МЪДРОСТТА, КОЯТО ПОСТИГА ЛИПСА НА ЕГО

Понякога се чудя как ли би се чувствал човек от някое малко тибетско ело, ако изведнъж попадне в голям съвременен град с всичките му апреднали технологии. Вероятно ще си помисли, че вече е умрял и се амира в някое бардо-състояние. Ще гледа с невярващи очи самолетите, зито летят в небето над главата му, или ще се чуди как така може от телефонна кабина да се разговаря с човек, който е на другия край на света. Щe приеме, че е станал свидетел на чудо. В същото време всички тези зща изглеждат напълно нормални за хората, родени на Запад и получили временно образование, което обяснява стъпка по стъпка принципите на действие на всички тези неща.

По съвсем същия начин в тибетския будизъм съществува едно шовно, нормално, елементарно духовно образование, пълно духовно учение за естественото бардо на този живот, което дава основния ;чник, азбуката на ума. В основата на това обучение са „трите 1струмента на мъдростта" - мъдростта на слушането и чуването, ьдростта на съзерцанието и размишлението и мъдростта на здитацията. Чрез тях се пробуждаме към истинската си природа, чрез х ние откриваме и превъплъщаваме радостта и свободата от това, което ie всъщност, което наричаме „мъдрост да нямаш его".

Представете си човек, който се събужда в болницата след томобилна катастрофа и открива, че страда от пълна амнезия. Външно ичко е както преди - лицето и тялото са същите, сетивата и умът са на мястото си, но няма и следа от спомен кой е всъщност. По същия начин не сме в състояние да си спомним нашата истинска идентичност, нашата истинска природа. Трескаво и обзети от ужас се заемаме да си създадем нова идентичност и се вкопчваме в нея с отчаянието на човек, който пропада в бездна. Тази неистинска и приета поради неведението идентичност се нарича „его".

В такъв случай „его" означава липса на истинско познание кои сме всъщност, заедно със съответния резултат - едно обречено вкопчване, на всяка цена, в един изкуствено създаден наш образ, който неизбежно е хамелеон и шарлатанин и който непрекъснато трябва да се променя, за да поддържа живо измисленото си съществуване. На тибетски „его" е „дак дзин", което означава „вкопчване в себе си". Тогава можем да определим „его" като непрекъснато вкопчване в заблуждаващи понятия като „аз" и „мое", „аз" и „другите", а така също и всички останали понятия, идеи, желания и действия, които поддържат тази фалшива конструкция. Вкопчването е напразно още от самото си начало и е обречено на неуспех, защото в него няма и частица истина, а това, в което се вкопчваме, по същество е неуловимо. Самият факт, че се стремим да се вкопчим в нещо, показва едно - дълбоко в себе си сме наясно, че „егото" не съществува. От това непризнато, непрекъснато безпокоящо ни знание произлизат всичките ни страхове и фундаменталното ни чувство за несигурност.

Докато не свалим маската на своето его, то ще продължи да ни се подиграва като долнопробен политик, който не спира да парадира с фалшиви обещания, или адвокат, който непрекъснато измисля ловки лъжи, или като слаб телевизионен коментатор, който ни залива с водопади от правдоподобни думи, без реално да казва каквото и да било.

Многобройни поколения неведение са ни научили да идентифицираме цялото си същество с егото. Най-голямата му победа над нас е, че ни е заблудило да вярваме, че неговите интереси са и наши интереси, и дори да смятаме, че оцеляването му е и наше оцеляване. Това е зловеща ирония, като имаме предвид, че егото и цялата му склонност към привързване са в основата на всичките ни страдания. Така или иначе, егото е убедително, а ние сме били негови жертви толкова дълго, че дори само мисълта, че би могло да се освободим от него, ни ужасява. „Да нямаш его - нашепва ни егото - значи да изгубиш цялата богата романтика на това, че си човек, да се превърнеш в безцветен робот или безмозъчна твар."

Егото се възползва брилянтно от фундаменталния страх от неизвестното, от възможността да изгубим контрол. Можем да си кажем: „Добре, наистина трябва да се откажа от егото си, толкова много страдам. Но ако го направя, какво ще стане с мен?"

