Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Рудолф Щайнер и не­го­ва­та Философия на сво­бо­да­та

XIII. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА

Обратен на въп­ро­са за цел­та или пред­наз­на­че­ни­ето на жи­во­та (срв. стр. 164 сл.) е то­зи за не­го­ва­та стойност. В то­ва от­но­ше­ние сре­ща­ме два про­ти­во­по­лож­ни възгледа, а по­меж­ду им - все­въз­мож­ни опи­ти за по­ми­ря­ва­не­то им. Според еди­ния въз­г­лед све­тът е най-добрият, кой­то мо­же да съ­щес­т­ву­ва в мис­ли­те ни, а жи­во­тът и дейс­т­ви­ята в не­го са бла­го с не­оце­ни­ма стойност. Всичко се раз­к­ри­ва ка­то хар­мо­нич­но и це­ле­съ­об­раз­но вза­имо­дейс­т­вие и зас­лу­жа­ва възхищение. От ед­но по­-въз­ви­ше­но гле­ди­ще до­ри в при­вид­но­то зло или ло­шо мо­же да се раз­ли­чи не­що поло- жително, за­що­то то пред­с­тав­ля­ва бла­гот­вор­на про­ти­во­по­лож­ност на до- б­ро­то и пос­лед­но­то ние мо­жем да оце­ним още по-добре, ко­га­то то из­пък­ва пред злото. А и зло­то не е ис­тин­с­ки ре­ал­но - ка­то та­ко­ва ние ока­чес­т­вя­ва­ме са­мо ед­на по­-мал­ка сте­пен на доброто. Злото е от­със­т­вие на доб­ро­то и са­мо по се­бе си не е не­що от значение.

Другият въз­г­лед е този, кой­то твърди, че жи­во­тът е из­пъл­нен със стра­да­ния и нищета, не­удо­вол­с­т­ви­ето и бол­ка­та нав­ред над­де­ля­ват над удо­вол­с­т­ви­ето и радостта. Съществуването е бреме, а не­би­ти­ето при всич­ки слу­чаи би би­ло за пред­по­чи­та­не пред битието.

Като глав­ни пред­с­та­ви­те­ли на пър­вия възглед, на оптимизма, тряб­ва да схва­ща­ме Шафтсбъри и Лайбниц, а ка­то та­ки­ва на втория, на пе­си­миз­ма - Шопенхауер и Едуард фон Хартман.

Лайбниц смята, че све­тът е най-добрият, ка­къв­то мо­же да има. По-добър не е възможен. Защото Бог е до­бър и мъдър. Един до­бър Бог ис­ка да съз­да­де на­й-­доб­рия от световете, а един мъ­дър чо­век го поз­на­ва - той мо­же да го раз­поз­нае сред всич­ки дру­ги въз­мож­ни по­-ло­ши светове. Само един зъл и не­мъ­дър Бог би мо­гъл да съз­да­де един по­-лош от въз­мож­но на­й-­доб­рия свят.

Който из­хож­да от та­зи глед­на точка, лес­но ще мо­же да пред­на­чер­тае посоката, в ко­ято чо­веш­ки­те дейс­т­вия тряб­ва да поемат, за да да­дат своя при­нос за на­й-­доб­ро­то на света. Човекът ще тряб­ва са­мо да изу­ча­ва во­-

Шопенхауер гле­да на не­ща­та другояче. Той не си пред­с­та­вя ос­но­ва­та на све­та ка­то пре­мъд­ра и пре­доб­ра същност, а ка­то сляп ус­т­рем или сля­па воля. Основна чер­та на вся­ка во­ля е веч­ни­ят стремеж, неп­рес­тан­на­та жаж­да за удовлетворение, ко­ето та­ка и не мо­же да се пос­тиг­не никога. Защото след пос­ти­га­не­то на ед­на прес­лед­ва­на цел въз­ник­ва но­ва нуж­да и та­ка нататък. Трайността на удов­лет­во­ре­ни­ето при вся­ко по­ло­же­ние мо­же да бъ­де са­мо нищожна. Цялото ос­та­на­ло съ­дър­жа­ние на жи­во­та ни е не­удов­лет­во­ре­но напиране, си­реч недоволство, страдания. Притъпи ли се нак­рая сле­пи­ят устрем, на нас ни лип­с­ва вся­ко съ­дър­жа­ние и съ­щес­т­ву­ва­не­то ни се из­пъл­ва с без­к­рай­на скука. Ето за­що срав­ни­тел­но по­-доб­ре е чо­век да за­ду­ша­ва в се­бе си же­ла­ни­ята и нуждите, да умър­т­вя­ва во­ля­та си. Шопенхауеровият пе­си­ми­зъм во­ди до бездействие, не­го­ва­та нрав­с­т­ве­на цел е все­мир­на­та леност.

Човекът тряб­ва да се про­ник­не от убеждението, че прес­лед­ва­не­то на ин­ди­ви­ду­ал­но удов­лет­во­ре­ние (егоизмът) е глупост, и да се ръ­ко­во­ди един­с­т­ве­но от за­да­ча­та чрез са­мо­от­вер­же­но от­да­ва­не на все­мир­ния про­цес да се пос­ве­ти на из­бав­ле­ни­ето на Бога. В про­ти­во­вес на Шопен- хауеровия пе­си­ми­зъм Хартмановият ни на­соч­ва към все­от­дай­на дейност в име­то на ед­на въз­ви­ше­на задача.

В дейс­т­ви­тел­ност вяр­но е до­ри точ­но обратното. Сам по се­бе си стре­ме­жът (желанието) съз­да­ва радост. Кой не поз­на­ва насладата, ко­ято пред­ла­га на­деж­да­та за ед­на далечна, но сил­но же­ла­на цел? Тази ра­дост съ­пътс­т­ва труда, с чи­ито пло­до­ве тряб­ва да се сдо­би­ем ед­ва в бъдещето. Това удо­вол­с­т­вие е на­пъл­но не­за­ви­си­мо от пос­ти­га­не­то на целта. А ко­га­то тя бъ­де постигната, то­га­ва удо­вол­с­т­ви­ето от из­пъл­не­ни­ето й се при­ба­вя ка­то не­що но­во към удо­вол­с­т­ви­ето от стремежа. Ако ли пък ня­кой рече, че към не­удо­вол­с­т­ви­ето от не­пос­тиг­на­та­та цел се при­ба­вя­ло и то­ва от из­ма­ме­на­та на­деж­да и в край­на смет­ка пра­ве­ло не­удо­вол­с­т­ви­ето от не­из­пъл­не­ни­ето все пак по-голямо, от­кол­ко­то евен­ту­ал­но­то удо­вол­с­т­вие от изпълнението, не­му тряб­ва да се отговори: въз­мо­жен е и об­рат­ни­ят слу­чай - рет­рос­пек­тив­ни­ят пог­лед към нас­ла­да­та по вре­ме на не­из­пъл­не­но­то же­ла­ние ще въз­дейс­т­ва не по­-ряд­ко об­лек­чи­тел­но вър­ху не­удо­вол­с­т­ви­ето от неизпълнението. Доказателство за то­ва твър­де­ние е онзи, кой­то пред­вид на про­пад­на­ла­та на­деж­да възкликва: Направих вси- чко, как­во­то можах! Блаженото чувство, че си ис­кал да пос­тиг­неш мак­си­мал­но­то спо­ред си­ли­те си, ос­та­ва не­за­бе­ля­за­но за ония, ко­ито свър­з­ват вся­ко не­из­пъл­не­но же­ла­ние с твърдението, че не са­мо не е нас­тъ­пи-­

Изпълнението на ед­но же­ла­ние пре­диз­вик­ва удоволствие, а не­из­пъл­не­ни­ето му - неудоволствие. От то­ва не би­ва да се заключава, че удо­вол­с­т­вие е удов­лет­во­ря­ва­не­то на ед­но желание, а не­удо­вол­с­т­вие - не­го­во­то неудовлетворяване. И удоволствието, и не­удо­вол­с­т­ви­ето мо­гат да се по­явят в ед­но същество, без да са пос­ле­ди­ци от ед­но желание. Заболява- нето е неудоволствие, ко­ето не се пред­хож­да от желание. Ако ня­кой ре­че да твърди, че за­бо­ля­ва­не­то би­ло не­удов­лет­во­ре­но же­ла­ние за здраве, той ще до­пус­не грешката, че за по­ло­жи­тел­но же­ла­ние при­ема са­мо­по­нят­но­то и не­до­ве­де­но до съз­на­ни­ето ис­ка­не да не се боледува. Когато ня­кой по­лу­ча­ва нас­лед­с­т­во от бо­гат родственик, за чи­ето съ­щес­т­ву­ва­не изоб­що не е подозирал, то­зи факт го из­пъл­ва с удо­вол­с­т­вие без пред­хож­да­ло го желание.

