Книгата на д-р Светлозар Попов " Българското име в библейски времена"

Периодът след тази мисия е най-слабо известният от житието на Св.Св.Кирил и Методий. Точно тогава Константин се уединява в манастира Полихрон при брат си Методий, а после изпълнява мисията на покръстител и просветител по долината на р.Брегалница – територия, наскоро преди това влязла в състава на българската държава. Според Й.Вълчев, тази земя е била управлявана от младия Борис в качеството му на съвладетел, преди още той да стане владетел на царския престол в Преслав.

За кой народ е била предназначена азбуката на братята просветители, разказва Солунската легенда, в която сам Кирил говори за себе си: “Когато българите научиха за мене, всички български князе дойдоха пред Солун и водиха три години война, като казваха: Дайте ни тогова, когото Бог ни е изпратил, поради което те ме дадоха. Българите ме посрещнаха с голяма радост и ме заведоха в града Ровно, на река Брагалница. Аз им написах 35 букви.”¹⁸

В “Български апокрифен летопис” е отбелязано: “И цар Борис кръсти цялата българска земя и създаде църкви по река Брегалница и там прие царство.”¹⁹ Явно става дума за съобщение, което ни връща към твърдението от Солунската легенда, че българите завели Св.Константин Философ в град Ровно, на река Брегалница, където той сътворил за тях азбука. Все за същото говори и Теофилакт Охридски, като казва: “Борис основа българска епископия на Брегалница и там постави клир, който да извършва богослужението на български език.”²⁰ Тези сведения се потвърждават от Изследванията на И. Снегаров, според които именно в гр. Ровно Борис І е изградил един от седемте си православни църкви.²¹

И така, три стари източника, единият от които византийски твърдят, че цар Борис I е владетелят, който има заслугата за привличането на Константин-Кирил в най-югозападните български покрайнини. Там той е създал азбука от 35 букви, а поставеният от царя клир извършвал богослужението на български език. Ако към казаното допълним и мнението, че мисията му на Брегалница е предхождала тази в Хазария, това означава, че азбуката е била съставена преди 860 г. С други думи, тя е била готова сравнително скоро след посещението му в Арабския халифат през 855 г. и далеч преди Моравия. Следователно, първата просветителска мисия на Св. Кирил е в България. Според някои автори, бягствата на Константин от “тоя живот” и по-специално оттеглянето му от столицата след преврата през 855 г. на “едно място”, а по-късно и в планината Олимп при Св. Методий, съвпадат хронологично с датирани сведения за времето, когато е съставена азбуката.

Оказва се, че тези малко коментирани и останали извън вниманието на историографите данни внасят твърде различна представа за делото на двамата братя. Първо, защото става ясно, че преди Моравската и дори преди Хазарската мисия те са имали дейност в пределите на България. Второ, защото тази мисия е била първата, свързана с разпространението на писмеността, съставена от Св.Кирил. Трето, защото близо десетилетие преди официалното покръстване на българската държава, Борис като съвладетел е покръстил подвластните му покрайнини. Естествено е населението на тези наскоро присъединени от Византия земи да е било вече християнизирано. Това съвсем не омаловажава стореното от Борис, а внася нови щрихи в цялостната картина от покръстването на България. Свидетелства за кръстителската дейност на Константин на българска територия ни предоставят и Теофилакт Охридски, и Български апокрифен летопис, но и Проложното Кирилово житие, в което четем: “След това отиде при българите, проповядвайки христовото учение”.²² И четвърто, изключено е Константин да е обикалял по долината на р.Брегалница и да не се е срещнал с владетеля на тези земи Борис, след като е бил поканен от българите.

Разсъждавайки логично и имайки предвид високата жизненост на кирилицата във времето, следва че тя се е появила втора и е изместила глаголицата, защото в противен случай просто не би възникнала нуждата от друга, при това по-слабо оперативна азбука. Голямата част от изследователите приемат като по-ранна азбука именно глаголицата. Налице са цяла поредица аргументи в подкрепа на тази теза. Така например, известно е, че най-старите “старославянски” писмени паметници са писани на глаголица. Наред с това езикът на тези писмени паметници, писани на глаголица, е по-архаичен. Върху тях нерядко се откриват допълнителни записи, с букви от кирилицата. Сериозен аргумент представляват онези палимпсести, под кирилските текстове на които се откриват следи от текстове на глаголица, докато палимпсести с обратната последователност на текстовете не са известни. Познати са текстове, писани на кирилица, в които се откриват отделни букви или цели думи и изрази със знаците на глаголицата. Косвен аргумент представлява и обстоятелството, че в глаголицата цифрите следват реда на буквите, докато в кирилицата само приетите от гръцки букви имат цифрова стойност. Интересна подробност се оказва и това, че буквите в кирилицата, които не са заимствани от гръцката азбука (втората част на азбуката) са заимствани от глаголицата. И накрая, палеографският анализ на буквите на кирилицата свидетелства, че те са възникнали въз основа на унциален шрифт от X в.²³

И така, можем да бъдем сигурни, че глаголицата е предшествала кирилицата, от което следва, че тъкмо тя е азбуката, коментирана в изворите. За нас обаче е от значение въпросът за времето, когато тя е била съставена.

Позовавайки се на данните от житията, човек остава с впечатлението, че съставянето на българо-славянската азбука става по поръчка на моравския княз Ростислав, който отправил молба до византийския император Михаил III, да му изпрати хора-учени, които да въведат новоприетото християнско богослужение на разбираем за народа му славянски език. Писмото на княз Ростислав датира от 862 или дори 863 г., а Константин и Методий се отправят на път същата 863 г. Възможно ли е само за период от една година те да са съставили азбука, при това за чужд език и да са превели на този език с помощта на новата азбука значителен обем християнска литература? Трудно е да се допусне подобна мисъл. Съвременните автори почти единодушно приемат, че съставянето на глаголицата трябва да е станало преди тази 862 г. По подобен начин стоят нещата и в предходните 2-3 години, когато Константин и Методий са на своята хазарска мисия. Известно е, че в Херсон те престояват повече от година, отдават се на изучаването на чужди езици и се запознават със загадъчната “рушка писменост” и не по-малко загадъчните “книги самаранские”.

