вят сво­ите представи, те тряб­ва да прив­ли­чат дру­ги хора. /* Само по­вър­х­нос­т­ни раз­съж­де­ния би­ха мог­ли да съз­рат в упот­ре­ба­та на ду­ма­та спо­соб­ност тук и на дру­ги мес­та в та­зи кни­га връ­ща­не към уче­ни­ето на ста­ра­та пси­хо­ло­гия за Душевните способности.
Значението и яс­но про­ли­ча­ва във връз­ка с ка­за­но­то на стр. 89 н сл. - Б. а./

Доколкото за мо­рал­ни­те дейс­т­вия са не­об­хо­ди­ми зна­ния от­нос­но обек­ти­те от сфе­ра­та на на­ша­та дейност, дейс­т­ви­ята ни се опи­рат на те­зи зна- ния. Онова, с ко­ето тряб­ва да се съ­об­ра­зя­ва­ме тук, са при­род­ни­те зако- ни. Ние има­ме ра­бо­та с естествознание, а не с етика.

Нравственото въ­об­ра­же­ние и мо­рал­на­та идей­на спо­соб­ност мо­гат да ста­нат пред­мет на зна­ни­ето ед­ва след ка­то са про­из­ве­де­ни от индивида. Но то­га­ва те не про­дъл­жа­ват да ре­гу­ли­рат живота, а ве­че са го регулира- ли. Те тряб­ва да се схва­щат ка­то дейс­т­ва­щи при­чи­ни на­ред с всич­ки ос­та­на­ли (це­ли те пред­с­тав­ля­ват са­мо за субекта). С тях ние се за­ни­ма­ва­ме ка­то с ед­но ес­тес­т­воз­на­ние на мо­рал­ни­те представи.

Успоредно с то­ва не мо­же да има ня­как­ва ети­ка ка­то на­ука за нормите.

Поддържането на нор­ма­тив­ния ха­рак­тер на мо­рал­ни­те за­ко­ни е би­ло же­ла­тел­но по­не дотолкова, до­кол­ко­то ети­ка­та се е раз­би­ра­ла в сми­съ­ла на диетиката, ко­ято от ус­ло­ви­ята на жи­вот на ор­га­низ­ма из­веж­да об­щи правила, за да мо­же след туй въз ос­но­ва на тях да вли­яе по­-с­пе­ци­ал­но на тя­ло­то (Паулсен, Система на етиката). Такова съ­пос­та­вя­не е погреш- но, по­не­же на­ши­ят мо­ра­лен жи­вот не мо­же да се срав­ня­ва с жи­во­та на организма, фун­к­ци­они­ра­не­то на ор­га­низ­ма про­ти­ча без на­ша намеса; не­го­ви­те за­ко­ни фак­ти­чес­ки са ни да­де­ни наготово, си­реч ние мо­жем да ги из­дир­ва­ме и пос­ле да при­ла­га­ме намерените. Моралните за­ко­ни оба­че се съз­да­ват ед­ва от нас. Ние не мо­жем да ги прилагаме, пре­ди да бъ­дат създадени. Заблудата се по­раж­да от това, че по съ­дър­жа­ние мо­рал­ни­те за­ко­ни не се съз­да­ват все­ки мо­мент наново, а се унаследяват. Впо- следствие, въз­п­ри­ети­те от на­ши­те пред­ци мо­рал­ни за­ко­ни ни се стру­ват дадени, как­то при­род­ни­те за­ко­ни на организма. Но от ед­но по­-къс­но по­ко­ле­ние те съв­сем не се при­ла­гат със съ­що­то пра­во ка­то ди­етич­ни пра- вила, за­що­то са на­со­че­ни към индивида, а не - как­то при­род­ния за­кон - към пред­с­та­ви­те­ля на един род. Като ор­га­ни­зъм аз съм та­къв ро­дов пред­с­та­ви­тел и ще жи­вея природосъобразно, ако в моя час­тен слу­чай при­ла­гам при­род­ни­те за­ко­ни на рода; ка­то нрав­с­т­ве­но съ­щес­т­во аз съм ин­ди­вид и имам мои на­пъл­но соб­с­т­ве­ни закони.* /* Когато Паулсен (стр. 15 от по­со­че­на­та книга) казва, че „раз­лич­ни ес­тес­т­ве­ни пред­раз­по­ло­же­ния и ус­ло­вия за жи­вот изис­к­ват как­то раз­лич­на телесна, та­ка и раз­лич­на ду­хов­но­-мо­рал­на диета", той е съв­сем бли­зо до пра­вил­но­то прозрение, ала все пак не сти­га до същината. Доколкото съм един ин- дивид, аз не се нуж­дая от диета. Диетика се на­ри­ча уме­ни­ето от­дел­ни­ят пред­с­та­ви­тел на ро­да да бъ­де при­ве­ден в хар­мо­ния с об­щи­те за­ко­ни на рода. Но ка­то ин­ди­вид аз не съм пред­с­та­ви­тел на рода.- Б. а./