И така, ако ня­кой ис­ка да про­ве­ри да­ли пре­ве­сът се на­ми­ра на стра­на­та на удо­вол­с­т­ви­ето или на стра­на­та на неудоволствието, в смет­ка­та ще тряб­ва да включи: удо­вол­с­т­вие от желанието, удо­вол­с­т­вие от из­пъл­не­ни­ето на же­ла­ни­ето и удоволствие, с ко­ето сме се сдо­би­ли без стремеж. На дру­га­та стра­на на смет­ко­вод­на­та кни­га ще тряб­ва да стои: не­удо­вол­с­т­вие от скука, не­удо­вол­с­т­вие от не­из­пъл­нен стре­меж и нак­рая неудо- волствие, нас­тъ­пи­ло без на­ше желание. Към пос­лед­ния вид спа­да и неудоволствието, ко­ето ни при­чи­ня­ва натрапената, не­из­б­ра­на от са­ми­те нас работа.

Сега въз­ник­ва въп­ро­сът кое е под­хо­дя­що­то сред­с­т­во за със­та­вя­не на рав­нос­мет­ка от то­зи де­бит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че то­ва е пре­це­ня­ва­щи­ят разум. От ед­на страна, той пи­ше (фи­ло­со­фия на несъзнателното, сед­мо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удо­вол­с­т­вие има са­мо до­кол­ко­то би­ват усещани." От то­ва следва, че за удо­вол­с­т­ви­ето ня­ма дру­го ме­ри­ло ос­вен су­бек­тив­на­та мяр­ка на чувството. Аз тряб­ва да усе­тя да­ли сбо­рът от мо­ите чув­с­т­ва на неудоволствие, съ­пос­та­вен с мо­ите чув­с­т­ва на удоволствие, да­ва у мен пре­вес на ра­дос­т­та или на болката. Независимо от то­ва Хартман твърди: „Ако стойнос­т­та на жи­во­та на вся­ко съ­щес­т­во мо­же да се прес­мет­не са­мо по не­го­ва­та соб­с­т­ве­на су­бек­тив­на мярка..., то то­ва съв­сем не означава, че вся­ко съ­щес­т­во из­веж­да вер­ния арит­ме­ти­чен сбор от всич­ки афек­ции през своя жи­вот или, с дру­ги думи, че не­го­ва­та ця­лос­т­на пре­цен­ка за соб­с­т­ве­ния му жи­вот е вяр­на по от­но­ше­ние на су­бек­тив­ни­те му преживявания." По та­къв на­чин в оце­ни­тел от­но­во би­ва прев­ръ­ща­на ра­зум­на­та пре­цен­ка на чувството.* /* Който ис­ка да из­чис­ли да­ли по­-го­лям е об­щи­ят сбор на удо­вол­с­т­ви­ето или то­зи на неудоволствието, той взе­ма пред­вид именно, че прес­мя­та нещо, ко­ето ни­къ­де не се преживява. Чувството вли­за в смет­ка­та - за ре-­

ал­на­та оцен­ка на жи­во­та се взе­ма под вни­ма­ние ре­ал­но­то преживяване, а не ре­зул­та­тът от ня­как­во мни­мо пресмятане. - Б. а./

Който с по­-го­ля­ма или с по­-мал­ка точ­ност се при­съ­еди­ни към виж­да­ни­ята на мис­ли­те­ли ка­то Едуард фон Хартман, мо­же да сметне, че за да стиг­не до по­-вяр­на пре­цен­ка на живота, би тряб­ва­ло да отс­т­ра­ни от пъ­тя си факторите, ко­ито изо­па­ча­ват на­ша­та оцен­ка от­нос­но рав­нос­мет­ка­та на удо­вол­с­т­ви­ето и неудоволствието. Това той мо­же да пос­тиг­не по два начина. Първо, ка­то докаже, че на­ше­то же­ла­ние (нагон, воля) вна­ся сму­ще­ние в трез­ва­та ни пре­цен­ка за стойнос­т­та на чувството. Така нап­ри­мер ние би тряб­ва­ло да си кажем, че по­ло­ва­та нас­ла­да е из­точ­ник на злото, но обстоятелството, че у нас по­ло­ви­ят на­гон дейс­т­ва силно, ни под­веж­да да се за­лъг­ва­ме с ед­но удоволствие, ко­ето съв­сем не съ­щес­т­ву­ва в та­ка­ва степен. Ние ис­ка­ме да се наслаждаваме, по­ра­ди ко­ето пред се­бе си признаваме, че нас­ла­да­та ни при­чи­ня­ва страдания. Второ, ка­то под­ло­жи чув­с­т­ва­та на кри­ти­ка и се опи­та да докаже, че пред поз­на­ни­ето на ра­зу­ма обектите, ко­ито по­раж­дат чувствата, се оказ­ват илю­зии и че те би­ват раз­ру­ша­ва­ни в мига, ко­га­то на­ши­ят неп­рес­тан­но на­рас­т­ващ ин­те­лект проз­ре илюзиите.

Той мо­же да си пред­с­та­ви не­ща­та по след­ния начин. Ако ня­кой чес­то­лю­бив чо­век ре­ши да си изяс­ни да­ли до момента, в кой­то се впус­ка в разсъждения, удо­вол­с­т­ви­ето или не­удо­вол­с­т­ви­ето е има­ло пре­об­ла­да­ващ дял в жи­во­та му, при сво­ята пре­цен­ка той тряб­ва да се ос­во­бо­ди от два из­точ­ни­ка на грешки. Понеже е честолюбив, та­зи ос­нов­на чер­та на не­го­вия ха­рак­тер ще му пред­с­та­ви ра­дос­ти­те от приз­на­ни­ето за не­го­ви­те пос­ти­же­ния през уве­ли­чи­тел­но стъкло, а огор­че­ни­ята по­ра­ди не­за­чи­та­не - през ума­ля­ва­ща леща. По времето, ко­га­то се е сблъс­к­вал с неза- читане, той е из­пит­вал огор­че­ния имен­но за­що­то е честолюбив, но ка­то спо­мен те се явя­ват в по­-с­ла­ба светлина, до­ка­то ра­дос­ти­те от призна- нието, към ко­ито е тол­ко­ва податлив, се за­пом­нят мно­го трайно. За чес­то­лю­би­вия не­съм­не­но е ис­тин­с­ка благодат, че то­ва е така. В ми­го­ве­-те на са­мо­наб­лю­де­ние илю­зи­ята ума­ля­ва чув­с­т­во­то на неудоволствие. При все то­ва не­го­ва­та пре­цен­ка е погрешна. Страданията, над ко­ито за не­го се­га се прос­ти­ра ед­но було, той е тряб­ва­ло да пре­жи­вее дейс­т­ви­тел­но в це­лия им размер, та­ка че той фак­ти­чес­ки ги пос­та­вя пог­реш­но в смет­ко­вод­на­та кни­га на своя живот. За да стиг­не до пра­вил­на оценка, в мо­мен­та на раз­съж­де­ни­ята си чес­то­лю­би­ви­ят би тряб­ва­ло да се отър­си от сво­ето честолюбие. Със сво­ето ду­хов­но око той би тряб­ва­ло да раз­г­леж­да до­то­га­ваш­ния си жи­вот без лещи. В про­ти­вен слу­чай ще при­ли­ча на търговец, кой­то при прик­люч­ва­не на сво­ите смет­ки на стра­на­та на при­хо­ди­те пос­та­вя и сво­ето тър­гов­с­ко усърдие.

Но той мо­же да про­дъл­жи и по-нататък. Може да каже: чес­то­лю­би­ви­ят

Но до­ка­то ня­ма ни­как­во съмнение, че илюзията, при­чи­не­на от на­ме­са­та на на­го­на за честолюбие, во­ди до пог­ре­шен ре­зул­тат при със­та­вя­не на рав­нос­мет­ка­та на удоволствието, ка­за­но­то от­нос­но ус­та­но­вя­ва­не­то на илю­зор­ния ха­рак­тер на обек­ти­те на удо­вол­с­т­ви­ето тряб­ва да бъ­де оспорено. Елиминирането на всич­ки чув­с­т­ва на удоволствие, по­раж­да­ни от дейс­т­ви­тел­ни или мни­ми илюзии, от рав­нос­мет­ка­та на удо­вол­с­т­ви­ето в жи­во­та нап­ра­во би изо­па­чи­ло та­зи равносметка. Защото чес­то­лю­би­ви­ят дейс­т­ви­тел­но се е рад­вал на приз­на­ни­ето от стра­на на множеството, не­за­ви­си­мо да­ли по­-къс­но той са­ми­ят или ня­кой друг съз­на­ва то­ва приз­на­ние ка­то илюзия. С то­ва из­пи­та­но­то ра­дос­т­но усе­ща­не ни на­й-­мал­ко не се понижава. Елиминирането на всич­ки по­доб­ни „илюзорни" чув­с­т­ва от рав­нос­мет­ка­та на жи­во­та съв­сем не пос­та­вя пра­вил­но на­ша­та оцен­ка за чувствата, а за­ли­ча­ва от жи­во­та дейс­т­ви­тел­но на­лич­ни чувства.