Кога Константин е разполагал с достатъчно време за делото си? Такъв подходящ период е времето между 855 и 860 г., когато той се завръща от своята първа дипломатическа мисия в Арабския халифат и се оттегля далеч от бурния живот в столицата Константинопол, за да търси уединение в тихите манастирски покои. Да си припомним, че точно тогава в манастира Полихрон в Олимп той се среща със замонашилия се Методий. От този момент пътищата на двамата братя се преплитат така, че до края на дните си те остават неразделни, посветили се изцяло на едно общо дело. Отчитайки всичко това, мнозина автори приемат, че азбуката е съставена тъкмо по това време.²⁴

Според изявения български книжовник Черноризец Храбър, азбуката е създадена през 6363 г. от сътворението на света. По това време в България е използвана византийската система на летоброене. Всички известни датировки в българската история (повече от стотина) са направени по нея. Така посочената от Черноризец Храбър година отговаря на 855 г., т.е. времето на арабската мисия на младия Константин. Следователно можем да приемем, че азбуката си Константин Философ създава през 855 г. А това означава, че трябва да потърсим данни за връзка между това събитие и мисията в Арабския халифат

Свидетелства за датирането на глаголицата по същото време ни предоставят податките около мисията в Брегалница, които посочихме по-горе. Това е първата просветителска мисия на Константин, когато той е разпространявал новата писменост. А тази мисия се е състояла тъкмо в промеждутъка 855-860 г., т.е. след завръщането му от арабското посолство и това преди Хазария. Какво е станало по време на сарацинската мисия, та наскоро след нея Константин е разполагал вече със своята азбука?

Оказва се, че тези малко коментирани и останали извън вниманието на историографите данни внасят твърде различна представа за делото на двамата братя. Първо, защото става ясно, че преди Моравската и дори преди Хазарската мисия те са имали дейност в пределите на България. Второ, защото тази мисия е била първата, свързана с разпространението на писмеността, съставена от Св.Кирил. Трето, защото близо десетилетие преди официалното покръстване на българската държава, Борис като съвладетел е покръстил подвластните му покрайнини. Естествено е населението на тези наскоро присъединени от Византия земи да е било вече християнизирано. Това съвсем не омаловажава стореното от Борис, а внася нови щрихи в цялостната картина от покръстването на България. Свидетелства за кръстителската дейност на Константин на българска територия ни предоставят и Теофилакт Охридски, и Български апокрифен летопис, но и Проложното Кирилово житие, в което четем: “След това отиде при българите, проповядвайки христовото учение”.²⁵ И четвърто, изключено е Константин да е обикалял по долината на р.Брегалница и да не се е срещнал с владетеля на тези земи, Борис.

Излишно е да казваме, че всичко това представя по значително нов начин мястото на България в дейността на светите братя. Опровергаваме наложеното мнение, че тя никога не е била цел на тяхната мисия, а само земя, съседна на страните, които те са посещавали, през която само са минавали. Друг въпрос е, че изворите не дават гласност на тази им дейност и премълчавайки я, сякаш я отричат. Това явно не отговаря на истината и сведения за директна връзка между Методий и княз Борис откриваме в житието на Климент Охридски: “...великият Методий тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словото си и българския княз Борис Първи...”²⁶

За разлика от мълчанието по отношение на дейността им в България, мисията в Хазария (860-861) е една от най-широко коментираните, макар че нейните цели и резултати са обвити в неяснота и си остават загадка за официалната историография. За нас тя представлява интерес в няколко посоки и ще се постараем да ги осветлим, доколкото това е възможно.

Трябва да имаме предвид, че тази мисия е организирана от византийския патриарх Фотий, за който е известно, че е етнически хазарин. Начетен и властен, първоначално той дълго време е бил секретар на император Михаил III, а през 858 г. е избран за патриарх. Оставя след себе си във византийската история ярка следа на държавник и духовник. Известен е като учител и благодетел на Кирил, който останал близък негов сътрудник и довереник до свалянето му от император Василий I, след убийството на Михаил III в 867 г.

Намираме за важни тези подробности, за да бъдем наясно с възможностите, с които Фотий и респективно Константин са разполагали. Като знаем, че те са били заедно на мисията си при сарацините, явно оказала влияние за съставянето на глаголицата, то не бива да се учудваме на продължителния престой на Константин и Методий в Херсон и на заниманията им там с изучаването на чужди езици и посветени на самаранската книжнина. Тези занимания бихме могли да разглеждаме като нов етап в работата на Константин върху съставянето на азбуката.

Говорейки за Хазария, редно е да посочим, че това е средновековна държава, основана върху територията на Стара Велика България на кан Кубрат, в която българите като народност съвсем не са загубили своето значение. Напротив, те са съумели да запазят своята автономност и начин на живот, като са разполагали със значителни управленски възможности. За това говори титлата “болгиций”,²⁷ носена от някои от местните владетели. Смята се, че истинската изпълнителна власт е била съсредоточена в ръцете на българските феодали, докато каганът-хазарин имал представителни функции. Поради същите причини държавното устройство почти не се различава от това на Кубратова България и има формата на каганат. Самите хазари с нищо не се отличават от заварените българи по своя бит, култура, духовност, език, вярвания, обичаи, включително и антропологични особености. Затова досега не са установени съществени разлики между двата народа..²⁸ Известно е само, че българите били подвластни на владетелския род Дуло, а хазарите – на Ашина. Всичко това, както и самото име на хазарите, ни дава основание да предположим близки родствени и културни връзки между българи и хазари.

Спираме се на всичко това поради хазарския произход на патриарх Фотий. Защото именно като такъв той би следвало да знае достатъчно за културата на българи и хазари. А като истински учен и книжовник, едва ли би пропуснал съществуването на стара писменост на територията на Хазарския каганат. Има ли тогава нещо чудно, че след съвместната заедно с Константин мисия при сарацините, когато възниква идеята за глаголическата писменост, той го изпраща в родната Хазария? Тръгнали на дипломатическа мисия, двамата братя престояват повече от година в Херсон. Тук те се занимават изключително с книжовна дейност. Ако за книжовника Фотий наличието на древна писменост по българските земи представлява някакъв интерес, още по-голям интерес представлява тя за държавника Фотий. Богослужението на собствения за определен народ език е широко разпространен похват на византийската дипломация и константинополската църква в стремежа й да налага влиянието си извън империята. И ако за западната римо-католическа църква той е напълно чужд и литургиите навред са били изнасяни на латински език, то в случая с източното православие нещата стоят по съвсем друг начин. Примерите в това отношение не са редки, но на този въпрос ще се върнем малко по-късно.

Както вече споменахме, Пространното Св.Кирилово житие ни предоставя сведения относно самаранските книги – Евангелие и Псалтир, “рушкым писменем писано...”,²⁹ т.е. написана с “рушки” или “рошки” букви. Излишно е да казваме, че в центъра на дискусиите попада именно определението “рушки”.

