Книга са напълно измислени и нито изобразяват, нито имат за цел да изобразяват каквито и да е действителни лица или групировки

— Ако не са му подшушнали преди това.

— И така може — рекох аз и измъкнах една цигара от пакета. — Така или иначе за мен няма никакво значение.

— И психоаналитикът ли няма значение?

— Психоаналитикът ли? — погледнах я, без да разбирам за какво става дума.

— Божичко — рече тя кротко. — А аз те мислех за детектив.

— За това се мълчи. Трябва да внимавам какво правя. Този Грейл има сума ти мангизи в джоба. А в нашия град законът е на страната на този, който може да го купи. Погледни само колко странно действуват ченгетата. Без много шум, без гласност във вестниците, без да дадат възможност на случайния наблюдател да представи дребната си улика, която може да се окаже от най-голямо значение. Нищо освен мълчание и предупреждения да не се месиш. Никак не ми харесва.

— Имаш още малко червило — рече Ан. — Споменах ти нещо за психоанализа. Е, довиждане, беше ми приятно да се запознаем — в известно отношение.

Натисна стартера, ръчна скоростите и изчезна в облак прах.

Гледах как си отива. Когато изчезна, погледнах насреща. Мъжът от товарния камион с надпис „Бебешки услуги. Бей Сити” излезе от черния вход на къщата в толкова бяла, огладена и блестяща униформа, че само като го гледах, се чувствувах чист. Носеше някакъв кашон. Качи се в камиона и потегли. Според мен просто бе сменил пелените на някое кърмаче.

Качих се в колата и погледнах часовника си, преди да запаля. Наближаваше пет.

Уискито, както може да се очаква от достатъчно хубаво уиски, ме държа през целия път на връщане до Холивуд. Пресичах все на червено.

„Това се казва хубаво момиченце — казах си на висок глас в колата — за момче, което се интересува от хубави момиченца.” Никой не ми отвърна. „Но мен не ме интересува” — казах аз. Никой не каза нищо и на това. „В десет часа в клуб „Белведере.” Някой каза: „Дрън-дрън.” Приличаше на моя глас.

Когато стигнах пак в бюрото си, бе шест без четвърт. Зданието бе съвсем притихнало. Пишещата машина отвъд стената мълчеше. Запалих лула и седнах да почакам.

19

Индианецът вонеше. Смрадта му проникваше чак в приемната, когато иззвъня звънецът и отворих вратата да видя кой е. Стоеше на прага на вратата, сякаш бе излят от бронз. Бе огромен от кръста нагоре, с едър гръден кош. Приличаше на просяк.

Имаше едро, плоско лице и орлов, месест нос, който изглеждаше здрав като носа на крайцер. Очите му бяха нащрек, имаше увиснали челюсти, плещи на ковач и къси, очевидно недоразвити крака на шимпанзе. По-късно разбрах, че са били само къси.

Ако бяха го почистили малко и облекли в бяла нощница, щеше да изглежда като някой много зъл римски сенатор.

Вонеше със земната миризма на първобитен човек, а не с лигавата мръсотия на градовете.

— Ха — рече той. — Идва веднага. Идва сега. Отстъпих към бюрото си, като го подмамвах с пръст, и той ме последва, като вдигаше толкова шум, колкото вдига муха, ходеща по стената. Седнах зад бюрото си, скърцайки професионално с въртящия се стол, и му посочих стола за клиенти от другата страна. Не седна. Малките му черни очи ме гледаха враждебно.

— Къде да дойда? — запитах аз.

— Ха. Аз Второ Поколение. Аз холивудски индианец.

— Седнете, господин Поколение.

Изсумтя и ноздрите му се разшириха. И без това бяха големи като къртичини.

— Име Второ Поколение. Име на господин Поколение.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Извиси глас и взе да опява със звучно, гръдно бумтене.

— Той казал идва бързо. Великият бял баща казал идва бързо. Той казва да те води в огнена колесница. Той каза.

— Даа… зарежи тези измишльотини. Да не съм някоя предвзета учителка на вечеринка.

— Глупости — рече индианецът.