И за­що тряб­ва да се ели­ми­ни­рат те­зи чувства? Който ги има, не­му те дос­та­вят удоволствие; кой­то ги е превъзмогнал, за не­го чрез из­жи­вя­ва­не­то на пре­въз­мог­ва­не­то (не чрез са­мо­до­вол­но усе­ща­не „Какъв чо­век съм бил!", а чрез обек­тив­ни­те из­точ­ни­ци на удоволствие, на­ми­ра­щи се в превъзмогването) нас­тъп­ва ма­кар и одухотворено, но за­то­ва пък не по­-мал­ко зна­чи­тел­но удоволствие. Когато от рав­нос­мет­ка­та на удо­вол­с­т­ви­ето би­ват за­чер­та­ва­ни чув­с­т­ва по­ра­ди връз­ка­та им с обекти, ко­ито се оказ­ват илюзии, то­га­ва стойнос­т­та на жи­во­та се пос­та­вя в за­ви­си­мост не от количеството, а от ка­чес­т­во­то на удоволствието, а в то­ва ка­чес­т­во - от стойнос­т­та на по­раж­да­щи­те удо­вол­с­т­вие неща. Но ако ре­ша да оп­ре­-
де­ля стойнос­т­та на жи­во­та в за­ви­си­мост от ко­ли­чес­т­во­то удо­вол­с­т­вие или неудоволствие, ко­ето той ми носи, то­га­ва не би­ва да пред­пос­та­вям не­що друго, чрез ко­ето пък да оп­ре­де­лям стойнос­т-­та или неп­ри­год­нос­т­та на удоволствието. Ако кажа, че ис­кам да срав­ня ко­ли­чес­т­во­то удо­вол­с­т­вие с ко­ли­чес­т­во­то неудоволствие, за да ви­дя кое е по-голямо, то­га­ва в смет­ка­та тряб­ва да вклю­ча всич­ко­то удо­вол­с­т­вие и не­удо­вол­с­т­вие в дейс­т­ви­тел­ни­те му раз­ме­ри без ог­лед на това, да­ли в ос­но­ва­та му ле­жи ня­как­ва илю­зия или не. Който при­пис­ва на ед­но по­чи­ва­що на илю­зия удо­вол­с­т­вие по­-мал­ка стойност за живота, от­кол­ко­то на друго, ко­ето мо­же да бъ­де оп­рав­да­но пред разума, той пос­та­вя стойнос­т­та на жи­во­та в за­ви­си­мост и от дру­ги фак­то­ри ос­вен удоволствието.

Който на­ма­ля­ва стойнос­т­та на удо­вол­с­т­ви­ето по­ра­ди това, че се по­раж­да от ма­ло­це­нен обект, той при­ли­ча на търговец, от­бе­ляз­ващ в смет­ка­та си зна­чи­тел­на пе­чал­ба от ед­на фаб­ри­ка за иг­рач­ки с чет­вър­ти­на­та от сумата, по­не­же там се про­из­веж­да­ли пред­ме­ти за за­пис­ва­не на децата.

Следователно илю­зор­ни­ят ха­рак­тер на ня­кои обекти, пре­диз­вик­ва­щи усе­ща­не­то за удоволствие, тряб­ва из­ця­ло да се ос­та­ви настрана, ко­га­то ста­ва ду­ма са­мо за ко­ли­чес­т­ве­но­то съ­пос­та­вя­не на удо­вол­с­т­ви­ето и не- удоволствието.

Досега пре­по­ръч­ва­ни­ят от Хартман път на ра­зум­но раз­г­леж­да­не на про­из­ве­де­но­то от жи­во­та ко­ли­чес­т­во удо­вол­с­т­вие и не­удо­вол­с­т­вие ни до­ве­де дотам, че ве­че зна­ем как да със­та­вим сметката, кое да пос­та­вим на ед­на­та и кое на дру­га­та стра­на на на­ша­та смет­ко­вод­на книга. Но как да бъ­де из­вър­ше­но изчислението? А и го­ден ли е ра­зу­мът да нап­ра­ви рав- носметката?

Търговецът е до­пус­нал греш­ка в из­чис­ле­ни­ята си, ако прес­мет­на­та­та пе­чал­ба не се пок­ри­ва със стоката, до­ка­зу­емо ре­али­зи­ра­на или под­ле­жа­ща на ре­али­зи­ра­не чрез фирмата. И фи­ло­со­фът неп­ре­мен­но ще е до­пус­нал греш­ка в пре­цен­ка­та си, ако не мо­же да при­ве­де до­ка­за­тел­с­т­ва при­мер­но за из­мъд­ру­ва­ния пре­вес на удо­вол­с­т­ви­ето или на не­удо­вол­с­т­ви­ето в усещането.

Засега не ис­кам да под­ла­гам на про­вер­ка смет­ка­та на песимистите, опи­ра­щи се на ед­но раз­г­леж­да­не на све­та от по­зи­ци­ите на разума; но кой­то тряб­ва да ре­ши да­ли да ос­та­не на жиз­не­но­то поп­ри­ще или не, той пър­во ще по­ис­ка доказателство, ко­ето да раз­к­ри­ва прес­мет­на­тия пре­вес на неудоволствието.

По та­къв на­чин ние се до­кос­нах­ме до точката, къ­де­то ра­зу­мът не е к със­то­яние прос­то от са­мо се­бе си да оп­ре­де­ли пре­ве­са на удо­вол­с­т­ви­ето или на не­удо­вол­с­т­ви­ето в живота, а тряб­ва да по­ка­же то­зи пре­вес ка­то възприятие. За чо­ве­ка ре­ал­но­то е дос­ти­жи­мо не в са­мо­то понятие, а в мис­лов­но опос­ред­с­т­ве­но­то вза­им­но про­ник­ва­не на по­ня­тие и въз­п­ри­-
ятие (чув­с­т­во­то съ­що е възприятие), (срв. стр. 83 сл.) И тър­го­ве­цът ще се от­ка­же от фир­ма­та си ед­ва тогава, ко­га­то из­чис­ле­на­та от не­го­вия сче­то­во­ди­тел за­гу­ба на сто­ки бъ­де пот­вър­де­на от фактите. Ако то­ва не е така, той на­кар­ва сче­то­во­ди­те­ля да нап­ра­ви пов­тор­но сметката. Съвсем по съ­щия на­чин ще пос­тъ­пи чо­ве­кът от ежедневието. Ако фи­ло­со­фът ре­че да му докаже, че не­удо­вол­с­т­ви­ето е да­леч по­-м­но­го от удоволст- вието, са­мо че не го усеща, той ще му отвърне: заб­лу­дил си се, пре­мис­ли не­ща­та още веднъж. Но ако в ня­коя фир­ма в да­ден мо­мент дейс­т­ви­тел­но са на­ли­це та­ки­ва загуби, че ни­ка­къв кре­дит ве­че не е достатъчен, за да удов­лет­во­ри заемодавците, то бан­к­ру­тът нас­тъп­ва до­ри тогава, ко­га­то тър­го­ве­цът не дър­жи да има яс­но­та за по­ло­же­ни­ето си чрез смет- ководството. Точно та­ка до бан­к­рут в жи­во­та би тряб­ва­ло да се стигне, ако в да­ден мо­мент ко­ли­чес­т­во­то не­удо­вол­с­т­вие у ня­кой чо­век ста­не тол­ко­ва голямо, че ни­как­ва на­деж­да (кредит) за бъ­де­що удо­вол­с­т­вие не би мог­ла да му по­мог­не да пре­въз­мог­не страданието.

