Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Рудолф Щайнер и не­го­ва­та Философия на сво­бо­да­та

XI. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА

След раз­но­об­раз­ни­те те­че­ния в ду­хов­ния жи­вот на чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да се прос­ле­ди едно, ко­ето мо­же да се на­ре­че пре­одо­ля­ва­не на по­ня­ти­ето за це­ле­съ­об­раз­ност в области, къ­де­то то е неуместно. Целесъобраз- ността е оп­ре­де­лен вид пос­ле­до­ва­тел­ност на явленията. Истински дейс­т­ви­тел­на це­ле­съ­об­раз­ност има са­мо тогава, ко­га­то в про­ти­во­вес на при­чин­но­-с­лед­с­т­ве­на­та връзка, къ­де­то пред­ход­но­то съ­би­тие оп­ре­де­ля ня­кое по-късно, пос­ле­до­ва­тел­нос­т­та е обратна, и след­ва­що­то съ­би­тие вли­яе оп­ре­де­ля­що вър­ху по-ранното. Преди всич­ко то­ва е на­ли­це са­мо при чо­веш­ки действия. Човекът из­вър­ш­ва да­де­но действие, ка­то пред­ва­ри­тел­но си го пред­с­та­вя и та­зи пред­с­та­ва мо­ти­ви­ра не­го­во­то действие. С по­мощ­та на пред­с­та­ва­та по-късното, то­ест действието, вли­яе вър­ху по-ранното, то­ест дейс­т­ва­щия човек. За це­ле­съ­об­раз­на­та вза­имов­ръз­ка оба­че то­зи оби­ко­лен път пос­ред­с­т­вом пред­с­та­ва­та е без­с­пор­но необходим.

При процеса, кой­то се раз­ч­ле­ня­ва на при­чи­на и следствие, про­ли­ча­ва раз­ли­ка­та меж­ду въз­п­ри­ятие и понятие. Възприятието за при­чи­на­та пред­хож­да въз­п­ри­яти­ето за следствието; в на­ше­то съз­на­ние при­чи­на и след­с­т­вие щя­ха да ос­та­нат прос­то ус­по­ред­но съществуващи, ако не мо­жех­ме да ги свър­жем чрез съ­от­ветс­т­ва­щи­те им понятия. Възприятието за след­с­т­ви­ето мо­же са­мо да след­ва въз­п­ри­яти­ето за причината. Ако след­с­т­ви­ето тряб­ва да ока­же ре­ал­но вли­яние вър­ху причината, то­ва е въз­мож­но еди­нс­т­ве­но чрез по­ня­тийния фактор. Защото въз­п­ри­ятий­ни­ят фак­тор на след­с­т­ви­ето изоб­що не е на­ли­це пре­ди то­зи на причината. Ако ня­кой твърди, че дър­вес­ни­ят цвят е цел на корена, то­ест че пър­ви­ят оказ­ва вли­яние вър­ху втория, то­ва твър­де­ние се от­на­ся са­мо за фак­то­ра при цвета, кой­то той мис­лов­но кон­с­та­ти­ра при него. По вре­ме на въз­ник­ва­не­то на ко­ре­на въз­п­ри­ятий­ни­ят фак­тор на цве­та още не съществу- ва. За це­ле­съ­об­раз­на­та вза­имов­ръз­ка е не­об­хо­ди­ма не са­мо идей­на­та за­ко­но­съ­об­раз­на вза­имов­ръз­ка на по­-къс­но­то с по-ранното, но ос­вен туй и по­ня­ти­ето (законът) за след­с­т­ви­ето тряб­ва да вли­яе на при­чи­на­та реал- но, чрез един въз­п­ри­ема­ем процес. А въз­п­ри­ема­емо вли­яние на ед­но по­ня­тие вър­ху не­що дру­го мо­жем да наб­лю­да­ва­ме са­мо при чо­веш­ки­те действия. Следователно пред­с­та­ва­та за це­ле­съ­об­раз­ност е при­ло­жи­ма един­с­т­ве­но тук. Както не­ед­нок­рат­но установявахме, на­ив­но­то съзнание, ко­ето приз­на­ва са­мо възприемаемото, се опит­ва да при­не­се въз­п­ри­ема­емо и там, къ­де­то се от­к­ри­ва са­мо идейно. Във въз­п­ри­ема­емия про­цес на­ив­но­то съз­на­ние тър­си въз­п­ри­ема­еми взаимовръзки, и ако не ги наме- ри, то си ги въобразява. Представата за целесъобразност, ва­лид­на за су­бек­тив­ни­те действия, е под­хо­дящ еле­мент за та­ки­ва въ­об­ра­жа­еми вза- имовръзки. Наивният чо­век знае как осъ­щес­т­вя­ва да­ден про­цес и от то­-
ва заключава, че и при­ро­да­та пос­тъп­ва по съ­щия начин. В чис­то идей­ни­те при­род­ни вза­имов­ръз­ки той съ­зи­ра не са­мо не­ви­ди­ми сили, но и не­въз­п­ри­ема­еми ре­ал­ни цели. Човекът пра­ви се­чи­ва­та си целесъобраз- но; спо­ред на­ив­ния реалист, Творецът из­г­раж­да ор­га­низ­ми­те по съ­ща­та рецепта. От та­зи пог­реш­на пред­с­та­ва за це­ле­съ­об­раз­ност на­уки­те се ос­во­бож­да­ват съв­сем бавно. Във фи­ло­со­фи­ята тя и днес при­чи­ня­ва твър­де го­ле­ми поразии. Там се пос­та­вя въп­ро­сът за из­вън­с­ве­тов­на­та цел на света, за из­вън­чо­веш­ко­то пред­наз­на­че­ние (а от­тук и за целта) на чо­ве­ка и т. н.