За миг се ухилихме подигравателно един другиму над бюрото. Хилеше се по-подигравателно от мен. После свали шапката си с голямо отвращение и я обърна наопаки. Прокара пръст околовръст кожената лента. Така кожената лента се виждаше и оправдаваше названието си „потна лента”. Измъкна от ръба някаква хартиена изрезка и хвърли нещо завито в лигнин на бюрото. Посочи го ядосано с добре огризания си нокът. Спаружената му коса имаше ръб околовръст от твърде тясната шапка.

Разгънах лигнина и вътре намерих визитна картичка. Тя не бе нещо ново за мен. Точно три като нея имаше в мундщуците на трите руски папироси.

Играех си с лулата, гледах вторачено индианеца и се опитах да го подразня с вторачения си поглед. Остана невъзмутим като тухлена стена.

— Добре, какво иска той?

— Иска идва бързо. Дойдеш веднага. Дойдеш с огнена…

— Глупости.

На индианеца това му се понрави. Бавно затвори уста и ми намигна тържествено, а после почти се усмихна.

— А и ще му струва сто каймета капаро — добавих аз, придавайки си вид, сякаш ставаше дума за десет цента.

— А? — загледа подозрително той.

„Говори на прост английски”, казах си аз.

— Сто долара. Железни хора. Чипове. Каймета на брой сто. Няма пари, аз не идва. Чат ли си? — взех да броя до сто на двете си ръце.

— А? Баровец — каза с присмех индианецът. Затършува под мръсната лента на шапката си и ми подхвърли нещо завито в лигнин. Взех го и го разгънах. Съдържаше чисто нова стодоларова банкнота.

Индианецът си сложи шапката на главата, без да си дава труда да обърне лентата. Само дето изглеждаше малко по-смешен така. Седях втренчен със зинала уста в сто-доларовата банкнота.

— Психоаналитикът има право — рекох аз най-сет-не. — От такъв хитрец и мене ме е страх.

— Няма цял ден — забеляза индианецът приказливо.

Измъкнах чекмеджето, извадих „Колт” 38 калибър, автоматичен пистолет. Не бях го носил при визитата си у госпожа Луин Локридж Грейл. Свалих сакото си, турих кожения кобур, мушнах пистолета в него и отново облякох сакото. На индианеца това не му направи по-голямо впечатление, отколкото ако се бях почесал по врата.

— Има кола — рече той. — Голям кола.

— Големите коли вече нещо не ми харесват. Има собствен кола.

— Идва мой кола — рече индианецът заплашително.

— Идва твой кола — отвърнах аз.

Заключих бюрото си и кантората, изключих звънеца и излязох, като оставих вратата на приемната, както обикновено, незаключена. Минахме през антрето и се спуснахме до асансьора. Индианецът вонеше. Дори момчето от асансьора го усети.

20

Колата бе тъмносиня, седемместна лимузина „Пакард” последен модел, по поръчка. Кола, в която можеш да се качиш с огърлицата си от перли. Паркирана бе до един противопожарен кран, а зад волана седеше мургав чуждоземен на вид шофьор с лице като дърворезба. Вътрешността бе облицована в сива коприна на баклави. Индианецът ме тури отзад. Седнал сам в колата, аз се чувствувах като височайши труп, подреден от погребалния агент с много вкус.

Поехме на запад, спуснахме се на булевард „Залез” и бързо и безшумно се понесохме по него. Индианецът седеше неподвижен до шофьора. От време на време до мен се донасяше по някой полъх от личността му. Шофьорът изглеждаше полузаспал, но задминаваше ловки момчета в спортни лимузини, сякаш ги влачеха на буксир. Навсякъде го посрещаха със зелена светлина. За някои шофьори е така. Нито веднъж не бе червено.