Както находчиво отбелязва Д.Табаков, терминът “писмо”, употребен в “Житието”, се отнася за буквите, а не за езика, на който са били написани Евангелието и Псалтира. Независимо от това, изследователите обикновено свързват определението “рушки” с названието на определена народност: руска, сурска, сирийска, готска или согдийска. Това обстоятелство разгаря остротата на споровете, но досега не е довело до решаването на проблема. Ето защо можем да се усъмним в самата продуктивност на посоката на изследване. Основание за това намираме в друг древен български текст, приблизително от същото време. Става дума за известната творба “О писменах” на Черноризец Храбър, където между другото е казано: “С черти и резки четяха и гадаеха същите преди покръстването.”

С черти и резки! Не ви ли напомня това “резки” за “рушките” букви от “Житието”? Защото по своята фонетика двете думи са твърде близки. А защо да не са сходни и по своята етимология? Защото българската дума резка произлиза от глагола режа, който пък служи за основа на немалко производни от него думи в славянските езици. Като например руското резать - режа, коля. Подобни думи с близко значение откриваме и в английския, където raze означава изстъргвам, а razor - бръснач; и в румънския raz е бръснене, raza -обръснат, гладък; в немския – resieren - бръсна, а zerriessen е разкъсвам. В латинския resto означава остатък, reseco е режа, отрязвам, а resectio - изрязване. И така, оказва се, че и в новобългарския, и в старобългарския, и в редица други езици, като руския, румънския, немския, английския и дори в латинския, коренът раз-рез, служи за образуването на широк спектър понятия, изразяващи действието режа, изрязвам (бръсна), правя на части, късам, руша или правя резки върху нещо. А сега, обръщайки се към темата за писмеността, да си припомним, че не са малко онези писмености, при които буквените знаци се изрязват или изсичат върху твърд материал – камък или дърво. И тези знаци наричат руни или рунски знаци. Почти същото като рушки. Като потвърждение, руският предлага думата ручка (писалка, перодръжка) - средство за писане.

Става ясно, че определението “рушки”, отнесено към буквите в Пространното житие на Св.Кирил, съвсем не фиксира наименованието на определен народ, както се мисли понастоящем, а начина на тяхното изписване. Днес това може да се стори някому безсмислено, но някога съвсем не е било така. Изписването на буквите в някои писмености е ставало по два независими помежду си начина. Първият начин се е свеждал до изрисуването им с четка или изписването им с перо и тогава се говорело за букви. При втория начин изписването ставало чрез надраскването или гравирането на знаците, които отговарят на съвременната представа за руни. Те имали заострени, ъгловати форми и служели за изписването на кратки текстове върху дърво или камък. Така например елфите, по данни на Д.Толкин, имали две азбуки, които носeли названията Тенгвор или Тиу (букви) и Кертар – съкратено Кирт (руни).³⁰

С това като че ли отпада неразрешимата загадка с рушките букви от “Житието”. Разбираема става и логиката, довела до появата на две различни азбуки (глаголица и кирилица), предназначени за писмеността на един и същ народ. Както и обстоятелството, че най-вероятно и двете са дело на един и същ човек. Разбираеми стават и различията между двете азбуки, доколкото глаголицата има закръглени знаци, явно рисувани или изписвани. Тази особеност е наложила възникването на по-късната рационализирана “ъгловата” глаголица у хърватите като развитие на българска “заоблена” глаголица.³¹ При кирилицата знаците имат остри, ъгловати форми, наподобяващи древната хунобългарска руническа писменост, открита навред по земите, обитавани от дедите ни: и в България на Аспарух, и във Волжка България, и в Стара Велика България, по поречията на Дунав, Волга и Кубан, но и по земите на древната Балхара – в Памир и Хиндукуш.

Тези рунски (рушки) знаци са били изписвани освен върху скали и каменни блокове, но също и в книги, щом ги откриваме по страниците на споменатите Евангелие и Псалтир. Това би означавало, че все някъде следва да съществуват данни за тази ранна хунобългарска книжнина. Известно е, че досега такива книги не са открити и би било наивно да очакваме някога това да се случи при наличните данни за погроми над българската книжнина през следващите векове по земите, обитавани някога от българи. Нека видим как стоят нещата в чуждестранните извори, като се възползваме от задълбоченото проучване по въпроса, направено от Д.Табаков.

През VIII в. в така наречената Готска епархия в Крим съществува Оногурска, т.е. Българска епископия, основана тук от арменския просветител Кардос и неговите ученици. Според църковна история на Захарий Ритор, Кардос престоял в земите на хуните (навсякъде Д.Табаков използва израза хуно-българи) от 515 до 529 г., след което се прибрал в Арран (Кавказка Албания), а мястото му заел Макар (Маку). Тук те “въвели църковната писменост за хуните, т.е. разпространили църковната литература на хунски език”. За Кардос – “епископът на България”, “почетен от император Юстиниан” (527-565), се говори още в коментара върху втория канон на Втория Вселенски събор в Константинопол (381 г.) на Теодор Балсамон. Но най-любопитно тук си остава появата на името България, при това като име на държава: “Ако обаче намериш и други автокефални църкви като тази на България, на Кипър и на Иберия, да не се учудваш”.

Не по-малко интересни са и сведенията относно “провинция България”, на юг от устието на Дунав, на територията на Малка Скития, които научаваме от Йоан Никиуски във връзка с бунта на Виталиан (513-518 г.). Както и за Буршан – седалището на Бурджаните пак по тия земи, разрушено от армиите на готския Теодорих по време на военните действия от 481-482 г. Кога са се заселили тези българи южно от р.Дунав, научаваме от Клаудиан от Александрия, от Йоан Антиохийски и от Созомен. Това е станало на три последователни вълни, първите две от които при управлението на император Теодосий I (379-395), а последната и най-мащабна – през 408 г. Пак от Созомен научаваме, че през първите десетилетия на V в. град Томи (днешна Кюстенджа) е бил център на епархия с хуно-българско население. И тъкмо за местния епископ Теотимий, Д.Табаков предполага, че е водил проповедите си на хуно-български език, като е ползвал за целта хуно-българска азбука, заимствана по-късно от Кардос и Макар.

Казаното за Теотимий също не изчерпва въпроса за хуно-българската азбука, разпространена на територията на Стара Велика България на кан Ирник и в бившите предели на Хунската империя. По данни на историка М. Дасхуранци, докато епископ Теотимий бил в Томи, Св. Мащоц-Мезроб съставил писменост за езика на хуно-българите в Кавказ. Неговите ученици и последователи се заели да я разпространяват – едни в Кавказ, а други “преминавайки през много земи” вероятно са установили връзка и с Теотимий. По-нататък, в следваща част на “История на кавказките албанци”, М.Дасхуранци уточнява: “Той (Мащоц-Мезроб и учениците му) сътвори азбука за гърлестия, разчленен, варварски и груб език на Гаргарчик” (т.е. на хуно-българската група, населяваща областта Гаргарк в провинция УТИ).