Но ето че бро­ят на са­мо­убий­ци­те все пак е от­но­си­тел­но ма­лък в срав­не­ние с ко­ли­чес­т­во­то на ония, ко­ито сме­ло про­дъл­жа­ват да живеят. Най-малко са хората, сложи­ли край на жи­во­та си по­ра­ди на­ли­чие на не- удоволствие. Какво след­ва от това? Или че не е пра­вил­но да се казва, че ко­ли­чес­т­во­то не­удо­вол­с­т­вие би­ло по­-го­ля­мо от ко­ли­чес­т­во­то удоволст- вие, или че ние съв­сем не пос­та­вя­ме по­-на­та­тъш­ния си жи­вот в за­ви­си­мост от усе­ща­но­то ко­ли­чес­т­во удо­вол­с­т­вие или неудоволствие.

По съв­сем сво­е­об­ра­зен на­чин пе­си­миз­мът на Едуард фон Хартман сти­га дотам, че обя­вя­ва жи­во­та за ли­шен от стойност по­ра­ди пре­об­ла­да­ва­щи­те в не­го страдания, но при все то­ва отс­то­ява не­об­хо­ди­мос­т­та да бъ­де живян. Тази не­об­хо­ди­мост се със­тои в това, че по­со­че­на­та по­-го­ре (стр. 184 сл.) цел на жи­во­та мог­ла да бъ­де пос­тиг­на­та от чо­ве­ка са­мо с не- уморен, все­от­да­ен труд. Но до­ка­то хо­ра­та все още след­ва­ли его­ис­тич­ни­те си щения, те би­ли не­год­ни за та­къв без­ко­рис­тен труд. На съ­щин­с­ка­та си за­да­ча те се пос­ве­ща­ва­ли ед­ва след ка­то чрез опи­та и ра­зу­ма са се убедили, че прес­лед­ва­ни­те от его­из­ма нас­ла­ди в жи­во­та не мо­гат да бъ­дат постигнати. По то­зи на­чин пе­си­мис­тич­но­то убеж­де­ние тряб­ва да ста­не из­точ­ник на безкористността. Едно въз­пи­та­ние въз ос­но­ва на пе­си­миз­ма тряб­ва да из­ко­ре­ни егоизма, ка­то по­ка­же не­го­ва­та безпер- спективност.

Така спо­ред то­зи въз­г­лед стре­ме­жът към удо­вол­с­т­вие бил из­кон­но за­ло­жен в чо­веш­ка­та природа. Едва след ка­то се проз­ре не­въз­мож­нос­т­та да бъ­де осъществен, то­зи стре­меж отс­тъп­вал мяс­то­то си на по­-вис­ши за­да­чи на човечеството.

За нрав­с­т­ве­ния светоглед, кой­то от приз­на­ва­не­то на пе­си­миз­ма очак­ва от­да­ва­не на не­его­ис­тич­ни це­ли в живота, не мо­же да се каже, че пре­одо­-
ля­ва его­из­ма в ис­тин­с­кия сми­съл на думата. Нравствените иде­али би­ли дос­та­тъч­но сил­ни да ов­ла­де­ят во­ля­та ед­ва тогава, ко­га­то чо­ве­кът се уверял, че его­ис­тич­ни­ят стре­меж към удо­вол­с­т­вие не мо­же да до­ве­де до удовлетворение. Човекът, чий­то его­изъм коп­не­ел за пло­до­ве­те на удо- волствието, ги на­ми­рал кисели, за­що­то не мо­жел да ги стиг­не - об­ръ­щал им гръб и се от­да­вал на без­ко­рис­тен на­чин на живот. Според пе­си­мис­ти­те нрав­с­т­ве­ни­те иде­али не би­ли дос­та­тъч­но сил­ни за пре­одо­ля­ва­не на егоизма; те оба­че из­г­раж­да­ли сво­ето гос­под­с­т­во вър­ху почвата, раз­чис­те­на пре­ди туй от поз­на­ни­ето за без­пер­с­пек­тив­нос­т­та на егоизма.

Ако по ес­тес­т­ве­на пред­раз­по­ло­же­ност хо­ра­та се стре­мя­ха към удоволст- вието, без да им е въз­мож­но да го постигнат, то­га­ва уни­що­жа­ва­не­то на би­ти­ето и из­бав­ле­ни­ето чрез не­би­ти­ето щя­ха да бъ­дат един­с­т­ве­на­та ра­зум­на цел. И ако се зас­тъп­ва възгледът, че съ­щин­с­ки­ят но­си­тел на ми­ро­ва­та скръб бил Бог, то­га­ва хо­ра­та би тряб­ва­ло да си пос­та­вят за­да­ча­та да осъ­щес­т­вят из­бав­ле­ни­ето на Бога. Чрез са­мо­убийс­т­во­то на от­дел­ния чо­век пос­ти­га­не­то на та­зи цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е съз­дал хо­ра­та са­мо за да осъ­щес­т­вят Неговото избавление. Ина- че сът­во­ре­ни­ето би би­ло безцелно. А един та­къв све­тог­лед има пред­вид це­ли из­вън човека. Във все­об­що­то де­ло по из­бав­ле­ни­ето все­ки тряб­ва да из­вър­ши оп­ре­де­ле­на­та му работа. Измъкне ли се от нея чрез само- убийство, то­га­ва пред­ви­де­на­та за не­го ра­бо­та ще тряб­ва да се из­вър­ши от ня­кой друг. Този ня­кой друг ще тряб­ва вмес­то не­го да по­на­ся нес­го­ди­те на битието. И тъй ка­то във вся­ко съ­щес­т­во Бог съ­щес­т­ву­ва ка­то съ­щин­с­кия но­си­тел на страданието, са­мо­уби­ецът не са­мо че ни на­й-­мал­ко не на­ма­ля­ва Божието страдание, ами пос­та­вя пред Бога но­во затруд- нение: да съз­да­де не­гов заместник.

Всичко то­ва пред­пос­та­вя удо­вол­с­т­ви­ето ка­то стойнос­т­на мяр­ка за жи- вота. Животът се про­явя­ва чрез ед­на съв­куп­ност от на­го­ни (нужди). Ако стойнос­т­та на жи­во­та за­ви­се­ше от то­ва да­ли той но­си по­ве­че удовол- ствие, или неудоволствие, то­га­ва ка­то ли­шен от стойност тряб­ва да се ока­чес­т­ви нагонът, кой­то при­чи­ня­ва на своя но­си­тел пре­дим­но неудо- волствие. Нека раз­г­ле­да­ме на­го­на и удо­вол­с­т­ви­ето по от­но­ше­ние на то­ва да­ли на­го­нът мо­же да се из­мер­ва чрез удоволствието. За да не съ­бу­дим подозрение, че в на­ча­ло­то на жи­во­та пос­та­вя­ме „арис­ток­ра­тич­на­та сфе­ра на Духа", ще за­поч­нем с ед­на „чис­то животинска" нужда, а имен­но с глада.

Гладът възниква, ко­га­то без нов при­ток на ве­щес­т­ва на­ши­те ор­га­ни не мо­гат да про­дъл­жа­ват фун­к­ци­они­ра­не­то си в съ­от­ветс­т­вие със сво­ето предназначение. Преди всич­ко глад­ни­ят се стре­ми да се засити. Щом по­да­ва­не­то на хра­на се из­вър­ши в та­ка­ва степен, че гла­дът да престане, то­га­ва е пос­тиг­на­то всичко, ко­ето це­ли на­го­нът за хранене. Насладата,

Това ко­ли­чес­т­во нас­ла­да ще­ше да има въз­мож­но на­й-­ви­со­ка­та стойност, ако ни­коя нужда, на­со­че­на към въп­рос­ния на­чин на наслаждение, не ос­та­ва­ше не­за­до­во­ле­на и ако ре­дом с нас­ла­да­та не тряб­ва­ше да се взе­ма в смет­ка­та и из­вес­т­но ко­ли­чес­т­во неудоволствие.

Неизпълнените изис­к­ва­ния на жи­во­та хвър­лят сян­ка съ­що вър­ху за­до­во­ле­ни­те же­ла­ния и на­ма­ля­ват стойнос­т­та на из­пъл­не­ни с нас­ла­да часове. Може оба­че да се го­во­ри и за мо­мент­на­та стойност на ед­но чув­с­т­во на удоволствие. Тази стойност е тол­ко­ва по-малка, кол­ко­то по­-мал­ко е удо­вол­с­т­ви­ето в срав­не­ние с про­дъл­жи­тел­нос­т­та и си­ла­та на на­ше­то желание.