Монизмът от­х­вър­ля пред­с­та­ва­та за це­ле­съ­об­раз­ност във всич­ки обла- сти, из­к­люч­вай­ки един­с­т­ве­но чо­веш­ки­те действия. Той из­дир­ва при­род­ни закони, а не при­род­ни цели. Природните це­ли са про­из­вол­ни до­пус­ка­ния ка­то не­въз­п­ри­ема­еми­те си­ли (срв. стр. 110 и сл.). Но от глед­на то- ч­ка на мо­низ­ма не­оп­рав­да­ни са съ­що до­пус­ка­ни­ята за жи­тейс­ки цели, ко­ито чо­ве­кът не си пос­та­вя сам. Целесъобразно е са­мо онова, ко­ето ед­ва чо­ве­кът го е нап­ра­вил такова, за­що­то не­що це­ле­съ­об­раз­но въз­ник­ва са­мо чрез осъ­щес­т­вя­ва­не­то на да­де­на идея. А дейс­т­ве­на в ре­алис­ти­чен сми­съл иде­ята ста­ва един­с­т­ве­но в човека. Ето за­що чо­веш­ки­ят жи­вот има са­мо та­ка­ва цел и та­ко­ва предназначение, как­ви­то чо­ве­кът му при- дава. На въпроса, как­ва е за­да­ча­та на чо­ве­ка в живота, мо­низ­мът мо­же да от­го­во­ри единствено: задачата, ко­ято той са­ми­ят си поставя. Моята ми­сия на то­зи свят не е предопределена, а съ­от­вет­но такава, как­ва­то си я избера. Аз не по­емам жиз­не­ния си път по точ­но пред­пи­сан маршрут.

Идеи би­ват осъ­щес­т­вя­ва­ни це­ле­съ­об­раз­но са­мо от хора. Следователно не­умес­т­но е да се го­во­ри за въп­лъ­ща­ва­не на идеи от историята. Несъ- стоятелни от мо­нис­тич­но гле­ди­ще са всич­ки из­ра­зи от ро­да на „ис­то­ри­ята е раз­ви­ти­ето на хо­ра­та към свободата" или осъ­щес­т­вя­ва­не на нрав­с­т­вен ред в све­та и та­ка нататък.

Привържениците на пред­с­та­ва­та за це­ле­съ­об­раз­ност смятат, че с ней­но­то по­жер­т­ва­не ще тряб­ва да по­жер­т­ват вся­ка­къв ред и един­с­т­во на све- та. Ето нап­ри­мер у Роберт Хамерлинг (Атомистика на волята, т. II, стр. 201): „Докато в при­ро­да­та има нагони, глу­па­во е да се от­ри­ча на­ли­чи­ето на це­ли в нея.