Егото ще ви прошепне лукаво: „Зная, че понякога съм пречка и повярвай ми - напълно разбирам желанието ти да се махна. Но това ли искаш наистина? Помисли си! Ако си отида, какво ще стане с теб? Кой ще се грижи за теб? Кой ще те защитава и кой ще ти помага, както ти помагах аз през всичките тези години?"

Дори и да прозрем лъжите на егото обаче, ние се боим да го изоста­вим, защото без да познаваме истински природата на ума си - нашата същинска идентичност, - ние просто нямаме друга алтернатива. И отново :е поддаваме на желанията му със същата тъжна самоомраза, с която алкохоликът посяга към бутилката, макар да знае, че тя го унищожава, яли пък като наркоманка, която отново поема наркотика, макар много добре ца си дава сметка, че след краткия екстаз ще се чувства още по-сломена и зтчаяна.

Именно за да сложим край на тиранията на егото, ние тръгваме по духовната пътека, но неговата изобретателност е почти безкрайна и то е в състояние на всяка крачка да саботира и атакува желанието ни да се )тървем от него. Истината е проста и ученията са пределно ясни, но с хшяма тъга виждам как отново и отново, още от мига на първото съприкосновение с тях, то се опитва да им попречи, защото разбира, че е ;астрашено в самата си същност. В началото, когато за първи път се докоснем до прелестта на духовната пътека и възможностите, които тя ни федлага, егото дори може да ни окуражи: „Това наистина е чудесно! Точно от това имаш нужда! Това учение е много разумно!"

След това, когато решим да практикуваме медитация или да се ^единим, то продължава да ни гука: „Каква прекрасна идея! А защо да не дойда с теб? И двамата може да научим по нещо." И през целия меден лесец на нашето духовно развитие то ще продължи да ни подтиква: „Това е чудесно! Толкова изумително, толкова вълнуващо..."

Но веднага щом навлезем в онзи период от духовния път, който тричам „кухненска мивка", и истински се докоснем до ученията, юизбежно заставаме лице в лице с истината за себе си. Веднага щом докоснем самото его и се разкрият болезнените му петна, започват да възникват всевъзможни проблеми. Сякаш някой е поставил пред нас огледало, от което не можем да отклоним поглед. Огледалото е съвсем чисто, но от него ни гледа някакво грозно, изкривено лице - нашето собствено. Започваме да се бунтуваме, защото не ни харесва това, което виждаме. Ядосани, можем да замахнем и да счупим огледалото, но от това само ще се образуват десетки по-малки изкривени лица, всичките втренчени в нас.

Дошло е времето да се гневим и да се оплакваме горчиво... А къде е егото ни? То стои непоклатимо до нас и отново ни окуражава: „Ти си съвсем прав! Това е непоносимо безобразие! Не му се оставяй!" И докато слушаме омагьосани, егото продължава да предизвиква всевъзможни съмнения и безразсъдни емоции, продължава да налива масло в огъня: „Не виждаш ли, че всичко това не е за теб? Колко отдавна те предупреждавам! Не виждаш ли, че той не може да е твой учител? В края на краищата ти си съвременен, образован гражданин на западното общество, а екзотични неща като Зен, Суфизъм, медитация и тибетски будизъм принадлежат на чужди, на източни култури. От каква полза може да ти бъде една философия, създадена в Хималаите преди хиляда години?"

И докато наблюдава доволно как все повече и повече се заплитаме в паяжината му, егото дори започва да хвърля вината за болката, за самотата, за трудностите, които изживяваме, докато се самоопознаваме, върху ученията, дори върху самия учител: „Тези гуру пет пари не дават за това, което преживяваш. Те искат единствено да те експлоатират. Непрекъснато използват думи като „състрадание" и „всеотдайност" само и само да те подчинят..."

Егото е толкова хитро, че може да използва ученията за собствените си цели. Дяволът може да тълкува Светото писание както му е угодно. Изглежда най-силното оръжие на егото е да посочи лицемерно с пръст учителя и последователите му и да каже: „Никой от тях не е дорасъл до истината, която проповядва!" И хитро се явява в ролята на справедлив съдник на цялото ти поведение - тази роля е най-удобна за подкопаването на вярата, за подронването и на малкото решимост и готовност за духовна промяна, които имаш.