Така, облягайки се на изворите, днес можем да твърдим, че хуно-българите в Кавказ са притежавали азбука още по времето на император Теодосий II (408-450) и на персийския цар Йездигерд I (399-420), т.е. между 408 и 420 г. Тази писменост се е разпространила не само на територията на Прикавказието, но е достигнала от другата страна на Понта, в Малка Скития – бъдещата провинция България.

На друго място в “Историята” си Дасхуранци отбелязва, че Св.Мащоц-Мезроб, след като изобретил букви за арменците, кавказките албанци (азербайджанци) и иберите (грузинци) и ходил до Йерусалим на поклонение, при завръщането си разпространил евангелското учение в още много земи, включително и в земите на утиачик (утите, българите-утигури), за които вече споменахме, но “и на другите чужди племена, които Александър Македонски бил покорил и заселил около голямата Кавказка планина, а именно ГАРГАРК и КАМИЧИК ХЕПТАЛК. Той ги върна отново към христовата вяра...Той ги научи да пишат на техните собствени езици.”

Научаваме, че освен даването на азбука на варварския и груб език на племето гаргарк, светият апостол е просветил и племената от областта Камичик Хепталк от същата провинция Утиачик. С името Хепталк арменците са наричали Хефталитите, т.е. Белите хуни. Колкото до името Камичик на територията на североизточната част на Кавказ, това име Д.Табаков извежда от китайската транскрипция Куо-муо-гией на названието на кипчако-куманската група Кумиджи, съответстваща на царската орда на унугундурите-оногундури на кан Кубрат и кан Аспарух. Връщайки се към казаното за етническата природа на населението гаргарк и на утите-утигури, трябва да отбележим, че всичките тези народи гаргарк, кумиджи и хепталк, подобно на утигурите, дали името на цялата провинция Ути, са принадлежали към хуно-българската етническа група. За цялото това население Св. Мащоц-Мезроб е изнамерил азбука, с помощта на която въвел богослужението на собствения език на това население. Както разбираме от текста в “История на кавказките албанци”, на него не му се е наложило да го покръства, а само да го върне отново към христовата вяра. Така се изправяме пред въпросите, дали хуно-българите в Кавказката провинция Ути са били покръстени преди V в., кога е станало това и съществуват ли някакви писмени свидетелства за това.

Отговорите на тези въпроси ни дава отново Дасхуранци, споменавайки, че завърналият се от Йерусалим Мащоц-Мезроб отседнал в провинция Ути, в съседство с местността Гиз. Според сирийската, арменската и албано-кавказката религиозна традиция, някога тук е съществувала църква, изградена от Елисей – последовател на Христовия сподвижник апостол Тадей. След смъртта на Св.Тадей, Елисей се заселил в селището Гиз в едноименната местност и тук издигнал своята църква, проповядвайки Христовото учение. Когато говори за народите по тези земи, Страбон (64 г.пр.Хр. - 21 г.сл.Хр) изброява имената на скити, ути, каспии и албанци (кавказки). Приблизително два века по-късно Дионисий Периегет споменава същите народи с една само разлика – вместо ути той записва името на хуните. Всичко това допълнително потвърждава хуно-българския произход на населението в провинция Ути. “Така установяваме – обобщава Д.Табаков, - че споменатото “преди много време”, когато “чуждите племена” гаргарк и камичик хепталк са приели християнството, е било през епохата на Св.Тадей, Св.Елисей (Елише) и техните последователи, т.е. в началото на I в.сл.Хр”

В заключение на всичко казано дотук, г-н Табаков достига до тезата, че Константин-Кирил и Методий не са били истинските създатели, а само съставители на българската азбука и че те са намерили образеца й в Херсон, в лицето на “рушката” писменост от Евангелието и Псалтира, дело на Кардос и Макар през VI в. Те на свой ред също са ползвали вече готовия модел на хуно-българското писмо, съставено от Мащоц-Мезроб и учениците му в началото на V в. за хуно-българските племена гаргарк и камичик хепталк. Но и последните също са само съставители, използвайки за основа “писмото, което тези български групи вече са употребявали”.

“Какво е било това писмо?” – се пита Д. Табаков и сам сочи отговора. “Това са надписи по каменни плочи (скали, често придружени с примитивно стилизирани рисунки на животни или ловни сцени)”. Такива, каквито са ни познати навред по земите, обитавани от старите българи – от Плиска и Преслав, от Мурфатлар (Бесарабия), Саркел и Велики Булгар, от Средна и Централна Азия. Само в развалините на манастира край гара Равна през последните години са открити близо 300 каменни надписа и над 3200 рисунки. Тепърва предстои изследването на това безценно национално богатство. Първите стъпки в тази посока са многообещаващи. Защото по данни на К.Попконстантинов, надписите се делят на шест групи: на гръцки език, писани на латиница, старобългарски – с кирилско и глаголическо писмо, двуезични – на гръцки и старобългарски, но има и РУНИЧЕСКО ПИСМО, и СМЕСЕНО ПИСМО – на КИРИЛИЦА и РУНИ! Това е най-впечатляващо! Защото показва връзката между старата руническа и новата кирилска азбука.³² Да си припомним казаното за сходството във външния вид на знаците в кирилицата и на кирта (руните). Твърденията на Д.Толкин, макар отнесени към приказния свят на елфите, намират потвърждението си в българските старини. Налага се изводът: българската кирилица представлява усъвършенствано и подобрено развитие на старобългарската руническа писменост. Тя не възниква от нищото, а е стъпила на здравите, многовековни основи на нещо реално съществуващо и оказало се достатъчно жизнено, за да устои на превратностите на времето. Тя го е развила и пригодила към съвременните условия, смъквайки свещените знаци на знанието от камъка върху страниците на книгите.

Всички тези разкрития около българската кирилица са свързани с Хазарската мисия на братята Константин и Методий. Тук, при престоя си в Херсон, те са имали възможността да се запознаят с онези книги самаранские – Евангелие и Псалтир, писани с “рушко писмо”. Само пет години след съставянето на глаголицата и упоритата работа по първите преводи на църковна литература, двамата братя просветители попадат на следите на писменост, съставена преди повече от три века за нуждите на христовото богослужение на езика на кавказките хуно-българи. Те са оценили по достойнство предимствата на тази заимствана от руническата писменост азбука. Каква точно азбука те са открили и дали и доколко впоследствие са я подобрили, за да достигне тя до нас в известния ни вид, не знаем. И едва ли някога ще научим. Знаем обаче, че те са я съхранили и тъкмо благодарение на тях тя е достигнала до нас. Само година след завръщането им византийският император Михаил III получава писмото на великоморавския княз Ростислав. Това предопределя следващата им мисия, този път в Моравия.