Застъпваният тук въз­г­лед ка­то че ли из­па­да в про­ти­во­ре­чие с оно­ва

А не е ли въз­мож­но ста­ро­то да бъ­де ме­ри­ло за новото? Няма ли все­ки чо­век да бъ­де при­ну­ден да срав­ня­ва про­из­ве­де­но­то от не­го­во­то нрав­с­т­ве­но въ­об­ра­же­ние с унас­ле­де­ни­те нрав­с­т­ве­ни учения? По от­но­ше­ние на про­явя­ва­що­то се ка­то нрав­с­т­ве­но про­дук­тив­но то­ва е в съ­ща­та сте­пен безсмислено, как­то ако ре­чем да срав­ня­ва­ме ед­на но­ва при­род­на фор­ма със ста­ра­та и кажем: тъй ка­то вле­чу­ги­те не съв­па­дат с праамниотите, те са ед­на не­оп­рав­да­на (болнава) форма.

Следователно етич­ни­ят ин­ди­ви­ду­али­зъм не про­ти­во­ре­чи на ед­на пра­вил­но раз­б­ра­на ево­лю­ци­он­на теория, а след­ва пря­ко от нея. Хекеловото ро­дос­лов­но дър­во от ед­нок­ле­тъч­ни­те до чо­ве­ка ка­то ор­га­нич­но съ­щес­т­во би тряб­ва­ло да поз­во­ля­ва въз­хо­дя­що прос­ле­дя­ва­не без пре­къс­ва­не на при­род­на­та за­кон­ност и без на­ру­ша­ва­не на един­но­то раз­ви­тие до ин­ди­ви­да ка­то нрав­с­т­ве­но съ­щес­т­во в по­со­че­ния смисъл. Никъде оба­че от същ­нос­т­та на един пред­хо­ден вид не би мог­ла да се из­ве­де същ­нос­т­та на един след­ващ вид. А как­то е вярно, че нрав­с­т­ве­ни­те идеи на ин­ди­ви­да са про­из­лез­ли въз­п­ри­ема­емо от те­зи на не­го­ви­те предци, по съ­щия на­чин е вярно, че ин­ди­ви­дът е нрав­с­т­ве­но безплоден, ако той са­ми­ят ня­ма мо­рал­ни идеи.

Същият ети­чен индивидуализъм, кой­то аз раз­вих въз ос­но­ва на пред­ход­ни­те виждания, би мо­гъл да се из­ве­де и от ево­лю­ци­он­на­та теория. Окон- чателното убеж­де­ние би би­ло същото; са­мо пъ­тят на не­го­во­то пос­ти­га­не би бил друг.