Въпреки всичко, колкото и усърдно да опитва, егото не може да подкопае духовната пътека - ако наистина продължавате да се движите по нея и задълбочено се отдадете на медитация, постепенно ще започнете да разбирате колко измамени сте били от обещанията му, колко фалшиви са били надеждите и страховете ви. Постепенно ще си дадете сметка, че както надеждите, така и страховете са врагове на душевния ви покой -надеждите ви мамят, а след това ви оставят с разочарованията, страховете ви парализират в тясната килия на фалшивата ви самоличност. Освен това ще започнете да виждате колко всеобхватно е било влиянието на егото върху ума ви и в пространството на свободата, открито чрез медитацията, когато за миг се освободите от вкопчването и успеете да зърнете възхити­телните простори на същинската си природа. Ще разберете, че подобно на някакъв луд фокусник егото с години ви е мамило с планове, кроежи и обещания, които никога не са били истински и са ви довели само до вътрешен фалит. Когато в медитацията разберете това, когато откажете да прикриете откритието си, всички планове и кроежи се оказват кухи и започват да се срутват.

Това е изцяло разрушителен процес, защото успоредно с понякога болезненото осъзнаване на фалша и буквално престъпната природа на егото ни, а и на егото на всеки друг, се появява и чувство за вътрешен простор, пряко осъзнаване на състоянието „без его", на взаимосвързаността на всички неща, на щедрото и жизнено благоразположение, което бележи свободата.

Понеже чрез дисциплина сте се научили да живеете по-просто, с това сте намалили и шансовете на егото да ви изкушава. Понеже чрез съсредоточаването на медитацията сте разхлабили хватката на агресивността, на вкопчването, на негативните емоции върху цялото си същество, постепенно ще изгрее мъдростта на прозрението. И във всеобхватната яснота на това прозрение ще видите както най-фините механизми на собствения си ум, така и същността на реалността.

През целия ви живот у вас са живели двама души. Единият е егото -войнствено, изискващо, истерично, пресметливо. Другият е скритото цуховно същество, в чийто мъдър глас сте се вслушвали много рядко и почти не сте го чували. Колкото повече слушате ученията, размишлявате зърху тях и ги интегрирате в живота си, толкова повече вашият вътрешен шас, вашата вродена мъдрост, това, което в будизма наричаме „разграни-гаващо съзнание", ще се пробужда, ще набира сили и ще започнете да съзнавате разликата между неговите напътствия и множеството кънтящи и омайващи гласове на егото. Споменът за истинската ви природа с цялото й величие и самоувереност ще започне да се връща при вас.

Всъщност ще разберете, че сте открили за себе си своя мъдър водач, тъй като той ви познава много добре, тъй като той и вие сте едно, той може да ви помогне с все по-голяма яснота и удовлетворение да се справите всички трудности, предизвиквани от мислите и емоциите ви. Този водач също така може да е вечно при вас - радостен, внимателен, понякога предизвикателен: той винаги знае кое е най-доброто за вас и ще ви помогне да откриете още пътища за изход от оковите на обикновените ви реакции и объркани чувства. И колкото по-силен става гласът на разграничаващото съзнание, толкова повече ще осъзнаете контраста между неговата истина и разнообразните измами на егото, ще можете да се вслушвате в него с разбиране и увереност.

И колкото повече слушате този мъдър водач, толкова повече ще бъдете в състояние сами да променяте негативните си настроения, да ги изобличавате, дори да им се смеете заради абсурдните драми и нелепите илюзии, каквито са те всъщност. Постепенно ще откриете, че сте в състояние все по-бързо и по-бързо да се освобождавате от тъмните емоции, които са управлявали живота ви, и тази способност е най-голямото от всички чудеса. Тартьон Согиал, тибетски мистик, казва, че не се впечатлява, ако някой може да превърне пода в таван или огъня във вода. Истинско чудо според него е, ако успее да се освободи дори от едно-единствено негативно чувство.

И така все повече и повече вместо дрезгавия и прегракнал глас, с който егото ви говори цял живот, ще започнете да чувате ясните напътствия на ученията, които вдъхновяват, насочват, укоряват и указват правилната посока на всеки кръстопът. И колкото повече слушате, толкова повече напътствия ще получите. Ако следвате гласа на своя мъдър водач, гласа на разграничаващото съзнание, и накарате егото си да замлъкне, вие ще изпитате мъдростта, радостта и блаженството на собственото си същество. У вас ще започне един нов живот, напълно различен от онзи, в който сте приели маската на собственото си его. А когато дойде смъртта, вече ще знаете как да овладеете емоциите и мислите, които - в бардо-състоянията на смъртта - иначе биха взели връх и биха се превърнали във всеобхватна реалност.