Моравската мисия, като всичко свързано с деянията на братята Константин и Методий, крие неясноти и двусмислие. Някои изследователи говорят за първи и втори етап на мисията, други – за две мисии. Каква е истината?

Смята се, че Моравската мисия е продължила три години (863-866 г.) и че е свързана с първоначалното разпространение на българо-славянската азбука. Вече посочихме, че в действителност най-напред това е станало в годините преди Хазарската мисия (860 г.), когато изворите описват просветителската дейност на Константин Философ по р.Брегалница, т.е. на българска територия. Съвременните изследователи допускат, че азбуката, носена от братята при Моравската им мисия е глаголицата, доколкото се приема, че именно тя е била готова още през 855 г. Последващият петгодишен период е бил единственото време, в което те биха могли да се занимават с подготовката на преводна християнска литература. Смята се, че през тези три години те са посетили Великоморавското княжество на княз Ростислав, защото именно неговата покана става повод за мисията.

Тази теза е остро критикувана напоследък от автори като П. Юхас, които настояват, че става въпрос за Южна Морава, т.е.отново за българска територия. Прилагат се сериозни аргументи, но засега те не решават спора. И то не само поради поканата на княз Ростислав. Известният диспут на Константин с триезичниците във Венеция, когато той защитава правото Божествената литургия да бъде четена, освен на гръцки, латински и еврейски, но и на четвърти език, има отношение към възникналия въпрос. Диспутът се е състоял във Венеция, на път за Константинопол. Това не би могло да се случи по време на мисията в Рим, защото е известно, че тук светият апостол починал след тежко боледуване. Кога друг път той би могъл да попадне във Венеция и да се завърне оттам? Отговорът е един – при завръщането му от мисията в Морава. От коя Морава, обаче. Това би могло да стане от Великоморавия, през Панония до Венеция и от там, както е известно, с кораб до Константинопол. Пред вид широкото разпространение на глаголицата в Хърватско и по адриатическото балканско крайбрежие, по-вероятно според нас е, че става въпрос за Южна Моравия. Това се подкрепя и от свидетелства в житията на Св.Наум, който е съпровождал двамата братя по време на тяхната Моравска мисия.

В най-ранното житие на Св. Наум се говори за забягналите при българите моравци.³³ Това обстоятелство свидетелства за съседството между двата народа и отхвърля възможността да става въпрос за Великоморавското княжество. Още по-категорични данни откриваме във Второто българско житие на Св.Наум, в което четем: “...и се прилепи (Наум) към равноапостолите Константин Философ и брат му Методий. Като обхождаха и поучаваха мизийския и далматинския народ, навсякъде той вървеше след тях, дори до самия Рим”.³⁴ От казаното следва да приемем, че Наум е обхождал мизийската и далматинската земя, т.е. българските, моравските и хърватските земи заедно с двамата братя, преди кончината на Кирил. А това би могло да стане единствено при първата Моравска мисия на братята от 863-866 г. И накрая, случайно ли времето на тази мисия съвпада с покръстването на самия български княз и целия му двор? Сега вече тезата на П. Юхас става по-разбираема и правдоподобна.

Мисията в Рим (868-869) представлява върхът в живота и делото на двамата просветители. Този път тя е по покана на римския папа Николай I и се оказва особено тържествена и плодотворна. Папа Адриан II разрешава богослужението на българо-славянски език в новопокръстените територии. От своя страна, двамата братя връщат в Рим мощите на папа Климент I, открити от тях в Хазария. Мисията приключва със смъртта на Константин-Кирил (869 г.) и назначаването на Методий за епископ в Сирмиум (Срем), където той прекарва следващите няколко години заедно със своите ученици.

Дотук с известното. Защото и този път неизвестното около мисията в Рим не липсва. Фани Попова-Мутафова повдига въпроса за това, кой изпраща братята в Рим. Наложилото се мнение, че това е византийският император Михаил III, не може да отговаря на историческата истина. Тъкмо управлението на Михаил III води до най-големия срив в отношенията между Константинополската и Римската църкви, венец на която е Голямата източна схизма от 863 г. Освен това Михаил III е убит от Василий I година преди самата мисия, а това убийство води до отстраняването от патриаршеския пост и заточването на Фотий – основният благодетел на двамата братя. Те явно не биха могли да бъдат доверени пратеници на новите властници-узурпатори Василий I и патриарх Игнатий. Тогава кой е благоверният император Михаил, проводил в Рим като свои пратеници двамата братя? Защото тъкмо това име е посочил в писмото си до Ростислав и Коцел папа Адриан II. “Ясно е, че никой друг, освен българският император Михаил (Борис I) не е изпратил двамата братя в Рим. Затова и папата посреща Кирил и Методий с нечувани почести извън града, заобиколен от целия си клир и много народ”, заключава Фани Попова-Мутафова.³⁵

А ето и по-пълната картина на техния триумф, обрисувана от нея: “Българското Евангелие било осветено и положено в храма “Света Мария в яслите”. В храма на Свети Петър била отслужена литургия на български, а след това в олтара на същия храм било пренесено българското Евангелие. По заповед на папата, епископ Формоза, който бил любимият духовник на българския цар, ръкоположил в свещенически сан доведените от Кирил и Методий техни ученици славяни. Двамата братя останали в Рим през цялото време, докато траят добрите отношения и преговори между папата и България. Все по това време ще са правили посещения в съседните на Панония църкви и манастири българските гости. В манастира Чивидале е намерено Евангелие, в което са написани имената на мнозина българи, които са посещавали обителта. Първият, който дошъл от България, се наричал Сондоке. После следват имената на българския цар, на братята му Докс, Гавраил и др. В църквата “Санта Мария ин Органо” във Верона и досега се намира образът на Борис I, облечен в мантия на католически монах... В църквата “Свети Климент” в Рим, където са погребани донесените от светите братя мощи на римския папа и където е погребан Св. Кирил, има един стенопис, където Кирил е представен облечен в одежда на католически духовник, свещеник, с тонзура на главата.”³⁶

Цялата церемония по посрещането на Кирил и Методий и техните ученици откриваме описана в “Житие и деяние на блажения наш учител Константин Философ, първия наставник на славянското племе”³⁷ Папа Адриан II (867-872 г.), който не държал ревностно на триезичието и гледал по-свободно на славянското богослужение, в специално послание разрешил на Кирил и Методий да водят църковната служба на “славянски” език и да разпространяват книгите си, преписани на “славянски” език. Това е славната истина за пребиваването на двамата български просветители при папата в Рим.

Накрая Фани Попова-Мутафова сочи и още един, последен аргумент в подкрепа на тезата си, че Кирил и Методий са пратеници на българския цар: “Ако той (Константин Философ) бе пратеник на Цариградската църква, никога не би приел иночество в Рим. Но като пратеник на клонящия към католичество цар Михаил-Борис, естествено той е могъл да стори това.” ³⁸ Можем да приемем, че светите братя Кирил и Методий се оказват пратеници в Рим на българския цар.