За нас пъл­на стойност има ед­но ко­ли­чес­т­во удоволствие, ко­ето по про­дъл­жи­тел­ност и сте­пен съв­па­да точ­но с на­ше­то желание. Когато ед­но ко­ли­чес­т­во удо­вол­с­т­вие е по­-мал­ко от на­ше­то желание, то на­ма­ля­ва стойнос­т­та на удоволствието, а ко­га­то е по-голямо, про­из­веж­да не­изис­к­ван излишък, кой­то би­ва усе­щан ка­то удо­вол­с­т­вие дотогава, до­ко­га­то по вре­ме на нас­лаж­де­ни­ето съ­умя­ва­ме да по­ви­шим на­ше­то желание. Не сме ли в със­то­яние да за­па­зим рав­но­ве­си­ето меж­ду на­рас­т­ва­що­то удо­-
вол­с­т­вие и по­ви­ша­ва­не­то на на­ше­то желание, то­га­ва удо­вол­с­т­ви­ето се прев­ръ­ща в неудоволствие. Обектът, кой­то ина­че би ни задоволил, ни връх­ли­та про­тив­но на на­ше­то же­ла­ние и ни при­чи­ня­ва страдание. Това доказва, че за нас удо­вол­с­т­ви­ето има стойност дотогава, до­ка­то мо­жем да го из­мер­ва­ме с на­ше­то желание. Една пре­ко­мер­ност от при­ят­но чув­с­т­во пре­ми­на­ва в болка. Това мо­жем да наб­лю­да­ва­ме осо­бе­но при хора, чи­ето же­ла­ние за ня­ка­къв вид удо­вол­с­т­вие е из­вън­ред­но малко. У хора, чий­то на­гон за хра­не­не е притъпен, яде­не­то лес­но пре­диз­вик­ва отвраще- ние. От то­ва съ­що личи, че же­ла­ни­ето е стойнос­тен по­ка­за­тел за удовол- ствието.

Тук пе­си­мис­тът мо­же да каже, че не­за­до­во­ле­ни­ят на­гон за хра­не­не но­си на све­та не са­мо не­удо­вол­с­т­вие от про­пус­на­та­та наслада, но и ис­тин­с­ки страдания, не­во­ли и нищета. При то­ва той мо­же да се по­зо­ве на не­из­ра­зи­ма­та ми­зе­рия на хората, спо­ле­те­ни от гри­жи­те по изхранването, на це­ло­куп­но­то неудоволствие, ко­ето та­ки­ва хо­ра из­пит­ват кос­ве­но от лип­са­та на храна. А ако ре­че да раз­п­рос­т­ре твър­де­ни­ето си вър­ху при­ро­да­та из­вън човека, мо­же да по­со­чи мъ­ки­те на животните, ко­ито в ня­кои се­зо­ни из­ми­рат от глад по­ра­ди лип­са на храна. За те­зи зли­ни пе­си­мис­тът твърди, че те зна­чи­тел­но пре­ви­ша­ват ко­ли­чес­т­во­то наслада, съз­да­ва­на на све­та от на­го­на за хранене.

Няма съмнение, че удо­вол­с­т­ви­ето и не­удо­вол­с­т­ви­е­-то под­ле­жат на срав­ня­ва­не и че пре­ве­сът на ед­но­то или на дру­го­то мо­же да се определи, как­то то­ва ста­ва при пе­чал­ба­та и загубата. Но ко­га­то пе­си­миз­мът смята, че на стра­на­та на не­удо­вол­с­т­ви­ето се по­лу­ча­ва пре­вес и че от то­ва мо­же да зак­лю­ча­ва за лип­са­та на стойност на живота, той из­па­да в заб­лу­да дотолкова, до­кол­ко­то пра­ви сметка, ко­ято в дейс­т­ви­тел­ния жи­вот не се изпълнява.

Във все­ки от­де­лен слу­чай на­ше­то же­ла­ние се на­соч­ва към оп­ре­де­лен обект. Както видяхме, стойнос­т­та на удо­вол­с­т­ви­ето при не­го­во­то за­до­во­ля­ва­не ще на­рас­т­ва тол­ко­ва повече, кол­ко­то по­-го­ля­мо е ко­ли­чес­т­во­то удо­вол­с­т­вие в срав­не­ние с ве­ли­чи­на­та на на­ше­то желание.* /* Тук се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от случая, ко­га­то чрез пре­ко­мер­но по­ви­ша­ва­не на удо­вол­с­т­ви­ето то пре­ми­на­ва в неудоволствие. - Б. а./. Но от ве­ли­чи­на­та на на­ше­то же­ла­ние за­ви­си съ­що раз­ме­рът на неудоволствието, за ко­ето тряб­ва да дър­жим сметка, за да пос­тиг­нем удоволствието. Количеството не­удо­вол­с­т­вие ние срав­ня­ва­ме не с ко­ли­чес­т­во­то удоволствие, а с ве­ли­чи­на­та на на­ше­то желание. Заради нас­ла­да­та в по­-доб­ри времена, оби­ча­щи­ят да си по­хап­ва по­-лес­но ще над­мог­не един пе­ри­од на гладуване, в срав­не­ние с онзи, ко­му­то лип­с­ва ра­дос­т­та от за­до­во­ля­ва­не на на­го­на за хранене. Жената, ко­ято ис­ка да има дете, не срав­ня­ва удоволствието, по­раж­да­но от не­го­во­то притежаване, с ко­ли­чес­т­во­то неудоволствие, про-­

Точно как­то при нас­ла­да­та от ху­ба­ви­те ябъл­ки аз съм се аб­с­т­ра­хи­рал от лошите, по съ­щия на­чин се за­емам със за­до­во­ля­ва­не­то на ед­но желание, след ка­то съм иг­но­ри­рал въз­ник­ва­щи­те по не­об­хо­ди­мост страдания.

Дори пе­си­миз­мът да бе­ше прав в твър­де­ни­ето си, че на све­та съ­щес­т­ву­ва по­ве­че неудоволствие, от­кол­ко­то удоволствие, то­ва ня­ма­ше да пов­ли­яе вър­ху волята, тъй ка­то жи­ви­те съ­щес­т­ва все пак се стре­мят към ос­та­тъ­ка от удоволствието. Ако бе­ше безупречно, ем­пи­рич­но­то доказател- ство, че бол­ка­та над­де­ля­ва над радостта, ще­ше да бъ­де под­хо­дя­що за по­каз­ва­не без­пер­с­пек­тив­нос­т­та на оно­ва фи­ло­соф­с­ко направление, ко­ето виж­да стойнос­т­та на жи­во­та в пре­ве­са на удо­вол­с­т­ви­ето (евдемони- зъм), но не и за пред­с­та­вя­не на во­ля­та въ­об­ще ка­то неразумна, за­що­то во­ля­та се на­соч­ва не към ня­ка­къв пре­вес на удоволствието, а към ко­ли­чес­т­во­то удоволствие, ос­та­ва­що след прис­па­да­не на неудоволствието. Това ко­ли­чес­т­во удо­вол­с­т­вие все още се явя­ва цел, зас­лу­жа­ва­ща пос­ти­га­не­то си.

Опити за оп­ро­вер­га­ва­не­то на пе­си­миз­ма са нап­ра­ве­ни чрез твърдението, че би­ло не­въз­мож­но да се прес­мет­не пре­ве­сът на удо­вол­с­т­ви­ето или на не­удо­вол­с­т­ви­ето в света. Възможността за вся­ко из­чис­ле­ние се опи­ра на това, че спо­ред го­ле­ми­на­та им, прес­мя­та­ни­те не­ща са срав­ни­ми по­меж­ду си. А вся­ко не­удо­вол­с­т­вие и вся­ко удо­вол­с­т­вие имат оп­ре­де­ле­на го­ле­ми­на (си­ла и продължителност). Усещанията за удо­вол­с­т­вие от раз­ли­чен вид съ­що мо­жем да срав­ня­ва­ме по­не приб­ли­зи­тел­но спо­ред го­ле­ми­на­та им. Ние зна­ем да­ли ед­на ху­ба­ва пура, или един ху­бав виц ни дос­та­вят по­-го­ля­мо удоволствие. Следователно сре­щу срав­ни­мос­т­та на раз­лич­ни ви­до­ве удо­вол­с­т­вие и не­удо­вол­с­т­вие спо­ред го­ле­ми­на­та им не мо­же да се въз­ра­зи нищо. И изследователят, кой­то си пос­та­вя за за­да­ча да оп­ре­де­ли пре­ве­са на удо­вол­с­т­ви­ето или на не­удо­вол­с­т­ви­ето в света, из­хож­да от на­пъл­но оп­рав­да­ни предпоставки. Може да се твърди, че пе­си­мис­тич­ни­те ре­зул­та­ти са погрешни, но не би­ва да се пос­та­вя под съм­не­ние въз­мож­нос­т­та за на­уч­на пре­цен­ка на ко­ли­чес­т­ва­та удо­вол­с­т­вие и неудоволствие, а от­тук и със­та­вя­не­то на рав­нос­мет­ка на удоволствието. Неправдоподобно е оба­че да се твърди, че от ре­зул­та­та на то­ва прес­мя­та­не про­из­ти­ча не­що за чо­веш­ка­та воля. Случаите, ко­га­то ние дейс­т­ви­тел­но пос­та­вя­ме стойнос­т­та на на­ша­та дейност в за­ви­си­мост от то­ва да­ли пре­вес по­каз­ва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в ко­ито обектите, към ко­ито се на­соч­ват на­ши­те действия, са ни безразли- чни. Ако след ра­бо­та ми се при­ис­ка да си дос­та­вя удо­вол­с­т­вие с ня­коя иг­ра или ле­ко за­бав­ле­ние и ми е на­пъл­но без­раз­лич­но как­во ще пред­п­ри­ема с та­зи цел, аз си пос­та­вям въп­ро­са кое ще ми до­не­се мак­си­ма­лен