Свихме по осветените два-три километра на околовръстното шосе покрай антикварните магазини с известни фирми на витрините, пълни с брюкселска дантела и древни оловни съдини, покрай разкошните нови нощни локали с прочути шефове и еднакво прочути комарджийници, ръководени от изискани възпитаници на „Пурпурната банда”, покрай сега старомодните здания от колониалната епоха на крал Джордж, покрай красивите модернистични здания, в които холивудските търговци на плът никога не преставаха да говорят за пари, покрай крайпътен ресторант, който някак си не се връзваше с останалите сгради, макар и момичетата да бяха облечени в бели копринени блузи и кивери на барабанчици и нямаха нищо друго освен лъснати ярешки хесенски ботуши от хълбоците надолу. Покрай целия този панаир, надолу по широкия заоблен завой до конската пътека при Бевърли Хилз, покрай светлините на юг, във всички цветове на спектъра, кристално чисти в една вечер без мъгла, покрай сенчестите имения по хълмовете на север, извън Бевърли Хилз и нагоре по криволичещия булевард в полите на планината, където се чувствуваше внезапният, хладен здрач и полъхът на вятъра откъм морето.

Следобедът бе топъл, но жегата бе отминала. Профучахме покрай далечен грозд осветени здания и безкрайна поредица осветени имения, доста отдалечени от шосето. Спуснахме се и заобиколихме огромно зелено поле за поло, а до него също така огромно поле за тренировки, изкачихме се отново на някакъв хълм и свихме към планината по стръмен хълмист път от чист бетон, който минаваше покрай портокалови горички, прищявка на някой богаташ, защото в тази област не вирееха портокали, а после малко по малко осветените прозорци на милионер-ските къщи изчезнаха, пътят се стесни и стигнахме „Стилууд Хайтз”.

Мирисът на пелин лъхаше откъм каньона и ми напомняше за един мъртвец под безлунно небе. Тук-там измазани къщи се гушеха в хълбока на хълма като барелефи. После къщите изчезнаха, останаха само смълчаните мрачни предхълмия с една-две подранили звезди над тях, бетонната лента на пътя и отвесната урва от едната му страна в непроходимата плетеница от нискостъблен дъб и мандзанита*, където понякога можеш да чуеш зова на пъдпъдъците, ако спреш, помълчиш и почакаш. От другата страна на пътя имаше гол глинен бряг, в крайчеца му висяха няколко непримирими диви цветя като непослушни деца, които не искат да си легнат.

После пътят изви в остър завой, големите гуми задраскаха по разпилените камъчета, а колата се понесе не толкова безшумно по една алея с див здравец от двете страни. В края й, леко осветен, самотен като фар, се извисяваше замък като орлово гнездо, ъглеста постройка с гипсова мазилка и гланцирани тухли, груба и модернистична, но не грозна; изобщо превъзходно място за един психически консултант да върти частната си практика. Нямаше да се чуват писъците.

Колата зави покрай къщата и над задната врата в дебелата стена заблещука светлина. Индианецът излезе със сумтене и отвори задната врата на колата. Шофьорът запали цигара с електрическата си запалка и към мен в нощта леко се понесе тръпчивият мирис на тютюн. Слязох.

Приближихме се до задната врата. Тя се отвори сама, бавно, почти зловещо. Зад нея дълъг коридор водеше към вътрешността на къщата. От гланцираните тухлени стени струеше светлина.

Индианецът изръмжа:

— Ха. Влизай, баровец.

— След вас, господин Поколение.

Навъси се, но влезе, а след нас вратата се затвори тъй безшумно и тайнствено, както се бе и отворила. В края на тесния коридор се натъпкахме в малък асансьор, индианецът затвори вратата и натисна копчето. Изкачихме се бързо и безшумно. Вонята на индианеца преди бе бледа сянка на това, което ставаше в момента.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Бе светло и аз се озовах в бойницата, където

* Мандзанита — вечнозелен храст в западните части на САЩ. — Б. пр.

денят все още се опитваше да напомня за себе си. Навсякъде околовръст имаше прозорци. В далечината блещукаше морето. Мракът бавно бродеше по хълмовете. Там, където нямаше прозорци, стените бяха облицовани с ламперия, а килимите на пода имаха меките цветове на старите персийски тъкани. Имаше и бюро, което изглеждаше, сякаш бе направено от дърворезби, крадени от някоя древна църква. А зад бюрото седеше една жена и ми се усмихваше със суха, напрегната, повехнала усмивка, която би се разпаднала на прах, ако я докоснеш.