Вече отбелязахме, че след посещението при папата, наскоро след смъртта на Кирил, Методий е изпратен за епископ на Моравия със седалище гр.Сирмиум, който по това време е влизал в границите на българската държава. Престоят му тук продължава от 869 до 871 г. и изиграва решаваща роля за разпространението на глаголицата сред хърватите. Затова тук като единствена азбука тя е просъществувала най-дълго - до преди едно-две столетия. От изворите знаем, че впоследствие на Методий му се налага още два пъти да ходи до Рим, което обикновено се представя като последица от сплетните на немското духовенство. Малко трудно ще се съгласим с подобно обяснение, поне за второто му посещение при папата (871 г.), доколкото Сирмиум е твърде отдалечен от Залцбург – седалището на архиепископа, създал най-много неприятности на Методий. По-вероятно е, това второ посещение при папата е било свързано с поканата на Панонския княз Коцел, с когото Методий вече се е познавал от първата Моравска мисия. “Коцел прие Методий с големи почести и пак го изпрати при папата, заедно с двадесет души почитани люде, да го ръкоположат за епископ на Панония – на престола на Св. Андроник, апостол от седемдесетте, което и стана”.³⁹ Къде точно е бил центърът на новата му епископия не знаем, но при всяко положение се е намирала на място, значително по на север-северозапад от седалището му в Сирмиум. И нищо чудно тогава да е попаднал в сферата на влияние на съседните немски архиепископи. Като имаме предвид, че посещението при папата се е състояло през 871 г., а във Великоморавия е престоял цели 12 години, до самия край на живота си през 885 г. Оказва се, че престоят му в Панония е продължил до 873 г.

След това трето посещение в Рим, подкрепен от папата, Методий израства до архиепископ на Великоморавия в столицата Велеград. Почти нищо не знаем за този 12-годишен период от живота му. Завърналите се в България негови ученици започват да разпространяват новата българска азбука - кирилицата. Според съвременната историография, създател на тази азбука е Климент Охридски. Както вече казахме, според нас нейни създатели са Кирил и Методий. Допускаме, че именно по време на този Великоморавски период е била приключена работата по кирилицата и трудоемката дейност по превода и преписването на църковната литература. Това е капиталът, с който учениците на светите братя се завръщат в България, за да увековечат едно велико дело, да поставят основите на българската книжовна школа, а с нея и основите на цялата славянска култура.

Това е истината за българската писменост, както ни я представят житията на двамата първоучители. За да достигнем до корените на тази истина, необходимо е да излезем извън рамките на житията и да я потърсим в системата на азбучната писменост по света.

Без да се впускаме в излишни подробности, ще оспорим битуващата в науката догма, че финикийското писмо е първото и стои в основата на останалите, като се визира приемствеността в развитието на буквено-сричковото писмо. Тя съвсем не е в състояние да определи първоосновата, от която то е възникнало. Има противоположни становища, които извеждат финикийската и арамейската азбуки от писмеността брахми.

Основен аргумент за първородството на финикийската азбука са откритите ранни текстове, датирани към втората половина на II хил.пр.Хр. Дори да приемем това за безспорен факт, редно е да се знае, че финикийската азбука е възникнала върху прото-бибълското силабическо писмо и съвсем не е единствената азбука от времето около средата на хилядолетието. Тя се появява редом със синайската и палестинската писмености и представлява само една от древноханаанейските азбуки.⁴⁰ Всички те имат един общ прототип. Това е буквената писменост на хиксосите ⁴¹ – завоевателите на Египет, за които вече говорихме. “Варварите”, както ги описват гордите и надменни египтяни, явно не са били просто разбойници. Напротив, носили са със себе си висока култура, която наред с непознатия за египтяните кон и бойната колесница е включвала и уседналия, градски начин на живот, включително и азбучната писменост – непозната до този момент на древните цивилизации от Месопотамия и Египет. Тогава има ли нещо чудно във факта, че навред по пътя на завоевателите се откриват следи от подобно на тяхното по вид писмо? Един от центровете, където то е намерено, е древният и славен Бибъл. Спомняте ли си казаното за името на този морско-търговски град, в чийто корен видяхме сходство, наред с гръцкото понятие за книга, но и с българския етноним, и с названието на папируса? Или пък казаното малко по-горе за листа папирус, наричан от латините “чарта” и за кирта - българската предкирилска писменост?

Косвено потвърждение за нефиникийския произход на архаичната гръцка азбука ни предоставя митологията - легендата за Кадъм и Европа. Както тя твърди, гърците получили своята азбука от Кадъм – братът на Финикс, а не от самия него. От тук следва, че гръцката азбука не би трябвало да бъде определяна за финикийска.

Според хипотезата ни, хиксосите са част от арийската миграция, поела от древния Тарим и страната Бахлика на юг. Прекосявайки планинската верига на Хималаите и Кунлун, тя достига долината на величествения Инд и се спуска по поречието му до териториите на Северна Индия, където се разделя на два клона – на юг и на запад. Единият клон прониква надолу по Инд, поставяйки края на Харапската цивилизация. Вторият прекосява иранското плато, откъдето през Северна Месопотамия продължава на юг към Палестина и Египет. Това са хиксосите – хунорско обединение на множество народи, сред които има и носители на индийска култура, включително и племе, наречено БАЛХАРИС.

Хиксосите не са само диви варвари завоеватели, а и носители на висока култура. И тъкмо те са донесли първата азбучна писменост по долината на Нил около XVIII-XVII столетие пр.Хр. Това е значително преди появата на финикийската писменост, включително и преди появата на прото-бибълското писмо.

Има ли тогава място за спор, коя азбука е по-древна? Финикийската, бибълската, синайската, протоханаанската или хиксоската? Отговорът е повече от ясен. Ясна е и връзката между всичките тези писмености, появили се по пътя на хиксоските завоеватели. Логично е да очакваме да попаднем на следите на такава в земите, откъдето са дошли хиксосите. В Таримската котловина или по-общо под пясъците на Такламакан, сред руините на затрупаните днес древни селища, обитавани някога от европеидно население. Това са били тохарите, идентифицирани от някои учени с ефталитите, т.е. с белите хуни. Възможни са, разбира се, и други отговори, отвеждащи ни към българското присъствие, като например отъждествяването на ефталитите с българите – както приема Д. Табаков, позовавайки се на средновековните арменски автори ⁴² или на тохарите и българите – според П. Голийски.⁴³

По темата за азбучната писменост намираме за особено важни данните, че една от азбуките, обсъждани като първооснова на азбучната писменост, е индийската брахми. Индия е територия, през която хиксосите са минали и откъдето са успели да увлекат със себе си население с култура и традиции. Следи от тази култура и език, от техния религиозен пантеон откриваме по хода на миграционната вълна в държавата Митани в Египет и Етиопия. Защо тогава това население да не е носител на т.нар. хиксоската писменост?