Както офор­м­ле­ни­ето на един крайник на чо­веш­ко­то тя­ло не се оп­ре­де­ля и обус­ла­вя от ня­как­ва ви­та­еща във въз­ду­ха идея за то­зи крайник, а от вза­имов­ръз­ка­та с по­-го­ля­мо­то ця­ло - тялото, към ко­ето край­ни­кът при- надлежи, та­ка и офор­м­ле­ни­ето на вся­ко при­род­но творение, би­ло то ра- стение, жи­вот­но или човек, не се оп­ре­де­ля и обус­ла­вя от ня­как­ва ви­та­еща във въз­ду­ха идея за него, а от прин­ци­па за фор­ма­та на по-голямото, це­ле­съ­об­раз­но изя­вя­ва­що се и офор­мя­що се ця­ло на природата." И на стр. 191 от съ­щия том: „Теорията за це­ле­съ­об­раз­нос­т­та твър­ди само, че -
въп­ре­ки хи­ля­ди­те не­удоб­с­т­ва и мъ­ки в жи­во­та на тва­ри­те - в при­род­ни­те об­ра­зу­ва­ния и ево­лю­ции не­съм­не­но съ­щес­т­ву­ва го­ля­ма це­ле­съ­об­раз­ност и планомерност, но це­ле­съ­об­раз­ност и планомерност, ко­ито се осъ­щес­т­вя­ват са­мо в рам­ки­те на при­род­ни­те за­ко­ни и ко­ито не мо­гат да це­лят ня­ка­къв свят на безделието, къ­де­то на жи­во­та да не про­ти­вос­тои смъртта, ни­то на раз­ви­ти­ето - из­чез­ва­не­то с всич­ки не­го­ви по­ве­че или по­-мал­ко неприятни, но прос­то не­из­беж­ни меж­дин­ни степени.

Когато на един свят от чу­де­са на целесъобразността, ка­къв­то при­ро­да­та ни пред­ла­га във всич­ки области, про­тив­ни­ци­те на пред­с­та­ва­та за це­ле­съ­об­раз­нос­т­та про­ти­во­пос­та­вят ня­как­во труд­но на­съб­ра­но бок­лу­чи­ще от час­тич­ни или цялостни, мни­ми или дейс­т­ви­тел­ни нецелесъобразно- сти, за мен то­ва е съ­що та­ка смехотворно."

Кое би­ва на­ри­ча­но тук целесъобразност? Схождането на въз­п­ри­ятия в ед­но цяло. Но тъй ка­то в ос­но­ва­та на всич­ки въз­п­ри­ятия ле­жат за­ко­ни (идеи), ко­ито ус­та­но­вя­ва­ме чрез на­ше­то мислене, то­га­ва пла­но­мер­но­то схож­да­не на със­тав­ки­те на ед­но въз­п­ри­ятий­но ця­ло е имен­но идей­но­то схож­да­не на със­тав­ки­те на ед­но идей­но цяло, съ­дър­жа­щи се в то­ва въз­п­ри­ятий­но цяло. Когато се казва, че жи­вот­но­то или чо­ве­кът не би­ли оп­ре­де­ля­ни от ня­как­ва ви­та­еща във въз­ду­ха идея, из­ра­зът е фор­му­ли­ран пог­реш­но и при не­го­во­то ко­ри­ги­ра­не осъж­да­ни­ят въз­г­лед ав­то­ма­тич­но гу­би аб­сур­д­ния си характер. Животното на­ис­ти­на не е оп­ре­де­ле­но от ня­как­ва ви­та­еща във въз­ду­ха идея, а яв­но от ед­на вро­де­на му идея, пред­с­тав­ля­ва­ща не­го­ва­та за­ко­но­съ­об­раз­на същност. За це­ле­съ­об­раз­ност тук не мо­же да се го­во­ри имен­но за­що­то иде­ята не се на­ми­ра из­вън нещото, а дейс­т­ва вът­ре в не­го ка­то не­го­ва същност. Тъкмо онзи, кой­то отрича, че при­род­но­то тво­ре­ние е оп­ре­де­ле­но от­вън (все ед­но да­ли от ня­как­ва ви­та­еща във въз­ду­ха идея, или от ед­на идея, на­ми­ра­ща се из­вън тво­ре­ни­ето и съ­щес­т­ву­ва­ща в ду­ха на един тво­рец на света), тряб­ва да признае, че то­ва тво­ре­ние се оп­ре­де­ля не це­ле­съ­об­раз­но и пла­но­мер­но отвън, а при­чин­но и за­ко­но­съ­об­раз­но отвътре. Аз офор­мям ед­на ма­ши­на це­ле­съ­об­раз­но тогава, ко­га­то меж­ду час­ти­те съз­да­вам взаимовръзка, ка- к­ва­то те по сво­ето ес­тес­т­во нямат. Тогава це­ле­съ­об­раз­но­то в ус­т­ройс­т­во­то се със­тои в това, че в ос­но­ва­та на ма­ши­на­та съм по­ло­жил прин­ци­па на дейс­т­вие ка­то ней­на идея. По та­къв на­чин ма­ши­на­та се е пре­вър­на­ла в обект на въз­п­ри­ема­не­то със съ­от­вет­на идея. Такива същ­нос­ти са и при­род­ни­те творения. Който на­ри­ча да­де­но не­що це­ле­съ­об­раз­но затуй, за­що­то то е об­ра­зу­ва­но законосъобразно, той мо­же да при­ка­чи съ­що­то наз­ва­ние и към при­род­ни­те творения. Тази за­ко­но­съ­об­раз­ност оба­че не би­ва да се смес­ва със за­ко­но­съ­об­раз­нос­т­та на су­бек­тив­ни­те чо­веш­ки действия. Абсолютно не­об­хо­ди­мо за на­ли­чи­ето на цел е дейс­т­ва­ща­та при­чи­на да бъ­де понятие, и то по­ня­ти­ето за следствието. Но в при­ро­да­та
ни­къ­де не мо­гат да се от­к­ри­ят по­ня­тия ка­то причина; оказ­ва се, че по­ня­ти­ето ви­на­ги пред­с­тав­ля­ва са­мо идей­на­та вза­имов­ръз­ка меж­ду при­чи­на и следствие. Причини в при­ро­да­та съ­щес­т­ву­ват са­мо под фор­ма­та на възприятия.