Косата й бе зализана и навита, а лицето й тъмно, слабо, изнурено и азиатско. На ушите си носеше тежки цветни камъни, а на пръстите тежки пръстени, включително лунен камък и изумруд в сребърна обковка, който би могъл да бъде истински, но някак си изглеждаше фалшив, като десетцентова гривна на робиня. А и ръцете й бяха сухи и тъмни, не бяха млади и не им подхождаха вече пръстени.

Тя проговори. Гласът ми бе познат.

—Ах, гос'ин Марлоу, тъй много хубав да идва. Амтор, той толкова шъ съ зарадва.

Разстлах стодоларовата банкнота, която ми бе дал индианецът, на бюрото. Огледах се назад. Индианецът бе слязъл отново с асансьора.

— Съжалявам. Идеята бе чудесна, но не мога да я приема.

— Амтор той... той желае дъ ви наеми, нали? — тя се усмихна пак. Устните й шумоляха като цигарена хартия.

— Първо ще трябва да видя за какво става дума.

Кимна и отново се надигна иззад бюрото. Прошумоля край мен в тясна рокля, която й прилягаше като кожа на морска сирена и показваше, че има добра фигура, ако ги предпочитате четири номера по-големи от кръста надолу.

—Шъ ви проводи — рече тя.

Натисна някакво копче в ламперията и една врата се отвори безшумно. Зад нея струеше млечно сияние. Обърнах се да хвърля още един поглед. Усмивката й сега изглеждаше по-стара от Египет. Вратата се хлъзна бавно и се затвори зад мен.

В стаята нямаше никого. Бе осмоъгълна, драпирана в черно кадифе от пода до тавана, с висок далечен черен таван, вероятно също от кадифе. По средата на сажденочерния матов килим се мъдреше осмоъгълна бяла маса, достатъчна само за два чифта лакти, а по средата — млечнобял глобус на черна поставка. Светлината идеше от него. Как — и аз не можех да разбера. От двете страни на масата имаше по един бял осмоъгълен стол, умалено копие на масата. Прозорци нямаше. В стаята нямаше нищо друго, съвсем нищо. По стените нямаше дори електрически ключове. И да имаше други врати, не ги виждах. Обърнах се към тази, през която влязох. И нея не виждах.

Постоях може би петнадесет секунди с неясното, смътно чувство, че ме наблюдават. Вероятно някъде имаше шпионка, но не можех да я открия. Отказах се. Заслушах се в дишането си. Чувах как въздухът минава през носа ми леко като шумолене на малки завеси.

После в далечния край на стаята се отвори невидима врата и един мъж влезе, а вратата се затвори след него. Мъжът отиде право до масата с наведена глава, седна на един от осмоъгълните столове и направи широк жест с една от най-красивите ръце, които някога съм виждал.

— Моля, седнете. Срещу мен. Не пушете и не шавайте. Опитайте се да се отпуснете напълно. С какво мога да ви бъда полезен?

Седнах, турих цигара в устата си и я прекарах по устните си, без да я паля. Огледах го от глава до пети. Бе слаб, висок, изправен, сякаш бе глътнал бастун. Имаше най-фината бяла коса, която съм виждал. Сигурно бе спал с копринена мрежа. Кожата му бе свежа като розова пъпка. Можеше да мине както за тридесет и пет годишен, така и за шестдесет и пет годишен. Човек без възраст. Косата му бе вчесана право назад над най-хубавия профил, който някога съм виждал. Веждите му бяха гарвановочерни като стените, тавана и пода. Очите му бяха дълбоки, прекалено дълбоки. Бездънните, упоени очи на сомнамбул. Като кладенеца, за който четох веднъж. Деветстотингодишен кладенец в древен замък. Можело да пуснеш камък в него и да чакаш. След като дълго си се ослушвал и вече си се отказал, тъкмо когато си на път да си тръгнеш, до теб се донасяло смътно, мигновено цопване от дъното на кладенеца, тъй приглушено, тъй далечно и почти невероятно. Та очите му бяха толкова дълбоки. Очи без израз, без душа, очи, които могат да наблюдават как лъвовете разкъсват някого на парчета и да не се променят, да наблюдават как човек, набит на кол, стене под палещото слънце. Носеше двуреден, черен делови костюм, скроен от майстор. Гледаше разсеяно пръстите ми. — Моля ви, не мърдайте. Това прекъсва вълните, смущава концентрацията ми.