За ево­лю­ци­он­на­та те­ория по­ява­та на съв­сем но­ви нрав­с­т­ве­ни идеи от нрав­с­т­ве­но­то въ­об­ра­же­ние е тол­ко­ва естествена, кол­ко­то и въз­ник­ва­не­то на нов жи­во­тин­с­ки вид от ня­кой друг. Като мо­нис­ти­чен све­тог­лед та­зи те­ория е длъж­на един­с­т­ве­но да от­х­вър­ля вся­ко чис­то хипотетично, не­под­ле­жа­що на идей­но из­жи­вя­ва­не от­въд­но (метафизическо) въз­дейс­т­вие как­то в природния, та­ка и в нрав­с­т­ве­ния живот. При то­ва тя след­ва съ­щия дви­жещ я принцип, с чи­ято по­мощ из­дир­ва при­чи­ни­те за но­ви ор­га­нич­ни форми, без да се по­зо­ва­ва на на­ме­са­та на ня­как­во из­вън­зем­но същество, ко­ето с ог­лед на ня­коя но­ва съ­зи­да­тел­на ми­съл чрез свръ­хес­тес­т­ве­но въз­дейс­т­вие пре­диз­вик­ва по­ява­та на все­ки нов вид. Точно как-
то за обяс­ня­ва­не на жи­во­то съ­щес­т­во мо­низ­мът не мо­же да из­хож­да от ня­как­ва свръ­хес­тес­т­ве­на съ­зи­да­тел­на мисъл, та­ка и на не­го му е не­въз­мож­но да из­ве­де нрав­с­т­ве­ния ред в све­та от причини, ко­ито не се на­ми­рат в рам­ки­те на из­жи­вя­емия свят. Той не мо­же да при­еме за из­чер­па­на същ­нос­т­та на ед­на во­ля ка­то нравствена, въз­веж­дай­ки я към ня­как­во неп­ре­къс­на­то свръ­хес­тес­т­ве­но въз­дейс­т­вие вър­ху нрав­с­т­ве­ния жи­вот (бо­жес­т­ве­но уп­рав­ле­ние на све­та отвън) или към ед­но спе­ци­ал­но Откро- вение (въз­вес­тя­ва­не на де­сет­те заповеди), или пък към явя­ва­не­то на Бога на зе­мя­та (Христос). Резултатът от дейс­т­ви­ето на всич­ко то­ва във и при чо­ве­ка се прев­ръ­ща в нравствено, ед­ва ко­га­то чрез чо­веш­ко­то из­жи­вя­ва­не ста­не ин­ди­ви­ду­ал­на собственост. За мо­низ­ма нрав­с­т­ве­ни­те про­це­си пред­с­тав­ля­ват про­дук­ти на све­та ка­то всич­ко съ­щес­т­ву­ва­що в не­го и тех­ни­те при­чи­ни тряб­ва да се тър­сят в све­та и по­-точ­но в човека, за­що­то чо­ве­кът е но­си­тел на нравствеността.

Така етич­ни­ят ин­ди­ви­ду­али­зъм увен­ча­ва сградата, ко­ято Дарвин и Хе- кел се стре­мя­ха да из­диг­нат за естествознанието. Той е оду­хот­во­ре­но ево­лю­ци­он­но учение, пре­не­се­но вър­ху нрав­с­т­ве­ния живот.

Който по тес­ног­ръд на­чин ап­ри­ор­но от­на­ся по­ня­ти­ето ес­тес­т­вен към ед­на сво­евол­но ог­ра­ни­че­на област, той лес­но мо­же да стиг­не дотам, че в не­го да не на­ме­ри мяс­то за сво­бод­но­то ин­ди­ви­ду­ал­но действие. После- дователно про­це­ди­ра­щи­ят ево­лю­ци­онист не мо­же да из­пад­не в та­ко­ва тесногърдие. Той не мо­же да прик­лю­чи ес­тес­т­ве­ния път на раз­ви­тие до май­му­на­та и да при­пи­ше на чо­ве­ка „свръхестествен" произход; ре­дом с из­дир­ва­не­то на ес­тес­т­ве­ни­те пред­ци на чо­ве­ка той е длъ­жен да тър­си и на­ча­ло­то на ду­ха в са­ма­та природа; при ор­га­нич­ни­те дейнос­ти на чо­ве­ка той съ­що не мо­же да спре и да при­еме са­мо тях за естествени, а тряб­ва да раз­г­леж­да и нрав­с­т­ве­но­-с­во­бод­ния жи­вот ка­то ду­хов­но про­дъл­же­ние на органичния.

Съгласно сво­ето ос­нов­но схва­ща­не ево­лю­ци­онис­тът мо­же да твър­ди само, че съв­ре­мен­ни­те нрав­с­т­ве­ни дейс­т­вия про­из­хож­дат от дру­ги ви­до­ве све­тов­ни процеси; ха­рак­те­рис­ти­ка­та на действията, си­реч тях­но­то оп­ре­де­ля­не ка­то свободни, той тряб­ва да пре­дос­та­ви на тях­но­то не­пос­ред­с­т­ве­но наблюдение. Нали и за хо­ра­та той твър­ди само, че са се раз­ви­ли от предци, ко­ито още не са би­ли хора. А как са ус­т­ро­ени хо­ра­та - то­ва тряб­ва да се ус­та­но­ви чрез наб­лю­де­ние над са­ми­те тях. Резултатите от та­ко­ва наб­лю­де­ние не мо­гат да из­пад­нат в про­ти­во­ре­чие с ед­на пра­вил­но пред­с­та­ве­на ево­лю­ци­он­на история. Само твър­де­ни­ето за на­ли­чие на резултати, ко­ито из­к­люч­ват един ес­тес­т­вен ред в света, би мог­ло да не се съг­ла­су­ва с по­-но­во­то нап­рав­ле­ние в естествознанието.* /* Означава- нето на мис­ли­те (етич­ни­те идеи) ка­то обек­ти па наб­лю­де­ни­ето е право- мерно. Защото, ма­кар по вре­ме на мис­лов­на­та дейност тво­ре­ни­ята на ми