Когато започнете да се лекувате от амнезията за самоличността си, най-накрая ще осъзнаете, че дак дзин - вкопчването в себе си - е корен и причина за вашето страдание. Най-накрая ще си дадете сметка колко вреда е донесло то както на вас, така и на другите, ще разберете, че най-мъдрото нещо е да боготворите другите, а не себе си. Това ще донесе изцеление на сърцето, на ума и на духа ви.

Важно е да не забравяме, че принципът на отсъствие на его не означава, че първоначално е имало его, а будистите са се справили с него. Точно обратното - той означава, че никога не е имало никакво его. Да осъзнаем това, се нарича „липса на его".
ТРИТЕ ИНСТРУМЕНТА НА МЪДРОСТТА

Можем да открием свободата на липсата на его, както ни съветват учителите, чрез процесите на слушането и чуването, чрез съзерцание и размишление и чрез медитация. Съветват ни да слушаме многократно основните учения. Със слушането те непрекъснато ще ни напомнят за итата ни мъдра същност. Сякаш сме онзи човек, страдащ от амнезия в ницата, за когото споменах по-горе, и край леглото му стои негов близък, то се грижи за него, нашепва в ухото му истинското му име, показва му мки на семейството му, мъчи се да върне познанията за собствената му нтичност. Постепенно, докато слушаме ученията, някои пасажи в тях, ой техни прозрения ще зазвучат като странни акорди в нас, спомените истинската ни природа ще започнат да се връщат смътно, постепенно се събуди усещането за нещо дълбоко, познато и близко. Слушането е много по-труден процес, отколкото някои хора си мислят, слушаме истински означава да се освободим напълно от себе си, да ставим цялата информация, всички понятия, идеи и предразсъдъци, с то са натъпкани главите ни. Ако наистина слушаме ученията, тези ятия, които стоят между нас и същинската ни природа и които са ниската пречка, могат постепенно и неотклонно да бъдат изчистени. Когато съм се опитвал да слушам истински, често съм бил вдъхновяван дзен-учителя Сузуки-роши, който казва: „Ако умът ти наистина е пуст, винаги е готов за всичко и е открит за всичко. В ума на начинаещия (ествуват много възможности, в ума на специалиста - много малко. Умът на начинаещия е открит ум, готов и пуст ум и ако наистина слушаме с начинаещ ум, можем да започнем да чуваме. Защото ако слушаме с утихнал ум, освободен в максимална степен от екота на предварително триетите идеи, ще се създаде възможност истината на ученията да никне в нас и все повече да ни се изяснява значението на живота и ртта. Моят учител Дилго Кхиентсе Ринпоче казваше: „Колкото повече шаш, толкова повече чуваш, толкова по-задълбочени стават шранията ти."

Задълбочаването на разбиранията става чрез съзерцанието и мишленията - вторият инструмент на мъдростта. Когато шшляваме върху чутото, то постепенно започва да завладява потока ша ни и да се просмуква във вътрешния ни живот. Ежедневните занятия започват да отразяват и все по-дълбоко и пряко да потвърждават иште на ученията, а размишленията бавно разгръщат и обогатяват това, което вече сме започнали да разбираме с интелекта си, пренасят това разбиране от ума надолу към сърцето.

Третият инструмент на мъдростта е медитацията. След като слушаме и размишляваме върху ученията, ние пускаме в действие прозренията, до които сме достигнали, и ги прилагаме пряко в ежедневието си чрез процеса на медитацията.

Някога изглежда е имало времена, когато изключителни учители са имали възможност да обучават изключителни последователи, които наистина са постигали освобождение. Дуджом Ринпоче разказваше историята на един голям разбойник в Индия, който след многобройни грабежи най-накрая осъзнал страданията, които е причинил. Закопнял да изкупи вината си и се обърнал към известен учител. Казал му:

- Аз съм грешник, измъчвам се. Какъв е изходът? Какво мога да направя?

Учителят изгледал разбойника от горе до долу и го попитал какво може да прави.

- Нищо - отговорил той.