— Кара ледът да се топи, маслото да тече и котките да мяучат.

Той се усмихна с най-незабележимата усмивка на света.

— Сигурен съм, че не сте дошли тук, за да се държите нахално.

— Изглежда, сте забравили защо съм дошъл. Между впрочем върнах онази стодоларова банкнота на секретарката ви. Дошъл съм, както може би си спомняте, за едни цигари, напълнени с марихуана. И с вашата визитна картичка, навита в кухия мундщук.

— Искате да разберете защо се е получило това?

— Даа. Всъщност би трябвало аз да ви заплатя сто долара.

— Няма да се наложи. Отговорът е прост. Има неща, които не знам. Това е едно от тях.

За момент почти му повярвах. Лицето му бе гладко като ангелско крилце.

— Защо тогава ми пращате сто долара... и някакъв огромен индианец, който смърди... и кола? Между другото кому е нужно индианецът да смърди? Щом като работи при вас, не може ли, така да се каже, да го накарате да се изкъпе?

— Той е естествен медиум. Те са рядкост... като диамантите и като тях понякога ги намираме на мръсни места. Доколкото разбирам, вие сте частен детектив?

— Да.

— Мисля, че сте много ограничен човек. Изглеждате тъпо, и занаятът ви е тъп. И сте се домъкнали тук с тъпа мисия.

— И считам, че няма нужда да ви задържам повече.

— Но вие не ме задържате. Аз ви задържам. Искам да разбера, защо онези картички бяха в цигарите?

Сви рамене с едва забележимо движение.

— Всеки може да има моя визитна картичка. Но аз не раздавам на приятелите си цигари с марихуана. Въпросът ви си остава тъп.

— Чудя се дали това ще поопресни паметта ви. Цигарите бяха в евтина китайска или японска табакера от имитация на черупка на костенурка. Виждали ли сте нещо подобно някога?

— Не. Не си спомням.

— Мога още малко да ви опресня паметта. Табакерата бе в джоба на един мъж на име Линдзи Мариот. Някога чували ли сте това име?

Той се замисли.

— Да. Някога се опитах да го лекувам от страх пред камерата. Опитваше се да пробие в киното. Губихме си времето. В киното никой не го искаше.

— Представям си. Същинска Айседора Дънкан на екрана. Още не сте отговорили на главния ми въпрос. Защо ми изпратихте стоте долара?

— Драги ми господин Марлоу — рече той студено. — Не ме мислете за глупак. Професията ми е доста уязвима. Аз съм знахар. Това ще рече, че върша неща, които лекарите, организирани в своята страхлива, алчна гилдия, не могат да постигнат. По всяко време съм изложен на опасност... от хора като вас. Просто искам да преценя опасността, преди да се заема с нея.

— Доста банална в моя случай, а?

— Едва ли изобщо съществува — рече той вежливо и направи особено движение с лявата си ръка, от което очите ми щяха да изхвръкнат. После много бавно я постави на бялата маса и сведе поглед. Вдигна бездънните си очи отново и скръсти ръце.

— Вашият разпит...

- Вече усещам мириса му. Бях забравил за него. Обърнах глава наляво. Индианецът седеше на третия бял стол пред кадифената стена. Навлякъл бе някаква бя-да роба върху останалите си дрехи. Седеше, без да шавне, със затворени очи, леко наклонена напред глава, сякаш спеше отпреди час. Тъмното му силно лице бе цяло то в сенки. Погледнах отново към Амтор. Усмихваше се с незабележимата си усмивка.

—Бас държа, че на богатите дами им изпадват чене

тата само като го зърнат. За какво всъщност му плаща

те... да седи на коленете ви и да пее френски песнички?

Той направи нетърпелив жест.

— Говорете по същество, моля ви се.

—Миналата нощ Мариот ме нае да го придружа в

някаква експедиция за предаване на известна сума на едни мошеници. Халосаха ме по главата. Когато дойдох на себе си, Мариот бе убит.

Почти нищо не се промени по лицето на Амтор. Нито изкрещя, нито хукна нагоре по стените. Но за човек като него реакцията бе жива. Разтвори ръце и ги скръсти отново. Устата му изглеждаше зловеща. После застана като каменен лъв пред сградата на Народната библиотека.