От ед­но ес­тес­т­воз­на­ние с яс­на пред­с­та­ва за се­бе си етич­ни­ят ин­ди­ви­ду­али­зъм ня­ма за­що да се бои: ка­то от­ли­чи­те­лен бе­лег на съ­вър­ше­на­та фор­ма на чо­веш­ки­те дейс­т­вия наб­лю­де­ни­ето ус­та­но­вя­ва свободата. Та- зи сво­бо­да тряб­ва да бъ­де приз­на­та на чо­веш­ка­та воля, до­кол­ко­то тя осъ­щес­т­вя­ва чис­то идей­ни интуиции. Защото те не ид­ват в ре­зул­тат на ня­как­ва дейс­т­ва­ща им от­вън необходимост, а са не­що опи­ра­що се на са­мо­то се­бе си. Когато чо­ве­кът открие, че да­де­но дейс­т­вие е от­ра­же­ние на ед­на та­ка­ва идей­на интуиция, той го чув­с­т­ва ка­то свободно. В то­зи от­ли­чи­те­лен бе­лег на ед­но дейс­т­вие се крие свободата.

А как­во е - от та­зи глед­на точ­ка - по­ло­же­ни­ето със спо­ме­на­та­та още на стр. 25 раз­ли­ка меж­ду две­те тези: „да бъ­деш сво­бо­ден оз­на­ча­ва да вър- шиш, как­во­то искаш" и дру­га­та - „да мо­жеш по свое ус­мот­ре­ние да ис­каш и да не ис­каш е ис­тин­с­ки­ят сми­съл на дог­ма­та за сво­бод­на­та воля"? На та­зи раз­ли­ка Хамерлинг ос­но­ва­ва имен­но своя въз­г­лед за сво­бод­на­та воля, ка­то обя­вя­ва пър­ва­та те­за за вярна, а вто­ра­та на­ри­ча аб­сур­д­на тавтология. Той казва:

„Аз мо­га да върша, как­во­то искам. Но да се твърди, че мо­га да искам, как­во­то поискам, е без­с­мис­ле­на тавтология." Дали мо­га да извърша, то­ест да осъ­щес­т­вя в дейс­т­ви­тел­ност онова, ко­ето искам, ко­ето сле­до­ва­тел­но съм си пос­та­вил ка­то идея на мо­ето действие, то­ва за­ви­си от вън- ш­ни об­с­то­ятел­с­т­ва и от тех­ни­чес­ко­то ми уме­ние (срв. стр. 171 и сл.). Да бъ­деш сво­бо­ден оз­на­ча­ва чрез нрав­с­т­ве­но­то въ­об­ра­же­ние спон­тан­но да мо­жеш да оп­ре­де­лиш пред­с­та­ви­те (подбудите), ле­жа­щи в ос­но­ва­та на действията. Свободата е невъзможна, ако мо­ите мо­рал­ни пред­с­та­ви се оп­ре­де­лят от не­що из­вън мен (ня­ка­къв ме­ха­ни­чен про­цес или хи­по­те­ти­чен Бог из­вън света). Ще рече, че аз съм сво­бо­ден са­мо тогава, ко­га­то са­ми­ят аз про­из­веж­дам те­зи представи, а не ко­га­то мо­га да из­пъл­ня­вам подбудите, вло­же­ни в мен от ня­как­во дру­го същество. Свободно е оно­ва същество, ко­ето мо­же да ис­ка смя­та­но­то от са­мо­то не­го за правилно. Когато ня­кой не вър­ши ис­ка­но­то от него, а не­що друго, към то­ва дру­го тряб­ва да го под­тик­ват мотиви, ко­ито не се на­ми­рат в него. Такъв чо­век дейс­т­ва несвободно. Следователно да мо­жеш по свое ус­мот­ре­ние да искаш, как­во­то смя­таш за пра­вил­но или неправилно, оз­на­ча­ва да мо­жеш по свое ус­мот­ре­ние да бъ­деш сво­бо­ден или несвободен. Това ес­тес­т­ве­но е съ­що та­ка абсурдно, как­то да виж­даш сво­бо­да­та в спо­соб­нос­т­та да мо­жеш да вършиш, как­во­то тряб­ва да искаш. А пос­лед­но­то се твър­ди от Хамерлинг, ко­га­то казва: „Съвършено вяр­но е, че во­ля­та ви­на­ги се оп­ре­де­ля от подбуди, но е аб­сур­д­но да се казва, че по­ра­ди то­ва тя би­ла

Евентуално чо­ве­кът мо­же да бъ­де скло­нен да се от­ка­же от из­вър­ш­ва­не­то на онова, ко­ето иска. Само ка­то не се чув­с­т­ва свободен, той до­пус­ка да му се пред­пис­ва как­во тряб­ва да върши, то­ест да ис­ка онова, ко­ето не той, а ня­кой друг смя­та за правилно.