- Нищо? - изкрещял учителят. - Все нещо трябва да можеш! Разбойникът останал мълчалив известно време и след това признал:

- Всъщност имаше нещо, за което имах талант. Умеех да крада. Учителят се засмял:

- Добре! Точно от такъв талант имаш нужда сега. Иди на някое тихо място и ограби всичките си възприятия, открадни всички звезди и планети от небето, разтвори ги в търбуха на пустотата, във всеобхватната природа на ума.

След двадесет и един дни разбойникът осъзнал природата на ума и в края на краищата бил признат за един от големите светци на Индия.

В древни времена е имало удивителни учители и ученици, така възприемчиви и целенасочени като този разбойник, който чрез непоколебима практика и едно-единствено напътствие успял да достигне освобождение. Ала сега също съществува възможност да достигнем просветление, ако се заемем сериозно с някой от могъщите методи на мъдростта.

Само че умовете ни са объркани и проядени от съмнения. Понякога си мисля, че съмнението е дори по-голяма пречка за човешкото развитие от копнежите и привързването. Нашето общество дава път на хитростта,

вместо на мъдростта, и боготвори най-повърхностните, груби и безполезни аспекти на интелигентността. Ние сме станали така фалшиво „ерудирани" я невротизирани, че вземаме самото съмнение за истина и обожествяваме ;ъщото това съмнение като цел и плод на истинското познание, докато всъщност то не е нищо повече от отчаян опит на егото да се защити от мъдростта. Тази форма на злокачествено съмнение е дрипавият император m самсара, на когото служат орда „експерти" - те не ни учат на откритото i щедро съмнение, което е нужно, както ни уверява Буда, за да проверяваме i доказваме стойността на ученията, а на едно разрушително съмнение, ;оето не ни оставя нищо, в което да вярваме, нищо, за което да се надяваме, [ищо, с което да живеем.

Съвременното образование ни втълпява да въздигаме съмнението в улт, създало е нещо, което би могло да се нарече едва ли не религия или еология на съмнението. Ако искаме да изглеждаме интелигентни, трябва а ни виждат, че се съмняваме във всичко, че винаги посочваме грешките и ошото, че почти никога не се питаме кое е правилно и добро, че цинично гхвърляме всички наследени от миналото духовни идеи и философии и сичко, което е направено с добра воля и с чисто сърце.

Буда ни приканва към един друг вид съмнение, подобно на шализирането на къс злато - то се нагрява, срязва и втрива, за да се провери дстотата му". За този вид съмнение, което наистина би ни довело до истината, со го следваме докрай, ние нито сме подготвени, нито имаме куража или ужното прозрение. Обучени сме в стерилно пристрастяване към зотивопоставянето, което ни е ограбило многократно от истинска откритост към всяка по-пространна и благородна истина.

На мястото на нашето нихилистично съвременно съмнение аз ви моля да поставите една друга форма на съмнение - наричам го „благородно съмнение". Това съмнение е неотделима част от пътеката към просветлението, огромната истина на мистичните учения, предадени ни от миналото, не е нещо, което нашият застрашен свят може да си позволи да пренебрегне. Вместо да се съмняваме в тях, защо не започнем да се съмняваме в себе си? Защо не подложим на съмнение нашето неведение, нашата увереност, че вече знаем и разбираме всичко, нашето вкопчване и измъкване, и пристрастеността ни към така наречените обяснения на реалността, които нямат нищо общо с вдъхващата страхопочитание всеобхватна мъдрост на ва, което ни казват учителите - пратеници на Реалността?

Това благородно съмнение ни подтиква да вървим напред, вдъхновява , подлага ни на изпитания, прави ни все по-истински, дава ни сили и притегля все повече към възхитителното енергийно поле на истината.

Когато съм с учителите си, аз им задавам отново и отново въпросите, чиито отговори искам да зная. Понякога тези отговори не са ясни, но аз не се съмнявам в тях или в истината на ученията. Случва се да подлагам на съмнение собствената си духовна зрелост или способността си наистина да чувам истината така, че да я разбера напълно, а много често продължавам да питам, докато получа ясен отговор. И когато този отговор дойде, той зазвънява силно и чисто в ума ми, а сърцето ми се отзовава с изблик на благодарност и признание. У мен се събужда увереност, която подигравките на един свят на съмняващи се не може да унищожи.