Дуализмът мо­же да го­во­ри за все­мир­ни и при­род­ни цели. Там, къ­де­то за на­ше­то въз­п­ри­ятие се про­явя­ва за­ко­но­мер­на връз­ка меж­ду при­чи­на и следствие, ду­алис­тът мо­же да допусне, че виж­да­ме са­мо ко­пи­ето на ед­на взаимовръзка, в ко­ято аб­со­лют­на­та все­мир­на същ­ност е ре­али­зи­ра­ла сво­ите цели. Ведно с абсолютната, не­под­ле­жа­ща на изживяване, а са­мо хи­по­те­тич­но из­ве­де­на все­мир­на същност, за мо­низ­ма от­па­да и ос­но­ва­ни­ето за до­пус­ка­не на все­мир­ни и при­род­ни цели.

Добавка към но­во­то из­да­ние (1918 г.). При ед­но сво­бод­но от пред­раз­съ­дъ­ци пре­мис­ля­не на ка­за­но­то тук не мо­же да се стиг­не до извода, че със сво­ето от­ри­ца­ние на пред­с­та­ва­та за це­ле­съ­об­раз­ност по от­но­ше­ние на из­вън­чо­веш­ки фак­ти ав­то­рът на то­ва из­ло­же­ние е за­ел по­зи­ци­ята на оне­зи мислители, ко­ито чрез от­х­вър­ля­не на то­ва по­ня­тие си съз­да­ват въз­мож­нос­т­та да схва­щат всич­ко из­вън чо­веш­ки­те дейс­т­вия - а впос­лед­с­т­вие и тях са­ми­те -ка­то из­ця­ло при­ро­ден процес. От та­къв из­вод би тряб­ва­ло да пред­паз­ва са­мо­то обстоятелство, че в та­зи кни­га мис­лов­ни­ят про­цес е пред­с­та­вен ка­то чис­то духовен. Ако тук ми­съл­та за цел се от­х­вър­ля и по от­но­ше­ние на духовния, на­ми­ращ се из­вън чо­веш­ки­те дейс­т­вия свят, при­чи­на­та за то­ва е, че в то­зи свят се про­явя­ва не­що по­-вис­ше в срав­не­ние с целта, на­ми­ра­ща от­к­ро­ве­ние в човечеството. А ко­га­то ед­но це­ле­съ­об­раз­но пред­наз­на­че­ние на чо­веш­кия род, при­ема­но по об­ра­зец на чо­веш­ка­та целесъобразност, бе ока­чес­т­ве­но ка­то пог­реш­на мисъл, има­ше се предвид, че от­дел­ни­ят чо­век си пос­та­вя це­ли и те офо- р­мят ре­зул­та­та от ця­лос­т­на­та дейност на човечеството. Този ре­зул­тат пък е не­що по­-вис­ше от сво­ите със­тав­ки - чо­веш­ки­те цели.