Следователно, ако пе­си­мис­тич­ни­те ети­ци са на мнение, че чрез до­ка­за­тел­с­т­во­то за на­ли­чие на по­-го­ля­мо ко­ли­чес­т­во не­удо­вол­с­т­вие в срав­не­ние с удо­вол­с­т­ви­ето под­гот­вят поч­ва­та за са­мо­от­вер­же­но от­да­ва­не на кул­тур­на­та работа, те не взе­мат под внимание, че по сво­ето ес­тес­т­во чо­веш­ка­та во­ля не мо­же да се вли­яе от то­ва познание. Стремежът на хо­ра­та се съ­об­ра­зя­ва с раз­ме­ра на задоволяването, ста­на­ло въз­мож­но след пре­одо­ля­ва­не на всич­ки трудности. Надеждата за то­ва за­до­во­ля­ва­не е ос­но­ва­та на чо­веш­ка­та дейност. От та­зи на­деж­да про­из­ти­ча ра­бо­та­та на все­ки ин­ди­вид и ця­лос­т­на­та кул­тур­на работа. Песимистичната ети­ка смята, че го­нит­ба­та на щас­тие тряб­ва да се пред­с­та­ви на чо­ве­ка ка­то невъзможна, та той да се пос­ве­ти на съ­щин­с­ки­те си нрав­с­т­ве­ни задачи. Но те­зи нрав­с­т­ве­ни за­да­чи не са ни­що дру­го ос­вен кон­к­рет­ни­те ес­тес­т­ве­ни и ду­хов­ни нагони, чи­ето за­до­во­ля­ва­не се це­ли въп­ре­ки съ­пътс­т­ва­що­то го неудоволствие. Следователно го­нит­ба­та на щастие, ко­ято пе­си­миз­мът ис­ка да изкорени, изоб­що не съществува. А по­ла­га­щи­те му се за­да­чи чо­ве­кът изпълнява, за­що­то по си­ла­та на сво­ето съ­щес­т­во же­лае да ги изпълнява, след ка­то дейс­т­ви­тел­но е схва­нал тях­на­та същност. Пе- симистичната ети­ка твърди, че чо­векът мо­жел да се от­да­де на онова, ко­ето схва­ща ка­то своя жи­тейс­ка задача, ед­ва ко­га­то се от­ка­жел от стре­ме­жа към удоволствие. Никоя ети­ка оба­че не мо­же да из­мис­ля дру­ги жи­тейс­ки за­да­чи ос­вен осъ­щес­т­вя­ва­не­то на изис­к­ва­ни­те от чо­веш­ки­те же­ла­ния за­до­во­ля­ва­ния и ос­вен из­пъл­ня­ва­не­то на нрав­с­т­ве­ни­те иде­али на човека. Никоя ети­ка не мо­же да му от­не­ма удоволствието, ко­ето той из­пит­ва из­пъл­ня­вай­ки же­ла­но­то от него. Когато пе­си­мис­тът съветва: „Не се стре­ми към удоволствие, за­що­то ни­ко­га не мо­жеш да го постигнеш; стре­ми се към онова, ко­ето схва­щаш ка­то своя задача", тряб­ва да му се отвърне: то­ва е ес­тес­т­во­то на човека, а ако се твърди, че чо­ве­кът се стре­мял са­мо към щастието, то­ва е из­мис­ли­ца на ед­на философия, по­ела по пог­реш­ни пътища. Човекът се стре­ми към за­до­во­ля­ва­не на онова, ко­ето же­лае не­го­во­то същество, и си пред­с­та­вя кон­к­рет­ни­те обек­ти на то­зи стремеж, а не ня­как­во аб­с­т­рак­т­но „щастие"; из­пъл­не­ни­ето пък му до- с­та­вя удоволствие. С пос­ту­ла­та си да не се стре­мим към удоволствие, а към пос­ти­га­не на онова, ко­ето схва­ща­ме ка­то на­ша жи­тейс­ка задача, пе­си­мис­тич­на­та ети­ка улуч­ва онова, ко­ето чо­ве­кът по сво­ята същ­ност иска. На чо­ве­ка не му е нуж­но те­пър­ва да бъ­де преп­ра­вян от философия

Който се стре­ми към иде­али от ве­ли­ча­во естество, той го върши, за­що­то те са съ­дър­жа­ние на не­го­во­то съ­щес­т­во и тях­но­то пос­ти­га­не ще му дос­та­ви наслада, в срав­не­ние с ко­ято удоволствието, из­в­ли­ча­но от пос­ред­с­т­ве­нос­т­та чрез за­до­во­ля­ва­не на все­кид­нев­ни­те нагони, е нищожно. Иде- алистите се опи­яня­ват ду­хов­но при прев­ръ­ща­не на иде­али­те им в реал- ност.

Който ис­ка да из­ко­ре­ни удо­вол­с­т­ви­ето от за­до­во­ля­ва­не­то на чо­веш­ко­то желаене, той пър­во тряб­ва да пре­вър­не чо­ве­ка в роб, кой­то дейс­т­ва не за­що­то иска, а са­мо за­що­то трябва. Защото пос­ти­га­не­то на ис­ка­но­то до- с­та­вя удоволствие. Хубаво се на­ри­ча не онова, ко­ето чо­ве­кът трябва, а ко­ето ис­ка да върши, раз­г­ръ­щай­ки ця­лос­т­но ис­тин­с­ка­та си чо­веш­ка природа. Щом ня­кой не приз­на­ва това, той тряб­ва пър­во да про­го­ни от чо­ве­ка ис­ка­но­то от не­го и пос­ле от­вън да му пред­пи­ше как­во съ­дър­жа­ние да при­да­де на сво­ята воля.

Човекът при­да­ва стойност на из­пъл­не­ни­ето на ед­но желание, по­не­же то про­из­ти­ча от не­го­во­то същество. Постигнатото има своя стойност, по­не­же е желано. Отрече ли се стойнос­т­та на цел­та на чо­веш­ка­та во­ля ка­то такава, то­га­ва тряб­ва да се взе­мат стойнос­т­ни­те це­ли на не­що друго, ко­ето чо­ве­кът не иска.

Основаващата се на пе­си­миз­ма ети­ка про­из­ти­ча от не­за­чи­та­не­то на нра-
в­с­т­ве­но­то въображение. Само онзи, кой­то смята, че ин­ди­ви­ду­ал­ни­ят чо­веш­ки дух не е спо­со­бен сам да оп­ре­де­ля съ­дър­жа­ни­ето на своя стре- меж, мо­же да тър­си це­ло­куп­нос­т­та на во­ля­та в коп­не­жа към удоволст- вие. Човекът без въ­об­ра­же­ние не съз­да­ва нрав­с­т­ве­ни идеи. Те тряб­ва да му бъ­дат давани. Физическата при­ро­да пък се гри­жи за това, той да се стре­ми към за­до­во­ля­ва­не на низ­ши­те си желания. Но към раз­г­ръ­ща­не­то на ця­лос­т­ния чо­век спа­дат и про­из­хож­да­щи­те от Духа желания. Само ако се зас­тъп­ва мнението, че чо­ве­кът изоб­що не при­те­жа­ва такива, мо­же да се твърди, че той тряб­ва да ги при­ема отвън. Тогава с пра­во мо­же да се ка­же също, че той е длъ­жен да вър­ши нещо, ко­ето не иска. Всяка етика, изис­к­ва­ща от чо­ве­ка да по­тис­ка во­ля­та си, за да из­пъл­ня­ва за- дачи, ко­ито не иска, не се съ­об­ра­зя­ва с ця­лос­т­ния човек, а с такъв, ко­му­то лип­с­ва спо­соб­нос­т­та за ду­хов­ни желания. За хар­мо­нич­но раз­ви­тия чо­век та­ка на­ре­че­ни­те идеи за доб­ро­то се на­ми­рат не извън, а вът­ре в кръ­га на не­го­во­то същество. Нравственото по­ве­де­ние не се със­тои в из­в­ли­ча­не­то на ня­как­ва ед­нос­т­ран­чи­ва соб­с­т­ве­на воля, а в пъл­но­то раз­ви­тие на чо­веш­ка­та натура. Който смя­та нрав­с­т­ве­ни­те иде­али за пос­ти­жи­ми са­мо ако чо­ве­кът умър­т­ви соб­с­т­ве­на­та си воля, не­му не му е извест- но, че те­зи иде­али са же­ла­ни от чо­ве­ка точ­но как­то за­до­во­ля­ва­не­то на та­ка на­ре­че­ни­те жи­во­тин­с­ки нагони.