Тук трябва да отдадем заслуженото на К. Каменов, който преоткри за нас писаното от Ал-Масуди (X в.) за древната Балхара и езика (писмеността) КИРИАЛИ, който ползва населението в столицата й Манкир. “Кралят на Канудж - Бакура, е съперник на Балхара, господаря на Индия”. “В Канудж северната армия се бори срещу държавата Мултан, а южната – срещу Балхара”. “Жителите на Манкир – столицата на Балхара говорят език, наречен кириали”.⁴⁴

А ето и изводите, до които стига К. Каменов в изследването си: “Първият арийски език е т.нар. КИРИАЛИ, който днешните езиковеди наричат руническа писменост. Той се появява още при хуните, когато пресичат Гоби (а може би и по-рано) и преводът му (както писа нашият учен Г. Кръстев) означава ПЪРВОСВЕЩЕН. Руският езиковед Турчанинов е убеден, че точно от тази хунобългарска руническа писменост произлизат финикийската, арамейската, откъдето и всички западни азбуки, включително гръцката и латинската. “Ведите” пък са написани първоначално на т.нар. език БРАХМИ, чието название идва от името на Върховния Бог Брахма. Оттук стигаме до извода, че преводът на БРАХМИ означава също ПЪРВОСВЕЩЕН или ПЪРВОБОЖЕСТВЕН. Може да се предполага, че КИРИАЛИ и БРАХМИ са различни названия с идентична семантика на една и съща писменост”.⁴⁵

На друго място, говорейки за писмеността на хуните, авторът отбелязва: “В “История на Трите царства”, около 250 г.пр.Хр. се разказва за обмен на посолства между Китай и Фунам (древно царство на територията на днешна Камбоджа). Върналият се китайски участник в този обмен, Кан Тай, съобщава сведения за царството на Фунам и заявява: “Те имат книги и ги съхраняват в архив. Писмеността им напомня писмеността на хуните”. За сравнение, ще отбележим, че фунамците използват свещения шрифт, известен като “брахми”. Това показва, че хунската писменост не е била непозната за древния азиатски свят”. И по-надолу издига хипотезите, че или дедите ни са използвали едновременно две писмености, или че са имали една, която е носила две названия: “кириали” и “брахми”.

Коментирайки характера и формата на писмеността кириали, К. Каменов отбелязва: “...експедиция открива на хълма Сурхкотал (древният град Бълг) огромна каменна плоча с многобуквен надпис... с гръцки букви... Оказало се, че думите са неразгадаеми. Текстът бил кушански, но предаден с (погрешно наричани) гръцки букви...този текст показва на света как живелият в БЪЛГАРИЯ-БАКТРИЯ (впоследствие в КУШАНСКАТА ИМПЕРИЯ) народ не е говорил гръцки, а някаква форма на стар индоирански език. След като намерихме сведенията, че този език е наричан “КИРИАЛИ” (ПЪРВОСВЕЩЕН) или “БРАХМИ” (ПЪРВОСВЕЩЕН) и че най-вероятно стои в основата на финикийския, от който е създадена старогръцката писменост, няма защо да се чудим, че знаците от плочата са наподобявали на археолозите на елинско писмо”.⁴⁶

И така, от проучването на К. Каменов научаваме някои твърде интересни и важни за нас неща. На първо място, че в древната страна Балхара, представена като страна на българите, населението говори (пише) на език (писмо) с показателното название КИРИАЛИ. Можем само да съжаляваме, че не разполагаме с по-точното местонахождение и датирането на страната БАЛХАРА. Дали става дума за известния ни Балх (Бактрия) в Средна Азия, както я идентифицират П.Добрев и К.Каменов или за ведическата Балхика (Бахлика), заемала обширната територия на Таримската равнина. Позовавайки се на свидетелството на Ал-Масуди от Х в. и посочените съседи на държавата Балхара, стигаме до извода, че тя се е намирала на територията на днешен Пенджаб.

Потвърждение на връзката между българската кирилица и писмеността кириали в средноведновековна Балхара и от друга страна на руническото писмо кирт от келтските легенди ни предлага индийската история. Панагиристът на цар Пулакешин ІІ се наричал Равикирти.⁴⁷ В контекста на казаното за руническите писмености това име е особено интересно. Разгледано като съставно, то придобива смисъл: рави - цар, владетел и кирти - писар. Тогава Равикирти би означавало царски писар, какъвто той бил в действителност.

Споменатите дотук аргументи за произхода на първата азбука са твърде общи. Те са по-скоро някакъв вид ориентири и нямат силата на доказателства за хипотезата ни. Защото, нито руническият характер на кирилицата и кириали, нито явното сходство в названията им или връзката им с български етнически групи позволяват да бъдат обвързани с нашествениците хиксоси. Дори да приемем хунорския произход на последните за установен, което не е доказано. Тези аргументи придобиват особена сила, разгледани в светлината на индийските пурани. Защото тук става дума за разселването на народите на юг от Снежните Планини (планинска верига, съставена от Хималаите, Кавказ, включително и Балканите) и движението им на запад и на юг, до бреговете на свещената река Кали (Нил) до страната Мерое (Берое) и нейната столица Мандера.⁴⁸

Решаващото свидетелство намираме в записаната от географа Брусе легенда за заселилите се в Египет хора и техния неизвестен водач, построил двореца на “Царете на пастирите” в столицата им Мандера. От легендата научаваме, че в момент на божествено прозрение той получил в дар от боговете азбуката на митичния народ Йакшас (Йаксас) – помощници на праотеца Кубера.⁴⁹ Тази легенда ни дава сведението за появата на азбучната писменост и за нейните носители – народът Йаксас. В името им разпознаваме известните от историята хиксоси, завоевателите на Египет. Те са негови реформатори, които носят със себе си най-ранната известна азбучна писменост. Техният език е богат на индийски езикови заемки, те носят със себе си познат от Индия божествен пантеон. След като веднъж сме открили името на Индра, Насатя и Варуна, откриваме и това на Кубера, който ни отвежда в българската история и ни напомня за Кубер и Кубрат.

Легендата, достигнала до нас от записките на Брусе потвърждава предположението ни, че хиксосите са тези, които са донесли в Египет азбучното писмо. Потвърждава и мнението за принадлежността на този народ към хунорската племенна общност. Оставил ли е някакви следи в източната си родина този неизвестен народ? Кои са неговите потомци?