—Цигарите бяха намерени у него — продължих аз.

Той ме изгледа хладно.

— Но не от полицията, струва ми се. След като полицията не е идвала тук.

— Правилно.

— Стоте долара — рече той много меко — едва ли са били достатъчни.

— Зависи какво искате да си купите с тях?

— Тези цигари у вас ли са?

— Една от тях. Но те не доказват нищо. Както казахте, визитните ви картички са достъпни за всекиго. Но се учудвам защо бяха точно там. Вие да знаете?

— Доколко познавахте Мариот? — запита той кротко.

— Изобщо не го познавах. Но имах известна представа за него. Толкова очебийни неща бяха, че не можеше да не ги забележи човек.

Амтор леко почука по бялата маса. Индианецът все още спеше с брада на огромния си гръден кош. очите с тежки клепачи плътно затворени.

— Между другото познавате ли госпожа Грейл, богата дама, която живее в Бей Сити?

— Да, лекувал съм говорните й центрове. Имаше много леко увреждане — кимна той разсеяно.

— Прекрасна работа сте свършили. Говори толкова добре, колкото и аз в момента.

Това не успя да го развесели. Все още почукваше по масата. Вслушах се в почукванията. Нещо в тях не ми харесваше. Приличаха на някакъв шифър. Спря, скръсти отново ръце и се облегна във въздуха.

-В тази работа най ми харесва, че всички се познават

помежду си. Госпожа Грейл също е познавала Мариот.

— Откъде разбрахте? — запита той бавно. Не отговорих.

— Ще трябва ли да кажете на полицията... за онези цигари.

Свих рамене.

—Чудите се защо не съм заповядал да ви изхвърлят— рече Амтор любезно. — Второ Поколение ще ви счупи врата като стрък целина. И аз самият се чудя. Изглежда, имате някаква хипотеза. На изнудвачи не плащам. Нищо не печеля от това... а и имам много приятели. Но, разбира се, има известни елементи, които биха желали да ме злепоставят. Психиатри, сексолози, невролози, злобни,дребни човечета с гумени чукчета и рафтове, претрупани с литература за отклоненията от нормалното. И, разбира се, всички те са... лекари. Докато аз си оставам... нещо като шарлатанин. Каква е хипотезата ви?

Опитах се да го накарам да сведе очи под втренчения ми поглед, но бе невъзможно. Усетих се да облизвам устните си.

Той сви леко рамене.

— Не мога да ви се сърдя, че искате да я запазите за себе си. Трябва да се помисли по този въпрос. Може би сте много по-интелигентен, отколкото си помислих отначало. Аз също допускам грешки. Впрочем... -- наведе се той напред и обгърна млечнобелия глобус с двете си ръце.

- Мисля, че Мариот е бил изнудвач на жени. И е служел за примамка на банда за бижута. Но кой му е казвал кои жени да подбере... местата, които посещават, как да стане интимен с тях, да ги люби, да ги накара да се натруфят с диаманти и да ги изведе, а после да се измъкне до телефона и да съобщи на юнаците къде да действуват?

—Това — рече внимателно Амтор — е вашата представа за Мариот... и за мен. Противно ми е.

Наведох се напред и доближих лицето си на тридесет сантиметра от неговото.

—Замесен сте в бандитизъм. Както и да го усуквате, бандитизмът си е бандитизъм. А не са само картичките, Амтор. Както казвате, всеки би могъл да ги има. Но и марихуаната.-Вие не бихте участвували в подобна игра

на дребно... не и при вашите възможности. Но на гърба

на всяка картичка има празно място. А на празните мес

та, дори на надписаните понякога има надписи със сим

патично мастило.

Той се усмихна мрачно, но почти не го забелязах. Ръцете му се придвижиха към млечнобелия глобус. Светлината угасна. В стаята стана тъмно като под шапка— невидимка.

21

Ритнах стола си назад, станах и измъкнах пистолета от кобура под мишницата си. Но нямаше смисъл. Сакото ми бе закопчано и бях твърде бавен. Както и да е, щях доста да се забавя, ако се наложеше да стрелям по някого.