Външните ин­с­ти­ту­ции на влас­т­та мо­гат да ми поп­ре­чат да из­вър­ша же­ла­но­то от мен. Тогава те прос­то ме об­ри­чат на без­дейс­т­вие или на не- свобода. Те це­лят мо­ята нес­во­бо­да ед­ва ко­га­то ис­кат да за­ро­бят моя дух и да про­го­нят от ума ми мо­ите мотиви, пос­та­вяй­ки на тях­но мяс­то своите. Ето за­що цър­к­ва­та се обя­вя­ва не са­мо сре­щу делата, но и из­рич­но сре­щу не­чис­ти­те помисли, то­ест сре­щу мо­ти­ви­те на мо­ите действия. Тя ме пра­ви несвободен, щом всич­ки не­по­со­че­ни от нея мо­ти­ви й се стру­ват нечисти. Една цър­к­ва или ня­коя дру­га об­щ­ност про­из­веж­да нес­во­бо­да тогава; ко­га­то ней­ни­те све­ще­ни­ци или нас­тав­ни­ци прев­ръ­щат се­бе си в по­ве­ли­те­ли на съвестта, то­ест ко­га­то вяр­ва­щи­те тряб­ва да се сдо­би­ват с мо­ти­ви­те на сво­ите дейс­т­вия от тях (от изповедалнята).

Добавка към но­во­то из­да­ние (1918 г.). В те­зи раз­съж­де­ния от­нос­но чо­веш­ка­та во­ля е из­ло­же­но как­во мо­же да из­жи­вее чо­ве­кът при сво­ите действия, та чрез то­ва из­жи­вя­ва­не да стиг­не до съзнанието: мо­ята во­ля е свободна. От осо­бе­но зна­че­ние е, че пра­во­то за оз­на­ча­ва­не на ед­но же­ла­ене ка­то сво­бод­но се пос­ти­га пос­ред­с­т­вом изживяването: във во­ля­та се осъ­щес­т­вя­ва ед­на идей­на интуиция. Това мо­же да бъ­де и е са­мо ре­зул­тат от наблюдение, но в смисъла, в ко­ито чо­веш­ка­та во­ля се наб­лю­да­ва в един развой, чи­ято цел се със­тои в пос­ти­га­не­то на та­ка­ва въз­мож­ност за волята, опи­ра­ща се на чис­то идей­на­та интуиция. Тя мо­же да бъ­де постигната, по­не­же в идей­на­та ин­ту­иция не дейс­т­ва ни­що дру­го ос­вен соб­с­т­ве­на­та й същност, ос­но­ва­на на се­бе си. Щом ед­на та­ка­ва ин­ту­иция при­със­т­ва в чо­веш­ко­то съзнание, тя не се е раз­ви­ла от про­це­си­те в ор­га­низ­ма (срв. стр. 130 и сл.), а нап­ро­тив - ор­га­нич­на­та дейност се е оттеглила, за да отс­тъ­пи мяс­то на идейната. Когато наб­лю­да­вам един во­лев акт, кой­то е от­ра­же­ние на интуицията, то­га­ва ор­га­нич­но не­об­хо­ди­ма­та дейност е от­тег­ле­на и от него. Волята е свободна. Тази сво­бо­да на во­ля­та не ще мо­же да бъ­де наб­лю­да­ва­на от онзи, кой­то не съ­умя­ва да ви­ди как сво­бод­но­то же­ла­ене се със­тои в това, че ед­ва чрез ин­ту­итив­ния еле­мент не­об­хо­ди­мо­то фун­к­ци­они­ра­не на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм би­ва па­ра­ли­зи­ра­но и из­т­лас­ка­но и на не­го­во мяс­то би­ва пос­та­ве­на ду­хов­на­та дейност на из­пъл­не­на­та с идея воля. В нес­во­бо­да­та на вся­ка во­ля вяр­ва