Не мо­же да се отрече, че из­ло­же­ни­те в то­зи вид въз­г­ле­ди лес­но мо­гат да бъ­дат из­тъл­ку­ва­ни превратно. Незрели хо­ра без нрав­с­т­ве­но въ­об­ра­же­ние охот­но виж­дат в ин­с­тин­к­ти­те на сво­ята по­ло­вин­ча­та на­ту­ра ця­лос­т­но­то чо­веш­ко съ­дър­жа­ние и от­х­вър­лят всич­ки неп­ро­из­ве­де­ни от тях нрав­с­т­ве­ни идеи, за да мо­гат не­обез­по­ко­ява­но „да се изявят". От са­мо се­бе си се разбира, че за по­лу­раз­ви­та­та чо­веш­ка на­ту­ра ня­ма ва­лид­ност онова, ко­ето е пра­вил­но за пъл­но­цен­ния човек. От онзи, кой­то чрез въз­пи­та­ние те­пър­ва тряб­ва да бъ­де до­ве­ден дотам, че нрав­с­т­ве­на­та му при­ро­да да про­бие че­руп­ка­та на нис­ки­те страсти, не би­ва да се очак­ва ва­лид­но­то за зре­лия човек. Тук оба­че не се це­ле­ше да от­бе­ле­жим как­во да бъ­де вну­ша­ва­но на не­раз­ви­тия човек, а как­во се съ­дър­жа в същ­нос­т­та на зре­лия човек. Защото цел­та бе­ше да се до­ка­же въз­мож­нос­т­та за свобода; но сво­бо­да­та не се про­явя­ва в действия, по­ро­де­ни от се­тив­на или ду­шев­на принуда, а в такива, ко­ито се опи­рат на ду­хов­ни интуиции.

Зрелият чо­век сам оп­ре­де­ля сво­ята стойност. Той не се стре­ми към удоволствието, от­реж­да­но му ка­то по­да­яние от при­ро­да­та или от Творе- ца, ни­то пък из­пъл­ня­ва аб­с­т­рак­т­ния дълг, кой­то е осъз­нал ка­то такъв, след ка­то се е отър­сил от стре­ме­жа към удоволствие. Той постъпва, как­то иска, си­реч съ­об­раз­но сво­ите етич­ни интуиции, и усе­ща пос­ти­га­не­то на ис­ка­но­то от не­го ка­то своя ис­тин­с­ка нас­ла­да от живота. Стойността на жи­во­та той оп­ре­де­ля по от­но­ше­ни­ето меж­ду пос­тиг­на­то­то и преслед-
ваното. Етиката, ко­ято под­ме­ня во­ля­та из­ця­ло с това, ко­ето тряб­ва да се направи, а вле­че­ни­ето - из­ця­ло с дълга, ло­гич­но оп­ре­де­ля стойнос­т­та на чо­ве­ка по от­но­ше­ни­ето меж­ду изис­к­ва­но­то от дъл­га и из­пъл­ня­ва­но­то от човека. Тя из­мер­ва чо­ве­ка с мярка, на­ми­ра­ща се из­вън не­го­во­то същест- во. - Развитото тук гле­ди­ще връ­ща чо­ве­ка към са­мия него. За ис­тин­с­ка стойност на жи­во­та то приз­на­ва са­мо онова, ко­ето ин­ди­ви­дът смя­та за та­ко­ва в съг­ла­сие със сво­ята воля. То не при­ема ни­то ня­как­ва неп­риз­на­ва­на от ин­ди­ви­да стойност на живота, ни­то ня­как­ва неп­ро­из­ляз­ла от не­го цел в живота. Във всес­т­ран­но опоз­на­тия ре­ален ин­ди­вид то виж­да не­го­вия соб­с­т­вен гос­по­дар и не­го­вия соб­с­т­вен ценител.

Добавка към но­во­то из­да­ние (1918 г.). Разискваното в то­зи раз­дел мо­же да ос­та­не неразбрано, ако ня­кой се е вкоп­чил в при­вид­но­то възражение: чо­веш­ка­та во­ля ка­то та­ка­ва е прос­то не­ра­зум­на и та­зи не­ра­зум­ност сле- д­ва да се до­ка­же на човека, за да проумее, че цел­та на етич­ния стре­меж тряб­ва­ло да се крие в окон­ча­тел­но ос­во­бож­да­ва­не от волята. Такова псе- в­до­въз­ра­же­ние впро­чем ми бе от­п­ра­ве­но от ком­пе­тент­на страна, ка­то ми бе казано, че тък­мо на фи­ло­со­фа се по­ла­га­ло да из­вър­ши онова, ко­ето без­мис­лов­нос­т­та на жи­вот­ни­те и на по­ве­че­то хо­ра пропускала, а имен­но да нап­ра­ви ре­ал­на рав­нос­мет­ка на живота. Но тък­мо от­п­ра­вя­щи­ят та­ко­ва въз­ра­же­ние не виж­да главното: за да се осъ­щес­т­ви свободата, но­си­тел на во­ля­та у чо­ве­ка тряб­ва да бъ­де ин­ту­итив­но­то мислене; в съ­що­то вре­ме оба­че се оказва, че ед­на во­ля мо­же да се оп­ре­де­ля и от не­що дру­го ос­вен от интуицията, а нрав­с­т­ве­но­то и не­го­ва­та стойност се про­явя­ват са­мо в про­из­ти­ча­що­то от чо­веш­ко­то съ­щес­т­во сво­бод­но осъ­щес­т­вя­ва­не на интуицията. Етичният ин­ди­ви­ду­али­зъм е под­хо­дящ за пред­с­та­вя­не на нравствеността, с ця­ло­то и достойнство, за­що­то той смя­та за ис­тин­с­ки нрав­с­т­ве­но не онова, ко­ето по вън­шен на­чин до­веж­да до съг­ла­су­ва­не­то на ед­на во­ля с ня­коя норма, а онова, ко­ето чо­ве­кът поражда, раз­г­ръ­щай­ки у се­бе си нрав­с­т­ве­на­та во­ля ка­то брън­ка на ця­лос­т­но­то си същество, та­ка че вър­ше­не­то на не­що не­мо­рал­но да му се стру­ва обез- образяване, оса­ка­тя­ва­не на не­го­во­то същество.

XIV. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД

По от­но­ше­ние на ка­чес­т­ва­та и фун­к­ци­ите си чле­нът на ед­но ця­ло се оп­ре­де­ля от цялото. Племето пред­с­тав­ля­ва ед­но ця­ло и всич­ки чис­ля­щи се към не­го хо­ра но­сят в се­бе си белезите, про­из­ти­ча­щи от същ­нос­т­та на племето. Характерното за ин­ди­ви­да и за не­го­ва­та дейност е обус­ло­ве­но от ха­рак­те­ра на племето. По та­къв на­чин фи­зи­оно­ми­ята и по­ве­де­ни­ето на ин­ди­ви­да при­до­би­ват не­що характерно-родово. Ако се за­пи­та­ме за причината, по­ра­ди ко­ято ед­но или дру­го у чо­ве­ка из­г­леж­да по един или друг начин, ние би­ва­ме на­соч­ва­ни от от­дел­но­то съ­щес­т­во към рода. Родът ни да­ва от­го­вор на въп­ро­са за­що не­що у ин­ди­ви­да се явя­ва в наб­лю­да­ва­на­та от нас форма.