Помня една лунна зимна нощ, когато с моя ученичка пътувахме от Париж към Италия с кола. Тя беше терапевт и бе преминала през най-различни обучения. Каза ми, че е разбрала следното - колкото повече знания натрупваш, толкова повече съмнения пораждат те и толкова по-сложни и коварни стават мотивите, които те карат да се съмняваш, когато истината започне да се докосва до теб. Каза ми, че много пъти се е опитвала да избяга от ученията, но в края на краищата е осъзнала, че няма къде да отиде, защото всъщност се мъчи да избяга от самата себе си.

Аз й отговорих, че съмнението само по себе си не е болест, а просто симптом за липсата на това, което ние в нашата традиция наричаме „Гледка" - това, което е осъзнаването на природата на ума и следователно природата на реалността. Когато Гледката присъства напълно, не съществува и най-малката възможност за поява на съмнение, защото тогава ще виждаме реалността със собствените си очи. Преди обаче да достигнем просветление, неизбежно ще има и съмнения, защото те са фундаментална дейност на непросветления ум и начинът да се справим с тях не е нито да им се отдаваме, нито да ги потискаме.

За да се справим със съмненията, са нужни големи умения и аз съм забелязал колко малко хора имат представа как да ги използват или премахват. Не е ли странно, че в една цивилизация, която боготвори силата на съмненията и опроверженията, не се намира никой, който да има куража да опровергае самото съмнение, да постъпи така, както казва един хиндуистки учител: „Насъскай кучетата на съмнението към самото съмнение, свали маската на цинизма и покажи страха, отчаянието и безнадеждността, които го пораждат"? Тогава съмнението вече не би било пречка, а врата към реализацията и когато все пак възникне съмнение, този, който търси, ще го приеме като средство за проникване още по-дълбоко в истината.

Ще ви разкажа историята за един Зен-учител, която много обичам. Този учител имал верен, но много наивен ученик, който го смятал за жив

Един ден учителят, без да иска, седнал върху някаква игла. Извикал „Ох!" и подскочил във въздуха. Ученикът изгубил вярата си и го оставил разочарован, че не е напълно просветлен. „Иначе - мислел си нима щеше да извика и да подскочи така?" Когато учителят разбрал, че ученикът му го е напуснал, се натъжил и казал: „Жалко! Горкият човек! Само ако знаеше, че реално нито аз, нито иглата, нито това „Ох!" съществуват..."

Нека не правим същата импулсивна грешка като този Зен-ученик. Нека не приемаме съмненията си прекалено сериозно и нека не ги оставяме да станат несъразмерно големи. Нека не се изпълваме с черно-бял фанатизъм ги тях. Трябва да се научим постепенно да променяме нашето фно-обусловено и емоционално отношение към съмненията, да го ьрнем в свободно, добронамерено и състрадателно отношение. Това шва да дадем на съмненията си време, да дадем време и на себе си, а открием отговорите на въпросите, които не са просто електуални" или „философски", а живи, реални и разбираеми. Съмненията не могат да се разсеят веднага, но ако сме търпеливи, в це се отвори пространство, в което съмненията могат обективно и съзнателно да бъдат разглеждани, разплитани, премахвани и лекувани. , което ни липсва, особено в западната цивилизация, е нужното про-нство на ума, което може да се създаде само чрез продължителна медитация - пространство, в което прозренията могат постепенно да яват. Не бързайте прекалено да разрешите всички противоречия и проблеми.

Ето защо казват учителите: „Бързай бавно." Винаги съветвам учениците си да странят от неразумни очаквания, защото духовното израстване иска време.

За да научите както трябва японски език или да станете лекар, са нужни ни - можем ли да очакваме да получим отговор на всички въпроси, да не говорим за постигане на просветление, само за няколко седмици? Духовната пътека е пътека на непрекъснато учене и пречистване. Като разбере това, човек се изпълва със смирение. Има една известна тибетска поговорка: „Не бъркайте разбирането с осъзнаването и не бъркайте осъзнаването с освобождаването." А Миларепа казва: „Не таете надежди за осъзнаване, а практикувайте през целия си живот." Едно от нещата, характеризиращи моята традиция, които ценя най-много, са голямата й практичност и острото усещане, че най-големите постижения изискват най-много търпение и най-много време.