Не се наемаме да дадем аргументиран отговор на тези въпроси. Науката също мълчи. Изхождайки от името им, се изкушаваме да посочим фонетичната връзка с древния културен център Аксу (Аксу и Йаксас) и със съвременните ишкашъмци. Аксу се намира в северен Тарим и някога е бил център на държавата БХАРУКА (БАЛУКА), сочена като една от българските държави в Централна Азия, възникнала с напредването на пясъците на пустинята Такламакан и изтласкването на населението към периферията на Таримската равнина, на границата на летоброенето преди и след Христа. Ишкашъмците са онзи най-източен припамирски народ, който по мнението на някои изследователи стои най-близо по бит и култура до дедите ни. Името на ишкашъмците откриваме и в това на великия Канишка (Кан-ишка) – онзи най-значим владетел на Кушанската империя, в чието лице Д. Табаков припознава образа на българския Авитохол. Аксу, освен в Тарим, откриваме и в далечна Етиопия (Аксум) и това можем да свържем с известното ни за народа хауса (потомци на хиксосите), обитаващи днес Западен Судан.

Голяма част от елементите в пъзела, пред който ни изправя възникването на азбучната писменост, вече са заели своите места и това позволява да придобием една до голяма степен цялостна представа за нейното възникване, развитие и движещи сили. Можем да бъдем сигурни, когато говорим, че нейни носители са завоевателите на Египет – хиксосите-йаксаси, донесли я край бреговете на р.Кали (Нил) от далечната си азиатска родина. Те са хунорски народ, обитавал някога района на величествения Имай (Памир, Тян-Шан и западните Хималаи, както и някои по-малки съседни планински възвишения).

Тази най-ранна азбучна писменост, носена от хиксосите-йаксас има линейно-геометричен характер и се състои от черти и резки, от рушки, т.е. от рунски знаци. Затова се нарича кириали или кертар, т.е. писана с черти-кертек и върху чарта (папирусови листа), от чието наименование водят представите за материали, свързани с писането. Така можем да отговорим на въпроса, откъде води произхода си името на българската кирилица. Тук можем да видим и причината, поради която Константин Философ преди смъртта си е приел името Кирил. КИРТ (КЕРТАР) - КИРИАЛИ - КИРИЛИЦА - КИРИЛ - връзката е очевидна и логична. Освен че става ясна логиката на тази връзка, разбираме и водещото място на хунобългарския кирт в системата на азбучните писмености по света. Разбираме и причината, поради която откриваме присъствието на корена на българския етноним в думи, свързани с писмеността в езиците на редица древни народи. Това са египетската папирус и гръцко-анатолийското пергамент – основните материали, върху които някога се е пишело след ерата на каменните надписи и глинените плочки и преди появата на съвременната хартия. Също гръцките библион (библия) и фулгенция, латинските чарта и вулгата. Многобройните въпросителни постепенно отпадат. Незнанието отстъпва пред познанието. Ключа към решението на проблема с най-ранната писменост откриваме в корена на българското име. А това ще рече и на българското присъствие по света.

Ще направим още една, последна стъпка, улеснени от забележителното изследване на Б. Шкодров.⁵⁰

Първото важно наблюдение, което той прави, е върху характера на най-ранните писмености. Те се оказват неизменно еднотипни - с линейно-геометрични знаци и при културите от Месопотамия (шумери, акади, еламци), и в додинастичен Египет, и при протоиндийската цивилизация по долината на р.Инд (културата Харапа и Мохенджо-Даро). Появата на клинописите, абстрактните пиктограми и йероглифните знаци представлява един вече по-късен и развит етап на съответната писменост.

Авторът стига до заключението, че и “старите българи са ползвали система от писмени знаци, които имат линейно-геометричен характер”. “Голяма част от знаците, използвани от старите българи, участват в писмените системи на древните народи” - е другият извод, до който стига авторът, като го онагледява с табличното проследяване на паралелите на сходните знаци, задавани в абсолютни стойности.⁵¹ Като четвърти извод авторът изказва мнението, че кирилицата представлява реформа на по-старата писмена система, достигала над 780 рунически знака.

Всичко това налага извода за единната генеза на писмеността в света. И следва веднага да отбележим, че тя не е толкова чужда на съвременната наука. Връщайки се към казаното за Балканската неолитна и енеолитна култура и за Цивилизация Варна, следва да отбележим, че тъкмо Балканите се оформят като онзи район на планетата, където за пръв път се е зародила идеята за графично кодирано предаване на информация. Показателен е не само линейно-геометричният характер на една значителна част от знаците на енеолитното балканско население, но и очевидното сходство на тези знаци с такива от Шумер, Елам и Египет. Така Б. Шкодров формулира последните си два извода: “Големият брой съвпадения на линейно-геометрични знаци в различните древни писмености предполага вероятността да са възникнали в общ културен център – “цивилизация Х” (в терминологията на И.Гелб)”. И вторият извод: “Има основание да се предполага, че линейно-геометричната система от писмени знаци е възникнала в дълбока древност и има връзка с периода преди катастрофата в Черно море (5600 г.пр.Хр.), известна от старите източници като Потоп.”⁵²

Така изглеждат нещата с възникването и разпространението на най-ранната писменост в света през погледа на един съвременен изследовател. Макар и косвени, свидетелства по този въпрос ни предоставят и древните ръкописи. В т.нар. “Царски папирус”, съставен около 1500 г.пр.Хр., е отбелязано, че появата на писмеността по поречието на Нил е дело на дошлите през V хил.пр.Хр. от север потомци на бог Хор.⁵³ Посочената епоха съвпада с времето на златния балкански неолит и енеолит. Да си припомним, че митологията предлага многобройни свидетелства за миграцията на културно балканско население към Египет и Етиопия. В случая намираме връзка с легендата за странстващия Аполон - Слънцебога, на който съответства египетският Хор, също така и със забягналата в Египет Йо.

Б. Шкодров илюстрира нагледно връзката между старата българска писменост (хуно-българската руническа писменост) и най-ранните писмености, известни на науката. Включително и със знаците на онази най-първа писменост в света, която учените още не са опознали докрай, не са определили характера на нейните създатели и носители. Само е установен балканският им произход. Това посочват изследванията на Н. Жиров, Н. Дейвис, Л. Гарднър или Х. Харман. За нас това разкритие се оказва особено важно, доколкото за пореден път, само че в сферата на писмеността, то маркира все една и съща позната вече картина в културно-историческото развитие на света. И този път корените на цивилизацията откриваме тук, на Балканите. И този път българското име и присъствие е дълбоко вплетено в процесите на нейното възникване и развитие, като следите му могат да бъдат открити и проследени на много места по стария свят.