Но чо­ве­кът се ос­во­бож­да­ва от то­ва ха­рак­тер­но­-ро­до­во у се­бе си. Защото - пра­вил­но из­жи­вя­но от чо­ве­ка - ха­рак­тер­но­-ро­до­во­то у не­го не е ни­що ог­ра­ни­ча­ва­що сво­бо­да­та му, и не е ред­но по из­кус­т­вен на­чин да бъ­де прев­ръ­ща­но в такова. Човекът раз­ви­ва у се­бе си ка­чес­т­ва и функции, чи­ято оп­ре­де­ля­ща ос­но­ва мо­жем да тър­сим един­с­т­ве­но в не­го самия. При то­ва ха­рак­тер­но­-ро­до­во­то му слу­жи са­мо ка­то средство, за да из­ра­зи спе­ци­фич­на­та си същ­ност в него. Като ос­но­ва той из­пол­з­ва да­де­ни­те му от при­ро­да­та осо­бе­нос­ти и при­да­ва на ро­до­во­то фор­ма в съ­от­ветс­т­вие със соб­с­т­ве­на­та си същност. А ние нап­раз­но тър­сим при­чи­на­та за про­ява­та на та­зи същ­ност в за­ко­ни­те на рода. Ние има­ме ра­бо­та с един индивид, кой­то мо­же да бъ­де обяс­нен са­мо чрез са­мия се­бе си. Ако един чо­век се е до­мог­нал до то­ва ос­во­бож­да­ва­не от характерно-родовото, а ние все още ис­ка­ме да обяс­ним всич­ко у не­го чрез ха­рак­те­ра на рода, то­га­ва ние ня­ма­ме усет за индивидуалното.

Не е въз­мож­но един чо­век да бъ­де раз­б­ран напълно, ако в ос­но­ва­та на пре­це­ня­ва­не­то му се сла­га ня­как­во ро­до­во понятие. Най-упорито пре­цен­ка­та спо­ред ро­да се при­ла­га по от­но­ше­ние на чо­веш­кия пол. Мъжът виж­да в жената, как­то и же­на­та в мъжа, поч­ти ви­на­ги твър­де мно­го от об­щия ха­рак­тер на дру­гия пол и твър­де мал­ко от индивидуалното. В прак­ти­чес­кия жи­вот то­ва вре­ди на мъ­же­те по-малко, от­кол­ко­то на же- ните. Социалното по­ло­же­ние на же­на­та е тол­ко­ва не­дос­той­но на­й-­ве­че по­ра­ди това, че в мно­го от случаите, ко­га­то е уместно, то не се обус­ла­вя от ин­ди­ви­ду­ал­ни­те ка­чес­т­ва на от­дел­на­та жена, а от об­щи­те представи, ко­ито се съз­да­ват за ес­тес­т­ве­на­та за­да­ча и за нуж­ди­те на жената. Жи- тейската дейност на мъ­жа се оп­ре­де­ля от не­го­ви­те спо­соб­нос­ти и вле- чения, до­ка­то дейнос­т­та на же­на­та тряб­ва да за­ви­си из­к­лю­чи­тел­но от обстоятелството, че тя е имен­но жена. Жената тряб­ва да ро­бу­ва на хара- ктерно-родовото, на об­що­то за всич­ки жени. Така на­ре­че­ни­ят въп­рос за

Когато ня­кой пре­це­ня­ва хо­ра­та по ро­до­ви характеристики, той не­ми­ну­емо сти­га да границата, над ко­ято те се явя­ват ка­то същества, чи­ято дей- ност по­чи­ва вър­ху сво­бод­но самоопределяне. Намиращото се под та­зи гра­ни­ца мо­же ес­тес­т­ве­но да бъ­де пред­мет на на­уч­но разглеждане. Спе- цификата на расата, племето, на­ро­да и по­ла са съ­дър­жа­ние на час­т­ни науки. Само хората, ко­ито би­ха ис­ка­ли да жи­ве­ят един­с­т­ве­но ка­то пред­с­та­ви­те­ли на рода, би­ха мог­ли да се пок­ри­ват с ед­на об­ща картина, съз­да­ва­на от та­ко­ва на­уч­но разглеждане. Но всич­ки те­зи на­уки не мо­гат да про­ник­нат до осо­бе­но­то съ­дър­жа­ние на от­дел­ния индивид. Определяне- то на ин­ди­ви­да по за­ко­ни на ро­да спи­ра там, къ­де­то за­поч­ва сфе­ра­та на сво­бо­да­та (на мис­ле­не и действие). Никой не мо­же вед­нъж за­ви­на­ги да фик­си­ра и в го­тов вид да за­ве­щае на чо­ве­чес­т­во­то по­ня­тий­но­то съдър- жание, ко­ето чо­ве­кът мис­лов­но тряб­ва да свър­же с възприятието, за да се до­бе­ре до пъл­на­та ре­ал­ност (срв. стр. 83 сл.). С по­ня­ти­ята си ин­ди­ви­дът тряб­ва да се сдо­бие чрез соб­с­т­ве­на интуиция. Начинът на ин­ди­ви­ду­ал­но­то мис­ле­не не мо­же да се из­ве­де от ня­как­во ро­до­во понятие. Меро- давен за не­го е един­с­т­ве­но индивидът. Неуместно е съ­що та­ка въз ос­но­ва на об­що­чо­веш­ки­те ха­рак­те­рис­ти­ки да се оп­ре­де­ля как­ви кон­к­рет­ни це­ли ин­ди­ви­дът да пос­та­вя на сво­ята воля. Който ис­ка да раз­бе­ре от­дел-­

ния индивид, той тряб­ва да вник­не в спе­ци­фич­на­та му същност, а не да ос­та­ва при ти­пич­ни­те своеобразности. В то­зи сми­съл все­ки от­де­лен чо­век пред­с­тав­ля­ва един проблем. А вся­ка наука, за­ни­ма­ва­ща се с аб­с­т­рак­т­ни мис­ли и ро­до­ви понятия, е са­мо под­го­тов­ка за оно­ва познание, ко­ето придобиваме, ко­га­то ед­на чо­веш­ка ин­ди­ви­ду­ал­ност ни спо­де­ля сво­ето виж­да­не за света, как­то и под­го­тов­ка за познанието, ко­ето по­лу­ча­ва­ме от съ­дър­жа­ни­ето на ней­на­та воля. Щом усетим, че ня­къ­де има­ме ра­бо­та с оно­ва у човека, ко­ето е сво­бод­но от ти­пич­ния на­чин на мис­ле­не и от ха­рак­тер­на­та за ро­да воля, ние тряб­ва да прес­та­нем да при­бяг­ва­ме до по­мощ­та на как­ви­то и да би­ло по­ня­тия от на­шия дух, ако ис­ка­ме да раз­бе­рем не­го­ва­та същност. Познанието се със­тои в свър­з­ва­не на по­ня­ти­ето с въз­п­ри­яти­ето пос­ред­с­т­вом мислене. При всич­ки дру­ги обек­ти наб­лю­да­те­лят тряб­ва да по­лу­ча­ва по­ня­ти­ята чрез сво­ята интуиция; при раз­би­ра­не­то на ед­на сво­бод­на ин­ди­ви­ду­ал­ност един­с­т­ве­на­та цел са ней­ни­те понятия, по ко­ито тя оп­ре­де­ля са­ма­та се­бе си, да се въз­п­ри­емат в на­шия дух в чист вид (без вна­ся­не на на­ше по­ня­тий­но съдържание). Хора, ко­ито при вся­ка пре­цен­ка на друг чо­век не­за­бав­но вна­сят свои понятия, не мо­гат ни­ко­га да стиг­нат до раз­би­ра­не­то на ед­на индиви- дуалност. Както сво­бод­на­та ин­ди­ви­ду­ал­ност се ос­во­бож­да­ва от осо­бе­нос­ти­те на рода, та­ка и поз­на­ни­ето тряб­ва да се ос­во­бо­ди от начина, по кой­то би­ва раз­би­ра­но ха­рак­тер­но­то за рода.

Човекът мо­же да се смя­та за сво­бо­ден дух в рам­ки­те на ед­на чо­веш­ка об­щ­ност са­мо дотолкова, до­кол­ко­то той се е ос­во­бо­дил от ха­рак­тер­но­-ро­до­во­то по по­со­че­ния начин. Никой чо­век не зас­тъп­ва на­пъл­но да­ден род, как­то и ни­кой не пред­с­тав­ля­ва из­ця­ло индивидуалност. Всеки чо­век оба­че пос­те­пен­но от­лъч­ва по­-го­ля­ма или по­-мал­ка сфе­ра на сво­ето съ­щес­т­во как­то от ха­рак­тер­но­-ро­до­во­то на жи­во­тин­с­кия живот, та­ка и от влас­т­ва­щи­те над не­го по­ве­ли на чо­веш­ки­те авторитети.